Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (31)

Глава 31

УЕБСАЙТ

Семействата. Трябва да ги обичаме. Не е ли така?

Вземете например моето. Имам две фантастични деца, които обожавам. Имам също и майка, която тъкмо почвам да опознавам, баща, който отказва да ми говори, две сестри, които рядко виждам, и брат, който обикновено е прекалено зает, за да вижда каквото и да било.

Което ме връща към миналия уикенд.

По някакви причини — сигурна съм, че за момента поне една от тях имаше смисъл — аз реших, че е време да събера роднините си с майка им. Миналото си е минало, казах си. Дошло е време да живеем и да оставим и другите да живеят. Затова на практика изнудих сестрите ми и залъгах брат ми да приемат поканата ми за вечеря, убедих майка ми да сготви прочутото си пиле, изкъпах децата, сресах кучето и се помолих всички ние да намерим подход един към друг. Все пак сме семейство, нали така?

Кажете това обаче на сестрите ми, които отказаха в последната минута, или на брат ми, който през цялата нощ отказваше да погледне майка си, независимо колко пъти — и колко искрено — тя се извиняваше, че е изоставила децата си. Толкова по въпроса за прошката. Толкова по въпроса, че миналото си е минало. Изглежда, че никой не е склонен на компромиси. Прекалено много сме ангажирани с нещата, такива, каквито са били, за да опитаме да ги променим.

Тъжната истина е, че миналото никога не е просто минало. То винаги е в нас. Понякога дава сили и подкрепа, тласка ни към бъдещето като приятелски вятър в гърба. Но по-често то е увито като плащаница около раменете ни, тежестта му ни дърпа надолу, оковава ни с вериги за земята, понякога дори живи ни погребва. Най-странното е, че дори когато ни се дава възможността да се отървем от тези мъртвешки примки, ние често избираме да останем с тях.

„Ти вече не си на две години“ — отчаяно заяви майка ми на брат ми. — „Всичко, което казваш за мен, може и да е вярно, но сега си голям и проблемът вече е твой.“ — Тук перифразирам и съкращавам думите, но посланието е ясно: Ти си възрастен. Случват се гадости. Оправяй се с тях.

Не е само брат ми, дадох си сметка в онзи момент. И аз съм възрастен човек, със собствени проблеми. Например, баща ми, с когото не съм разговаряла от дълго време. Той избра да гледа на факта, че приех майка ми, като на отхвърляне на него самия. Имах нужда да се помирим, както заради себе си, така и заради него. Затова взех телефона и му се обадих в Ню Хевън. Извиних се за късния час, както и за евентуалните страдания, които съм му причинила през годините и, погребвайки гордостта си, направо го умолявах да не ме кара да избирам повече между него и майка ми. Той студено ме отблъсна. Дума по дума, каза следното: „Преди двайсет и две години взех решение да съм гневен, безмилостен и да не прощавам през остатъка от живота си.“

Ха!?

Защо някой съзнателно ще вземе решение да е гневен, безмилостен и да не прощава през остатъка от живота си? Съзнателно, активно и дори агресивно да се стреми да е нещастен? Има ли смисъл в това изобщо? Явно има. Поне за него. Или си с мен, или срещу мен, това казва той. Оправяй се.

Е, добре. Оправям се, татко. Твърдя, че някои хора не заслужават болката да ги обичаш, защото любовта трябва да се цени, както и да се заслужи. Твърдя също, че ако така си избрал да си живееш живота, тогава ще трябва да го живееш без мен. Като малка твоят гняв и безмилостност ме караха да се чувствам нещастна и самотна. Думите ти бяха коравосърдечни, делата — безкомпромисни. Плашеше ме. Сега ме плашиш още повече. Имам си свои деца. Те трябва да бъдат опазени от хора като теб.

Което не означава, че напълно съм се отказала от семейството си. Все още се надявам някой път да се съберем на вечеря с брат ми и сестрите ми и да се насладим на прочутото пиле на майка ми и дори да не погребем миналото, то поне да го поставим, където му е мястото. Що се отнася до настоящето, ще оставя кучето у съседите за уикенда, ще си стегна багажа и заедно с децата, майка ми и новия мъж в живота ми ще отидем в Дисни Уърлд да отпразнуваме рождения ми ден.

