Джой Филдинг
Мрежата на Чарли

Глава 1

Подател: Гневен читател

До: Charley’sWeb.com

Относно: Ти си възможно най-лошата журналистка!!!

Дата: Понеделник, 22 януари 2007, 07:59:47

Хей, Чарли

Пиша ти съвсем накратко, просто за да те осведомя, че освен че си ВЪЗМОЖНО НАЙ-ЛОШАТА ЖУРНАЛИСТКА, твърде е вероятно да си и НАЙ-САМОВЛЮБЕНАТА ЖЕНА НА ПЛАНЕТАТА!!! Очевидно е от снимката ти — дълга къдрава руса коса, проницателен поглед, едва доловима мазна усмивчица върху несъмнено запълнени с „Рестилан“ устни — за теб слънцето изгрява и залязва на прекрасните ти рамене. Блудкавите ти колонки, посветени на това как да си купим идеалните обувки с високи токчета, да подберем най-точния нюанс руж или как да спазим изискванията на новия си личен треньор, само затвърдиха преценката ми. Но какво изобщо те накара да си помислиш, че ще се намери някой, поне малко любопитен да узнае за последния ти набег в света на абсолютното плиткоумие — пълното обезкосмяване?!!! Преди натуралистичното ти и ненужно зловещо описание в неделния брой как са били оскубани срамните ти части — (УЕБСАЙТ, неделя, 21 януари) — аз дори нямах представа, че съществува такова нещо, камо ли, че зряла жена — от една предишна колона зная, че през март ти празнува трийсетия си рожден ден — по собствено желание ще се подложи на подобна варварска процедура. Чудя се как ли е реагирал горкият ти баща, когато е прочел, че дъщеря му, завършила Харвард, така унизително се е погаврила със собственото си тяло. Чудя се как може майка ти да гледа хората в очите, когато публично — или трябва да кажа, пубисно? — изнасяш толкова лични неща на показ. (Добре поне, че имат още две дъщери да им поддържат духа!!! Аплодисменти за Ан, между другото, за поразителния успех на последния й роман „Да помним любовта“ — на девето място в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и продължава да се изкачва!!! И на Емили, която направи толкова прекрасно впечатление, когато замести Даян Сойер^[1] в „Добро утро, Америка“ миналия месец!!!). Дъщери като тях наистина могат да накарат всеки родител да се гордее.

И като стана дума за дъщери, какво ли си мисли твоята осемгодишна дъщеря, когато те вижда да се разхождаш гола из къщи, което сигурно правиш, съдейки по това, че очевидно изпитваш огромна наслада да се разголваш в писанията си!!! Да не говорим, колко ли се подиграват децата в детската градина на петгодишния ти син, тъй като родителите им несъмнено също са били ужасени от неделната колона! Като че ли не ти стигаше статията за секс играчките от миналата седмица!!

Толкова ли не можеш да погледнеш по-далеч от малкия си вирнат нос — без съмнение го дължиш на най-добрата пластична хирургия, която може да се купи с пари — и да видиш ефекта от неприличните си дрънканици върху тези две невинни деца?! (Макар че, какво друго може да се очаква от жена, която се гордее, че никога не се е омъжвала за когото и да било от бащите на децата си?!!!).

До гуша ми дойде от безсмисленото ти дърдорене за „нещата на Чарли“. (Благодаря ти, че не използваш рожденото си име Шарлот. Така поне ни спестяваш светотатството с най-чудесната детска книга!). След като в продължение на три години четох тъпите ти разсъждения — и поклащах изумено глава!!! — най-накрая изгубих търпение. По-скоро ще се обеся на собствените си непокътнати пубисни косми, отколкото да прочета дори още една дума от инфантилната ти проза, както и да подпомагам вестниците, които я издават. Затова от днес прекратявам абонамента си за „Палм Бийч Поуст“.

Със сигурност изразявам мнението на много отвратени и раздразнени читатели, когато казвам: НЕ МОЖЕШ ЛИ ПРОСТО ДА МЛЪКНЕШ И ДА СЕ МАХНЕШ?!!!!

Чарли Уеб гледаше втренчено яростното писмо на монитора и не знаеше да се смее ли, или да плаче. Разстрои се не толкова от това, че писмото бе злобно — през годините бе получавала и по-лоши, включително няколко същата сутрин. Не и от почти истеричния му тон. И с яростта бе свикнала. Нито от прекомерната пунктуация. Пишещите гневни имейли притежаваха склонността да смятат всяко свое изречение за важно и следователно заслужаващо главни букви, курсив и множество удивителни. Не беше дори и личният характер на нападката. Всяка жена, която посвещава хиляда думи на скорошното си обезкосмяване, следва да очаква лични нападки. Някои — включително и няколко от колегите й — биха казали дори, че сама ги е предизвикала и че се гордее с умението си да провокира. Получи си заслуженото, биха отсъдили те.

И може би щяха дори да са прави.

Чарли сви рамене. Беше свикнала да я критикуват. Беше свикнала да я наричат некомпетентна и повърхностна, както и да й отправят още по-обидни епитети. Постепенно бе привикнала да оспорват мотивите й, да поставят почтеността й под съмнение, да анализират външността й. Случвало й се бе и да й казват, че същата тази външност е била главната причина да види името си във вестника. Или че някоя от по-известните й сестри сигурно е задействала определени връзки. Или че баща й, високоценен професор по английска литература в Йейл, е използвал влиянието си, за да й подсигури работата.

Беше свикнала да я наричат лоша дъщеря и още по-лоша майка. Подобни обиди обикновено се плъзгаха по „прекрасните й рамене“. Тогава, какво точно в този имейл я бе хванало в капана между смеха и плача? Какво точно я бе накарало да се почувства толкова дяволски уязвима?

Може би все още си патеше от нежеланите последствия от рубриката си. Съседката й Лин Муър, която живееше през няколко врати от Чарли, на западналата някога, а сега модерна малка уличка в центъра на Уест Палм, я бе поканила на така нареченото „Пешън парти“, точно преди Коледа. Оказа се вариация на старите домашни търговски презентации, само дето вместо разнообразни многофункционални пластмасови изделия, тук бяха изложени вибратори и изкуствени членове. Чарли си бе прекарала чудесно, опипвайки различните „обекти“, заслушана в хвалебствената реч на наперената представителка на „Пешън“ (А тази, на пръв поглед безобидна нишка от пъпчици, нека ви кажа, дами, тя е направо чудодейна. Като говорим за многобройни оргазми! Това наистина е коледният подарък, който ще си правите през цялата година!). Чарли направи в рубриката си прецизна дисекция на вечерта.

— Как можа? — Лин лично се бе изправила срещу нея в деня на излизането на статията. Бе застанала на единственото стъпало пред входната врата на малката двустайна къща на Чарли. Страницата с колоната бе смачкана на топка в стиснатия юмрук на Лин, пръстите й се бяха вкопчили във врата на Чарли на снимката във вестника. — Мислех, че сме приятелки.

— Ние сме приятелки — бе възразила Чарли, макар че в интерес на истината, те бяха по-скоро познати, отколкото истински приятелки. Чарли нямаше истински приятели.

— Тогава, как можа да направиш това?

— Не разбирам. Какво съм направила?

— Не разбираш? — невярващо бе повторила Лин. — Не знаеш какво си направила? Унизила си ме, ето какво си направила. Направила си ме да изглеждам като някаква глупачка, смахната на тема секс. Съпругът ми е бесен. Свекърва ми не спира да плаче. Дъщеря ми място не може да си намери от неудобство. Телефонът не спира да звъни цяла сутрин.

— Но аз не съм казала, че си ти.

— И не е било нужно. Моята домакиня — взе да цитира по памет Лин, — брюнетка на около четирийсет, в спортен прилепнал клин, петсантиметрови нокти с инкрустирани кристали, осемсантиметрови токчета, живее в очарователна бяла дървена къща, пълна със свежи цветя от собствената й фантастична градина. Голямо знаме на Америка се развява гордо над мъничката, но перфектна предна градинка. Уау, чудя се за кого ли се отнася.

— Би могъл да е всеки. Струва ми се, че си прекомерно докачлива.

— О, така ли? Аз съм прекомерно докачлива? Каня те на парти, представям те на приятелките си, наливам ти не една, а няколко чаши шампанско…

— За бога, Лин. Какво очакваше? — прекъсна я Чарли, раздразнена, че се налага да се защитава. — Аз съм журналистка. Знаеш го. И подобна история се случва пред очите ми. Естествено, че ще пиша за нея. Знаела си това, когато ме покани.

— Не те поканих в качеството ти на журналист.

— Но това е моята професия — напомни й Чарли. — Това съм аз.

— Моя грешка — простичко заяви Лин. — Мислех, че си нещо повече.

За момент бе настанало неловко мълчание, докато Чарли се мъчеше да не допусне думите на Лин да се забият прекалено навътре.

— Съжалявам, че те разочаровах.

Лин отхвърли извинението й с помахване на петсантиметровите си нокти.

— Но не съжаляваш, че си написала статията. Така ли е? — И тръгна надолу по алеята.

— Лин…

— О, я млъквай.

НЕ МОЖЕШ ЛИ ПРОСТО ДА МЛЪКНЕШ И ДА СЕ МАХНЕШ?!!!!

Чарли гледаше втренчено монитора. Възможно ли бе Лин Муър да е нейният Гневен читател? Тя напрегнато обходи с поглед думите, написани от Гневния Читател, търсейки отзвук от едва доловимия южняшки акцент на Лин, но не откри такъв. Истината бе, че Гневният читател можеше да е всеки. През трийсетте си години на тази планета, три от които на това бюро, Чарли Уеб бе успяла да наежи ужасно много перушини. Имаше много хора, които биха искали тя просто да млъкне и да се махне. „Мислех, че си нещо повече“ — повтори си полугласно. Колко ли други бяха направили същата грешка?

Подател: Чарли Уеб

До: Гневен читател

Относно: Обмислен отговор

Дата: Понеделник, 22 януари 2007, 10:17:24

Скъпи, Гневен,

Уау!!!! Ама че писмо!!!! (както можеш да видиш и аз имам удивителен знак на клавиатурата си!!!!!). Благодаря за вниманието. Винаги ми е било интересно да узная как реагират читателите на моите колонки, дори когато не са положителни. Наречи ме луда, но усетих, че статиите ми напоследък не са те развълнували особено. Наистина много съжалявам. Не можеш винаги да угодиш на всички. Е, аз доста отдавна разбрах, че е безсмислено да се опитвам. Четенето е толкова субективно занимание, че онова, което за един е рай, за друг е ад. Очевидно, що се отнася до теб, аз съм самото въплъщение на Сатаната!!!!!

Но, макар съвестно да защитавам правото ти да грешиш, същевременно чувствам, че трябва да се спра на някои от по-забележителните ти слова. Вместо твоите „неприлични дрънканици“ ще ти предложа едно забележително слово!!! Първо, нито сега, нито когато и да било, не съм пълнила устните си с Рестилан. Устните ми са същите, с които съм се родила, и макар да се справят достатъчно добре с работата си, никога не съм смятала, че заслужават особено внимание, иначе досега навярно щях да съм написала статия и за тях. Също така, на седем години си счупих носа, блъскайки се в тухлена стена, докато се опитвах да избягам от по-малкия си брат. Той ме гонеше с една змия, която бе намерил в задния двор. В резултат на това придобих страх от влечуги за цял живот и нос, който леко се криви наляво (някои биха казали очарователно). Никога не съм изпитвала и най-малката необходимост да отида да ми го оправят, макар че сега, като ти го нарече „вирнат“, може би ще трябва да преосмисля това.

Учудвам се, че от моята колона за пръв път чуваш за цялостно обезкосмяване, защото, уверявам те, това се практикува от дълго време. Но след като отначало още е станало ясно за какво пиша и че подобна тема е оскърбление за очевидно изострената ти чувствителност — напоследък това доста често се среща — защо, за бога, е трябвало изобщо да продължаваш да четеш?!!! (Най-накрая успях да използвам „и“?!!! Забавно е!!!!).

Колкото до това, какво мисли баща ми за своята, завършила Харвард дъщеря, която така „унизително се е погаврила“ (хубав израз) със собственото си тяло, подозирам, че той изобщо не знае — свит в пашкула на своята кула от слонова кост в Йейл, — а ако знае, не му пука, тъй като не сме си говорили от години. (Редовните читатели на УЕБСАЙТ би трябвало да знаят това!!!). Що се отнася до майка ми, не й се налага да се притеснява как да гледа приятелите си в очите, понеже, подобно на мен, и тя няма никакви приятели. (Възможна храна за статията ми по повод наближаващия Ден на майката, която ти за съжаление ще пропуснеш.) Децата ми, от друга страна, имат много приятели и са в щастливо неведение относно безсмисленото дърдорене на майка им, а понеже — изненада! — нямам навика да се разхождам гола из къщата, не им се е налагало и да се отдават на ненужни съмнителни разсъждения по повод обезкосмяването на срамните ми части. Уау, фразата си я бива, дори и написана!!! Колкото до това, че никога не съм се омъжвала за когото и да било от бащите на децата ми — нито съм живяла с тях, бих добавила — е, поне не съм ги подложила на неприятностите на развода, за разлика от двете ми по-успешни сестри, които имат общо четири и половина развода — Емили — три и Ан — един, плюс скорошна раздяла. (Между другото, ще им предам поздравленията ти по повод на последните им абсолютно заслужени успехи.)

Що се отнася до моята колона, би трябвало да си дадеш сметка, че изпълнявам точно работата, за която съм наета. Когато постъпих в „Палм Бийч Поуст“ преди три години, главният редактор Майкъл Даф ми каза, че би желал да привлечем по-младежка аудитория и че го интересува най-вече какво мислят и правят хората на моята възраст. Накратко, за разлика от теб, той прояви силен интерес към нещата на Чарли. А обективната журналистика изобщо не го интересуваше. Точно обратното, от мен поиска да съм абсолютно субективна — искрена, учтива, но по възможност и противоречива.

От всички получени тази сутрин имейли съдя, че съм успяла в начинанието си. Съжалявам, че ти намираш прозата ми за инфантилна и че прекратяваш абонамента си за нашия чудесен вестник, но със сигурност имаш това право. Аз ще продължа да си върша работата, да коментирам съвременната обществена сцена, да анализирам морала и нравите на американската младеж, да повдигам важни въпроси като домашното насилие и разпространението на порнографията, докато правя многобройни набези в „света на абсолютното плиткоумие“. Съжалявам, че ти ще пропуснеш гонката.

С уважение: Шарлот Уеб

(Извинявай. Не можах да се въздържа.)

В продължение на няколко секунди пръстите на Чарли се поколебаха над бутона „Изпрати“, но вместо него тя натисна „Изтрий“. Думите тутакси изчезнаха от екрана, а около нея нахлуха забързаните звуци на понеделнишката утрин: звъняха телефони, чаткаха клавиатури, дъждът барабанеше по високите от пода до тавана прозорци на просторната четириетажна сграда. Тя чу как колегите й разговарят извън тясната й кабинка. Слушаше приятелското им бъбрене, изпълнено със смях и безобидни клюки, и вяло се зачуди защо никой не се отби до нейното бюро да пита как тя е прекарала уикенда или да я поздрави за последната й статия. Никой никога не го правеше.

Би било лесно да приеме, че отношението им се дължи на професионална завист — знаеше, че повечето от тях намираха рубриката й, в частност и нея, за глупави и незначителни и се дразнеха от известността й, — но истината бе, че все по-засилващата се студенина на колегите й в голяма степен бе по нейна вина. Още от самото начало, когато постъпи на работа в „Палм Бийч Поуст“, Чарли нарочно бе започнала да отбягва опитите им да се сближат. Мислеше, че е по-добре, по-безопасно, да поддържа отношенията с тях на строго професионално ниво. (По същия начин никога не бе намирала за добра идеята да се сприятелява със съседите си. И честно казано, бе напълно права за това!) Не че беше враждебна, просто — малко резервирана. На колегите й не им трябваше много време да схванат посланието. Никой не обича да бъде отхвърлян, особено писателите, които бездруго са преситени от такова отношение. Не след дълго случайните покани за обяд престанаха, както и предложенията да пийнат по едно след работа. Вече не чуваше дори любезното „Здрасти. Как си?“.

До тази сутрин, помисли си и потръпна при спомена за гнусния похотлив поглед, който й отправи старши редакторът Мичъл Джонсън, когато тя влезе в стъкления му кабинет. С присъщия си дебелашки маниер, Мич се бе втренчил право в прилепналите й дънки „Рок енд Рипъблик“ и бе попитал: „Падаш ли си? Справяш ли се. Исках да кажа справяш ли се, не падаш ли си“ — поправи се, сякаш без да иска се бе изпуснал.

Мисли си, че ме познава, каза си Чарли и се облегна назад на кафявия си кожен стол. Загледа се през стената, която отделяше мъничкото й пространство от десетките подобни кабинки, заели редакторския отдел на просторната зала. Голямото помещение бе разделено на три основни части, но разделителните линии не бяха от бетон, а по-скоро въображаеми. Най-големият отдел бе зает от журналисти, които покриваха текущи събития и пишеха ежедневно; вторият бе за онези, които публикуваха седмични статии на специални теми, като самата нея; в третия се помещаваше секретарския състав. Хората с часове работеха над компютрите, крещяха в слушалките, пъхнати в ушите им, или крепяха с рамене старомодни телефони. Трябваше да си намират и проследяват истории, да се изпълняват срокове, да се определят гледни точки, да се доказват твърдения. Някой непрекъснато се втурваше навън-навътре, молеше за съвет, мнение или помощ.

Никой никога не молеше Чарли за нищо.

Мислят си, че ме познават, каза си тя. Мислят си, че понеже пиша за „Пешън“ партита и пълно обезкосмяване, значи съм празноглава и знаят всичко за мен.

Нищо не знаят.

НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ПРОСТО ДА МЛЪКНЕТЕ И ДА СЕ МАХНЕТЕ?!!!!

Подател: Чарли Уеб

До: Гневен читател

Относно: Обмислен отговор

Дата: Понеделник, 22 януари 2007, 10:37:06

Скъпи Гневен: Ти си подлец. С уважение: Чарли Уеб

Този път тя натисна бутона „Изпрати“ и почака за потвърждение, че писмото е изпратено успешно.

— Може би не биваше да го правя — измърмори няколко секунди по-късно. Не се приемаше за добра идея журналистите умишлено да се конфронтират с читателите. Толкова много бурета с барут имаше, които само чакаха повод да избухнат. Не трябваше изобщо да обръщам внимание, мислеше си Чарли, когато телефонът й звънна. Тя се пресегна и го вдигна.

— Чарли Уеб — каза бързо.

— Ти си една мръсна кучка — изръмжа мъжки глас. — Някой трябва да те изкорми като риба.

— Майко, ти ли си? — попита Чарли, но веднага си прехапа езика. Защо не погледна дисплея? И какво си бе казала току-що за умишленото конфронтиране с читателите? Трябва просто да затворя, помисли си, а в това време телефонът прекъсна. Но тутакси звънна отново. Тя отново го вдигна, без да погледне дисплея.

— Майко? — попита, неспособна да се сдържи.

— Как позна? — отговори майка й.

Чарли се изкиска, като си представи озадаченото изражение върху издълженото лице на майка си. Елизабет Уеб бе на петдесет и пет години, с дълга до раменете синкавочерна коса, подчертаваща почти неземната белота на кожата й. Висока сто осемдесет и пет сантиметра, тя носеше дълги, развяващи се поли, които подчертаваха дължината на краката й, и ниско изрязани блузи, които разкриваха големината на бюста й. Бе красива по всички възможни критерии, толкова красива сега, колкото и когато е била на възрастта на Чарли, а вече майка на четири малки деца. Но Чарли имаше много малко спомени от онова време и още по-малко снимки, тъй като майка й бе изчезнала от живота й, когато бе едва на осем години.

Преди две години Елизабет Уеб неочаквано се бе появила отново, нетърпелива да поднови контактите си с децата, които бе изоставила двайсетина години по-рано. Сестрите на Чарли предпочетоха да останат верни на баща си и отказаха да простят на жената, избягала някога в Австралия, не с друг мъж (това би било простимо), а с друга жена (което категорично не беше). Само Чарли бе достатъчно любопитна, за да се съгласи да я види отново, макар че баща й несъмнено щеше да каже, че го прави напук. Брат й, разбира се, продължаваше да избягва контактите и с двамата си родители.

— Само исках да ти кажа, че вчерашната ти статия ми достави огромно удоволствие — говореше майка й с австралийски акцент, отекващ във всяка дума. — Такива неща винаги са ми били много любопитни.

Чарли кимна. Каквато майката, такава и дъщерята, не можа да не си помисли.

— Благодаря.

— Вчера ти звънях няколко пъти, но те нямаше.

— Не си оставила съобщение.

— Знаеш, че мразя тези неща — каза майка й.

Чарли се засмя. Едва наскоро установила се в Палм Бийч след две десетилетия в пустошта, майка й се ужасяваше от всяко нещо, което беше поне малко техническо, и не притежаваше нито компютър, нито мобилен телефон. Гласовата поща продължаваше да предизвиква в нея почуда и нервност, а интернет бе съвършено отвъд възприятията й.

— Ходих в Маями да се видя с Брам — каза й Чарли.

Мълчание. После:

— Как е брат ти?

— Не зная. Нямаше го в апартамента му. С часове го чаках.

— Знаеше ли, че ще ходиш?

— Знаеше.

Отново мълчание, този път по-дълго от предишното. После:

— Мислиш ли, че той…? — гласът на майка й заглъхна.

— … е пил или вземал наркотици?

— Мислиш ли?

— Възможно е. Не зная.

— Толкова много се безпокоя за него.

— Малко е късничко за това, не смяташ ли? — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да може да ги спре. — Съжалявам — извини се тутакси тя.

— Няма нищо — съгласи се майка й. — Предполагам, че си го заслужавам.

— Не исках да съм жестока.

— Разбира се, че искаше — възрази без злоба майка й. — Нали тъкмо това те прави толкова добра писателка. А сестра ти — толкова посредствена — не се сдържа тя.

— Майко…

— Съжалявам, скъпа. Не исках да съм жестока — повтори думите на Чарли тя.

— Разбира се, че искаше — засмя се Чарли и усети майка си да прави същото. — Виж, трябва да вървя.

— Мислех си, дали да не се отбия по-късно, да видя децата…

— Звучи чудесно. — Чарли разсеяно отвори друг имейл.

Подател: Човек с вкус

До: Charley’sWeb.com

Относно: Лоши момичета

Дата: Понеделник, 22 януари 2007, 10:40:05

Скъпа Чарли,

Обикновено, съм човек, който вярва в максимата живей и остави и другите да живеят, но последната ти статия ме накара да го преосмисля. Предишната ти статия за секс играчките беше достатъчно зле, но тази последната е обида за всеки добър християнин. Каква долна и отвратителна перверзница си ти. Заслужаваш да ГОРИШ В АДА. Така че УМРИ, КУЧКО, УМРИ и вземи със себе си и копелетата си!

P.S. На твое място щях постоянно да ги държа под око. Ще се ужасиш, ако знаеш на какво са способни някои хора.

Чарли усети как въздухът в дробовете й се смразява.

— Майко, трябва да вървя. — Затвори телефона, скочи на крака и изхвърча от кабинката си, преобръщайки стола.

Глава 2

— Добре, Чарли, опитай да се успокоиш.

— Как да се успокоя? Някакъв ненормалник заплашва децата ми.

— Разбирам. Просто си поеми няколко пъти дълбоко дъх и отново ми разкажи…

Чарли пое две големи глътки въздух, а Майкъл Даф се изправи иззад масивното си дъбово бюро и отиде до вратата на просторния стъклен кабинет, заемащ югозападната част на етажа.

Малка групичка репортери вече се бе насъбрала отвън да види за какво бе цялата шумотевица.

— Проблеми ли има? — попита някой.

— Всичко е наред — каза им Майкъл.

— Всичко е Чарли — някаква жена измърмори подигравателно, докато Майкъл затваряше вратата.

— Добре, кажи ми какво точно пише в имейла — нареди той и й направи знак да седне.

Чарли подмина двата зелени кожени фотьойла пред бюрото на Майкъл и почна да крачи по килима с пясъчен цвят. Навън дъждът продължаваше да шиба по прозорците, надвиквайки се с шума от движението по близката магистрала.

— Пише, че трябва да горя в ада, „умри, кучко, умри“ и да взема копелетата си с мен.

— Добре де, явно не е най-големият ти фен…

— После пише, че не трябва да ги изпускам от око и че човек никога не знае на какво са способни хората.

Майкъл приседна отстрани на бюрото си, угрижено смръщил чело. Кафявите му очи се присвиха.

— Пишеше ли още нещо?

— Не, това бе всичко. Беше достатъчно.

Майкъл потри силната си челюст със своята грамадна ръка, отметна няколко посивели косъма, паднали върху широкото чело и кръстоса мускулестите си ръце пред внушителния гръден кош. Чарли наблюдаваше всяко негово движение с мисълта, че всичко около по-възрастния от нея мъж бе прекомерно. При нормални обстоятелства това би й подействало успокояващо, но тази сутрин само подчертаваше нарастващото й усещане за безпомощност. Естествено гръмливият му глас, вроденият авторитет, прозиращ и в най-малкия жест, я караха да се чувства смалена и незначителна. Гледайки го, тя за пръв път си даде сметка какво имат предвид хората като казват за някого, че „придобива контрол“, придобива, помисли си тя. Не взема. Не завладява. Мъж като Майкъл Даф никога не се бореше за контрола, както тя изглежда правеше. Той си бе негов — естествено. Нещо, което той вземаше за даденост, нещо, което просто придобиваше.

— Не трябваше да нахлувам така — извини се Чарли, сещайки се как бе връхлетяла в стаята, без дори да почука. Погледна към репортерите, насядали пред бюрата си зад стъклената стена. Знаеше, че макар вече да не гледаха насам, продължаваха да я наблюдават, да я съдят.

— Вълнението ти е разбираемо.

— Не че и друг път не съм получавала отвратителни имейли. Дори и смъртни заплахи. — Известните репортери редовно имаха подобни неприятности, но повечето бяха също толкова безобидни, колкото и предложенията за брак, които се редуваха с тях. Заедно с обидните идваха и поздравителни писма за добре свършената работа и доста обяснения в любов. Някои читатели предлагаха теми за бъдещи статии, други пращаха свои голи снимки, а изненадващо много искаха някой да опише живота им. Предпоследните седмици Чарли бе получила две такива молби. Беше ги отклонила, колкото се може по-учтиво — други задължения, аз не съм подходящият човек за тази работа, би трябвало сами да се опитате да го напишете — но имаше и хора, които приемаха такива откази лично. — Просто за пръв път някой заплашва децата ми — обясни тя и очите й се напълниха със сълзи. — Мислиш, че преигравам, нали?

— Нищо подобно. Подобни заплахи ги вземаме много на сериозно. Моля те, кажи ми, че си запазила писмото.

— Разбира се.

— Добре. Ще съобщя в полицията за случилото се и ще им препратя копие от имейла, да видим, дали ще могат да го проследят.

— Който го е писал, навярно е използвал интернет клуб.

— Не съм сигурен — възрази Майкъл. — Повечето от тези смахнати не са особено умни. Изобщо няма да се изненадам, ако мръсникът е използвал домашния си компютър.

— Той? Мислите, че е мъж?

— Звучи ми като изказ на мъж.

— И какво да правя сега?

— Не можеш да направиш много, освен да бъдеш внимателна — посъветва я Майкъл и сви рамене. — Не отваряй на непознати, опитай да не се караш с никого, не изпускай децата от око, остави полицията да се оправи. Не мисля, че той ще те безпокои отново. Такива хора по принцип са страхливци. Изплюл си е отровата, изпращайки този имейл.

Чарли се засмя, вече се чувстваше в по-голяма безопасност.

— Вчерашната ми колона изглежда е подразнила много хора.

— Което само означава, че си вършиш добра работа.

— Благодаря.

— Помъчи се да не се тревожиш — посъветва я Майкъл, тя отвори вратата и излезе.

— Всичко наред ли е? — попита една от секретарките, докато Чарли минаваше покрай бюрото й.

— Всичко е наред — отговори тя, без да спира и да се обръща, опасявайки се, че ако го направи, ще избухне в сълзи.

— Обезкосменото чудо — прошушна някой достатъчно силно, за да се чуе.

— Сигурно дяволски щипе.

Приглушен кикот последва Чарли до кабинката й. Какво не бих дала за една врата, която да затръшна, помисли си тя, докато влизаше и се навеждаше да вдигне стола си. Заплашителният имейл бе изчезнал от екрана, заменен от скрийнсейвъра: снимка на децата й отпреди една година. Чарли се взря в красивите им лица и мълком взе да отброява промените, настъпили през последните дванайсет месеца — на снимката беззъбата усмивка на Франи бе по-срамежлива отколкото сега, след като двата й предни зъба най-накрая бяха пораснали, кестенявата й коса бе по-къса и светла, но искрящите й зелени очи грееха със същия блясък. Бе прегърнала по-малкия си брат през раменете с обсипаната си с лунички ръка в нещо като страстна прегръдка, но навярно просто се мъчеше да го задържи на едно място. На своите четири години Джеймс представляваше една топка от несдържана енергия дори когато не се движеше. И макар страните му да бяха хлътнали малко и да бе пораснал с няколко сантиметра, не бе изгубил и грам от тази енергия. Може и да изглеждаше като херувимче с гъстата си светлоруса коса и морскосини очи, помисли си Чарли и се пресегна да погали трапчинката на брадичката му, но си беше най-обикновен малък палавник. Обожаваше го. Местейки поглед между него и сестра му тя не спираше да се удивлява, че е успяла да създаде нещо толкова абсолютно съвършено. Понякога тялото й буквално я болеше от любов към децата й. Защо никой не я бе подготвил? Защо никой никога не й бе казвал, че е възможно да се обича толкова силно?

Навярно, защото не е имало кой да й каже.

Чарли се отпусна на стола си и отвори най-горното чекмедже на бюрото. Извади екземпляр от последния роман на сестра си Ан „Да помним любовта“. Получи го преди две седмици, а още не бе почвала да го чете. Дори ако корицата не бе достатъчна да я отврати — картина на младоженка, чието сватбено було едва прикриваше налетите й със сълзи очи, — посвещението го постигаше. „На чудесния ми баща, Робърт Уеб“. За какво беше всичко това? За чий баща ставаше дума? Чарли си представи студения и намръщен човек, в чиято къща бе отрасла — къща, изпълнена със сърдито мълчание и ехото на строги порицания. Дали баща й бе казвал някога добра дума на някого? На когото и да било?

Чарли отвори на заглавната страница. „На Шарлот“, бе изписала сестра й с натруфен почерк, съставен от сложни извивки и опашници, който несъмнено бе усъвършенствала със седмици. „С най-добри пожелания, Ан“. Сякаш бяха непознати. И навярно бяха точно такива.

Отвори на първа глава и прочете началното изречение:

„Още щом видя Блейк Касъл за първи път, Тифани Ланг разбра, че животът й се е променил завинаги.“

— О, боже.

„Не беше само от факта, че той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала, въпреки че това бе неопровержимата истина. Не беше само синевата на очите му, нито дори начинът, по който сякаш виждаше право през нея, като че ли се взираше в самата й душа и можеше да прочете и най-съкровените й мисли. Нито дръзкият маниер, с който заемаше центъра на помещението — леко наклонени напред, стегнати бедра, палци, предизвикателно овесени на джобовете на прилепналите дънки, докато събраните устни отправяха мълчалива покана и я предизвикваха да се приближи. Идвай на своя отговорност, казваха безмълвно те.“

— Мили, боже.

— К’во четеш? — разнесе се глас зад нея.

Чарли бързо затвори книгата.

— Мога ли да направя нещо за теб, Мич? — попита, без да се обръща.

— Разбрах, че си получила смъртна заплаха.

Чарли се размърда на стола си. Мич Джонсън бе мъж на средна възраст, с бирено коремче и оредяваща коса. По причини, които Чарли никога не успя да разбере, той смяташе, че е неустоим за жените. Стоеше прав, облегнат на стената на кабинката й в заучена поза, която според нея той намираше за секси, облото му лице бе намръщено.

— Трябваше да дойдеш да кажеш на мен — рече укоризнено. — Аз съм старшият редактор. Прекият ти началник — напомни й той. Тактичността никога не е била една от силните му страни. — Не би трябвало да търчиш при Майкъл всеки път, когато имаш малък проблем.

— Не мисля, че това е малък проблем.

— И все пак, трябваше да дойдеш първо при мен — повтори Мич с дразнещия си маниер.

— Съжалявам. Не бях в състояние да мисля.

— Мисли следващия път — нареди той.

— Надявам се да няма следващ път.

— В такъв случай, би могла да пробваш да напишеш нещо не толкова провокативно за следващата седмица, — отбеляза Мич и плъзна поглед надолу по тялото й. Чарли скръсти ръце върху книгата в скута си, за да попречи на гледката му. — Не че лично аз не се наслаждавах на вчерашното ти малко експозе, впрочем. Помъчих се да накарам жена ми и тя да се обезкосми цялата. — И й намигна. — Но тя май няма твоя приключенски дух.

Чарли се обърна с лице към компютъра си.

— Ще ти препратя копие от имейла — съобщи тя и почна да щрака по клавишите.

— Направи го. И следващия път…

— Ти ще си първият, който ще научи.

— Добре. Винаги съм обичал да съм първият.

Чарли усети с гърба си, че той пак намига. Какво им става на някои хора, запита се тя. Никога ли не са чували за онова нещичко, наречено сексуален тормоз? Не мислеха ли, че се отнася и за тях? Обаче се съмняваше, че на този етаж ще намери много поддръжници. Сама предизвикваш подобен тип сексуални закачки със статиите си, биха казали колегите й. Не очаквай никакво съчувствие от нас.

Не се притеснявайте, помисли си в отговор и затвори книгата. Отдавна престанах да очаквам нещо от някого.

Взря се в помпозната снимка на сестра си на задната корица. Ан седеше на розов кадифен диван, обградена от декоративни бели дантелени възглавнички, дългата й кестенява коса бе събрана хлабаво на върха на главата й, така че няколко фотогенични къдрици падаха около сърцевидното й лице. Дори през слоевете тежък грим, красотата й бе безспорна. Но и тоновете туш и сенки не можеха да скрият тъгата в очите й. Чарли бе прочела в таблоидите за скорошната раздяла на Ан с лошото момче — нейния съпруг номер две. Носеше се клюка, че той искал издръжка и заплашвал, че ще я съди за родителските права над двете им малки дъщери, ако не я получи. Доколкото Чарли си спомняше, Дарси бе на две години, а Тес само на осем месеца. Каква каша, помисли си тя и се пресегна за телефона. Изрови от паметта си номера на сестра си и позвъни в Ню Йорк, преди да е променила намерението си.

— Резиденция Уеб — обяви отривисто икономката.

— Мога ли да говоря с Ан, моля? Сестра й е.

— Госпожице Ан — провикна се икономката. — Емили е.

— Не, аз съм…

— Ем, как си? — обади се сестра й.

— Не е Емили — поправи я Чарли.

— Шарлот?

— Чарли — поправи я отново.

Настана дълга пауза.

— Ан? Там ли си още?

— Тук съм.

— За момент ми се стори, че телефонът прекъсна.

— Просто се изненадвам, че те чувам, това е. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

— Нашата майка?

— Добре е. Нашият баща?

— Добре.

— Чудесно.

Нова пауза, още по-дълга.

— Е, как са децата? — попита Чарли.

— Добре. А твоите?

— Чудесно.

— Разбирам, че си чула за мен и А. Дж., че се разделяме.

— Много съжалявам.

— Повярвай ми, добре, че се отървах от гадното копеле. Лайното ме мами с две от най-добрите ми приятелки и пак има наглостта да иска издръжка. Можеш ли да повярваш?

Чарли не беше сигурна кое я учудваше повече: че бившият й зет е спал с две от най-добрите приятелки на сестра й или че Ан изобщо има приятелки.

— Как е Емили? — попита тя.

— Чудесно. Предполагам, гледала си я в „Добро утро, Америка“.

— Всъщност, не. Пропуснах го. Никой не ми каза.

— Беше страхотна. Явно в телевизията възнамеряват да й дадат постоянно място.

— Това би било чудесно.

— Да, така е. Как е Брам?

— Наред. Чувала ли си го напоследък?

— Шегуваш ли се? Той се обажда по-рядко и от теб. Защо? Да не се е случило нещо?

— Не.

— Какво става, Чарли? Защо се обаждаш?

Защо ли се бе обадила?

— Някой от „Пийпъл“ да се е свързвал с теб? — попита Ан.

— Какви хора?

— Списание „Пийпъл“. Моята издателка се опитваше да ги убеди да напишат материал за мен. Мислеше да използва цялата тази работа със сестрите Бронте.

— Какво?

— Емили смята, че идеята е страхотна. Не са ли ти се обадили?

— Не. Не засега. Виж, причината, поради която се обадих… Просто исках да ти благодаря за книгата. Беше много мило от твоя страна да ми изпратиш екземпляр.

— А, да. Това също бе идея на издателката ми. Мислеше, че ти може да напишеш нещо в рубриката си. Казах й, че навярно няма и да я прочетеш. Направи ли го?

— Не още, но възнамерявам да я почна този уикенд.

— Да, бе.

— Чух, че била наистина добра — осмели се Чарли.

— Всички казват, че била най-добрата ми книга.

— Номер девет в класацията.

— Всъщност, номер шест за следващата седмица.

— Това е чудесно.

— Всички са много доволни.

— Би трябвало.

— Следващите два месеца съм плътно ангажирана за интервюта.

— Наистина ли? Някакъв шанс да наминеш насам?

— Възможно е. Не си знам точно графика.

— Добре, обади ми се веднага щом разбереш.

— Защо?

Въпросът пронизваше със своята простота.

— Мислех си, че може да се съберем всички заедно — импровизира Чарли, мъчейки се да си припомни кога за последен път бе виждала на живо някоя от сестрите си.

Нова пауза, най-дългата.

— Може би. Виж, трябва да вървя. Благодаря, че се обади.

— Благодаря за книгата.

— Приятно четене — каза Ан, преди да затвори.

— Приятно четене — повтори Чарли, остави слушалката, затвори очи и се опита да определи момента, в който семейството й бе започнало своя бавен, но неотменим разпад. Несъмнено баща й би хвърлил вината върху майка й с твърдението, че нейното дезертиране бе увредило невъзвратимо семейството. Майка й, също без съмнение, би му отвърнала с противоположното обвинение, че студенината на Робърт Уеб я е хвърлила в други обятия. А обстоятелството, че другият бе жена, само наливаше масло в огъня на бащината й ярост.

Не би трябвало да става така.

На пръв поглед, Робърт и Елизабет Уеб са били идеалната двойка, хубави и образовани, млади и влюбени. Дори имената им си подхождали съвършено, особено за един професор по английска литература. Робърт и Елизабет, точно като Робърт Браунинг и жена му Елизабет Барет Браунинг, известните поети романтици. Колко невероятно уместно, шегували се те. Само дето Робърт Уеб се бе оказал всичко друго, но не и романтичен и на Елизабет не й трябвало много време, за да разбере, че макар и да се е влюбила в Робърт, се е оженила за един Боб.

За осем години са имали четири деца. Първо дошла Шарлот — „Мрежата на Шарлот“^[2] бе любимата детска книжка на майка й, а играта на думи била прекалено силно изкушение за един литератор, за да му устои. Две години по-късно била последвана от Емили, а след още две — от Ан. „Нашите собствени сестри Бронте“ — обичала да повтаря майка й на всеки, който би я слушал. Накрая дошло и момчето, на което баща й се надявал през цялото време. Всъщност, мислели да го нарекат Брануел, по името на единствения брат на сестрите Бронте, но понеже, за разлика от известните си роднини, нещастният Брануел се провалял с каквото и да се захванел, те се спрели на Брам, този път по името на Брам Стокър, авторът на „Дракула“, кръвосмучещия граф. Обаче промяната на името не помогнала. Точно както сестрите Уеб последвали примера на знаменитите си патрони и Брам заел своята роля, следвайки стъпките на Брануел, неспособен да постигне нищо. „Това е съдба“ — обичаше да казва той и изтъкваше, че пристрастеността на Брануел, както към дрогата, така и към алкохола, му е предопределена и на него.

Чарли отново се пресегна към телефона. Трябваше да се обадя на Брам, помисли си тя, въпреки че разговорите с по-малкия й брат винаги бяха изпитание на нервите, а вече бе достатъчно изнервена. Особено, след като той не се бе появил през уикенда, когато тя бе карала по целия път до Маями в неделния трафик — в Южна Флорида неделите се проточваха от декември до март, — само за да намери апартамента му празен, а брат си — в пълна неизвестност.

Преди време това сигурно би я разтревожило, но вече не. Случваше се прекалено често. „Ще се видим в осем часа“ — казваше например той и след това се появяваше чак в полунощ. „Ще съм тук в петък за вечеря“ — обещаваше и пристигаше следващия понеделник на обяд. Чарли знаеше за наркотиците от години. Беше се надявала повторната поява на майка им в техния живот да помогне нещата да се променят. Но след почти две години Брам все още отказваше да има вземане-даване с нея. Ако нещо изобщо се бе променило, то бе към по-лошо.

— Чук-чук — обади се някаква жена зад бюрото на Чарли.

Чарли се обърна и видя Моника Търнбул, двайсетинагодишна, с гарвановочерна, късо подстригана коса и сребърна халка на едната ноздра, стиснала в кървавочервените си нокти бял пощенски плик.

— Имате поща — изчурулика Моника. — И нямам предвид някой виртуален боклук, а истинско, реално писмо — продължи, докато го пускаше в ръката на Чарли.

Чарли се втренчи в момичешкия почерк върху плика, а после два пъти прегледа обратния адрес.

— Изправителен дом „Пемброук“? Това не е ли затвор?

— Май си имате фен.

— Точно от каквото се нуждаех. — Телефонът звънна.

— Благодаря — каза Чарли и Моника разпери пръсти за довиждане. — Чарли Уеб — представи се тя, като вдигна слушалката.

— Тук е Глен Макларън. Брат ти е при мен.

— Какво?

— Знаеш къде да ме намериш.

И телефонът прекъсна.

Глава 3

— Къде е брат ми? — попита Чарли, връхлитайки през тежката входна врата на „Прайм“, шикозен нощен клуб, най-модното местенце в Палм Бийч напоследък, където да идеш и да се покажеш. „Прайм“ се перчеше най-вече с млади, богати и красиви клиенти — или такива, чиито пари ги определяха като красиви. Те идваха тук да се омешат, да размятат фотогенично дълги руси коси, да се фукат с бронзови тела, опаковани по последна дизайнерска мода, да се сдушат със стари приятели, бъдещи любовници или прикрити дилъри. Неотдавна Чарли бе нарекла мястото „първокачествени мръвки“ в една своя недотам ласкателна статия, с която обаче ни най-малко не намали непрестанно разрастващата се популярност на клуба.

Чарли посети „Прайм“ за първи път през ранните сутрешни часове на уикенда в края на октомври. Подобно на повечето хора на нейната възраст комбинацията от огледала и махагон, силна музика и приглушени светлини, скъпи парфюми, пот и добре поддържани тела, и на нея отначало й се стори съблазнителна. През петте минути, нужни, за да си проправи път през крайно оскъдно облечената тълпа до впечатляващо отрупания бар, заемащ цялата лява страна на помещението, към нея се бяха обърнали трима хубави мъже, една жена с фалшиви балонообразни гърди и хор от сякаш безплътни гласове, предлагащи да й продадат всичко, от „Екстази“ до хероин. „Назови го и го имаш“ — страстно бе прошепнал някой в ухото й, а в това време покрай нея премина, несигурно олюляваща се на високите си токове, млада представителка на хайлайфа, с бял прах, все още полепнал по вътрешната страна на ноздрите й. Глъч и смях бе съпроводил Чарли до бара, случайни ръце небрежно я опипваха по задника, докато преминаваше, оглушителният ритъм на музиката парализираше всяка съзнателна мисъл. Чарли си даде сметка колко лесно би било просто да се отдаде на безсмислието на всичко, да танцува, да се отнесе, да отрече… всичко.

Не мисля. Следователно не съществувам.

Бе толкова изкушаващо.

Сега обаче, на безкомпромисната светлина на дъждовната утрин, помещението не бе запазило много от среднощния си блясък и декаданс. То бе безжизнено като осветена снимка. Просто още едно голямо пусто място с изоставен дървен дансинг. Двайсетина маси, всяка за по четирима души, бяха струпани в отсрещния десен ъгъл за онези посетители, които искаха да хапнат. Навсякъде имаше разпръснати високи масички за двама с надвиснали над тях бронзови скулптури на голи жени с безизразни физиономии, сгънати лакти и насочени напред длани, така че пръстите им сочеха високия шестметров таван в жест на окаяна капитулация.

— Къде е брат ми? — повтори Чарли, поглеждайки отново към бара, където на кожено столче бе приседнал Глен Макларън. Върху кафявия мраморен плот той бе разтворил сутрешния вестник на спортната страница.

Макларън бе облечен изцяло в черно. Беше на около трийсет и пет години, висок и слаб, но видът му не беше така добър, както го бе запомнила Чарли от предишната им среща. На дневна светлина чертите му бяха по-сурови, носът по-широк, кафявите очи по-сънени, макар че пак усещаше погледа му да я разсъблича, докато се приближаваше.

— Госпожица Уеб — каза той. — Много ми е приятно да се видим отново.

— Къде е брат ми?

— Той е добре.

— Не питах как е. Попитах къде е.

— Бихте ли желали едно питие? — попита Глен, сякаш тя не бе казала нищо. — Портокалов сок, може би или…

— Не ми се пие нищо.

— … чаша кафе?

— Не искам кафе. Вижте. Вие ме повикахте. Казахте, че брат ми е при вас.

— А вие казахте доста неласкави неща за мен и моя клуб в статията си миналия месец. Или поне така разбрах. — Той се ухили. — Аз лично никога не чета вашата колона.

— В такъв случай, не би трябвало да сте твърде разстроен.

— За жалост, доста други хора, в това число многоуважаемият ни кмет и шефът на полицията, не притежават моя изискан вкус. През последните няколко седмици привлякох твърде много нежелано внимание.

— Съжалявам за това.

— Наистина ли?

— Всъщност, не. Това какво общо има с брат ми?

— Нищо. Просто се опитвам да водя разговор.

— Не ми се разговаря, господин Макларън.

— Глен — поправи я той.

— Не ми се разговаря, господин Макларън — повтори Чарли и премести огромната си кожена чанта от едното рамо на другото. — Искам да намеря брат си. При вас ли е или не?

— Да — Макларън се засмя глуповато. — Господи, последния път, когато казах „да“, това ми струва цяло състояние. — Той снижи брадичка и флиртуващо повдигна вежди. — Какво, няма ли поне малко да се усмихнете? Опитвам се да бъда забавен.

— Защо? — Чарли огледа помещението, но не видя никого, освен един сервитьор, който бършеше масите от другата страна на дансинга.

— Защо се опитвам да съм забавен ли? О, не зная. Защото сте красива? Защото сте репортерка? Защото се опитвам да ви умилостивя? Или просто да ви сваля?

Нетърпеливата въздишка на Чарли отекна в залата.

— Не си падам по отмъстителното ебаване, господин Макларън.

Глен сви рамене, погледът му се върна на спортната страница. Дори и да бе шокиран от грубия й език, той не го показа.

— Интересно, като се има предвид, че ти май безпроблемно се ебаваш с хората.

Бързо му сече умът, помисли си Чарли. Трябваше да му го признае.

— Предполагам това ще ти е за урок да не говориш с репортери.

— Само че, ако си спомняш, когато говорихме, аз нямах представа, че си репортерка. Идея нямах дори за съществуването на нещо, наречено УЕБСАЙТ. Добро заглавие на рубрика, между другото.

— Благодаря.

— Просто бях останал с впечатлението, че разговарям с красива млада жена, която упорито се опитвах да впечатля.

— И която тутакси престана да се опитваш да впечатляваш, щом разбра, че няма да спи с теб.

— Аз съм мъж, Чарли. Не си падам по многото приказки.

— В такъв случай, защо разговаряме сега?

Глен отново се засмя — започна да го прави обезпокоително често, помисли си Чарли, — при което кожата около сънливите му кафяви очи се покри със ситни бръчици.

— Просто ми доставя удоволствие да си поиграя с теб — призна си той.

— Не ми харесва да си играят с мен.

— И заради това ли беше малкото ти гневно избличе? Почувствала си, че си играят с теб, и това е наранило чувствата ти?

— Не става въпрос за наранени чувства — заяви Чарли, потискайки усмивката от фразата „малко гневно избличе“. — И определено не заради това напуснах работа тази сутрин, за да карам по целия път дотук в проливния дъжд.

— Е, не е чак толкова далеч — подчерта Глен.

— Къде е брат ми?

Глен кимна към дъното на клуба.

— В моя кабинет.

Чарли тутакси се отправи натам.

— Завий наляво — подвикна Глен и я последва.

Чарли бързешком прекоси помещението и бутна ръчно гравираната махагонова врата към кабинета на Глен. Щорите бяха наполовина спуснати и облицованата с дървена ламперия стая бе почти тъмна. При все това обаче тя успя да различи фигурата на мъж, проснат по гръб върху червения кадифен диван. Десният му крак бе провиснал до пода, лявата ръка — драматично вдигната над главата, светлокестенявата коса бе разпиляна по челото.

— Господи. Какво сте му направили?

Глен включи осветлението.

— Спокойно. Той просто спи.

— Спи? — Чарли пусна чантата си на земята и се втурна към брат си. Застана на колене и прислони глава на гърдите му, заслушана в дишането му.

— По-точно, изключил е.

— Изключил? Какво сте му дали?

— Ами, помъчих се да му дам малко кафе, но той е инат. Също като теб. Никак не искаше.

— Брам? — Чарли нежно разтърси рамото на брат си. После отново, не толкова нежно. — Брам, събуди се. — Тя отмести поглед от брат си към Макларън. — Не разбирам. Какво прави тук?

— А, значи вече искаш да разговаряме? — Глен се отпусна на другия, по-малък диван, разположен под прав ъгъл с онзи, върху който Брам очевидно бе прекарал нощта.

— Откъде изобщо познаваш брат ми?

— Не го познавам — призна Глен. — Видях го за първи път снощи, когато го помолих да си тръгва.

— За какво говориш?

— Според моя барман, брат ти е пристигнал към десет часа снощи, обърнал няколко питиета, пуснал се на няколко млади дами, но след като те го отхвърлили, той станал твърде войнствен. Почнал да псува, държал се доста противно и крещял на всеослушание, че бил дошъл, за да си намери малко дрога и къде са се дянали всички онези дилъри, за които прочел в колоната на сестра си?

— Ето откъде, значи, си разбрал, че ми е брат — заключи Чарли и превъртя очи.

— Оттам, плюс, че проверих портфейла му за лична карта, когато се отнесе.

— И кога точно стана това?

— Около един часа.

— Как е получил тази синина на лицето си? — Чарли прокара загрижено пръст по лицето на брат си. Почувства как той трепна, но очите му останаха затворени. — Да не си го ударил?

— Нямах друг избор.

— Как така не си имал избор?

— Беше пиян, а навярно и друсан. Казах му, че ще му повикам такси да го откара вкъщи, но той отказа, заяви, че бил в състояние сам да се прибере в Маями. Е, не можех да му позволя такова нещо. Затова го последвах до паркинга, казах му, че не е в състояние да кара, а той ми отвърна в смисъл: нека само се опитам да го спра. — Глен сви рамене. — Както казах, нямах друг избор.

— Бил си добрият самарянин?

— Просто не исках да кара пиян и да рискува да убие някого. Последното нещо, което ми трябва сега, е да ме съдят.

Чарли забеляза някакъв проблясък през полуспуснатите метални щори, последван секунди по-късно от оглушителен гръм.

— И значи го вкара тук вътре?

— Да не предпочиташ да го бях оставил навън?

— Надявам се, не очакваш от мен да ти благодаря — наежи се Чарли.

— Опазил ме Бог. Просто си помислих, че би искала да знаеш къде е.

— Винаги ли си толкова драматичен? — попита Чарли, имитирайки тона му по телефона. — „Брат ти е при мен. Знаеш къде да ме намериш.“

Глен се засмя.

— Просто малко се позабавлявах. Ти и без това ме мислиш за гангстер. Помислих си, че нищо не пречи да се държа като такъв.

— Струва ми се, че използвах израза „позьор псевдомафиот“. Не е съвсем същото като „гангстер“ — поправи го Чарли.

— Бам! — Глен се удари в гърдите, сякаш бе смъртно ранен.

— Ти гангстер ли си? — попита след секунда Чарли, неспособна да потисне любопитството си.

— Извън протокола? Обещай, че няма да чета за този разговор в следващата ти статия.

— Мислех, че никога не четеш моите статии.

Глен се засмя.

— Не съм гангстер. — Той погледна към спящия й брат. — Той често ли прави такива неща?

— Това наистина не е твоя работа.

— Не, но пък това е моят диван. Би могла да се държиш мило, поне докато се събуди.

— Съжалявам. Никога не съм била добра в милото държане.

— Защо ли не се учудвам?

— Защото си много интелигентен и прозорлив. Това брои ли се за мило?

— Малко тромавичко обаче.

— Страхотно — саркастично заяви Чарли. — Винаги съм обожавала да карам по магистралата в проливен дъжд.

— Не мисля, че ще ходиш някъде, поне още известно време.

Чарли премести поглед от прозореца към брат си, който сега доволно хъркаше до нея.

— Страхотно — повтори тя.

— Ще промениш ли мнението си за онова кафе?

— Защо си толкова мил с мен?

— Имаш проблем с хората, които се държат мило ли?

Чарли вдигна победено ръце, доста подобно на безизразните бронзови статуи в залата.

— Разбира се. Хайде да пием кафе — съгласи се тя. — Защо не?

— Защо не, наистина? — повтори като ехо Глен и се отправи към вратата. — Как го предпочиташ?

— Черно.

— Така си и мислех. Връщам се мълниеносно — изрече той, докато нова светкавица раздираше небето. Тя тутакси бе последвана от страховит гръм.

— Пропускаш завидно шоу — каза Чарли на спящия си брат, изправи се на крака и отиде до прозореца. Дръпна щорите и се втренчи в яростния порой навън. Дъждът във Флорида не прилича на нищо друго по света, мислеше си тя, загледана в огромните като юмруци капки, които се стоварваха по стъклото. Той връхлиташе безмилостно и ослепително, заличавайки почти всичко по пътя си. Ако беше тръгнала, щеше да се наложи да отбие и да изчака да спре.

Дали това щеше да е по-неудобно от чакането в кабинета на мъжа, когото бе унизила публично като „позьор псевдомафиот“, докато брат й спеше в пиянско вцепенение на червения кадифен диван на същия този мъж?

— Защо ми причиняваш това? — попита го тя. Нова светкавица огря небето и освети очуканото й сребристо камри на паркинга до старинното, безукорно поддържано тъмнозелено MG на Брам. — Винаги си обичал тази кола повече от всичко друго — измърмори тя. Нова гръмотевица изтрещя над палмите и разтърси помещението. — Господи, Брам. Какво ти става? Защо непрекъснато се прецакваш? — Тя се обърна към дивана и седна до него. — Брам, събуди се. Хайде. Стига глупости. Време е да пораснеш и да се прибереш у дома. Хайде, Брам — повика го отново. — Прекали вече.

Брам не каза нищо, въпреки че дългите му тъмни мигли трепнаха насърчително, сякаш няколко думи биха могли да го убедят да отвори очите си.

— Брам — Чарли нетърпеливо го смушка по ръката. — Брам, чуваш ли ме?

Отново нищо.

— Не можеш да продължаваш така, Брам — назидателно каза Чарли. — Не можеш да продължаваш да се прецакваш и да очакваш хората да те спасяват. Взе да става банално. А и ти не си вече толкова млад — добави тя, макар на своите двайсет и четири, той едва ли можеше да се кандидатира за старчески дом. — Време е да вземеш живота си в ръце. — Тя въздъхна. Брат й в голяма степен се бе отказал от живота си още преди години. — Тази сутрин се обади майка ни — продължи Чарли, мислейки си как от четирите деца брат й май най-добре бе понесъл бягството на майка им. Може би, защото бе само на две години, когато тя си тръгна, твърде малък, за да разбере какво точно се случваше. Няколко дена бе плакал за своята мама, после безгрижно се бе гушнал в обятията на жената, която баща им бе наел да заеме нейното място. Бидейки невръстно дете, той практически остана гушнат в нея, докато жената не напусна две години по-късно, след спор за заплатата си с баща им. Тя също си бе тръгнала, без да се сбогува. Последва поредица икономки, безлични като бронзовите статуи зад вратата на кабинета на Глен. Никоя не се задържа за по-дълго. Непреклонната студенина на баща им имаше грижата за това. — Тя се притеснява за теб — каза Чарли на брат си и си представи собствените си деца. Зачуди се, както винаги, когато се замислеше за майка си, как е могла да си тръгне и да ги изостави по такъв начин.

— Исках да ви взема с мен — бе се опитала да обясни майка й, когато отново се появи в живота на Чарли преди две години. — Но знаех, че баща ви никога нямаше да ми позволи да ви изведа от страната. А аз трябваше да си тръгна. Ако останех в онази къща още малко, щях да умра.

— Значи вместо това ти остави нас да умрем — възрази й тогава Чарли. Нямаше да й позволи да се измъкне толкова лесно.

— О, но виж — тутакси отговори майка й. — Справили сте се толкова добре. Всичките ми момичета са се справили удивително добре.

— А Брам? Какво ще кажеш за него?

На този въпрос Елизабет Уеб нямаше отговор.

— Брам — повика го сега Чарли. — Брам, събуди се. Време е да си вървим у дома.

Тя помириса кафето още преди да се обърне и да види Глен.

— Постигна ли някакъв успех? — попита той от прага с ръка, протегната към нея.

Тя поклати глава.

— Ухае прекрасно — призна, като взе чашата.

— Имаш късмет. Пол тъкмо бе направил нова каничка.

Чарли отпи дълга и бавна глътка.

— Много е хубаво. Благодаря.

— Пак заповядай. — Той отново зае мястото си на другия диван.

— Ти няма ли също да пиеш?

— Не си падам много по кафето.

— Наистина? И защо така?

— Струва ми се, че си взаимодейства с всичкия кокаин в тялото ми — изрече със сериозна физиономия той и за момент Чарли не бе сигурна дали се шегува или не. — Това беше шега — побърза да я увери. — Въпреки че очевидно не е много смешна. Особено при тези обстоятелства. — Той погледна към брат й.

— Мислиш ли, че употребява кокаин?

— Мисля, че ще има дяволско главоболие, когато се събуди — каза Глен, вместо да отговори на въпроса й. — Какъв му е проблемът, все пак?

Чарли отпи още една глътка кафе. Още една светкавица разсече небето.

— Наистина ли очакваш да обсъждам проблемите на брат си с теб?

— Проблеми? — повтори Глен, наблягайки на множественото число.

— Фигуративно казано.

— Или се изпусна, без да щеш.

— Брат ми е изгубена душа — призна Чарли и нова гръмотевица подчерта думите й.

— И от колко време броди тази душа?

