Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (17)

Глава 17

Подател: Нов почитател

До: Charley’sWeb.com

Относно: Страхотна колона!

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:06:24

Скъпа Чарли! Уау! Биваше си я тази колона във вчерашния вестник. Нямах търпение да ида днес на работа, за да ти благодаря за нея. Като социален работник, аз мисля, че главните ти цели са много добре подбрани. Колегите ми и аз проведохме дълга дискусия на тема природата срещу възпитанието и накрая се съгласихме, че важни са не толкова целите, колкото резултатите. Не са нужни доказателства, а толерантност. Може би, ако всички ние бяхме по-отстъпчиви и уважавахме различията си, нямаше да има такова нещо, като насилието над деца.

Искрено твоя

Кара Стивънсън

 

 

Подател: Чарли Уеб

До: Кара Стивънсън

Относно: Благодаря

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:08:16

Скъпа Кара, много ти благодаря за любезното писмо.

Хубаво е да те оценят. Надявам се, че ще продължиш да четеш и да се радваш на моите статии.

С топлота: Чарли Уеб

 

 

Подател: Разтревожен

До: Charley’sWeb.com

Относно: Последната ти колона

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:14:02

Скъпа Чарли Уеб,

Винаги съм подхождал към статиите ти със смесица от задоволство и тревога. Кого ли ще въртиш днес на шиш и защо? Какво си направила пък сега с тялото си? Какви ли мисли се въртят в тази хубава малка глава? Затова, представи си разочарованието ми от последната ти колона, която бе не само провокативна, но и дълбокомислена. Надявам се, това не означава, че си изоставила своите по-егоистични и, извинявай, по-повърхностни теми, като коламаската и „Пешън“-партитата — всичките с изследователска цел, разбира се — заради по-важни, но по-малко занимателни проблеми като насилието над деца. Аплодирам твоята несъмнено дълбока отдаденост на социалната справедливост, но все пак копнея за онази по-плитка, предишна Чарли. Моля те, не ме разочаровай отново.

Арнолд Лорънс

 

 

Подател: Чарли Уеб

До: Арнолд Лорънс

Относно: Благодаря, но не благодаря

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:20:2

Скъпи разтревожен Арнолд,

Няколко пъти прочетох писмото ти и пак не съм сигурна, дали да се чувствам поласкана или обидена. Наистина, винаги е хубаво да те намират привлекателна, но съм удивена, че не ме мислиш за нещо повече от декоративна, празна черупка. За мен е удоволствие, че статиите ми ти харесват, но в същото време съм разочарована, че ги намираш плитки. Само защото нещо е забавно, не го прави непременно по-малко важно, също както, засягането на сериозна тема, не прави от журналиста значим човек. Бъди сигурен, че ще продължа да пиша по теми, които ме засягат и вълнуват. Някои от тях ще са от сериозно естество, други не. Но всички те ще се стремят да дадат повод за размисъл и дискусия. Надявам се, че пак ще ги очакваш с обичайната си смесица от задоволство и тревога.

Искрени поздрави, Чарли Уеб

 

 

Подател: Шерил Волп

До: Charley’sWeb.com

Относно: Нещо, което ме влудява

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:32:59

Скъпа Чарли, чета работите ти, откакто почна да пишеш в „Поуст“, и намирам колоните ти за вдъхновени, добре написани и навременни. За съжаление обаче има нещо, което още не си засегнала, въпреки че във вчерашната си статия донякъде го намекна във връзка с бащата, който тормози сина си. Това е проблем, който мен лично ме влудява: хората с наднормено тегло в самолетите! Не е ли вбесяващо да платиш толкова пари за билет и накрая да се окаже, че разполагаш само с половин седалка, тъй като някой, който не е в състояние да контролира собствения си апетит, се е разлял и в твоето пространство? Дори само това би ме накарало да поискам да ми сменят мястото! Силно желая да видя твоите възгледи по този въпрос.