Изглежда, че най-накрая съм пораснала.

Чарли се взираше в монитора, четеше и препрочиташе статията за неделния брой. Навярно трябваше да махне думата „гадости“, но какво толкова, по дяволите, засега щеше да я остави, за да има нещо, което Мичъл да редактира. Дали сестрите й щяха да видят колоната? Брам? Баща й? Навярно не.

— Няма значение — изрече на глас и прати статията на имейла на Мичъл.

— Кое няма значение?

Чарли се завъртя на стола си.

— Глен! — Тя скочи на крака, поглъщайки с очи красивия мургав мъж, с бяла копринена риза и шит по поръчка черен панталон, застанал на прага на кабинката й. Какво правеше той тук? — Кога се върна в града? И защо секретарката от рецепцията не ми се обади?

— Дойдох си снощи. И не ти се обадиха, понеже казах, че искам да те изненадам. Прекъсвам ли нещо?

— Не. Току-що довърших неделната колона.

— Е, как си? Изглеждаш прекрасно, както винаги.

— Доста добре съм. — Дали не бе дошъл да й каже, че си иска Бандит, колкото се може по-скоро? — Как мина посещението при сина ти?

— Фантастично. Най-доброто хлапе на света.

Нещо в тона му я накара да замълчи.

— Някакви проблеми ли?

— Всъщност, не. Можем ли да поговорим за това на обяд?

— Обяд?

— Направих резервация в „Ренато“.

Чарли почувства, че пребледнява.

— О, боже мой. Да не би да сме имали…

— Среща ли? Не. Нали знаеш, че съм нахален и самонадеян? Какво ще кажеш? Свободна ли си?

Чарли си погледна часовника. Бе почти обяд, а интервюто й с Джил бе в два часа.

— Ами, обикновено си падам по нахалните и самонадеяните, но в два трябва да съм в Пемброук Пайнс. Какво ще кажеш за кафе?

— Кафе е добре.

— На първия етаж има кафене.

— Води.

— Не е съвсем като „Ренато“ — извини се тя, когато след няколко минути влязоха в обширното помещение. Миришеше на риба, готвено и печено и вече бе доста претъпкано. Всички погледи тутакси се стрелнаха към нея.

— Съвсем като в гимназията — отбеляза Глен и последва Чарли покрай дългите маси към кафе машините в дъното.

— Здравей, Джеф… Анита — Чарли поздрави двама от колегите си. Те останаха леко шокирани. — Е, какъв е проблемът със сина ти? — попита тя, когато двамата с Глен седнаха.

— Няма проблеми с Елиът — Глен вдигна очи към скосения таван, — а с бившата ми жена.

— Създава ти неприятности?

— Не е това.

— Обичаш ли я все още?

— Господи, не.

— Какво тогава?

— Съпругът й. Не зная. Предполагам, че се страхувам.

— Ти винаги ще си бащата на Елиът, Глен — каза му Чарли.

Глен отпи глътка кафе.

— Винаги ли довършваш изреченията на хората вместо тях?

Чарли се засмя глуповато.

— Просто съм нахална и самонадеяна.

Той се разсмя.

— Ето. Виждаш ли? Знаех си, че сме сродни души. Е, как върви книгата ти?

Чарли му разказа за договора и срещите с Джил.

— Знаеше ли, че Итън Роумър е продавал наркотици в един от клубовете ти във Форт Лодърдейл?

— Наистина ли? Кой ти каза?

— Вярно ли е?

Докато отново отпиваше от кафето си, Глен имаше обезпокоен вид.

— Не мога да зная. Не е станало пред очите ми.

— Запознавал ли си се с него?

— Не си спомням. Защо?

— Просто съм любопитна.

— Не се мотая с дилъри на наркотици, Чарли.

— Не исках да кажа това.

— Не искаше ли?

— Не. Разбира се, че не. Хей, позволих ти да заведеш сина ми на лъвското сафари, забрави ли? Не бих го направила, ако не те мислех за почтен човек.

— Ти почти не ме познаваше — напомни й той.