Чарли едва не се засмя. Изглежда щеше да се окаже, че „позьорът псевдомафиот“ има душа на поет.

— Наистина бих предпочела да не говоря за това — каза, макар че, в интерес на истината, внезапно отчаяно й се прииска да говори за това. Прецаква се, откакто го помня, искаше да изкрещи, пие от четиринайсетгодишен и поне оттогава взема наркотици. Докато беше тийнейджър, го изритваха от всяко частно училище в Кънектикът. После изхвърча от „Браун“ още първата година и се отправи на юг, при мен. Записа се във вечерно училище в Университета на Маями и оттогава все там крета, записва един след друг безсмислени курсове и рядко си дава труда дори да се яви на крайните изпити. Живее в мебелиран апартамент в отвратителна част на града, работи, само когато се налага да припечели нещичко допълнително към скромното наследство, останало от баба ни, което обичният ни баща, като негов изпълнител, реши да ни подхвърля на оскъдни месечни дози. — Това май е едно от малкото умни решения, които е взимал — измърмори на глас тя.

— Моля? — попита Глен.

— Умно решение, да пием кафе — уточни Чарли и се запита, дали е успяла да го заблуди. Дали изобщо някого заблуждаваше?

— На ваше разположение. — Телефонът звънна. Глен стана от дивана и с три пъргави крачки отиде до бюрото си. — Макларън на телефона — произнесе в слушалката. — Е, а ти как си? — попита и гласът му тутакси се понижи, стана мек и изкусителен. Закри с длан слушалката и прошепна на Чарли: — Само минутка.

— Искаш ли да изляза?

Той поклати глава.

— Не е необходимо. — Седна на черния кожен стол с висока облегалка зад бюрото си и се завъртя с лице към прозореца. — Разбира се, че се радвам, че се обаждаш. Не, нищо не прекъсваш.

Чарли се намръщи. Отвън бурята бе понамалила яростта си. Вече можеха да се различат върховете на цяла редица гигантски палмови дървета, превиващи се от вятъра.

— Събуди се, Брам — прошепна през стиснати зъби тя. Върна се на дивана, мъчейки се да не подслушва разговора на Глен.

— Не, нямам никакви планове за тази нощ след работа — чу го да казва.

Точно сега щеше да е добре дошла някоя силна гръмотевица, помисли си тя. Чу го да се смее и се зачуди какво да направи, за да не чува гласа му. Пресегна се към пода за чантата си, мислейки си, че би могла да се обади на Емили в Ню Йорк, тъй като Емили бе единствената й роднина, с която днес не бе нито разговаряла, нито виждала. Тя обаче със сигурност щеше да й се зарадва, колкото и Ан.

— Естествено, жадувам да видя новия ти апартамент — Глен направо мъркаше.

— О, за бога — възкликна Чарли и насила изкриви устните си в усмивка, когато главата на Глен надникна иззад облегалката на стола да види какво става.

— Просто търся нещо — прошепна тя и извади един бял плик от чантата си. — Намерих го — възкликна, макар че едва си спомняше да е прибирала писмото, когато бе излетяла от офиса си.

Имате поща, спомни си думите на Моника.

Чарли обърна плика и разгледа адреса на подателя. Изправителен център „Пемброук“.

Май си имате фен.

Глуха за провокативния тон на Глен, Чарли разкъса плика, извади един лист на редове, изписан с момичешки почерк и започна да чете.

Глава 4

17 януари 2007 г.

Скъпа Чарли,

Надявам се, че нямаш нищо против, че ти пиша. Зная, че сигурно си много заета и навярно получаваш тонове писма, но се съмнявам много от тях да са от затвора. Йее, още не мога да повярвам, че наистина съм тук, въпреки че вече мина повече от година. Наистина се страхувах да дойда на това място — гледала ли си зловещите филми за живота в женските затвори? — но трябва да призная, че далеч не е толкова зле. След всички смъртни заплахи, които получавах навън от, предполага се, уважаващи закона граждани, тук едва ли не си отдъхнах, да ти кажа честно, а и никой засега не се е опитал да ме изнасили с дръжката на метлата или друго подобно ужасно нещо. Доста е спокойно, ако трябва да съм искрена и относително чисто, тъй като аз съм малко маниачка на тема чистота.

Оказа се, че всички останали затворнички са доста мили — повечето са тук заради неща, свързани с наркотици — въпреки че дълго време никой не ми говореше. Аз обаче се опитах да се държа възможно най-добре и да се покажа в най-хубавата си светлина, старах се винаги да съм любезна, да помагам, и сега вече почти всички малко или много се привързаха към мен. Една от жените, която е тук, понеже намушкала с ножица най-добрата си приятелка по време на спор какво да гледат по телевизията, дори ми каза, че според нея имам хубава усмивка. Струва ми се, че може и да си пада по мен, въпреки че не съм направила нищо, за да я насърча в това отношение. Все още има няколко жени, предимно майки на малки деца, които не искат да имат нищо общо с мен, но аз работя по въпроса и май съпротивата им почва да се сломява.

Може да ти се струва странно и се надявам да не го възприемеш погрешно, но за мен ти винаги си била нещо като образец. Искам да знаеш, че много ти се възхищавам, преди да ме пратят в затвора, всяка седмица четях колонката ти. Любими ми бяха онези статии, в които разказваше за приятеля ти, който те карал да скачаш с бънджи — представям си, понеже и мен самата няколко пъти ме караха да правя неразумни неща, — и колко трудно ти е било да решиш какво да облечеш, когато бащата на дъщеря ти се женел, а не си искала да засенчиш булката. Това ми се видя много смешно. Но и затрогващо също, заради начина, по който се съобразяваш с чувствата на всички.

Дори написах няколко писма в уебсайта ти и ти бе достатъчно любезна да ми отговориш. Навярно не си спомняш. А и няма причина да си спомняш, писах ги преди около три години, точно след като почна да пишеш рубриката си. Още нищо лошо не се бе случило, а и аз не ги подписвах с истинското си име, така че не си имала причина да ме свързваш с чудовището, за което по-късно писа. „Кръвожадната детегледачка“, така ме нарече. Почувствах се наистина ужасно — и още се чувствам така, — тъй като мразя да имаш толкова отрицателни чувства към мен. Искам да ме харесваш. Мнението ти е много важно за мен.

Както и да е, първия път, когато ти писах, беше за по-голямата ми сестра Памела, която винаги е била ужасен з… сещаш се какво. Взех назаем една от старите й блузи — кълна се, не знаех, че й е била любимата — и приятелят ми, без да иска, я заля с червено вино. Той се казваше Гари. (Може и да го помниш. Гари свидетелства срещу мен в съда.) Опитахме се да изчистим петното с вода, но стана още по-зле. (Не бях разбрала, че блузата е копринена и трябва да се даде на химическо чистене.) Както и да е, Пам изпада в много лоши настроения — както и цялото ми семейство — и ме беше страх да й кажа, че съм опропастила блузата й и каквато съм си страхливка, я хвърлих на боклука. После обаче се почувствах много виновна, защото тя плачеше и претърсваше цялата къща. Затова ти писах, да те помоля за съвет. Ти ми отговори, че не си консултант по такива въпроси, но че по твое мнение, трябва да й кажа истината и да предложа да я компенсирам. Намирам това за много добър съвет и ми се ще по-често да го използвам. Но просто не можех, прекалено много се страхувах от характера й. (Пък и нямах толкова пари.)

Когато повторно ти писах, имах проблеми с Гари. Съобщих ти, че той е много властен и все ме кара да върша неща, които не ми се нравят, но че се боя да не го загубя, ако не го слушам. Ти отново даде ясно да се разбере, че не си консултант, но че по твое мнение, не бива да правя нищо, което да ме притеснява и че трябва повече да се боя да не загубя себе си, отколкото него. Тези думи дълбоко ме трогнаха, въпреки че не се вслушах в тях.

Моля те, не си мисли, че съветът ти е бил погрешен, само защото аз не съм била достатъчно силна или разумна да го последвам. Ти беше абсолютно права. В крайна сметка изгубих себе си. Ето как се забърках в тази ужасна каша.

Бих искала да знаеш, че никога не съм имала намерение да се случи каквото и да било от това. Никога не съм възнамерявала да нараня някого. Още не мога да повярвам, че съм взела някакво участие в ужасните неща, които казват, че съм извършила. Не е възможно да съм била въвлечена по какъвто и да е начин. Всъщност, по душа съм много добър човек. Надявам се, че ми вярваш. Надявам се дори някой ден да станем приятелки.

Което ме отвежда до причината да ти пиша това писмо.

През изминалата година имах много време за мислене. За всичко. Не само за ужасните неща, които ме докараха тук (макар те очевидно да са много важни), а за това, как може да ги извърши човек с моя произход и възпитание — родителите ми са заедно от над трийсет години, редовно ходят на църква и имам по-големи брат и сестра, които никога не са си навличали проблеми с полицията. Да не говорим, че винаги съм зачитала другите. Дори на мравката път правех. Кълна се, ако видех някоя в къщата, взимах я със салфетка и внимателно я изнасях навън. Как тогава е възможно да съм сторила толкова отвратителни неща на човешки същества? В това няма логика.

Отначало всички си мислеха, че Гари е виновен, че той е намислил всичко, което стана. Но това бе съвършено невярно. Гари не би могъл да измисли дори как да се измъкне от един хартиен чувал, както обичаше да казва майка ми. И колкото и да ми е неприятно да го призная, тя бе права, (Не й казвай, че си го чула от мен.) Освен това, макар формално Гари все още да ми беше гадже по времето на убийствата, аз вече не го исках. Някои хора продължават да смятат, че той има нещо общо с всичко онова. Не могат да повярват, че едно момиче съвсем само може да извърши зловещите престъпления, в които ме обвиниха.

Може и да са прави.

Привличам ли интереса ти?

Напоследък си задавам много въпроси и почвам да се съмнявам във всичко, проблемът е, че невинаги зная кой е правилният въпрос. И тук, да се надяваме, е твоята роля. Въпреки че вече не чета така редовно статиите ти, а когато ми попаднат, обикновено са твърде стари, те продължават да ми доставят удоволствие и аз мисля, че ти си чудесна писателка. Умееш да стигаш до истината и да я изразяваш ясно и непретенциозно. Ти си чувствителна и внимателна, но глупостите не ти минават. Смело заявяваш убежденията си и не се боиш, че ще си навлечеш лоша слава. Дори когато написа всички онези неласкателни неща за мен, аз пак ти се възхищавах. Това е удивителен талант.

А аз имам да разкажа удивителна история.

Мисля, че е време да разкажа цялата си история и смятам, че ти си единственият човек, който ще я предаде справедливо. Всъщност, това ще е повече съвместна работа, понеже ще изисква двете да прекараме доста време заедно. Не мисля, че ще ти е толкова неприятно. Наистина, не съм такава, каквато медиите — включително и ти — ме изкарахте. Не съм звярът, за който писа. Независимо от ужасните записи, които пуснаха на процеса, аз не съм чудовище.

Хората си мислят, че ме познават.

Не е така.

Всъщност, според мен, двете имаме много общо. (Моля те, не ми се сърди, че казвам това.)

Погледни обаче фактите: И двете сме привлекателни млади жени. (Добре де, ти си красива!) Да, аз съм само на двайсет и две, но това не ме прави много по-млада от теб. И двете имаме братя и сестри, въпреки че ти си най-голямата, а аз най-малката в семейството. И двете сме руси и гърдести. Струва ми се, че имаме еднакъв вкус към мъже. Май и двете си падаме по добре изглеждащи по-големи от нас, които невинаги са най-добрият избор. Обичаме мъжете ни да са силни и отговорни, но се дразним от ограниченията, които ни налагат. Затова ли никога не си се омъжила?

Аз, лично, винаги съм искала да се омъжа. Мечтая си за сватба като в приказките и всичко останало, и преди да се случи всичко това обичах да репетирам думите си и да си фантазирам роклята. Навсякъде из къщата бях разпръснала скици, представях си дълга бяла рокля, с голи рамене, но не и дълбоко деколте.

Винаги съм намирала за пошло, булките да разкриват гърдите си, за себе си исках нещо от висока класа, в стил Вера Уонг. Тя винаги ме е вдъхновявала, въпреки че никога няма да мога да си я позволя. Както и да е, сега вече това няма значение, тъй като в изправителен център „Пемброук“ затворнически сватби не се разрешават. Не че тук има кой знае какъв шанс да срещнеш подходящия мъж. (Държат мъжете и жените отделно, но от време на време намираме начин да се съберем, подсказвам: има и други причини, освен четенето, да се мушнеш от другата страна на рафтовете в затворническата библиотека.) Доста повече по този въпрос, ако се съгласиш да напишеш книгата.

Моля те, МОЛЯ ТЕ, МОЛЯ ТЕ, помисли над предложението ми. Наистина мисля, че ще сме страхотен екип. Обещавам да съм много отзивчива и да отговоря на всичките ти въпроси, възможно най-искрено. Нищо няма да скрия. Ще ти разкажа всичко за детството си, за родителите си, за брат ми и сестра ми, за гаджетата ми, за сексуалния си опит. (Също като теб, и аз почнах много млада. Но за разлика от теб, това не бе по мое желание.) Накратко, ще те осведомя за всяка гадна подробност, включително факти, които никога преди това не са били публикувани, за злополучната смърт на малките Тами Барнет, Ноа и Сара Старки.

Разбирам, че като майка на две малки деца ти несъмнено ще се почувстваш отвратена от самата идея да ме опознаеш по-отблизо. Навярно си мислиш, че вече знаеш за мен повече, отколкото си искала. Вярвай ми обаче, когато ти казвам, че грешиш.

И така, не бързай да вземеш решение. И бъди сигурна, че си единствената кандидатка, на която предлагам работата. Естествено, предпочитам да ми отговориш по-скоро. Наясно съм, че ти си страшно заета жена и че мнозина имат претенции към времето ти. Имаш си семейство, за което да се грижиш и колона, която трябва да списваш всяка седмица. Но не е ли истина, че всеки журналист си мечтае да напише книга?

Ти вече си добре известна в Палм Бийч, но история като моята, ще те направи известна в цялата страна. Заслужаваш го, точно както и аз заслужавам истината за случилото се с тези три сладки дечица да излезе наяве. Естествено, не очаквам никакво финансово възнаграждение. Законът постановява, че престъпниците не могат да извличат полза от престъпното си поведение, но освен това, мен парите не ме интересуват. Каквото и да се договориш с издателя си, остава изцяло за теб.

Моята история трябва да бъде разказана. Мисля, че ти имаш смелостта да го сториш.

Нетърпеливо очакваща отговор:

Джил Роумър

P.S. Ако приемеш предложението ми или имаш някакви въпроси, чувствай се свободна да се свържеш с адвоката ми — Алекс Прескот. Офисът му е в Палм Бийч Гардънс и вече му казах, че е възможно да му се обадиш. Моля те, направи го. Обещавам, ще си струва.

Каквото и да решиш, аз си оставам твоя вярна фенка.

Джил

— Дявол да го вземе! — възкликна Чарли и треперещите й пръсти изпуснаха писмото.

— Лоши новини ли? — попита иззад бюрото си Глен. Чарли забеляза, че телефонът вече не беше долепен до ухото му.

— Какво?

— Бяла си като призрак. Всичко наред ли е?

— Не съм сигурна.

Глен заобиколи бюрото си.

— Мога ли да помогна с нещо?

Чарли поклати глава, погледът й се върна на писмото.

— Помниш ли Джил Роумър? — чу се да произнася тя. — Преди няколко години закла три малки деца. Нямаше вестник, дето да не пише за това. Даже и аз писах за нея в колоната си.

Глен присви очи, челото му се смръщи.

— Да. Помня. Тя беше детегледачка или нещо такова. Спомням си как бившата ми жена си беше изкарала акъла.

— Имаш ли деца?

— Син. Елиът. В събота става на шест. — Бръкна в джоба си и извади малка снимка на тъмнокосо момче със заразителна усмивка. Показа я на Чарли. — Живее с майка си и новия й съпруг в Северна Каролина. Не се виждаме много често.

— Съжалявам.

— Да. И аз също. Но този уикенд ще го доведат. Всички заедно ще ходим на лъвско сафари за рождения му ден.

— Колко сладурско.

— Интересна думичка — отбеляза той, без да си дава труда да крие неудоволствието си, докато прибираше снимката обратно в джоба си. — Ами ти? Имаш ли деца?

— Две. Момче и момиче.

— Но не и съпруг. — Глен многозначително погледна пръста без халка на лявата й ръка.

— Не и съпруг.

— В такъв случай, какво ще кажете вие тримата да се присъедините към нас за лъвското сафари в събота? Хем ще мога да ти покажа какъв чудесен безупречен гражданин всъщност съм?

Чарли се засмя.

— Сериозно — продължи Глен. — Всъщност, ще ми направиш услуга. Така няма да е чак толкова „сладурско“.

— Благодаря, но…

— Помисли си. Предложението важи до събота. И така, защо говорим за тази Джил Роумър? — попита в следващия миг.

Чарли повдигна писмото.

— Изглежда, че, за разлика от теб, тя ми е фенка.

— Нещо против да го погледна?

Чарли му подаде писмото на Джил. Наблюдаваше го, докато чете и се опитваше да предугади реакцията му.

— Е, успя ли да запали любопитството ти? — попита той, щом приключи.

— О, напълно.

— Значи ли това, че ще го направиш?

— Какво да направя?

— Да се свържеш с нея? Да напишеш историята на живота й?

Чарли пренебрежително изпъхтя — полусмях, полуохкане.

— И защо ще искам да направя подобно нещо?

— Защото тя натиска всичките правилни бутони. Гъделичка едновременно и егото, и любопитството ти. Размахва пред лицето ти вероятността за нещо изключително, заедно с възможността да се покриеш със слава. Да не говорим, че може и да разкриеш истината и да оправиш сериозна съдебна грешка.

— Моля те. Няма никаква съдебна грешка. Жената е психопатка. Няма никакво съмнение, че тя е убила онези деца. Не помниш ли ужасяващите записи на предсмъртните писъци на жертвите й, които полицията намери в спалнята й?

— Може някой да ги е подхвърлил там.

— Което обаче не обяснява защо нейният глас е на лентите. Освен това е имала достъп и възможност, пръстовите й отпечатъци бяха на местопрестъплението, а ДНК-то й — навсякъде по жертвите.

— Но никакви видеозаписи?

Чарли сви рамене. Бяха се разнесли някакви слухове за видеозаписи, но въпреки усиленото полицейско претърсване, такива не бяха открити.

— Какво искаш да кажеш? Че действително трябва да се срещна с нея?

— Категорично не.

— Добре. Поне за едно нещо мислим еднакво.

— Но ти ще го направиш.

— Какво?

— Чу ме.

Чарли грабна писмото от ръката му и го прибра обратно в чантата си, като през цялото време клатеше глава. Самодоволно копеле, мислеше си тя.

— Мислиш си, че ме познаваш, така ли?

Хората си мислят, че ме познават.

Не е така.

— Достатъчно, за да разбера, че си захапала въдицата й.

— Дали?

Всъщност, според мен, двете имаме много общо.

— Кой чия въдица е захапала? — обади се Брам зад нея, отвори очи и се надигна на лакти. Дори и да беше изненадан, че се намира в непозната стая със сестра си и мъжа, който го бе повалил в безсъзнание, изражението му с нищо не го показа. Напротив, изглеждаше отпочинал и бодър. — Наистина ли чух да споменавате нещо за Джил Роумър?

— Е, крайно време беше да се събудиш — сопна се Чарли, едва потискайки желанието да го разтърси за раменете. Дори и с голямата синина на бузата си, Брам си оставаше най-красивото от четирите деца на семейство Уеб — с порцелановобледа кожа, искрящи сиво-сини очи и толкова дълги и гъсти мигли, че сякаш бяха изкуствени.

— Знаеш ли, по едно време излизах със сестра й — отбеляза някак между другото и с дългите си изящни пръсти приглади синята си копринена риза.

Чарли усети как и малкото останало търпение бързо я напуска.

— За какво говориш?

— Излизах със сестра й — как се казваше? Памела?

— За какво говориш? — повтори тя, този път по-силно.

— Излизах с…

— Кога, за бога?

— Не си спомням. Преди няколко години. Веднага щом пристигнах във Флорида. Посещавахме заедно с нея някои часове.

— И защо никога не си ми казвал?

— Че защо да ти казвам? Имахме просто няколко срещи. Не означаваше нищо.

— Никога, по време на процеса, не си споменал и дума, че познаваш Джил Роумър.

— Не я познавам. Познавах сестра й. Но защо изобщо говорим за Джил Роумър?

Глен отиде до вратата.

— Струва ми се, че брат ти би желал чаша кафе.

— Не, няма нужда — възрази Чарли.

— Жадувам за чаша кафе — каза едновременно с нея Брам.

— Връщам се веднага. — Глен излезе и затвори вратата зад себе си.

— Какво ти става? — изсъска Чарли на брат си.

— Уау! По-кротко. Какъв ти е проблемът? — Брам хвана с две ръце главата си, сякаш да я задържи да не падне.

— Моят проблем? Ти си моят проблем — изфуча Чарли, мъчейки се да говори тихо. — Толкова си дяволски безотговорен.

— Само защото малко съм се понапил.

— Не просто си се понапил. Много си се напил. И един Бог знае какво още. И си щял да караш до вкъщи в това състояние, ако Глен не те е спрял.

Брам тутакси посегна към бузата си.

— Да, смътно си спомням нещо такова.

— А спомняш ли си смътно, че вчера трябваше да се срещнем?

— Трябва ли да викаш толкова силно?

— Мислиш ли, че ми беше приятно да карам цял ден до Маями нахалост? Мислиш ли, че ми харесва да ми звъни в работата някакъв, дето съм го обидила публично, и да ми казва, че брат ми е при него? Какво те накара да избереш точно това място, за бога?

— Прочетох за него в твоята рубрика. Прозвуча ми интересно.

Беше ред на Чарли да се хване за главата.

— Край, дотука. Дъждът спира. Отиваме си вкъщи. — Тя грабна ръката на брат си и го задърпа да се изправи. Той се извиси над нея като високо дърво.

— Кафето ми — настоя той, но Чарли го забута към изхода.

— Ще карам след теб с моята кола — каза Брам, когато стигнаха паркинга.

— Сигурен ли си, че вече си добре да караш?

— Добре съм — потвърди Брам. — Ще съм точно зад теб.

— Обещаваш ли?

Брам кимна мълчаливо и сгъна тялото си в тясното MG.

Когато обаче Чарли зави надясно по „Саут Каунти Роуд“ и след няколко секунди погледна в огледалото назад, той вече бе изчезнал.

Глава 5

— Край, това е. Никога повече няма да го направя — възкликна Чарли, хвърли мобилния си телефон в чантата, излезе от магистрала „Олд Дикси“ и се отправи към къщи през извиващите се в лабиринт улички зад конгресния център на Палм Бийч. Бе почти три часът следобед. Беше се върнала в офиса си след многобройни, но безполезни опити да се свърже с брат си. Дори се изхитри да звъни от различни телефони, за да го заблуди, но той продължаваше да не отговаря и на домашния, и на мобилния си телефон. Остави поне пет-шест съобщения („Брам, къде си, по дяволите? Престани да бъдеш такъв идиот.“) Естествено, той не бе отговорил на нито едно. Очевидно не искаше да говори с нея.

След няколко часа безцелни проучвания за следващата си статия, тя бе решила да приключи за деня.

— Щом искаш да се напиваш, да те бият и да свършиш в затвора, или нещо още по-лошо, твоя работа. Не моя — заяви тя сега и кимна на отражението си в огледалото за обратно виждане, сякаш да потвърди решимостта си. — Няма повече да тичам да те спасявам. Няма да се появя и в моргата, за да идентифицирам насиненото ти, изпотрошено тяло. Нека Ан да го направи — каза, спомняйки си за сестра си в нейния пълен с възглавници нюйоркски апартамент. — Може би тя ще успее да те вмъкне в натоварената си програма. И може би, но само може би — продължи Чарли, докато завиваше по улица „Ню Джърси“ и влизаше в алеята пред къщата си, — издателят й ще успее дори да убеди списание „Пийпъл“ да пратят с нея фотограф. Това как ти се струва? — попита, изгаси двигателя и излезе от колата. — Май цялата Бронте история отива по дяволите — спомни си думите на сестра си. — Какво, за бога, им става на всички?

— Всичко наред ли е? — чу се глас и Чарли се обърна. Съседната къща бе подложена на основен ремонт и един работник с жълта каска я гледаше изпитателно от алеята отпред. Ръцете му бяха отпуснати върху стройните бедра, предницата на бялата му тениска бе подгизнала от пот, около кръста му бе вързана риза на сиво-сини карета. — Опитахме се, доколкото е възможно, да не пръскаме прах и боклуци върху вашия имот — обясни младият мъж. — Ако има някакъв проблем…

— Всичко е наред — каза Чарли. Освен с брат ми, майка ми, сестрите ми и факта, че получавам заплашителни имейли — помисли, но не каза нищо. О, май забравих да спомена, че получих писмо от осъдена детеубийца, която иска да напиша историята й. — Съвсем наред — измърмори, чувствайки погледа на работника върху задника си, докато изминаваше тясната бетонна пътечка към входа на къщата си.

— Поне спря да вали — каза мъжът.

Дали се опитваше да завърже разговор, зачуди се Чарли. Погледна към все още сивото небе, после обратно към работника, който бе горе-долу на нейната възраст и доста привлекателен изпод жълтата си каска. Извърна се, преди да е направила нещо глупаво, като например да го покани на питие. Последния път, когато спонтанно бе поканила мъж в къщата си, той се заседя три седмици и стана баща на сина й.

— Кога мислите, че ще приключите? — попита, докато отключваше вратата.

— О, ще ни трябва поне още един месец.

— Ще се виждаме, значи.

— Можете да разчитате.

Чарли се засмя и реши, че арогантността му й харесва почти колкото бицепсите.

— Какво става тук? — намеси се внезапно друг глас.

Раменете на Чарли увиснаха. Трябваше да си вляза, докато все още имах възможност, помисли тя. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе кавга с още един вкиснат съсед.

— Просто се интересувах как вървят нещата с ремонта — отговори Чарли и предугади гримасата на Гейб Лопес, преди още да се обърне.

— Всичко върви точно по план. — Черните очи се взираха в нея изпод рошавите черни вежди, съединени в една. — Не благодарение на вас.

— Ами, добре… — каза Чарли и отвори вратата. — … успех — Тя влезе и затвори след себе си. — Задник — измърмори. — Нищо чудно, че жена ти те напусна. — Изрита черните си обувки и пристъпи от студените плочки на антрето върху топлия паркет на всекидневната. — Което, между другото, не беше по моя вина — провикна се назад към вратата.

— Трябва ли винаги да говориш толкова високо? — обади се брат й от дивана.

Чарли ахна, отстъпи и се препъна в бамбуковата масичка до боядисаната с цвят на слонова кост стена. Едва не събори стъклената ваза с червени и жълти изкуствени лалета.

— Боже мой! Изплаши ме до смърт. Какво правиш тук?

— Ти каза да те последвам до вас — напомни й той, вдигна тънките си ръце над главата и протегна слабото си като тръстика тяло в цял ръст, така че изглеждаше още по-висок от своите сто осемдесет и осем сантиметра.

— Което не направи.

— Щото знам по-пряк път. Исках да пристигна по-бързо. Което и направих. Цял ден те чаках. Къде беше?

— Върнах се в офиса.

— Твърде лошо. Надявах се да си ходила да пазаруваш. Знаеш ли, че кафето е свършило?

Чарли поклати отчаяно глава.

— Не ти вярвам.

— Истина е. Можеш сама да провериш.

— Не говоря за кафето, идиот такъв.

— Ей, ей! Не ставай лоша.

— Къде ти е колата?

— В края на пресечката. Пред онази къща с голямото американско знаме. Не беше ли това мястото, за което писа — с всичките онези оргии?

— Беше „Пешън парти“ — поправи го Чарли.

— Че не е ли едно и също?

— О, господи! — Наистина ли водеха този разговор? — Цял ден ти звъня. Никога ли не си проверяваш съобщенията?

— Батерията на мобилния ми е паднала. Все забравям да заредя тъпото нещо.

— Имаш готов отговор за всичко, нали?

— А ти имаш готов въпрос.

Чарли безпомощно се огледа. Какъв смисъл имаше да спори? Никога не е била в състояние да победи брат си в споровете. Пък и сега вече той бе тук, нали така? Което и искаше. (Внимавай какво си пожелаваш, помисли си тя.) Всичко изглеждаше на мястото си. Мебелите си стояха там, където винаги са били: две големи ратанови кресла срещу малкия бежов диван по средата на рогозка от естествен сизал; библиотека с рафтове от пода до тавана заемаше напълно северната стена (толкова бе претъпкана с книги, че напоследък на пода се бе формирала нова редичка); снимки на децата й покриваха корниза на камината зад дивана, както и масичката до предния прозорец. Май нищо не липсваше.

— И как изобщо влезе тук?

— Използвах си ключа.

— Откъде взе ключ?

— Ти ми го даде.

— Дала съм ти дръжки — възрази Чарли.

— Даде ми — настоя Брам. — Онзи път, когато гледах децата…

— Първо, никога не си гледал децата — прекъсна го Чарли, — и второ, аз никога не съм ти давала ключ.

— Добре де, значи навярно съм го намерил тук някъде последния път, когато идвах за вечеря — призна той с глуповата усмивка.

— Взел си резервния ми ключ? Търсих го с дни.

— Трябваше да ме питаш.

— Защо да те питам?

— Защото беше у мен. — Той пак се засмя.

— Това ти е забавно, така ли?

Усмивката му стана още по-широка.

Чарли се пребори с желанието си да метне вазата с изкуствените лалета по него.

— Върни ми ключа.

— О, хайде де, сестричке.

— Сестричке? И откога ме наричаш така? Не ми минавай с тоя номер.

— Знаеш ли, че малко фъфлиш? — Подразни я Брам. — Мисля, че е от викането. И на децата си ли викаш толкова, колкото на мен?

— Никога не викам на децата си.

— Така ли? Когато влезе, определено викаше. Защо?

— Какво? — Чарли разтърси глава, в опит да я проясни. Брат й винаги майсторски е владеел изкуството да я изкарва от равновесие.

— Доколкото си спомням, от устните ти май се отрони думата „задник“.

— О, това ли. Тъпият ми съсед. — Чарли се тръсна на едно от ратановите кресла и вдигна крака на масичката за кафе, така че пръстите й почти докоснаха черните боти на брат й. — Той прави ремонт, в случай че не си забелязал хаоса оттатък. И едва не излезе от кожата си, когато съседите възразиха срещу някои от промените, които възнамерява да направи…

— Съседите — това си ти?

— Аз бях една от тях. Той иска да построи гигантска двуетажна пристройка, която напълно ще скрие слънцето от двора ми.

— Май се сещам, че четох нещо във вестника за безчувствените граждани, които заобикалят отдавна установените правила и опропастяват чудесните стари квартали. — Брам скръсти ръце зад главата си и се направи, че размишлява. — Чудя се къде ли съм го прочел?

— Добре де, може и да съм споменала нещичко в колоната си, но цялата улица беше разтревожена. Не бях само аз. Но вече го превъзмогнахме. Искаш ли нещо студено за пиене? — Чарли скочи на крака и се отправи към кафяво-бялата кухня в дъното на къщата.

— Джин с тоник? — с надежда предложи Брам.

— Да, бе. Какво ще кажеш за портокалов сок?

— А бира?

— А портокалов сок? — повтори Чарли.

— Мисля, че ще пия един сок — отговори той.

— Добър избор. — Чарли наля по една чаша за двамата и се върна във всекидневната.

— И защо ще те обвинява, че жена му го е напуснала? — попита Брам.

На Чарли й бе нужна една секунда да осъзнае, че още говореха за Гейб Лопес.

— Повярвай ми. Нямах нищо общо с това.

— Нищо?

— Не мисля, че съм обелила повече от две думи с жената през целия си живот.

— А тези две думи случайно не са ли били „зарежи го“?

— Много смешно. Сбъркал си професията, знаеш ли?

Брам отпи голяма глътка от сока и се намръщи.

— Има нещо сбъркано, това е сигурно. Липсва му малко водка.

Чарли въздъхна.

— Какви ги вършиш, Брам? Какво ти става?

— О, хайде де, Чарли. Не започвай отново.

— Прекалено си умен, за да си прахосваш живота по този начин.

— Аз съм само на двайсет и четири — напомни й той. — И не съм чак толкова умен.

— Каза ми, че ще тръгнеш на рехабилитация. Каза, че ще се запишеш при анонимните алкохолици. Обеща.

— И ще го направя.

— Кога? Брам…

— Стига, Чарли. Да не мислиш, че ми е приятно да се събуждам на дивана на някакъв непознат? Но ти май се чувстваш така през повечето време.

Чарли превъртя очи.

— Това не беше много смешно.

— Ще изчистя петното от себе си.

— Опитай се да почнеш с езика си.

— Охо. Май засегнах някакъв нерв.

— Аз не съм курва, Брам. — Чарли отиде до прозореца и се загледа в младия мъж с жълтата каска, който се катереше по една стълба към покрива на съседната къща. — Само защото имам две деца от двама различни мъже, не означава, че съм лека жена.

Макар че, какво друго може да се очаква от жена, която се гордее, че никога не се е омъжвала за когото и да било от бащите на децата си?

— Извинявай. Нямах предвид…

— Разбира се, че имаше.

Разбира се, че имаше, повтори гласът на майка й.

— Хей, аз само те дразнех — каза брат й и отпи още една глътка. — Просто се опитвах да отклоня вниманието от себе си.

Чарли видя как жълтия училищен бус завива иззад ъгъла и спира пред къщата й.

— Децата си дойдоха. — Тя си пое дълбоко дъх, отиде до входната врата и я отвори. — Помъчи се да не казваш нищо прекалено глупаво в тяхно присъствие.

— Да, тате — измърмори Брам.

Тя почувства остър пристъп на вина, като си спомни начина, по който баща й винаги бе говорил на брат й. Брам беше прав, даде си сметка. Тя звучеше точно като него.

— Съжалявам, Брам. Нямах предвид…

— Мамо! — извика Джеймс и изскочи от автобуса, целият лунички, коса и движение. Дори докато стоеше на земята и чакаше сестра си, той се намираше в непрестанно движение, с дясната си ръка махаше за здрасти, с лявата подръпваше колана на панталонките в цвят каки, подскачаше от крак на крак, мъчейки се да ритне едно камъче, а очите му шареха по цялата улица.

— Здравей, сладкишче — подвикна му в отговор Чарли, докато чакаха Франи да измине разстоянието от дъното на автобуса до предната врата. Франи винаги изчакваше автобуса напълно да спре и чак тогава се надигаше от седалката си. Тръгваше по пътечката и се хващаше за облегалките на седалките, покрай които минаваше.

Винаги е била много предпазливо дете, осъзна Чарли. Предпочиташе внимателно да обмисля, вместо да взема бързи решения, дори когато беше малка. Чарли си спомни колко пъти бе стояла до дъщеря си на детската площадка, докато Франи преценяваше коя люлка да избере. През това време брат й би се спуснал десетина пъти с главата надолу по огромната пързалка, а Франи все още продължаваше да стои до пясъчника. Същото ставаше и когато се хранеха. Джеймс свършваше и почваше да се върти на мястото си, буквално погълнал вечерята си на две хапки, а Франи тепърва отхапваше предпазливо. Тиха, съзерцателна — пълната противоположност на Чарли, — тя никога не говореше, освен ако нямаше какво да каже.

— Тя е много разсъдливо дете — бе отбелязала учителката й във втори клас. — Направо може да се види как в главата й се въртят зъбчати колела.

Сигурно го е взела от баща си, помисли си Чарли и си го представи — мрачен, красив мъж. Франи хвана ръката на брат си, огледа се в двете посоки и тогава му позволи да пресече улицата. Веднага щом стигнаха до тротоара, Джеймс се освободи от хватката й и се спусна по алеята към майка си.

— Днес в училище рисувахме. Аз нарисувах алигатор и змия.

— Така ли?

— Къде ми е картината? — попита Джеймс, сякаш тя трябваше да знае. Озърна се. — О, не. Изгубил съм я.

— В мен е — спокойно произнесе сестра му, докато се приближаваше. — Беше я изпуснал на пода в автобуса. — Тя я подаде на Чарли.

— Виж — триумфално възкликна Джеймс и посочи едно безформено електриковозелено петно и тънка лилава лента. — Това е алигатора, а това змията. Може ли да я залепим на хладилника? — И вече препускаше към входната врата.

— Как мина твоят ден, миличка? — Чарли попита дъщеря си, която търпеливо стоеше до нея и чакаше реда си.

— Добре. А твоят?

— Добре — повтори Чарли и си помисли, че иска, като порасне, да стане точно като дъщеря си.

— Хей, Франи — развълнувано се провикна отвътре Джеймс. — Познай кой е тук.

— Чичо ви Брам — обяви Брам, подавайки се на входа с Джеймс под мишница.

Лицето на Франи светна, както винаги, когато Брам бе там.

— Здравей, чичо Брам. Харесва ми ризата ти.

— Наистина ли?

— Синьото е любимият ми цвят.

— Вярно? И на мен.

— И на мен — изписка Джеймс.

— Ти харесваш лилаво — напомни му Франи.

— Харесвам лилаво — побърза да се съгласи Джеймс. — Но синьото ми е любимо.

Франи се засмя и не каза нищо. Знае кога да замълчи, с все по-нарастващо възхищение си помисли Чарли. Бе казала каквото трябва. Нямаше нужда от повече.

— Някой да желае мляко с курабийки? — попита тя.

— Аз! — провикна се Джеймс, вече увиснал с главата надолу в ръцете на Брам.

— Какви курабийки? — попита Франи.

— Имам идея — обади се Брам. — Защо да не си поръчаме китайска храна за вечеря? Аз черпя.

— Йеее! — възкликна Джеймс.

— Може ли, мамо? — попита Франи.

— Абсолютно — отговори Чарли. — Може да проверим дали…

— Не си и помисляй — прекъсна я Брам.

„… баба ви не иска да се присъедини към нас“ — довърши мълком Чарли.

— Да не си помисля какво? — попита Франи.

— Абсолютно нищо. — Брам взе Франи под другата си ръка и се отправи с двете деца към кухнята.

И как така се оказах с три деца, зачуди се Чарли. Вдигна рисунката с алигатора и змията, изпаднала от ръката на Джеймс и ги последва.

По-късно, когато Брам си беше отишъл и децата бяха легнали, Чарли седна върху бялата кувертюра на леглото си и препрочете писмото от Джил Роумър.

Скъпа Чарли. Надявам се, че нямаш нищо против това, че ти пиша…

— Е, щом го споменаваш, не бих казала, че съм особено трогната.

Може да ти се струва странно и се надявам да не го възприемеш погрешно, но за мен ти винаги си била нещо като образец…

— И виж колко чудесно съм ти повлияла.

Всъщност, по душа съм много добър човек… Надявам, се дори някой ден да станем приятелки…

— Боже, опази.

Моята история трябва да бъде разказана. Мисля, че ти имаш смелостта да го сториш.

Дали? — запита се Чарли. Имаше ли смелостта, желанието, здравия стомах да мине отново през зловещите събития, които стискаха в ужасяващите си лапи цяла Флорида месеци наред? Дори и сега, една година след процеса, и почти две от самите убийства, подробностите все още бяха пред очите й.

Малката Тами Барнет е била на пет години, когато през един слънчев следобед изчезнала от оградения заден двор на дома си. Четири дни по-късно тялото й бе открито в плитък гроб до канава край магистралата. Била е измъчвана и сексуално насилвана, преди да бъде задушена с найлонова торба.

Пет месеца по-късно Ноа и Сара Старки, шестгодишни двуяйчни близнаци, изчезнали, докато си играели с топка в предния двор. Майка им ги оставила за две минути, за да вдигне телефона. Когато се върнала, децата ги нямало. Бяха открити следващата седмица — найлоновите торби още стояха увити около главите им, а голите им мънички телца бяха покрити със зловещи белези от изгаряния с цигари и ухапвания. И двамата са били изнасилени с остри предмети.

Убийствата шокираха цяла Флорида. Не стига, че полицията най-вероятно си имаше работа със сериен убиец, ами бе и толкова деградирал, че да измъчва и убива невинни деца. Да не говорим колко бе коварен, за да ги отмъкне под зорките очи на родителите им. Очевидно бе някой, на когото децата са вярвали, тъй като не са били чути никакви писъци. Някой, който навярно е бил познат и на двете семейства.

На пръв поглед семействата Барнет и Старки нямаха много общо помежду си. Семейство Барнет бяха млади и доста заможни, Старки с труд си вадеха прехраната. Елис Барнет бе инвестиционен посредник, Клайв Старки — оксиженист. Джоан Барнет бе учителка, Рита Старки — домакиня. Движеха се в напълно различни среди. И все пак, за няколко седмици полицията бе открила връзката. Тя се казваше Джил Роумър.

Семейство Барнет бяха наели Джил да гледа Тами всяка събота вечер, когато излизаха „на среща“. Джил била винаги точна и се радвала да остава, доколкото късно се наложи. Играела си с Тами на кукли и с часове й четяла, преди да я сложи да си легне. От показанията на родителите ставаше ясно, че Тами я е обожавала.

Както и Ноа и Сара Старки, които гледала всеки петък, както и в събота, след като съботите й внезапно се освободили. Джил знаела, че семейство Старки имат финансови затруднения и често отказвала да им взима пари. „Децата са възхитителни“ — казвала тя. — „Би трябвало аз да ви плащам“.

Полицията издействала заповед за обиск на дома, в който Джил живеела заедно с родителите си и по-големите си брат и сестра. Под леглото й открили окървавеното бельо на Тами Барнет, както и аудиокасета със запис на предсмъртните писъци на децата. Ясно се чувал и гласът на Джил. ДНК-то й съвпадаше с това от слюнката по телата. Случаят бе решен.

Носеха се слухове за евентуален съучастник. Брат й и приятелят й бяха сред първите заподозрени, но така и не бяха събрани достатъчно доказателства за арест. Джил не отправи никакви обвинения към тях и отказа да свидетелства в своя собствена защита. Адвокатът й, Алекс Прескот, положи максимални усилия да докаже, че няма достатъчно доказателства за вината й, но не успя. Джил Роумър бе призната за виновна и осъдена на смърт.

Но ето че, в крайна сметка, тя като че ли искаше да проговори.

Ако приемеш предложението ми или имаш някакви въпроси, чувствай се свободна да се свържеш с адвоката ми — Алекс Прескот. Офисът му е в Палм Бийч Гардънс и вече му казах, че е възможно да му се обадиш.

Чарли стана от леглото и зашляпа по коридора към по-голямата спалня в дъното, където спяха децата й. Надзърна вътре. Франи спеше на леглото си в единия край на стаята, а Джеймс, наполовина извън своето — в другия. Загледана в спящите деца, тя се зачуди как е възможно една видимо нормална млада жена да извърши такива чудовищни деяния. И какво изобщо би могла да каже, за да оправдае поведението си? Дали бе възможно някой друг да е отговорен? Някой, който все още бе на свобода?

Чарли отиде в кухнята и си направи чаша билков чай. После се пресегна за телефона и набра информация.

— Палм Бийч Гардънс, Флорида — произнесе, след като изслуша записаното съобщение. — Алекс Прескот, адвокат.

Глава 6

Първата й работа на следващата сутрин бе да се обади в кабинета на адвоката и да си назначи незабавна среща.

— До единайсет часа господин Прескот е в съда — осведоми я секретарката му с бодър глас, който сякаш казваше: „Аз съм ледена блондинка, с безупречна прическа и маникюр, в перфектен тон с блестящите ми устни.“

Чарли огледа кафявата си блуза. Отпред бе изпръскана с паста за зъби, очевидно покапала от електрическата й четка сутринта. („А на мен ми правиш забележки, че не мога да си служа с мобилен телефон“ — представи си как я иронизира майка й.)

— Не мога да повярвам — измърмори Чарли, закрепила слушалката с рамо, докато се опитваше да разкопчае блузата си.

— Може би по-късно през седмицата, например в четвъртък…

— Не. Трябва да е по-рано. — Чарли изхлузи блузата от раменете си и я хвърли на пода. — Днес няма ли нито един свободен час?

— Боя се, че не. До единайсет е в съда, в дванайсет има работен обяд, среща в два…

— Добре, чудесно. Няма значение тогава. — Чарли затвори мобилния си телефон и го хвърли върху неоправеното легло. Това очевидно бе знак, че сътрудничеството й с Джил Роумър няма да го бъде. Отиде до гардероба и се взря във внушителната си колекция от дизайнерски дънки и далеч не толкова внушителната — от каквото и да било друго. — Че на кой му трябва нещо друго? — попита тя празната къща. Половин час по-рано Франи и Джеймс се бяха качили на училищния автобус. В крайна сметка се спря на една бежова тениска, украсена с блестящи камъчета и череп с кръстосани кости. След като няма да се среща с Алекс Прескот тази сутрин, не й трябваше по-официално облекло. — Просто не било писано да стане — повтори отново, този път на глас.

С изненада, примесена с раздразнение, тя си даде сметка, че е разочарована, особено след като бе решила, че не иска да има нищо общо с Джил Роумър и мръсната й история. Бе прекарала безсънна нощ, въртеше се в леглото, претегляше възможностите, чудеше се как да организира графика си, дори бе построила някакъв план. Не мога да го направя, повтаряше си цяла нощ и в същото време съставяше списък с въпроси, които да зададе на Алекс Прескот, както и списък със задачи, които щяха да възникнат с оглед на евентуално сътрудничество. Търсиш си белята, предупреждаваше се тя на зазоряване и все пак се опитваше да си представи първата среща с Джил Роумър, как щеше да реагира като я види, какво щеше да й каже. Когато часовникът звънна в 7:00, тя вече бе стигнала дотам, да си представя самата книга, с нейното име, изписано със сребърни букви под заглавието или още по-добре — над него. (Несъмнено, предната корица щеше да е запълнена със снимка на Джил Роумър, но собствената й, далеч не толкова бляскава фотография, щеше да заема задната. Може би дори щеше да заеме от сестра си нейните бели дантелени възглавнички.)

— Не, не мога да го направя — произнесе отново на глас и влезе под душа. Въпреки това, докато косата й изсъхне, вече бе решила какво ще бъде първото простичко изречение от предговора: „Вчера получих писмо от една убийца.“

Добре де, винаги можеше да използва това изречение за начало на някоя от своите колони, реши тутакси. Вдигна телефона от леглото и го мушна в задния джоб на дънките си. Метна бялата кувертюра върху белите чаршафи, така че поне имаше вид на оправено. Някой ден ще сложа ред в живота си, помисли си, грабна чантата си от голия дървен под и тръгна по коридора. Ще си купя хубави чаршафи и килим и ще нося дрехи за зрели хора.

Само че, какво представляваха днес дрехите за зрели хора, почуди се Чарли. Всички като че ли носеха едно и също. Вече не съществуваше език на облеклото, нямаше разлика между поколенията.

Тригодишните се обличаха като трийсетгодишни. Дори седемдесетгодишните се носеха като трийсетгодишни. А трийсетгодишните — като тийнейджъри. Нищо чудно, че всички бяха толкова объркани.

— Времената определено са се променили — бе отбелязала наскоро майка й, докато купуваха подарък за рождения ден на Франи. — Когато аз бях млада, не можех и да си представя да преровя гардероба на майка ми, за да облека нещо нейно.

— Аз нямаше как да зная — каза й Чарли. — Твоят гардероб беше празен.

И разговорът рязко бе прекъснал.

Дали това сливане на поколенията, това нежелание да се разделиш с младостта, очевидният отказ да остарееш — дали това не бе допринесло по някакъв начин за ранното сексуално узряване на младежта? Възможно ли бе съвременните модни тенденции, които всъщност отразяваха общественото отношение към по-сериозни теми, да са поне отчасти отговорни за случилото се с малките Тами Барнет, Ноа и Сара Старки?

— Не ставай смешна — измърмори Чарли, но се спря за малко в кухнята да нахвърля тези идеи. (Държеше купчинки с листи във всяка стая, готови за внезапните й вдъхновения.) Дори и в полусуров вид, тези идеи бяха достатъчно провокативни, за да родят някоя интересна колона в бъдеще. А както се виждаше, бъдещето на Чарли май щеше да се окаже по-свободно, отколкото си бе представяла предишната нощ.

— Просто не било писано да стане — повтори си още веднъж, докато отваряше вратата. Наложи се да закрие очи с ръка, защото вчерашният мрачен ден бе заменен от ярко слънце. Когато отново погледна, видя Гейб Лопес на нейната алея, облегнат на колата й. Намусеното му изражение подсказваше, че не я чака, за да й пожелае добро утро. Какво ли беше направила сега? — Мога ли да направя нещо за вас, господин Лопес? — попита и приближи подозрително.

— Можеш да престанеш да преследваш работниците ми — заяви той. Тъмните му очила й пречеха да види очите му. — Не съм отворил служба за запознанства.

Всеки мускул в тялото й се стегна.

— Добре. Предполагам, че това е полезно да се знае. — Тя стисна зъби, за да попречи на думата „задник“ да й се изплъзне. — А сега, ако ме извините, бързам за работа.

— Предлагам да се поразровиш за гадже в колонките с обяви — продължи Гейб Лопес, сякаш не бе убеден, че се е изразил ясно.

— А аз предлагам да се омиташ, по дяволите, от пътя ми.

Гейб Лопес отстъпи, колкото да направи място на Чарли да отвори вратата на колата си.

— Магаре — промърмори тя, а пръстите й трепереха, докато палеше двигателя. Докато даваше на заден ход към улицата, тя забеляза, че работникът с жълтата каска я наблюдава от покрива. Зави зад ъгъла и пак погледна назад. Работникът все още стоеше там и продължаваше да гледа към нея.

 

 

— Господин Прескот е в съда тази сутрин — осведоми я секретарката му точно в единайсет часа — и се боя, че и следобедът му е плътно зает.

С известно задоволство Чарли отбеляза, че макар четирийсет и няколкогодишната жена действително да беше ледена блондинка, косата й бе подстригана така, че подчертаваше квадратната челюст и изобщо не отиваше на прекалено тъмния тен на лицето. Обаче маникюрът перфектно подхождаше на кораловите устни.

— Надявах се да го хвана между ангажиментите му. Очаквате ли да се върне преди обяд?

Секретарката си погледна часовника.

— Възможно е. Но ще тича насам-натам. Защо да не ви запиша час през седмицата?

— Ако не възразявате, предпочитам да почакам.

— Мисля, че само ще си загубите времето.

— Ще рискувам. — Чарли приседна на ръба на един от четирите тъмнозелени столове до бледозелената стена.

Секретарката сви рамене и насочи вниманието си към компютъра, правейки се на заета.

Как изобщо сме я карали без компютри, разсеяно се запита Чарли. Вдигна един от последните броеве на „Таймс“ от купчината списания до себе си и безцелно го запрелиства. Аз със сигурност не бих могла да работя без моя, помисли си и се помъчи да се сети за някой, който би могъл.

Майка ми, хрумна й.

В три следобеда от седмицата Елизабет работеше в малък магазин за подаръци на Уърт Авеню. Продаваше „пътническа бижутерия“ — израз, който в Палм Бийч се използваше вместо „ментета“, — но го правеше повече, за да има с какво да си запълва времето, отколкото, понеже й се налагаше да работи. Бившата й „партньорка“, жената, с която бе избягала в австралийската провинция, бе починала от рак преди три години, оставяйки на Елизабет цялото си — неочаквано голямо — състояние. Елизабет незабавно си бе събрала багажа и се бе отправила към Щатите с твърде нелепата идея да подели времето си между четирите си, изоставени преди толкова време, деца и тяхното потомство. Наистина ли бе очаквала да се втурнат с благодарност в обятията й?

Чарли поклати глава, мъчейки се да изтласка майка си от съзнанието си и съсредоточи цялото си внимание върху една статия за съвременните изследвания на костната плътност, които — изненада! — напълно противоречаха на всички предишни. Изглежда, че простичкото хапче, провъзгласено за чудодеен лек срещу остеопороза, в крайна сметка май не беше чак такъв божи дар. Всъщност, то се оказваше по-скоро проклятие, причиняващо нещичко, наречено некроза на челюстта. Дори спирането на лекарството не носеше избавление. Влязло веднъж в организма, то си оставаше там. Съвсем като майките, помисли си Чарли, доловила уханието от любимия парфюм на Елизабет Уеб, докато оставяше списанието на масата.

— Мисля, че майка ми употребява същия парфюм като вас — каза тя на секретарката.

— Шанел номер пет — заяви секретарката, без да вдига поглед. — Винаги е бил актуален.

Чарли се пресегна за последния брой на „Вог“ и реши, че е доста разумно от страна на Алекс Прескот да обновява редовно списанията си. Разтвори го напосоки и тутакси се ококори при вида на красива бяла дантелена блуза на Оскар де ла Рента.

— Само шест хиляди долара — отбеляза иронично тя.

— Извинете. Казахте ли нещо? — попита секретарката.

— Тук има една блуза за шест хиляди долара.

— Невероятно.

— А тази чантичка — възкликна след няколко секунди, — тази чантичка струва седемдесет и пет хиляди. Седемдесет и пет хиляди долара! Кой дава седемдесет и пет хиляди долара за една чанта?

— Както казваше майка ми, богатите са различни от мен и теб — забеляза секретарката.

— Ф. Скот Фицджералд — добави Чарли.

— Какво?

— „Много богатите са различни от мен и теб.“ Казал го е Ф. Скот Фицджералд във „Великият Гетсби“.

— Така ли? Е, трябва да го е чул от майка ми.

Чарли се засмя. Все опираме до майките, помисли си тя и в този миг вратата към офиса на Алекс Прескот се отвори. През стаята премина красиво видение в тъмносин костюм.

— Мамка му, ама че сутрин — възкликна той на минаване покрай бюрото на секретарката към кабинета си, без дори да погледне към Чарли. Няколко секунди по-късно по интеркома се звънна и един безплътен глас попита: — Видях ли някой да седи отвън?

Секретарката сервилно се усмихна.

— Тя се надяваше, че ще успеете да я вместите в програмата си.

— Никакъв шанс. Затънал съм до гуша. Определи й час.

— Господин Прескот, почакайте. — Чарли скочи на крака и списанието падна на пода. — Казвам се Чарли Уеб. Надявах се да поговорим за…

Вратата към вътрешния кабинет незабавно се отвори.

— Онази Чарли Уеб ли? — На устните му заигра усмивка. — Е, в такъв случай, как бих могъл да откажа? Не ме свързвай, ако някой звънне — нареди той на секретарката. Чарли вдигна списанието и го пусна на един стол, на път към кабинета. — О, и се обади на Клиф Маркъс. Кажи му, че ще закъснея няколко минути за обяда. Седнете, моля — въведе той Чарли и затвори вратата след нея. Той се настани на стола зад бюрото си, отметна светлокафявата си коса от челото и се взря в нея с пронизващите си сини очи.

— Винаги ли сте толкова… зает? — попита Чарли. Забеляза, че бюрото му е безукорно чисто, без семейни снимки.

— Имахте предвид „вманиачен“, нали?

Чарли се усмихна.

— Всъщност, малко ми напомняте на сина ми.

— Оредяваща коса, дълъг нос, поотпуснато шкембе?

Този път тя се разсмя.

— Не забелязах шкембе.

— Добре. Треньорът ми ще е доволен. Какво мога да направя за вас, Чарли Уеб?

Чарли си пое дъх и за двамата.

— Става въпрос за една ваша клиентка.

— Джил Роумър — потвърди той.

— Тя ми писа.

— Иска да напишете историята й.

— Да.

— Не мисля, че трябва да го правите — заяви той.

— Какво?

— Не мисля, че трябва да го правите.

Чарли не си даде труда да скрие изненадата си.

— Мога ли да попитам защо?

— Моля, не го приемайте погрешно…

— Но?

— Но аз просто не мисля, че сте подходящият човек, който да напише историята на Джил.

— Мога ли да попитам защо? — повтори тя.

— Вижте, аз съм голям ваш фен — започна той. — Фанатично чета рубриката ви всяка седмица. Намирам, че сте провокативна и забавна, но…

— Плитка и лекомислена — завърши вместо него Чарли.

— Е, аз не бих се изразил толкова грубо.

— Но това имахте предвид — отбеляза Чарли, мъчейки се да не избухне при познатата оценка.

— Не казвам, че пишете лошо. Напротив. Просто Джил Роумър е много сложна млада жена.

— А аз съм твърде простовата, за да схвана тази сложност — заключи Чарли.

— Не казах това.

— Не беше нужно.

— Писала ли сте книги преди, госпожице Уеб?

— Списвам колоната си от три години.

— Не е съвсем същото. Вижте, представям си какво ви привлича в този проект.

— Наистина ли?

— Разбира се. Мътно е. Любопитно. Секси, по един нездрав, перверзен начин…

— И вие смятате, че нездравото и перверзното ме привличат? — Чарли скръсти ръце пред черепа с костите отпред на фланелката си.

— Набиващо се — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й. — Ще ви направи страшно известна, може би дори звезда.

— Само ако добре си свърша работата.

— И защо изобщо ще искате тази работа?

— Не съм сигурна, че я искам.

— Тогава какво правите тук?

— Имах няколко въпроса.

— Стреляйте.

Чарли отново си пое дълбоко дъх. Алекс Прескот е изтощителен, помисли си тя, докато наблюдаваше как той разхлабва синята си щампована вратовръзка и се обляга назад. Не може да е много по-стар от мен, мина й през ума, докато се опитваше да формулира първия си въпрос.

— Какво мислите, че си е наумила Джил с тази книга?

Алекс Прескот помълча и погледна към прозореца на тесния си безличен кабинет. По стените нямаше нито една картина, забеляза Чарли.

— Предполагам, че иска историята да се види от нейната страна — каза той.

— Мислите, че има своя страна?

— Мисля, че тя има много страни.

— И всичките са виновни — отбеляза Чарли.

— Вижте. Точно за това говоря.

— За кое?

— Защото вие не сте подходящият човек, който да разкаже нейната история.

— Защото мисля, че е виновна ли?

— Защото няма да я изслушате безпристрастно.

— Тя вече е била изправена пред безпристрастен съд.

— Никога през целия й живот към Джил не са се отнасяли безпристрастно.

— Да не се опитвате да ми кажете, че е невинна? — изумено попита Чарли.

— Казвам, че има много, което не знаете, много, което журито не пожела да чуе.

Чарли се размърда на стола си, мъчейки се да сдържи нарастващия си интерес.

— Как се оказахте ангажиран с това дело, господин Прескот?

— Аз вярвам в нашата съдебна система — отговори той, избягвайки с лекота въпроса. — Дори на обвинените в убийство на деца им се полага възможно най-добрата защита.

— Как ви намери Джил? — настоя Чарли.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

— Ами, Джил Роумър няма пари, вие не работите като служебен защитник и не сте назначен от съда. Първата ми работа сутринта бе да проверя регистрите.

— Впечатлен съм.

— Е, как така се събрахте двамата?

След кратка пауза той заяви:

— Всъщност, аз си предложих услугите.

— Вие сте си предложил услугите? — повтори Чарли.

— Безплатно.

