Лорън Сейнт Джон
Среща в Русия (19)

19.

Скай накъса последната страница от вестника и се кротна, за да се полюбува на добре свършената работа. Килимът изглеждаше така, сякаш през хотелската стая е минала снежна буря, а по снежинките се виждаха части от реклами и заглавия, поръсени с трохи от плячката от минибара. Освен това сред накъсаните вестници се мъдреше и една връзка от обувките на Тарик и някаква неприятно ухаеща пудра, която хъскито беше намерило в банята.

Позабавлява се, но пак му стана скучно.

По коридора се чуха приглушени стъпки. Скай се втурна към вратата с надеждата, че е Лора, но стъпките отминаха. Кучето се върна със скимтене при купчината накъсани вестници и се отпусна на пода. Обикновено стопанката му не отсъстваше толкова дълго. Тревожеше се!

След минута Скай стана отново и задраска по вратата на балкона със здравата си лява лапа. Вратата започна леко да поддава. Кучето задраска още по-силно. Чу се прещракване и в стаята нахлу нощният въздух, изпълнен с вълнуващи миризми. Скай изскочи на балкона и провря нос през парапета. Улицата беше някъде долу, а каналът — твърде далеч, за да омекоти падането му.

Тъкмо се накани да се прибере обратно, когато забеляза някаква издатина. Ако се промуши между стената и парапета, може би ще я стигне. Скай вирна уши. Щом Лора не идва при него, той ще отиде при нея. Без да поглежда назад, кучето скочи.

* * *

Междувременно в Ермитажа течеше разговор между режисьора на филма и директора на музея. Брет Ейвъри молеше да му отпуснат време за още един дубъл.

— Само един нищо и никакъв дубъл, най-много двайсет минути.

— Същото казахте и преди час, мистър Ейвъри. Служителите ми са изтощени, вашите хора също. Не постъпвате честно.

— Аз не постъпвам честно? Вашият смахнат служител спря тока по средата на последната сцена. А преди това друг кретен…

— Това може да отнеме известно време — прошепна Кей на Тарик. — Защо не отидеш да видиш как е Лора? Аз също ще сляза при първа възможност. Повярвай ми, нямам търпение да си легна също като вас. Но не се притеснявай, утре хубаво ще си поспим.

Тарик взе служебния асансьор до сутерена. Там беше пусто, с изключение на няколко гримьори, двама статисти, отегченият охранител, който още пазеше картината, и момчетата, чиято работа бе да пренасят тежките кутии с техника.

Тарик за пръв път усети тревога.

— Някой да е виждал Лора?

— Не — отвърна Глория. — Гледаше картината, а после излезе. Сигурно е в тоалетната, миличък. Сипи си какао.

Тарик й благодари и седна да чака. Минутите минаваха, а тревогата му нарастваше.

Може някой да беше предложил на Лора да я закара до хотела, но тогава тя щеше да предупреди Кей. А може да е решила, че все пак иска да види заснемането на сцената и да се е качила по стълбите, докато той е слизал с асансьора. Кей обаче щеше да й каже къде е той. Значи всеки момент приятелката му ще влезе през вратата.

За да се разсее, Тарик отиде до ъгъла, където охранителят като че ли за малко бе изгубил интерес към опазването на картината на Леонардо и седеше със затворени очи. Когато Тарик се приближи, мъжът веднага се разбуди и вдигна платното още преди момчето да е казало и дума.

— Чудесна картина! Ваша приятелка много хареса.

— Сигурен съм — усмихна се Тарик.

Момчето се загледа в платното. Години наред беше разранявал пръстите си до кръв, докато шиеше гоблени за господарите си в Бангладеш и Корнуол, но това не намали любовта му към изкуството. Докато гледаше картината, се опита да си представи как художникът е смесвал боите, за да постигне определени ефекти. Изведнъж забеляза нещо различно. Нещо, от което кръвта му изстина. Малко петънце върху синьото цвете!

Сърцето му заби лудо. За миг се почуди дали не бърка. Може би охранителят знае, че това е копието на Рикардо, а не оригиналът на Леонардо. Но защо тогава го пази?

В този момент някой докосна Тарик по рамото и момчето подскочи стреснато.

— Чух, че търсиш Лора — усмихна му се Люк. — Помоли ме да ти кажа, че се качва горе да си вземе нещо.

— Каза ли къде?