— Да, но инстинктът ми подсказа, че мога да ти имам доверие.

Той повдигна чашата си към нейната.

— Да пием за инстинкта. — И допи остатъка от кафето си. — Е, как е Бандит? Надявам се, че не ти е създавал много проблеми.

— Не. Никакви проблеми.

— Да. Той е добро момче, нали?

— Не можеш да си го вземеш — изрече Чарли по-силно, отколкото искаше. Няколко глави се обърнаха към тях.

— Какво?

— Не мога да го направя. Просто не мога — продължи Чарли. — Ти ми говориш за нахалство, но аз просто не мога да го върна. Помниш ли като го донесе, как си сложи главата на рамото ми и ти каза, че ще се свърже с мен за цял живот…

— Чарли…

— Е, тогава забрави да споменеш какво ще стане с мен — че и аз ще се свържа с него. Така и стана. Толкова съм привързана към това кученце, че ако го загубя, сърцето ми ще се разбие. Зная, че не е честно, че някакво предишно гадже ти го е подарило, но зная, че ти така и така не си бил луд по него, а си толкова зает, докато аз ще се грижа добре за него. Можеш да го посещаваш, когато си искаш.

— Чарли…

— Моля те, не ме карай да ти го връщам. — Очите на Чарли се напълниха със сълзи.

За момент настана пауза.

— Мога да го посещавам, когато си поискам?

От стола си Чарли се метна в обятията на Глен.

— О, благодаря ти, благодаря ти.

— Как ти звучи събота вечер? — попита той, когато тя побърза да се върне на мястото си. — Да посетя Бандит, имам предвид. Можем да си поръчаме пица и…

— През уикенда ще водя децата в Дисни Уърлд.

— Дисни Уърлд. Харесвам Дисни Уърлд. Желаеш ли компания?

— Ще водя и майка ми.

— Харесвам майките.

— И приятеля ми — добави Чарли.

— Не си падам толкова по приятели — с тъжна усмивка каза Глен. — Извинявай. Не знаех, че се срещаш с някого.

— Съвсем отскоро.

— И съвсем сериозно?

— Не съм сигурна. Струва ми се, че би могло да бъде.

— Е, това е гадно — каза Глен и се засмя.

— Мога ли все още да задържа Бандит? — попита Чарли, но тонът й бе само наполовина шеговит.

— Той е изцяло твой. — Глен се изправи на крака. — Струва ми се, че е време да ти се махам от главата.

— Не е нужно да си тръгваш още.

— Напротив. — Той се пресегна и обхвана брадичката й с длан. — Грижи се за себе си, Чарли.

— Ти също.

Все още усещаше допира му до кожата си, докато от мястото си го гледаше как излиза, без да се обърне назад.

 

 

— Много си тиха днес. — Джил се облегна назад и се усмихна на Чарли.

— От мен се очаква да слушам — напомни й Чарли. В продължение на почти два часа Джил бе разказвала най-вече банални истории от гимназиалните си години. А мислите на Чарли постоянно се връщаха към Глен и изненадващо нежното докосване на пръстите му до нейната кожа.

Джил погледна към касетофона по средата на масата.

— Колко часа записи имаш дотук?

Струва ми се, че е време да ти се махам от главата — чу го да казва отново.

— Извинявай. Какво?

— Попитах, колко часа записи имаш дотук.

— Не зная точно. Много.

— Прослушала ли си вече някои от тях?

— Не.

— Как така?

Защото ми е непоносимо, помисли си Чарли. Но каза:

— Мислех първо да приключа с всички проучвания. После ще почна да сглобявам целия материал.

— Това ще е забавно — отбеляза Джил. Замечтаният тон съответстваше на отнесения й поглед. — Ще трябва отново да преживееш всичко.

Чарли усети как стомахът й се преобръща.

— Както ти си направила със записите, намерени под леглото ти ли? — Опита се въпросът й да прозвучи възможно най-небрежно и банално. Погледна настрани и отмахна някакви невидими влакънца от сивите си панталони.

— Не бива да правиш така — каза Джил.

— Как?

— Да гледаш в пода и да се правиш на незаинтересувана. Това те издава.

— Издава ме?