Искрено твоя: Шерил Волп

 

 

Подател: Читател с разбиране

До: Charley’sWeb.com

Относно: Майка ти

Дата: Понеделник, 12 януари 2007, 09:42:13

Горката ми, скъпа Чарли! Най-накрая разбрахме защо си такава. Майка ти! Каква ужасна и противна жена! Тя определено се нуждае от надзор, както и ти, безпомощната жертва на нейната аморалност. Ненапразно богобоязливите хора навсякъде по света хулят онези, които извращават Божията воля. Сам Бог заповядва тези дегенерати да бъдат умъртвявани. Майка ти трябва да се отрече от пороците си, а докато го направи, ти нямаш друг избор, освен да се отречеш от нея. Ще се моля за душите ви.

Бог с теб:

Читател с разбиране

Чарли се мъчеше да измисли остроумни отговори на последните два имейла, когато телефонът на бюрото й звънна.

— Чарли Уеб.

— Здравей — чу се ясен, полупознат глас.

Опита се да прикачи към него лице, но не успя.

— Аз съм, Емили — след известна пауза обяви жената. — Сестра ти — добави, ясно произнасяйки всяка дума, сякаш говореше в микрофон.

Пред очите на Чарли тутакси се появи образът на красивата млада жена, с елегантни черти и дълга до брадичката права руса коса.

— Емили! Боже мой! Как си?

— Много добре, благодаря. А ти?

— Чудесно. Е, малко уморена, предполагам. Съгласих се да гледам кученцето на един приятел за няколко седмици. Уж трябваше да си спи в кошарката, но почти цяла нощ плака, докато накрая не го взех в леглото при мен, а той не спря да се притиска до крака ми, аз пък просто не съм свикнала да си деля пространството и… — Какво й ставаше? Почти от две години не бе говорила със сестра си. Защо сега дрънкаше за проклетото куче? — Как си? — попита отново.

— Все още съм много добре — хладно отговори тя. — Виж. Разбрах, че си говорила с Ан.

— Преди няколко седмици, да. Защо? Нещо не е наред ли?

— Не, разбира се. Всичко е наред. Новата й книга е номер две в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

— Това е чудесно.

— Ти прочете ли я вече?

— Надявам се да го направя този уикенд. — Чарли превъртя очи към тавана. — Обаче Брам я е прочел. И наистина му е харесала.

— Да не е бил дрогиран?

— Не. Защо? Толкова ли е зле?

— Татко казва, че са долнопробни дрънканици.

— Звучи ми в негов стил. А какво е твоето мнение?

— Дрънканици, но не долнопробни — отсече Емили.

— Висока оценка, наистина.

— Как е Брам, все пак?

— Добре. Вече повече от десет дни е чист и трезвен.

— Цели десет дни. Уау. — Очевидно, Емили съвсем не бе впечатлена. — А Франи и Джеймс? Добре ли са?

— Много са добре. А Катрин?

— Расте като тръстика. Ан каза ли ти, че ще остави А. Дж. да вземе децата?

— Какво искаш да кажеш? — Чарли си спомни, че А. Дж. бе заплашил да се съдят за настойничеството над Дарси и Тес, ако Ан откаже да му плаща издръжка. — Искаш да кажеш, че тя смята, че той блъфира?

— Не. Дава му пълно настойничество. Казва, че напоследък пътувала много, а когато си била вкъщи, работела, давала интервюта и т.н., и т.н. Мисли, че ще са по-добре с него.

— Но това е нелепо.

— Не, такава си е Ан. Или по-скоро Елизабет. Разбирам, че още си в контакт с майка ни.

— Тя ще е съсипана, когато чуе за това.

— Да не се шегуваш? Това е тотално утвърждаване на нейните методи за отглеждане на деца.

— Да се обадя ли на Ан? Да се опитам да я накарам да промени решението си?

— О, добра работа ще свършиш, като зная колко сте близки.

— Но тя прави огромна грешка. Знаеш го.

— Може би. А може би не. Както и да е, не се обаждам за това.

— А за какво?

— За онова нещо с „Пийпъл“.