— Не, но съм сигурен, че няма да се бави.

Тарик благодари и излезе в коридора, претъпкан с кашони оборудване. В сутерена беше хладно, но по гърба на момчето се стичаха струйки пот. Познаваше най-добрата си приятелка по-добре и от самия себе си. Ако и тя е видяла картината и е разбрала, че това е фалшификатът, вероятно е отишла в залата на Леонардо, за да провери дали оригиналът е на мястото си. И ако го няма, значи или е откраднат, или всеки момент ще бъде.

Докато вървеше по коридора, мъчейки се да не привлича излишно внимание, Тарик едва не се спъна в плоска кутия, на която пишеше „Продуцентска къща Жокер“. Момчето спря един мъж, който караше количка, натоварена с осветителна техника.

— Извинете, кои са „Продуцентска къща Жокер“?

Мъжът изсумтя.

— Ти си статист, нали? Това са хората, които ти плащат надницата, хлапе.

На Тарик му се зави свят.

— Мислех… мислех, че компанията се казва „Тайгър Пикчърс“.

— „Тайгър“ фалираха и „Жокер“ поеха финансирането на филма. Ролята им е да се грижат за сметките, а не да се месят в правенето на филма. Имаха само едно условие: в главната роля да е Уилям Рейвън.

— Имате ли представа защо?

Мъжът хвърли поглед през рамо и сниши глас:

— Един приятел ми каза, че Уилям е… как да се изразя… задължен на един от шефовете на „Жокер“. Така получил ролята. Но теб какво те интересува? „Тайгър“, „Жокер“ — все едно, стига да плащат, нали така?

Кръвта забуча в ушите на Тарик. Твърде странно бе, за да е случайност. „Тайгър Пикчърс“, мощна и успешна компания, банкрутира за една нощ. „Жокер“ — продуцентска къща, носеща името на любимата карта на „Асовете“, решава да финансира „Крадецът аристократ“, използвайки сюжета за кражба на произведение на изкуството като параван, за да извърши истинска кражба. Ами ако това не е съвпадение? Ако е игра на живот и смърт? И къде е Лора?

Дали не прибързва все пак? Картината на Леонардо може би си виси на мястото в залата, а Лора седи спокойно при Кей и го чака.

Асансьорът бавно пълзеше към първия етаж, а Тарик се замисли колко е странно, че всичко продължава по обичайния си ред, докато някакво шесто чувство му нашепваше, че светът всеки миг ще експлодира.

На първия етаж беше тихо. Навън най-после се стъмни. През прозорците се виждаха мачтите на кораб, превърнат в ресторант. Тарик вървеше по сумрачните коридори, надявайки се да остане незабелязан, макар да имаше чувството, че статуите и картините по стените го следят неотлъчно с поглед.

Пред него се отвори врата и се показаха двама от телохранителите на Ед Лукас. Мъжете имаха разтревожен вид. Тарик се учуди, защото вицепремиерът трябваше да е напуснал музея още преди час. Един пазач се показа иззад колоната и се приближи към тях, тримата си размениха няколко думи и телохранителите се втурнаха в различни посоки. Тарик се възползва от суматохата, заобиколи пазача и влезе в залата на Леонардо.

Първото, което видя, беше празното петно на стената на мястото на картината. Второто нещо блестеше на пода. Бързо отиде и го вдигна — беше капачето на собствения му мобилен телефон. Позна го, защото беше надраскал инициалите си отстрани, в случай че някой му го открадне в училище. От останалата част от телефона нямаше и следа.

Тарик се вкамени от страх. Който е взел картината, беше отвлякъл и Лора. Призля му при мисълта, че сигурно са били „Асовете“. Той обичаше Лора повече от всичко на света, тя беше най-добрата му приятелка и най-добрият човек, когото познава. Ако нещо й се случи… Не, нищо нямаше да й се случи, няма да го допусне! Трябва да намери помощ.

Тарик си спомни сцената, която заснеха същата вечер. В нея момчето задейства алармата, като докосна една картина. Може би точно това трябва да направи сега. Това е най-бързият начин да повика помощ.

Втурна се към една картина, но преди да успее да я докосне, две здрави ръце го хванаха и затиснаха устата му.

— Не издавай и звук, Тарик! — прошепна Калвин Редфърн. — Последното, което ни трябва, е да задействаме аларми. Животът на Лора зависи от това.