— Въпреки че този случай излиза малко извън вашата специализация?

— Поемал съм няколко случая с убийства преди този.

— Но никога нещо, толкова „сложно“ — използва неговата дума тя. — Нито толкова набиващо се.

— Вярно е.

— Защо тогава ще искате да се захванете?

Той повдигна рамене.

— Предполагам, защото съм си мислел, че ще излезе интересен случай.

— Или може би защото сте си мислел, че ще ви направи известен. Дори звезда — заяви тя отново с неговите думи.

Той се засмя.

— Може и това да е повлияло.

— И подробностите по делото не ви отвратиха?

— Напротив, отвратиха ме страшно много.

— Когато за пръв път се срещнахте с Джил, мислехте ли я за виновна?

— Трябва да призная, че да, мислех я.

— Но все пак сте се заели със случая. Фактът, че сте я мислел за виновна, не ви е възпрял да й дадете възможно най-добрата законова защита.

— Ако изобщо е имал значение, той още повече ме е стимулирал да си свърша работата добре.

— Хубаво — каза Чарли. — Да обобщим: доброволно сте си предложили услугите, заели сте се с делото, въпреки че нямате реален опит с престъпления от подобна величина и мисълта, че случаят е набиващ се и може да ви донесе известност, ви е минала през ума. Е, без да се обиждате, но какво, по дяволите, ви дава право да ме съдите? Кое ви дава право да поставяте под съмнение моите мотиви и да ми казвате, че не съм достатъчно квалифицирана да напиша тази книга? Няма значение дали смятам Джил Роумър за виновна или не. Значение има това, че аз съм тази, която тя иска. Вашата клиентка е на редицата на смъртниците, господин Прескот. Кое ви кара да си мислите, че аз ще й навредя повече като разкажа нейната история, отколкото вие сте й навредили?

Тя силно издиша. Той направи същото.

— Биваше си я тази защитна пледоария — с видимо възхищение заяви той.

— Благодаря.

— Някой казвал ли ви е, че бихте станали чудесен адвокат?

— Баща ми искаше да стана юристка.

— Но вие никога не слушахте баща си, нали?

Чарли отново се размърда на стола си.

— Единственото нещо, което би ми доставило удоволствие, ако бях адвокат, щеше да е да се подигравам на някой мерзавец с думите: „Кажи го това на съдията!“

Алекс се разсмя.

— Не се случва често.

— Ако се захвана с писането на тази книга — върна се на темата Чарли, — трябва да имам пълен достъп до досието на Джил Роумър.

— Всичко, което е у мен, е на ваше разположение.

— Трябват ми също стенографските записи от процеса.

— Ще ги имате до края на деня.

— Ще имам нужда да поговоря със семейството и приятелите й.

— Ще видя какво мога да направя.

— И, разбира се, ще изисквам редовен достъп до самата Джил.

— Ще трябва да договорим това със затворническите власти.

— Настоявам за пълна свобода и абсолютен контрол. Джил трябва да разбере, че крайният резултат може и да не й хареса.

— По този въпрос ще трябва да говорите с Джил.

— Кога ще можете да уредите среща?

— Събота следобед устройва ли ви?

Чарли знаеше, че Франи и Джеймс ще прекарат уикенда с бащите си, но майка й бе споменала, че иска да я води на спа, за да прекарат заедно шест часа за заздравяване на връзката майка — дъщеря. Усмихна се на Алекс през бюрото.

— Напълно ме устройва — съгласи се тя.

Глава 7

УЕБСАЙТ

Когато неотдавна посетих офиса на един адвокат, прегледах няколко списания, докато чакам. За мой късмет, всичките бяха нови броеве, така че не ми се наложи да губя време да се чудя, защо филмовият свят тепърва оплаква загубата на Марлон Брандо, когато съм съвсем сигурна, че той почина преди няколко години.

Няколко заглавия бързо привлякоха погледа ми. Едното беше на обезпокоителна статия за популярно хапче срещу остеопороза и непознатия досега страничен ефект от това широко предписвано лекарство — някаква дреболия, наречена „некроза на челюстта“, наблюдавана сред тревожен брой жени, току-що претърпели челюстна хирургия. Стоматологът, с когото се консултирах по-късно, потвърди, че във всяко отношение е точно толкова ужасно, колкото звучи. „Челюстта буквално се разгражда“ осведоми ме д-р Самуел Келър. — „Всяка жена, която приема това лекарство, ще се сблъска с ужасен проблем, ако й се наложи дори и най-простото нещо, като вадене на зъб.“

Но това не е единственият ужасен проблем, пред който са изправени жените в наше време.

— Добре — каза Чарли, след като препрочете началните параграфи, които бе написала за колоната си за тази неделя. — Дотук добре.

Друг проблем е цената на чая в Китай. Както и цената на една чанта на Уърт Авеню. И още по-точно, цената на една вишневочервена крокодилска торба, която с оглед на размера дори не е толкова голяма по съвременните преувеличени стандарти, но се продава за поразителната цена от седемдесет и пет хиляди долара.

Да, правилно прочетохте.

Седемдесет и пет хиляди долара.

За една чанта.

Умът не го побира. Кой, ако е с всичкия си, дори ще вземе да разсъждава, дали да не похарчи такава сума за една дамска чанта? „Да не е обкована със злато?“ — попитах слабата като тръстика продавачка с гладка черна коса, която ме посрещна на входа на красиво аранжирания магазин „Ботега Венета“ в търговското сърце на Палм Бийч.

Продавачката се усмихна със сдържаната усмивка на човек, който е видял какво ли не, и търпеливо обясни:

„Ръчно изделие.“

О, разбирам. Това обяснява всичко.

„Мога ли да я видя?“

„Не я държим в магазина“ — каза ми така, като че ли това е очевидно. — „Ще трябва да направите специална поръчка.“

„Не е ли незаконно да се правят чанти от крокодили?“ — осмелих се да попитам, но в отговор получих само презрителен поглед.

Кой изобщо ще иска нещо, направено от кожата на влечуго, зачуди се Чарли и буквално потрепера при мисълта.

Прекарах следващия половин час, преглеждайки цените на другите, не толкова драстично скъпи артикули, разположени на респектиращи разстояния един от друг върху дългите етажерки покрай стените на малкия магазин. Между красивите чанти от преплетени кожени каишки — запазената марка на „Ботега“ — бяха разпръснати изумителни сандали без пета, ниски и високи обувки, всичките еднакво възхитителни и умопомрачително скъпи, макар че дори чифт летни обувки за седемстотин долара започват да изглеждат на разумна цена, когато стоят до чанта за седем хиляди. А какво са седем хиляди, сравнени със седемдесет и пет хиляди? На сметка е, помислих си и реших, че трябва да се махна от там, преди да е станало твърде късно.

Продължих надолу по Уърт Авеню и посетих още няколко магазина. В „Джорджо Армани“ намерих дълга копринена пола за петнайсет хиляди долара, простичка памучна рокля за осем хиляди в „Шанел“ и медальон с жълт диамант за два милиона долара във „Ван Клиф енд Арпел“. В „Нийман Маркъс“ се натъкнах на блуза за шест хиляди от Оскар де ла Рента, на която се бях възхитила в последния „Вог“. Виси си на закачалка! По средата на един куп също толкова скъпи артикули. Сякаш това е нормално. „Бихте ли желали да я пробвате?“ — с прозаичен глас попита продавачката.

„Може би някой друг път“ — отговорих аз, изхвърчах от сградата и се отправих към океана в източния край на улицата, в опит да си проясня главата.

„Кой ли купува тези неща?“ — чух се да изричам и гласът ми бе отнесен от лекия океански бриз. Докато си изхлузвах сандалите (купени в „Пейлес“ за 16.99 долара), за да походя боса по хладния пясък…

— Не, това не ми харесва. Прекалено в стил „Да помним любовта“ за моя вкус — измърмори Чарли полугласно и изтри от компютъра последните два реда. Спря и се замисли какво иска да каже по-нататък.

Кой ли купува тези неща, зачудих се, оглеждайки скришом всяка жена, покрай която минавах. Възможно ли е страховитата чанта на ръката на онази вещица със синия анцуг да струва почти колкото къщата ми? Дали прекомерно големите очила, скриващи пъпките на тийнейджърките, кискащи се пред „Тифани“, не струват повече от месечните ми вноски за колата? Никой друг, освен мен ли не се шокира от цените, искани — и получавани — от дизайнерите за техните дрехи?

— Охо, май почва да звучи малко несправедливо — измърмори отново Чарли.

Не ме разбирайте погрешно. Не съм наивна, когато става въпрос за това, какво му струва на човек в днешно време да изглежда модно. Самата аз съм известна с това, че прахосвам неразумни пари за чифт дънки, само защото имат малка избродирана коронка на задния джоб.

Но шест хиляди долара за една блуза? Седемдесет и пет хиляди за една чанта? Полудели ли са всички?

И докъде ни води такава екстравагантност?

Докъде ни води наистина, зачуди се Чарли, не съвсем сигурна накъде бие.

Купува ли ни по-добър секс, по-добро здраве, по-дълъг живот?

Докато влачим горките си крака надолу по улицата, качени на твърде високите токове, с рамене, увиснали под тежестта на онези тежки крокодилски чанти, костите ни вече скърцат и заплашват да се разпаднат. Въпреки яростното ни отричане и неспирния прогрес на съвременната наука, ние остаряваме. Некрозата на челюстта е само на едно погрешно хапче разстояние.

— Чарли? — прекъсна я Майкъл Даф.

Чарли се извъртя на стола си.

Главният редактор бе запълнил входа на кабинката й.

— Дошли са от полицията да разговарят с теб.

— От полицията ли?

— За онзи имейл — обясни той. — Тя е в моя кабинет.

— О! — Чарли натисна „Съхрани“ и запази статията за неделната колонка. После стана и последва Майкъл. В интерес на истината, почти бе забравила за имейла от понеделник. Като че ли беше много отдавна. — Знаят ли кой го е изпратил? — попита тя Майкъл.

— Мисля, че иска само да поговори с теб — отговори той, отвори вратата на кабинета си и пусна Чарли да влезе първа.

Една полицайка с униформа тутакси скочи на крака.

— Дженифър Рамирес — представи се тя и подаде ръка. Въпреки стройната фигура и срамежлива усмивка, ръкостискането й бе силно и здраво. Тъмната й коса бе прибрана на кок ниско над врата, кафявите очи имаха цвета на топъл шоколад.

— Чарли Уеб — представи се и Чарли.

Майкъл Даф седна на мястото си зад бюрото и направи знак на двете жени също да седнат.

— Сигурна ли сте, че не искате чаша кафе? — попита той полицайката.

— Не, благодаря. Тази сутрин вече поех своя дял.

— Чарли? — обърна се към нея.

Тя поклати глава.

— Знаете ли кой ми е изпратил онзи имейл?

— Боя се, че не — каза полицай Рамирес и извади тефтерче от джоба на синята си риза. — Получавали ли сте още?

— Ами, всеки ден получавам купища имейли.

— Съдържащи заплахи за живота ви?

— Обикновено не, слава богу. Винаги пращам копия от такива на Майкъл. — И тя кимна в неговата посока.

— Пазим всички заплашителни писма в специален файл — обади се той.

— Може да се наложи да ги видим по-късно.

— Разбира се.

— Но конкретно това писмо бе първото, което заплашва децата ви? — попита полицай Рамирес, но това бе по-скоро заключение.

— Пишеше „умри, кучко, умри и вземи копелетата си със себе си“. Пишеше също да ги наблюдавам неотлъчно, понеже съм щяла да се ужася от страшните неща, на които са способни хората — цитира по памет Чарли. Виждаше ясно писмото пред очите си, както го бе видяла на екрана в началото на седмицата.

— Което вие изтълкувахте като заплаха?

— А вие не го ли тълкувате така?

— Определено не е много мило писмо — призна полицай Рамирес.

— Но не мислите, че който го е писал, представлява заплаха?

— Мисля, че са ядосани.

— Достатъчно ядосани, че да наранят децата ми ли?

— Да се надяваме, че е просто някой тъпак, който избива чивия, като пише противни писма.

— Така каза и Майкъл — спомни си Чарли. — Аз навярно преигравам.

— По-добре човек да преиграва, отколкото да съжалява.

— Не успяхте ли да проследите компютъра?

— За съжаление, не. Значи през последните няколко дни не сте получавали други заплашителни писма, така ли?

— Не и от понеделник насам.

— А, това е добре. Извинете невежеството ми, госпожице Уеб, но за какво пишете?

Чарли се постара изражението й да не издаде нейното удивление, че полицайката не познава статиите й.

— Пиша седмична колона за най-различни ежедневни неща. Каквото ми хрумне — уточни тя.

— Разбирам, че онова, което ви хрумва, понякога дразни другите хора — разсъди полицай Рамирес.

Майкъл Даф се засмя.

— Чарли е известна с това, че разбунва духовете.

— Звучи очарователно. Предполагам, че ще трябва да почна да чета колоната ви. Кажете ми, госпожице Уеб, и още веднъж — извинете ме за незнанието, но някога визирали ли сте някого конкретно в статиите си, някой, който да иска да си го върне за онова, което сте написали?

— Сигурна съм, че списъкът е дълъг.

— Бих искала да го видя.

— О — промълви Чарли и пред очите й се мярнаха образите на Лин Муър, Гейб Лопес и Глен Макларън. А те бяха само от по-пресните примери. — Не е ли по-добре да изчакаме да видим, дали няма да получа още писма, преди да почнете да разпитвате когото и да било? Не ми се иска да ги настройвам още повече срещу себе си. — Опита да се засмее, но не успя.

— Разбира се. Всичко е на много ранен етап — съгласи се Дженифър Рамирес. — Но все пак бих искала да видя този списък. Просто за всеки случай.

— За какъв случай? — попита Чарли. — В случай че нещо се случи с мен ли? Това ли имахте предвид?

— А има ли някой друг, някой от личния ви живот може би, който мислите, че може да е изпратил това писмо? Бивш съпруг? Някой колега, настроен срещу вас?

Чарли поклати глава. Намираше се в доста добри отношения с бащите на децата си, макар и не толкова с мащехата на Франи. И въпреки че с останалите репортери от екипа не бяха точно приятелчета, съмняваше се някой от тях да я мрази дотолкова, че да заплашва нея или децата й.

— Няма такъв.

— Сигурно е някой вкиснат читател — намеси се Майкъл.

— Възможно е. — Полицай Рамирес се изправи. — На ваше място не бих се притеснявала особено, госпожице Уеб. Най-вероятно става въпрос за нещо еднократно. Предайте ми списъка по-скоро и разбира се, ако получите нови „интересни“ имейли, моля свържете се незабавно с мен. — Тя подаде визитни картички на Майкъл и на Чарли. — Приятно ми беше да се запознаем. Не ме изпращайте.

— Как си? — попита я Майкъл, след като полицайката излезе.

— Добре. — Мислеше си, дали не трябваше да каже на полицайката за „интересното“ писмо, което бе получила от Джил Роумър. Това име вече със сигурност щеше да привлече вниманието й, да я стресне и да я накара да си води записки. Но какъв би бил смисълът? Джил не би могла да изпрати този имейл. Чарли се съмняваше убийците да имат достъп до компютри, докато са в затвора. Нали затова Джил се бе свързала с нея чрез писано писмо? Не, ако беше споменала Джил Роумър, само щеше да отклони вниманието на полицайката. Джил щеше да отвлече разследването, още преди да е стартирало.

И все пак, каква ирония, че Чарли умуваше дали да не се срещне с осъдена детеубийца, когато в същото време собствените й деца бяха заплашени.

Тя едва не се изсмя. Кого мамеше? За нищо не умуваше. Вече бе решила. Макар че, като си припомняше срещата с Алекс Прескот, не можеше със сигурност да определи как беше успял да я склони да се срещне с Джил. Тя се засмя, питайки се отново, кой кого лъже.

Истината бе, че Алекс Прескот не я бе карал да прави нищо. Той бе против тя да разкаже историята на Джил. Всъщност, Чарли бе тази, която го убеждаваше.

— Какво има? — попита Майкъл.

— Моля?

— Какво ти се върти в ума?

— Нищо. Какво имаш предвид?

— Беше на хиляди километри оттук.

По-скоро на седемдесет и пет, помисли си Чарли, изчислявайки разстоянието до затвора в Пемброук Пайнс.

— Всъщност мисля да напиша книга.

— Мислиш или планираш? — попита Майкъл, минавайки направо към въпроса.

— Планирам. — Чарли се засмя.

— Това означава ли също, че се каниш да поискаш отпуск?

— Не — побърза да отговори Чарли. — Освен, разбира се, ако ти не одобряваш темата.

— А темата е?

— Джил Роумър. — Чарли побърза да осведоми Майкъл за подробностите от писмото на Джил и посещението си в офиса на Алекс Прескот. — Мислиш ли, че е лоша идея?

— Напротив — обикновено бих казал, че е отлична идея.

— Обикновено?

— Ами, ти съвсем наскоро получи имейл със заплахи за децата ти. Наистина ли мислиш, че сега е най-подходящото време да се срещаш очи в очи с осъдена детеубийца?

За миг Чарли се замисли над въпроса. Може би тъкмо заплахата към собствените й деца бе подсилила желанието й — всъщност, нетърпението й — да се срещне с Джил Роумър. Може би имаше нужда да проумее що за ум би намислил такива ужасни неща.

Или просто искам да съм известна, призна си мълком.

— Разбира се, ако решиш да се захванеш, аз ще получа първи правата — добави Майкъл и насочи вниманието си към бумагите по бюрото си. Неговият начин да покаже, че срещата е приключила.

— Смятай го за направено. — Чарли стана и напусна кабинета.

Когато стигна до кабинката си, телефонът й звънеше.

— Ало — каза тя, точно преди да се включи гласовата й поща.

— Чарли?

— Стийв?

— Как си? — попита той и Чарли си представи бащата на сина си, гордо изправен до басейна, който току-що е инсталирал, с разпасана риза, чаша лимонада в ръка, любезно предложена от леконравната съседка.

Нали точно така се бе запознала с него и тя, помисли си с усмивка. След като няколко седмици бе наблюдавала красивото му полуголо тяло да копае, а после и да облицова с плочки новия басейн на съседите, тя бе подала глава над оградата и го бе попитала, дали не желае нещо разхладително за пиене. „Какво имате?“ — поинтересува се тогава той и я последва в къщата й.

Девет месеца по-късно се роди Джеймс, точно копие на баща си, и макар никога да не е бил постоянно присъствие в живота им, Стийв правеше всичко възможно да вижда сина си няколко пъти в месеца. Беше две години по-млад от Чарли и все още склонен да се мести от работа на работа, от двор на двор, от лимонада на лимонада.

— Добре, а ти? — Чарли се притесни да не се е случило нещо. Не беше в характера на Стийв да й звъни в работата.

— Страхотно. Само дето, чуй, имам малък проблем с този уикенд.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да мога.

— Как така няма да можеш?

— Проблем ли е?

— Да, проблем е. Бях си направила планове.

— Наистина съжалявам, Чарли. Знаеш, че никога не бих го направил, ако не беше наистина важно.

— По-важно от сина ти ли? — попита Чарли, но веднага съжали. Не обичаше да обвинява никой от бившите си партньори. В интерес на истината, нито един от тях не бе искал да става баща, а още по-вярно беше, че тя бе повече от щастлива да е самотна майка. Никога не бе желала някой мъж да е спънка в живота й и никога не ги бе молила за нищо, включително и за издръжка. И все пак, бащата на Франи, Рей, винаги бе настоявал да взема активно участие в живота на дъщеря си и всеки месец, без изключение, даваше на Чарли пари. Стийв също от време на време допринасяше с нещо. И двамата бяха доказали, че са много по-отговорни, отколкото тя имаше право или причина да очаква.

— Хайде де, Чарли. Не бъди такава.

— Съжалявам. Нова работа ли?

— Ново момиче — каза той и Чарли почувства усмивката в гласа му. — Тя иска да се запозная с родителите й. Те живеят в Сарасота.

— Звучи сериозно.

— Е, кой знае.

Чарли почувства слабо свиване в гърдите. Тя знаеше, дори и той да не знаеше. Тя разбираше също, че жените умеят да усложняват нещата. Всичко определено бе станало по-сложно, след като Рей се бе оженил за Елиз.

— Може би Джеймс ще може да отиде с Франи — предложи Стийв. — И преди го е правил, нали?

Стийв беше прав. Поне два пъти Франи бе молила брат й да я придружи в съботно-неделните посещения при баща й и Рей щедро се бе съгласявал. Така че, може би щяха отново да го убедят.

— Не се притеснявай за това. Ще измисля нещо.

— Кажи на Джеймс, че ще се компенсирам съвсем скоро.

— Ще му кажа.

— Благодаря ти, Чарли. Ти си върхът.

— Да, така е — съгласи се тя. — Приятна събота и неделя.

— И на теб.

Толкова по въпроса да ходя до Пемброук Пайнс, помисли си тя и затвори телефона. Не вървеше да интервюира една детеубийца, а собственото й дете да седи в скута й. Но мисълта да отложи интервюто… Отново вдигна телефона и набра домашния номер на Рей.

Отсреща вдигнаха след пет позвънявания.

— Ало? — женски глас надвикваше бебешки плач.

Чарли си представи вечно раздърпаната жена с тъмна къдрава коса, подрусваща плачещото си бебе на рамо.

— Елиз, здрасти. Аз съм, Чарли.

— Рей не е тук.

Бащата на Франи поддържаше скромен консултантски бизнес извън дома. Чарли така и не разбра със сигурност какво точно консултира, а и всъщност не я интересуваше. Бяха се запознали веднага щом се бе преместила във Флорида. Тогава той работеше в магазин за продажба на компютри, а тя си търсеше лаптоп. Бе се прибрала вкъщи с компютъра и с мъжа, който й го бе продал.

— Ще се върне ли скоро?

— Съмнявам се. Току-що излезе. Аз мога ли да ти помогна с нещо?

Чарли си пое дълбоко дъх и мина направо по същество.

— Чудех се, дали ще е възможно Джеймс да придружи сестра си този уикенд — започна тя.

— Шегуваш се.

— Зная, че се натрапвам.

— Нима?

— Просто бащата на Джеймс отмени срещата, а аз трябва да ида извън града по работа.

— И това някак си е мой проблем, така ли? — попита Елиз, а бебето й не спираше да плаче.

— Не. Разбира се, че не е твой проблем. Виж, май е по-добре да изчакам и да говоря с Рей.

— Защо? Мислиш, че него ще го манипулираш по-лесно ли?

Чарли не отвърна нищо. Какво можеше да каже… Да?

— Виж, достатъчно тежко ни беше, преди да си имаме свое дете — ненужно й напомни Елиз. Отношенията между двете жени вече бяха доста напрегнати, преди да се роди Даниел. А сега бяха още по-лоши. — Боя се, че ще се наложи да си намериш друг балама — каза Елиз и затвори.

Чарли набързо прерови наум списъка с хора, на които можеше да се обади по спешност. За нейно удивление, той бе значително по-кратък от онзи, който полицай Рамирес я бе помолила да напише, и се състоеше само от майка й, която обаче за уикенда си бе резервирала круиз до Бахамите, след като Чарли отмени ходенето на спа, и от брат й, който по принцип бе отменил всичко. Нямаше никой друг, даде си сметка тя и се пресегна за телефона да се обади на Алекс Прескот и да му каже, че няма да може да спази уговорката им за събота. В този момент телефонът звънна.

— Чарли Уеб — съобщи, неспособна да прикрие разочарованието си.

— Нещо не е наред ли? — попитаха отсреща.

Чарли тутакси разпозна гласа на Глен Макларън.

— Просто не ми е ден.

— Мога ли да помогна с нещо?

При този въпрос Чарли застина. Мога ли да го направя, запита се тя и се помръдна напред в стола си. Но веднага се поправи: какво й ставаше? Та тя едва познаваше този човек, за бога, а онова, което знаеше, никак не му правеше комплимент в най-добрия случай. Собственик на нощен клуб, женкар, „псевдомафиот“. Тя едва не го бе обвинила във връзки с мафията. И все пак, инстинктът й подсказваше, че по душа е добър човек, а и той нямаше да е насаме със сина й. Собственият му син щеше да е с него, както й майката на момчето и вторият му баща. А Джеймс обожаваше лъвското сафари. Но какво говореше това за нея — и за всички тях, — че се доверява на един почти непознат повече, отколкото на собствената си плът и кръв?

— Чарли? Там ли си?

— Чуй, Глен — започна тя. — Предложението ти важи ли все още?

Глава 8

— Виждаш ли това? — попита Алекс Прескот.

Чарли се взря през предното стъкло на десетгодишното зелено Малибу-кабрио на Алекс към грозните ниски бели постройки в далечината. Голите бараки ярко контрастираха с красивите стари борове от двете страни на пътя.

— Това ли е затвора „Пемброук“?

— Това е.

— Изглежда ужасно.

— Отблизо е дори още по-ужасен.

Чарли прибра зад уши косата, разпиляна пред очите й и сложи слънчеви очила, макар че нямаше нужда. Точно на обяд слънцето бе спряло да припича, горе-долу по времето, когато Глен паркира сребристия си „Мерцедес“ пред тях. До него седеше синът му. На задната седалка бяха бившата му жена и настоящият й съпруг.

— Ти сигурно си Елиът — обърна се Чарли към кръглоликото момче с тъмна коса, долепило се до крака на баща си, когато влязоха в нейната всекидневна. — Честит рожден ден.

— Какво ще кажеш? — попита Глен сина си.

— Къде е Джеймс? — викна в отговор Елиът и зарови лице в черните панталони на баща си.

— Аз съм в тоалетната — провикна се Джеймс.

Чарли се засмя.

— Това е моето момче.

— Хубава къща — отбеляза Глен.

— А всички вие сте много мили, че правите това за нас. Много съм ти задължена.

— Да, така е.

Точно тогава Джеймс нахлу тичешком в стаята и едва не се блъсна в Глен, докато се мъчеше да вдигне ципа на маскировъчните си шорти.

— Уау, тигре — възкликна Глен.

— Не съм тигър. — Джеймс вдигна отчаяно ръце. — Аз съм момче, глупчо.

— Да, определено си.

— Глен… Елиът… това е синът ми Джеймс — каза Чарли, опитвайки се да го задържи на едно място достатъчно дълго, за да ги представи. — Къде е подаръкът за Елиът?

Джеймс се плесна по челото с отворена длан.

— Забравих го.

— Тогава иди и го донеси.

— Наистина не е необходимо — възрази Глен, но Джеймс вече бе изхвърчал от стаята.

— Разбира се, че е. Нали, Елиът? — попита Чарли.

Елиът се засмя и подчертано кимна с глава.

— Книга е — съобщи още е пристигането си Джеймс и пусна опакования подарък в протегнатите ръце на Елиът. — Хайде, Елиът, да вървим!

— Както виждаш, много е срамежлив пред непознати.

— Има ли още нещо, което трябва да зная? — попита Глен, когато двете момчета хукнаха към вратата.

— Просто не го изпускай и за минута от поглед.

— Ще го пазя с цената на живота си.

— Трябва постоянно да го наблюдаваш.

— Ще го държа под око.

— Внимавай да не изскочи от колата, когато види лъвовете.

— Ще седна отгоре му, ако се налага.

— Ще се прибера до шест.

— Ще се видим тогава.

Няколко секунди, след като уголеменото семейство потегли с „Мерцедеса“ на Глен, Алекс зави иззад ъгъла със стария си кабриолет.

— Готова ли си? — провикна се той, без да си дава труда да слезе от колата.

И това в общи линии бе целият им разговор досега. Почти през целия път, в продължение на час и половина, от Уест Палм Бийч до затвора „Пемброук“ в Пемброук Пайнс, разположен южно от Форт Лодърдейл и достатъчно на изток от Холивуд, Алекс бе слушал със слушалки някакъв запис на съдебен прецедент, подготвяйки делото, върху което работеше.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Това отива в съда в понеделник, а не ми се иска да оставям нищо на случайността — беше обяснил, без да се извинява, още щом тя се качи в колата. Така почти деветдесет минути Чарли бе оставена да гледа пейзажа и мълком да се обвинява, че бе позволила буквално на един непознат и семейството му да гледат сина й.

Тя погледна към Алекс, гонейки всички тревожни мисли, с надеждата да срещне окуражителна усмивка, но той се бе втренчил през стъклото, потънал в касетата си и очевидно забравил за нея.

Чарли приглади по бедрата късата си кафява пола и разсеяно огледа зелената си тениска за следи от паста за зъби. Всичко изглеждаше наред. Странно усещане беше да седи толкова близко до мъж, който явно не изпитваше никакъв интерес към нея. Запита се кога ли за последен път се бе случвало това. Отдавна бе свикнала мъжете да правят всичко възможно да я впечатлят. Това, че Алекс Прескот бе толкова неподатлив на деликатните й черти, руса коса и боси крака, бе притеснително.

Дали е женен? Не видя халка, но това нищо не значеше. Можеше да живее с някого. Или да е ангажиран по друг начин. Или да е гей.

Отначало тя бе доволна, че не й се налага да поддържа разговор. Хубаво беше просто да се облегне на бежовата кожена седалка, да затвори очи и да остави вятъра да духа в косата й. Но колкото повече се проточваше пътят и вятърът се усилваше, мълчанието бе станало почти потискащо. Помисли си дали да не включи радиото, но не искаше да разсейва Алекс. Вече достатъчно го бе натоварила. В края на краищата, той бе провел нужните разговори със затворническите власти, той бе служил за връзка между Чарли и Джил Роумър, той бе предложил да я закара до Пемброук Пайнс. Съмняваше се това да бе просто проява на алтруизъм от негова страна. Явно не искаше да изпуска контрола над ситуацията, да се увери, че интересите на клиентката му са защитени. Ако някога ми се наложи да си търся адвокат по наказателно дело, ще се обадя на него, реши Чарли, преди той да свали слушалките и да посочи към затвора.

— Съжалявам за това — извини се той и метна слушалките на задната седалка. — Доста оплетен случай.

— Можеш ли да говориш за него?

— Ами, без да навлизам в подробности, включва недоволни наследници на значително състояние. Имаме брат срещу сестра, сестра срещу леля, всички срещу майка.

— Звучи ми познато.

Той разбиращо се засмя.

— Предполагам, че всяко семейство си има проблеми.

— Даже не е непременно свързано с пари — отбеляза Чарли.

— Повярвай ми — сниши глас Алекс. — За пари е.

Чарли се засмя. Завиха по пътя, който водеше право към затвора и тя забеляза, че дърветата внезапно свършиха, отстъпвайки място на суха земя, пожълтяла трева и усукана телена мрежа над високата ограда около постройките. Тя вдигна очилата си на главата и когато наближиха започна да различава решетките на прозорците, автоматичните пушки на пазачите в караулките и пистолетите в кобурите на дежурните на входа.

— Не изглеждат много приятелски настроени.

— Какво знаеш за нашата затворническа система? — попита Алекс.

— Не много. — Чарли си мислеше да направи известно проучване, но между писането на неделната статия, подготовката на Франи за уикенда с Рей и тревогите за Джеймс, бе изчерпала и времето, и енергията си. А и все още не бе решила окончателно дали ще пише тази книга. За нищо не бяха преговаряли и не се бяха споразумели. Всичко зависеше от срещата днес.

— Ами, според Отдела за принудително въдворяване на Флорида, който събира криминални данни от 1930 година — започна без подкана Алекс, — най-новите данни сочат, че през последното десетилетие престъпността в този щат действително е спаднала с повече от осемнайсет процента, а броят на въдворените — с почти петнайсет процента.

— Наистина ли? И защо тогава чета, че затворите са претъпкани?

— Ами, първо — статистиката се лееше от устата му като вода от чаша, — според един закон от 1995 година, затворниците не могат да бъдат предсрочно освобождавани, докато не излежат поне осемдесет и пет процента от присъдата си. И второ, законът на Флорида позволява затворите да функционират при сто и петдесет процента от капацитета си.

— Какво?

— Не е толкова лошо, колкото звучи. Повечето затвори разполагат с допълнителни възможности, така че много затворници са включени в професионални лагери, работни програми, болници или наркокомуни.

— Колко хора във Флорида са в затвора?

— Предполагам около седемдесет и пет хиляди.

Цената на една „Ботега Венета“ чанта, помисли си Чарли.

— Пет хиляди от тях са жени — продължи Алекс.

— Какво е съотношението в затвора „Пемброук“?

— Максималният капацитет е петстотин и четирийсет. Но в действителност са повече от седемстотин.

— Имах предвид съотношението между мъже и жени.

— Всички са жени.

— Всички са жени? — повтори Чарли.

— Звучиш изненадано.

— Сигурна съм, че Джил каза… — Чарли извади писмото от чантата си и прехвърли страниците. — Да, ето го. „В изправителен център «Пемброук» затворнически сватби не се разрешават. Не, че тук има кой знае какъв шанс да срещнеш подходящия мъж. (Държат мъжете и жените отделно, но от време на време намираме начин да се съберем, подсказвам: има и други причини, освен четенето, да се мушнеш от другата страна на рафтовете в затворническата библиотека.) Доста повече по този въпрос, ако се съгласиш да напишеш книгата.“

Алекс се засмя.

— Ами, давай.

— И какво точно да давам? — раздразнено попита Чарли.

— Тя очевидно се е опитвала да те изкуши.

— Не обичам да ме лъжат.

— Е, технически, това не е лъжа. Може да се каже, че понеже „Пемброук“ е женски затвор, по дефиниция трябва да има само жени. Но в сградите има и мъже — чиновници, надзиратели, персонал, работници. Сигурен съм, че намират начин от време на време да се събират със затворничките.

— Може. — Не съвсем убедена, Чарли прибра писмото обратно в чантата си. — Просто не ми харесва да се чувствам манипулирана — продължи тя. — За да проработи този проект, трябва да вярвам на Джил. Тя трябва да е напълно честна с мен, не само технически.

— Разбирам. Виж. Не е късно да се върнем. — Алекс спря колата на около петдесет метра от главната порта. — Ако имаш съмнения относно този проект, мога още сега да те откарам вкъщи.

— С нищо не съм се съгласила все още — напомни му Чарли.

— Разбира се.

— Това е само една предварителна среща.

— Джил съзнава това.

— Първият път, когато я хвана в лъжа, се махам.

— Напълно разбираемо.

— Добре — каза Чарли, мислейки си, че той бе прав, трябваше да обърнат колата и да се отправят към къщи. Тя навярно не беше подходящият човек за тази работа. Нямаше достатъчно опит, нито с книги, нито с психопати. Но какво толкова, по дяволите? Така и така вече бяха тук. Какъв беше смисълът да дойдат толкова далеч, само за да се върнат в последната секунда? Нищо не й пречеше да влезе и да се срещне с Джил Роумър. Бръкна в чантата си и извади картата, за да се легитимира пред пазача. — Нищо не пречи да продължим с шоуто.

Алекс паркира колата в големия открит паркинг в задния край на затвора.

— Май не е лошо да вдигнеш гюрука — предложи Чарли. — В случай че завали.

— Няма да завали — някак доверително отбеляза той, остави гюрука спуснат и бързо закрачи. — Идваш ли? — подвикна към нея.

Чарли пое заедно с него, макар да й бе трудно да не изостава с високите си сандали. Защо просто не си бе сложила дънки и маратонки, запита се. Кого се опитваше да впечатли с пола и токчета? Джил Роумър ли? Или адвоката на Джил? И защо изобщо ще иска да впечатли когото и да било от двамата?

В интерес на истината Джил вече бе впечатлена. Но също така вярно бе, че адвокатът й не беше и навярно никога нямаше да бъде. Той просто ме търпи, помисли си тя, мъчейки се да поддържа бързия му ход, докато завиваха зад ъгъла на сградата, отправяйки се към главния вход. Смята ме за лекомислена.

Дали не беше прав, почуди се Чарли и си припомни унищожителната оценка, която баща й бе дал на нейния талант. „Незначително и повърхностно“ — пренебрежително се бе произнесъл той за статиите, които му бе изпратила.

— Не са ти харесали — ненужно бе отбелязала тя, благодарна, че ги дели километрична телефонна жица и той не може да види сълзите в очите й.

— Знаеш, че имам слаба поносимост към глупостите — дойде и последният смъртоносен удар.

Какво ли съм очаквала, запита се сега, докато следваше Алекс през тежката стъклена въртяща се врата към главното фоайе на затвора. Какво ли можеше да се очаква от човек, за когото критиките идваха така естествено, както дишането, който бе толкова стиснат, колкото и кисел, езикът тъй остър, колкото и безпощаден? Щом баща й бе открил, че Чарли поддържа връзки с майка си, той напълно я бе отрязал от живота си и бе отказал дори да говори повече с нея.

— Госпожице Уеб — каза Алекс.

— Какво? Извинявай. Каза ли нещо?

— Казах, че не е зле да държиш картата си в ръка. Ще трябва да я показваш още няколко пъти.

— О, добре. И моля те, не е нужно да ме наричаш госпожица Уеб.

— Малко ми е трудно да си мисля за теб като „Чарли“ — отговори той, единственият намек, че си дава сметка, че е жена. — На ред е металният детектор.

Чарли подаде чантата си на надзирателката, която я прерови и протегна едра мазолеста ръка за картата й. Жената беше грамадна, с масивни рамене, дълги пръсти и нелепи момичешки лунички, разпръснати по носа и страните й. Тъмните й кафяви очи шареха между Чарли и снимката й на шофьорската книжка.

— Изпразнете джобовете си — нареди тя и кимна към конвейерната лента.

— Очарователно — измърмори Чарли, след като преминаха през металния детектор. Алекс я подхвана за лакътя и я поведе надолу по коридора. Сама се изненада на ненадейния успокоителен ефект от докосването му. Не си бе дала сметка колко нервна се чувстваше тук, колко уязвима и разголена. Сякаш беше виновна за нещо и само минути я деляха от това да я разкрият и оковат с белезници. Завиха зад някакъв ъгъл и продължиха по друг коридор.

— Още една проверка на картите — предупреди той.

Когато наближиха следващия пункт за проверка, Чарли отвори уста да си поеме дълбоко дъх, но въздухът наоколо бе задушлив.

— О-де-дезинфектант — каза тя с надеждата да предизвика усмивка, но Алекс вече бе няколко крачки пред нея и не я слушаше.

Дългите коридори не бяха толкова противни, колкото агресивно институционални. Бледозелени и голи, коридорите приличаха на лабиринт, който се извиваше безкрайно навътре, все по-близо до бездната в центъра си, все по-далеч от свободата. Тук не бих изкарала и седмица, помисли си Чарли, когато някъде зад нея издрънча затваряща се врата и още един чифт подозрителни очи се насочиха към шофьорската й книжка.

— Виж ти, виж ти — произнесе поредната надзирателка и на лицето й се изписа крива усмивка. Тя бе същинска близначка на първата, но без очовечаващите лунички. — Значи вие сте Чарли Уеб. Статиите ви направо ме хвърлят в оркестъра.

Чарли се засмя, чувствайки странна благодарност.

— Благодаря.

— Дам. Определено стават да се похилиш. И разбира се, книгите на сестра ви са много популярни тук, в „Пемброук“.

Усмивката на Чарли замръзна.

— Разбира се.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Уеб — каза надзирателката. — Надясно по първия коридор, после наляво.

Алекс отново я поведе по дългия коридор. Този път обаче не я хвана за лакътя.

— Значи сестра ти пише книги — отбеляза, когато стигнаха до една двойна врата и до още един надзирател, този път мъж. Щом се приближиха, той стана от стола си.

— Веднага вдясно — упъти ги той, след като провери картите им. — Стая 118.

Стая 118 бе точно такава, каквато Чарли си я бе представяла. Тясна, оскъдно мебелирана с евтини пластмасови мебели, приковани към пода и три неудобни сгъваеми стола. Голите стени бяха боядисани в същото зелено като коридорите, а от ниския таван право надолу струеше мъжделива флуоресцентна светлина. Нямаше прозорци, климатикът бе на минимум.

— Ще им отнеме около пет минути да я доведат долу — обясни Алекс.

— Откъде ще я водят?

— За жените, осъдени на смърт, има специално отделение.

— Много ли са?

— Няколко.

— В една килия ли са?

— Всъщност, те са от малкото затворнички във Флорида, които разполагат със самостоятелни килии. Едно от преимуществата да си осъден на смърт.

— Почти си струва — саркастично отбеляза Чарли.

— Разбира се, това е само, докато губернаторът подпише смъртната присъда. После затворника го местят в „смъртническа“ килия, по-близо до мястото за екзекуции.

— Което е къде?

— В Старк. Близо до Рейфорд, мъжкия затвор. Северно от Гейнсвил — добави той, в случай че тя не го знае.

— Зная къде е Рейфорд — заяви тя, при все че, в интерес на истината, не знаеше. — А кога е запланувано да бъде екзекутирана Джил?

Алекс сви рамене.

— Вероятно след около дванайсет години.

— Дванайсет години ли?

— Това е средната продължителност от време, което хората прекарват на редицата на смъртниците.

Чарли се почуди дали да не си запише тази информация, но се отказа. Не й се искаше да изглежда твърде нетърпелива. Нищо не е решено все още, напомни си тя.

— Заради обжалването ли?

— Обжалвания, нови процеси, нови разпити, съдебни възстановки, молби за помилване — всички те отнемат време.

— А междувременно тези жени си седят в своите индивидуални килии, снабдени с климатик.

— За редицата на смъртниците няма климатик — с равен глас произнесе Алекс, но се усети лек нюанс на раздразнение.

— О — произнесе Чарли, без да си дава труда да прикрива собственото си отвращение.

— Не мислиш, че страдат достатъчно ли? — попита той.

— Те ядат, спят, живеят дванайсет години повече, отколкото са позволили на своите жертви. Не ми звучи чак толкова зле.

— Но също така прекарват почти цялото си време в килиите и ги проверяват поне по веднъж на всеки час. Когато и да бъдат изведени от килиите си, те са с белезници, освен на двора за разходка и в банята, което им се позволява през ден.

Чарли се изсмя подигравателно.

— Джил остави впечатление, че си е намерила много приятелки.

— Това навярно е станало, преди да я отделят от общата затворническа група. Мисля си, че ще останеш изненадана, Чарли. Много е лесно човек да хареса Джил Роумър.

Чарли не беше сигурна кое я притесни повече — идеята, че човек лесно може да хареса една детеубийца или изкусителния начин, по който името й се бе отронило от езика на Алекс.

— Да, убедена съм, че жертвите й са я боготворили — заяви тя, в усилието си да държи настрана тази обезпокоителна мисъл.

— Просто те моля, да подходиш непредубедено.

При тези думи вратата на стаята за свиждания се отвори и Джил Роумър пристъпи вътре.

Глава 9

На ръст Джил бе по-дребна, отколкото Чарли очакваше: може би около метър и шейсет, с тъмноруса коса, пристегната на висока опашка, срамежливо сведени надолу тъмнокафяви очи, малки извити устни и приятно сърцевидно лице. Безспорно симпатична като цяло. Нищо прекалено голямо или малко, никакви отблъскващи дефекти или несъразмерности, нито една черта не засенчваше останалите, нищо изопачено. Освен може би яркооранжевата тениска, която показваше, че мястото й е в редицата на смъртниците.

За безкрайна изненада на Чарли, първата дума, която й хрумна при влизането на Джил, беше „симпатична“. По-скоро Бети, отколкото Вероника^[3]. Определено не излъчваше заплаха. Бе дори леко банална. Със сигурност нищо във външността й не подсказваше за чудовището, спотаено вътре. Всъщност, с дребните си кости и деликатна структура, Джил Роумър приличаше по-скоро на невинна жертва, отколкото на хладнокръвна убийца. Ако Чарли я бе срещнала на улицата и се наложеше да предположи възрастта й, навярно щеше да каже: шестнайсет. Нямаше и толкова.

— Здрасти — меко произнесе Джил.

Дори гласът й е детски, помисли си Чарли. Нищо чудно, че с такава лекота бе спечелила чуждото доверие.

— Джил Роумър, това е Чарли Уеб — започна Алекс, представяйки ги по същия начин, по който Чарли по-рано бе запознала Глен Макларън и сина си. — Чарли Уеб… Джил Роумър.

— Наистина се радвам най-накрая да се срещнем лично — каза Джил и протегна ръка.

— Здравей — отговори Чарли, правейки се, че не забелязва жеста.

Ръката се отдръпна.

— От години съм ваша почитателка. Наистина много мило от ваша страна да изминете целия път дотук.

— Твоят адвокат караше.

— Благодаря, Алекс — прошепна Джил, втренчена в пода. — Зная колко си зает.

— Защо не седнем? — Алекс тутакси издърпа един стол и се настани.

Чарли седна до него, а Джил потъна в единствения стол от другата страна на масата, срамежливо преплела длани в скута си.

— Още по-хубава сте от снимката във вестника — отбеляза тя.

— Ти също — неохотно отговори Чарли. Мисълта, че намира за привлекателен някой, убил жестоко три малки деца, й причиняваше болезнено чувство.

Лицето на Джил моментално просветна, тя вдигна дясната си ръка към опашката и нервно взе да я извива между пръстите си.

— Благодаря. Тук не ни позволяват да слагаме никакъв грим. Не можем дори да си боядисваме косите.

— Косата ти е наред.

— Струва ми се, че ще е по-добре, ако е по-светла. Като вашата.

— Не зная — каза Чарли, изумена, че си бъбрят за нещо толкова банално. — Този цвят ти отива.

— Така ли? Ами, добре. Тогава всичко е наред. Вашата естествен цвят ли е? Изглежда естествен.

— Малко е подсилен — призна Чарли.

— Наистина ли? Никога не бих познала.

— Благодаря.

— Дами — намеси се Алекс, — колкото и да е очарователна тази беседа, струва ми се, че имаме да обсъждаме по-важни неща.

Джил тутакси прие гузен вид. Наведе глава към скута си, бузите й порозовяха като на момиче.

— Извинете — промълви тя.

— Не е нужно да се извиняваш — побърза да каже Алекс. — Просто имаме много малко време, а не мисля, че ти се иска да го пропилееш.

— Извинете — отново каза Джил.

— Какво точно искаш от мен? — попита Чарли, решена да мине направо на въпроса.

Джил повдигна очи и се взря право в нея.

— Както казах в писмото си, искам да напишете книга за мен.

— А защо аз ще искам да направя това?

— Защото сте страхотна писателка — незабавно отговори Джил. — А страхотните писатели винаги търсят страхотни теми. Нали?

— И тази страхотна тема си ти?

— Зная само, че си имам история за разказване.

— Ще трябва да си по-конкретна.

— Не разбирам.

— Сами по себе си убийците не са непременно интересни — безизразно произнесе Чарли.

— Твърдите, че съм убийца?

— А ти твърдиш, че не си ли?

— Твърдя, че има много, което не знаете — отговори Джил.

— Зная, че са те съдили и обявили за виновна.

— Това е, понеже съдът никога не чу цялата история.

— А ти защо не им я разказа?

Джил се размърда и вдигна поглед към тавана.

— Не можех.

— Защо не?

— Просто не можех.

— Защо не? — повтори Чарли. — Опитваше се да предпазиш някого ли?

— Не.

— Боиш ли се от някого?

Лек проблясък на колебание се отрази в очите на Джил.

— Вече не.

— Твърдиш, че още някой е бил въвлечен?

Джил бавно завъртя глава, сякаш се оглеждаше да не ги подслушват.

— Може би — прошепна толкова тихо, че Чарли, макар и приведена напред, пак не беше сигурна дали е чула правилно.

— Може би? Това „да“ ли означава?

Джил бавно кимна.

— Тогава защо го казваш на мен, а не на областния прокурор?

— Него не го интересува. Той вече е убеден, че знае истината.

— И си готова да ми кажеш кой е този човек?

Джил отново кимна.

— Ще ви разкажа всичко. Искам хората да узнаят истината.

— Която е?

— Че аз не съм такова чудовище, за каквото ме мислят.

— А какво чудовище си ти? — натърти Чарли.

Очите на Джил се напълниха със сълзи.

Чарли отклони поглед, потискайки желанието си да се извини. Не беше очаквала сълзи. Нито че ще изпита нещо различно от отвращение към осъдената убийца на три невинни дечица.

— Защо аз? — попита Чарли.

— Защото се възхищавам от вас. Защото ви харесвам. Защото ми се струва, че мога да ви вярвам.

— Ха, а мога ли аз да ти вярвам?

— Да. Да, разбира се, можете да ми вярвате.

— Ти вече на два пъти ме излъга — заяви Чарли.

— Какво? Не!

Чарли извади писмото на Джил от чантата си и започна да чете.

„Оказа се, че всички останали затворнички са доста мили — повечето са тук, заради неща, свързани с наркотици, — въпреки че дълго време никой не ми говореше. Аз обаче се опитах да се държа възможно най-добре и да се покажа в най-хубавата си светлина… стараех се винаги да съм любезна, да помагам… сега вече почти всички малко ши много се привързаха към мен. Една от жените… дори ми каза, че според нея имам хубава усмивка. Струва ми се, че може и да си пада по мен. Все още има няколко жени, които не искат да имат нищо общо с мен, но аз работя по въпроса и май съпротивата им почва да се сломява.“

Чарли остави писмото на масата.

— Би ли обяснила това?

Джил изглеждаше объркана. Тя погледна умолително към адвоката си.

— Казах на госпожица Уеб, че затворничките от смъртническата редица разполагат със самостоятелни килии и се сближават рядко, да не кажем никога — поясни той.

— Да, но ние сме пет и килиите ни са една до друга — бързо се обади Джил. — Говорим си през цялото време.

— Не знаех, че за престъпления, свързани с наркотици, осъждат жените на смърт. Дори и във Флорида. — Тонът на Чарли бе изпълнен със сарказъм.

— Е, не, разбира се, че не. Имах предвид жените, с които се срещнах в началото, когато ме доведоха тук. Преди да бъда осъдена. Когато все още бях част от общото число на затворниците.

— Но не даде това да се разбере.

— Просто исках да ви създам обща представа.

— И затова излъга.

— Не. Това не беше лъжа. Просто използвах малко „художествени похвати“. Нали така се казваше?

— Това също ли е „художествен похват“: „Държат мъжете и жените отделно, но от време на време намираме начин да се съберем, подсказвам: има и други причини, освен четенето, да се мушнеш от другата страна на рафтовете в затворническата библиотека.“ Да не би да си мислеше, че няма да разбера, че центърът „Пемброук“ е само за жени?

— Тук има мъже — защити се Джил. — Може би не затворници, но…

— Персонал, надзиратели, работници — изрецитира Чарли. — Зная.

— Боях се да пиша по-конкретно в писмото, понеже… ами, никога не знаеш кой може да го отвори и прочете.

— И всички се скъсвате от секс в затворническата библиотека, до която нямате достъп, понеже ви пускат от килиите само, за да се изкъпете и да се разходите.

Пребледнелите страни на Джил отново леко поруменяха.

— Аз имах достъп до библиотеката, преди да ме преместят при смъртниците. Видях такива неща, на които няма да повярвате.

— Защо да вярвам на каквото и да било?

— Вие сте ми сърдита — промълви Джил и гласът й се пречупи. — Аз ви разочаровах.

— Не държа толкова на теб, че да се разочаровам — отсече Чарли.

Знаеше, че е жестоко от нейна страна и определено изпита задоволство от това, макар и не толкова, колкото очакваше.

— Права сте — каза Джил. По страните й потекоха сълзи. — Не заслужавам нито интереса, нито времето ви. Аз съм само едно глупаво момиче, което допусна да бъде подведено да стори куп ужасни неща. Заслужавам всичко, което ми се случва.

— Кой те подведе? — попита Чарли. Въпросът й се изплъзна, преди да успее да се възпре.

Джил поклати глава.

— Не мога да говоря за това сега.

— А кога?

— Не и докато не чуете цялата ми история.

— От която госпожица Уеб даде ясно да се разбере, че не се интересува — обади се Алекс, вече наполовина станал от стола си.

— Почакайте една минута — каза Чарли. — Не съм казала, че не се интересувам.

— Наистина ли? — обнадеждено попита Джил. — Интересува ли ви?

Чарли трябваше да признае това.

— Но то не означава, че се наемам — добави тя.

— Как мога да ви убедя?

— Не съм сигурна.

— Получи ли моите папки и протоколите от съда? — намеси се Алекс.

— Да. Благодаря, че ги изпрати толкова бързо.

— Прочете ли ги?

— Прегледах ги.

— Значи всъщност не си ги чела — заключи той.

— Не, всъщност не съм.

— Можем ли да приемем „прегледах ги“ за един вид „художествен похват“? — Той въпросително изви едната си вежда.

Чарли се усмихна, въпреки нежеланието си.

— Бях много заета, а твоите папки твърде…

— Подробни?

— Обемни — поправи го Чарли.

Джил се разсмя на глас. Смехът й беше сърдечен и звучен и цялото й лице участваше в него.

— Тук те хвана, Алекс.

— Да, определено.

— Ето защо смятам, че сте най-подходящият човек за тази работа — заяви Джил на Чарли.

— Как така?

— Не се страхувате от никого — обясни Джил. — Ще се изправите срещу всеки, дори срещу Алекс. — Тя отново се разсмя. — И няма да ми позволите да се измъквам. Ще задавате трудни въпроси, правилните въпроси. Ще успеете да ме предразположите и да се доберете до цялата истина. И ще забележите всички несъответствия, както тези в писмото.

Отново въпреки нежеланието си, Чарли бе поласкана. „Тя натиска всичките правилни бутони — спомни си думите на Глен. — Гъделичка едновременно и егото, и любопитството ти.“ Прочисти си гласа и каза:

— Не бива да има повече несъответствия.

— Няма да има. Обещавам.

— Какво ще правиш, ако кажа не? — попита Чарли.

— Какво имате предвид?

— Къде ще отидеш? С кого другиго ще се свържеш?

— С никого — категорично заяви Джил. — Казах ви това в писмото си. Вие сте моят пръв и единствен избор.

— Искаш да кажеш, че ще отнесеш истината за случилото се с онези деца в гроба си?

Джил отново се смъкна назад на стола си.

— Не съм мислила за това. Май просто си повярвах, че няма да ми откажете.

— Сестрата на Чарли е писателка — каза Алекс и Чарли почувства как гърбът й се стяга. — Знаеше ли това?

— Разбира се. Сестра й Ан Уеб. Тя е много популярна.

— Боя се, че аз не съм запознат с работата й — призна Алекс.

— Той и за вас никога не беше чувал — каза Джил на Чарли, махвайки пренебрежително с изящната си ръка към своя адвокат. — Ан пише любовни романи — поясни тя, сякаш лично я познаваше. — Не много добри — добави. — Ако не възразявате, че го казвам.

— Не ти ли харесват? — попита Чарли.

— Не особено. Малко са глуповати. Ако не възразявате — добави отново.

Едва ли не с притеснение Чарли установи, че ни най-малко не възразява.

— Не може на всички да се угоди — отбеляза тя.

— Просто тя всеки път пише една и съща книга. Нали разбирате. Имената са различни, но по същество е същата история. Момче среща момиче. Момчето се влюбва в момичето. Накрая момчето се събира с момичето. И всички заживяват щастливо за вечни времена.

— Мислех, че за теб това е любовта — предположи Алекс.

— Така ли? — попита Джил. — Това никога не го е имало в моя опит.

— Нито в моя — съгласи се Чарли.

— Виждате ли? Казах ви, че имаме много общо.

— Не бих отишла толкова далеч в изводите — ледено произнесе Чарли.

— Не исках да кажа… Моля, не се обиждайте… Наистина съжалявам…

— Престани да се извиняваш — рязко я прекъсна адвокатът й. — Не си казала нищо лошо.

— Не исках да кажа…

— Тя знае — добави по-меко той. — Нали, госпожице Уеб?

— Чарли има още една сестра — Емили — допълни Джил. — Тя е телевизионен репортер. Също и брат. Но мисля, че не сте казвали с какво се занимава, нали? — попита тя Чарли.

Понеже не се занимава с нищо, помисли си Чарли.

— Все още не е намерил своето поприще — изрече на глас тя. — Впрочем, той е ходил с твоята сестра. Знаеше ли това?

— Какво? — възкликна Джил.

— Какво? — повтори като ехо Алекс.

— Не е ли удивително? Явно са се запознали във вечерното училище преди няколко години и са излизали два-три пъти. Предполагам, че ти никога не си се срещала с него.

— Сигурно. Памела никога не водеше гаджетата си вкъщи. Не че имаше много гаджета. Уау! Какво съвпадение, а?

— Аз не вярвам много в съвпаденията — заяви Чарли.

— Наистина ли? — попита Джил с разширени от учудване очи. — Искате да кажете, че това е съдба или нещо подобно?

— Определено не вярвам и в съдбата.

— Наистина ли? А в какво вярвате?

— Не сме се събрали тук да говорим за мен — кисело произнесе Чарли.

— Аз вярвам, че всичко се случва с някаква цел — заяви Джил. — Дори съвпаденията. Ако не звучи безсмислено. — Тя се изкиска. — Ето защо смятам, че това е знак. Сякаш така ни е било писано.

Чарли потисна импулсивното си потръпване.

— Религиозна ли си? — попита тя.

— Ами, бях отгледана като баптистка и родителите ми всяка неделя ни мъкнеха на църква. Но беше ужасно отегчително. Някак ме отврати. А Итън, ха — той направо го намрази. Веднага щом порасна достатъчно, за да се опълчи на баща ни, напълно изостави църквата. Тогава и аз спрях. Само Памела продължава и досега да ходи. — Тя се изкиска. — Помня как, когато бяхме малки, Пами обичаше доказва, че ще стане монахиня. Това побъркваше баща ни. Веднъж така я зашлеви през лицето, че тя частично загуби слуха на едното си ухо. „Ние не сме католици. Ние сме баптисти, по дяволите!“ — крещеше. — И Джил отново се изкиска.

— Това смешно ли ти се струва? — попита Чарли.

— Е, не в тази част, където я удря, разбира се. Това не ми се вижда смешно. Само споменът как крещи „Ние сме баптисти, по дяволите!“ Това някак си е смешно.

— Значи вярваш в Бог — установи Чарли.

— А вие не вярвате ли?

— Не съм сигурна.

— О, трябва да вярвате в Бог — разпалено каза Джил.

— Така ли? И защо?

— Защото без Него, нищо няма смисъл.

— А с Него има, така ли?

Лицето на Джил стана безизразно.

— Какъв смисъл има в това три невинни деца да бъдат умъртвени от твоите ръце?

— Аз обичах тези деца — отговори Джил.

— Намерила си странен начин да го покажеш.

— Никога не съм искала да им навредя.

— Ти си ги измъчвала — напомни й Чарли. — Записала си предсмъртните им стонове.

Джил поклати отрицателно глава.

— Не…

— Малки дечица, които плачат за своите майки…

Джил закри уши с ръце, сякаш да заглуши звука от писъците им.

— Моля ви, спрете. Не правете това.

— И те ли така казваха? Умоляваха ли те да спреш?

— Не, моля ви, недейте.

— Добре — прекъсна ги Алекс. — Достатъчно, Чарли.

— Имаше ли видеозаписи?

— Какво? — попита Джил с обляно в сълзи лице.

— Говореше се, че имало видеозаписи.

— Само слухове — каза Алекс. — Полицията търси с месеци и не откри нищо.

— Това не означава, че не съществуват.