— Какви хора? — попита Чарли, замаяна все още от съобщението на Емили. Как можеше Ан дори да си помисли да изостави децата си след всичко, което самите те бяха преживели?

— Списание „Пийпъл“. Онази история, която искат да напишат.

Чарли смътно си спомни, че Ан бе споменала нещо такова.

— Историята със сестрите Бронте — каза тя.

— Правилно. Явно, по принцип не пишат за писатели, понеже те са скучни, но Ан е изключение заради кашата с А. Дж. И защото аз съм в телевизията…

— Наистина съжалявам, че изпуснах изявата ти в „Добро утро, Америка“ — прекъсна я Чарли.

— Голяма работа. Както и да е — продължи Емили, — след като в „Пийпъл“ чули, че и ти си писателка и се казваш Шарлот, е — как да устоят? И така, сега са пощурели да пишат за това и искат да ни интервюират всичките, колкото е възможно по-скоро. Решили, че след като Ан ще идва в Палм Бийч по време на своето турне, бихме могли всички да се срещнем там.

Милион въпроси минаха през ума на Чарли. Но зададе само един:

— Кога?

— Датата още не е уточнена. По някое време през следващите няколко седмици. Ще ти се обадя, когато се знаят точните дата и място.

— Мислиш ли наистина, че това е добра идея? — попита Чарли.

Вече не помнеше откога трите сестри не се бяха събирали в една стая.

— Шегуваш ли се? Такава реклама с пари не можеш да купиш. Помисли за известността, да не говорим докъде може да ни доведе това интервю. В „Добро утро, Америка“ вече мислят дали да не ни отделят време. Всичко е възможно. Дори Опра.

Една статия в „Пийпъл“ със сигурност нямаше да навреди на шансовете й издателите да се заинтересуват от книгата за Джил Роумър, призна си Чарли. Щяха да се редят на опашка, да размахват крупни аванси пред очите й. А една поява при Опра навярно щеше да впише книгата й във всеки списък на задължителната литература. Щеше да стане богата и известна, да не говорим колко щяха да я търсят и уважават. Трябваше само да каже „да“.

— Ами Брам? — попита вместо това.

— Брам ли? Какво за него?

— Ами освен че ни е брат, той също така е и много талантлив художник. Него ще го включат ли?

— Той не се вписва съвсем в историята — каза Емили, — но съм сигурна, че все някак ще го споменат.

— Трябва да е повече от споменаване — настоя Чарли с изненадваща решимост.

— Не можем да определяме съдържанието, Чарли.

— Ами нашата майка? — отклони темата Чарли.

— Тя няма нищо общо с това. — Добре тренираният мелодичен глас на Емили стана твърд и студен.

Чарли си представи как сестра й хапе долната си устна, както правеше като малка, когато се дразнеше за нещо.

— Има много общо с това — възрази Чарли. — Ако не беше тя, нямаше да има три сестри, наречени Шарлот, Емили и Ан.

— Накъде точно биеш? — нетърпеливо попита Емили.

Накъде биеше?

— Ще дам интервю при две условия.

— Две условия — невярващо повтори Емили.

— Първо, Брам да вземе равно участие.

— Наистина ли мислиш, че дотогава ще остане трезвен? — прекъсна я Емили.

— И второ, ти и Ан да се съгласите да се срещнете с нашата майка, докато сте тук.

— Какво? Няма начин.

— В такъв случай — не проявявам интерес.

— Ти си луда. Тази история може да те изведе начело. Това е един шанс в живота.

— Ще има и други шансове. — Дали? Какво правеше?

Настъпи дълго мълчание.

— Ще се наложи пак да ти се обадя. — И Емили затвори, преди Чарли да успее да се сбогува.

Тя остави слушалката и шокирано се втренчи в монитора. Какво, по дяволите, бе направила току-що? Наистина ли бе поставила на карта най-голямата възможност в кариерата си, заради неразумни претенции? Коя беше тя, че да диктува каквото и да било на когото и да било? Сестрите й бяха взели страна, както и тя. Коя беше тя, че да им казва, че дължат на майка си втори шанс? Емили беше права. Тя беше луда.

