Лорън Сейнт Джон
Среща в Русия (9)

9.

Лора беше впечатлена повече от залата, където беше изложена картината, отколкото от самата нея.

Първото, което я порази, бяха осветлението и размерът на прозорците. Вратите бяха украсени с костенуркови коруби, злато и месинг, а залата беше по-просторна от всички други в Ермитажа. Светлосините инкрустации върху мраморната камина имаха невероятния лазурен цвят на морето в Портмиър в ясен ден, а стенописите на тавана преливаха от живот.

Въпросният шедьовър — „Мадона Беноа“, или „Мадоната с цветето“ на Леонардо да Винчи, изглеждаше почти невзрачна. Лора се изправи на пръсти, за да я зърне през редиците от посетители, но не можа да разбере за какво е цялото това прехласване.

Много по-интересно й се видя, че картината е разположена непосредствено до прозорец без решетки, който гледа към река Нева и в момента е леко открехнат. Предположи, че около картината има аларма и че по коридорите обикаля охрана, която веднага ще се намеси, ако някой се опита да я открадне, но все пак й се стори, че творбата е доста уязвима. Владимир обаче я увери, че Ермитажът е недосегаем.

— За всичките тези години от основаването му досега само веднъж крадци са успявали да вземат нещо. Били са вътрешни хора от музея. В продължение на месеци изнасяли малки произведения — керамика, статуетки и други подобни. Вярвайте ми, наказанието им е послужило като предупреждение за всички.

Лора скри прозявката си и се наведе да разхлаби връзките на обувките си. Тъкмо се чудеше дали да закуцука към „Мадона Лита“, когато един старец привлече вниманието й. Той седеше на пейката, стиснал дървената дръжка на парцал за миене на пода. Лора имаше чувството, че ако не се подпира на нея, ще се превие на две, главата му се клатеше като на онези кученца в колите, а лицето му беше съсухрено, ала той се усмихваше беззъбо на всички преминаващи. Изглеждаше твърде стар, за да работи като чистач.

— Това е Игор — каза Владимир, който проследи погледа на Лора. — Много е стар и дори не говори, но веднъж написа името си на някакъв документ. Служителите в музея решиха, че е много смешно, че името му означава „войнствен“, а той е съвсем грохнал. Понякога се държат като деца. Измислят си истории за миналото на Игор, коя от коя по-смешни и по-фантастични.

— А той няма ли си семейство?

— Не знаем. Появи се преди година, метеше и се мъчеше да мие прозорци в отчаян опит да изкара някоя рубла. Полицията постоянно го гонеше, но дойде зимата и директорът на Ермитажа го съжали и му даде да чисти мазетата. За изненада на всички, Игор се оказа доста сръчен и сериозен и в крайна сметка му възложиха да мие и лъска подовете в музея. — Той вдигна ръка към стареца и го поздрави на руски: — Добър ден, приятелю!

Игор грейна и заклати възторжено глава.

— Обсебен е от тази зала — каза тихо Владимир. — Служителите на музея често го виждат да седи тук със сълзи в очите. Може би картините на Мадоната — те са две, както виждате — „Мадона Беноа“ и „Мадона Лита“, му напомнят за изгубеното му семейство.

— Той е изгубил семейството си? — Лора изпитваше голямо състрадание към всички хора, преживели същото като нея.

— Никога няма да разберем. Игор не може да ни каже. Сякаш вятърът го довя и сигурно по същия начин ще си отиде…

Владимир посочи с ръка „Мадона Беноа“.

— Виждам, че не сте особено запленени от нашата специална картина. Ще ми позволите ли да ви обясня защо тя е една от най-великите творби на изкуството, които светът познава? Смята се, че това е първата картина, която Леонардо завършил сам през 1478 година. Векове наред я мислели за изгубена, докато не била изложена от архитекта Леон Беноа в Русия, през 1909 година. Това предизвикало сензация. И досега картината е обгърната с мистерия — никой не знае със сигурност дали наистина е дело на Леонардо и дори дали е завършена.

Докато вървеше към картината, Лора хвърли поглед към Игор. Покрай него мина семейство с малко момченце. Детето хленчеше за бонбони и в отчаян опит да ги грабне от чантата на майка си се препъна в четката на Игор. Ръката на стареца се стрелна толкова бързо, че Лора я видя някак размазано. Той хвана момченцето, за да не падне по лице на пода. Устата на хлапето се отвори в изненадано „О!“. Родителите му обсъждаха шумно някаква картина и дори не забелязаха какво става, докато синът им, уплашен, но на крака, не нададе пронизителен писък. Смутени, те го грабнаха и бързо излязоха от залата.