— Съществуват — след кратка пауза потвърди Джил.

В стаята настана тишина.

Чарли си даде сметка, че е затаила дъх. Наистина ли има видеозаписи? — искаше й се да изкрещи. Но само прошепна:

— Къде са?

— Не зная.

— Трябва да помниш къде си ги сложила.

— Никъде не съм ги слагала. Никога не са били у мен.

— Но са били у някого, така ли? — Чарли погледна към Алекс, който също се втренчи в нея, също толкова поразен.

— За пръв път чувам това — призна той, потривайки чело.

— Видя ли, казах ти, че тя е подходящият човек за тази работа — каза Джил и през сълзите й се прокрадва нотка на триумф.

— Нали разбираш, че ако дори само допусна, че не си откровена с мен, ако те хвана и в най-малката лъжа, ако заподозра, че си играеш игрички, всички уговорки отпадат — обясни й Чарли, както бе направила по-рано с Алекс Прескот.

— Разбирам.

— Ако сключа договор за издаването на книга, ти няма да получиш никакво възнаграждение. Нито пукната пара.

— Не искам нищо.

— Ако не ти хареса написаното от мен, толкова по-зле.

— Сигурна съм, че това няма да се случи.

— Но ако стане…

— Тогава, толкова по-зле — съгласи се Джил.

— Ще подпишеш ли декларация в този смисъл?

— Абсолютно. — Джил погледна към адвоката си. — Алекс?

— Първата ми работа в понеделник сутрин ще е да попълня документите — потвърди той.

— Това означава ли, че се споразумяхме? — с надежда попита Джил.

Чарли преглътна буцата в гърлото си. В какво се забъркваше, по дяволите?

— Споразумяхме се.

Глава 10

— Беше прав — каза Чарли, когато се настани на предната седалка на старото кабрио на Алекс. През единия час, прекаран зад затворническите стени, облаците се бяха разпръснали и небето бе станало искрящо синьо. — Не заваля.

— Разбира се, че не — усмихнато потвърди Алекс.

Чарли се зачуди дали той бе от онези мъже, които винаги се оказваха прави, или просто от онези, които си мислеха, че са. Бръкна в чантата си за слънчевите очила, а той закопча предпазния колан и потегли.

— Наистина ли не знаеше за видеозаписите? — попита тя.

— Чувал съм слуховете. — Той изкара колата на заден ход, после се отправи към поста на изхода.

— Никога ли не ти е казвала, че наистина са съществували?

— Явно има някои неща за клиентката ми, които не зная.

— Все още ли я мислиш за невинна? — попита Чарли.

— Никога не съм казвал, че е невинна. Казах, че е сложна.

— Сложна или просто ловка?

Алекс се замисли за момент.

— Предполагам, че сама ще трябва да разбереш това.

— Имаш ли някаква представа къде може да са лентите?

— Съвсем никаква.

— Сигурен ли си, че не ти ги е дала да ги съхраняваш в някой сейф?

— На адвокатите не е разрешено да крият доказателства, Чарли — отбеляза той с леко раздразнение. Един от пазачите им махна да минават.

— Ами ако не си знаел какво има на касетите?

— Тогава бих бил идиот — произнесе с безизразен глас, — какъвто, повярвай ми, не съм.

— Значи й вярваш като казва, че още някой е въвлечен — заяви Чарли, макар това всъщност да беше въпрос.

— Винаги съм вярвал в това. Да.

— Знаеш ли кой е този човек?

— Не. Тя не иска да ми каже.

— Някакви предположения?

— Няколко.

— Ще ги споделиш ли?

— Ами, брат й е доста гадно парче.

— Мислех, че има алиби.

— Твърдеше, че се били затворили някъде с гаджето му по времето, когато Тами Барнет е изчезнала — приятелката му естествено потвърди, — а баща му гарантира алибито му за времето на убийството на хлапетата Старки.

— Но ти не му вярваш?

— Бащата е дори по-лош от брата. Изобщо не бих се изненадал, ако се окаже, че и двамата някак са взели участие.

— Ами приятелят на Джил?

— Гари ли? Не е много вероятно. Бил е извън града, когато Тами е била убита, пък и твърди, че по времето на убийствата на Старки вече не е бил сърдечно обвързан с Джил.

— Искаш ли да спрем някъде за по чаша кафе? — Чарли не знаеше откъде й дойде това предложение. Адреналинът й все още преливаше от срещата с Джил, така че последното нещо, от което организмът й се нуждаеше беше кофеин. Освен това нямаше търпение да се върне в Палм Бийч, преди Глен да се е върнал с Джеймс. И все пак, имаше нужда малко да се откъсне, няколко допълнителни минути да осъзнае какво се беше случило. Всичко се развиваше толкова бързо. Искаше й се просто малка почивка, за да успокои темпото.

— Не мога — отговори Алекс. — Наистина трябва да се връщам. — И не даде повече обяснения.

— Семейни ангажименти ли?

— В известен смисъл.

— В какъв?

Той се засмя.

— Делото, за което ти разказах преди. Онова с брата срещу сестрата, сестрата срещу лелята…

— … всички срещу майката — довърши Чарли. — Съпругата ти не се ли сърди, че работиш толкова в събота? — Господи, можеше ли да прозвучи по-прозрачно от това? Тя превъртя очи, скрити зад слънчевите очила. Защо просто не го попита дали е женен? И какво й влизаше в работата?

— Не съм женен — каза той.

— Разведен?

— Не.

— Не проявяваш интерес?

— Това предложение ли е? — Той я погледна за пръв път, откакто се бяха върнали в колата.

Чарли се засмя.

— Извинявай. Нямах намерение да любопитствам.

— Разбира се, че имаше. Ти си журналистка, нали така?

— Просто се опитвах да поддържам разговор.

— Искаш да кажеш, че просто се опитваше да измъкнеш информация — поправи я той.

— Тя класифицирана ли е?

Бе негов ред да се засмее.

— Едва ли. — Но не добави нищо повече.

Пътуваха в мълчание, докато стигнаха пункта за магистралната такса.

— Е, какво мислиш за нея? — попита той. Купи билет и го пъхна в джоба на ризата си.

— Не е толкова внушителна, колкото си представях.

— Аха, тя е просто един дребосък.

— И все пак, достатъчно стряскаща.

— По какъв начин?

— Не зная. Просто има нещо около нея, което ти дава да разбереш, че тя командва парада.

Алекс изглеждаше озадачен.

— Интересно наблюдение.

— Не си ли съгласен?

— Ще трябва да помисля по това. — Той помълча. — И така, кога искаш да я видиш отново?

Чарли се помъчи да си представи идващите седмици, но колата се движеше бързо и вятърът в лицето й пречеше да се концентрира. Трябваше да повиши глас, за да бъде чута.

— Ами, дай ми малко време да изчета протоколите и папките, да направя и аз известно проучване, може би да се свържа с някои издатели, да напиша предложение.

— Следващата събота устройва ли те?

Тя втъкна косата си зад ушите и я задържа там с две ръце.

— Хъм… по принцип уикендите не са най-удобното време за мен. Децата ми…

— Вярно. Забравих, че имаш деца.

— Ти явно нямаш — каза Чарли и това отново бе по-скоро въпрос.

— Не. Никога не съм могъл да си се представя с деца.

— Не ги ли харесваш?

— Напротив. Мисля, че са страхотни. — Той сви рамене. — Е, човек никога не знае.

— Така е — съгласи се тя.

Пътуваха няколко секунди в мълчание.

— В такъв случай кога ще ти е удобно да видиш Джил отново? — попита той.

Чарли прехвърли наум страниците на календара си.

— Какво ще кажеш за седмицата след сряда?

— Ще видя какво мога да уредя.

— Може би да се опитаме да уговорим твърдо време за всяка седмица, плюс съботите от време на време.

— Не звучи лошо.

— Да се надяваме, за повече от час. Да кажем два или дори три?

— Три е твърде съмнително, но пак ти казвам, ще видя какво мога да направя.

— Джил има ли достъп до телефон?

— В определени рамки.

— Ами, тя може да звъни в офиса ми, когато иска. Или на мобилния. И естествено, винаги може да пише писма. Например, да започне с детството си. Кажи й да не пропуска нищо. Аз ще реша кое е уместно и кое не.

— Ще й предам.

— Добре. — Чарли се облегна назад, почувствала се внезапно уморена.

— Добре ли си?

— Само малко уморена.

— Имаш ли планове за довечера?

— Не, нищо. — Канеше ли я? Ако е така, как трябваше да му отговори? Навярно не бе добра идея да смесва работата с удоволствията, реши на мига. Сега ще се наложи да направи крачка назад, да намери някакво извинение, което той да не прозре, въпреки че не беше глупав.

— Е, това е добре — каза той. — Можеш да си вземеш гореща вана, да поръчаш китайска храна и просто да се излежаваш пред телевизора.

Толкова по този въпрос, помисли си Чарли и почувства леко разочарование. Какво й ставаше? Защо не изпитваше облекчение? Още повече че този човек не й се струваше особено красив или привлекателен. Не че не беше. Просто не бе нейният тип. Изглеждаше прекалено прилежен, твърде изискан. А мъжете, които тя харесваше, винаги са били леко небрежни. Освен това, нали току-що бе решила, че не е добра идея да смесва работата с удоволствията? Какво щеше да стане, ако след няколко срещи той й омръзне? Както неведнъж се бе случвало. Как щеше да се отрази на връзката й с Джил, ако вземе да го зареже? Дали Алекс щеше да убеди клиентката си да я махне от проекта им?

Тя въздъхна. Даде си сметка, че единствената причина, поради която изпитваше и най-бегъл интерес към Алекс Прескот, бе, че той не проявяваше никакъв към нея. А хората винаги искат онова, което не могат да имат, каза си тя, затвори очи и косата й се разпиля над тях.

 

 

В следващия миг вече седеше на пода в спалнята на родителите си и гледаше как майка й хвърля смачкани на купчина блузи в куфара си.

— Какво правиш, мамо?

— Мама трябва да замине за известно време, миличко.

— Къде?

— На едно място, наречено Австралия.

— Къде е то?

— Много далеч.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не, сладката ми. Боя се, че не може.

— Затова ли плачеш?

— Да, сладурче. Затова плача. Защото много ще ми липсваш.

— Тогава защо не може да дойда с теб?

— Защото искам да останеш вкъщи и да се грижиш за брат си и сестрите си вместо мен.

— Колко време няма да те има?

— Не зная точно.

— Не искам да заминаваш.

— Зная, миличка. Но трябва.

— Важно ли е?

— Да, важно е.

— По-важно от мен ли?

— Нищо не е по-важно от теб — отговори майка й и се разплака още по-силно.

— Тогава защо заминаваш?

— Защото нямам друг избор.

— Защо?

— Може би един ден ще мога да ти обясня.

— Обясни ми сега.

— Не мога. Твърде е сложно.

— Какво е „сложно“?

— За бога, Шарлот. Можеш ли поне веднъж да не задаваш толкова много въпроси?

 

 

— Чарли — някакъв глас се вмъкна в унеса й, като натрапник пред отворен прозорец.

Тя подскочи, предпазният колан тутакси се стегна и я закова на място.

Алекс се взираше в нея.

— Сънуваше кошмар — меко обясни той.

Трябваха й няколко секунди да осъзнае къде е. Все още бяха при таксовия пункт, безбройните коли бяха забавили движението до слабо пъплене.

— Колко е часът? Колко време съм спала?

Той си погледна часовника.

— Минава четири. Спала си около четирийсет минути.

— Не мога да повярвам. Никога не спя следобед.

— Сигурно е от свежия въздух в лицето ти.

— Ти успя ли да свършиш някаква работа, докато не бях в съзнание? — тя кимна към слушалките, увесени на врата му.

— Опитах се. Не можах да се съсредоточа.

— Съжалявам, че не бях добра компания.

— Често ли те спохождат кошмари? — попита той.

— Вече не толкова.

— Но преди по-често, така ли?

— Когато бях малка.

— Този за какво беше?

— Не си спомням — излъга Чарли, решавайки, че така е по-лесно.

— И аз никога не си спомням сънищата — съобщи Алекс. — Само откъслеци от време на време. Понякога се събуждам посред нощ, облян в студена пот, мислейки си, че ме преследва някакъв човек с нож в ръка.

— Струва ми се, че го познавам — каза Чарли.

— Едър мъж с черно палто, с мъгляво и неясно лице?

— Точно той е.

— Е, отстъпвам ти го.

— Благодаря.

Алекс се засмя.

— Разкажи ми за децата си.

— Какво да ти разкажа? Те са идеални.

Той се засмя.

— Естествено. Не бих си и помислил друго. Как се казват?

— Франи и Джеймс. Той е на пет. Тя на осем.

— Франи и Джеймс — повтори той. — Хубави имена.

— Сестрите ми не са съгласни. Те очакваха да се казват Франи и Зуи.

— Моля?

— „Франи и Зуи“ — повтори по-силно тя. — Това е книга от Дж. Д. Селинджър. „Посредствена книга от един посредствен писател“, както би казал баща ми.

Алекс изглеждаше порядъчно объркан.

— В нашето семейство е нещо като традиция да даваме на децата си литературни имена. Сестрите ми и аз сме кръстени на сестрите Бронте — призна и се почуди защо ще му признава каквото и да било. Реши да не му разказва анекдота за „Мрежата на Шарлот“. — Ан и Емили продължиха този литературен метод. Ан кръсти децата си Дарси и Тес.

— От „Гордост и предразсъдъци“ и „Тес от рода Д’Ъбървил“ — констатира Алекс.

— Впечатлена съм — похвали го Чарли и наистина се впечатли. Повечето адвокати, които познаваше, четяха само юридически списания и по някой шпионски роман от време на време.

— А Емили?

— Катрин, естествено!

— Естествено. Какво друго от адашката на авторката на „Брулени хълмове“?

— Бърза мисъл — отбеляза Чарли.

— Някои биха казали дар слово.

— Това е добре. Аз харесвам дар словото.

Алекс се засмя и отново насочи цялото си внимание към движението по магистралата.

— Почти стигнахме — обяви той и кимна към недалечното отклонение за Окичоби.

Десет минути по-късно той спря колата пред дома й.

— Благодаря. Наистина оценявам всичко, което направи. — Тя разкопча предпазния колан и отвори вратата.

— Удоволствието беше мое.

— Искаш ли да влезеш за по питие? — попита тя и тутакси прехапа долната си устна. Какво й ставаше? Наистина ли искаше да удължи следобеда? Не бяха ли напълно изчерпали вече запасите си от учтив разговор?

— Наистина не мога — каза той. — Но ще ти се обадя като направя някои уговорки. Може би към края на седмицата.

— Звучи добре. — Чарли слезе от колата.

— Обади ми се, ако имаш някакви въпроси.

— Добре. Още веднъж благодаря. — Тя помаха, когато колата потегли, но той не гледаше. Пръстите й безцелно помръднаха във въздуха и едва тогава осъзна, че някой я наблюдава.

— Лин, здравей — подвикна към съседката, вторачена в нея иззад огромното американско знаме, заемащо голяма част от предния й двор.

Лин обаче се направи, че не я познава, завъртя се на прекомерно високите си токчета и забърза по алеята към дома си. Няколко секунди по-късно шумът от затръшната врата проехтя по улицата.

Времето й стигна точно, колкото да си вземе душ и да се преоблече в любимите си дънки, преди Глен да върне Джеймс вкъщи след техния следобед на лъвското сафари.

— Прекарахме си най-страхотното време — провикна се Джеймс и прелетя през къщата към тоалетната.

— О, чудесно — подвикна след него Чарли. — Ами ти? — попита тя Глен, който пристъпваше до входната врата, все така първично привлекателен. Тя мълком благодари, че инстинктът й по отношение на него се оказа правилен.

— Прекарахме си най-страхотното време — повтори той дума по дума.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарна…

— Не е нужно. Как мина с Джил Роумър?

— Май ще напиша книгата — каза тя.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Сигурна съм — отговори му и си даде сметка, че е така.

— Ами тогава, толкова по-добре за теб. Поздравления.

С бърза усмивка Чарли се опита да прикрие разочарованието си. Двама мъже й отказваха в един следобед. Случваше й се за първи път.

— Май така и не ми каза защо се обади онзи ден — осмели се тя. Поне тогава сигурно е искал да я покани.

— Исках само да проверя дали брат ти е добре.

— О! — За бога, наистина губеше вярната си преценка. — Джеймс — провикна се към тоалетната, по-силно, отколкото й се искаше. — Ела и кажи довиждане на Глен.

— В тоалетната съм — викна Джеймс в отговор.

— Пределно откровен — засмя се Глен. — Довиждане, Джеймс. Ще се видим скоро.

— Довиждане, Глен.

— Задължена съм ти — напомни му Чарли.

Той бе изминал вече наполовина алеята, когато се обърна към нея.

— Не се безпокой — каза й. — Напълно решен съм да се възползвам.

Глава 11

Следващото писмо от Джил пристигна в офиса на Чарли другия петък.

Скъпа Чарли,

Не мога да ти опиша колко се развълнувах от срещата ни в събота. Сякаш любимата ми фантазия се сбъдна. Ти се оказа всичко онова, което си представях, че и дори повече. Не само си по-красива от снимката ти във вестника — наистина трябва да си направиш нова, — но си и точно толкова умна и схватлива, колкото си знаех, че ще бъдеш. Не ми позволи да се измъкна с нито едно нещо, а аз точно от това се нуждая — книгата се нуждае, — за да е сигурно, че цялата история ще бъде разказана.

Надявам се, че Алекс не ти създава много проблеми. Зная, че не е твърде благоразположен към теб по отношение на този проект (последния път, когато говорихме по телефона, ми каза, че продължава да мисли, че трябва да изберем някого с повече опит и „интелектуален багаж“, както сам се изрази — трябваше да му напомням, че си завършила Харвард!), но моля те, не допускай неговият негативизъм да те откаже или да те разколебае за тази книга. Не, че не те харесва. Харесва те. Просто това е неговият начин да внимава за мен. Убедена съм, че с течение на времето и той като мен ще оцени таланта ти. Нека му докажем, че греши и да напишем най-добрата проклета книга, която можем. Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквам съвместната ни работа.

Значи господин Прескот продължава да мисли, че съм неподходяща за работата, помисли си Чарли, подразнена от самата себе, че се дразни от оценката на Алекс за ограничения си „интелектуален багаж“.

— Надут задник — промърмори тя.

Както и да е, той ми каза, че се опитва да уреди среща за следващата сряда и макар да съм разочарована, че се налага да чакаме толкова дълго, за да се видим отново, се радвам, че нещата се придвижват в правилната посока. Особено съм благодарна за любезното ти предложение да ти звъня, когато ми се иска, както в офиса, така и на мобилния ти телефон. Можеш да ми вярваш, че няма да злоупотребя с щедростта и добротата ти и ще ти се обаждам само ако се сетя за нещо наистина важно или ако не смея да се доверя на пощата. Не ми се иска да ти омръзна и обещавам да не се превърна в досадно насекомо.

Твоята идея да пиша писма ми се струва добра, по този начин можем да спестим много време и това може да ти помогне да си подготвиш въпросите. Не че се опитвам да ти кажа как да си организираш времето. Не е така. Никога не бих си въобразила, че мога да казвам на писател от твоята величина какво да прави, просто много се вълнувам, че ще работим заедно, затова моля те прости ми, ако понякога изглеждам прекалено ентусиазирана.

Допълнителна полза от писането на писма е, че ще имам нещо да правя, прекарвам толкова много време сама в килията и макар че на осъдените на смърт им се разрешава да имат радио и малък черно-бял телевизор (знаеше ли това?) в килиите си, понякога просто ти се иска да има с кого да си поговориш. (И нямам предвид другите затворнички.) Наистина, писането на писма е малко едностранчиво, но аз пак мога да си представям, че ти си тук с мен, че ме гледаш и наистина слушаш какво казвам и да се надяваме, се опитваш да ме разбереш. Дори и нищо друго да не постигнем, и това ми стига.

Алекс каза, че според теб, трябва да започна от детството си. Според мен, това е отлична идея. Всички сме продукт на своето детство. Всичко онова, в което се превръщаме като възрастни, тръгва от това, което сме били като деца, как са се отнасяли с нас, кой и какво е оформило нашите възгледи и ценности. Ние сме онова, което сме били — само по-големи. Съгласна ли си?

Чарли остави писмото в скута си.

— Всичко онова, в което се превръщаме като възрастни — повтори на глас тя, — тръгва от това, което сме били като деца. Предполагам, че мога да се съглася. — Пое си дълбоко дъх и го издиша. „Ние сме онова, което сме били“ — прочете отново наум. „Само по-големи.“ — Обзалагам се, че се мислиш за ужасно остроумна, нали?

— Ами, да. Щом го споменаваш — обади се иззад гърба й Мич Джонсън.

Чарли се извърна към него.

— Не е лошо да се чука, преди да се влезе — каза на кръглоликия си и кръглокоремест началник.

— Не е лошо да има и врата, но трябва да се справяме с каквото имаме. — Той се приближи до стола й. Чарли долови миризмата на тялото му — Нова заплашителна поща ли?

Чарли обърна обратно писмото на Джил върху коленете си.

— Не. Цяла седмица няма нищо.

— Е, това е облекчение.

— Да, така е. — Зачака или да каже още нещо, или да си тръгне. — Мога ли да направя нещо за теб, Мич?

— Майкъл ми каза, че пишеш книга за Джил Роумър.

— Да, вярно е.

— Нямаше да е лошо да го науча от първа ръка.

— Все още е на много ранен етап — възрази Чарли. Не бе в настроение да се занимава със засегнатото его на Мич. — Още дори не съм сключила договор.

— Малко встрани от работата, с която си свикнала, а?

— Предполагам, че ще разбера по-късно.

— Бих могъл да ти помогна… да свикнеш. Вечеря? Утре вечер?

Шегуваше ли се, зачуди се Чарли.

— Не мога — отговори тя. — Но, моля те, предай на жена си, че оценявам поканата.

— Поли и децата са извън града за уикенда. Мислех си с теб да пробваме онова ново местенце за бразилска храна.

Чарли поклати глава.

— Това наистина е неуместно, Мич.

— О, хайде де, Чарли. Я по-бодро. Нали не си помисли, че съм сериозен? Къде отиде чувството ти за хумор?

— Нямам такова, Мич. Нещо друго?

— Колоната ти за тази неделя — поде той след кратка пауза. — Не е от най-добрите ти постижения.

— Какво не й е наред?

— Някак прекалено сериозна.

— Карането в нетрезво състояние е сериозна тема — заяви Чарли.

Той повдигна вежди.

— Предлагам да оставиш сериозните теми за сериозните журналисти.

Телефонът звънна и Чарли се поколеба дали да не го метне по главата му. Мич Джонсън се засмя и излезе от кабинката й.

— Чарли Уеб — изръмжа тя в слушалката.

— Госпожице Уеб, аз съм Ела Файорио, секретарката на Алекс Прескот.

Чарли си представи жената със силен загар и неподходяща прическа. Пое си дълбоко дъх и се опита да прогони Мич Джонсън от съзнанието си.

— Да. Как сте?

— Благодаря, добре. Господин Прескот ме помоли да ви се обадя във връзка с Джил Роумър.

За миг Чарли се почуди защо Алекс не й се бе обадил лично.

— Каза да ви предам, че е успял да уреди двучасова среща за вас и госпожица Роумър за следващата сряда в един часа. Надявам се, че това ви устройва.

Чарли бързо пресметна. Два часа среща и поне деветдесет минути път в двете посоки означаваше, че при всички случаи ще е заета между единайсет и пет часа. Което пък означаваше, че ще трябва да намери някой да гледа Франи и Джеймс, когато се върнат от училище. Сети се за Глен и поклати глава при мисълта за предишното си нахалство. Не вървеше пак да му се обади. Дори не беше го чула цяла седмица. Онази страстна среща трябва да се е оказала доста вълнуваща.

— Госпожице Уеб? — обади се секретарката.

— Да, напълно ме устройва.

— Добре. Ще осведомя господин Прескот. — И тя затвори, преди Чарли да успее да попита дали Алекс ще присъства на интервюто и дали ще се чуе с него дотогава.

Още един желан мъж, който нямаше желание да говори с нея, помисли си. За разлика от Мич Джонсъновците на тоя свят. Тя отново насочи вниманието си към писмото в скута си.

И така, откъде да започна?

Предполагам, че можем да започнем от първото нещо, което си спомням, което, ако щеш вярвай, е как стоя в кошарката си и се дера с цяло гърло. Не може да съм била по-голяма от две години и баща ми твърди, че не е възможно някой да си спомня нещо от такава ранна възраст, но — заклевам се — помня как стоях в онази кошарка, държах се за пръчките и пищях, понеже брат ми Итън бе взел моето плюшено мече, седеше на пода и толкова силно му дърпаше ръцете, че те се изтръгнаха. Пълнежът се разсипа по килима като кръв.

Итън се кълне, че това никога не се е случвало, но аз зная, че беше така, тъй като сестра ми Пами каза, че и тя си го спомня. Тя е три години по-голяма от мен, значи трябва да е била на около пет по онова време. А Пам има фотографска памет, както се казва. Достатъчно е веднъж да види нещо и умът й го запечатва. Също като камера.

— Или видеокасета — прошепна Чарли.

Все още не мога да проумея съвпадението за моята сестра и твоя брат. Когато я видя следващия път, ще трябва да я питам за него. (Напомни ми как се казваше той. От една от колоните ти си спомням, че беше нещо като Брад, но малко по-необичайно.) Не че Пами е идвала някога да ме посети. Ти навярно ще успееш да я видиш преди мен. Ако стане така, моля те, кажи й, че ми липсва и се надявам да намери сили да ми прости за всичката болка, която съм й причинила. Кажи й, че никога не съм имала намерение да я нараня и че наистина съжалявам, ако е страдала, заради моята слабост.

Сестрите са странно нещо, нали? Тъй като ти имаш две, съм сигурна, че разбираш какво имам предвид. Те са твоя плът и кръв, другото ти аз и човек би казал, че ще си приличаме повече. Пами и аз определено имаме общи физически черти. И двете сме дребни и руси, с кафяви очи, въпреки че моите са по-тъмни. Нейните са по-големи и напръскани със златни точици. Вълшебен прах, обичаше да казва майка ни, и аз много завиждах, понеже в моите нямаше вълшебен прах. Веднъж се опитах да измамя всички, наврях се под мръсния стар навес в задния ни двор и се овъргалях цялата, за да ми влезе прах в очите. Оказа се, че той е полепнал навсякъде другаде, само не и там. Цялата бях покрита с прахоляк. На майка ми това й се стори наистина смешно, но баща ми изобщо не се засмя. Накара ме да отида с тази мръсна рокля на рождения ден на едно съседче същия следобед. Толкова ме беше срам, че не исках да ходя, но той заяви, че ако не отида, ще откъсне главата на костенурката, която си отглеждах, за да ми даде урок. Затова, естествено, отидох. Взех и костенурката с мен — казваше се Тили — и я скрих в джоба на роклята си. Тя обаче сигурно е изпълзяла, защото, когато по-късно бръкнах вътре, нея я нямаше и никога повече не я видях. Пами каза, че навярно котката на съседите я е изяла. Баща ми заяви, че така ми се пада. А майка ми каза, че такава е била Божията воля.

Както и да е — да се върнем на сестрите. Направо се удивлявам колко различни могат да бъдат хората, въпреки че са родени от едни родители, отгледани са в една къща, с едни и същи ценности и т.н. Нека ти дам един пример: Пам винаги е била доброто момиче. Никога не се забъркваше в неприятности, винаги си пишеше домашните, получаваше само шестици, за разлика от мен, дето все се накисвах в нещо. Тя имаше много приятели, макар и да не бе толкова популярна сред момчетата като мен. Беше идеалистка, предполагам, че ти така би я определила. Говореше как щяла да се запише в Корпуса на мира, да иде в Африка и да помага на бедните хора, умиращи от СПИН и такива работи. Баща ми казваше, че ако толкова й се иска да помага на бедните, би могла да си остане вкъщи и да му помага за мама, на която преди около десет години й откриха множествена склероза. В крайна сметка горе-долу това се и случи с Пам. Въпреки че завърши гимназия с най-висок успех сред съучениците си, тя никога не отиде в колеж, преди няколко години се записа да учи вечерно, но с това приключи. А след като на мен ми се случи тази беда, тя стана направо отшелник. Само си стои в онази къща, грижи се за майка ми, готви на баща ми и брат ми. Итън е на повече от трийсет, но все още живее у дома. Можеш ли да повярваш? Беше женен за кратко, но жена му го изрита, след като той й изби два зъба.

Аз обаче май избързвам, защото всъщност се опитвам да кажа, че макар да сме сестри, Пами и аз не бихме могли да бъдем по-различни. (Не е ли по-правилно да се каже „двете с Пами“?) Аз винаги съм била беляджийката, която все си навлича неприятности. Не че исках да съм лоша. Не. Наистина полагах усилия да съм добра. Като в църквата. Тежко беше да седя там всяка неделя и да слушам как свещеникът обяснява, че и за най-малкото нещо ще горим в ада. Почнах да си мисля, че дори в ада ще е по-добре, отколкото в църквата. Искам да кажа, че той бе наистина отегчителен и аз почвах да се въртя, но тогава баща ми се пресягаше и ме цапардосваше по тила. Не след дълго почнах да ставам устата бунтарка и да изоставам в училище. Докато не срещнах Уейн Хаулънд и той не преобърна живота ми, като ми показа един по-добър.

Но пак прибързвам. Ти искаше да знаеш за детството ми, а аз все се отклонявам, предполагам, че просто умът ми е така устроен и затова все си навличах белята.

Е, какво още си спомням от детството ми? Ами, помня майка си.

— Помня майка си — повтори на глас Чарли, облегна се назад и протегна крака. Остави писмото и се пресегна за телефона. — Мамо, здрасти — каза тя, когато майка й вдигна още след първото позвъняване. — Как си?

— Добре, скъпа. Толкова се радвам, че се обаждаш.

— Извинявай, че не ти се обадих, след като си ме търсила. Наистина бях заета.

— Разбира се, скъпа.

— Как мина пътешествието ти?

— Прекрасно. Прекарах си чудесно. Играх комар. Спечелих петдесет долара.

— Цели петдесет долара?

— Е, нали ме знаеш. Спечеля ли, на мига се отказвам.

— Всъщност, не знаех това за теб.

— Предполагам, че не съм голяма комарджийка.

Чарли се канеше да възрази. Как иначе да наречеш жена, която изоставя не само семейството си, но и целия си начин на живот, за да отиде в другия край на земното кълбо, ако не комарджийка?

— И се запознах с един чудесен мъж — продължи майка й. В гласа й се прокрадна странна нотка на момичешко вълнение.

— Запознала си се с мъж?

— Вдовец от Нюарк. Казва се Фил Уитмор, което ми се струва ужасно красиво име, не мислиш ли? Пенсиониран инвестиционен банкер, който търси да си купи апартамент на океана. Което би било много хубаво, защото аз обожавам океана.

— Мамо? — прекъсна я Чарли.

— Да, скъпа?

— Ти си хомосексуалистка — напомни й Чарли.

— Струва ми се, скъпа, че по-точната дума е „бисексуална“ — възрази Елизабет Уеб. — Фил го намира за доста вълнуващо.

— Не мисля, че съм готова да водя този разговор — заяви Чарли.

Майка й се засмя.

— О, скъпа. Ти си такава сладурана.

— Виж, обаждам ти се всъщност да те помоля за една услуга — обясни Чарли.

— Само кажи каква.

— В сряда следобед трябва да отида в района на Форт Лодърдейл.

— Искаш да гледам децата ли?

Чарли долови надеждата в гласа на майка си.

— Ако нямаш нищо против.

— Против? Това ме трогва до смърт.

— Може да се окаже, че всяка седмица ще е така. Поне за известно време.

— Още по-добре.

— Би трябвало да се прибера вкъщи до пет часа.

— Стой, колкото време ти е нужно, скъпа.

— Може всички заедно да вечеряме, когато се върна.

— Ще приготвя нещо специално — обеща майка й.

— Не е нужно да го правиш.

— Моля те, позволи ми.

Чарли се засмя.

— Дадено — съгласи се тя. — Наготви каквото искаш.

— Ти преди обичаше моето печено пиле. Правех го с портокалов сок.

— Не си спомням — излъга Чарли. А истината бе, че уханието на приготвеното от майка й печено пиле вече витаеше около нея толкова силно, че можеше да го вкуси.

— Е, предполагам, че няма нищо кой знае колко специално в едно печено пиле.

— Всъщност, звучи чудесно. Ако, разбира се, нямаш нищо против…

— Разбира се, че нямам. Благодаря ти, скъпа.

— Недей. Аз съм тази, която трябва да ти благодари.

— Глупости. Е, значи ще се видим в сряда — каза майка й.

— Можеш ли да дойдеш към единайсет часа?

— Ще дойда. Обичам те, миличка.

— До сряда — каза Чарли и остави телефона. Затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Спомням си мама, помисли си отново, сещайки се за онези ужасни дни, след като майка й бе заминала за Австралия, празните седмици, прераснали в месеци, самотните месеци, избледнели в години, през които нямаше нито позвъняване, нито писмо.

Разбира се, после се оказа, че Елизабет Уеб бе звъняла и то толкова често, че бащата на Чарли се принудил да си вземе нов, нерегистриран номер. Също така бе писала всеки ден, но всяко от писмата й било връщано неотворено. Веднъж дори се върнала в Кънектикът, за да се посъветва с адвокат за правото си да вижда децата, но Робърт Уеб бе отказал и съдът го бе подкрепил. Не че по онова време Чарли или някое от другите деца са знаели, каквото и да било за тези неща. Те знаеха само, че тяхната майка ги бе изоставила.

Чарли зачете отново писмото на Джил.

Майка ми бе умиротворителят в семейството. Тя все се мъчеше да успокои нещата, да ни пази да не се избием един друг. Не й е било лесно и винаги съм подозирала, че това е една от причините да се разболее.

Ти вярваш ли в това? Вярваш ли, че душевното ни състояние може да повлияе на физическото? Аз мисля, че може. Помня, че коремът винаги ме заболяваше ужасно, когато се дразнех или разстройвах от нещо. Като пред важен изпит или контролно. И след като малката Тами Барнет умря, ми стана толкова лошо, че едва ставах от леглото.

Както и да е, нашата къща не беше най-лесното място човек да порасне. Баща ми имаше ужасен характер. Все за нещо беснееше. Мама казваше, че бил перфекционист и че бил по-строг към себе си, отколкото към другите, но на мен тези не ми минаваха. Доколкото можех да видя, ние страдахме, а той си излизаше неутежнен. (Какво значи това — „неутежнен“?) Подобно извинение ми се вижда доста куцо. Искам да кажа, ако искаш да си перфекционист, бъди си. Остави останалите на мира. Помисли си колко чудесен щеше да е светът, ако просто следвахме философията „живей и остави и другите да живеят“.

Предполагам, че това звучи доста нелепо от моята уста. Но наистина го вярвам. Въпреки всичко.

Майка ми бе убедена, че трябва да се старае всички да са щастливи. Щом си помисля за нея, а аз го правя често, си я представям с нейната престилка на оранжеви и кафяви цветя, наведена над печката, разбърква голяма тенджера със супа. Мама не е много висока, по-ниска е от мен и тежи само около четирийсет килограма, поне тогава беше толкова. Откакто е в инвалидна количка, май тежи още по-малко. Но се обзалагам, че косата й все още е в същия стил, къдрава, червеникавокафява, увита на кок на тила, кокът покрит с кафява мрежичка, като тази, в която опаковат някои плодове. Спомням си как като малко момиче заравях пръсти в нея и веднъж мрежичката се закачи за нокътя ми и се скъса. Баща ми се ядоса и изряза всичките ми нокти с голямата ножица толкова късо, че ми потече кръв.

На майка ми не й харесваше, когато татко биеше някого от нас. Опитваше се да го спре, но той не я слушаше, понякога молбите й само влошаваха нещата. Понякога той удряше и нея. Веднъж тя прегори свинските пържоли и той така се разяри, че натика лицето й в картофеното пюре. Аз се разплаках, а той запокити чинията ми на земята и ме накара да ям храната от земята като куче.

По едно време имахме куче. Казваше се Сам. Баща ми и брат ми ужасно го тормозеха. Завързваха го на верига в задния двор и дърпаха съдинката с храната му така, че да не може да я стигне. Горкото кученце дращеше земята и се опитваше да достигне до съдинката, но не можеше. Тогава виеше, понякога с дни, а Итън излизаше и го риташе. Това бе много тъжно. Когато можеше, майка ми му даваше разни остатъци, но един ден баща ми я хвана и я преби зле. После застреля кучето пред очите ни. След това вече никога не сме имали домашни любимци.

— Мили боже — прошепна Чарли. Беше я почти страх да продължи да чете.

Навярно го изкарвам по-лошо, отколкото беше. Майка ми все казваше, че проявявам склонност към преувеличаване. А не ми се иска да си мислиш, че не е имало и добри времена. Имахме много такива. Както онзи път, когато баща ми ни заведе всичките в Дисни Уърлд. Беше десетият рожден ден на Пами и той реши да ни заведе всички там да празнуваме. Взехме колата. Не зная дали споменах, че сме от Даня — малко градче, близо до Форт Лодърдейл. Знаеш ли го? Много е малко и става все по-малко. Преди беше нещо като център за антики, но сега направо прилича на призрачен град. По главната улица се редят само зловещи стари магазинчета, а преди идваха хора от цяла Флорида да пазаруват в тях. Но през последните години тази търговия съвсем пресъхна, може би заради пазаруването по интернет, и повечето от тези магазини затвориха. Сега там няма нищо.

Но да се върнем на Дисни Уърлд. Прекарахме си страхотно. Отседнахме в някакъв хотел с лилави завеси и червени стени. Беше в Кисими, което аз произнасях Късами. Както и да е, не можехме да си позволим да отседнем в самия Дисни Уърлд, но това нямаше значение. Харесвахме нашето опърпано хотелче. Имахме две стаи, една за родителите ми и една за Итън, Пам и мен. В нашата стая имаше две двойни легла. На едното се предполагаше, че ще спи Итън, а на другото аз и Пам. Само че посред нощ Итън ме премести на неговото легло и се вмъкна при Пам. Видях как се качва отгоре й. След това я чух да плаче и да му казва да престане. Мислех си, че я гъделичка, а не исках да дойде и да почне да гъделичка и мен, защото го правеше много силно, затова се престорих на заспала. На следващия ден на чаршафите имаше кръв и аз чух Итън да казва на Пам, че ако каже нещо, следващия път ще е по-лошо. Не знаех как от гъделичкане може да ти потече кръв и не исках да узная. Във всеки случай доста скоро научих. И така, отидохме в Дисни Уърлд и трябва да призная, че прекарах най-хубавите мигове в живота си. Напълно забравих за Пами и кървавите чаршафи. Качихме се на всички люлки, но този път като пищях, баща ми ме гушкаше и ме наричаше неговата малка кифличка.

И друг път сме имали хубави моменти. Хубави, лоши. Като във всяко семейство, предполагам. Но почвам малко да се уморявам и ръката ми се схвана, затова мисля да приключвам засега. Утре ще ти напиша друго писмо и с нетърпение очаквам да се видим в сряда. Цели два часа. Уау!

Във всеки случай, убедена съм, че ти дадох материал за размисъл и зная, че ще имаш купища въпроси. Помъчи се да не съдиш прекалено строго. Никой не е само добър, нито само лош и аз съм простила на семейството си за техните недостатъци. Какво пишеше в Библията? „Прости нашите грехове, както ние прощаваме греховете на другите срещу нас“.

Е, чао засега. Нямам търпение да се видим.

С много обич

Джил

P.S. Нещичко от издателите? Кажи ми веднага щам някой захапе.

Чарли сгъна писмото и го пъхна в чантата си. Излезе от стаята, отиде в дамската тоалетна, заключи се в най-близката кабинка и избухна в сълзи.

Глава 12

Работникът с жълтата каска я гледаше от съседния покрив, докато Чарли паркираше колата в алеята пред дома си. Тя му се усмихна на слизане и в отговор той също се усмихна.

— Как е? — провикна се той.

— Добре — викна и Чарли. — Ами при теб?

— Върви. Чакам да дойде уикенда.

— Е, приятен уикенд. — Чарли се огледа притеснено наоколо. Последното нещо, за което имаше настроение, бе нов сблъсък с Гейб Лопес. Все още й се гадеше от срещата с Мич Джонсън.

Как си позволяваше да използва колоната й, за да й го върне за това, че го отряза, мислеше си тя, докато отключваше входната врата. Всъщност, предстоящата колона бе една от най-силните от месеци насам. Може би не толкова секси, колкото някои от последните й работи. Но полусериозното й предположение, че един от начините да бъдат спрени хората да карат пияни, е да ги измъкват от колите им и да ги застрелват на място, трябваше да звучи едновременно противоречиво и провокативно. Можеше дори да накара брат й да седне и да си вземе бележка, а даже и да го убеди да отговори на обажданията й. Къде беше той? Цяла седмица не го бе чувала.

Още един мъж, който сякаш я избягваше, даде си сметка, докато затваряше вратата зад себе си. Отправи се към спалнята със смътното усещане за гадене.

Вярваш ли, че душевното ни състояние може да повлияе на физическото?

Вече сама не зная в какво вярвам, помисли си Чарли. Влезе в стаята си и смени бялата тениска с друга, абсолютно същата. Вярвам, че децата имат правото да растат в домове, където домашните им любимци не биват застрелвани пред очите им, където не ги принуждават да ядат от пода, където не ги бият и насилват сексуално.

Дали Джил й казваше истината? А дори и всичко, което казваше или намекваше, да беше лъжа, това можеше ли да извини поведението й? Фактът, че Джил Роумър е била жестоко малтретирана като дете, беше ли оправдание за собственото й нечовешко отношение към други деца по-късно?

Всички сме продукт на своето детство. Всичко онова, в което се превръщаме като възрастни, тръгва от това, което сме били като деца, как са се отнасяли с нас, кой и какво е оформило нашите възгледи и ценности. Ние сме онова, което сме били.

— Само че по-големи — произнесе на глас Чарли.

Как можеше обаче това да обясни защо хиляди малтретирани деца все пак порастват и стават грижовни и отговорни възрастни? И обратно, какво да кажем за потомците на внимателни и любящи родители, които по-късно убиват без никакви угризения? Кое караше едната сестра да мечтае за Корпуса на мира, а другата да ражда убийствени фантазии, свързани с клане на невинни?

Детството може и да ни формира, реши Чарли на път за кухнята, но има такова нещо като избор. Ние сме онова, което правим.

Тя отвори хладилника и си взе оранжада. Изпи я направо от кутийката. Виж моето семейство, продължаваше да си мисли. Всъщност, не. Недей.

Но беше твърде късно. Роднините й вече се редяха пред нея. Емили, с изрядния си рус кок и мелодичен репортерски глас; Ан, с меката си кестенява коса, увита небрежно около главата; Брам, с гъвкавите си крайници и дълги мигли. Толкова сме различни, помисли си Чарли, мъчейки се да прогони видението. И все пак, не чак толкова различни. Сестрите бяха амбициозни и успешни, и трите в сходни области. Всяка от тях имаше деца от различни провалени връзки. Всички носеха невидими рани. Начинът, по който се справяха с раните си, ги правеше различни.

А Брам?

Той със сигурност бе по-чувствителен от сестрите си, по-податлив на саморазрушителни действия, по-склонен да се предаде без бой.

Ние сме продукт на своето детство в крайна сметка.

Затова ли самата тя бе толкова твърдо решена да осигури на децата си възможно най-доброто детство, да е винаги вкъщи, за да ги поздрави след училище и никога не се отделяше от тях за повече от два дни? Затова ли се ужасяваше от самата мисъл за брак, никоя нейна връзка с мъж не бе траяла повече от два месеца и никога не си позволяваше лукса да се влюби?

— А може би просто не съм срещала подходящия човек — каза Чарли, довърши оранжадата си и си погледна часовника. Децата щяха да се приберат всеки момент, затова излезе на входа и седна на стълбите да ги почака. Обожаваше тези няколко минути на очакване, в които си представяше лицата на децата си и как те автоматично светваха, щом я видеха. Почуди се, дали някога майка й е изпитвала същото. Но когато се опитваше да си представи майка си да я чака на входната врата, виждаше само празно пространство. Най-силният детски спомен на Чарли за майка й бе нейното отсъствие.

А после най-неочаквано, двайсет години след като си бе отишла, тя се върна. Чарли си спомняше този пръв телефонен разговор дума по дума.

— Шарлот? — плахо бе попитала жената.

Чарли тутакси разбра, че това е майка й. Очаквала бе този момент, готвила се бе за него през целия си живот. Къде си? Къде беше? Смяташ ли, че можеш просто така да се промъкнеш обратно в живота ми след всичките тези години? Но когато най-накрая това все пак се случи, тя бе онемяла. Не можеше да произнесе и звук. Едва дишаше.

— Шарлот, скъпа, ти ли си? Моля те, не затваряй — бе добавила и Чарли наистина се колебаеше дали да не го направи. — Аз съм майка ти, скъпа. Разбра, нали? Моля те, кажи нещо, миличка. Зная, че не заслужавам, но моля те, кажи нещо.

Къде си? Къде беше? Смяташ ли, че можеш просто така да се промъкнеш обратно в живота ми след всичките тези години?

— Как ме намери? — бе успяла да изплюе най-накрая Чарли.

— Наех частен детектив. Той каза, че трябвало просто да използвам интернет и съм щяла да те открия сама. Но аз не разбирам как работи това проклето нещо и о, Господи, толкова се радвам да чуя гласа ти. Добре ли си, скъпа? Можем ли да се срещнем? Аз съм тук, в Палм Бийч. Мога веднага да дойда при теб.

— Смяташ ли, че можеш просто така да се промъкнеш обратно в живота ми след всичките тези години? — студено я бе попитала Чарли, смогнала най-накрая да изтика думите от устата си.

— Зная, че си сърдита — бе отговорила майка й. — Зная, че не заслужавам прошка от теб. Не я очаквам. Надявам се само да имам шанс да ти обясня. Моля те, Чарли.

Гърлото на Чарли се сви, а очите й се напълниха със сълзи.

— Защо ме нарече така?

— Ами, изчетох всичките ти статии, скъпа. От най-първата, преди година. Детективът ги намери за мен. Принтира ги. Толкова интересни и добре написани. Ужасно се гордея.

— Харесаха ли ти? — чу се да пита Чарли.

— Обожавам ги. И името на колоната — УЕБСАЙТ, — и твоят имейл адрес — Charley’sWeb.com, — толкова находчиво, скъпа, макар нищо да не разбирам от компютри. Детективът предложи да се свържа с теб чрез имейл, вместо да рискувам с директен контакт — той дори предложи сам да го направи, когато видя колко се ужасих от цялата идея, — но всъщност аз исках просто да чуя гласа ти. Моля те, може ли да се срещнем?

Не, не може да се срещнем. Ти ни напусна. Вече не си част от моя живот. Мразя те.

— Добре.

— О, скъпа, благодаря ти. Кога? Мога да дойда веднага.

— Знаеш ли фонтана по средата на „Сити Плейс“?

— Не, но съм сигурна, че ще го намеря.

— Ще те чакам там след час. — И Чарли затвори, преди да е променила мнението си.

Майка й вече чакаше, когато тя пристигна, въпреки че Чарли бе подранила с двайсет минути. Двете жени тутакси се разпознаха, независимо от разстоянието на годините. Елизабет Уеб бе точно толкова впечатляваща, колкото Чарли си я спомняше, косата й бе пак толкова черна, краката — толкова дълги. И макар сега бледата й кожа да бе набраздена от бръчки, а тъмните й очи — замъглени от сълзи, тя бе красива, както винаги. Чарли нарочно не си бе сложила грим, нито се бе облякла специално. Носеше същите дънки и морскосиня фланелка, с които бе цял ден.

— Боже, колко си красива — бе промълвила майка й.

Мекият звук от гласа й внезапно бе заглушен от чуковете на съседния покрив. Чарли вдигна очи и видя симпатичния работник с жълтата каска, приклекнал на едно коляно до друг, не толкова симпатичен, също с жълта каска. Чуковете в ръцете им се движеха ритмично нагоре-надолу, но какво точно чукаха, си остана тайна. Този шум се разнасяше от седмици вече. През последните години целият квартал бе претърпял мащабни ремонти. Незабележителните някога, къси и занемарени улички в една доста забутана част на града, населена главно от бедни и недоволни, бяха получили нов шанс за живот с откриването на зрелищния открит мол, известен като „Сити Плейс“, величествения „Кравис център“ за изпълнителски изкуства и накрая обширния конферентен център на Палм Бийч. Всеки от тях бе привлякъл повече туристи и повече пари в областта, а с тях и още строителство. Тук вече не беше просто един маршрут, по който се преминава с кола — колкото се може по-бързо, със затворени прозорци и заключени врати, — за да се стигне до същинския Палм Бийч. Тази лента от Окичоби, между Конгреса и Дикси, сега бе станала цел, сама по себе си.

В резултат, районът бе почнал да придобива все повече класа. Изникнаха скъпи кооперации, съществуващите къщи бяха изкупени, съборени и на тяхно място построени нови. Чарли се бе нанесла в миниатюрната си къщичка веднага след раждането на Франи, бе предплатила първите няколко години, а после използва парите, оставени от баба й, за да я купи. Баща й неохотно бе дал съгласието си. Тя вече бе тук, когато Лин и Уоли Муър се нанесоха в къщата на ъгъла; видя как Гейб Лопес пренесе тогава още младата си булка през прага; бе протестирала пред градския съвет, когато семейство Ривърс от другата страна започнаха да копаят басейн в задния си двор. Наблюдаваше как, малко по малко, старите дървени покриви се заменяха с модерни керемидени, пристрояваха се спални на втория етаж, тотално се ремонтираха кухни. Все някой нещо правеше. Едва свършваше един ремонт и почваше друг. Само къщата на Чарли изглеждаше почти така, както когато се нанесе.

Училищният автобус зави иззад ъгъла и Чарли скочи на крака. Няколко секунди по-късно Франи преведе по-малкия си брат през улицата. Джеймс гордо размахваше последното си произведение на изкуството над главата си.

— Това са няколко елена, които пият вода от езерце насред гората — обясни той трите неправилни кафяви петна, синия кръг и множеството зелени черти. — Виждаш ли ги? — попита. — Виждаш ли елените? Виждаш ли ги?

— Фантастично — Чарли наистина си мислеше така. Тя се обърна към дъщеря си. — Ами ти, сладката ми? Какво ще ми покажеш?

— В петък нямаме рисуване — отговори Франи с тона на човек, който е повтарял това много пъти.

— Вярно. Забравих.

— Жаден съм — изтърси Джеймс.

— Сети ли се да купиш ябълков сок? — попита Франи. По гласа й личеше, че подозира, че това е поредното нещо, което майка й е забравила.

По дяволите, помисли си Чарли.

— Съжалявам. Ще изляза по-късно и ще купя.

Един черен „Шевролет“ зави зад ъгъла и спря на алеята пред съседната къща. Дорийн Ривърс, привлекателна брюнетка на около четирийсет, слезе от колата и почна да разтоварва покупките си от багажника.

— Хей. Нека ти помогна — предложи Чарли, приближи се и пое тежката чанта от ръцете на изненаданата жена.

— Искаш ли да видиш рисунката ми? — високо попита Джеймс й изтича до тях. — Няколко елена пият вода от езеро в гората.

— Много е добро — каза Дорийн и очите й се разшириха, щом Чарли грабна втора торба от багажника и понесе двете към входната врата.

Защо ме гледа така, зачуди се Чарли, чувствайки забития в гърба й поглед на жената. Наистина, двете почти не си бяха говорили, откакто Чарли се бе оплакала от техния басейн. Но тя не бе чак толкова враждебна. Нали така?

— Ти купила ли си ябълков сок? — попита Джеймс. — Мама е забравила.

— Ами, не, не съм купила — отговори Дорийн. — Но мисля, че имам малко в хладилника, ако искаш.

— Може ли, мамо? Може ли?

— Ами, аз…

— Разбира се, че може. — Дорийн Ривърс отключи входната врата и покани колебаещата се Чарли и нетърпеливите й деца в хладната къща. — Кухнята е в дъното — посочи тя.

— Къщата ти е чудесна — отбеляза Чарли, оглеждайки тъмния паркет и подбраната лъскава мебелировка.

— Струва ми се, че разположението е същото като у вас — каза Дорийн, докато оставяха чантите с покупките върху плота на модерната стоманеночерна кухня. — Само дето пристроихме една спалня и разбира се… басейна.

— Моят татко прави басейни — гордо обяви Джеймс, пристъпвайки от крак на крак. Дорийн наля на него и сестра му по чаша ябълков сок.

— Да. Мисля, че точно той направи и нашия басейн. — Тя плахо погледна към Чарли. — Мога ли да ти предложи нещо разхладително?

— Не, благодаря. Наистина не биваше да те притесняваме.

— Не ме притеснявате. Всъщност, това май е най-дългият разговор, който сме водили.

— Майка ми не смята, че е уместно човек да се сприятелява прекалено със съседите си — обясни Франи. Чарли затвори очи и се помоли да връхлети някой ураган.

— Да, и аз така си помислих.

— Къде са твоите деца? — попита Джеймс с ясен глас.

— Аз имам само един син. Казва се Тод и сега е на училище.

— Изпий си сока, Джеймс — пришпори го Чарли.

— Искам да видя басейна на татко — заяви Джеймс. — Може ли?

— Джеймс…

— Разбира се, че може. — Дорийн Ривърс отвори плъзгащата се врата към задния двор, по-голямата част от който бе заета от малък бъбрековиден басейн. — Всъщност, защо не идете до вас и не си вземете банските, а после да се върнете и да поплувате?

— Може ли, мамо? Може ли? — задърпа я за ръката Джеймс.

— Не мисля.

— Моля те! — проплака Джеймс. Дори Франи я гледаше умоляващо.

— Ами ако си сигурна, че не се натрапваме прекалено.

— Нямаше да го предложа, ако смятах така.

— Е, благодаря ти. Предполагам, че става.

— Не се притеснявай. Няма да трябва да ми говориш — лукаво се усмихна Дорийн, но думите й бяха заглушени от възторжените викове на Джеймс.

 

 

По-късно, когато децата вече си легнаха, Чарли с изненада дочу на вратата да се чука.

— Кой е? — попита тя, мислейки си, че сигурно е Дорийн Ривърс. Дошла е да поиска чаша захар, да й донесе домашно приготвен кекс или каквото там правеха съседите, когато искаха да демонстрират приятелство, нещо, което Чарли упорито бе избягвала през всичките тези години, понеже не искаше да рискува… това. Контакти, приятелство, зависимост. Каквото и да е. Здравата ограда означава здраво съседство, според поета Робърт Фрост. Струваше ли си да се разкъсат въображаемите бариери, градени с години — едно спонтанно предложение да помогне с отнасянето на няколко торби с покупки?

Това май е най-дългият разговор, който сме водили.

Е, добре. Няма причини за безпокойство, реши тя, сещайки се за Лин Муър и Гейб Лопес. Рано или късно пак щеше да намери начин да я изолира. Чарли въздъхна и отвори вратата.

От другата страна на прага се усмихваше красив млад мъж с къдрава кестенява коса и трапчинки на поруменелите страни. Трябваше й една минута да се сети кой бе той. Едва го позна без жълтата каска.

— Помислих си, че може и да сте си вкъщи — каза той и измъкна бутилка червено вино иззад гърба си. — Искате ли да ми правите компания?

Чарли хвърли поглед зад гърба си, почти очаквайки да види Джеймс и Франи да стоят там и да ги наблюдават. Но те спяха дълбоко, беше петък вечер, а тя от месеци не бе имала истинска среща, да не говорим, че дори от по-дълго време не бе правила секс и… какво й ставаше?

— Не мисля така, благодаря.

— Сигурна ли си? — Той се мъчеше да не изглежда прекалено разочарован. Красивите му черти излъчваха развеселено недоверие, което подсказваше, че и преди е използвал този трик и не е свикнал да го отхвърлят.

Какво толкова, запита се тя. Няколко чаши вино с красив непознат, няколко сладки лъжи, прошепнати в ухото й, още няколко в неговото. Няколко меки страстни целувки, няколко ловки ласки, водещи навярно до няколкочасово правене на неангажираща бурна любов.

Къде? На дивана? В леглото й?

Където децата можеха да дойдат и да ги видят.

Какво би могла да им каже? Как би могла да им обясни?

Не, този мъж не е новият ви татко. Аз едва го познавам. Не, той няма да остане.

Неангажираща? — повтори си мълком. И откога нещо в живота й бе неангажиращо?

Спомни си първия път, когато Франи бе отишла на рожден ден на своя съученичка.

„Къде живее таткото на Ерин?“ — бе попитала тя, когато Чарли отиде да я вземе.

„Той живее с Ерин и майка й“ — бе отговорила Чарли.

Обърканото изражение на лицето на Франи бе заменено от почуда.

„Искаш да кажеш, че майките и татковците могат да живеят заедно ли?“ — попита тогава.

Чарли се втренчи в мускулестия младеж, усмихващ й се съблазнително от стълбите. Без каската си бе дори по-секси, помисли тя и почувства как решимостта й отслабва и тялото й я тласка към него.

— Сигурна съм — заяви и тихо притвори вратата.

Глава 13

— „Неутежнен“ е израз, свързан с един общински данък от средновековието — каза Чарли, когато Джил Роумър бе въведена в тясната стая за свиждания в затвора Пемброук. — Според интернет, той няма абсолютно никаква връзка с понятието за тегло — продължи тя, мъчейки се да укроти неравномерното биене на сърцето си. През това време надзирателката махна белезниците на Джил, излезе и затвори вратата след себе си.

Джил, облечена в оранжевата си тениска и размъкнати панталони, издърпа един стол и седна срещу Чарли. Обхвана едната си длан с другата и ги положи на масата помежду им, втренчила в Чарли самурените си очи.

— Разкажи ми още.

— „Тежнение“ всъщност означава плащане — продължи Чарли с благодарност, понеже това й даваше време да подреди мислите си. Въпреки че бе прекарала последните пет дни в проучване и подготовка на въпросите си, гледката на младата жена с вързана на опашка коса и униформа на смъртник за кратко изтри всичко от съзнанието й. Единственото, което успя да си припомни, бе информацията за термина „неутежнен“, която сега щедро разпръскваше като конфети. — Всъщност целият израз е „данък и тежнение“, означаващ задължение и частта от него, която си длъжен да платиш. Явно само онези, които са плащали своите „данък и тежнение“ са имали правото да гласуват.

— Аз вече нямам право да гласувам — прекъсна я Джил. Но побърза да добави: — Извинявай. Не исках да те прекъсвам. Продължавай.

— Не е чак толкова интересно. Само си придавах важност.

— Не — възрази Джил. — Много е интересно. Моля те, продължи.

За миг Чарли се почуди дали Джил не й се подиграва. А може и тя да се нуждаеше от малко време да се отпусне, да направи по-лек пътя, който й предстоеше.

— Хората били облагани пропорционално на дохода си — продължи послушно Чарли — и този данък отивал за бедните. Който успявал да не плаща своя дял, го наричали „неутежнен“. Оттук идва и изразът — завърши тя с изразително кимване. Стига с тези глупости, казваше жестът й. Време е да почваме с шоуто. Тя извади миниатюрен касетофон от чантата си и го постави на масата, редом с бележника и няколко черни химикалки.