Чарли разсеяно прегледа списъка с нови имейли, пристигнали, докато говореше по телефона и отвори последния на екрана.

Подател: Човек с вкус

До: Charley’sWeb.com

Относно: Последната ти колона

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:53:01

Скъпа Чарли,

Някои хора май никога не си вземат урок! След като ти писах последния път, си помислих, че има шанс (само шанс, имай предвид), че може наистина да премислиш нещата, които ти казах и да направиш нещо, за да се поправиш. Колоната ти за излишното харчене бе определено стъпка в правилната посока и ме накара да се обнадеждя. Но за съжаление, оказа се, че ГРЕША!!! Ти си така ГЛУПАВА и СКВЕРНОСЛОВНА, както винаги! Как смееш да ни навираш в лицата НЕЗДРАВОТО и ПЕРВЕРЗНО поведение на своята майка. Достатъчно ГАДНО е, че й харесва да ЛИЖЕ ПУТКИ, но удоволствието, което ти изпитваш да ни го разказваш, е прекалено, за да може ДОСТОЙНИЯТ човек да го понесе. Не изпитвам вече и грам симпатия към теб. ТИ ЗАСЛУЖАВАШ ДА УМРЕШ!

P.S. Не се заблуждавай, че децата ти ще бъдат пощадени. Няма.

— О, не — прошепна Чарли в дланта си. Тя незабавно препрати имейла до Мичъл Джонсън и Майкъл Даф, после се отпусна на стола си и препрочете писмото отново и отново, докато не го научи наизуст. — Ти, болно копеле. Как смееш! — Бръкна в чекмеджето и намери визитната картичка на полицай Дженифър Рамирес, после й се обади на мобилния телефон. С полицайката обаче нямаше връзка и Чарли можа само да остави съобщение на гласовата поща. — По дяволите! По дяволите! — изруга тя, стана и почна да обикаля безпомощно в кръг зад стола си.

Телефонът иззвъня. Чарли се хвърли към него.

— Ало? Полицай Рамирес?

— Алекс Прескот — отговори мъжът. — В неудобно време ли се обаждам?

Трябваха й няколко секунди да овладее дишането си и да се успокои.

— Не, просто… току-що получих доста неприятен имейл.

— В какъв смисъл неприятен?

— В обикновения: аз съм тъпа и отвратителна и заслужавам да умра.

— Това определено минава за неприятно.

— Ти получавал ли си някога такива имейли?

— От време на време. Любими са ми тези, които цитират Шекспир. Нали знаеш онзи стих: „Първо, ще убием всички адвокати“.

— Наистина ли? — Чарли осъзна, че се усмихва и не можеше да разбере защо трябва да й действа толкова успокоително фактът, че животът на Алекс също е бил заплашван. — Значи смяташ, че няма за какво да се безпокоя?

— Сигурен съм, че е само празна заплаха.

— Заплашени обаче са и децата ми — каза тя и гласът й се прекърши.

— В такъв случай, мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— Направих го. Тъкмо чаках да ми звъннат.

— Ще ти се обадя друг път — предложи той.

— Не, няма нужда. Какво става? — Дали Джил не му се бе обадила да му каже, че е разстроена от последната им разправия и че иска да наеме друг писател?

— Сестрата на Джил, Пам, се съгласи да се срещне с теб.

— Наистина ли? Кога?

— За съжаление трябва да стане този уикенд. Баща й и брат й ще отсъстват от града, а тя би говорила с нас само ако ги няма.

— Ще видя какво мога да уредя.

— Нали ще ме уведомиш колкото се може по-скоро?

— Абсолютно. — Чарли затвори телефона. Той тутакси почна отново да звъни.

— Полицай Рамирес?

— Не съвсем — отговори сестра й. Всяка нейна дума бе като парче лед. — Емили?

— Говорих с Ан — каза тя. — Съгласни сме.