Игор се надигна от пейката и бавно се отправи към вратата. Никой, освен Лора, не му обърна внимание. Изведнъж значението на името му — „войнствен“ — вече не изглеждаше толкова нелепо. Каквато и да беше историята му, Лора имаше чувството, че служителите в музея дори не подозират за нея.

* * *

— Може да си мислите, че сте видели всички съкровища на Ермитажа, но аз имам още една изненада за вас — обърна се към тях Владимир.

— О, не! — простена Пеги. — Краката не ме държат. Всяка минута тук беше възхитителна, но имам чувството, че са ме прекарали през месомелачка.

— И аз съм така — съгласи се Боб. — Удивително преживяване, но още една изненада ще ме закара в спешното.

Владимир изглеждаше съкрушен.

— Но вие дори не знаете какво ще ви покажа. Това е нещо, което се случва веднъж в живота. История, която ще разказвате на внуците си. Преживяване, което…

— Съжалявам, приятелче — прекъсна го Себастиян, — обаче е време за вечеря и чаша водка. Ще ти кажа „досвидания“. Нали така беше „довиждане“ на руски? — Той изгледа многозначително Чад. — Освен това имам да уча реплики.

Владимир изглеждаше толкова смазан, че на Лора сърце не й даде да му каже, че и тя няма търпение да се върне в хотела и да се погрижи за мехурите по краката си.

— Двамата с Тарик много бихме искали да видим изненадата, Владимир.

— Определено звучи страхотно! — Тарик надяна най-хубавата усмивка, на която беше способен, въпреки че тази сутрин не се беше приземил добре след скока от шлепа и след четири часа ходене коляното много го мъчеше.

— Млади, любопитни умове — рече Владимир победоносно на тръгващата си група. — Какво по-хубаво от това? Това е най-удовлетворителната част от моята работа.

Но Пеги само махна уморено с ръка и след минута тримата останаха сами.

— Толкова се радвам, че решихте да останете! Обещавам ви, че няма да сте разочаровани. Вървете след мен — грееше Владимир.

Лора и Тарик може и да имаха млади любопитни умове, но след тежкия ден телата им се чувстваха поне с десет години по-стари. Вкопчени един в друг за опора, те куцукаха след неуморимия си екскурзовод. За щастие, асансьор, скрит зад една кадифена завеса, ги свали в сутерена, спестявайки им слизането по стълбите.

Сутеренът нямаше нищо общо с величието на музея горе. Беше занемарен и с лоша вентилация, а дървените подове имаха нужда от излъскване.

Изведнъж се отвори врата от стомана, зад която зърнаха склад, пълен от пода до тавана с навити платна и статуи, покрити с чаршафи.

Прегърбен мъж с рошава сива коса вдигна поглед, видя ги и тресна вратата под носовете им.

— Нищо лично — увери ги Владимир. — В тази стая има богатства, които могат да съперничат на английската банка. Той отговаря за сигурността им.

Стигнаха до една заключена врата и Владимир внезапно стана сериозен.

— Можете ли да пазите тайна?

Лора едва не се разсмя — прозвуча й като в шпионски филм.

— Разбира се, че можем. Защо, какво ще ни покажете? Още един изгубен шедьовър?

— Може би това са квартири на шпионската мрежа на КГБ — пошегува се Тарик.

Владимир вдигна ръце с отвращение и се отдалечи по коридора.

— Няма да ви покажа нищо! Хайде да си вървим. Макар да сте само деца, помислих, че сте различни. Повярвах, че…

Те закуцукаха подире му.

— Владимир, извинявай! — викна Лора. — Просто сме уморени. Така се държим, когато сме уморени — шегуваме се.

— И аз се извинявам — каза Тарик. — Какво искаше да ни покажеш? Не се притеснявай, умеем да пазим тайни.

Наложи се доста да го увещават, но накрая Владимир склони.

— Добре, ще ви покажа, но трябва да знаете, че нищо от това, което видите, не бива да се споменава извън тази стая. Ако приятелите ви от продукцията бяха дошли, и те щяха да бъдат посветени. Но сега… — Той сви рамене. — Как казвате на английски? Те са извън кръга на доверие. Разбирате ли?