— При картите му викат „знак“.

— Не схващам.

Джил демонстративно въздъхна, сякаш най-добрата й ученичка бе проявила непростима глупост.

— Играла ли си някога покер?

— Не.

— Добре. Да видим, дали ще мога да ти обясня. „Знак“ е, когато всеки път, щом ти се падне добра ръка, си докосваш носа, или пък когато блъфираш, се чешеш по врата. Дори не подозираш, че го правиш. Но всеки, който те наблюдава, веднага разбира.

— И твърдиш, че аз правя така?

— През цялото време. Всеки път, когато не искаш да изглеждаш прекалено заинтересувана за нещо, което съм казала, поглеждаш към пода или си разглеждаш ноктите. И вечно си почистваш дрехите. — Джил се засмя. — Толкова си лесна за прочитане, като някоя от книгите на сестра ти.

Чарли настръхна, но се постара да прикрие раздразнението си с усмивка.

— Сега пък се ядоса. Винаги, когато не искаш да разбера как се чувстваш, на лицето ти се изписва тази свита усмивчица.

— Мислиш си, че ме познаваш добре — каза Чарли.

Мислиш си, че ме познаваш.

— Греша ли?

— Защо ми е да се правя, че не ме интересува което и да е от нещата, които говориш?

— Вероятно те е страх, че ще млъкна, ако проявиш нетърпение. Както преди малко, когато говорехме за записите и аз казах, че ще трябва да преживееш всичко отново. И двете знаем, че това е доста провокативна реплика. Тя обещава всякакви пикантни разкрития. Затова се преструваш на равнодушна и си мислиш, че аз, глупачката, си нямам и представа и ще продължа да си бърборя, да си изливам душата, за да те впечатля.

— Ти това ли правиш — опитваш се да ме впечатлиш?

Джил сви рамене и разкърши врат.

— Май нещо съм си разтеглила врата. Сигурно съм спала накриво.

— Защо си пазила онези записи под леглото си? — На Чарли бе почнало да й писва някаква психопатка да я подлага на психоанализа. Наистина ли бе толкова лесна за разчитане, като книгите на сестра си?

— Не е ли доста очевидно? — попита Джил.

— Явно не.

Джил потри основата на врата си.

— Не исках някой да ги намери.

— Слушала ли си ги някога?

— Защо да го правя?

— За да преживееш всичко наново — отговори Чарли с думите на Джил.

— И защо ще искам да го преживявам наново?

— Първо, защо си ги направила?

— Това беше идея на Джак.

— Но все пак ти си тази, която ги е пазила.

Джил отново сви рамене и мълчаливо повдигна вежди.

— Получавала ли си някакъв стимул от прослушването им? — пробва Чарли.

— Стимул ли?

— Сексуален.

— Човек трябва да е доста перверзен, за да получава сексуална възбуда от подобно нещо.

Чарли се въздържа да изкаже очевидното: че човек трябва да е доста перверзен, за да извърши изобщо подобно нещо. Тя понижи глас и се опита да прозвучи, колкото се може по-приятелски:

— Невинаги сме в състояние да определяме кое ни възбужда.

— Това бе много щедро от твоя страна, Чарли. — Джил вдигна двете си ръце над главата и протегна врат. — Чудя се, ти кои стимули не си в състояние да контролираш.

— Сега говорим за теб.

— О, стига, Чарли. Разсмей ме. Кажи ми какво събужда страстта в теб.

— Нямам време за това, Джил.

— Събужда ли в теб страст чукането с адвоката ми?

— Добре, махам се оттук. — Чарли скочи на крака.

— О, седни, за бога. Стига с тези сцени. Искаш ли да знаеш кой е Джак или не?

Чарли остана права.

— Честно казано, не съм сигурна, че действително има някакъв Джак.

Джил я погледна искрено потресена.

— Не ми ли вярваш?

— Бих искала да ти вярвам. Наистина ми се ще да си мисля, че не съм си изгубила времето, идвайки чак дотук всяка седмица и че всичко, казано от теб не е абсолютна измишльотина. Но вече не съм сигурна.

— Джак много ще се обиди, ако чуе, че се съмняваш в него.