— Уау! Не знаех, че ще използваш касетофон.

— Мислех, че обичаш записите — вметна Чарли и прехапа език, като видя как сърцевидното лице на Джил пребледня. Какво й ставаше? Да не би да искаше тази млада жена да се затвори в себе си, още преди да са започнали? По-лесно е да извадиш душата на човек с памук, отколкото с клещи, напомни си и се зачуди откъде ли пък е дошъл този израз. — Извинявай. Това не беше нужно.

— Не трябва да се извиняваш — каза Джил, но си остана бледа. — Зная какво си мислиш за мен.

— Стори ми се добра идея да записвам разговорите ни по няколко причини — обясни Чарли. — Първо, дори и да си водя записки, няма начин да пиша толкова бързо, че да отбелязвам всичко, което казваш, независимо колко бавно говориш. А не ми се иска дори и да се съобразяваш с това. Искам да говориш свободно и колкото бързо ти се иска, както когато водим нормален разговор. — Доколкото може да е нормален, като се има предвид, че седим в заключена стая при смъртниците, помисли си тя, но не го каза. — И второ, по този начин няма да става объркване по-късно какво е било казано. Ще избегнем споровете дали съм те цитирала погрешно или дали не съм разбрала правилно какво си искала да кажеш. Ще имаме нещо конкретно, на което да се опрем. Също така, за мен ще е полезно, понеже ще мога да го използвам, за да пресъздам контекста или тона, с който нещо е било казано.

— Значи е начин да се презастраховаш.

— Така и двете се презастраховаме.

— Добре — прие Джил. — Устройва ме.

— Добре — съгласи се и Чарли. — Само трябва да го тествам, да видя дали работи. — И тя включи касетофона.

Джил се наведе напред, прихлупи рамене към касетофона и заговори право в него:

— Име, ранг и сериен номер? — изрече тя и нервно се изкиска.

Чарли натисна бутона за прослушване. Име, ранг и сериен номер? — проехтя отново в стаята, съпроводено с момичешко хихикане.

— Май работи добре. — И тя натисна бутона „стоп“. — И не е нужно да говориш към него. Малък е, но е мощен. Ще улови всичко, което казваме, така че можеш дори да станеш и да се разхождаш, ако искаш.

— Уау! Много по-добър е от касетофона, който аз имах.

Чарли почувства как дъхът й се смразява. Дали я чу правилно?

— Е, готова ли си да започваме? — попита, когато отново бе в състояние да си възвърне гласа.

— Мога ли първо да ти задам няколко въпроса?

— Разбира се.

— Говори ли с някои издатели?

— С няколко — отговори Чарли, — както и с няколко литературни агенти. Видяха ми се доста заинтригувани.

— Наистина ли? — Джил изглеждаше много доволна. — И какво казаха?

— Поискаха ми писмено предложение, върху което вече работя. Надявам се до края на следващата седмица да мога да им пратя нещо.

— Доста вълнуващо, а?

— Предполагам.

— А какво мисли Алекс?

— Не съм говорила с него.

— Наистина ли? — Джил изглеждаше разочарована. — Нито пък аз. Предполагам, че е много зает.

— Явно.

— Какво мислиш за него? — попита Джил.

Чарли сви рамене.

— Изглежда достатъчно добър.

— Той е страхотен адвокат.

— Да, прочетох протоколите от съда. Работата му по защитата ти не би могла да се свърши по-добре, като се имат предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— Мощните доказателства срещу теб.

Устните на Джил се нацупиха в отвращение, но бързо се извиха в бодра усмивка.

— Мислиш ли, че е готин?

— Какво?

— Алекс. Мислиш ли, че е готин?

— Наистина не съм обърнала внимание — излъга Чарли.

— Е, аз мисля, че е готин. Искам да кажа, малко е старомоден и до няколко години сигурно ще оплешивее, но…

— Джил… — прекъсна я Чарли.

— Извинявай — моментално каза Джил, като че ли бе свикнала да се извинява, още преди да е разбрала какво лошо е сторила.

— Ние тук не сме две момичета приятелки — напомни й Чарли. — Не съм дошла да си бъбрим за момчета.

— Зная. Извинявай.

— Просто имаме само няколко часа и не ми се иска да ги прахосваме.

— Разбирам. Извинявай. Можем вече да започваме.

— Не е нужно да се извиняваш.

— Правилно. Извинявай.

Чарли въздъхна и натисна бутона „старт“.

— Искаш ли да почнем от писмото, което ми написа миналата седмица?

— Добре ли беше? Беше ли, каквото ти имаше предвид?

— Съдържаше много информация, да.

— Добре. Реших да не пиша повече, докато не разбера, дали ти харесва.

— Въпросът не е дали на мен ми харесва или не…

— Не, разбира се, че не. Нямах това предвид. Имах предвид… Извинявай.

— Зная какво имаше предвид.

Джил нададе дълбока въздишка на удовлетворение.

— Добре.

— В писмото си ти намекваш, че си била сексуално малтретирана. — Чарли реши, че е по-целесъобразно да се насочи направо към същината, отколкото да препрочитат всичко, написано от Джил.

— Не казах, че съм сексуално малтретирана — яростно възрази Джил. — Казах, че Пам беше.

Чарли измъкна писмото от чантата си и намери нужния абзац.

— „Не знаех как може от гъделичкане да ти потече кръв и май не исках и да зная — прочете тя. — Във всеки случай, скоро щях да науча.“ Какво точно означава това?

— Не зная.

— Как така не знаеш? — настоя Чарли. — Във всеки случай, скоро щях да науча.

— Не искам да говоря за това сега. — Джил скръсти ръце и се втренчи в отсрещната стена.

— Защо не?

— Защото е твърде скоро.

— Твърде скоро за кое?

— Да навлизаме в тези неща. Имам чувството, че не те познавам достатъчно.

— Искаш да кажеш, че не ми вярваш ли?

— Вярвам ти — възрази Джил. — Просто, това е малко като да правиш секс на първата среща, нали се сещаш, преди да си съвсем готова. Бих искала да ме заведеш на вечеря, може би да ме черпиш няколко питиета по-напред. — Тя превъртя очи и се изплези като палаво дете.

— Искаш да бъдеш ухажвана? — невярващо попита Чарли и не за първи път се запита какво, по дяволите, прави тук.

— Искам да кажа, че бих оценила известен такт, това е всичко — отговори Джил. Палавото дете бе изместено от неотстъпчивия възрастен.

Чарли кимна.

— Не исках да съм нетактична.

— Просто за мен това бе малко болезнено време от живота ми.

— Убедена съм.

— Не обичам да говоря за това.

— А за какво би искала да говорим? — попита Чарли отстъпчиво. Може би в крайна сметка директният подход не бе най-уместен. Може би бе по-добре просто да остави Джил да вземе контрол над нещата и да я следва.

— Не зная. Какво ще кажеш за Уейн?

— За Уейн Хаулънд ли става дума? — Чарли си погледна бележките, макар да нямаше нужда от това.

— Дам. За него ми се говори.

— Добре. Разкажи ми за Уейн.

— Той бе моето истинско първо гадже.

— Колко голяма беше?

— На четиринайсет. Спомням си, защото точно тогава ми дойде цикълът. Ти на колко беше като дойде твоят?

Чарли си мислеше да я среже, че не е нейна работа, отново да й припомни, че не са приятелки, събрали се тук да се отдават на сладки спомени. Тук беше, за да пише книга. Бестселър, ако е възможно. Нещо стойностно, което ще взриви класациите и ще затвори устите на критиците й веднъж завинаги.

Но може би трябваше да й стане именно приятелка, за да свърши работата. Ако се искаха просто няколко споделени лични неща, за да се открие Джил и да разбуни всичките си ужасни тайни, така да бъде. Чарли размисли.

— Бях на дванайсет — отговори тя.

— Вярно? Имаше ли силни болки?

— Не си спомням. — Единственото, с което Чарли бе запомнила първия си цикъл, бе това, че наоколо нямаше никого, който да й помогне да се справи. Майка й бе някъде в Австралия, баща й бе заключен в кабинета си, сестрите й бяха по-малки и по-наивни и от нея, нямаше приятелки, на които да се довери, а последната им икономка наричаше собствените си цикли със зловещото название „проклятието“. Онова, което малката Чарли знаеше за тези неща, бе дошло от уроците по здравеопазване и учебниците. То бе ужасно студено и научно, а тя всъщност имаше нужда някой просто да я прегърне и да й каже, че всичко ще бъде наред, че светът на големите, в който тогава навлизаше, не бе чак толкова плашещо и ужасно място. Малко повечко такт би бил оценен, помисли си тя сега с израза на Джил.

— На лицето ти пак се изписа този странен израз — забеляза Джил. — За какво си мислиш?

Чарли поклати глава.

— Просто си спомних първия път, когато използвах тампони — заобиколи въпроса Чарли. — Не бях разбрала, че трябва да махна обвивката.

— Ау! — възкликна Джил и двете се разсмяха.

— По онова време я правеха от хартия. Както и да е, ти говореше за Уейн — Чарли отново се върна на темата.

— Струваше ми се много готин — каза Джил. — Не беше висок. Може би по-нисък от теб. Колко си висока ти впрочем?

— Един и седемдесет.

— Само? Изглеждаш по-висока.

— Един и седемдесет — повтори Чарли.

— Уейн трябва да е бил към един и шейсет и пет, което е ниско за момче, но аз нямах нищо против. Искам да кажа, че и аз не съм много висока, в случай че не си забелязала. — Издаде звук, който бе по-скоро нервен кикот, отколкото смях. — И беше някак хубаво да имам до себе си човек, който не стърчи над главата ми през цялото време.

— Като Итън ли?

— Да. Като Итън. — Тя въздъхна.

Чарли отбеляза въздишката в записките си.

— На колко години беше Уейн?

— На осемнайсет.

— Голям човек.

— Винаги съм харесвала по-големите.

— По-големите?

— Моите мъже — с широка усмивка обясни Джил.

От дълбока въздишка към широка усмивка, записа си Чарли.

— Е, какъв беше Уейн?

— Наистина мил. Син на свещеника, можеш ли да повярваш? Също като в онази стара песничка, как беше? „Единственият мъж, който може да се доближи до мен…“ — изпя тя. — Това беше той. Синът на нашето отче. Според мен си мислеше, че може да ме спаси или нещо такова.

— От какво да те спаси?

— От онова, което ставаше с живота ми.

— Което бе?

— Знаеше, че баща ми ни бие.

— Знаеше ли за Итън?

— За Итън и Пами ли имаш предвид?

— За Итън и теб — поправи я Чарли. За момент настана тишина. Чуваше се мекото превъртане на лентата в миниатюрния касетофон. — Разкажи ми за Итън — тихо настоя тя.

— Казах ти, че още не искам да говоря за това.

— Мисля, че искаш — каза Чарли.

— Ами, грешиш — сопна се Джил. Тя стана и закрачи напред-назад. — Сега, искаш ли да чуеш за Уейн или не?

— Да. Разбира се.

Джил си пое дълбоко дъх и отново седна на мястото си. Измъкна ластика от косата си, после грубо я събра отново на тила си и така я пристегна, че веждите й се опънаха към челото. Когато най-накрая заговори, гласът й звучеше твърдо.

— Както вече казах, Уейн не беше особено висок и не беше кой знае колко хубав. Бе ниско подстриган, но не зная, около него просто имаше нещо, което ми харесваше. Може би това, че бе толкова различен от Итън и татко. — Тя сви рамене. — Не мога да си спомня кога всъщност се запознахме. Навярно в църквата. Искам да кажа, нали ходехме там всяка неделя, както и той. Скоро почнахме да излизаме. Като свършех училище, той ме чакаше в края на улицата. Естествено отначало не си признаваше, че чака мен. Преструваше се, че има някаква друга причина да е там, но в крайна сметка ме изпращаше до вкъщи. Понякога ходехме на кино или за сладолед. Беше забавно. Никога не правеше опити за нещо нередно.

— Били сте приятели — заключи Чарли.

— Той бе най-добрият ми приятел. Само говорехме, и говорехме, и говорехме. Казвах му всичко. — Тя млъкна. — Това ми беше грешката — добави и над гладкото й лице надвисна облак.

— Защо да е било грешка?

— Той почна да се държи различно с мен.

— Как почна да се държи?

Дълга пауза.

— Като Итън.

— Как като Итън?

— Не искам да говоря за това — инатливо заяви Джил.

Чарли остави химикалката.

— Въртим се в кръг, Джил.

— Зная.

— Това няма да ни отведе доникъде.

— И това зная.

— Как се е държал Уейн като Итън? — попита отново.

Друга пауза, по-дълга от предишната.

— След като на Пами й дойде цикълът — поде после, — Итън реши, че не може да продължава да върши нещата, които правеше дотогава, без да рискува тя да забременее. — Тя млъкна, размърда устни напред-назад и нервно подръпна опашката си. Чарли отбеляза всеки жест в тефтерчето си. — Тогава взе да се пъха в моето легло.

Чарли си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Ти на колко години беше?

— На девет. Може би на десет.

Чарли се замисли за Франи. След една година щеше да стане на девет. Мили боже, помисли и затвори очи.

— Какво ти правеше?

Джил сви рамене.

— Сещаш се.

— Трябва да го чуя от теб.

Джил още по-силно сви рамене.

— Караше ме да го пипам, да използвам устата си — изреди безизразно. — И ме изнасилваше. Първо с пръсти, после с… Каква е думата, която сестра ти използва в книгите си? С неговата „мъжественост“. — Изкиска се. — Нали се сещаш. Обичайните неща, които можеш да видиш в детско порно. Беше доста гадно.

Обичайните неща, които можеш да видиш в детско порно, повтори мълком Чарли, здраво стиснала химикалката, за да не й треперят пръстите.

— И това продължи, докато…

— … докато не станах на четиринайсет и най-накрая и моят цикъл дойде. Молех се този ден да дойде, казвам ти, защото знаех, че тогава ще му се наложи да ме остави.

— И той направи ли го?

— Спря да ме изнасилва. Но продължи да използва устата ми. Казваше, че съм била по-добра от Пами или от което и да било друго момиче, което познавал.

Това нотка на гордост ли беше, което прозвуча в гласа на Джил, почуди се Чарли и си помисли, че ще трябва отново да прослуша тази част от лентата.

— Ти обичаш ли да вършиш такива неща? — попита Джил.

— Какви? — бе по-скоро възклицание, отколкото въпрос.

— Да използваш устата си. Сещаш се. Свирки. Обичаш ли да го правиш?

— А ти? — попита вместо отговор Чарли.

— Аз първа попитах.

Чарли много внимателно обмисли отговора си. Би могла да откаже да отговори, но Джил можеше да се ядоса и да спре да говори. Би могла също да отговори завоалирано, нещо, в смисъл че всякакви сексуални действия са допустими и приятни, стига и двамата да са зрели хора и да са съгласни. Или че любовта вдъхновява всякакви аспекти на секса. Само че как можеше да знае това тя, която никога не се бе влюбвала?

— Да — отговори накрая искрено. — Харесват ми такива неща.

По лицето на Джил бавно се разля усмивка и достигна до очите й. Ръката й отново измъкна стегнатия ластик от косата. Тя тръсна глава и меката й руса коса се разпиля по раменете.

— Знаеш ли коя част най-много ми харесва? — попита и се приведе напред. — Харесва ми усещането за власт, което ти дава. Знаеш. Той си лежи там, целият изложен. Нещото му е в устата ти, за бога. Той стене. Съдбата му е в твоите ръце. — Тя изсумтя. — В твоята уста, май е по-правилно да се каже. — Облиза с език долната си устна, облегна се назад и притвори очи, сякаш си припомняше. — И тогава трябва да решиш… трябва да решиш…

— Какво? — попита Чарли. — Какво трябва да решиш?

Джил отвори очи и се вторачи право в Чарли.

— Всичко.

Глава 14

Чарли караше към дома си. Думите на Джил все още ехтяха в ушите й като припев на дразнеща, но особено прилепчива песен. Караше ме да го пипам, да използвам устата си. Пусна радиото и почна безразборно да сменя каналите, мъчейки се да заглуши думите. Той стене. Съдбата му е в твоите ръце. С дясната си пета натисна педала на газта. Колата се люшна, скоростите изръмжаха и тя се устреми напред. Бях на девет, може би десет. Погледна се в огледалото и видя невинните очи на Франи да се взират в нея. Отклони поглед, усили още повече радиото и още по-силно натисна газта. Трябва да решиш. Трябва да решиш.

Какво трябва да решиш? — бе я попитала Чарли.

Всичко — бе загадъчният отговор.

Но дали едно момиче, отгледано от тираничен баща садист, изнасилено от брат си едва на девет години, насилвано по подобен начин и от първото си истинско гадже, когато е било на четиринайсет, използвано и изоставяно буквално от всеки мъж, когото бе срещало след това, имаше изобщо възможността да решава каквото и да било?

Чарли не можа да не се замисли за собствените си младежки години, за онзи чужд снажен човек, който й бе баща, и за вредата, нанесена от неговата студенина. Съпругата му бе потърсила утеха в по-ласкавите ръце на една жена и бе отлетяла с нея на другия край на земното кълбо, изоставяйки дъщерите си да дирят спасение в поредица неподходящи мъже. Емили нямаше още трийсет години, но вече имаше три развода, а Ан, разделена със съпруг номер две, разчиташе на героините, създадени от въображението й, за да постигне мъжко съвършенство и безусловна любов. Брат им Брам бе потърсил бягство в света на наркотиците и алкохола, но техните илюзорни предимства само бяха изгорили гърлото и опустошили дробовете му. А Чарли? Чарли бе родила бебета от когото се случи и се стремеше към светлината на прожекторите, за да я стопли.

Подобно, на Джил и тя си бе намерила първото истинско гадже, когато бе на четиринайсет години. Казваше се Алън. Алън Потър, спомни си сега, момче, толкова безлично, колкото и името му. Представи си високото кокалесто момче с дълга червеникава коса, постоянно падаща в бледозелените му очи. По онова време тези очи й изглеждаха мистериозни, но сега си даде сметка, че са били просто празни. Истинската мистерия бе защо й се бе сторил толкова привлекателен. Подобно на Уейн, и той не бе кой знае колко хубав. Неговата привлекателност бе само в това, че сам бе привлечен от нея.

На четиринайсет Чарли все още трябваше да си проправя път извън твърдата упорита черупка на юношеството. Тя бе с цяла глава по-висока от повечето момчета в училище, но тялото й все още бе по-скоро ъгловато, отколкото заоблено, а най-изявената й черта бяха широките рамене. Трябваше да мине цяла година, преди гърдите й да започнат да представляват някакъв интерес, а очите й — източник на власт. Междувременно момчетата неизменно я пренебрегваха и не й обръщаха внимание. Освен Алън Потър, който навярно бе завладян от собственото си изопачено отражение в нейните срамежливо извърнати очи или по-вероятно, подтикван от някого от съучениците си, една сутрин се бе осмелил да се помотае около шкафчето й и да й каже здрасти.

След няколко седмици те вече ходеха, а след още няколко вече официално бяха двойка, макар тя да не можеше да си спомни да са излизали на истински срещи. Може би на няколко купона, които всъщност бяха обществени свалячески ритуали, момчетата лежаха върху момичетата на най-различни неудобни дивани и столове в нечие мазе, тийнейджърски тела, безстрастно триещи се едно в друго, ръце, скришом прокраднати под поли и сутиени, пръсти, борещи се с ципове, тихи стенания и остри писъци и от време на време по някое „недей“, последвано от жаловитото „дай ми“.

Алън бе неуморен в усилията си да й отнеме девствеността и също толкова неуморно побърза да се отдалечи от нея, щом постигна целта си. „Обади ми се някой път“ — бе казал след това, припряно нахлузвайки дънките си, нарочно не поглеждайки към кръвта по сивия килим в стаята на Чарли. Чарли много се мъчи, но въпреки продължителното търкане, издайническото петно остана. Не че имаше някакво значение. Баща й никога не го забеляза.

Чарли рязко се върна в настоящето. Не бе сигурна кога точно осъзна, че тихият вой, който чуваше, не е част от изпълнението на китара по радиото, а полицейска сирена. Не бе в състояние да си спомни и точния момент, когато разбра, че мигащите светлини отзад са предназначени точно за нея. По някое време обаче една полицейска кола я задмина, засече я и й направи знак да спре.

— По дяволите — измърмори тя, отби и бръкна в чантата си за книжката и талона, които подаде през прозореца на полицая, преди още той да й ги поиска.

— Имате ли представа с каква скорост карахте? — попита той, както се очакваше, но все пак се изненада от ожесточението му.

Наистина ли бе толкова ядосан, колкото звучеше, зачуди се тя, вдигна очи към неговите, прехапала долната си устна — жест, изразяващ едновременно уязвимост и разкаяние. Безпомощната женица, жертва на обстоятелствата, уплашена от такава мъжка проява на професионализъм. Този подход вече я бе спасил от два фиша за превишена скорост тази година.

— Ужасно съжалявам — прошепна задъхано, мигайки яростно в усилията си да произведе сълзи. — Не си дадох сметка…

— Засякох ви със сто петдесет и два километра в час.

Чарли съумя да изстиска няколко сълзи. Полицаят обаче изглеждаше забележително безразличен.

— Сигурен ли сте? — попита го тя и през изкуствения момичешки глас си проби път искрено удивление. Възможно ли бе наистина да се е движила с четирийсет километра над ограничението? — Никога не карам толкова бързо.

— Ако искате, можете да го оспорвате в съда — заяви полицаят и се върна при колата си да пусне данните й в компютъра.

Чарли гледаше как масивната му фигура се смалява в огледалото и се опитваше да измисли подход, който да мине пред очевидно ядосания мъж на средна възраст. Явно бе в края на смяната си и не беше в настроение да се прави на мил, независимо колко сълзи щяха да произведат големите й сини очи.

— Вижте, наистина съжалявам — каза му, когато той се върна, решила просто да каже истината. — Просто твърде много се разстроих този следобед.

— Помислете си колко щяхте да се разстроите, ако бяхте убили някого — възрази той и й връчи книжката и талона, както и фиш за превишена скорост на стойност четиристотин долара.

— Четиристотин долара! Вие майтапите ли се?

— Както и три точки.

— И точки ли ще ми отнемете? — Този път сълзите й бяха истински.

Изражението на полицая тутакси омекна. Той се втренчи в земята и тежко въздъхна.

Чарли си помисли, че той може би размисля и ще вземе обратно фиша, ще намали скоростта й достатъчно, че поне да не загуби точки. Затова втъкна няколко кичура зад ухото си и покорно сведе поглед.

Полицаят потупа колата.

— Карайте внимателно — посъветва я той.

— Мамка му — изруга тя, когато той вече не можеше да я чуе и мушна фиша в чантата си, застанала като незаинтересован пасажер на седалката до нея. — Три точки! Четиристотин долара! Изцяло си виновна ти, по дяволите! — продължи, мислейки за Джил. Зачуди се, дали не би могло фишът да мине като командировъчни. Изследователска работа, размишляваше, докато изчакваше пробив в движението, за да се върне на магистралата. — Четиристотин долара! — завайка се отново. Каква загуба. Какво само би могла да направи с четиристотин долара. Би могла да плати ипотеката за следващия месец или да си купи един ръкав от блуза на Оскар де ла Рента. Ако искате, можете да го оспорвате в съда, бе предложил полицаят. Би трябвало, реши тя, мислейки си за Алекс Прескот. Запита се, дали той би й поискал хонорар или би го направил безплатно. — Ще ми поиска хонорар — изрече на глас, решавайки, че чарът й би подействал на младия адвокат толкова, колкото и на полицая на средна възраст. — Определено губя контакт — промърмори тя. Думите на Джил отново се върнаха. Караше ме да го пипам. — Млъквай. — Използваше устата ми. — Махай се. — И ме изнасилваше, първо с пръсти, после с… Каква дума използваше сестра ти в книгите си? Неговата „мъжественост“. — Да бе, това е истинският мъж за теб — възкликна Чарли. Някой изкрещя нещо за „кучки“ и Чарли осъзна, че е някаква песен по радиото. Смени станцията. Сега пък някаква жена пееше жаловито за измамния си съпруг, молеше се да се върне при нея, тя щяла да го чака вечно. — Идиотка — кресна Чарли на виещата жена. — По-добре да си кучка, отколкото изтривалка. — Тя рязко изключи радиото. Жалко, че не разполагаше със записи на съдебни дела да ги слуша, както Алекс бе направил при предишното им посещение в Пемброук Пайнс.

Ето че мислите й за втори път се насочиха към Алекс от няколко минути насам. Какво ставаше?

Мислиш ли, че е готин?

Какво?

Алекс. Мислиш ли, че е готин?

Наистина не съм обърнала внимание.

Да бе, сигурно.

Всъщност, имаше една касета, която би могла да слуша. Тя погледна към чантата си и си представи миниатюрния касетофон вътре. Уау. Много по-добър е от касетофона, който аз имах, бе казала Джил.

Не трябваше да се съгласявам да пиша тази книга, помисли си Чарли. Нямаше нужда да слуша записа, за да си спомни което и да било от нещата, които Джил й бе казала. Думите на младата жена се бяха жигосали в ума й като нажежено желязо върху плът. Чарли се съмняваше, че някога ще ги забрави.

Знаеше едно: по някакъв начин над нея бе надвиснала опасност.

 

 

Щом отвори вратата, усети уханието на печеното пиле на майка си.

— Чарли, ти ли си? — подвикна майка й, а Джеймс се втурна към нея, сграбчи я за коленете и едва не я събори на земята.

— Мамо! Баба прави картофено пюре, а аз й помагам.

— Да, виждам. — Чарли избърса нещо бяло от носа му. Надяваше се да е храна.

Франи се появи на прага на кухнята.

— Аз слагам масата — със сдържана гордост заяви тя.

— Не зная какво щях да правя без тях — каза Елизабет Уеб, която се появи зад Франи и обгърна раменете й с ръце. За първи път Чарли забеляза някаква неопределена, но несъмнено фамилна прилика помежду им.

— И с мен е така — каза тя.

— Баба каза, че като порасна трябва да стана главен готвач — обяви Джеймс.

— Непременно трябва да го имаш предвид.

— Можеш ли да си главен готвач и в същото време да си собственик на нощен клуб?

— Нощен клуб ли? — попита Елизабет.

— Глен има нощен клуб — обясни Джеймс и красноречиво кимна.

— Кой е Глен?

— Той е приятел на мама и ме заведе на лъвско сафари.

— Трябва ли да зная за това? — попита Елизабет и с надежда погледна към Чарли.

— Сигурна съм, че има много неща, които би трябвало да знаеш — отговори Чарли. — Но защо да започваме сега?

Очите на майка й тутакси се напълниха със сълзи, тя се извърна и ги избърса с опакото на ръката си.

— Ти разплака баба! — обвинително изрече Джеймс.

— Съжалявам — побърза да се извини Чарли. Какво й ставаше? Майка й бе достатъчно любезна да й гледа децата, дори да сготви вечеря. — Не исках…

— Не, не, няма нищо — рече майка й. — Твоята мама не ме разплака, миличък. Просто нещо ми влезе в окото.

— Какво? Дай да видя.

— Когато порасна, аз ще стана писателка — обяви Франи.

Бе ред на Чарли да й бликнат сълзи.

— И ти ли имаш нещо в окото? — попита Джеймс и присви очи.

— Да си писател е чудесно — отбеляза Елизабет Уеб.

— И аз ще стана писател — присъедини се Джеймс. — Но и собственик на нощен клуб.

— Какво стана с главния готвач? — попита Чарли.

— А какво стана с моето картофено пюре? — възкликна с престорен ужас Елизабет.

— Ах-ах! — Джеймс се втурна обратно в кухнята, последван по-бавно от Франи.

— Мамо — прошепна Чарли. — Наистина съжалявам.

— Няма нищо.

— Не е нищо.

— Тежък следобед ли? — попита майка й и втъкна няколко разпилени кичура в хлабавия кок на тила си.

— Това не ме извинява.

Майка й се усмихна, но тъжните бръчици около устата й накараха устните й леко да потреперят.

— Обичам те, Чарли — простичко изрече тя. — Винаги съм те обичала. Надявам се, че го знаеш.

Чарли кимна, въпреки че си мислеше: ако ме обичаше, защо ме напусна? Как можа просто да си тръгнеш по начина, по който го направи? Зная, че не ти е било лесно да живееш с баща ми, но как можа да избягаш и да изоставиш децата си? Коя майка постъпва така? Да изоставя Франи и Джеймс за мен би било същото, като да си изтръгна сърцето. Наистина ли мислиш, че е достатъчно да се появиш изневиделица двайсет години по-късно, да сготвиш пиле с картофено пюре и всичко ще бъде простено? Така ли си мислиш? Че любовта е толкова лесно нещо?

— Една прегръдка ще ми се отрази добре — каза майка й и плахо пристъпи напред.

Чарли инстинктивно отстъпи назад.

— Бабо! — провикна се от кухнята Джеймс. — Къде си?

— Идвам — отговори Елизабет, без да отмества поглед от Чарли.

Двете жени се взираха една в друга още няколко секунди, без никоя да помръдне.

— Бабо!

— По-добре иди — каза й Чарли със заседнала в гърлото си буца.

        Майка й се обърна и излезе от стаята.

 

 

— Е, как беше да си с друга жена? — Чарли попита майка си, след като децата бяха заспали и двете си почиваха във всекидневната, довършвайки евтината бутилка „Бордо“. Чарли седеше на пода, с гръб опрян в стола, с небрежно проснати крака, а майка й бе приседнала на ръба на дивана, с кръстосани в глезените крака под дългата плисирана пола.

Чарли очакваше майка й с негодувание да изпъне рамене и да смени темата, но вместо това, Елизабет Уеб отпи една глътка от виното си и отговори:

— Отначало беше малко странно. Но после стана много приятно.

— Много приятно?

— Как да го кажа? — Въпросът бе насочен повече към самата нея, отколкото към Чарли. Изминаха няколко дълги секунди без отговор.

— Няма от какво да се притесняваш — каза й Чарли, погрешно схванала мълчанието й. — Този разговор е изцяло извън протокола.

— Изобщо не се притеснявам от това. Чувствай се свободна да го възпроизведеш дума по дума, ако искаш.

Мога ли да пиша за това, почуди се Чарли. Майка ми, лесбийката. Или, какво ще кажеш за: Майка ми, безразборната свалячка? Щеше да е добро за няколко яростни имейла.

— Какво точно искаш да знаеш? — попита майка й.

— Не съм сигурна какво точно.

— За чисто физическата страна ли питаш?

Мили боже! Това ли питаше наистина?

— Отчасти, предполагам.

— Във физическо отношение е странно. Поне отначало — с обезоръжаваща прямота отговори майка й. — Искам да кажа, трябва да се пренастроиш за изцяло нови форми, миризми, вкусове. Отнема известно време да свикнеш. По-лесно е да си от страната на получаващия, трябва да призная. После се превръща в нещо като приключение. Но е трудно да се отдели физическото от емоционалното. Едното някак се прелива в другото. Не че съм родена такава. — Млъкна и отпи. — Зная, че това не е политически най-правилният отговор, но в моя случай — мога да говоря само за себе си и за собствения си опит — аз никога не съм се мислела за лесбийка. Все още не се смятам за такава. Напротив, винаги съм била — и още съм — привличана от мъжете. Винаги ми е харесвал сексът с тях, дори с баща ти. Всъщност той беше доста добър любовник. Изненадващо. — Тя се усмихна на Чарли. — Добре ли си, скъпа? Изглеждаш малко бледа.

Чарли отпи голяма глътка от виното си и се опита да си представи как родителите й правят секс. Невъзможно беше да си представи баща си да проявява страст в каквото и да било.

— За жалост, да си добър любовник, изобщо не е достатъчно — продължи майка й. — Макар че за известно време беше. Толкова бях заета да раждам деца, че всъщност не ми остана време да помисля колко съм нещастна. Извън спалнята почти не си говорехме, а и в нея накрая вече нищо не се случваше. Може би заради мен. Не зная. Просто изглеждаше, че нищо не правя както трябва. Баща ти беше много взискателен, както знаеш, перфекционист във всичко, а аз бях такава повлекана. — Сякаш нарочно, тя избърса една капчица вино от дъното на чашата си. — Е, не е лесно да си нещо друго, когато се грижиш за четири малки деца, но той не разбираше това. Все за нещо ме хокаше. Много беше критичен. Каквото и да правех, не беше достатъчно добро. Нито готвенето, нито къщната работа. Определено не и родителските ми умения. Той не одобряваше приятелките ми, книгите, които четях, филмите, които исках да гледам. Не че си търся оправдания, а може и да си търся — поправи се тя. — Просто бях много самотна. — Тя взе бутилката с вино и изля останалото в чашата си. — Няма нищо по-самотно от един нещастен брак.

— Кога се запозна с Шарон? — чу се да пита Чарли.

— Около шест месеца, след раждането на Брам. Буквално се сблъсках с нея в магазина, прегазих крака й с количката, при което моментално избухнах в сълзи. Представи си — тя е наранената, а аз рева. Тя постъпи много мило. Заговорихме се. Нещо просто прещрака. Тя беше от Австралия, където винаги съм искала да отида. Но баща ти не обичаше пътешествията. Както и да е, тя бе за една година в Ню Хевън, работеше върху докторската си дисертация по антропология. Стори ми се очарователна. Обичах да я слушам как говори. Този чудесен австралийски акцент. И влагаше толкова страст във всичко. Не критикуваше. Беше толкова по-различна от баща ти. Почнах да си падам по нея. Не беше нищо физическо. Поне не в началото. Знаех, че е хомосексуалистка. Тя не го криеше. Казваше, че е била такава цял живот, една от онези, които още от самото начало са били наясно, че предпочитат жени. Казах й, че аз не съм и тя го прие. Станахме много близки приятелки. Исках просто да съм около нея. Тя ми вдъхваше чувство за сигурност. И тогава, една нощ с баща ти се скарахме за нещо банално, но то ескалира, както обикновено става и в следващия миг аз вече плачех на рамото на Шарон, тя ме успокояваше, целуваше ме по косата и ми казваше, че всичко ще се оправи. Тогава… не зная. Просто се случи.

— Тези неща не се случват „просто“ — каза Чарли по-убедено, отколкото го чувстваше.

— Може би не — изненадващо лесно се съгласи майка й. — Може би съм отишла там, знаейки какво ще стане. Не зная. Зная само, че за първи път от много време се почувствах обичана. И нямаше значение, че Шарон е жена. Имаше значение само как ме накара да се почувствам.

— А децата ти? — студено попита Чарли и дружеската атмосфера тутакси се изпари. — Те никакво значение ли нямаха?

— Ще скърбя за това, че ви изоставих, до деня на смъртта си — отговори майка й.

В този момент в ключалката се превъртя ключ и двете жени рязко извърнаха глави по посока на звука.

— Хей? — провикна се Чарли и се изправи.

— Здрасти, Чарли, как е? — попита брат й и дългурестата му фигура изведнъж запълни рамката на вратата между антрето и всекидневната. — О, извинявай. Не знаех, че си имаш компания. — Той се втренчи в жената на дивана. Бавно осъзна коя е тя и това го удари изведнъж с пълна сила, като куршум в челото. Последва нов куршум, този път право в сърцето му. Чарли видя как кожата му стана призрачнобледа, той посегна с ръка към гърдите си, дишането му стана накъсано.

— Брам — възкликна Елизабет Уеб, думата прозвуча като въздишка. Тя скочи на крака, заобиколи дивана и се втурна към него. — Сладкото ми момче…

— Недей — предупреди я той, с протегната като меч ръка и показалец, обвинително насочен към нея. — Да не си посмяла. — Запрепъва се назад към вратата, после се втурна по алеята към колата си.

— Брам — викна след него Елизабет.

Чарли видя как старото MG на брат й потегля и се изгубва надолу по улицата сред облак прах. Раменете на майка й рухнаха и тялото й се сгърчи на пода, а устата й продължаваше да мълви името на брат й, сега повече като молитва, отколкото като въздишка. Чарли си представи как отива при нея, прегръща я, целува я по косата, както бе направила Шарон преди толкова години и й казва, че всичко ще се оправи.

Вместо това обаче тя остана закована на място, слушаше плача на майка си и се чудеше как става така, че членовете на едно семейство успяват да оцелеят заедно.

Глава 15

— Добре ли си?

Чарли бе застанала срещу брат си от другата страна на вратата против комари на неговия дом. Вратата бе скъсана на няколко места, залепена с тиксо, но и то се бе скъсало и сега висеше на ленти.

От другата страна Брам изглеждаше сив и на петна като герой от стар черно-бял филм. Той ритна вратата с босия си крак.

— Нямам махмурлук, ако това питаш. Не съм и друсан — изпревари въпроса й и втъкна бялата си тениска в смъкнатите дънки.

Чарли влезе в едностайния му апартамент.

— Господи, колко е горещо тук.

— И навън е горещо.

Тя подозрително подуши въздуха за следи от марихуана и огледа ниската масичка в средата на стаята за полупразни чаши с алкохол. Усети обаче само аромата на прясно сварено кафе, а на масичката имаше единствено празна чаша и половин кроасан. Тя издиша и в този момент си даде сметка, че е затаявала дъх цяла сутрин и дори през цялото време, откакто брат й бе излетял от дома й предната вечер. Какво бе очаквала, помисли си, мъчейки се да овладее ситуацията и да разбере какво в действителност чувства брат й зад спокойното изражение на красивото си лице. Тя бе лежала будна цяла нощ, в очакване да й се обадят от полицията и да й кажат, че брат й е арестуван за шофиране в пияно състояние. Или по-лошо. Че е станала катастрофа на магистралата и я викат да идентифицира тялото. Или че са го намерили да лежи на някоя алея с мръсна игла, стърчаща от ръката му. Докато караше тази сутрин насам, едва ли не очакваше да го намери в кома в леглото му, вследствие на умишлена свръхдоза.

— Нямаш ли вентилатор?

— В спалнята е.

— Можеше да го донесеш тук.

— Можех.

— Добре ли си? — попита отново тя.

— Добре съм. — Той сви рамене. Жестът означаваше: не чак толкова. — Ти как си?

— Наред.

— Искаш ли кафе?

— Звучи добре.

На Брам му трябваха само няколко крачки да стигне до другия край на стаята, който служеше за кухня. Беше може би три и шейсет на един метър, отделена от останалата част с барплот, с малък телевизор на него.

Чарли се отпусна на кафявия кадифен диван срещу телевизора и пусна чантата си на пода. Забеляза, че апартаментът е чист и подреден. Някога белите стени се нуждаеха от пребоядисване, но цветните фотоси, които Брам бе окачил на тях, бяха ярки и жизнерадостни. Имаше литография на Джим Дайн, изобразяваща поредица халати в пастелни тонове, друга на жълто-оранжеви висулки и плакат от Музея за модерно изкуство в Ню Йорк с голо тяло на Пикасо. Тялото на жената представляваше серия остри ъгли и пресичащи се дъги. Имаше и три картини, които Чарли не разпозна. Тя стана от дивана, за да ги огледа по-добре, търсейки подпис сред игривите заврънтулки.

— Надявам се, че обичаш кафето черно — каза брат й, поглеждайки в хладилника. — Май са ми свършили захарта и сметаната.

— Черно става. Кой е рисувал тази картина?

Брат й дойде зад нея.

— Харесва ли ти?

— Много. Откъде я взе? — Тя пое димящата чаша от ръцете му.

— Аз я направих — отговори той и се пльосна на дивана, явно наслаждавайки се на изумлението й.

— Ти си нарисувал това?

— Синът ти не е единственият с художествен талант, да знаеш.

— Кога си я направил?

— Миналата година. В поредния курс по рисуване. Както и тези двете. — Той посочи един абстрактен пейзаж и една картина с привидно хаотични яркочервени, преплетени линии, които при по-внимателно вглеждане, образуваха лице на клоун.

— Чудесни са, Брам.

— Ще ми се да не изглеждаше толкова изненадана.

— Защо не съм ги виждала досега?

— Може би, защото ги окачих едва снощи.

— Снощи ли?

— Хванах се малко да почистя. Проява на новото ми аз. Празнувах цели десет дни трезвеност. Реших даже да карам до Палм Бийч и да посетя сестра ми, да й кажа добрите новини. — Той печално се усмихна. — Предполагам, ще ми е за урок, да се науча да звъня предварително.

— Сигурно е било същински шок за теб да видиш майка ни по този начин.

— Предполагам, че рано или късно трябваше да се случи.

— Как разбра, че е тя? Не си я виждал от…

— … двайсет и две години? — саркастично попита Брам.

— И въпреки това, веднага разбра коя е.

— Да, разбрах. На това ли му викат майчински инстинкт? О, почакай. Това е, което се предполага, че майката изпитва.

— Брам…

— Смешното е, че като видях онази лилава кола, паркирана пред вас си помислих: що за човек ще кара лилава кола?

— Тя твърди, че била морава — обясни Чарли, върна се и седна на дивана до него, отпивайки от кафето си. — Вкусно е.

— Още едно от моите умения.

— Пълен си с изненади, нали?

— Също като теб. Да дойдеш чак до Маями в четвъртък сутринта, само за да провериш как е малкият стар Брам. Не трябва ли да си на работа?

— Не мислиш ли, че това е работа? — попита Чарли.

— Е, как реагира дамата с лилавата кола на прелитащото видение на сина си? — след продължителна пауза попита Брам.

— Беше доста разтърсена.

— Обзалагам се обаче, че бързо се е съвзела, нали?

— Не съм убедена.

— Аз съм.

— Последният път, когато те е видяла си бил още с памперси.

— Ами, ето. Не съм се променил изобщо.

— Тя обаче се е променила.

— Единственото нещо, което се е променило, са обстоятелствата. Сега е по-стара и съвсем сама. В мига, в който нещо — някой — по-добро се появи, тя ще се измете оттук и ти го знаеш.

— Не го зная.

— Напротив, знаеш. Защо я защитаваш?

— Не я защитавам.

— Как изобщо можеш да стоиш в една стая с нея?

— Тя е нашата майка.

— Глупости! Ти ми беше повече майка, отколкото тя някога е била.

— Тя наистина съжалява, Брам.

— Тя е една егоистична кучка. Не мога да разбера как можеш просто да забравиш и да й простиш.

— Повярвай ми, не съм забравила.

— Но си успяла да й простиш?

— Да. Не — поправи се тутакси. — Не зная — добави накрая. — Опитвам се.

— Защо?

— Защото, точно колкото й бях сърдита, колкото съм й сърдита, точно толкова съжалява и тя, толкова иска да поправи нещата.

— Е, закъсняла е с няколко десетилетия.

— Ако само се видиш с нея, да поговорите…

— Последното нещо, което ще направя, е да говоря е тази жена.

— Тази жена е твоята майка.

— Така ли? Е, може би вече нямам нужда от майка. Доста добре съм свикнал да живея без нея.

— Само й дай шанс. Дай на себе си шанс. Не е нужно да я обичаш. Не е нужно дори да я харесваш.

— Добре. Щото я мразя и в червата. — Той се изсмя, кухият звук пропука като шило в лед. — Това прозвуча много зряло, не мислиш ли?

— Няма значение какво мисля.

— А кое има значение?

— Ти.

— Да не искаш да кажеш, че това е едно от онези неща в стил: „Не можеш да правиш планове за бъдещето, докато не се помириш с миналото“?

— Не е толкова банално, колкото се опитваш да го изкараш.

— Така ли? Щото на мен ми звучи доста банално.

— Брам…

— Виж. Снощи се справих доста добре, нали? След като си тръгнах от вас не се запътих право към най-близкия бар. Не се обадих на моя приятел, дилъра ми. Знаеш ли на кого се обадих? Обадих се на гаранта ми — продължи той и срамежливо се усмихна. — Забравих ли да спомена, че се записах при анонимните алкохолици?

Чарли избухна в благодарни сълзи.

— О, не. Не плачи. Хайде, Чарли. Няма нищо. — Той взе чашата с кафе от треперещите й ръце и я обгърна с ръце. — Моля те, не плачи. За нищо не ставам, когато някоя жена се разплаче.

— Защо не си ми казал?

Той сви рамене.

— Исках да видя дали ще излезе нещо. А и ти не бива прекалено да се радваш. Десет дена не е кой знае какво.

— Голяма работа е.

— Може би ще има отклонения. Ще направя всичко възможно, но не мога да обещая повече, отколкото мога да изпълня. Работата е, както се казва, ден за ден.

— Ден за ден — повтори Чарли.

Настана продължително мълчание.

— Просто още де съм готов да се справя с нея — каза накрая Брам.

— Разбирам.

— Може би някой ден…

— Когато си готов.

— Можеш да й предадеш, че съм добре — каза той. — Кажи й, че не съм се уплашил или нещо такова.

— Добре. — Няколко минути поседяха мълчаливо. Брам бе обгърнал сестра си с ръце, двамата леко се поклащаха напред-назад. Накрая Чарли отново премести поглед върху картините на стената.

— Наистина са удивителни, нали знаеш това?

— Да не мислиш, че само сестрите Бронте имат талант?

Чарли притисна ръката му със своята.

— Ан ми изпрати екземпляр от книгата си.

— Така ли? А аз се наложи да си я купувам.

— Наистина ли излезе и си я купи?

— Беше на промоция в „Коцко“.

— Прочете ли я?

— Да.

— И?

— Хареса ми — глуповато призна той. — Какво да ти кажа? Аз съм романтична душа.

Чарли целуна брат си по бузата.

— Боже, колко си сладък.

Силен вълчи вой процепи стаята.

— Какво, по дяволите, е това? — скочи на крака Брам.

— Спокойно. Моят мобилен телефон — засмя се Чарли и бръкна в чантата си за телефона. — Ало?

— Чарли? — плахо попита женски глас. — Ти ли си?

Чарли се приведе напред и понижи глас.

— Джил?

— Удобно ли е?

Чарли погледна към брат си, който я гледаше със смесица от любопитство и загриженост.

— Да. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

— Добре.

— Можеш ли да говориш?

Чарли отново погледна към брат си. Реши, че навярно трябва да проведе този разговор насаме.

Разбрал това, той прошепна:

— Защо не идеш в спалнята? Хем там е по-хладно.

— Веднага се връщам — изрече беззвучно тя, стана и се отправи към тясната стая вдясно от кухнята. — Добре — отпусна се на синята кувертюра, покриваща двойното легло. До врата й достигна лек повей откъм вентилатора пред прозореца.

— На работа ли си? Звучиш, сякаш те откъсвам от нещо — каза Джил.

— Не. Всъщност съм при брат ми.

— О, хубаво. Той как е? — попита! Джил, сякаш двамата с Брам бяха стари познати.

— Добре.

— Спомня ли си сестра ми?

— Да, разбира се. Каза ми, че са излизали няколко пъти.

— Харесвал ли я е?

— Всъщност, не стигнахме дотам.

— Ами, предай му поздрави от мен. Кажи му, че съм възхитена, че работя със сестра му.

— Случило ли се е нещо, Джил? Обаждаш се да ми съобщиш нещо ли?

— О, не. Така ли си помисли? Че имам неприятности?

— Имаш ли?

— Не. Всичко е наред.

Всичко е наред, повтори си наум Чарли. Джил го казваше за втори път. На Чарли й се стори неуместен израз за човек, осъден на смърт.

— Искам да кажа, предвид обстоятелствата — поправи се Джил, сякаш разтълкувала правилно мълчанието й. — Не, обаждам се само защото тази сутрин ми разрешиха да ползвам телефона, а ти каза, че ако ми се прииска да говоря или нещо такова…

— Разбира се. — Чарли се огледа за химикалка и някакъв лист, на който да си води записки. Но на бюрото до отсрещната стена имаше само четка за коса и дезодорант, а на нощното шкафче до леглото — снимка на Франи и Джеймс и книгата на Ан „Да помним любовта“. Помисли си за малкия касетофон, останал на бюрото в нейната спалня. Не тръгвай без него, каза си тя, отвори единственото чекмедже на нощното шкафче и разсеяно затършува вътре, при което зърна намръщената си физиономия в огледалото над бюрото. — За какво искаше да говорим? — Намери един молив, но той бе счупен и тя отново го захвърли вътре. Нямаше хартия, нищо, на което да пише.

— Ами, просто, след като ти вчера си тръгна, почнах да си мисля.

— За?

— Нещата, които наговорих. И особено за някои, които описах в писмото си.

— Не бяха ли верни? — В дъното на чекмеджето Чарли забеляза една обърната надолу снимка и реши, че може да пише на гърба й, ако разбира се, намери с какво.

— О, не. Всичко, което ти казах, бе самата Божа истина — отговори Джил. Чарли си представи как младата жена разтваря широко очи и посяга към ластика на косата си. — Просто се боя, че съм те оставила с погрешни впечатления.

— Как така? — Чарли тъкмо се канеше да се върне във всекидневната за чантата си, когато забеляза една химикалка, оставена до стара лула. Тя автоматично вдигна лулата до носа си и вдиша застоялия мирис на хашиш. Застоял, обърна внимание тя, остави лулата обратно, щракна химикалката и притискайки слушалката между ухото и раменете си, почна да си записва на гърба на снимката: Телефонно обаждане от Джил в 10:45 сутринта, четвъртък. Бои се, че ме е оставила с погрешни впечатления по време на срещата ни.

— Ами, струва ми се, че ти нарисувах твърде негативна картина на моето семейство.

— Не е ли било така?

— Не беше изцяло така — уточни Джил.

— Е, да, ти ми каза, че е имало и добри времена. Екскурзията до Дисни Уърлд, когато баща ти те наричал „кифличка“. — А брат ти изнасилил сестра ти на съседното легло, добави наум.

— Да. Нещо такова. Искам да кажа, че баща ми не е най-сантименталният човек на света, но и той си има такива моменти, да знаеш. Майка ми все го наричаше „необработен диамант“. Нали знаеш какво значи това?

Необработен диамант, успя да запише Чарли и мастилото на химикалката почна да свършва.

— Май на въглищата им трябват няколко хиляди години, за да се превърнат в диаманти — каза Чарли и затършува в чекмеджето за друга химикалка. Намери някаква под друга снимка. Извади я и се взря в снимката — ухилено тъмнокожо момченце на около шест години. Кой ли е, почуди се тя. Обърна фотографията, на която пишеше и видя широко усмихнато момиченце с кръгло кафяво лице, обрамчено от многобройни опашчици, всяка, завързана с малка, яркочервена панделка. — Извинявай. Каза ли нещо? — попита, като си даде сметка, че Джил й говори.

— Казах, да не искаш да кажеш, че баща ми е буца въглища? — смееше се Джил.

Кои са тези деца, не спираше да се чуди Чарли. Отново обърна снимката и се приготви да пише.

— Май се нуждае от малко шлифоване, за да заблести.

Джил отново се разсмя.

— Добре казано. Някой казвал ли ти е, че трябва да станеш писателка?

— Ами майка ти?

— Майка ми ли?

— Разкажи ми повече за нея. Зная, че е болна от множествена склероза…

— Мама е страхотна. Не се захващай с нея.

— Няма.

— Тя правеше каквото може.

— Не се и съмнявам.

Защо я защитаваш? — спомни си въпроса на Брам.

— Искам да кажа, че не й е било лесно, с този характер на баща ми и с Итън, дето е същият като него. А както ти казах, и аз не бях много стока. Тя не бе в състояние да направи кой знае какво. Все се мъчеше да внесе мир, гледаше всички да са щастливи.

— Знаеше ли какво прави Итън?

— Какво имаш предвид?

— Знаеше ли какво прави на теб и сестра ти?

След кратка пауза, тя отговори:

— Никога не й казахме, ако за това питаш.

— Не питам това.

— Намекваш, че е знаела?

— Не зная. Май тебе питам какво мислиш.

— Мисля, че почвам да съжалявам, че се обадих.

— Недей. Наистина се радвам, че го направи.

— Защо трябва да задаваш толкова много тъпи въпроси, по дяволите? Защо просто не послушаш малко за разнообразие?

Твърде защитаваща майка си, записа си Чарли и подчерта думата „твърде“.

— Съжалявам. Нищо няма да питам вече.

— Мисля, че дори да е знаела, нямаше и едно проклето нещо, което да може да направи.

— Сигурна съм, че си права.

— Как може да си така дяволски сигурна във всичко?

— Всъщност, не съм.

— Особено, като и едно лайняно нещо не знаеш.

И Джил затвори.

— Добре — промълви Чарли, без да помръдне. — Добре. — След няколко минути стана и се върна във всекидневната.

— Наред ли е всичко? — попита брат й.

— Явно и едно лайняно нещо не зная.

— И аз можех да ти го кажа.

— Благодаря. Както и да е, трябва да се връщам на работа. О, писах на гърба на тези. — Тя протегна двете снимки. — Има ли проблем?

Брам примигна към снимките.

— Не. Те са на едни съседски деца, които мислех да рисувам.

— Сладки са — каза Чарли, пусна снимките в чантата си и се упъти към вратата.

— Благодаря, че се отби — каза Брам и се наведе да я целуне по страната.

— Поне ще си помислиш ли да се видиш с майка ни? — попита Чарли.

— Благодаря, че се отби — повтори Брам и плътно затвори вратата в лицето й.

Глава 16

ПАЛМ БИЙЧ ПОУСТ

Неделя, 11 февруари, 2007

УЕБСАЙТ

 

Неотдавна майка ми и аз проведохме свободна дискусия на тема: природата и възпитанието. По-точно, кое от двете е отговорно за сексуалните предпочитания на човека. Според общоприетото днес схващане, сексуалността е точно толкова вродена, колкото и цвета на очите. Но дали е така просто? Помислете за хилядите мъже и жени в затвора, които се обръщат към собствения си пол, за да намерят малко утеха и ласки — или пък власт и контрол, — но веднага, след като ги освободят, отново се насочват към срещуположния пол. (Както гласи старата поговорка: „Ако не можеш да си с онзи, когото обичаш, обикни този, с когото си“.) А какво остава за човешкия избор? Изобщо ли нямаме думата в тези неща?

Майка ми твърди, че имаме. Смята, че поне жените имат. И преди да получа порой от имейли от религиозни фундаменталисти, които искат да я привлекат за спасяването на тези нещастни, объркани грешници от самите себе си, нека ви кажа, че в продължение на дълго време майка ми също избра да бъде гей. Тя твърди — и то, доста убедително, трябва да призная, — че хората са нещо повече от това, което избират да правят с гениталиите си, и че, наред с многото жени (може би дори болшинството), които по рождение са предопределени да обичат други жени, има също и такива, които случайно или не, сами решават да го правят. Те са били насилвани или унизявани, пренебрегвани или подценявани. Каквато и да е била причината обаче, на тях им е писнало от мъжете. Те търсят малко топлота и ако тялото, което идва заедно с топлотата, подозрително изглежда също като тяхното, е, може и да отнеме известно време да свикнат, но в крайна сметка, го приемат. Жените по принцип лесно свикват с нещата. Ние добре се приспособяваме към обстоятелствата.

Понастоящем моята майка като че ли избира отново да се върне към праволинейната утъпкана пътека, но в продължение на двайсет години тя категорично избра да бъде гей. Избра също така да отсъства от живота на децата си, което надали ще й спечели приза за „майка на годината“. Но все пак: какво точно е добрата майка? Тук отново опираме до избора, който правим.

Помня една случка, разказана ми от съседка преди време. Връщала се отнякъде със самолет и имала злощастието да седи до един грамаден мъж и малкия му син. Скоро, след като излетели, момчето почнало да се върти и бащата грубо му заповядал да седи мирно. Момчето се оплакало, че телесата на баща му преливат върху неговата седалка и не му оставят достатъчно място. Бащата му изръмжал да „млъква, ако не иска да му сритат задника“. Синът заявил, че си знае правата и заплашил да се обади на 911. На това място бащата го цапардосал. Съседката ми извикала стюардесата и поискала да й сменят мястото. Оказало се, че майката на момчето седи на задния ред и тя тутакси се съгласила да се сменят. След това съседката ми чула майката да умолява сина си да слуша баща си.

Това ли е добрата майка? В женската природа ли е да омиротворява и да бъде мила? Вярно, тя не е изоставила сина си, поне не физически, но какво е посланието й към него? Че няма нищо лошо в това да тормозиш някого и да му се караш, само защото е по-малък и беззащитен? Че правото е на страната на силата? Тя без съмнение би се оправдала, че не е имала друг избор и също като сина си е беззащитна, че да се възпротиви на мъжа си в този момент, би означавало той да я пребие по-късно. Но истината е, че тя е имала избор, както всички зрели хора, и задължение на майката е да защитава децата си, дори ако с това застрашава самата себе си.

Напоследък доста мислих по въпроса за тормоза над децата и много неща просто не мога да проумея. Защо са ти деца, ако ще ги малтретираш? Не е като да нямаме алтернативи. Можем да избираме между различните видове противозачатъчни, аборта, даването на нежелани бебета за осиновяване, предоставяйки по този начин на тези невинни дечица шанса да имат стабилен и любящ дом. Вместо това обаче твърде често избираме да вкараме децата в нелюбяща и враждебна среда, с прекалено неподготвени родители (или такива, които просто са емоционално празни и незаинтересовани).

Не говоря за малолетните майки, живеещи на социални помощи, за които достатъчно се е говорило. Повечето от тези момичета просто търсят някой, когото да обичат и който на свой ред да ги обича, а нерядко самите те са били подлагани на насилие. Мнозинството такива млади жени полагат максимални усилия да бъдат добри майки на своите деца, но в най-добрия случай, шансовете им са твърде ограничени. Одобрението, което са търсили през целия си живот, се измества от неподходящите гаджета към невръстните им дечица и когато това дете плаче цяла нощ, не е трудно плачът да се схване като обвинение. „Ти не си добра майка“ — отново и отново им натяква плачът, потвърждавайки най-лошите им страхове. И тогава лесно можеш да зашлевиш плесница.

Какво в такъв случай спира един човек да не бие, а кара друг да вземе пищящото бебе и така да го разтърси, че да му счупи врата? По природа ли някои хора са склонни към насилие или са били отгледани в семейства, където тормозът е бил метод на възпитание? Насилието е прилепчива болест, предава се от поколение на поколение. По всяко време може фатално да се прояви.

Бих могла да твърдя, че да, моята майка може и да ме е изоставила, но — хей, поне не ме е била. Бихте могли да ми възразите, че вашата майка може и да ви е била, но по дяволите — поне не ви е изоставила. Спорът е безкраен и в крайна сметка безсмислен, подобно на този за природата и възпитанието. Онова, което всъщност има значение, е как избираме да живеем живота си. Не можем да избираме родителите си. Но можем да изберем какви родители да бъдем самите ние. А като странични наблюдатели също имаме избор: да се изправяме срещу несправедливостта, където и когато се натъкнем на нея или просто да си сменим местата и да не правим нищо.

Чукането по вратата на къщата на Чарли бе колкото неочаквано, толкова и силно и настоятелно. Бе едва девет часът сутринта в неделя, твърде рано за когото и да било да идва. Чарли остави чашата си с кафе, отмести вестника настрани — обичаше да вижда как в действителност изглежда колоната й напечатана, — провери добре ли е затегнат колана на синия й хавлиен халат, стана от кухненската маса и се отправи към предната част на къщата.