Лора и Тарик кимнаха.

Владимир въведе код в панела на стената. Вратата се отвори и отвътре ги лъхна застояла миризма на маслени бои, платна и терпентин, която напомни на Лора за художническите ателиета в Сейнт Айвс.

Стаята беше претъпкана с недовършени платна, отворени тубички с боя и употребявани четки. Млад мъж с буйна черна коса бе приведен над едно платно и с четка, тъничка като котешки мустак, рисуваше гривата на дорест кон.

Като видя Лора и Тарик, той изригна на руски срещу Владимир. После, успокоен от отговора на екскурзовода, се залови отново за работа, без да им обръща внимание.

Владимир ги заведе до едно платно, покрито с бял чаршаф.

— „Мадона Беноа“! — ахна Тарик. — Но ние току-що я видяхме горе. Как са я свалили толкова бързо?

— Фалшификат е! — засмя се Владимир. — Но се досетихте, само защото преди няма и десет минути видяхте оригинала. Тази картина би заблудила дори най-големите познавачи в света. Художникът, Рикардо, който е италианец също като Леонардо да Винчи, е истински гений. Но той не фалшифицира прочути картини, а използва дарбата си, за да реставрира повредени шедьоври или да прави почти съвършени копия на творбите на великите майстори като архив, в случай че бъдат унищожени от пожар, злополука или остаряване.

Тарик се приближи до картината.

— Изглежда съвсем същата. Дори е стара и избледняла като онази горе.

— Това е част от гения на Рикардо. Той използва толкова сложни техники, че картините му успяват да заблудят мнозина специалисти по въглеродно датиране — това е процесът, с който се определя възрастта на една творба. Имаме късмет, че избра да работи за Ермитажа, а не срещу нас.

Лора се вгледа в картината. Преди малко, докато се мъчеше да надникне между тълпата, красотата на картината й беше убягнала. Едва сега видя как Леонардо (или в случая Рикардо) е използвал линиите и светлината, така че Дева Мария, люлееща детето си на ръце, изглеждаше, сякаш се носи във въздуха. Излъчването на картината беше невероятно! Все едно виждаше реална сцена през прозореца на историята.

— Очарователно е! Но има ли конкретна причина, поради която ни доведохте тук?

— Защото, Лора, за тази картина става дума във филма, който снимате. Не помните ли, че според сюжета един благородник открадва безценна картина? По очевидни причини Ермитажът не беше готов да даде на филмовата компания истинската картина на Леонардо. Вместо това музеят препоръча Брет Ейвъри да плати на Рикардо да направи точна реплика. Услугите му са скъпи, но както виждате, си струват всяка рубла, която получава. Режисьорът остана доволен от резултата и затова ми позволи да покажа завършената картина на неколцина души.

Тарик беше смаян.

— За мен двете картини изглеждат напълно еднакви. Как ги различавате?

Владимир се засмя.

— Невъзможно е да ги различиш с просто око. Рикардо е изумително талантлив. Вниманието му към детайлите няма равно на себе си. Елате да видите как рисува гривата на коня. Изглежда като коприна.

Лора продължи да се взира в „Мадона Беноа“.

Според екскурзовода не всички специалисти били убедени, че това е творба на Леонардо. Някои смятали, че дори да е така, изглежда, е останала недовършена. Но картината имаше разкошна нежна текстура, която приканваше да я погалиш.

Лора импулсивно я докосна. Боята беше мокра. Момичето се стресна и бързо пъхна ръката си в джоба на дънките. Върху цветето на картината остана мъничко петънце. Толкова миниатюрно, че надали някой щеше да го забележи, но за Лора то беше крещящо видимо. Рикардо несъмнено щеше да го забележи и да каже на Владимир, който пък ще осведоми Брет Ейвъри. Лора ще изпадне в немилост, ще я уволнят и ще я качат на следващия самолет за Лондон…

— Всичко наред ли е? — попита Владимир.

— Дори фантастично! — Гласът на Лора прозвуча доста пискливо.

Погледът на Тарик срещна нейния.

Нещо й подсказваше, че той видя какво се е случило.

— Благодаря ви за чудесния следобед, Владимир, но може би е време да си вървим — каза Тарик. — Утре ни чака дълъг ден. Колкото по-скоро се върнем в хотела, толкова по-добре.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се немощно Лора.