Чарли отново седна и се вторачи право в очите на Джил.

— Тогава ми кажи кой е той.

— Много добре, Чарли — възкликна Джил. — Това бе наистина добро. Тук нямаше никакъв „знак“. Бе наистина силно.

— Кой е той, Джил?

— Ще разбереш.

— Кога?

— Съвсем скоро.

— Започвам да губя търпение, Джил.

— Следващата седмица. Така как е? Това ще е моят подарък за рождения ти ден. — Джил се усмихна. — Какво? Изненадана си, че зная кога е рождения ти ден ли? Забрави ли онази статия, в която писа, че след като майка ти ви е напуснала, никога не си искала да го празнуваш, но след като вече имаш свои собствени деца, си почнала да вдигаш голям шум около рождените дни? Прозвуча ми разбираемо, понеже и в нашата къща никога не сме празнували рождените дни и винаги съм си мислила, че ако някога имам свои деца… — Гласът й секна, палавото пламъче в очите й изчезна. — Май няма изгледи това да се случи в скоро време.

— Искаш да кажеш, че би желала да имаш деца ли?

— Не си ли мечтае всяко момиче за това?

— Ти не си съвсем като всяко момиче.

Пламъчето внезапно се появи отново в очите на Джил.

— Вярно е. Е, какво си намислила за щастливото число трийсет и първи?

— Ще ходим в Дисни Уърлд — тихо произнесе Чарли.

Спомни си ужасяващото посещение на Джил във Вълшебното царство и се зачуди как ли щеше да реагира сега.

— О, това е страхотно — с безочлив ентусиазъм заяви Джил. — Децата ще бъдат възхитени. Ходили ли сте преди?

Трябваше й един миг, за да възприеме реакцията на Джил.

— Не. За първи път.

— Невероятно много ми хареса въртележката с чаените чаши — продължи Джил. — Зная, че повечето хора обичат „Космическата планина“ и „Карибските пирати“, но на мен любими ми бяха въртележката с чашите и „Светът е малък“. В крайна сметка, светът е малък — запя тя. — Искаш ли да чуеш какво ни се случи в „Светът е малък“? Беше най-забавното нещо на света. Трябва да го чуеш. — Тя се размърда на мястото си, наведе се напред и заговори право в касетофона. — Ето ни всички в онези малки лодчици, които уж обикалят около света и всички онези кукли припяват тази тъпа песен отново и отново в продължение на около двайсет минути и аз естествено пея заедно с тях. Струваше ми се, че е най-великото нещо на света. Баща ми имаше вид, сякаш ще разкъса всяко нещо, което му се изпречи пред погледа, а Итън заплашва, че ще скочи от лодката. Най-накрая обиколката почти свършва. Буквално виждахме светлината в края на тунела. Оставаха ни само още около трийсет секунди. Изведнъж цялото нещо замря. Светлините угаснаха и нищо не се движеше. Освен куклите. Те продължиха да пеят. Седяхме така още като че ли цели двайсет минути и слушахме тъпите кукли да пеят тъпата песен отново и отново, докато дори на мен ми се повдигна от тях. И когато вече всички бяха на ръба да закрещят, лампите внезапно светнаха и лодките отново тръгнаха. Само че, вместо напред, те потеглиха назад. Още двайсет минути, за да се върнем там, откъдето тръгнахме! И през цялото време куклите пееха. В крайна сметка, светът е малък. — Джил се разсмя. — Беше толкова смешно. — Тя изтри няколко щастливи сълзи от очите си. — Нали стана дума за преживяване наново. — Тя се облегна назад и дълбоко въздъхна. — Ще ми се и аз да можех да дойда с вас.

Последните думи още отекваха в съзнанието й, когато Чарли загаси касетофона, пъхна го в чантата си и се изправи, като едва не събори стола си.

— Какво ще кажеш да ти разкажа всичко, като се видим следващата седмица?

— Ще чакам с нетърпение.

Чарли отиде до вратата и почука на надзирателката.

— Чарли?

Чарли се обърна.

Джил бе станала на крака и на устните й се бе появила крива полуусмивка. Тя кокетно сведе очи.

— Честит рожден ден.