— Кой е? — попита и погледна към детската стая, където Франи и Джеймс играеха на новата игра, купена от баба им.

— Лин — чу се ядосан отговор. — Отваряй вратата. Ще се разправям с тебе.

Чарли затвори очи, пое си дълбоко въздух, насили се да се усмихне и отвори вратата. Пак дежа вю, помисли си при вида на Лин Муър, застанала на единственото стъпало, размахала днешния вестник пред лицето си. Кристалните камъчета по дългите й червени нокти проблеснаха в очите на Чарли като огледалните квадратчета на дискотечна топка. Тъмната й коса бе навита на една страна отгоре на главата и заплашваше всеки момент да се изхлузи от многобройните фиби.

— Пак ли? — предпазливо попита Чарли.

— Нямаш ли с кого друг да се заяждаш?

— Не ти е харесала колоната ми — заключи Чарли.

— Какво толкова имаш против мен?

Чарли усети как рамене й рухват.

— Искаш ли да влезеш?

— Не. Не искам да влизам.

— Направила съм прясно кафе.

— Не искам никакво кафе. Нищо не искам от теб, освен да ме оставиш на мира.

— И все пак, ето че ти си дошла при мен — изтъкна Чарли.

— Не стига, че вече ме представи като някаква отчаяна сексуална маниачка…

— Никога не съм казвала…

— А ето че сега пък се оказвам и безотговорна.

— За какво говориш?

— И какво трябваше да направя? — продължи Лин, сякаш Чарли не бе казала нищо. — Бях притисната на мястото си до онзи дебелак, целият му вид говореше „Не се закачай с мен“ и какво трябваше да направя, като почна да пердаши детето си? Извиках стюардесата, казах й какво става и тя ме посъветва да си сменя мястото. Е, питам те, какво трябваше да направя?

— Не зная.

— По дяволите, не знаеш — възкликна Лин и размаха сутрешния вестник в лицето й. — Според малката госпожица Всезнайка аз трябваше да се опълча срещу несправедливостта, на която станах свидетел, да забравя, че съм затворена в тясно пространство на единайсет хиляди метра над земята, сякаш никой друг в проклетия самолет не е видял насилието.

— Нямах предвид конкретно теб — почна да увърта Чарли.

— Точно мен си имала предвид. Кой ти разказа историята?

— Просто се опитвах да илюстрирам мисълта си.

— О, направи го и още как — „като странични наблюдатели също имаме избор: да се изправяме срещу несправедливостта или просто да си сменим местата и да не правим нищо“. Кажи ми, никога ли не се уморяваш да съдиш хората?

— Не се опитвах да съдя.

— Не, не е било необходимо да се опитваш. Идва ти отвътре. Голяма работа си, знаеш ли?

— Мамо? — чу се плахо гласче зад гърба й.

Чарли се обърна и видя Франи да се поклаща несигурно на прага на кухнята с разширени от безпокойство очи.

— Всичко е наред, миличка. Госпожа Муър просто е разстроена.

— Така ли?

— Няма нищо, Франи — каза й Лин. — Тръгвам си. Направи ми само една услуга — обърна се към Чарли тя. — Престани да използваш живота ми като храна за колоните си.

— Благодаря ти, че се отби — прошепна Чарли, повтаряйки думите на Брам, после затвори вратата и се обърна към дъщеря си.

— Защо никой не те харесва? — попита Франи.

— Какво? Кой казва, че никой не ме харесва?

— Всички все ти крещят.

— Не, не е така.

Франи гледаше неубедено.

— Чух какво каза Елиз на татко.

Чарли се приведе на колене пред дъщеря си и приглади няколко косъмчета от челото й.

— Какво му каза?

— Че си „неописуема егоистка“.

— Бре! Неописуема?

— Какво означава това?

Чарли се замисли за момент.

— Означава, че няма достатъчно думи да опише за каква егоистка ме мисли.

— Но ти не си. Нали?

— Не, не съм — съгласи се Чарли. Дали?

— А голяма работа ли си?

Чарли се засмя.

— Да кажем просто, че съм разрастваща се работа.

— Това какво значи?

— Означава, че още не съм си показала напълно рогата. Но правя каквото мога.

— Аз не мисля, че си неописуема егоистка.

— Благодаря ти, миличка. Оценявам това.

— Какво ’ценяваш? — Джеймс се втурна към майка си и сестра си с такава сила, че и тримата паднаха на земята.

Чарли прегърна своите две деца в скута си.

— ’ценявам двете си красиви ангелчета.

— Аз не съм ангел, глупчо — разсмя се Джеймс.

— Той е разрастваща се работа — със срамежлива усмивка обяви Франи.

— Толкова ви обичам и двамата — каза Чарли и така ги заобсипва с целувки, че те побързаха да се измъкнат от ръцете й.

— Колко? — провикна се Джеймс и хукна заднишком по коридора.

Чарли вдигна ръце с разперени пръсти:

— Толкова. — Смеейки се и плачейки едновременно, тя гледа след децата си, докато те се скриха в своята стая. Неописуемо, мислеше си тя.

Един час по-късно на вратата се позвъни.

— Мили боже — измърмори Чарли. — Какво пък сега? — Тя тихо приближи входната врата. — Кой е?

— Глен Макларън.

Чарли отвори. Той наистина прилича на гангстер, не можа да не си помисли. Дали не бе дошъл да се възползва от дължимата му благодарност? Какво точно очакваше?

— Е, каква изненада.

— Не неприятна, надявам се. В неподходящо време ли идвам?

Двойно отрицание, помисли си тя и го пропусна да влезе.

— Кафе? — попита, макар това да означаваше, че трябва да го приготвя наново. След посещението на Лин набързо бе погълнала три горещи чаши и си изгори езика.

— Не, благодаря. — Той не продължи по-навътре от антрето, местейки поглед от вътрешността на къщата към сребристия си мерцедес на улицата. — Къде е Джеймс?

— Играе на „Монополи“ със сестра си — отговори Чарли и кимна към стаята им. — Искаш ли да го извикам?

— Не, дойдох да видя теб. — Отново погледна към колата си. Да не би да се страхуваше някой да не я открадне?

— О?

— Надявах се да ми се издължиш.

Чарли нервно погледна към детската.

— Сега ли?

— Сега ме устройва.

— Какво точно имаш предвид?

— Харесваш ли кучета? — попита Глен.

— Кучета ли?

— Най-вече малки бели помиярчета на име Бандит, на които не им пада козината и нямат бълхи, но са бездомни и ще бъдат съсипани, ако бъдат вързани някъде през следващите три седмици.

— Имаш малко бяло куче на име Бандит?

— Подарък от една доста заблудена бивша приятелка.

— Разбира се.

— Но те уверявам, че е напълно дресиран и няма да създава никакви проблеми.

— Искаш да гледам кучето ти три седмици?

— Заминавам за Северна Каролина, за да постоя със сина ми, докато майка му кара късен меден месец, а човекът, който трябваше да се грижи за Бандит, ами, нека кажем, че имахме малко недоразумение и тя никога повече не иска да види нито мен, нито кучето ми.

— Интересно.

— Всъщност, не е. Но Бандит е. Повярвай ми, така ще го обикнеш, че няма да искаш да ми го върнеш.

Чарли не знаеше какво да отговори.

— Не казвам, че няма да го направя — заоправдава се тя, — но не си падам съвсем по кучета. Всъщност, никога в живота си не съм имала домашен любимец. Нищо не разбирам.

— Трябва само да не забравяш да го храниш всяка сутрин и да му даваш прясна вода. И после да правиш същото вечерта. Междувременно трябва да го изкарваш на разходка. Той още е малък, затова не е лошо на няколко часа да го изкарваш да си свърши работата. Просто го пускаш някъде на трева и му казваш „действай“ и той го прави.

— Действай?

— Зная, че звучи глупаво…

— Наистина звучи глупаво.

— Обаче работи.

— Но аз дори не съм си вкъщи през по-голямата част от деня.

— Когато те няма, той си стои в кошарката и спи. Нощем също спи там и никога не плаче. Заклевам се. Честно, почти сам се грижи за себе си.

Куче, помисли си Чарли и почти й се прииска на вратата отново да беше Лин, а не Глен. Какво щеше да прави с това куче? За три седмици! И все пак, той бе завел сина й на лъвското сафари, без дори да възроптае…

— Разбира ли се с деца?

— Шегуваш ли се? Той обожава децата.

— Джеймс понякога е доста буен.

— Той обожава буйните.

— Ами, добре — примири се Чарли. — Предполагам, че ще се справим за три седмици.

— Благодаря, благодаря, благодаря. — Глен вече отваряше вратата. — Отивам да го доведа.

— Какво?

— Той е в колата.

— Оставил си го в колата? — Чарли го последва навън по алеята.

— Не се безпокой. Оставих прозорците отворени. Виждаш ли колко е добричък? — каза той, като стигнаха до мерцедеса.

Показа се малка рошава бяла глава. Яростно се размаха опашка.

— Всичко е наред, приятел — каза Глен и кучето заподскача на черната кожена седалка. — Видя ли? Казах ти, че веднага се връщам. — Той отвори вратата и взе в ръце развълнуваната пухкава топчица. Кученцето тутакси почна да го ближе по врата.

— Това разваля имиджа ти — отбеляза Чарли.

Глен се засмя.

— Кажи здрасти на Чарли, Бандит. Тя ще се грижи за теб през следващите три седмици. — Той предаде въртящото се животинче в ръцете й. То тутакси се укроти и се зарови във врата й, положило муцунка на рамото й.

— Виж ти. Не си ли късметлийка?

— Аз?

— Когато едно куче положи глава на рамото ти така, това значи, че се обвързва с теб за цял живот.

— Ние сме обвързани?

— За цял живот.

— За три седмици — натърти Чарли. Глен извади голяма кутия с нещата на Бандит от багажника. — Какво е това?

— Кошарката му, храната, паничката, каишката, играчките — свирещият хамбургер му е любим, — телефонният номер на ветеринаря…

— О, Господи. Не мисля, че ще се справя.

— Шегуваш ли се? Щом можеш да се справиш с Джил Роумър, със сигурност ще се справиш и с едно малко кученце за няколко седмици.

— Кой казва, че се справям с Джил Роумър? — Чарли последва Глен нагоре към къщата.

— Не се ли захвана с книгата?

Чарли сви рамене, а Глен отвори вратата и остави кутията с нещата на Бандит в антрето.

— Честно казано, не зная как стоят нещата в момента. Когато говорихме миналата седмица, тя ми затвори телефона.

— Радвам се да разбера, че си все така сговорчива с хората. — По устните му заигра палава усмивка. — Каква е тя, впрочем?

— Не зная — искрено отговори Чарли. — Не съм сигурна как да я разбирам. В един миг е като малко изгубено момиченце, мека и уязвима — буквално трябва да се ощипеш, за да си спомниш, че е виновна за смъртта на три невинни дечица, — а в следващия почва да гледа особено, сякаш ти взема мярка за шапка и ти се струва, че е способна на всичко.

— Звучи интригуващо.

— Не зная. Адвокатът й може и да е прав. Той не мисли, че аз съм подходящият човек за тази работа.

— Значи греши — заяви Глен. — А ти на кого ще вярваш — на един високоплатен адвокат с цял куп помпозни дипломи или на псевдомафиот с възхитително малко кутре? Отговорът е съвсем ясен, ако питаш мен.

Чарли се засмя и усети как кученцето се сгуши още по-плътно до врата й.

— Сигурен ли си, че на това куче всичко му е наред?

— Майтапиш ли се? Той е на седмото небе. И кой не би бил?

Чарли отстъпи крачка назад, сякаш да се дистанцира от комплимента, също и от мъжа, който ставаше все по-привлекателен всеки следващ път, когато го видеше. Дали тази работа с кучето не бе само хитрина, за да я обезоръжи, начин да я прелъсти, а после да я зареже, да й върне за гадостите, които бе написала срещу него в колоната си? Това, че тя не си падаше по секса за отмъщение, не означаваше, че той не си пада.

— Е, приятно прекарване със сина ти.

— Благодаря. Така смятам, че ще е.

— Обади ми се веднага, като се върнеш. За да си вземеш кучето — тутакси уточни тя.

— Така и ще направя. Довиждане, Бандит. — Той мина зад Чарли, за да погали Бандит по главата. — Пази се — каза на Чарли.

Тя се улови, че едва ли не очаква една милувка по главата и за себе си и почти се разочарова, когато Глен само я потупа по ръката, преди да се качи в колата си и да потегли. Ръката му се подаде от прозореца и дълго маха. Щом зави зад ъгъла, тя сложи Бандит на тревата, сви рамене и каза:

— Какво, по дяволите. Действай.

Няколко секунди кучето души наоколо, хареса си едно място, вдигна крак и покорно се изпика.

— Удивително. — Чарли вдигна отново кученцето. В този миг Гейб Лопес отвори вратата на къщата си и се втренчи в нея. — Добро утро, господин Лопес — провикна се тя, решена да започне всичко отначало и му махна със свободната си ръка.

— Само дръж това куче далеч от двора ми — предупреди я той, после затвори и се прибра.

Глава 17

Подател: Нов почитател

До: Charley’sWeb.com

Относно: Страхотна колона!

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:06:24

Скъпа Чарли! Уау! Биваше си я тази колона във вчерашния вестник. Нямах търпение да ида днес на работа, за да ти благодаря за нея. Като социален работник, аз мисля, че главните ти цели са много добре подбрани. Колегите ми и аз проведохме дълга дискусия на тема природата срещу възпитанието и накрая се съгласихме, че важни са не толкова целите, колкото резултатите. Не са нужни доказателства, а толерантност. Може би, ако всички ние бяхме по-отстъпчиви и уважавахме различията си, нямаше да има такова нещо, като насилието над деца.

Искрено твоя

Кара Стивънсън

 

 

Подател: Чарли Уеб

До: Кара Стивънсън

Относно: Благодаря

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:08:16

Скъпа Кара, много ти благодаря за любезното писмо.

Хубаво е да те оценят. Надявам се, че ще продължиш да четеш и да се радваш на моите статии.

С топлота: Чарли Уеб

 

 

Подател: Разтревожен

До: Charley’sWeb.com

Относно: Последната ти колона

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:14:02

Скъпа Чарли Уеб,

Винаги съм подхождал към статиите ти със смесица от задоволство и тревога. Кого ли ще въртиш днес на шиш и защо? Какво си направила пък сега с тялото си? Какви ли мисли се въртят в тази хубава малка глава? Затова, представи си разочарованието ми от последната ти колона, която бе не само провокативна, но и дълбокомислена. Надявам се, това не означава, че си изоставила своите по-егоистични и, извинявай, по-повърхностни теми, като коламаската и „Пешън“-партитата — всичките с изследователска цел, разбира се — заради по-важни, но по-малко занимателни проблеми като насилието над деца. Аплодирам твоята несъмнено дълбока отдаденост на социалната справедливост, но все пак копнея за онази по-плитка, предишна Чарли. Моля те, не ме разочаровай отново.

Арнолд Лорънс

 

 

Подател: Чарли Уеб

До: Арнолд Лорънс

Относно: Благодаря, но не благодаря

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:20:2

Скъпи разтревожен Арнолд,

Няколко пъти прочетох писмото ти и пак не съм сигурна, дали да се чувствам поласкана или обидена. Наистина, винаги е хубаво да те намират привлекателна, но съм удивена, че не ме мислиш за нещо повече от декоративна, празна черупка. За мен е удоволствие, че статиите ми ти харесват, но в същото време съм разочарована, че ги намираш плитки. Само защото нещо е забавно, не го прави непременно по-малко важно, също както, засягането на сериозна тема, не прави от журналиста значим човек. Бъди сигурен, че ще продължа да пиша по теми, които ме засягат и вълнуват. Някои от тях ще са от сериозно естество, други не. Но всички те ще се стремят да дадат повод за размисъл и дискусия. Надявам се, че пак ще ги очакваш с обичайната си смесица от задоволство и тревога.

Искрени поздрави, Чарли Уеб

 

 

Подател: Шерил Волп

До: Charley’sWeb.com

Относно: Нещо, което ме влудява

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:32:59

Скъпа Чарли, чета работите ти, откакто почна да пишеш в „Поуст“, и намирам колоните ти за вдъхновени, добре написани и навременни. За съжаление обаче има нещо, което още не си засегнала, въпреки че във вчерашната си статия донякъде го намекна във връзка с бащата, който тормози сина си. Това е проблем, който мен лично ме влудява: хората с наднормено тегло в самолетите! Не е ли вбесяващо да платиш толкова пари за билет и накрая да се окаже, че разполагаш само с половин седалка, тъй като някой, който не е в състояние да контролира собствения си апетит, се е разлял и в твоето пространство? Дори само това би ме накарало да поискам да ми сменят мястото! Силно желая да видя твоите възгледи по този въпрос.

Искрено твоя: Шерил Волп

 

 

Подател: Читател с разбиране

До: Charley’sWeb.com

Относно: Майка ти

Дата: Понеделник, 12 януари 2007, 09:42:13

Горката ми, скъпа Чарли! Най-накрая разбрахме защо си такава. Майка ти! Каква ужасна и противна жена! Тя определено се нуждае от надзор, както и ти, безпомощната жертва на нейната аморалност. Ненапразно богобоязливите хора навсякъде по света хулят онези, които извращават Божията воля. Сам Бог заповядва тези дегенерати да бъдат умъртвявани. Майка ти трябва да се отрече от пороците си, а докато го направи, ти нямаш друг избор, освен да се отречеш от нея. Ще се моля за душите ви.

Бог с теб:

Читател с разбиране

Чарли се мъчеше да измисли остроумни отговори на последните два имейла, когато телефонът на бюрото й звънна.

— Чарли Уеб.

— Здравей — чу се ясен, полупознат глас.

Опита се да прикачи към него лице, но не успя.

— Аз съм, Емили — след известна пауза обяви жената. — Сестра ти — добави, ясно произнасяйки всяка дума, сякаш говореше в микрофон.

Пред очите на Чарли тутакси се появи образът на красивата млада жена, с елегантни черти и дълга до брадичката права руса коса.

— Емили! Боже мой! Как си?

— Много добре, благодаря. А ти?

— Чудесно. Е, малко уморена, предполагам. Съгласих се да гледам кученцето на един приятел за няколко седмици. Уж трябваше да си спи в кошарката, но почти цяла нощ плака, докато накрая не го взех в леглото при мен, а той не спря да се притиска до крака ми, аз пък просто не съм свикнала да си деля пространството и… — Какво й ставаше? Почти от две години не бе говорила със сестра си. Защо сега дрънкаше за проклетото куче? — Как си? — попита отново.

— Все още съм много добре — хладно отговори тя. — Виж. Разбрах, че си говорила с Ан.

— Преди няколко седмици, да. Защо? Нещо не е наред ли?

— Не, разбира се. Всичко е наред. Новата й книга е номер две в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

— Това е чудесно.

— Ти прочете ли я вече?

— Надявам се да го направя този уикенд. — Чарли превъртя очи към тавана. — Обаче Брам я е прочел. И наистина му е харесала.

— Да не е бил дрогиран?

— Не. Защо? Толкова ли е зле?

— Татко казва, че са долнопробни дрънканици.

— Звучи ми в негов стил. А какво е твоето мнение?

— Дрънканици, но не долнопробни — отсече Емили.

— Висока оценка, наистина.

— Как е Брам, все пак?

— Добре. Вече повече от десет дни е чист и трезвен.

— Цели десет дни. Уау. — Очевидно, Емили съвсем не бе впечатлена. — А Франи и Джеймс? Добре ли са?

— Много са добре. А Катрин?

— Расте като тръстика. Ан каза ли ти, че ще остави А. Дж. да вземе децата?

— Какво искаш да кажеш? — Чарли си спомни, че А. Дж. бе заплашил да се съдят за настойничеството над Дарси и Тес, ако Ан откаже да му плаща издръжка. — Искаш да кажеш, че тя смята, че той блъфира?

— Не. Дава му пълно настойничество. Казва, че напоследък пътувала много, а когато си била вкъщи, работела, давала интервюта и т.н., и т.н. Мисли, че ще са по-добре с него.

— Но това е нелепо.

— Не, такава си е Ан. Или по-скоро Елизабет. Разбирам, че още си в контакт с майка ни.

— Тя ще е съсипана, когато чуе за това.

— Да не се шегуваш? Това е тотално утвърждаване на нейните методи за отглеждане на деца.

— Да се обадя ли на Ан? Да се опитам да я накарам да промени решението си?

— О, добра работа ще свършиш, като зная колко сте близки.

— Но тя прави огромна грешка. Знаеш го.

— Може би. А може би не. Както и да е, не се обаждам за това.

— А за какво?

— За онова нещо с „Пийпъл“.

— Какви хора? — попита Чарли, замаяна все още от съобщението на Емили. Как можеше Ан дори да си помисли да изостави децата си след всичко, което самите те бяха преживели?

— Списание „Пийпъл“. Онази история, която искат да напишат.

Чарли смътно си спомни, че Ан бе споменала нещо такова.

— Историята със сестрите Бронте — каза тя.

— Правилно. Явно, по принцип не пишат за писатели, понеже те са скучни, но Ан е изключение заради кашата с А. Дж. И защото аз съм в телевизията…

— Наистина съжалявам, че изпуснах изявата ти в „Добро утро, Америка“ — прекъсна я Чарли.

— Голяма работа. Както и да е — продължи Емили, — след като в „Пийпъл“ чули, че и ти си писателка и се казваш Шарлот, е — как да устоят? И така, сега са пощурели да пишат за това и искат да ни интервюират всичките, колкото е възможно по-скоро. Решили, че след като Ан ще идва в Палм Бийч по време на своето турне, бихме могли всички да се срещнем там.

Милион въпроси минаха през ума на Чарли. Но зададе само един:

— Кога?

— Датата още не е уточнена. По някое време през следващите няколко седмици. Ще ти се обадя, когато се знаят точните дата и място.

— Мислиш ли наистина, че това е добра идея? — попита Чарли.

Вече не помнеше откога трите сестри не се бяха събирали в една стая.

— Шегуваш ли се? Такава реклама с пари не можеш да купиш. Помисли за известността, да не говорим докъде може да ни доведе това интервю. В „Добро утро, Америка“ вече мислят дали да не ни отделят време. Всичко е възможно. Дори Опра.

Една статия в „Пийпъл“ със сигурност нямаше да навреди на шансовете й издателите да се заинтересуват от книгата за Джил Роумър, призна си Чарли. Щяха да се редят на опашка, да размахват крупни аванси пред очите й. А една поява при Опра навярно щеше да впише книгата й във всеки списък на задължителната литература. Щеше да стане богата и известна, да не говорим колко щяха да я търсят и уважават. Трябваше само да каже „да“.

— Ами Брам? — попита вместо това.

— Брам ли? Какво за него?

— Ами освен че ни е брат, той също така е и много талантлив художник. Него ще го включат ли?

— Той не се вписва съвсем в историята — каза Емили, — но съм сигурна, че все някак ще го споменат.

— Трябва да е повече от споменаване — настоя Чарли с изненадваща решимост.

— Не можем да определяме съдържанието, Чарли.

— Ами нашата майка? — отклони темата Чарли.

— Тя няма нищо общо с това. — Добре тренираният мелодичен глас на Емили стана твърд и студен.

Чарли си представи как сестра й хапе долната си устна, както правеше като малка, когато се дразнеше за нещо.

— Има много общо с това — възрази Чарли. — Ако не беше тя, нямаше да има три сестри, наречени Шарлот, Емили и Ан.

— Накъде точно биеш? — нетърпеливо попита Емили.

Накъде биеше?

— Ще дам интервю при две условия.

— Две условия — невярващо повтори Емили.

— Първо, Брам да вземе равно участие.

— Наистина ли мислиш, че дотогава ще остане трезвен? — прекъсна я Емили.

— И второ, ти и Ан да се съгласите да се срещнете с нашата майка, докато сте тук.

— Какво? Няма начин.

— В такъв случай — не проявявам интерес.

— Ти си луда. Тази история може да те изведе начело. Това е един шанс в живота.

— Ще има и други шансове. — Дали? Какво правеше?

Настъпи дълго мълчание.

— Ще се наложи пак да ти се обадя. — И Емили затвори, преди Чарли да успее да се сбогува.

Тя остави слушалката и шокирано се втренчи в монитора. Какво, по дяволите, бе направила току-що? Наистина ли бе поставила на карта най-голямата възможност в кариерата си, заради неразумни претенции? Коя беше тя, че да диктува каквото и да било на когото и да било? Сестрите й бяха взели страна, както и тя. Коя беше тя, че да им казва, че дължат на майка си втори шанс? Емили беше права. Тя беше луда.

Чарли разсеяно прегледа списъка с нови имейли, пристигнали, докато говореше по телефона и отвори последния на екрана.

Подател: Човек с вкус

До: Charley’sWeb.com

Относно: Последната ти колона

Дата: Понеделник, 12 февруари 2007, 09:53:01

Скъпа Чарли,

Някои хора май никога не си вземат урок! След като ти писах последния път, си помислих, че има шанс (само шанс, имай предвид), че може наистина да премислиш нещата, които ти казах и да направиш нещо, за да се поправиш. Колоната ти за излишното харчене бе определено стъпка в правилната посока и ме накара да се обнадеждя. Но за съжаление, оказа се, че ГРЕША!!! Ти си така ГЛУПАВА и СКВЕРНОСЛОВНА, както винаги! Как смееш да ни навираш в лицата НЕЗДРАВОТО и ПЕРВЕРЗНО поведение на своята майка. Достатъчно ГАДНО е, че й харесва да ЛИЖЕ ПУТКИ, но удоволствието, което ти изпитваш да ни го разказваш, е прекалено, за да може ДОСТОЙНИЯТ човек да го понесе. Не изпитвам вече и грам симпатия към теб. ТИ ЗАСЛУЖАВАШ ДА УМРЕШ!

P.S. Не се заблуждавай, че децата ти ще бъдат пощадени. Няма.

— О, не — прошепна Чарли в дланта си. Тя незабавно препрати имейла до Мичъл Джонсън и Майкъл Даф, после се отпусна на стола си и препрочете писмото отново и отново, докато не го научи наизуст. — Ти, болно копеле. Как смееш! — Бръкна в чекмеджето и намери визитната картичка на полицай Дженифър Рамирес, после й се обади на мобилния телефон. С полицайката обаче нямаше връзка и Чарли можа само да остави съобщение на гласовата поща. — По дяволите! По дяволите! — изруга тя, стана и почна да обикаля безпомощно в кръг зад стола си.

Телефонът иззвъня. Чарли се хвърли към него.

— Ало? Полицай Рамирес?

— Алекс Прескот — отговори мъжът. — В неудобно време ли се обаждам?

Трябваха й няколко секунди да овладее дишането си и да се успокои.

— Не, просто… току-що получих доста неприятен имейл.

— В какъв смисъл неприятен?

— В обикновения: аз съм тъпа и отвратителна и заслужавам да умра.

— Това определено минава за неприятно.

— Ти получавал ли си някога такива имейли?

— От време на време. Любими са ми тези, които цитират Шекспир. Нали знаеш онзи стих: „Първо, ще убием всички адвокати“.

— Наистина ли? — Чарли осъзна, че се усмихва и не можеше да разбере защо трябва да й действа толкова успокоително фактът, че животът на Алекс също е бил заплашван. — Значи смяташ, че няма за какво да се безпокоя?

— Сигурен съм, че е само празна заплаха.

— Заплашени обаче са и децата ми — каза тя и гласът й се прекърши.

— В такъв случай, мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— Направих го. Тъкмо чаках да ми звъннат.

— Ще ти се обадя друг път — предложи той.

— Не, няма нужда. Какво става? — Дали Джил не му се бе обадила да му каже, че е разстроена от последната им разправия и че иска да наеме друг писател?

— Сестрата на Джил, Пам, се съгласи да се срещне с теб.

— Наистина ли? Кога?

— За съжаление трябва да стане този уикенд. Баща й и брат й ще отсъстват от града, а тя би говорила с нас само ако ги няма.

— Ще видя какво мога да уредя.

— Нали ще ме уведомиш колкото се може по-скоро?

— Абсолютно. — Чарли затвори телефона. Той тутакси почна отново да звъни.

— Полицай Рамирес?

— Не съвсем — отговори сестра й. Всяка нейна дума бе като парче лед. — Емили?

— Говорих с Ан — каза тя. — Съгласни сме.

Глава 18

— Изглеждаш уморена — забеляза Алекс, когато Чарли се настани на предната седалка на колата му. Леко ръмеше, затова гюрукът на кабриото бе спуснат.

Чарли махна за довиждане на майка си, която гледаше от прозореца на всекидневната, и се помъчи да не се дразни от забележката му. Всъщност доста време се бе подготвяла за това пътуване — повече, отколкото би отделила за истинска среща — и си мислеше, че изглежда дяволски добре. Внимателно бе преровила гардероба си, отхвърли една бледорозова блуза, понеже й се видя твърде момичешка, както и друга, заради прекалено ярките цветя по нея и накрая се спря на моравото си копринено сако и класически черни панталони. Тоалетът й бе изискан, без да е натрапващ се, тя изглеждаше съблазнително, но не прекалено секси. „Кого се опитваш да впечатлиш?“ — я бе попитала майка й.

Кого се опитвам да впечатля наистина, запита се и тя, докато Алекс потегляше. Със сигурност не Пам, сестрата на Джил. Определено не и Алекс, който бе облечен небрежно с дънки и карирана риза и очевидно не бе положил от своя страна никакви усилия да впечатли нея.

— Не си доспивам.

— Още заплашителни имейли ли? — Алекс зави на север към Окичоби.

— Не, слава богу. Просто едно кученце с твърде малък пикочен мехур.

Алекс погледна изненадано.

— Никога не бих си помислил, че обичаш кучета.

— Просто правя услуга на един приятел. — Чарли набързо му обясни как стоят нещата с Глен Макларън.

„Това е кучето на Глен“ — бе казала на майка си по-рано. — „Какво можех да направя? Дължах му услуга.“

„Той не се ли нави просто на една свирка?“ — бе незабавният отговор на майка й.

— Глен Макларън — повтори сега Алекс, проточвайки името, сякаш му бе познато.

— Познаваш ли го?

— Звучи ми познато.

— Притежава нощен клуб в Палм Бийч.

Алекс сви рамене, сякаш вече бе загубил интерес.

— Сигурен съм, че ще си спомня. Това майка ти ли беше, дето ни гледаше от прозореца?

— Майка ми.

— Доста привлекателна, доколкото видях.

— Определено няма друга като нея.

Алекс се засмя.

— Майките не са ли все такива?

— Май говориш от личен опит — отбеляза Чарли.

— Убеден съм, че всеки си има „майчина“ история за разказване.

— Разкажи ми твоята.

За момент Чарли се побоя, че твърде силно е натиснала бутона на фамилиарността, че Алекс може да прекрати разговора и да избяга в уюта на правните си записи, но той само се засмя и каза:

— Моята майка е от онези хора, които никога не използват една дума, ако и хиляда ще свършат работа. Цял ден може да ти разказва какво е закусвала.

— Звучи очарователно.

— Обаче не е. Но какво да се прави?

— А ти какво правиш?

— Слушам я. Светът няма да свърши.

— А баща ти?

— Той престана да я слуша, когато бях на две години. История на майка ми накратко звучи така: един ден той просто излезе от къщи и никога не се върна.

— Искаш да кажеш, че никога повече не си го виждал?

— Виждах го от време на време, докато не се ожени отново и не си създаде ново семейство. След това вече не го виждах често. От около пет години изобщо не съм го чувал. Май се е преместил в Калифорния.

— Липсва ли ти?

— Не бих казал. Макар че съм любопитен по отношение на двамата ми полубратя — добави, без тя да го пита.

— Би могъл да се свържеш с тях — предположи Чарли.

— Бих могъл — съгласи се той. — Ако правилно си спомням какво каза Джил, ти имаш брат и две сестри.

Раменете на Чарли се стегнаха. Все още бе ядосана, че Джил я бе отрязала по-рано през седмицата. Бе изминала целия път до Пемброук Пайнс, само за да чуе, че Джил не се чувствала добре и нямало да може да се види с нея.

— Ако още веднъж ми изиграе тоя номер — каза сега Чарли, без да си дава труда да обясни, — аз съм вън от играта.

Алекс не се престори, че не разбира за какво става дума.

— Помоли ме да ти кажа, че много съжалява за начина, по който се е държала.

— Тя трябва да разбере, че няма забранени въпроси.

— Тя разбира това.

— Тази книга бе нейна идея — напомни му Чарли. — Не съм дошла да ме размотават.

— Кълне се, че това няма да се повтори.

— Е, в това е права — заяви Чарли, твърдо решена да не прости толкова лесно на Джил. Седмицата и без това бе достатъчно натоварена с работата по следващата й статия и с усилията да не се поддава прекомерно на заплахите от имейла.

— Онзи списък ще ми трябва — бе й напомнила полицай Рамирес и Чарли прекара няколко часа в записване имената на всички, които някога бе обидила, започвайки с Лин Муър и Гейб Лопес и още по-назад, чак до началното училище. Включи в списъка дори баща си и сестрите си, въпреки изненадата, проблеснала в тъмните очи на Дженифър Рамирес.

— Сестрите ми впрочем ще дойдат в Палм Бийч след няколко седмици — неочаквано и за себе си сподели тя.

— Това е хубаво. — Алекс помълча и обърна глава към нея. — Не е ли?

— Предполагам, че ще видим. — Не проговориха няколко минути. Алекс пусна радиото и колата се изпълни с рокмузика. Джош Гробен напяваше мелодично, дори малко мелодраматично, как се бил „възбуждал“.

— Каква музика харесваш? — попита Алекс.

— Предполагам, отговорът е класическа — след минута размисъл отговори Чарли.

— Защо така предполагаш?

— Не зная. Сигурно, за да не ме помислиш за плитка.

— Не те мисля за плитка.

— Нима? Но аз съм — заяви тя и изпита облекчение, когато той се засмя. — Кънтри — призна след малко. — Харесвам кънтри музика.

— Наистина ли? Някой певец по-конкретно?

— Харесвам всички — призна тя. — Гарт Брукс, Винс Гил, Тим Макгроу.

— И никакви жени?

— Фейт Хил, Алисън Краус, Доли Партън, разбира се.

— Разбира се. Всички харесват Доли.

— А ти каква музика обичаш? — попита на свой ред Чарли. Даде си сметка, че наистина се интересува.

— Класическа — безизразно отговори той. — Шегувам се. Всъщност, и аз горе-долу си падам по кънтри. — И превключи радиото на кънтри канала. „Джуд“ пееха „Мамо, той е луд“. — Дори свиря малко на китара.

— Това не ме изненадва. Е, леко се учудвам, че свириш на китара, но не и че свириш добре, ако в това има някакъв смисъл.

— Може и да има.

— Преди свирех на пиано — каза Чарли.

— Вече не ли?

— Спрях, когато бях на дванайсет. Баща ми каза, че от свиренето ми получавал мигрена.

— Толкова слаба ли беше?

— Толкова добра — поправи го Чарли. — Знаеш ли какви усилия ми костваше да му докарам главоболие?

Алекс бе видимо заинтригуван, но не я разпитва повече.

— А каква храна предпочиташ? — потърси по-безопасна тема той.

— Италианска.

— И аз така си помислих. Някога ходила ли си на вечеря в „Сентро“?

— Не. Къде е това?

— В един малък мол, недалеч от затвора „Пемброук“. Ако искаш, може да идем там, след като се видим с Джил в сряда.

Канеше ли я вече на среща, запита се Чарли и отклони въпроса:

— Не знаех, че ще идваш — имаше предвид срещата в сряда.

— Реших, че няма да е лошо, като се има предвид какво стана миналия път. Пък и имам среща във Форт Лодърдейл сутринта. Можем да се срещнем в затвора. Ако, разбира се, не възразяваш.

— Не. Не възразявам.

— Добре.

Разговорът отново прекъсна за малко. След „Джъд“ запя групата „Алабама“: „Трябва само да живея и умра“ — страстно пееха те.

— Знаеш ли какво точно се е случило? — попита Чарли.

— В какъв смисъл?

— Знаеш, че Джил е била сексуално насилвана от брат си — заяви Чарли.

— Да.

— Че и баща й я е насилвал.

— Биел я е, да.

— А сексуално?

Нова пауза.

— По-добре питай Джил за това.

— Питам теб.

— Не ми е удобно да го обсъждаме.

— Ами ако Джил каже, че можеш да ми разкажеш?

— Тогава ще ти разкажа.

Ново мълчание. Финалният припев на „Алабама“ заглъхна, последван от новините: шестгодишно момче се е удавило в инцидент с лодка в канала; местен политик е разследван от полицията за порно в Интернет; нови сблъсъци в Афганистан.

— Как върви онова дело, по което работеше? — попита Чарли.

— Кое беше?

— Знаеш. Светът срещу майката.

— О, това ли — леко се подсмихна той. — Спечелих.

 

 

Даня се намираше на север от Холивуд, недалеч от летището на Форт Лодърдейл.

Джил бе права за това място, помисли си Чарли, оглеждайки двете страни на пустата главна улица със закрити витрини. Повечето сгради стояха празни и май от доста време бяха такива — със сиви й безжизнени фасади, лющеща се мазилка, избелели до нечетливост надписи и тъмни, потънали в прах прозорци.

— Доколкото разбрах — започна Алекс, — това е било някакъв център. Сега обаче, само няколко магазина работят.

— „Колекции“ не се ли пише с „к“ в средата? — попита Чарли, когато минаха покрай един празен магазин с надпис „Антики и колегции“.

— Сигурно тук може и по двата начина.

— Ти колекционираш ли нещо?

— Като малък събирах бейзболни картички. А ти?

Чарли поклати отрицателно глава.

— Майка ми имаше фантастична колекция от кукли от цял свят. Поне сто. Промъквах се в стаята й и си играех с тях.

— Има ли ги все още?

— Баща ми ги изхвърли, когато тя ни напусна. Един ден се прибрах от училище и вече ги нямаше. Отначало си помислих, че ги е взела със себе си… — Гласът й заглъхна. Почака той да зададе обичайните въпроси за семейството й, но или се въздържа, или не го интересуваше.

— Ами антики? — попита той.

— Какво за тях? — Защо не се интересуваше?

— Харесваш ли ги?

— Не особено. — Нали почти я бе поканил на среща? Дали не се цупеше, понеже тя не му отговори? — А ти?

— Никога не схванах тръпката. Предпочитам да съм първият собственик на нещо.

— Което обяснява избора ти на кола.

Алекс се засмя.

— Ако щеш вярвай, но по едно време тази кола си беше чисто нова. Платих я в брой с пари, спестявани от години. Винаги съм искал кабриолет. Още не мога да се реша да се разделя с нея. — В края на улицата той зави надясно, после наляво и пак наляво. Не след дълго се озоваха встрани от центъра и се отправиха към по-рядко населена част на града. — Тук живее семейство Роумър — заяви той след километър и половина и още няколко завоя. Посочи една скромна сива дървена къща в края на квартала.

Чарли извади от чантата си касетофона, включи го и тихо изговори в микрофона:

— Къщата е малка, около сто квадратни метра, на един етаж и изглежда като всички останали къщи наоколо, сякаш преднамерено незабележима. Боядисана в сиво, с бяла дограма. Боята е сравнително нова, поддържана предна градинка, завесите на челния прозорец са дръпнати. Има заден вход. Гараж за една кола. — Прибра касетофона обратно и извади малък дигитален фотоапарат. — Мога ли да направя няколко снимки?

— Направи го дискретно — посъветва я Алекс и вкара колата в алеята пред къщата.

Без да обръща внимание на засилващия се дъжд, Чарли слезе от колата и щракна няколко снимки, преди Алекс да е загасил двигателя.

— Оттук — той я подхвана за лакътя и я поведе към входната врата. Натисна звънеца и зачака. След десет секунди го натисна отново.

— Нали знае, че ще дойдем? — попита Чарли, съжалявайки че не е взела чадър, както я посъветва майка й.

— Знае.

Минаха още десет секунди. Дъждът се просмукваше през сакото й. Още десет секунди и цялата щеше да подгизне, а косата й щеше да залепне като парцал. Не съм в най-добрата си форма, помисли си тя, а Алекс позвъни за трети път.

— Може би не работи — предположи Чарли. Но още докато произнасяше думите, чу звънът да отеква във вътрешността на къщата.

Алекс почука. Пак никакъв отговор.

— Почакай тук — каза той, заобиколи къщата и отвори задната порта.

— Забавно — каза си Чарли и почувства, че някой я наблюдава. Бавно се обърна по посока на съседната къща.

Вратата бе отворена и там стоеше една жена, наполовина подадена навън. Изглеждаше около шейсетгодишна, въпреки че може би дългата сива коса й придаваше вид на по-възрастна. Бе леко пълна, с червен велурен анцуг с надпис „СОЧНО МОМИЧЕ“ отпред.

— Какво искате? — провикна се тя.

Какво ти влиза в работата, изкушаваше се да отговори Чарли, но не го направи. Навярно не беше добра идея да отблъсне съседите. Можеше да се наложи да говори с тях, особено ако Пам бе променила решението си да им сътрудничи. Всъщност, може би точно сега бе подходящо време да поговори с тази жена, реши Чарли и пресече предния двор на къщата на семейство Роумър. Упъти се към съседната къща и тайно натисна копчето на касетофона в чантата си.

— Дойдох да се видя с Памела Роумър. Знаете ли, дали си е вкъщи?

— Не съм я виждала. — Гласът й бе груб и дрезгав, навярно в резултат на твърде много цигари в продължение на твърде много години. Пожълтелите й пръсти потвърждаваха това впечатление, както и застоялият мирис на пепел, просмукан в анцуга й. — Какво искате от Пам?

— Имаме уговорена среща — уклончиво отговори Чарли и се огледа за Алекс. В дъжда обаче не се виждаше никой. — Алекс? — провикна се тя. Къде ли бе отишъл? — Алекс?

— Бихте могли да влезете за минута — предложи Сочното момиче. — Ще подгизнете.

Чарли се огледа още веднъж, после пристъпи в тясното антре с кафеникаво-златисти тапети. Изтри краката си във вехтата изтривалка и изтръска капките от косата си.

— Благодаря, госпожо…

— Фенуик. А вие сте…?

— Чарли Уеб.

— Журналистка ли сте?

Чарли се постара да скрие както изненадата, така и това, че е поласкана. Очевидно жената бе по-интелигентна, отколкото изглеждаше на пръв поглед и имаше по-добър вкус, отколкото можеше да се предположи по кафявата кожена торба, просната насред всекидневната.

— Да. Вие четете „Палм Бийч Поуст“?

— Защо ще чета „Палм Бийч Поуст“? — изсумтя госпожа Фенуик.

— Просто предположих… Как разбрахте, че съм журналистка?

— Каква друга да сте? — Госпожа Фенуик превъртя бледосините си очи към огромния полилей, бегло напомнящ трънен венец. — Човек би казал, че трябва вече да сте се наситили, бе хора. По тези кокали вече не е останала много мръвка.

— Не съм сигурна, че ви разбирам.

— Сбирщина лешояди — уточни госпожа Фенуик. — Не е ли достатъчно, че Джил е осъдена на смърт? Трябва да изтормозите до смърт и горката Пами.

— Никого не искам да тормозя, госпожо Фенуик.

— Не сте ли дошла да разпитвате Пам за сестра й?

— Тук съм по покана на Пам.

— Вярно? Тогава защо не ви отваря вратата?

Чарли се насили да се усмихне и една капка дъжд капна от носа в устата, й. Погледна назад за Алекс, но той все още не се виждаше никъде.

— Вижте. Аз пиша книга…

— Книга? О-хо. Не сме ли твърде амбициозни?

— Идеята беше на Джил. Уверявам ви, че тя напълно ми сътрудничи.

Лицето на госпожа Фенуик придоби странно изражение.

— Надявам се, че мога да ви задам няколко въпроса — осмели се да попита Чарли, тъй като журналистическият инстинкт й подсказа промяна в отношението на жената и тя реши да се възползва.

— Какви например?

— От колко време живеете в съседство със семейство Роумър?

— От двайсет и пет години.

— Значи познавате Джил от…

— През целия й живот. Пами също. Чудесно момиче е Пами. Прекрасно се грижи за майка си.

— А Джил?

Госпожа Фенуик поклати глава и обърса с пръст няколко невидими частици тютюн от езика си.

— Мила, любезна, винаги готова да угоди. Трудно е да повярва човек, че е извършила тези ужасни неща — добави без подкана.

— Трудно — повтори Чарли, доловила нещо в гласа на госпожа Фенуик. — Но не невъзможно?

Кратко мълчание.

— Не невъзможно — съгласи се жената.

— Чарли! — ненадейно се чу викът на Алекс. — Чарли, къде си?

Чарли отвори вратата, но пак не го видя.

— Идвам веднага. — Тя отново се обърна към госпожа Фенуик. — Защо да не е невъзможно?

Жената бръкна в джобовете на анцуга си и извади цигара и кибрит.

— Не зная.

— Мисля, че знаете.

— И защо да ви казвам? — Тя постави цигарата в устата си, запали я, дръпна силно, после бавно издиша дима.

— Защото ми се струва, че ви се иска.

Госпожа Фенуик поклати глава.

— Последното нещо, което желая, са още неприятности с Итън.

— Още неприятности ли?

— Пами е най-милото дете на света. Бих направила всичко за нея. А майка й, ами, знаете — тя от години е в този инвалиден стол и с всеки изминал ден става все по-зле. Но този неин съпруг и този Итън… Все за нещо са ядосани. Веднъж се оплаках, че колата му пречи на изхода ми. В следващия миг алеята ми бе затрупана с боклуци. Друг път пък метна яйца по вратата ми.

— Чарли? — провикна се отново Алекс.

— Какво можете да ми кажете за Джил, госпожо Фенуик? — не му обърна внимание Чарли.

— Сигурно не е нищо. Просто едно чувство, което имах…

— Разкажете ми.

— Беше отдавна, може би преди осем-девет години — поде госпожа Фенуик. — На едно от нашите дървета отзад се появи птиче гнездо и пилетата тъкмо бяха почнали да се излюпват. Не ме питайте какви бяха. Може би просто врабчета, но обичах да ги гледам. Едни мършавички, с раззинати усти и все пищят за храна. Показах гнездото на Джил и тя май доста се заинтригува. Както и да е, един следобед аз се върнах от работа…

— Чарли!

— Тук съм! — раздразнено викна тя, когато Алекс се материализира на алеята пред къщата. — Какво се случи, когато се върнахте от работа, госпожо Фенуик?

— Наистина не зная защо ви разказвам това.

— Какво правеше Джил, когато се прибрахте от работа в онзи ден?

Момент на колебание, после:

— Тя беше в задния двор на къщата ми и стоеше до дървото. Гнездото беше на земята, а нещастните малки птичета лежаха мъртви в краката й. Тя плачеше, казваше, че сигурно някоя котка ги е докопала. Аз я успокоявах. Погребахме ги заедно. Почти бях забравила за това до един ден, когато погледнах през прозореца и я видях, седнала на тревата, опряла гръб в стената на тяхната къща, да си играе с дълга пръчка и да се взира в нашето дърво с много странна усмивчица. В този момент разбрах, че никаква котка не е докопала онези нещастни пиленца.

— Чарли! — Алекс изтича по алеята.

— Можем ли да поговорим отново? — попита Чарли жената.

Госпожа Фенуик поклати глава.

— Не. Казах предостатъчно. Трябва да си вървите. — Тя отвори вратата и едва ли не изтика Чарли в ръцете на Алекс.

— Какво става? — попита той.

— По-късно ще ти разкажа. Намери ли Пам?

Алекс посочи през дъжда към къщата на семейство Роумър.

Завесите на прозореца бяха дръпнати. Памела Роумър стоеше там и ги гледаше.

Глава 19

От входната врата в къщата на семейство Роумър се влизаше направо във всекидневната. Стаята бе малка, идеален квадрат, в който доминираше голям плазмен телевизор, заел по-голямата част от едната стена, боядисана в кремаво. Под прав ъгъл бе поставено доста поовехтяло бежово канапе, от двете страни на което имаше два кафяви кожени, но вече продънени фотьойла. Типична момчешка стая, помисли си Чарли и се изненада от вазата със свежи цветя на стъклената масичка до сводестия проход към миниатюрната трапезария — единственото свидетелство, че тук може би живее и жена. Чарли забеляза, че масата вече е сложена за вечеря. Погледна си часовника. Беше едва два часът.

Памела Роумър стоеше до големия прозорец. Бе по-висока от сестра си, със същата мръсноруса коса и сърцевидно лице. Очите й имаха същия мрачен оттенък на кафявото, но им липсваше жизнеността на Джил. Бяха някак избледнели, като фотография, стояла твърде дълго на слънце, в тях не се четеше никакво любопитство, сякаш вече знаеше отговорите на всички въпроси за живота и ги намираше както за безполезни, така и за безинтересни. Беше с дънки и бяла блуза, с якичка като на Питър Пан, косата й падаше право надолу към раменете.

— Чарли е малко необичайно име за момиче — каза, преди още Алекс официално да ги е запознал.

— Всъщност се казвам Шарлот. — Чарли реши по-късно да помоли да я снима.

— Шарлот Уеб. — Памела кимна. — Предполагам, че на родителите ти им се е видяло готино.

— Нямаш си представа.

Памела се усмихна.

— Да ви предложа ли нещо за пиене?

Чарли поклати глава.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго. Бях заета с майка ми и не можах да дойда да ви отворя.

— Тя добре ли е? — попита Чарли.

— Спи. За момента. — Гласът на Памела бе дълбок, но глух, сякаш говореше от другата стая. На Чарли й се искаше да си запише това наблюдение, преди да го е забравила.

— Заповядайте, седнете. — Памела махна с ръка към канапето.

Чарли се отпусна на него, при което от възглавниците се надигна застояла миризма и се примеси с лимоновия аромат на освежителя за въздух. На другия край Памела приседна на ръба, кръстоса краката си в глезените и прибра ръцете си в скута. Алекс се приближи до прозореца и се направи, че гледа навън в дъжда.

— Благодаря ти, че се съгласи да се видиш с мен — започна Чарли.

Памела сви рамене.

— Джил пожела така.

— Говорила ли си с нея?

— Обади се миналата седмица и ме помоли да ви помогна.

— Ами, оценявам това. — Чарли погледна към Алекс, очаквайки да кимне окуражително, но той все още се взираше навън, сякаш бе изцяло погълнат от засилващия се порой. Обърна се отново към Памела, която я гледаше безизразно. Какво правя тук, запита се Чарли. Нямам представа за какво да питам тази жена, откъде да започна. Помъчи се да възстанови списъка с въпроси, който бе прехвърляла цяла седмица в ума си, но мозъкът й бе празен като погледа на Памела. Какво да й кажа, че да я накарам да ми се довери? — Виж, преди да съм забравила — чу се да казва накрая. — Брат ми поръча да те поздравя от негово име.

— Брат ти ли?

— Брам Уеб? — изрече като въпрос Чарли, сякаш не беше сигурна. — Изглежда, че преди няколко години сте се познавали? — Изречението отново прозвуча като въпрос. Чарли прехапа език. Винаги бе ненавиждала, когато хората прибавяха въпросителни знаци в края на очевидни констатации. Не знаеха ли за какво говорят?

— Брам е твой брат?

— Разбрах, че сте посещавали заедно някои курсове.

— По рисуване, да. Той е много талантлив.

— Каза ми, че сте излизали известно време.

— Няколко пъти, да. Брам и Пам, така се шегувахме. Съвършеното съответствие. Как е той?

— Добре. Той е добре. — Надявам се, добави мълком Чарли. Не се бяха чували с него, откакто му се обади да му съобщи, че предстои семейно събиране. „Моля те, кажи ми, че имам халюцинации“ — бе единственото, което той каза.

— Винаги съм мислела, че има необикновено име. Очевидно родителите ви…

— Очевидно — повтори Чарли и превъртя очи.

— Брам Уеб. — Памела поклати удивено глава. — Уау. Светът е малък, нали?

— Светът е малък — съгласи се Чарли, бръкна в чантата си и извади касетофона. Сложи го на възглавницата помежду им. По безизразната физиономия на Пам премина тръпка на уплах. — Ако не искаш да записвам — побърза да каже Чарли, — мога просто да си водя записки. — Тя измъкна едно тефтерче от чантата си и затършува за химикалка.

— Не, предполагам, че всичко е наред.

— Сигурна ли си?

Пам кимна и приглади косата си, сякаш бе пред камера.

Чарли осъзна, че той е включен още от срещата й с госпожа Фенуик и се зачуди, дали Пам не е чула тихото му бръмчене.

— Говорих със съседката ти — каза тя.

— Госпожа Фенуик?

— Тя е твоя голяма почитателка.

Пам прие това наблюдение без никаква забележима промяна в изражението си.

— Мила жена.

— Казва, че много добре се грижиш за майка си.

Пам сви рамене.

— Правя каквото мога.

— Добре. Е, готови ли сме? — попита Чарли.

— Предполагам.

— Искаш ли да кажеш нещо, преди да сме започнали?

— Какво например?

Например, мислиш ли, че сестра ти е хладнокръвна убийца на малки деца, помисли си Чарли, но реши, че навярно е по-разумно да предприеме по-бавен и тактичен подход.

— Виж, защо не почнем с малко странична информация?

— Странична информация?

— На колко точно години си?

— На шестнайсети май ставам на двайсет и пет.

— И не си омъжена.

— Не съм омъжена — повтори Пам.

— Разведена? Сгодена?

— Сама.

— Винаги ли си живяла у дома си?

— Да.

— Работиш ли? Вън от къщи, имам предвид.

Пам поклати глава.

— Майка ми е един вид пълно работно време.

Чарли забеляза, че това не бе казано със злоба.

— Сигурно не ти е лесно.

— Тя ми е майка. — Пам отново сви рамене. — Ти какво би направила?

Чарли прочисти гърло й премести касетофона няколко сантиметра вдясно, въпреки че той си беше съвсем добре и там.

— Няма ли кой да ти помага?

— Е, имаше я Джил, но…

— Джил ми каза, че по едно време си искала да се присъединиш към Корпуса на мира.

— Тя си спомня това? Беше много отдавна.

— Каза също, че си говорила, че ще ставаш монахиня.

Пам се намръщи.

— Малко е трудно да станеш монахиня, когато дори не си католичка.

— Каза, че баща ти много се раздразнил от това и така те ударил, че си загубила частично слуха на едното си ухо.

Пам инстинктивно вдигна ръка към лявото си ухо.

— Стана случайно.

— Случайно те удари ли?

— Случайно ме удари толкова силно — уточни Пам. — Не, че не си го заслужавах.

— Мислиш, че си заслужавала да те бият?

— Никога не съм казвала, че са ме били.

— Не са ли те били?

Пам присви очи.

— Мислех, че ще ме разпитваш за Джил.

— Ами, бих искала да науча и за двете ви — заувърта Чарли. — Струва ми се интересно, че сестрите често имат съвсем различни спомени от детството. Понякога дори не можеш да предположиш, че са отгледани в една къща.

— Това отнася ли се и за вас с Брам?

— Е, определено се отнася за мен и сестрите ми — призна Чарли.

— Алекс казва, че сестрите ти са много известни.

— Да, така е.

— Близки ли сте?

— Не толкова.

— Защо? Ти завиждаш ли им?

Въпросът изненада Чарли.

— Да завиждам? Не. Е, може би малко — призна след известна пауза. — Може и повече от малко. — Дали? Или го каза само, за да окуражи Пам и да я предразположи към признания? — Ти завиждаше ли на Джил като малка?

— Да — простичко каза Пам. — Мразех я.

— Това е доста силна дума.

— Предполагам. Просто, тя беше толкова хубава, като ангелче, всички винаги й се възхищаваха. Аз се засягах от това. Достатъчно беше само да се усмихне и й даваха да прави каквото си иска. Баща ми я наричаше своята малка кифличка. Дори Итън й прощаваше, даже и нож да вдигнеше срещу него. — Пам рязко млъкна, може би стресната от собствения си избор на думи. — И в училище беше така — продължи след няколко секунди тя. — Момчетата кръжаха около нея като мухи. Доста й завиждах за това. Самата аз бях срамежлива и нервна с момчетата. Веднъж поисках от нея съвет за едно момче, което харесвах, казваше се Даниел Левицки, а тя се засмя и каза: „Тря’а се държиш с тях гадно, за да те гледат жадно“. Но аз не бях способна на това. Джил каза, че съм безнадеждна. Каза, че не съм заслужавала да имам гадже, и че щяла да докара Даниел дотам, че да я покани на среща. И го направи.

— Откраднала ти е гаджето?

— Ами, всъщност ние никога не станахме гаджета.

— Но ти си го харесвала и Джил е знаела това.

— Не беше кой знае какво. Пък и тя бе права. Държеше се с него като с боклук и той все се връщаше за още.

— Ами Уейн Хаулънд? — попита Чарли.

— Синът на свещеника ли? Какво за него?

— Разбрах, че двамата с Джил са били близки.

— Бяха приятели. Но после нещо се случи и той престана да идва.

— Знаеш ли каква е била причината?

— Не. Но няма да повярваш какъв инат беше Джил. Или ставаше на нейната, или нищо. Може би след известно време Уейн вече не е искал да я гледа толкова „жадно“.

Чарли се опита да съвмести картината, нарисувана от Пам с Алексовия възглед, че неговата клиентка е била насилвана и манипулирана от всеки мъж, с когото се е сблъсквала. Разбира се, напълно възможно бе неприязънта на Пам към сестра й да слага някакъв отпечатък върху нейните спомени.

— Какво изпитваш към Джил сега?

— Мъчно ми е за нея.

— Защото е в затвора?

— Защото страда.

— Какво те кара да мислиш, че страда?

— А как иначе?

— Заради това, което е направила ли?

— Никой не е безгрешен — загадъчно заяви Пам.

— Какво искаш да кажеш?

Настана дълго мълчание.

— На Джил й се случиха някои неща — бавно поде Пам, — неща, които съм могла да предотвратя, неща, които е трябвало да направя.

— Като например?

Пам бавно поклати глава, но не каза нищо.

— Какви неща си могла да предотвратиш?

Пам се размърда на мястото си. Имаше вид, сякаш се чуди дали да не избяга от стаята.

— Джил ми разказа за Итън — бавно произнесе Чарли. — За това, което й е направил. — Тя се пресегна през възглавниците към ръката на Пам и я покри със своята. — За онова, което е направил на теб.

Пам си дръпна ръката като попарена, после скръсти ръце на гърди. Започна да се клати напред-назад.

— На колко години беше, когато започна да те насилва?

— Не искам да говоря за това.

— Добре. — Чарли се направи, че чете от записките си. — Можеш ли само да потвърдиш няколко неща?

Пам не отговори, продължи да се клати напред-назад.

— Джил каза, че сте отишли в Дисни Уърлд за десетия ти рожден ден.

— Наистина не искам да говоря за това.

— И че сте били заедно с Итън в една стая. Итън — на едното легло, ти и Джил — на другото! Така ли е?

Пам кимна. Цялото й тяло почна да се тресе.

— И посред нощ Итън я е преместил на своето легло, а после се е промъкнал до теб. Тя каза, че те чула да плачеш и да го караш да престане и че на следващата сутрин по чаршафите е имало кръв.

— Не мога да го направя — каза Пам.

— По-добре ли ще е, ако не присъствам? — попита Алекс.

При гласа му Чарли подскочи. Съвсем бе забравила за него.

— Може да идеш да видиш как е майка ми. Ако нямаш нищо против. — Пам махна към стаите в дъното на къщата. — През трапезарията. Последната врата вдясно.

На излизане Алекс бързешком погледна към Чарли. По-полека, казваше й погледът му.

— Съжалявам, че се налага да разбулваме толкова болезнени спомени — започна Чарли.

— Човек си мисли, че с времето ще става по-леко — каза Пам, като че ли повече на себе си. — Как беше онази поговорка? Времето лекува всички рани?

Чарли кимна.

— Е, не е вярно. Някои рани никога не зарастват.

Чарли си припомни как гледаше, когато майка й си стягаше багажа за Австралия. Усещаше в гърдите си празнота, сякаш я бяха проболи многократно и кръвта й бавно изтичаше. Спомни си как бе намерила празния шкаф, в който преди беше голямата колекция от кукли. Тялото й бе рухнало, сякаш й бяха извадили въздуха с удар. Отново изпита онова вцепенение, завладяло цялото й същество, когато нощ след нощ стоеше до входната врата и чакаше майка си да се прибере у дома. Пам беше права, каза си тя — някои рани никога не зарастват.

— Съжалявам, че съм такова бебе — каза Пам.

— Моля те, не се извинявай.

— Искам да ви помогна. Джил каза, че било важно.

— Какво още каза?

— Че не иска нищо да спестявам, че иска да разкажа цялата история.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Не зная.

— Аз мисля, че можеш.

— Не е лесно. Всеки си има своята истина. Никой никога не мисли, че той е лошият. Всички си имаме собствена сложна система от оправдания и съображения за нещата, които вършим. Зная, че и с Итън е така.

— Говорила ли си някога с него за случилото се?

Пам се засмя — кух, остър звук като от разцепено дърво.

— Опитах се веднъж. След като жена му го изрита и той се върна тук. Но той отрече всичко, каза, че съм искала само да му навличам неприятности. Настояваше, че никога не ме е докосвал, че съм си измислила всичко.

— А баща ти? — попита Чарли.

Малкото цвят, останал на лицето на Пам, бързо изчезна. Посегна с пръсти към лявото си ухо.

— Понякога става малко груб.

— Вярно ли е, че е застрелял кучето ви?

— Кучето беше старо и болно. Да го застреля бе най-голямата проява на милост.

— Вярваш ли наистина в това?

— Какво значение има? Случи се толкова отдавна.

— Някои рани никога не зарастват — напомни й Чарли.

Пам изстена.

— Баща ти също ли те насилваше? Насилваше ли и Джил?

— Виж — умолително произнесе Пам. — Искам да помогна на сестра си. Наистина. Но това, за което говориш, се случи много отдавна. Едно е за Джил да дава гласност на подобни обвинения, ала аз трябва да продължа да живея в тази къща.

— Не, не трябва. Можеш да идеш в полицията. Ще арестуват и Итън, и баща ти.

— Ами майка ми? Какво ще стане с нея? Аз нямам никакви пари. Как изобщо ще се грижа за нея, ако вкарат баща ми и брат ми в затвора?

Чарли помълча, внезапно спомняйки си разговора с Джил по телефона.

— Мислиш ли, че майка ти е знаела за насилието?

— Майка ми бе точно такава жертва, каквато бяхме аз и Джил.

— Знаеше ли обаче какво става?

— Не зная. Тя често беше зле. Пък и какво би могла да направи?

— Би могла да те предпази, да те махне от тази къща.

— Мислиш ли, че е толкова лесно просто да си отидеш?

Чарли се замисли за собствената си майка. Дали й е било лесно?

Внезапно Пам се пресегна и изключи касетофона.

— Това интервю приключи. — Тя се изправи. — Мисля, че сега трябва да си вървите.

— Почакай, моля те. — Чарли скочи на крака. — Само още няколко въпроса.

Пам наклони глава на една страна и зачака Чарли да продължи.

— Мислиш ли, че Джил е убила онези деца?

— Доказателствата бяха твърде показателни.

— Не питах това.

— Но това пак е моят отговор.

— Мислиш ли, че е действала сама?

— Може би да. Може би не.

— Значи смяташ, че е възможно още някой да е замесен?

— Няма значение какво мисля аз, нали така?

— Зависи. Мислиш ли, че може този някой да е бил Итън? — притисна я Чарли. Щеше й се да включи отново касетофона.

— Полицията май не бе на това мнение.

— Но не и ти?

— Итън може и да е гаден кучи син, но не го виждам да убива куп малки дечица.

— Памела! — дочу се слаб женски глас от другата стая. — Памела, къде си? Какво става?

— Трябва да вървя — каза Пам и пое към задните стаи. Алекс се показа под сводестата врата.

— Съжалявам — извини се той. — Тя се събуди и ме видя на прага. Не исках да я плаша.

— Памела!

— Идвам веднага.

— Можем ли да говорим отново? — попита Чарли и взе касетофона от дивана.

Пам яростно поклати глава.

— Ето визитката ми. — Чарли я мушна в ръката на Пам, въпреки нежеланието й. — Ако се сетиш нещо…

— Няма — каза Пам. — Кажи на Джил, че съжалявам. — Тя опря при входа за трапезарията. — И моля те, не забравяй да предадеш поздрави на брат си. Добри времена бяха тогава — добави тя. После тръгна.

Глава 20

— По дяволите! Какво не ми е наред? — провикна се Чарли, втурвайки се в къщата си. Входната врата се затръшна зад нея.

— Чарли? — чу се гласът на майка й. Бандит я следваше по петите. — Рано се прибираш. Всичко наред ли е?

Чарли нахлу във всекидневната и се пльосна на дивана, пусна чантата си на пода и отметна глава на една възглавница. Кучето незабавно се озова до нея, заподскача около рамото й и развълнувано почна да я ближе по лицето. Чарли с мъка го удържа да не оближе устните й.

— Да, здрасти, здрасти. Сега ме остави на мира. Не съм в настроение. Не, не е наред — обърна се към майка си тя. — Къде са децата?

— В стаята си, преобличат се. Цял ден стояха затворени заради дъжда, така че им обещах да ги заведа в „Макдоналдс“ и на кино. Очаквахме те доста по-късно. Какво стана, скъпа? Интервюто не мина ли добре?

— Слабо казано. Господи, Бандит! Вкара си езика право в устата ми! — писна тя, а кучето продължи с неистовия си възторг.

— Просто е щастлив, че те вижда. Има нужда само да го гушнеш.

Да го гушна, помисли си Чарли. Кучето има нужда да го гушна. А аз от какво имам нужда? От какво наистина, помисли си и взе мятащата се топка бяла козина в ръце. Бандит тутакси се зарови във врата й и напълно замря.

— Удивително — отрони Елизабет Уеб.

Чарли почувства как мускулите на врата и раменете й се отпускат веднага щом топлината на Бандит проникна в кожата й.

— Ти наистина имаш някаква връзка с него — каза майка й.

— Нищо не съм направила.

— Не се налага. Това им е чудесното на кучетата. Обичат те, независимо какво правиш.

— За разлика от хората — отбеляза Чарли.

— На хората е по-трудно да се угоди. — Майка й се отпусна до нея. — Какво има, скъпа? Ти тръгна оттук с такъв ентусиазъм.

— Това беше преди да разбера, що за жалка журналистка съм.

— Кой казва, че си жалка журналистка?

— Аз — призна Чарли. — Някак загубих дълбочина, мамо. Май съм точно толкова плитка, колкото си мислят всички.

— Кой мисли, че си плитка?

— Не зная как да говоря с хората — продължи Чарли, сякаш майка й не бе казала нищо. — По-лошо — не зная как да ги накарам да ми говорят. Не зная какви въпроси да задам, дали изобщо да задавам въпроси, или да ги оставя да си говорят. Не зная кое е важно и кое не. Не зная кой е важен и кой не. Не зная какви ги върша. Точка. — Майка й протегна ръка и я погали по косата.

— Говориш точно, както говореше като малка. И не ме питай „Откъде знаеш?“ — предвари я майка й. — Може и да не съм била тук по време на цялото ти детство, но бях тук първите осем години и зная, че всеки път, когато се захващаше с нещо ново, независимо дали беше някаква игра, или доклад, възложен ти от учителката, ти загубваше ума и дума и твърдеше, че няма да се справиш.

— Сега е малко по-различно.

— Обаче винаги успяваше да се справиш.

— Дай ми един пример — предизвика я Чарли.

Майка й се замисли за няколко секунди.

— Добре. Спомням си, когато беше на около четири години и много искаше да имаш йо-йо. Толкова много искаше, даже и след като продавачът ти каза, че си много малка. Ти обаче беше твърдо убедена, че ще успееш, така че аз се предадох и ти го купих. И разбира се, ти не успя. Не можа дори веднъж да го развиеш, да не говорим за цяла игра. Плачеше и продължаваше да се опитваш, но толкова се потисна, че накрая ти казах да изхвърлиш проклетото нещо. Ала ти не го направи. Залепи се за него. И не спря, докато един ден не стана истински професионалист.

Чарли се наведе напред и погледна скептично майка си.

— Това измисли ли си го?

— Да — с въздишка призна жената. — Как разбра?

— Защото мразя йо-йо. И досега не мога да играя с него.

— Добре де, може би не беше най-добрият пример, но за толкова кратко време само това можах да измисля. И все пак, основната ми мисъл си остава валидна.

— И каква точно беше тя?

— Че е естествено да се плашиш и вълнуваш, когато се захванеш с нещо ново, но ти си умна и талантлива млада жена, която ще успее във всичко, което си постави за цел. И дори и да не знаеш точните въпроси, които да зададеш в момента, доста скоро ще ги формулираш. Така че, спри да се притесняваш и престани да си толкова взискателна към себе си. Искаш ли да ти кажа какъв според Шарън е ключът към щастието?

Чарли се постара да не трепне при случайното споменаване на покойната любовница на майка й.

— На всяка цена.

Майка й изпъна рамене и изпъчи внушителния си бюст.

— Не се надявай на много — каза тя.

— Не се надявай на много? Това ли е?

— Това е достатъчно. Шарън бе най-щастливият човек, когото съм срещала. А сега, защо не идеш да си сложиш нещо по-всекидневно и не дойдеш с нас в „Макдоналдс“ и на кино?

Главата на Чарли се въртеше. Права ли беше майка й? Прекалено много ли изискваше от себе си? От всички? Дали щастието се свеждаше до това да не очакваш прекалено много?

— Ще се разсърдиш ли, ако кажа, че по-скоро предпочитам да си остана тук? Съсипана съм.

— В такъв случай, имам друга идея — заяви майка й. — Ще позволиш ли да взема децата в моя дом за тази нощ? Ще ги върна сутринта и можем всички да идем да закусим в „Туджей“. Как ти звучи?

— Страхотно.

— Добре. Разбрахме се. — Елизабет скочи на крака и закрачи по коридора. — Франи, Джеймс. Пригответе си багаж за през нощта. Ще я прекарате у баба.

Чарли се засмя при звука от радостните възгласи на децата си. Кучето, вероятно подтикнато към действие от внезапното раздвижване, започна яростно да ближе врата й. Поне едно мъжко създание ме намира за желана, помисли си тя, мъчейки се да не се сеща за Алекс Прескот. „Ще се видим в сряда“ — бе казал той, когато я остави пред дома й. Изобщо не спомена да отидат някъде за по питие, за да поговорят за проваленото интервю с Памела. Нито дума повече за вечеря в „Сентро“ в сряда вечерта. Всъщност, той почти не говори с нея на връщане от Даня, навярно отвратен от нейната така наречена интервюираща техника, но прекалено възпитан, за да й го каже. „Предполагам, че искаш да си запишеш нещата, докато са ти свежи в ума“ — бе казал, но Чарли подозираше, че просто се радва да я види как се пържи в собствения си сос. Знаех си, че не си подходящият човек за тази работа, натякваше й мълчанието му по целия път към дома. Затова Чарли се съсредоточи върху това да записва впечатленията си от къщата на Роумър и хората, живеещи в нея, когато всъщност й се искаше да го цапардоса с тефтера по главата. Две сестри, бе изписала най-отгоре на една страница. Отгледани от едни и същи родители, в еднаква обстановка, и двете пребивани, и двете сексуално малтретирани. Едната става болногледачка, другата — убийца. Защо?

Тя нямаше отговор.

— Помниш ли каква бях като бебе? — Чарли попита майка си сега. — И не си го измисляй.

— Не се налага да си измислям. Разбира се, че помня каква беше като бебе. Беше прекрасна — отговори Елизабет. — Малко напрегната може би, но много сладка, много любопитна. Всичко правеше точно по план.

— Ами Емили и Ан?

— Емили беше по-скоро примадона. Красиво дете, разбира се, но всяка нощ плачеше в продължение на четири часа, като по часовник, от шестседмична възраст до тримесечна. Раздразнителен плач, така го нарича доктор Спок. Според него продължавал точно шест седмици и се оказа прав. После се успокои, макар че, след като Ан се роди, тя го прие по-тежко, отколкото ти. Синдром на средното дете, предполагам. Изобщо не помогна това, че Ан беше най-доброто бебе на света. Същински дар. Тя никога не плачеше, никога не вдигаше врява. Само се усмихваше. Сама се научи да си казва за тоалетната, когато стана на тринайсет месеца. Наистина невероятна. Брам, разбира се, бе пълната противоположност — продължи тя. — През цялото време плачеше. И нямаше значение дали ще го вземеш на ръце, дали ще го люшкаш, или ще го повозиш. Постоянно пищеше. А когато най-накрая спря да пищи, почна да си блъска главата в рамката на креватчето и го правеше с часове, докато не стане на неговата. Един път направо изпадна в безсъзнание. Живеех в непрекъснат страх, че ще се самоубие. — Тя въздъхна. — Като се замисля, нещата май не са се променили много оттогава.

— Струва ми се обаче, че ще се променят — призна й Чарли.

— Какво те кара да мислиш така?

И Чарли й разказа за разговора си с Емили.

— Сестрите ти ще дойдат тук? — Очите на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Датата не е уточнена, но би трябвало да стане през следващите няколко седмици.

— И са се съгласили да се видят с мен?

— Мислех си евентуално да вечеряме тук — заобиколи въпроса Чарли. — Брам също ще дойде.

Елизабет изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да припадне. Потърси опора в стената и тихо заплака.

— Никога не съм се надявала на това.

— Какъв каза, че бил ключът към щастието? — реторично попита Чарли. Помисли си, че навярно трябва да иде и да прегърне майка си, но тялото й отказа да я слуша. От връщането на Елизабет може и да бяха минали две години, но все още ги разделяха две десетилетия. Прекалено голямо разстояние, за да се пресече лесно.

— Мамо! — Джеймс се втурна в стаята и се метна в скута й.

— Защо баба плаче? — застанала до баба си, попита Франи.

— Плача, защото съм толкова щастлива да съм твоя баба — обясни Елизабет.

— Това е тъпо — викна Джеймс. — Човек не плаче, когато е щастлив.

— Понякога плаче — възрази Чарли, мъчейки се да задържи сина си достатъчно дълго на едно място, че да го целуне по бузата.

— Баба ще ни води в „Макдоналдс“ и на кино — с плах глас произнесе Франи, сякаш се боеше, че майка й ще възрази.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита Джеймс.

— Не днес, миличък. Този път баба ви ще бъде сам-сама с вас.

— Взех си пижамата на Супермен.

— Значи ще се радваш на суперсън. — Чарли проследи с поглед сина си, който се смъкна от дивана и се уви около коленете на баба си.

— През целия уикенд ли ще вали? — Франи попита майка си, като че ли тя бе някак виновна за неблагоприятното време.

— Мисля, че казаха, че утре ще се проясни.

— А аз мисля, че трябва да поемаме, ако не искаме да закъснеем — добави Елизабет.

Чарли изпрати майка си и децата до вратата заедно с кучето, увито като шал около врата й.

— Я виж, вече е спряло да вали — каза тя на Франи, която огледа сивото небе, но си остана скептична.

— Довиждане, прекрасни. И по-внимателно с баба ви. — Чарли приклекна за последна прегръдка, ала Джеймс вече тичаше надолу по алеята към моравата кола на Елизабет.

— Хайде — провикна се той, размахал ръце в широк кръг, подканяйки ги.

— Ще се грижиш ли добре за Бандит? — попита Франи. — Нали няма да забравиш да го нахраниш и изведеш на разходка?

— Няма — обеща Чарли.

— Чао, Бандит. — Франи целуна влажния нос на кучето. То й отвърна с облизване на цялото лице.

— Обади ми се, ако ти дойде твърде много — каза Чарли на майка си, докато Франи отиваше към брат си.

— Нямам думи да ти благодаря, скъпа. Зная, че ти си убедила останалите да се видят с мен.

— Не е нужно да ми благодариш.

— Много те обичам. Знаеш го, нали? — попита, както винаги майка й.

— Зная. Приятно прекарване — каза Чарли.

Тя видя как децата й закопчаха коланите си на задната седалка, после им маха, докато не се изгубиха от поглед. Сложи кучето на тревата.

— Действай — заповяда му нежно.

Бандит незабавно си вдигна крака.

— Де да беше всичко толкова лесно — каза Чарли, вдигна кучето, влезе вътре и затвори вратата след себе си.

Още щом видя Блейк Касъл за първи път, Тифани Ланг разбра, че животът й се е променил завинаги — прочете Чарли. Пресегна се към бутилката вино на масичката, напълни си чашата догоре и отпи голяма глътка.

— Да се подкрепим — каза на Бандит, сгушен на възглавницата до нея.

Не само защото той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала, въпреки че това бе неопровержимата истина. Не беше само синевата на очите му, нито дори начинът, по който сякаш виждаше право през нея, като че ли се взираше в самата й душа и можеше да прочете и най-съкровените й мисли.

— Можеш да го направиш. Аз мога да го направя — каза тя на кучето.

Нито дръзкият маниер, с който заемаше центъра на помещението — леко наклонени напред, стегнати бедра, палци, предизвикателно овесени на джобовете на прилепналите дънки, докато събраните устни отправяха мълчалива покана и я предизвикваха да се приближи.

— Виждаш ли, тази част не е толкова лоша. — Бандит килна глава на една страна. — Последното изречение дори малко ми харесва.

Идвай на своя отговорност, казваха безмълвно те.

— Това не е толкова ужасно. — Тя отпи още една глътка вино и продължи да чете с нова решимост. — Тази книга е бестселър номер две в Америка — осведоми тя кучето. — Следващата седмица навярно ще е номер едно и аз не само ще я прочета, но и ще се насладя. И след като я прочета, ще се обадя на Ан и ще й кажа колко много ми е харесала. Няма да съм снизходителна и високомерна като някои адвокати, за които се сещам. — Какво му имаше на Алекс Прескот все пак, помисли си Чарли. В един момент й предлагаше да отидат на вечеря в някакво малко италианско бистро, а в следващия се държеше леденостудено. — А те уверявам, че не съм свикнала мъжете да се държат с мен леденостудено — отново се обърна към кучето Чарли. Изразителният му лай послужи за удивителен знак. — Дори не е толкова хубав. Само малко наперен, нали се сещаш какво имам предвид? — Бандит отново излая, сякаш наистина се сещаше. — А пък колко си падам по арогантността! Веднъж дори написах статия за това. Не мисля, че си я чел. Кажи ми — помоли го тя, — ако никой навън не чете рубриката ми, как така съм толкова популярна? — Бандит скочи от дивана и почна да се върти в кръг. — Толкова дяволски популярна съм, че в събота вечер си седя и си пия сама вкъщи. Как ти се вижда такава популярност? — В отговор Бандит излая три пъти в бърза поредица и хукна към вратата, където отново се завъртя й излая. — Не, вече ходихме на разходка.

Бандит почна да дращи по вратата.

— Добре, добре. Схванах. — Чарли стана от дивана, отпи още една голяма глътка от виното, после реши да вземе чашата със себе си. Може би свежият въздух ще й се отрази добре, ще прочисти главата й от нежелани мисли и ще даде възможност на блестящата проза на сестра й да получи вниманието, което несъмнено заслужаваше. — Отиваме само до ъгъла и толкова. — Тя отвори вратата.

Мъжът отвън не беше много висок, но онова, което му липсваше в ръст, бе компенсирано от мускули. Изопнатите му бицепси изпъкваха заплашително изпод черната тениска без ръкави.

Чарли ахна, чашата й падна на пода, а кучето се измъкна измежду черните кожени островърхи ботуши на мъжа. Шокирана, тя се опита да затръшне вратата в лицето му, но той бе твърде силен и бърз и за секунди, без дори да я докосне, съумя да я изтика обратно вътре във всекидневната, докато тя не се намери по гръб на дивана, а той — отгоре й, надвесен като разярено гризли. Дали не бе смахнатият, който й бе писал онези имейли? Мъжът, заплашил нея и децата й? Слава богу, че не бяха тук, помисли си тя, докато се оглеждаше наоколо да грабне нещо, с което да го фрасне по главата. Да я убие ли бе дошъл? Дали когато се върнат на следващата сутрин, майка й и децата й нямаше да намерят мъртвото й тяло насред всекидневната? Дали този лунатик нямаше все още да е тук и да ги чака? Пръстите й се чукнаха в бутилката с вино на масата. Можеше ли да я сграбчи?

— Не си го и помисляй — каза мъжът.

Ръката й немощно падна отстрани.

— Кой сте вие? — Но още докато задаваше въпроса, Чарли осъзна, че вече знае отговора. — Вие сте Итън Роумър — каза тя и я обзе някакво странно спокойствие.

— Радвам се да се запознаем — ухили се Итън и отстъпи няколко крачки назад, давайки й възможност да се изправи.

— Какво искате? — попита, но отново знаеше отговора.

— Искам да стоиш настрани от Памела. Искам да стоиш настрани от майка ми. Искам да стоиш далеч от къщата ми.

Чарли не каза нищо. Тя вече съставяше думите, с които да го опише: тъмни очи, забулени от момичешки дълги мигли; нос, очевидно чупен повече от веднъж, но пак подхождаше на перфектния овал на лицето; тънки, перверзно ухилени устни; дълга до брадичката коса, по-светла, отколкото на сестрите му.

— Прибирам се вкъщи и веднага разбирам, че нещо не е наред — поде Итън. — Отнема ми известно време, но съвсем скоро измъквам всичко. Оказва се, че скъпоплатеният адвокат на психясалата ми сестра е домъкнал някаква кирлива журналистка, която се опитала да измъкне какви ли не мръсотии за книгата си, разправяла е злостни лъжи и е разстроила всички. Не обичам непознати да тревожат семейството ми.

— Твърдиш, че Джил лъже?

— Твърдя, че тя е една смахната кучка.

— Което не означава, че лъже.

— И какво ти е казала? Че аз съм й помогнал да убие онези деца?

— Така ли е?

— Децата не са по моята част.

— Изнасилил си я, когато е била на единайсет години — припомни му Чарли.

— Изнасилил съм я друг път. — Той се изсмя подигравателно. — Уверявам те, че каквото и да се е случило между Джил и мен, е било подтикнато от нея.

— А Памела?

— Памела иска да стоиш настрани от нея. Тя се бои, че ако продължиш да си вреш носа в чужди работи, може да пострадаш.

— Заплашваш ли ме?

Итън се ухили.

— Просто се грижа за благоденствието ти.

— Мисля, че трябва да си тръгваш — каза Чарли, разтревожена от лекото потрепване на гласа си.

— Веднага щом постигнем съгласие. Ще стоиш настрана от семейството ми. Разбра ли?

По стената зад Итън Чарли забеляза да се плъзга сянка. Чу някакво прищракване, кучешки лай и сирени, завиващи иззад ъгъла.

— Не мърдай! — заповяда Гейб Лопес. Итън се обърна и се озова пред насочена към главата му пушка. — Ще гръмна шибаната ти физиономия.

— Хей, човече — започна Итън и вдигна ръце, а в това време Бандит скочи в ръцете на Чарли. — Това е недоразумение. Махни пушката, човече.

— Кажи го на съдията — ухили се Гейб Лопес. Той продължаваше да се смее и малко по-късно, когато полицаите напъхаха Итън в патрулката. — Винаги съм искал да кажа това — обърна се той към Чарли. Подпря пушката си на стената и попита: — Останало ли е вино в онази бутилка? Едно питие ще ми дойде добре.

Глава 21

— Разкажи ми за Тами Барнет — каза Чарли, преди още Джил да е седнала. Чарли седеше със схванат гръб до Алекс пред масата за свиждания в тясната стаичка в затвора „Пемброук“. Касетофонът й вече бе включен. След провала от предната седмица, когато безцеремонно бе съпроводена вън от помещението, след като Джил отказа да се срещне с нея, сега тя бе твърдо решена да диктува условията и да покаже на Джил кой командва парада.

— Здравей, Алекс — поздрави Джил, без да обръща внимание на казаното от Чарли, и си изтегли един стол. — Хубава блузка, Чарли. Розовото наистина ти отива.

— Моля, отговори на въпроса.

— Не чух такъв.

— Как се запозна със семейство Барнет? — перифразира думите си Чарли, но почна да усеща как губи почва под краката си.

— Стига, Чарли. Бъди мила. Можеше поне да попиташ как съм. Кажи ми, че се радваш да ме видиш. Нещо. Каквото и да е. Момичетата обичат малко предварителна игричка, преди главното. Знаеш го.

— Не съм в настроение за игрички, Джил. Изгуби ми достатъчно време.

Джил погледна напред, облегнала лакти на масата. Закачливостта изчезна от погледа й.

— Тогава да не го губим повече. Сигурна съм, че вече си говорила със семейство Барнет.

Наистина, през по-голямата част от вчерашния следобед Чарли бе разговаряла с майката на Тами Барнет. Двамата със съпруга й бяха в процес на тежък развод. Убийството на дъщеря им се бе оказало твърде голямо препятствие, за да го преодолеят заедно. („Той обвинява мен“ — през сълзи бе споделила госпожа Барнет.) Господин Барнет бе отказал да се срещне с Чарли, но жена му прояви съпричастие, дори нетърпение да говори, въпреки че две години след случилото се все още бе в шок от факта, че сладката на вид млада жена, която бе наела да гледа момиченцето й, е могла така брутално да го лиши от живот.

— Бих искала да чуя твоята версия — каза Чарли.

Джил мило се усмихна на адвоката си, сякаш Чарли не бе казала нищо.

— Не те очаквах днес, Алекс.

— Реших да дойда и да гледам нещата да протекат гладко — обясни той.

— Че защо да не протекат гладко? Вече няколко пъти се извиних на Чарли за поведението си миналата седмица. Получи писмото ми, нали, Чарли?

Очевидно тази среща или щеше да премине според желанието на Джил, или никак. Нямаше смисъл да се съпротивлява, даде си сметка Чарли.

— Да, получих го. Благодаря. — Писмото с официалното извинение на Джил бе пристигнало в понеделник, заедно с двайсет и четири страници прилежно изписани дрънканици за какво ли не. Като се почне от майка й — Честна дума, не зная, дали тя бе наясно какво става или не, но наистина не мога да я обвинявам, дори и да е знаела. Нищо не би могла да направи, за да го спре, — любимия й музикален състав — наистина харесвам „Колдплей“ и все още ме е яд, че Крис Мартин се ожени за онази хилава кучка Гуинет Полтроу. Какво изобщо намира в нея? — и се стигне до страха й от затворени пространства — Всяко място, на което не мога да стоя права, ме хвърля в абсолютна паника. Какво мислиш, че значи това?

— Значи, всичко е наред? — попита Джил.

— Наред е. Просто имаме още много дупки за запълване и бих искала да започваме. Съжалявам, ако съм била рязка — излъга Чарли.

— А аз съжалявам за това, което се е случило между теб и Итън.

— Чу ли за това? — Чарли обвинително погледна към Алекс. Беше му се обадила веднага, след като полицаите си тръгнаха, но него го нямаше вкъщи. На следващата сутрин й се бе обадил да изрази загриженост и удивление. Тогава я бе попитал дали не иска да се откаже от проекта, щял напълно да я разбере, ако промени решението си и развали споразумението им. Тя му каза, че ще се видят в сряда, както се бяха уговорили.

— Майтапиш ли се? — каза сега Джил. — Надзирателите нямаха търпение да ми разкажат какво се е случило.

— Откъде са разбрали?

Джил сви рамене.

— Няма да повярваш колко бързо се разнасят такива новини в системата. Сякаш имат някаква психомрежа или нещо такова. Казаха, че брат ми е бил арестуван затова че е нахлул в къщата ти и те е заплашвал. Намират го за много забавно. Веднага се обадих на Алекс, но той бе ангажиран и явно твърде зает, за да ми се обади после — натърти тя.

Алекс не обърна внимание на подигравателно-обидения й тон.

— Няма много за разказване. Баща ти му е платил гаранцията. Съмнявам се да му направят нещо, като се има предвид, че всъщност не е нахлул с взлом и не е имало истинска заплаха, освен изречената от раздразнителния съсед със заредената пушка, който е заплашил Итън, че ще му пръсне физиономията.

— Никога не съм мислила, че ще съм благодарна на данъчната служба — отбеляза Чарли, разтривайки чело, при спомена за Гейб Лопес, който й се бе притекъл на помощ. Кой да си помисли, чудеше се тя, сещайки се за последвалата сцена: полицията се втурва, арестува Итън, отвеждат го, съседите се събират пред къщата й, някои се осмеляват да влязат и намират Гейб Лопес и Чарли да пият бутилка вино, после се връщат в домовете си, донасят си свои бутилки и всичко се обръща на импровизирано улично парти, Лин Муър я прегръща полупияна, прощава й всичко и я черпи с домашни шоколадови курабийки. Нереалната вечер приключва, когато половината улица лудее в басейна на Дорийн Ривърс.

Предния ден полицай Рамирес се бе обадила да каже на Чарли, че няма сигурни доказателства, свързващи Итън с получените заплашителни имейли, но щели да го държат под око. Не можели и да повдигнат срещу него обвинение в изнасилване, ако Памела не потвърди свидетелствата на сестра си. Очевидно думите на една осъдена на смърт детеубийца не се считаха за много надеждни.

Чарли не се съмняваше, че Итън действително е изнасилвал двете си сестри. За всичко останало, което Джил й бе казала, не бе така убедена и дори не беше сигурна, докъде се простират лъжите и откъде почва истината. Възможно ли бе самата Джил да не знае?

След обилния обяд в неделя в „Туджей“ Чарли бе прекарала по-голямата част от деня в писане на списък с имената на хората, които трябваше да интервюира — семейство Барнет, семейство Старки, Уейн Хаулънд, който се бе записал в армията и се говореше, че се биел в Ирак, Гари Годжович, чиито показания срещу бившата му приятелка не й бяха помогнали особено в делото, бившите учители на Джил, съучениците й, приятелите й от детинство, полицаите, които я бяха арестували, следователите, прокурора, съдебните заседатели, дори Алекс. Откъде можеше да знае какво да пита когото и да било от тях?

„Ти си интелигентна, талантлива и млада и ще успееш във всичко, с което се захванеш — бе казала майка й. — Дори и да не знаеш точните въпроси, които да зададеш сега, ще ги измислиш съвсем скоро.“

Трябва ми малко професионална помощ, осъзна Чарли и успя още в понеделник сутринта да се свърже с доктор Джон Норман, психологът, разпитал Джил и впоследствие свидетелствал срещу нея на процеса.

— Нуждая се от помощта ви — бе започнала тя, след като се представи и обясни затруднението си.

— Имам пациент в десет часа — с отсечен и равен тон бе отговорил той. — Нали не очаквате за двайсет минути да ви преподам урок по анормална психология?

Чарли си го представи като мъж на средна възраст и плешив, подобно на психолога в „Закон и ред“, макар че като нищо можеше да се окаже млад и с гъста коса. Гласовете можеха да бъдат така измамни, както и всяко друго нещо, щом се отнасяше за хора.

— Чела сте доклада ми, предполагам?

— Да. В него описвате Джил, като страдаща от „гранично разстройство на личността“, което означава…

— Означава, че е изключително нарцистична и й липсват основни човешки емоции, в това число емпатия.

— Как се получава подобно нещо? — попита Чарли.

— Съвременната теория поддържа, че граничното разстройство на личността е резултат от три главни фактора — търпеливо обясни доктор Норман. — Първо, гените, второ, възпитанието и трето, средата. В случай, като този на Джил Роумър, фактът, че е била брутално насилвана като малка, е допринесъл за това по-късно и тя брутално да насилва други.

— Но не всеки, който е бил насилван като дете, се превръща в хладнокръвен убиец. Сестра й, например.

— Госпожице Уеб, ако аз можех да предсказвам кой ще стане убиец, щях да съм по-известен от Фройд. Важното е да запомните, че Джил Роумър не бива да ви заблуждава. Тя е твърде манипулативна и хитра лъжкиня.

— Тогава как да се отнасям с такъв човек?

— Много внимателно — бе отговорил психологът.

— Запознах се с госпожа Барнет в парка — каза сега Джил, ненадейно решила да отговори на въпроса, който Чарли почти бе забравила, че е задала. — Паркът е на няколко пресечки от нашата къща и аз ходех там, когато исках да остана сама.

— Продължавай.

— Един ден си седях на люлките — имаше три — и Тами изтича при мен. Майка й бе точно зад нея. Веднага се виждаше, че е луда по дъщеря си. Как така изведнъж ти се прииска да говорим за това? — Джил попита Чарли. — Изчерпахме ли всичко, свързано с моето детство? — Изглеждаше леко подразнена.

— Реших, че не е лошо за малко да прекъснем с тази тема — отговори Чарли.

— Как така?

— Ами, ти вече ми даде доста материал за смилане, както в писмата, така и в предишните ни разговори. Просто си помислих, че днес можем да зачекнем друга тема. Освен, ако няма нещо специално, което да искаш да споделиш.

Джил се облегна назад и почна да усуква крайчетата на косата си с пръсти, гледайки скептично.

— Нещо, което да искам да споделя? Сега пък звучиш като някой психиатър.

— Писмата ти са доста забележителни — почувствала враждебност, Чарли се опитваше да си върне контрола над ситуацията. (Доктор Норман бе подчертал, че е важно, никога да не оставя Джил да владее положението. „Ако някой ще води парада, това трябва да сте вие“ — бяха думите му.) — Наистина имаш усет към писането — продължи тя. — Дарба.

— Мислиш ли? — Джил тутакси се усмихна гордо.

— Абсолютно. Тези писма ми казват много за теб.

— Какво например?

— Че си твърде интелигентна и талантлива — зае думите на майка си и се почуди дали и майка й не е била също толкова неискрена. — Че можеш да успееш във всичко, с което решиш да се захванеш.

— Честно ли? Не го казваш просто така?

Чарли поклати глава.

— Истина е.

— Това е толкова мило. За мен наистина значи много, че го мислиш.

Нали за това са майките, помисли си Чарли.

— Значи си се запознала с Тами и майка й в парка — повтори тя.

— Тами искаше люлката, на която седях аз. Каза, че й била любима, понеже се издигала по-високо от другите. Аз казах добре. Дори й предложих да я полюлея. И едното някак само доведе до другото. Предполагам, че съм дала на госпожа Барнет телефонния си номер, щото тя се обади след няколко дни и попита дали мога да гледам Тами в събота през нощта. Аз се съгласих. Семейство Барнет обичали да излизат всяка събота вечер, така че случих на редовна работа. Естествено, това не устройваше твърде Гари. Говори ли вече с него?

— Не още.

— Ами, добре, като се видите, внимавай. Той лъже, както си лежи — засмя се Джил. — Баща ми все това повтаряше: „Мъжете лъжат, както си лежат“. Дълго време не знаех какво има предвид. Но когато най-сетне разбрах, здравата се посмях.

— На Гари не му харесваше да гледаш деца събота вечер ли?

— Отначало си мислеше, че няма лошо, понеже предполагаше, че ще му позволя да идва и ще можем, сещаш се, да се натискаме и такива работи. Особено му допадаше идеята да го правим в леглото на семейството, но на мен това никак не ми хареса. Искам да кажа, ами ако се върнат по-рано или Тами се събуди? Така че след известно време вече не му давах да идва. Той направо побесня. Тогава почнах да гледам и децата на семейство Старки в петъците и той напълно откачи: „Що за гадже си, като прекарваш целия уикенд в гледане на някакви си лигльовци?“

— Наистина е малко необичайно за момиче на твоята възраст, особено с приятел — трябва да си била… на колко години?

— Бях на деветнайсет, когато почнах да гледам Тами.

— Гари сигурно се е чувствал нещастен да прекарва толкова много време сам.

— Чувстваше се нещастен, щото не можеше да получава свирки толкова често, колкото му се искаше. Поне не от мен — заяви Джил.

Правилно, помисли си Чарли.

— Трябва да ти е било доста приятно да гледаш деца — каза вместо това.

— О, така е — с такъв ентусиазъм изрече Джил, че бе трудно да не й повярва човек. — Обичах тези деца. Тами беше толкова сладка с червената си косичка и малки черни кожени обувчици. Имаше най-сладкото чипо носле на света. И това странно хихикане. Обожавах да я карам да се смее.

— А близнаците Старки?

— Те бяха най-милото нещо. Руси коси, сини очи. Ноа имаше малък белег над дясната си вежда, понеже си разчесал една пъпка, когато карал шарка. През цялото време го целувах по това място. Направо ти се искаше да го изядеш. Сестра му също. Много сладки.

И все пак си ги убила! — искаше да изкрещи Чарли. Тези сладки малки дечица с чипите нослета и белези, само за целуване, са мъртви заради теб. Как можеш да седиш тук и да ги обсъждаш така спокойно, така обичливо? По-леко, напомни си тя. Не я спирай да говори. Задавай директни въпроси. Владей контрола, както посъветва доктор Норман. По-бавно, иначе ще я загубиш.

— С госпожа Старки също ли се запознахте в парка?

Джил присви замислено очи.

— Не. Запознахме се в мола. Бях в книжарницата, купувах подарък за Тами, а тя влезе с близнаците и ме попита каква книга купувам. Беше „Книжната принцеса“, която е наистина хубава книжка. Казах й, че нямам думи да й опиша колко е добра и тя я купи. После заведохме децата да ядат сладолед и някак си оттам се започна. Нещо като с госпожа Барнет. Много ме бива с хората — отбеляза Джил. — Действително ме харесват.

Чарли кимна, ослушвайки се за някаква следа от ирония в гласа й, но не откри такава.

— Какви неща правехте с децата?

— Обичайните. Четях им, гледахме телевизия, играехме с Барбита и на криеница.

— Някога играла ли си с тях на чичо доктор? — небрежно подхвърли Чарли.

— Какво? — Очите на Джил се разшириха. Тя разтревожено погледна към Алекс. — Какво трябваше да значи това?

— Просто децата понякога обичат да играят на доктор — отговори Чарли.

— Аз не съм дете.

Чарли се удиви на негодуванието й. Джил изглеждаше искрено обидена от предположението й.

— Някога задавали ли са ти въпроси от сексуално естество?

— Какви например?

— Например, откъде се появяват бебетата или как се правят — уточни Чарли.

Джил се поколеба.

— Понякога Ноа казваше нещо от сорта, че той има пенис, а Сара не. Такива неща.

— Изнервяха ли те понякога?

— Не. Те бяха добри деца — каза Джил.

— Значи никога не си ги удряла или нещо такова?

— Разбира се, че не.

— Как ги озаптяваше?

— Не ми се е налагало.

— Никога не се е налагало да ги пращаш в стаите им за наказание?

— Не, те бяха страхотни. Никога не са ми създавали неприятности.

— Някога водила ли си ги да плувате? — смени посоката Чарли.

— Да плуваме ли?

— Семейство Барнет са имали басейн, нали така?

— Да. Двете с Тами сме плували заедно няколко пъти.

— На малките деца понякога им е трудно да се оправят с банските. Някога помагала ли си на Тами да си свали мокрия бански?

— Предполагам, че да.

— Значи си я виждала гола?

— Възможно е. И какво от това?

— Това възбуждаше ли те?

— Кое да ме възбужда? Да видя малко момиченце без дрехи? За колко извратена ме имаш?

На Чарли този въпрос й дойде в повече.

— Джил, трябва да ти напомня, че си осъдена на смърт за сексуално насилие и убийство на три малки деца. Наистина ли си толкова потресена от въпроса ми?

— Не се възбуждам от деца — сопна се Джил. — Даже изобщо не обичам секса, за бога.

— Така ли?

— Той е само една болка, ако питаш мен.

Интересен избор на думи, помисли си Чарли.

— А ти обичаш ли болката?

— Какво?

— Обичаш ли да причиняваш болка? — уточни тя.

— Не. Разбира се, че не.

— Всъщност, не би било съвсем ненормално, като се има предвид как си израсла.

— Не би било ненормално ли? — изломоти Джил.

— Според психиатрите, фактът, че си била малтретирана като малка, те е тласнал към малтретиране на други хора — Чарли цитира преценката на доктор Норман.

— Така ли?

— А ти как би обяснила какво се е случило с тези деца? Как ще обясниш следите от ухапвания и изгарянията от цигари, сексуалното насилие и…

— Престани. Престани. — Джил закри уши с ръце.

— Тами и близнаците са били измъчвани, преди да бъдат убити. Били са задушавани с найлонови торби, предсмъртните им писъци са записани на аудиокасети, намерени в стаята ти. Твоят глас също го има на тези касети. А твоята ДНК — по телата им.

— Има причини…

— Кажи ми ги.

— Не мога.

— Тогава какво правя тук?

— Не разбираш.

— Помогни ми да разбера.

— Идеята не беше моя. Никога не съм искала да навредя на тези деца. Аз ги обичах.

— Чия идея беше?

Джил прехапа долната си устна, погледът й се местеше от Чарли на Алекс и обратно към Чарли. Подръпваше си косата, мърдаше на мястото си, закри лице с ръце.

— На Джак — каза накрая.

Чарли се приведе напред, мъчейки се да не издава нетърпението си.

— Джак ли?

— Моето гадже.

— Мислех, че Гари ти е бил гадже.

Джил се изкиска.

— И той така си мислеше.

Смехът й бе озадачаващ. Дали не си играе с мен, запита се Чарли.

— Джак кой?

Джил поклати глава.

— Джак, водното зърно.

— Струва ми се, че е бобеното зърно — сопна се Чарли. Не беше в настроение да си играят с нея.

— Нима? Е, би трябвало да е водното. Нали знаеш, както когато смачкаш някоя буболечка и от нея почва нещо да тече. — С рязко движение на главата си Джил размята коса от едното рамо към другото.

— Разкажи ми за Джак — тихо я подкани Чарли.

Погледът на Джил стана замечтан и унесен. Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка.

— Той е най-добрият.

Чарли наклони глава на една страна. Също като Бандит, мина й през ума.

— И нямам предвид само, че е добър в леглото. Така е естествено. Той е най-добрият. Така прави онова нещо с езика си, че тотално ме обземат спазми.

Чарли инстинктивно кръстоса единия си крак върху другия.

— Мислех, че не обичаш секса — прекъсна я тя и погледна към Алекс, втренчен в скута си. Сигурно предпочита да беше останал в Палм Спрингс Гардънс, помисли си Чарли.

— Така е. Поне така беше. Докато не се появи Джак.

— Кое го прави толкова специален? Освен езика. — Чарли размени местата на кръстосаните си крака.

— Всичко. Той е мил, умен, забавен, грижовен. — Джил сви рамене. — Не зная. Просто е различен от всеки друг мъж, когото съм срещала.

— И тъкмо на този мил, умен, забавен и грижовен приятел му хрумна идеята да отвлечете и убиете три беззащитни деца? — Чарли зададе въпроса, преди да успее да се възпре.

— Звучиш твърде осъдително, Чарли — скастри я Джил.

— Извинявай. Просто ми е трудно да съвместя прилагателните с глаголите.

— Не те разбирам.

Не си единствената, помисли си Чарли.

— На Джак ли беше идеята да отвлечете Тами Барнет и Сара и Ноа Старки?

— Той каза, че щяло да бъде забавно.

— Забавно?

— Каза, че ще им осигурим приключение, което никога няма да забравят. Честна дума, изобщо не си помислих… — Гласът на Джил заглъхна.

— Разкажи ми какво се случи.

Джил погледна към Алекс, погледът й питаше дали да продължи. Той кимна.

— Отидох в дома на Тами. Тя си играеше в своята къщичка на дървото в задния двор. Знаех, че играе там всеки ден. Майка й я наглеждаше от кухненския прозорец, докато приготвяше вечерята. Затова заобиколих къщата, привлякох вниманието на Тами, предупредих я да не вдига шум и й махнах с ръка да дойде, все едно вършим нещо, което си е наша тайна. Казах й да дойде с мен, за да изненадаме майка й. Тя изпадна във възторг и ме хвана за ръката. После се качихме в колата на Джак, паркирана зад ъгъла, и изчезнахме.

Чарли едва се удържа да не потръпне.

— И изобщо ли не си помисли, че ще й се случи някаква беда?

— Честна дума, не.

— Ами Ноа и Сара Старки? Вече е трябвало да знаеш какво ги очаква.

Джил се втренчи в скута си.

— Джак каза, че щяло да бъде различно.

— Но не беше, нали?

— Не.

— И ти просто си продължила с него. Помогнала си му…

— Направих, каквото ми беше наредено.

— Защо? — невярващо попита Чарли. Внезапно в съзнанието й изскочи образът на Гейб Лопес. — Да не би да беше опрял пушка в главата ти?

— Не му се наложи.

— Какво означава това?

— Той имаше власт над мен. Сякаш нямах друг избор. Как беше онова детско стихче? — попита Джил. — Джил и Джак на хълма чак отишли за вода. Но падна Джак и ей го на — остана без глава…

Нямах избор, мислеше си Чарли, докато довършваше стихотворението наум:

Горката Джил не закъсня — последва го и тя.

Глава 22

— Е, как мислиш? Смяташ ли, че наистина има някакъв Джак? — Чарли попита Алекс.

— Мисля, че има някой. Дали се казва Джак или не, не мога да кажа.

— Никога ли не ти е казвала, честно?

Алекс поклати глава, взе вилицата си и я забучи в салатата.

Седяха в тясната задна заличка в „Сентро“, непретенциозен италиански ресторант, намиращ се в още по-непретенциозния мол на няколко километра от Пемброук Пайнс, пиеха страхотно вино и се преструваха, че предстоящата вечеря е само бизнес. Дали? — запита се Чарли. Какво всъщност беше тази вечеря?

— Джак и Джил — промърмори тя. — Някак прекалено перфектно.

Алекс повдигна едната си вежда, набучи на вилицата от салатата и я лапна. Успяваше да изглежда привлекателен, дори и с проблясващата по устните му мазнина.

— Не ти ли харесва карпачото^[4]? — Той посочи с брадичка едва докоснатия й ордьовър.

— Не, вкусно е. — Чарли вдигна към устата си парченце месо, но го остави обратно. — Просто, толкова е дразнещо — продължи тя. — В един момент си мисля, че двете с Джил отбелязваме напредък, в следващия тя напълно се затваря в себе си.

— Ти стигна опасно близо.

— До какво?

— До истината, явно.

— Истината е всичко друго, но не и явна — поправи го Чарли.

— Истината е, че Джил не е действала сама. Истината е, че някой друг е поръчвал музиката.

— И този друг е Джак, водното зърно? — Чарли се облегна назад, Алекс хапна още салата. — Какво правя аз тук, Алекс?

— Във всеки случай, не си ядеш ордьовъра, доколкото виждам.

Чарли се засмя и отново поднесе вилицата до устните си.

— Имах предвид…

— Зная какво имаше предвид.

— Какво правя с Джил? Или може би трябва да кажа, какво прави Джил с мен? Всичко това някоя от нейните сложни игрички ли е? Играе ли си с мен? Както си е играла с Тами Барнет и с близнаците Старки, преди да ги… — Гласът й заглъхна, погледът й се спря на ръчно рисуваната карта на Италия на стената зад главата на Алекс.

— Не мисля така — възрази Алекс. — Искрено смятам, че иска да сътрудничи, че иска истината да излезе наяве. Зная, че за нея си голяма работа.

— Трябва ли да се почувствам по-добре от това? Че една психопатка детеубийца ме мисли за страхотна?

— Не й е лесно, Чарли. Никога преди не е говорила за някои от тези неща. На никого.

— Дори и на теб ли?

— Дори и на мен. — Той довърши салатата си. — Поне не в такива подробности, както ги разказва на теб. Знаех за Итън, разбира се. И имам подозрения за баща й.

Чарли прокара пръсти по ръба на бялата покривка.

— Какви например?

Алекс се поколеба.

— Хайде де, Алекс. Зная, че Джил ти е дала разрешение да ми разкажеш за това.

— Да, даде ми. Но аз съм свикнал да пазя тайните на клиентите си, не да ги разкривам пред репортери. Трудно е да наруша навика си.

Чарли установи, че се почувства странно засегната от свеждането й до обикновена репортерка. Не ставай смешна, укори се мълком тя, пъхна карпачото в уста и яростно го задъвка. Нима не си именно такава? Репортерка. Която се опитва да си върши работата. Да измъкне истината. Да напише провокативен бестселър за една безсърдечна и студенокръвна социопатка, който да я направи богата, известна и уважавана, не непременно в този ред. Каква друга, освен репортерка можеше да е за него?

Каква друга би искала да бъдеш? — почуди се, без да иска.

— Е, какви подозрения имаш по отношение на бащата на Джил? — попита тя, стараейки се да не забелязва колко изискано изглежда Алекс в синия си костюм, нито как цветът му подчертава синьото на очите му. Какво й ставаше?

Явно, не му пука, помисли си тя.

— Как така ти не си споменал нищо от това в процеса срещу Джил?

— От кое?

— Насилието, семейната история, тайнственият Джак.

— Исках.

— Джил ли не ти разреши?

— Тя отказа да свидетелства — простичко отговори той. — Каза, че щяла да отрече всичко, ако само спомена за възможно насилие или съучастник.

— Понеже е прикривала някого или понеже се е страхувала?

— Навярно по малко и от двете. — Той довърши виното в чашата си и се огледа за келнера. — Предполагам, че тази книга ще бъде нейното свидетелско показание.

— Малко късно, не мислиш ли? Тя вече е осъдена на смърт.

Алекс се размърда на мястото си и избута чинията от салатата си по средата на масата, като едва не събори вазата с ярки изкуствени цветя.

— Ясно ми е на какво е осъдена клиентката ми, госпожице Уеб — заяви той.

— Извинявай. Не исках.

— Не. Ти извинявай — прекъсна я Алекс. — Не исках да ти се сопвам така. Мислиш ли, че можем да поговорим за нещо друго? Каквото и да е. Поне за мъничко?

— Разбира се.

Настана мълчание.

— Е, какво те накара да станеш адвокат? — попита Чарли и превъртя очи. Най-тъпият от всички тъпи въпроси, помисли си тя и се почувства като тийнейджърка на първата си среща. Защо й беше толкова нервно?

— Ще ме извиниш ли за минута? — попита той, сякаш тя не бе казала нищо, и стана от масата, преди Чарли да успее да отговори.

Проследи го с поглед, докато изчезна към тоалетните в дъното.

— Е, много добре върви — промърмори на себе си. А ти как си мислеше, че ще върви? Явно беше, че човекът ни най-малко не се интересува от нея и я е завел на вечеря — още в пет часа следобед, когато мястото беше пълно с пенсионери, дошли, заради промоционалните цени — и то, понеже се е чувствал задължен да го стори. А сега нямаше търпение да се махне от нея. Затова толкова я подканяше да си довърши ордьовъра. Не защото искаше да я впечатли с качеството на храната, а за да може келнерът да им сервира основното ястие и да си тръгнат. И тъй като тя бе дошла със собствената си кола, нямаше дори да му се наложи да търпи компанията й по дългия път към вкъщи.

А самата тя не искаше ли съвсем същото? Откога бе почнала да гледа на Алекс Прескот като на нещо друго, освен като на средство към целта? Дори не бе чак толкова привлекателен, реши, докато го гледаше да заобикаля масите, приближавайки се към нея. Не беше само синевата на очите му, нито дори начинът, по който сякаш виждаше право през нея, като че ли се взираше в самата й душа и можеше да прочете и най-съкровените й мисли — наум изрецитира Чарли, когато той се спря да поговори с келнера. Нито дръзкият маниер, с който заемаше центъра на помещението — леко наклонени напред, стегнати бедра, палци, предизвикателно увесени на джобовете на прилепналите дънки, докато събраните устни отправяха мълчалива покана и я предизвикваха да се приближи.

— Мамка му — изруга на глас тя и на един дъх изпразни виното в чашата си.

— Нещо не е наред ли? — попита Алекс, издърпа стола си и седна.

Чарли протегна празната си чаша.

— Свърши ми виното.

— Поръчах на сервитьора да ни донесе по още една чаша. И така — каза той и се облегна на лакти. — Какво ме е накарало да стана адвокат? Това ли беше въпросът?

Тя сви рамене.

— Вежлив разговор номер 101.

Той се засмя.

— Ами, чакай да видим. Майка ми винаги е казвала, че мога да оборя в спор всеки. Една стара приятелка се оплакваше, че съм искал последната дума да е винаги моя. А идеята за справедливостта като цел винаги ме е възхищавала.

— Какво имаш предвид?

— По принцип хората се опитват да вършат нещата правилно. — Обясни той. — Стане ли нещо лошо, все си мислиш „Всяко зло за добро“ и търсиш доброто, което ще произлезе. Счупи се нещо, инстинктивно пробваш да го поправиш. Някой се удари и го целуваш да му мине. Семейство се разпада, търсиш кого да обвиниш. Невинни са заклани, искаш главите на виновните. Някой трябва да плати. Хората искат справедливост — заключи той. — Мислят, че това има значение.

— Да не би да казваш, че няма?

— Казвам, че не съм се отказал напълно от идеята, заради която — отговарям на въпроса ти — станах адвокат.

— Идеалист и циник в едно — не без възхищение произнесе Чарли.

— Харесва ми структурата, която създава правната система — продължи Алекс отново, сякаш тя не бе казала нищо. — Самото съчетаване на тези две думи — право и система, — идеята, че може да съществува система на справедливостта, ми се струва възхитителна. Харесва ми цялата тази институционализирана процедира — арести, обвинения, предварителни процеси, предявяване на обвинения, процеси, присъди, обжалвания. Харесва ми, че хората идват при мен, понеже мислят, че мога да им помогна. Харесва ми, че понякога съм в състояние да го направя. Радвам се, че мога да използвам способността си да оборя всекиго за нещо добро и че понякога последната ми дума е достатъчно силна, за да спаси някого от затвора. От време на време дори помагам на справедливостта да възтържествува.

— Справедливостта идва и те целува — засмя се Чарли.

Неочаквано Алекс се надигна, надвеси се над масата и я целуна по устните. После пак седна, без да откъсва поглед от сменящите се цветове на лицето й, а в това време келнерът пристигна с две нови чаши вино.

— Извинявай. Не биваше да го правя — каза Алекс веднага, след като човекът се оттегли.

Чарли не каза нищо. Ако проговореше, гласът й щеше да издаде приятната тръпка на устните й. Какво се бе случило току-що?

— Можем ли да се престорим, че не съм го направил?

— А ти защо го направи? — попита Чарли.

— Защото очевидно съм идиот.

— Не мисля, че си идиот.

— Наистина ли?

Чарли поклати глава. Алекс се приведе и отново я целуна. Този път Чарли му отвърна.

— Е, това е изненада — каза Алекс, когато келнерът се върна с вечерята им.

— Определено — съгласи се Чарли.

— Извинете — обади се сервитьорът. — Не поръчахте ли лазаня?

— Напротив — каза Алекс. — Определено си поръчах лазаня.

— А за мен са специалните равиоли. — Сервитьорът постави равиолите пред Чарли. Парата, надигаща се от чинията, малко замъгли образа на мъжа насреща й. Кой е той, хвана, се, че се пита тя. И по-точно, тя коя е? — Чувствам се като героиня в някоя от книгите на сестра ми — призна накрая.

— И какво е усещането?

— Доста добро, всъщност.

Те се засмяха.

— Какво точно стана? — попита Чарли.

— Аз те целунах. Ти също ме целуна — обясни той.

— Но защо ме целуна? Не мислех даже, че ме харесваш.

— Не си мислела, че те харесвам ли? — невярващо повтори Алекс. — И затова се подлагам на това невероятно отегчително пътуване, защото не те харесвам?

— Реших, че просто се грижиш за интересите на Джил.

— В този случай се грижех по-скоро за своите.

— Наистина ли?

— Поглеждаш ли се изобщо в огледалото? — попита Алекс. — Господи, първия път, когато влезе в офиса ми, едва не паднах от стола. После пък си отвори устата и стана дори по-хубаво. Ти се оказа умна, жизнерадостна — пикоч и оцет, както обичаше да казва майка ми — и аз си казах, мамка му, човече, сега го загази.

— Действително успя да ме заблудиш.

— Бог ми е свидетел, че се опитах.

— Аз те помислих за арогантен кучи син. Което не е непременно лошо — побърза да уточни Чарли. — Аз имам слабост към арогантни кучи синове.

Той се засмя.

— Все си повтарях, че трябва да спазвам дистанция, да гледам всичко да е любезно и професионално, да се мъча да не забелязвам колко добре изглежда косата ти, колко хубаво миришеш. Но после ти седна срещу мен, не си ядеше карпачото, поведе вежлив разговор номер 101 и каза нещо за целуване… И аз така и направих.

— И така, какво ще стане сега?

— Зависи от теб.

— Ами, аз всъщност не съм много гладна — Чарли бутна чинията си настрани. — Обикновено не се храня толкова рано.

— Можем да поискаме да ни увият храната за вкъщи — предложи Алекс. — Ще си я изядем по-късно.

— По-късно ли?

— После.

— После? — повтори тя. — Като в „и после заживели щастливо“?

Той се засмя.

— Като в „после“.

 

 

Беше почти десет часа, когато най-накрая се наканиха да си изядат вечерята.

— Умирам от глад — заяви Чарли, отвори равиолите си и видя как лютивия доматен сос покапа по предницата на бледосинята риза на Алекс.

— О, не. Виж какво направих.

Алекс се пресегна през кръглата стъклена масичка да обърше разлятото и пръстите му докоснаха голите гърди на Чарли отдолу.

— Това е стара риза.

Седяха в тясната трапезария до голямата кухня в едностайния му апартамент, намиращ се в сърцето на Палм Бийч Гардънс. Апартаментът бе на седмия етаж и гледаше над едно изкуствено езерце към новия площад със скъпи ресторанти и фирмени магазини. Блестящият Гардънс Мол се намираше в тясна близост. Океанът бе на по-малко от десет минути път. Бих живяла тук, улови се, че си мисли Чарли, но тутакси прогони тези мисли от главата си. Една нощ не променя живота. Само защото Алекс Прескот бе добър в леглото — нека кажем страхотен, — не означаваше, че връзката им щеше да продължи повече от останалите. Тя отново напълни уста с равиолите, надявайки се Алекс да се задържи поне достатъчно дълго, че да си завърши проучването.

— Мръщиш се — каза той.

— Така ли?

— Да нямаш задни мисли?

Тя поклати глава.

— Само се чудех как това ще повлияе на съвместната ни работа.

— Изобщо не е нужно да влияе. И двамата сме професионалисти.

— Да, но аз съм момиче — през смях му напомни Чарли. — Момичетата не се поддават толкова лесно на професионална дисциплина, колкото момчетата.

— Някак се съмнявам в това. — Той взе хапка лазаня, после друга. — Как така никога не си се омъжвала? — попита и добави: — Не ми отговаряй. Беше тъп въпрос.

— Не, не беше. Искам да кажа, след като в крайна сметка имам две деца. — И които майка й щедро се бе съгласила да гледа, докато самата тя се прибере у дома.

— На среща ли си? — бе попитала Елизабет, когато Чарли й се обади от ресторанта.

— Не е среща.

— Разбира се, че не. Приятно прекарване, скъпа.

— Просто бракът никога не е бил сред приоритетите ми — сподели Чарли сега. — Предполагам, заради нещастния брак на родителите ми. — Тя сви рамене. — Ами ти?

— Веднъж бях много близо. Преди няколко години. Не се получи.

Следващите няколко минути ядоха мълчаливо. Чарли бе гола под ризата, която по-рано, преди да правят любов, Алекс бе носил. Той бе по дънки и гол от кръста нагоре. Тя мислеше да го попита защо не се е получило онова с брака, но се отказа. Може би и сам не знаеше.

Кой наистина би могъл да каже защо една връзка не се получава? Нима всяка история си няма две страни? Действителността е субективна, истината — въпрос на мнение. Важно е само дали една връзка проработва или не.

— Е, какво е на дневен ред? — попита той. — Във връзка с книгата на Джил.

— Моята книга — поправи го Чарли.

Той се засмя.

— Извинявай. Твоята книга.

— Мислех да говоря с бившия приятел на Джил.

— Гари Годжович — каза Алекс, внимателно изговаряйки всяка сричка.

— Не го ли харесваш?

— Свидетелските показания на Гари в голяма степен предопределиха смъртната присъда на Джил.

— Доста обричащи — съгласи се Чарли. — Онази история, че я е видял да тормози коте в кухнята…

— Което тя винаги е отричала.

— Алекс — напомни му Чарли. — Тя е убила три малки деца. Защо ще е проблем да тормози една котка?

Алекс хвърли вилицата си в чинията.

— Като стана дума за животни, как е твоето кученце?

Чарли се улови, че неочаквано се е ухилила до уши.

— Страхотен е. Толкова е сладък. Прибирам се вкъщи, той ме чака на вратата. Сядам, скача в скута ми. Излизам от стаята — върви след мен. Ако изчезна дори и за две секунди, толкова се радва да ме види после, че ще кажеш, че с години ме е нямало. Мъча се да не се привържа прекалено много.

— Обаче звучиш така, сякаш вече си се влюбила в него.

— Е, има нещо много очарователно в безусловната любов. Но непрекъснато трябва да си повтарям, че той не е моето куче и че скоро ще се наложи да го върна.

— На Глен Макларън — заключи Алекс и почна нервно да барабани по стъкления плот на масичката.

— Има ли някакъв проблем? — попита Чарли.

— Колко добре познаваш този приятел?

— Глен ли? Не много добре. Но го смятам за приятел — отговори тя. — Пак те питам, има ли някакъв проблем?

— Не зная. Може и да има.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Алекс? Не е в характера ти да си толкова въздържан.

— Трябва да разбереш, че не се опитвам да си пъхам носа. Просто името ми се стори познато и затова малко се разтършувах. Оказа се, че по едно време Глен Макларън е имал финансови интереси в няколко клуба в Лодърдейл.

— Това ми е известно. Е, и?

— А известно ли ти е, че сред постоянните посетители на тези клубове е бил и един незначителен наркопласьор на име Итън Роумър?

— Какво?

— Открих, че една нощ Итън е бил арестуван, докато опитвал да продаде дрога на ченге под прикритие, обаче някакъв опитен адвокат по-късно успял да отхвърли обвиненията.

Чарли се опитваше да проумее току-що чутото. Какво означаваше?

— Да не би да искаш да кажеш, че Глен и Итън са свързани по някакъв начин?

— Нищо не искам да кажа. Всъщност, те биха могли и изобщо да не се познават.

— Това, че Итън е бил редовен посетител в клуб, на който Глен е бил един от собствениците, не означава нищо друго, освен…

— … това, че Итън е бил редовен посетител в клуб, на който Глен е бил един от собствениците — съгласи се Алекс.

— Напълно е възможно двамата никога да не са се срещали, дори да не са подозирали за съществуването на другия.

— Абсолютно.

— Просто съвпадение, трябва да признаеш.

— Може нищо да не е. Навярно не е нищо.

— Но ти не мислиш така — констатира Чарли.

— Не зная какво да мисля — призна Алекс.

— Мамка му.

— Навярно не е нищо — повтори той.

Чарли кимна.

— Просто бъди предпазлива, това е всичко. — Той заобиколи масата и сложи ръце на раменете й. Почна нежно да масажира врата й. — Можеш ли да останеш за през нощта?

Тя поклати глава.

— Не. Трябва да тръгвам за вкъщи.

— Ще карам след теб с моята кола — предложи й, когато тя бе вече облечена и на вратата.

— Не, това едва ли е необходимо.

— Настоявам.

— Алекс, наистина. Всичко ще е наред.

— Не спори — каза той.

Чарли се засмя. Не го каза на глас, но това бе един от споровете, които губеше с най-голямо удоволствие.

Глава 23

Когато Чарли влезе на пръсти във всекидневната, майка й спеше дълбоко на дивана, „Да помним любовта“ лежеше отворена в скута й, а Бандит дремеше в краката й.

— Мамо — тихо прошепна тя, Бандит незабавно скочи и развълнувано заподскача около нея. — Да, здравей, Бандит, здравей. Аз също се радвам да те видя. — Докато го произнасяше, Чарли осъзна, че това е вярно. — Мамо — прошепна малко по-силно тя и посегна към рамото на майка си, но точно преди да го докосне, ръката й спря. — Прибрах се.

— Скъпа — майка й отвори очи и се изправи. — Как мина?

— Добре. Всичко е наред.

Елизабет се усмихна и разкърши врат.

— Май съм задрямала. Колко е часът?

— Почти единайсет. Можеш да спиш тук тази нощ, ако искаш.

— О, не. — Елизабет сложи книгата на масичката, изправи се на крака и протегна ръце високо над главата си, с изопнати към тавана пръсти. — По-добре да тръгвам. — Взе яркочервения си шал, метнат на облегалката на дивана и го омота около раменете си, докато вървеше към вратата.

Чарли си помисли, че навярно би трябвало да се опита да я убеди да остане или поне да прекара няколко минути с нея, да я разпита как е минал денят й, но каза само:

— Утре ще ти се обадя. — В краката й Бандит излая за довиждане, докато майка й потегляше. — Трябва ли да действаш? — обърна се към кучето тя.

В отговор Бандит изтича до най-близкия храст и вдигна крак.

— Удивително — възхити се за пореден път Чарли. — Удивително — повтори тя, понеже това й се видя идеалната дума, която да опише събитията от изминалия ден. Да не говорим за тези от вечерта. Тя гушна кучето и пое по коридора към стаята на децата. Отвори вратата и надникна вътре. — Приятни сънища, сладки ангелчета — прошепна, после затвори вратата и се отправи към своята стая. Докато се събличаше, си припомни премереният начин, по който Алекс бе смъкнал всяка дреха от тялото й. Отново почувства нежния допир на ръцете му до гърдите и дупето си, устните му на врата си, нежното проникване на пръстите му между бедрата й, съвършеното проучване, проведено от езика му. Боже, ако и в съдебната зала бе толкова добър, колкото в леглото, би трябвало да е известен като Кларънс Дароу, помисли си тя и си припомни юридическата литература, струпана на пода във всекидневната му, заедно с една впечатляваща колекция филмова класика. Иначе апартаментът му не бе кой знае колко по-различен от тези на повечето мъже, които живеят сами — сложната стереосистема в голяма степен преобладаваше над всичко останало: кафявия кожен диван и съответен фотьойл върху под от мексикански теракот, голям телевизор и DVD плейър, както и старомодно видео с класически стари филми. Картините по стените бяха по-скоро за декорация, отколкото произведения на изкуството: някакъв пейзаж, купа със зелени ябълки, пристанище с лодки.

Спалнята обаче бе съвсем друго нещо. По стените преобладаваха красиви черно-бели снимки: напълно облечена двойка, полегнала на каменист плаж, се прегръща зад голям чадър — автор: Хенри Картие-Бресон; енергичен моряк целува млада жена на Таймс Скуеър в деня „Д“ — нападението над Нормандия от Робърт Дюсню; великолепна разцъфнала орхидея от Робърт Мепълторп; една снимка на Даян Арбъс на две сестри, втренчени в пространството; друга, на две жизнерадостно засмени жени, с отметнати назад глави и отворени усти.

— Бива си я тази колекция — бе прошепнала тя, после погледът й попадна на китарата, подпряна на бюрото срещу леглото. Лунната светлина, проникваща през страничния прозорец, се отразяваше в стъклото на монитора. — Може би по-късно ще ми посвириш.

— По-късно — бе отговорил той.

— После — бе прошепнала тя.

И двамата се бяха разсмели.

В последна сметка Алекс отказа да й посвири с аргумента, че това бил най-силният му коз, начинът да си гарантира, че тя ще дойде отново. По този въпрос няма две мнения, реши сега Чарли и тихо простена.

— Удивително — прошепна отново тя, изми си лицето и зъбите и се мушна в леглото. Бандит незабавно сгуши малкото си телце до коленете й и тя заспа дълбоко.

Сънува, че гони голям черен чадър през поле, пълно с цветя. Итън Роумър я гонеше, а няколко мъже в моряшки униформи стояха отстрани и го насърчаваха. Тя усети горещия му дъх на врата си, пръстите му я сграбчиха за косата. Почувства, че пада и сянката на Итън се надвесва над нея, докато я изправя на крака.

— Какво искаш? — проплака тя, а той почна да я увива цялата в един яркочервен шал. Само че мъжът вече не беше Итън. Беше Глен Макларън.

Чарли се сепна и се събуди с чувството, че се задушава. Бандит тутакси скочи на крака и почна да ближе потта по лицето и врата й.

— Няма нищо, Бандит — каза Чарли и го потупа по главата, опитвайки се да успокои и двама им. Сънят вече отзвучаваше, изпаряваше се като утринна роса. Спомняше си, че гонеше нещо, но вече не помнеше какво, а група моряци я гледаха. Така ли беше? И тогава Итън я бе сграбчил. Само че не беше Итън.

— Беше Глен — изрече на глас тя.

Глен Макларън е имал финансови интереси в няколко клуба в Лодърдейл.

— Е, и?

— А известно ли ти е, че сред постоянните посетители на тези клубове е бил и един незначителен наркопласьор на име Итън Роумър?

Е, и? Какво? Какво означаваше това? Означаваше ли нещо?

Чарли лежеше будна, въртеше се от една страна на друга, после на гръб и наблюдава в продължение на час бавно въртящия се вентилатор на тавана, мъчейки се да проясни мозъка си от всички подозрения. Накрая се отказа да спи, отиде в кухнята с Бандит по петите й и си направи чаша билков чай. Занесе го във всекидневната и се пльосна на дивана. Зачуди се дали и Алекс бе буден, дали и той нямаше проблеми със съня. Забеляза романа на сестра си на масичката и го взе. По дяволите, тя самата преживяваше тази проклета история. В такъв случай би могла да види какво да прави по-нататък. Пък и книгата вече бе приспала майка й. С малко късмет и с нея щеше да се случи същото.

Вместо това обаче Чарли стоя будна цяла нощ и чете. Малко преди 7:00 тя вече бе на последната страница.

Тифани гледаше как Блейк си тръгва. Както винаги, тя бе поразена от походката му, с каква сигурност пристъпваше. Чудеше се, откъде идва тази увереност, дали самата тя някога ще я има, без Блейк да напътства всяка нейна стъпка. Дали ще се обърне назад, запита се и за всеки случай изобрази на лицето си смела усмивка. Щеше ли той да запомни дните, когато се смееха заедно, нощите, в които се любеха, часовете, минутите и секундите, в които тя го бе прегръщала с всяка фибра на тялото си? Щеше ли да бъде обсебен, както несъмнено щеше да е самата тя, от спомена за любовта, на която се бяха отдали, но за която не се бяха погрижили достатъчно и бяха изоставили толкова безразсъдно?

— Да помним, любов моя — прошепна тя, когато сянката му бе погълната от нощното небе и той завинаги изчезна от очите й. — Да помним любовта.

Чарли затръшна кориците на книгата и избърса една сълза.

— О, я стига. Не ми казвай, че плачеш. Не ми казвай, че тази нелепа глупост действително те е развълнувала. Какво ти става?

— Мамо? — обади се от прага Франи. Тя бе по лилава нощничка, напръскана с миниатюрни розови панделчици, а от съня косата й бе красиво разрошена. — Баба тук ли е още?

— Не, миличка. Снощи си отиде у дома.

— На кого говориш тогава?

Чарли направи смешна физиономия.

— На себе си.

Франи приседна на дивана до майка си. Бандит незабавно скочи в скута й.

— За какво?

— За книгата на леля ти Ан. — Тя я метна на възглавницата до себе си.

— Хубава ли е?

— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли никога да не го казваш на никоя жива душа?

Франи кимна искрено.

— На мен ми хареса.

— Ами, това е добре, нали?

— Не съм сигурна.

Франи кимна, сякаш разбираше.

— Баба казва, че леля Ан и леля Емили скоро ще ни посетят.

— Точно така.

— Аз ще мога ли да ги видя?

— Абсолютно. Всички ще вечеряме заедно.

— Баба ще сготви ли прочутото си пиле?

— Още не съм мислила за това. Но можем да я питаме.

— Аз мисля, че трябва да кажеш на леля Ан, че си харесала книгата й.

— Така ли?

— На теб винаги ти е приятно, когато хората ти казват хубави неща за колоните ти.

— Права си. Как си станала толкова умна, впрочем?

— Елиз казва, че съм се метнала на татко — сериозно отговори Франи.

— Нима? — предпазливо изрече Чарли. — И какво още казва?

— Че според нея съм симпатична.

— Е, определено е права за това.

— И че си свършила наистина добра работа с мен.

Чарли не успя да прикрие изненадата си.

— Тя ли ти го каза?

— Чух я като говореше по телефона с една от приятелките си. Каза, че си свършила наистина добра работа с мен и Джеймс и че се надява и тя да стори същото с Даниел.

Очите на Чарли отново се напълниха със сълзи.

— Плачеш ли?

Чарли побърза да изтрие сълзите си с опакото на дланта си.

— Просто съм уморена.

— Ще изведа Бандит да действа — предложи Франи.

— Благодаря ти, миличка. Ще съм ти благодарна.

Франи уви ръце около врата на майка си и я целуна по страната.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Да помним любовта, помисли си тя и без да иска се засмя.

 

 

— Домът на госпожа Уеб — обяви икономката.

— Мога ли да говоря с Ан, моля. Аз съм сестра й. Чарли — побърза да добави тя. Погледна часовника в офиса си в „Палм Бийч Поуст“ и видя, че няма още девет и половина. Беше ли станала Ан толкова рано? Дали работеше сутрин? Дали нямаше да я обезпокои? Дали сестра й си бе у дома или вече е тръгнала на турнето? Чарли се намръщи, давайки си сметка колко малко знае за живота на сестра си.

— Шарлот? — произнесе след няколко секунди Ан. — Всичко наред ли е?

Защо това бе първият въпрос, който всяка от тях задаваше, като че ли единствената възможна причина да се чуват бе, ако нещо не е наред?

— Всичко е наред. Прочетох книгата ти.

— Така ли?

— Хареса ми. Всъщност цяла нощ стоях будна. Не можах да я оставя.

— Звучиш изненадана — забеляза Ан.

— Не. Е, може би да, всъщност. Но много приятно изненадана.

— Това е добре, предполагам.

— Как са децата? — попита Чарли.

— Чудесно. Емили каза ли ти, че ще отстъпя попечителството на А. Дж.?

— Наистина ли мислиш, че е разумно?

— Предполагам, че ще разберем след двайсет години, когато и те напишат своите многозначителни книги.

— Сигурна ли си за това, Ан? Беше ми казала, че А. Дж. само използва децата, за да те шантажира за по-голяма издръжка.

— Да. Е, този план май не потръгна така, както той си го мислеше.

— Действително смятам, че трябва да премислиш…

— А аз действително смятам, че това не е твоя работа.

— И откога ти не си моя работа?

— От дълго време — напомни й Ан.

— Все още сме сестри — напомни й на свой ред Чарли.

— Добре, спести ми сантиментите. Ти не си такава, Чарли. Какво има?

— Нищо. Просто не искам да направиш нещо, за което ще съжаляваш. Като Тифани в „Да помним любовта“ — добави тя и превъртя очи. Наистина ли използва току-що книгата на сестра си като аргумент?

Ан се засмя, сякаш прочела мислите й.

— Виж, няма от какво да се притесняваш. А. Дж. е страхотен баща. Той е много по-добър с децата от мен. Ще се грижи добре за тях.

— Както татко се грижеше за нас ли?

— Татко се грижеше за нас, Чарли. Искам да кажа, може и да не е бил най-топлият човек на света…

— Топъл ли? — прекъсна я Чарли. — Та той не беше дори хладен!

— Направи най-доброто, на което беше способен.

— Направи най-малкото, на което беше способен.

— Ти не му даде много шансове.

— Дадох му всички шансове на света. Не съм аз тази, която прекъсна всички контакти с него.

— Той се почувства предаден, Чарли.

— И как съм го предала? Като се съгласих да видя майка си след двайсет години?

— Но ти продължаваш да се виждаш с нея.

— И защо не? Защо трябва да избирам между тях двамата? — попита Чарли.

— Защото нещата стоят по този начин.

— А не би трябвало.

— Ти не му остави никакъв избор.

— Това е смешно. Всички имаме избор.

— Правилно. Ти направи своя. Той — неговия. А аз — моя. Не можем ли просто да оставим нещата така?

— Би ли могла, моля те, да помислиш малко повече, преди да сложиш край на каквото и да било?

— Повярвай ми, отделих много време за мислене. Аз не изоставям децата си, Чарли. Не е като да бягам в Австралия — натърти тя.

Пространството между тях бе запълнено от двайсет години тъга.

— Добре — приключи Чарли.

— Моля те, не се тревожи за мен. Всичко е страхотно. Книгата ми се продава като топъл хляб. Току-що подписах договор за още три на стойност милиони долари. Литературното ми турне има смазващ успех. Миналата седмица в Канзас Сити се събраха четиристотин души, което е направо удивително.

Удивително, повтори си Чарли и видя някъде в ъгълчетата на съзнанието си Алекс да й се усмихва.

— И почти толкова в Атланта в понеделник. Утре заминавам за Денвър, после за Лос Анжелис и Сан Франциско.

— Кога ще си във Флорида?

— Изглежда, че ще съм в Палм Бийч около трети март. Вероятно ще имам едно подписване същия следобед, така че моят издател се опитва да запази неделята за интервюто с „Пийпъл“. И ако пак попиташ „Какви хора?“, ще те убия.

Чарли си записа датите.

— Добре, значи можем да направим вечерята в събота?

Мълчание.

— Ан? Вечеря у нас в събота?

— Добре — рязко отговори Ан. — Ще се чуем следващата седмица.

— Всичко хубаво — каза Чарли на сестра си.

— И на теб.

Чарли почака сестра й първа да затвори. Няколко минути седя и се взира в снимката на децата си на монитора, опитвайки се да си представи доброволно да се откаже от тях. Невъзможно, реши накрая.

Пръстите й заиграха по клавиатурата. Изписа „УЕБСАЙТ“ и започна първия абзац.

Напоследък много си мисля за семействата. За моето. За семействата на другите хора. И стигнах до извода, че те наистина са чудно нещо. Като здрави завивки, съшити от парцали, захванати с най-тънките, най-слабите нишки. Малко да ги закачиш и могат да се разкъсат или разплетат. И все пак, някои са толкова здрави, че оцеляват цели поколения. Защо само някои, а други не?

Тя спря. Натисна „Изтрий“ и думите тутакси изчезнаха. Твърде помпозно, каза си. Започна отначало:

Напоследък много си мисля за семействата. Както знаят редовните читатели на тази колона, майка ми заряза мен и цялото семейство, когато бяхме малки. Сега сестра ми мисли да постъпи по същия начин със своите деца. — Традиция! — би казал някой.

„Изтрий“. Прекалено осъдително.

Напоследък много си мисля за семействата. Голяма част от изминалите няколко седмици прекарах, разпитвайки Джил Роумър за нейното. Джил е била физически малтретирана от баща си, сексуално насилвана от брат си, емоционално изоставена от майка си. Понастоящем тя очаква изпълнение на смъртната си присъда за зверското убийство и сексуално насилие над три беззащитни дечица. Това изненада ли е за някого?

„Изтрий“. Твърде неприятно. За какво още бе мислила?

Снощи най-накрая се чуках. Ура!

— Проблеми ли? — от прага на кабинката й попита Мич Джонсън. Чарли веднага натисна бутона „Изтрий“ и се обърна.

— Мич? Не разбрах, че си тук.

— Реших да се отбия при своята репортерка звезда, тъй като напоследък хич не я виждам често.

— Ходих тук-там.

— Най-вече там, доколкото схващам. Как е Джил Роумър, впрочем? Толкова ли е секси, колкото на снимките?

— Намираш Джил Роумър за секси? — Чарли не знаеше дали е повече изненадана или ужасена.

— По един перверзен, психопатски начин. — Мич се засмя. — А ти?

— Не мога да кажа такова нещо, не.

— Лошо. Доста интригуваща картинка — вие двете заедно.

— Трябва да продължа да работя — кисело произнесе Чарли.

— И за какво си говорите с детеубийцата всъщност?

— Предполагам, че ще трябва да почакаш, докато прочетеш книгата.

— Само ако получа безплатен екземпляр.

Чарли се обърна към компютъра си.

— Неделната ти колона трябва да е на бюрото ми до четири часа — чу да казва Мич на излизане.

— Задник — промърмори след него тя.

Дължа извинение на сестра си — започна да пише отново. — Тя е написала шест бестселъра и до снощи аз не бях прочела нито един от тях.

Телефонът звънна.

— Чарли Уеб — разсеяно произнесе тя, мъчейки се да формулира следващото си изречение.

— Аз съм Гари Годжович — казаха отсреща. — Разбрах, че сте се опитвали да се свържете с мен.

— Да, здравейте, господин Годжович. Благодаря, че се обадихте.

— Познаваме ли се?

— Не мисля. Аз съм журналистка в „Палм Бийч Поуст“ — Телефонът прекъсна. — Ало? Господин Годжович? Ало? — Чарли затвори, провери телефона му в бележника си и набра номера на неговия офис.

— Водопроводни инсталации „Хартли и синове“ — чу се глас на секретарка.

— Гари Годжович, моля.

— Един момент. Ще ви свържа.

— Гари Годжович — чу се след няколко секунди.

— Аз съм Чарли Уеб. Моля ви, не затваряйте. — Но телефонът отново прекъсна. — Страхотно. Направо страхотно. — Тя натисна бутона за повторно набиране.

— Водопроводни инсталации „Хартли и синове“ — чу се вече познатият глас.

— Искам да си инсталирам нова баня — импровизира Чарли. — И една моя приятелка ми препоръча Гари Годжович.

— Да, Гари е най-добрият ни водопроводчик. Имате ли предвид нещо по-точно?

— Искам да изглежда съвсем различно от досега.

— Това винаги е вълнуващо. Къде живеете?

Чарли каза адреса си на жената.

— Мога да пратя Гари утре сутринта между десет и дванайсет, ако ви устройва.

— Идеално.

— Бихте ли ми казали името си?

Умът на Чарли бе напълно празен. Втренчи се в монитора. Дължа извинение на сестра си — прочете. — Тя е написала шест бестселъра и до снощи аз не бях прочела нито един от тях.

— Тифани — чу се да отговаря, заемайки името на героинята. — Тифани Ланг.

Глава 24

— Госпожа Ланг? — усмихна се, щом я видя младият мъж. Беше към трийсетинагодишен, нисък, малко набит, с ниско подстригана руса коса и бледозелени очи, а когато се усмихваше, ъгълчетата на устата му се извиваха надолу вместо нагоре. — Аз съм Гари Годжович от „Хартли и синове“.

Чарли отстъпи назад и го пусна да влезе. Бандит се втурна да го посрещне.

— Трябва да извините кучето ми — каза и сама се изненада: от лекотата, с която произнесе притежателното местоимение. — Той си мисли, че всички идват тук, за да видят него.

Гари се наведе да го погали между ушите и сложи на пода куп брошури. Бандит толкова яростно въртеше опашка, че цялото му тяло се тресеше.

— По-кротко, приятелче. Ще се претърколиш, ако не внимаваш. Каква порода е?

— Мисля, че е мелез. Вие явно обичате кучета. — Чарли премести тежестта на тялото си от единия на другия крак, при което незабелязано докосна миниатюрния касетофон в джоба на дънковите си гащета. Нищо не стимулира разговора така, както едно кученце и малко разголена плът, надяваше се тя и скришом хвърли поглед на изрязаното деколте на тениската си. Не много. Само достатъчно да качи тестостерона и развърже езика.

— О, да. Обичам кучета. Аз самият имам три.

— Три? Божичко! — Божичко? — повтори си мълком Чарли. Може би наистина беше Тифани Ланг. — Каква порода са?

— Добермани.

— Ох! — и тя автоматично отстъпи няколко крачки назад.

— Доберманите са страхотни кучета. Не вярвайте на глупостите, които пишат. Ако си добър с тях и те са добри с тебе.

— Също като хората.

— Точно. — Гари вдигна брошурите си и се изправи в цял ръст, за който Чарли прецени, че е може би около сто и седемдесет сантиметра. — Извинете, че закъснях. Имах трудности, докато намеря мястото.

— Малко е объркващо. — Чарли се опита да си представи Гари, застанал до Джил. Отиват си, реши тя, изучавайки извивката на раменете му, силата на бедрата и спомняйки си образа на Джил.

— Да. Завих по-рано. Накрая се наложи да опиша кръг около общината.

— И на други постоянно им се случва. Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— Не, благодаря. Препих с кафета.

— Тогава портокалов сок?

Гари поклати глава и погледна към дъното на къщата.

— И така, значи възнамерявате да подновите банята?

— Обмислям го. — Чарли го поведе към банята, като нарочно поклащаше ханш повече от необходимото, Бандит се втурна пред нея. Минаха покрай току-що оправеното й легло към бялата баня.

— Тук няма много място — отбеляза той, обхождайки с поглед всичко от пода до тавана, от прозореца до огледалото над мивката. — Възможностите са малко ограничени. — Разгледа душа, дръпна настрани бялата найлонова завеса, приседна на ръба на ваната и прокара загрубелите си пръсти по белите плочки на стената. — Имали ли сте проблеми с тези плочки?

— Не съм забелязала. Защо?

— Ами, те не са точно плочки за баня. Не поглъщат добре влагата. Учудвам се, че не са почнали да падат. — Той почука по тях, сякаш да илюстрира какво има предвид. — Чувате ли това?

Чарли се наведе напред.

— Май е кухо.

— Може да стане сериозен проблем. Плочките на пода също. — Той потропа по пода с петата на черния си ботуш.

— Шегувате се. — Плочките на пода и стените не бяха подходящи? Щяха да почнат да падат? Щеше да й се наложи да ги сменя?

— Значи, първото нещо, което бих предложил, е те да се сменят с нещо по-подходящо. Освен това, предлагам стъклена врата, вместо завеса. Така водата ще се ограничава повече. Имаме най-различни модели, които лесно ще се монтират над ваната. Мога да ви покажа няколко, които смятам, че ще свършат работа. — Той потупа брошурите в скута си. — Също така, можете да помислите, дали да не замените душа с по-голям. Освен, разбира се, ако не решите да смените всичко, заедно с ваната. Но аз не мисля, че това е необходимо. Ваната изглежда добре, а както вече казах, пространството не е достатъчно за радикални промени.

— За каква сума говорим?

— Ами, зависи какво ще изберете. Цените на вратите за душ варират от малко под петстотин долара до над две хиляди.

— Две хиляди долара за една врата?

— Последна мода. Включително труда.

— Мога ли да видя брошурите?

— Разбира се. — Той й ги подаде.

Чарли прелисти страниците на първата, чудейки се, дали има някакъв начин незабелязано да прехвърли разговора от монтажа на банята към убийствата на деца.

— Знаете ли, аз действително ще взема да изпия едно кафе. — И тя излезе от банята, преди Гари Годжович да успее да реагира. — Сигурен ли сте, че не искате и вие? — попита и влезе в кухнята. Остави брошурите на масата и си наля от кафето, което бе сварила, преди Гари да дойде.

— Може би половин чашка. Със сметана, без захар. — Той седна до кухненската маса и посочи към рисунката на Джеймс с алигатора и змията, залепена за хладилника. — Кой е художникът?

— Синът ми, Джеймс. Той е на пет. — Чарли му подаде кафето, докосвайки леко с пръстите си неговите. — Имам също така и осемгодишна дъщеря.

— Стига бе. Не изглеждате достатъчно възрастна за осемгодишна дъщеря. — Гари срамежливо се усмихна, с вид на човек, който съзнава, че това е деликатна тема.

— Е, благодаря. Ще приема това за комплимент.

Усмивката му стана по-широка.

— Такъв трябваше и да бъде.

— Ами вие? — Чарли отпи от кафето си и силният аромат нахлу в ноздрите й. — Имате ли деца?

— Не и ако не броите доберманите ми.

— Съпруга?

— Не. Никога не съм се женил.

— Интересно. Аз също.

Гари погледна заинтригувано.

— Доста ми е трудно да го повярвам.

— И защо така? — Чарли се приведе и постави на масата пред Гари чиния с маслени курабийки. Почувства как погледът му падна на деколтето й.

— Ами, погледнете се. Вие сте красавица. — Той замълча и вдигна очи към нея. — Но това и сама си го знаете, нали?

Какви ги върша, запита се Чарли. Въпреки че не за първи път флиртуваше с някой мъж, за да изкопчи от него информация, за първи път се почувства гузна, че го прави.

Гари вдигна една от курабийките към устата си.

— Маслени. Любимите ми. Как се досетихте?

Чарли седна, извади касетофона от джоба си и го сложи помежду им в средата на масата. Време беше да сложи край на този маскарад.

— Зная, че маслените курабийки са ви любими, понеже Джил Роумър ми каза.

Курабийката падна от ръката му.

— Какво става тук, по дяволите? — Той скочи на крака, като ударен от ток. Кафето се разплиска върху ръката му. Бандит почна да лае.

— Моля те, Гари, седни. Искам само да поговорим.

— Какво става тук? Коя си ти, по дяволите?

— Казвам се Чарли Уеб. Вчера говорихме по телефона.

Гари присви очи.

— Журналистката от „Палм Бийч Поуст“?

— Трябва да поговоря с теб за Джил Роумър.

— Махам се. — Гари остави чашата си на масата, курабийката до нея и тръгна да излиза от стаята. Достигна го звукът на собствения му глас: „Ами, погледнете се. Вие сте красавица. Но това и сама си го знаете, нали?“ Той спря, обърна се и я изгледа обвинително. — Какво? Ще го пуснеш на шефа ми ли? Искаш да ме уволнят? Това ли беше замисълът?

В състояние ли бе да извърши нещо такова наистина? Можеше ли да заплашва?

— Искам просто да ти задам няколко въпроса.

— Отговорих на всички въпроси в съда. Делото приключи. Нямам нищо друго за казване.

— Аз пиша книга за Джил — обясни Чарли. — И се опитвам да разкрия всяка страна на тази история, включително твоята.

Гари поклати глава.

— Вие двете сте страхотен екип.

Чарли се помъчи да потисне ужилването от това сравнение.

— Моля те, Гари, седни. Наистина имам нужда от помощта ти. — Той сведе поглед към пода.

— Имам ли избор?

Чарли се пресегна, натисна едно копче на касетофона, изтри всичко дотук и зачака.

Няколко секунди Гари стоя напълно неподвижно, със стиснати в юмруци ръце. После излезе от стаята.

— По дяволите — измърмори Чарли, в очакване да чуе затръшването на вратата.

Но това не стана.

— Какво искаш да знаеш? — върна се след няколко секунди той. Чарли дълбоко въздъхна от облекчение.

— Много ти благодаря.

— Спести ми благодарностите си. Просто ми налей още една чаша кафе. — Той се отпусна на дървения стол с високата облегалка. — И давай по-бързо. Имам доста работа следобед.

Чарли скочи на крака, наля ново кафе и добави сметана.

— Имаш ли нещо против…? — Тя посочи касетофона.

— Напротив. Настоявам. Предполагам, няма да правим проба — добави той.

— Наистина съжалявам за това.

— Сигурен съм, че е така. — Той грабна една курабийка от чинията и я лапна. — Страхотни са, между другото.

— Казваш се Гари Годжович? — започна Чарли. — Правилно ли го произнасям?

— Годжович — повтори той. — Казваш го както трябва.

— Какво е това име?

— Славянско. Дядовците ми са от Украйна.

— Но ти си роден в Щатите?

— Второ поколение от Флорида.

— Това не се среща често.

— И аз така съм чувал. Това какво общо има с Джил?

— Просто се опитвах да разбера контекста. На колко години си, Гари?

— На двайсет и девет.

— От колко време работиш за „Хартли и синове“?

— Почти три години.

— Фирмата в Джуно Бийч ли се намира?

— Да.

— А преди това?

— Преди това работех за „Дженингс Хардуер“ в Даня.

— Там ли живееш?

— Преди живеех. Сега живея в Джупитър.

— Но с Джил Роумър се запознахте в Даня?

— Запознахме се, когато тя дойде в магазина да си купи тостер.

— Разкажи ми за нея.

Той сви рамене.

— Какво има за разказване? Стори ми се симпатична. Заговорихме се. Попитах я, дали мога да й се обадя някога? Каза не, тя щяла да ми се обади.

— Интересно.

— Всичко в Джил е интересно.

— Ти на колко години беше тогава?

— На двайсет и четири… двайсет и пет, може би.

— А Джил е била на седемнайсет?

— Мислех си, че е на осемнайсет.

— Значи почнахте да се срещате?

— В известен смисъл.

— В какъв?

— Какво искаш да кажа?

— Просто искам да ми разкажеш за връзката си с Джил. Дотолкова подробно, доколкото не те притеснява.

— Всичко това ме притеснява.

— Зная, че не е лесно.

— Знаеш дръжки. — Гари захапа нова курабийка, по брадичката му се посипа пудра захар, като снежинки. — Имаш ли някаква представа какво е да откриеш, че някой, за когото наистина си искал да се ожениш, се е оказал маниакален убиец? Че момичето, за което си мислел, че един ден ще стане майка на децата ти, е убило три малки дечица? Искам да кажа, какво говори това за мен?

— Говори, че могат да те направят на глупак.

— О, аз съм си глупак, зная — съгласи се той. — Ти определено го доказа днес.

— Всеки може да сгреши, Гари.

— Нима? Ти в колко психопата си се влюбвала?

— Значи си бил влюбен в Джил? — отговори с въпрос Чарли.

Гари се облегна назад и погледна към задния двор.

— Предполагам.

— Разкажи ми за нея.

Той издаде някакъв звук — наполовина смях, наполовина ръмжене.

— Какво мога да кажа за Джил, което вече да не е казвано? — Той се усмихна, почти против волята си. — Тя представляваше една наистина класическа комбинация от невинност и палавост. В един миг цялата е мека, в следващия — твърда като скала. Сатен и стомана. И дяволски готина. Момичето, което би искал да запознаеш с родителите си. Как се казваше — дама в гостната, курва в леглото?

— Джил е била като курва в леглото?

Усмивката на Гари стана по-широка.

— Нямаше нещо, което да не иска да опита.

— Добре. Малко изпреварваме нещата. Може ли пак да се върнем на първата ви среща?

— Това беше първата ни среща — засмя се Гари.

— Спала е с теб още на първата ви среща ли?

— Дори не се наложи преди това да я водя на вечеря. В онази нощ тя ме чакаше след работа. Излязох на паркинга и тя беше там, застанала до колата ми. Попитах я как е разбрала, че това е моята кола, а тя отговори, че ме е наблюдавала от няколко седмици. Следващото нещо, което си спомням е, как ме язди на задната седалка. Всичко стана много бързо.

— Продължавай.

— Ами, след това почнахме да се виждаме редовно. По два-три пъти през седмицата. Естествено, аз се виждах и с други момичета. Поне в началото. Докато Джил не разбра.

— Помолила те е да спреш ли?

— Не точно. Тя отиде направо при извора. Едното момиче го преби доста лошо. Счупи й носа.

— Как се казваше това момиче?

— Сюзан. Сюзан Никълсън. Мисля, че още живее в Даня.

— А другите момичета?

— Имаше само още едно друго. Кристин Дънлап. Джил пусна отровна змия в басейна й.

— Какво!

— Разбира се, никой нищо не можа да докаже, а и Джил винаги отричаше — добави Гари. — Но аз знаех. Всички знаеха.

— Семейство Дънлап живее ли още в Даня?

— Шегуваш ли се? Три месеца по-късно продадоха къщата. Мисля, че се преместиха в Тампа.

— Ти какво мислеше за всичко това?

— Ами, точно тук е най-ужасната част. Истината е, че… бях поласкан. Можеш ли да си представиш? Аз, глупакът, си мислех, че това доказва колко много ме обича тя. Все едно да ти направят свирка на мозъка. Искам да кажа, по тоя въпрос наистина му съчувствам на Бил Клинтън.

Харесва ли ти да правиш такива неща? — Чарли внезапно си спомни думите на Джил.

— Значи, ти спря да се виждаш с тези други момичета? — попита го тя.

— Нямах голям избор по тоя въпрос.

— И Джил ти стана гадже.

— Почнахме да се виждаме почти всяка нощ.

— В продължение на колко време?

— Около година, повече или по-малко.

— Какво освен секс правехте заедно?

— Ходехме на кино, на танци, пиехме. Обичайното.

— Джил имаше ли много приятели?

Гари поклати глава.

— Не чак толкова. Сестра й май й беше най-близката приятелка.

— Запознавал ли си се с брат й?

— Итън ли? Абсолютен задник. Стоях колкото се може по-далеч от него.

— Джил разказвала ли ти е за него?

— Каза, че като малка я насилвал.

— А баща й?

— Казваше, че много я биел, че застрелял кучето й. Доста плака. Затова бях толкова шокиран като видях какво е направила с онова котенце.

— Какво беше направила?

— Държеше го. То се мяташе като лудо. Отначало си помислих, че само го гъделичка. Но тогава то почна да издава някакви ужасяващи звуци, по-скоро писъци, отколкото мяукане, затова отидох и й казах да го пусне. Тогава видях, че го дупчи с джобно ножче. Изтръгнах котето от нея. То хукна, сякаш бягаше от дявола.

— Какво направи Джил тогава?

Гари сви рамене.

— Ухили се. Каза, че никога не е харесвала котки. Кълна се. Това каза. Никога не била харесвала котки.

— Това ли беше краят на връзката ви?

— В голяма степен. Продължихме да се виждаме от време на време. Виж, не се гордея с това, ала не е лесно да скъсаш, когато сексът е толкова добър. Но вече никога не беше същото. Точно тогава тя почна да гледа деца почти всеки уикенд. А аз имах известни съмнения, че се вижда с някой друг.

— Някаква идея кой може да е бил?

— Никаква. Само това, че не мисля да е бил някой местен. Щях да чуя, ако беше.

— Кога видя Джил за последен път?

— На процеса. Свършихме ли?

Чарли се пресегна и изключи касетофона.

— Мога ли да ти се обадя, ако се сетя за още някакви въпроси?

Гари побутна брошурите през масата.

— Само ако се отнасят за душ врати или плочки за баня. — С това той мушна още една курабийка в устата си и излезе от стаята.

 

 

Цветята — красив букет от розови рози и бели маргарити — пристигнаха точно в дванайсет на обяд. Свободна ли си утре вечер? — пишеше на картичката. Подпис: Алекс.

— Какво имаш предвид? — попита Чарли, крепейки телефона между рамото и ухото си, докато пълнеше с вода една висока ваза.

— Как ти звучи вечеря в „Табу“?

— Звучи ми страхотно. Този уикенд децата са с бащите си и ако искаш, можеш да си носиш четка за зъби.

— Смятай я за опакована — незабавно отговори Алекс.

— Цветята са необикновени.

— Снощи беше необикновено.

Чарли почувства, че наистина се изчервява.

— Беше доста удивително — съгласи се тя.

— В колко ще се върнеш утре от срещата с Джил?

— Към пет. Благодаря, че ми издейства допълнително време с нея.

— Няма нужда от благодарности. Какво ще кажеш да те взема в седем и половина?

— Идеално.

— До утре вечер.

— Довиждане. — Чарли подреди цветята във вазата й ги отнесе във всекидневната. Когато зърна отражението си в прозореца, си даде сметка, че е ухилена до уши.

Глава 25

Джил влезе намръщена в помещението за срещи.

— Закъсня.

— Имаше задръстване. — Чарли погледна към листата в ръката на Джил. — Някакви ремонти по пътя.

— Трябваше да тръгнеш от вас по-рано.

— Не си бях вкъщи. Тези листа за мен ли са?

Джил стисна по-здраво смачканата хартия.

— Може би. — Тя се плъзна на стола срещу Чарли, нацупила устни, очевидно без желание да й прости десетминутното закъснение.

— Наистина съжалявам, Джил. Няма да се повтори.

В очите на Джил се събраха сълзи и няколко потекоха по страните й.

— Помислих си, че може да не дойдеш, че си ми сърдита за нещо.

— За какво да съм ти сърдита?

— Не зная. Къде беше, все пак?

— В Даня.

Очите на Джил се разшириха.

— Отишла си да говориш отново с Пам?

— Не. Отидох да се видя със Сюзан Никълсън.

— Коя?

— Името нищо ли не ти говори?

— А трябва ли?

— Оказва се, че преди няколко години си й счупила носа.

На устните на Джил бавно пропълзя усмивка. Сълзите се изпариха от очите й.

— Сюзан Никълсън. Господи, напълно я бях забравила.

— Но тя не те е забравила.

— Обзалагам се. Как изглежда носът й сега?

— Сякаш някой го е счупил на три места.

— Е, ами, тя си го заслужаваше. Човек не бива да се забърква с гаджето на друг.

— Доколкото разбрах, е било точно обратното.

— Нима? Май си говорила и с Гари, а?

Чарли кимна.

— Значи той ти е казал за Сюзан, така ли? И какво още?

— Каза, че си пуснала отровна змия в басейна на Кристин Дънлап.

Джил отегчено махна с ръка.

— Той говори само глупости. Не съм го направила. В смисъл, това е Флорида, за бога. Тук има змии. Понякога плъзват в хорските басейни. Аз нямах нищо общо с това. Нещастен глупак. — Тя плесна по масата с листата, които държеше. — Не зная какво изобщо съм видяла в него.

— Той каза, че те е видял да тормозиш едно коте.

— Да бе, каза го и на процеса.

— Вярно ли е?

— Тъпото създание ме одра. Тъкмо се опитвах да го отскубна от себе си.

— Като го намушкаш ли?

— Обаче подейства, нали? Проклетото същество се омете.

Чарли отново посочи листата.

— Какво е това?

— Написах някои неща.

— Май са множко.

— Шейсет страници. Написах ги вчера.

— Написала си шейсет страници за един ден?

— Тук няма кой знае какво да се прави. — Тя побутна листата към Чарли.

Чарли изправи ръбовете им и взе да ги разлиства. Бяха плътно изписани с почерка на Джил.

— Тук е почти всичко, което мога да си спомня от детството си. Нещата, които харесвах и нещата, които не харесвах. Любимите ми актьори, рок звезди, манекенки, телевизионни звезди. Даже ги подредих по рейтинг. Сещаш се — този да, този не. Беше забавно.

Чарли извади касетофона от чантата си и внимателно сложи листата настрани.

— Ще ги прочета по-късно.

— Има и други работи. За някои от нещата, които стават тук вътре.

— Познавала ли си някога човек на име Глен Макларън? — попита Чарли, припомняйки си възможната връзка между Глен и брата на Джил, Итън.

— Глен кой? — попита Джил и раменете й почти незабележимо се стегнаха.

— Макларън.

Джил поклати глава и се втренчи в стената зад Чарли.

— Не мисля. Кой е той?

— Притежава няколко нощни клуба. Брат ти може да го познава.

— Така ли? Ще гледам непременно да го питам следващия път, като ми дойде на свиждане. — Тя се засмя. — Баща ми беше тук преди няколко дни. Знаеше ли за това?

Докато включваше касетофона, Чарли се помъчи да не издаде изненадата си.

— Не, не знаех. Как мина срещата?

Джил се облегна назад и кръстоса ръце.

— Не особено добре.

— Защо така?

— Той не иска да говоря с теб, не иска да правя тази книга. Не било добре за майка ми, а и Итън вече бил затънал до шията в проблеми заради това.

Чарли не каза нищо, почака Джил да продължи.

— Казах му, че вече е твърде късно, и без това вече правя книгата.

— И той какво отговори?

— Че съм една неблагодарна кучка, че било добре, дето съм осъдена на смърт, иначе той щял лично да ме убие.

— Очарователно.

— И аз това исках да му кажа. — Джил се изкиска.

— Но какво му каза всъщност?

— Че съжалявам. — Тя се разплака. — Можеш ли да си представиш? Аз му се извиних!

— За какво?

— Че не съм дъщерята, която е искал да има. Че съм наранила майка си. Че съм го направила за срам. Че съм опозорила цялото си семейство.

— И той не е съвсем без вина в случая, Джил.

— Зная.

— Би трябвало той да ти се извинява.

— Зная и това. Не че някога ще го направи. — Тя яростно поклати глава и опашката й я шибна по врата.

— Какъв е твоят баща?

Чарли почувства как дъхът й секна в гърлото и се наложи със сила да изтласка думите от устата си.

— Той е твърде умен. Учен. Професор по английска литература в Йейл. Феноменален преподавател. Отвсякъде го искат.

— Не се съмнявам, че и той много изисква — обади се Джил, сякаш знаеше.

— И това също — съгласи се Чарли.

— Не беше ли писала в една от колоните си, че двамата вече не си говорите?

— Да, така е.

— Защо?

— Предполагам, че и аз не съм била точно дъщерята, която е искал.

Джил кимна.

— Май имаме нещо общо.

— Май да.

— Мисля, че имаме много общо.

— Казвала си го и преди — Чарли й припомни първото й писмо.

— Нямам предвид само размера на сутиените ни — възрази Джил. — И двете носим в себе си много гняв.

— Мислиш, че аз съм гневна?

— А не си ли?

— А ти? — върна й въпроса Чарли.

— Аз първа попитах. — Джил отново се облегна назад и кръстоса ръце.

— Аз не съм гневна.

— Лъжеш.

Чарли се изсмя.

— И защо да лъжа?

— Ти ми кажи.

— Няма нищо за казване.

— Не се сърдиш на майка си, че е избягала и те е изоставила, когато си била малко момиченце? Не се сърдиш на баща си, че е блестящ учен, но гаден като човек? Не се сърдиш на сестрите си, че не са толкова талантливи като теб, но много по-известни и успешни? Не си бясна на брат си, че напълно се е прецакал? Не се сърдиш на съседите си, и аз не зная за какво, за каквото там съседите се карат? Не се сърдиш на приятелите си? Я чакай, забравих. Ти нямаш приятели. Защо? Защото толкова много те ядосват.

— Добре, Джил. Мисля, че достатъчно ясно обясни.

Джил се засмя.

— Това е проблемът с писането на колони от типа на твоите, Чарли. Хората се научават да четат между редовете. Там е готиният материал.

Чарли кимна и се направи, че проверява касетофона, докато всъщност се опитваше да спечели време, за да овладее дишането си и да отговори спокойно, вместо да закрещи.

— Разликата между мен и теб — продължи Джил — е, че ти намираш позитивен израз на своя гняв. Ти си имаш своето писане. Намираш отдушник, канализираш целия си гняв в думи. Аз открих това, едва след като почнах да ти пиша. Дадох си сметка какъв катарзис е да изкараш всичко наяве. Катарзис — това ли е думата?

Чарли кимна.

— И вчера — е, почнах да пиша и просто не можах да спра. Думите се стичаха от мен като порой. И колкото повече изписвах, толкова по-добре се чувствах. Може би, ако имах този отдушник, онези нещастни деца нямаше да загинат. — От очите на Джил потече нов порой от сълзи.

Чарли бръкна в чантата си и й предложи кърпичка.

— Благодаря — Джил попи очите си, но сълзите й не стихнаха. — Искам да ти кажа, че аз не съм чудовище.

— Зная.

— Обичах тези деца.

— Зная и това.

— Никога не съм искала да им се случи нещо лошо. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

— Никога не съм желала смъртта им.

— Какво се случи, Джил?

— Не зная. Не зная. — Джил почна да се клати напред-назад на стола.

— Знаеш. Разбира се, че знаеш.

— Джак каза, че щяло да бъде забавно. Обеща, че няма нарани Тами.

— Какво направи той?

— Използва един от онези електрошокови пистолети. Как се казваха — „Тейзър“?

Чарли кимна, неспособна да отрони и дума.

— Той направо я парализира. После карахме до един изоставен стар гараж. Според мен, било е нещо като бензиностанция. Тами почна да се събужда, затова Джак сложи лепенка на очите й и завърза ръцете й зад гърба. Тя плачеше, повтаряше, че иска да си иде у дома. На Джак това не му хареса. Каза, че едва сме започвали. И тогава ми каза… — Тя се разплака.

— Какво ти каза? — думите на Чарли излязоха от устата й като шепот.

— Каза ми да я съблека. Аз отвърнах — не. Не исках.

— Но си го направила — заяви Чарли.

— Нямаше друг начин. Джак така искаше.

— После какво?

— Знаеш какво. Има го в доклада от аутопсията на Тами.

— Горили сте я с фасове и сте прониквали в нея с бутилка?

— Опитах се да се престоря. Но Джак е твърде умен. Не би го допуснал.

— Помисли ли изобщо да откажеш?

Джил погледна Чарли така, сякаш тя напълно си бе изгубила ума.

— Никога не бих могла да го направя.

— Но си могла да насилваш беззащитно дете.

— Тами не беше толкова беззащитна.

— Какво?

— Можеше да избяга. Не спирах да й шепна да избяга. Но тя бе такова упорито малко нещо. Не помръдваше. Само ми опяваше да съм я върнела у дома. Как обаче да го направя? Джак стоеше там, наместваше камерата и ми заповядваше, сякаш бе някакъв знаменит холивудски режисьор или нещо такова. Казах й да спре да вдига толкова шум, но тя просто продължи да пищи. Накрая се наложи да сложа онази найлонова торба на главата й, за да я усмиря.

Чарли се пребори с желанието си да повърне. Седна на дланите си, за да не сграбчи Джил за врата и да я удуши.

— Ти се отврати от мен. Виждам го по физиономията ти — забеляза Джил.

— Не е лесно човек да слуша това, Джил.

— Зная. Само си помисли на мен колко ми е било трудно тогава.

— Колко трудно ти е било? — с равен тон повтори Чарли.

— Опитах се да помогна на Тами, колкото можах — обясни Джил. — Пробих на няколко места найлона с нокти, за да може да диша. Но предполагам, че дупките не са били достатъчно големи. Не зная. Опитах се да й помогна. Наистина.

— А близнаците Старки?

— Двойно удоволствие — каза Джил и се помъчи да се усмихне. — Съжалявам. Не трябваше да казвам това. Просто Джак непрекъснато го тананикаше. Двойно удоволствие, двойна забава… Май е от някаква стара реклама на дъвка или нещо такова. Съжалявам. Не трябваше да го споменавам. Беше наистина грубо от моя страна.

— Разкажи ми за близнаците Старки — произнесе отново Чарли, твърде вцепенена, за да каже каквото и да било друго.

— В общи линии — същата работа. Просто умножено по две. А, само дето този път Джак предложи близнаците да си правят неща едно на друго. Сещаш се… сексуално. Те обаче не бяха много добри в това и Джак ме накара аз да им покажа.

— И всичко това го има на видео?

Джил затвори очи.

— Не зная какво е направил Джак с тези ленти, така че няма смисъл да ме питаш. Аз го помолих да ги унищожи, но не мисля, че го е направил.

— Кой е Джак? Къде можем да го намерим?

Очите на Джил отново се напълниха със сълзи.

— Той си отиде отдавна.

— И те остави да поемеш вината за всичко, да гниеш в затвора до момента на екзекуцията си — изтъкна Чарли с надеждата да принуди Джил да разкрие идентичността на бившия си любовник.

— За която нямам търпение — изненада я отговорът на Джил.

— Наистина ли искаш да умреш?

— Заслужавам си го, не е ли така? След всичко, което съм направила.

— Но не си го направила сама — заяви Чарли, докато всъщност искаше да каже: Да! Ти заслужаваш да умреш! Аз самата с удоволствие ще дръпна шалтера! — Защо го прикриваш?

— Нямам друг избор.

— Не разбирам. Какво изобщо би могъл да ти направи сега?

— Не искам да говоря повече за това.

Чарли дълбоко въздъхна. И на нея не й се искаше да говори повече за това. Истината скоро щеше да излезе на бял свят. Всеки следващ път, когато разговаряше с Джил, тя разкриваше нови и нови неща. В действителност, току-що бе направено признание какво всъщност се бе случило с тези деца, и то от устата на самата убийца. С времето Джил щеше да разкрие истинската самоличност на Джак. Чарли бе убедена в това.

— Е, как са Франи и Джеймс? — попита Джил, сякаш това бе най-естественият въпрос.

— Моля?

— Попитах как са.

— Чух какво каза.

— Защо ме гледаш така?

Чарли осъзна, че се е вторачила в Джил през масата. Тя извърна поглед и се помъчи да смекчи извивката на устните си.

— Не искам да говорим за моите деца.

— Просто се опитвам да съм любезна.

— Говори за нещо друго.

— Звучиш доста ядосана.

— Не искам да говорим за моите деца — напрегнато повтори Чарли.

— Добре де. Както и да е. Спокойно. — Джил стана от масата, отиде до вратата и почука на надзирателката. — Мисля, че изпълнихме плана за днес, нали?

Чарли изключи касетофона и го прибра в чантата си. Видя шейсетте страници, изписани от Джил.

— Предполагам, че това ще ми създаде работа за известно време.

Джил се спря на прага на вече отворената врата, с надзирателката, извисяваща се над нея.

— Чарли…

Чарли вдигна насила очи.

— Нямах друг избор. Моля те, кажи ми, че ме разбираш. Нямах избор.

Чарли кимна.

— Ще се видим другата седмица.

 

 

— Да ви го начукам! — изкрещя Чарли, щом се озова в колата си. — Ега ти и боклуците, мамка ви, копелета гадни! — Тя цапардоса волана, заудря по страничното стъкло, после по седалката до себе си. — Мамка ви, пръдни такива! Мамка ви, да ви го начукам, пръдни — собствените й думи отекнаха в тясното пространство. Чарли избухна в смях.

— А бе, ти на колко си? На пет години ли?

Като Джеймс?

Като Тами Барнет.

— Мамка му — повтори Чарли и избухна в сълзи. — По дяволите! — Как е могла Джил да извърши такива ужасни неща? Как може да разказва за тях толкова равнодушно? Какво й имаше?

Правеше го понеже не притежаваше нито съвест, нито съчувствие, помисли си Чарли, припомняйки си оценката на доктор Норман. Понеже единствената човешка болка, която бе в състояние да изпита, бе нейната собствена. И вече нямаше значение, дали така се е родила или човещината й е била изтръгната с бой. Значение имаше само фактът, че три невинни дечица бяха мъртви. И още по-голямо значение имаше, че човекът, организирал всички тези страшни убийства, все още бе на свобода. Най-голямо значение имаше това, че още деца бяха подложени на риск.

Всеки ден. Навсякъде.

Тя се сети за противните имейли, заплашващи Франи и Джеймс. Би убила всеки, който се опита да ги нарани.

И двете носим в себе си много гняв — бе й казала Джил.

Определено бе права за това.

Телефонът й изпищя. Чарли тършува в чантата си известно време, докато го намери. Погледна, но номерът бе непознат.

— Ало? Ало? — повтори, понеже никой не отговори. Чарли почака още три секунди, после затвори телефона и отново го пъхна в чантата си. — Идиот — каза, когато той отново зазвъня. — Ало?

— Чарли? — Думата бе произнесена неясно, гласът — непознат.

Кой е?

— Чарли. — Този път името й прозвуча повече като въздишка.

Тя усети, че отмалява.

— Брам, ти ли си?

— К’во става, Чарли?

— По дяволите, Брам. Пиян ли си?

— Не зная. Съм ли?

— Къде си?

— Моля те, Чарли, не ми викай. И без друго главата ме цепи.

— Къде си, Брам? — повтори Чарли.

— Изобщо не съм сигурен.

— Мамка му!

— Не бива да псуваш. На майка ни това не би се харесало.

— Има ли някой друг там? Някой, с когото да мога да говоря?

— Ами, ей т’ва момиче. — Той се изкикоти. — Май съм й забравил името, обаче тя тъкмо излиза от банята и няма никакви дрехи. O-xo! Май не е много щастлива.

— Дай ми това — женски глас достигна до Чарли. — Ало? Кой е там?

— Аз съм сестрата на Брам. Вие коя сте?

— Името ми е без значение. Важното е, че брат ви беше тук цяла нощ и ми дължи двеста долара. Ще имате ли грижата да уредите това или аз да се заема? Схващате ли за какво ви говоря?

Чарли затвори очи и потърка чело.

— Само ми кажете къде сте — каза тя и надраска адреса на гърба на една от страниците на Джил. — Ще дойда възможно най-бързо.

Глава 26

— Доста време ви отне да дойдете. — Жената, застанала на прага, имаше цвят на гъста тъмна меласа. Носеше пурпурна полиестерна блуза с V-образно деколте, което преувеличаваше и бездруго изкуствената пълнота на гърдите й, къса, лимоненозелена пола и високи до бедрата кафяви кожени ботуши. На лицето й, обградено от гъсти тъмни къдрици, изпъкваха бръчките около угрижените очи и увеличените с колаген устни.

Това бе лице на жена, видяла всичко и разочарована от повечето, помисли си Чарли и влезе в занемарения апартамент, вонящ на бърз секс и разлята бира.

— Дойдох възможно най-бързо. Много пътища са в ремонт.

— Спестете ми подробностите. Къде са парите?

— Къде е брат ми?

— Спи. — Жената посочи с палец към спалнята в дъното, после протегна ръка.

Чарли извади парите от задния джоб на дънките си и ги сложи в дланта на жената. Тя демонстративно преброи десетте двайсетдоларови банкноти, които Чарли бе изтеглила от един банкомат наблизо, мушна ги в деколтето си и чак тогава поведе Чарли през затъмнената всекидневна. Лампите не светеха, а завесите бяха спуснати, но дори и така за Чарли не бе трудно да види празните бутилки от алкохол, пръснати върху евтиния парцалив килим. Мъжете лъжат, както си лежат, спомни си тя думите на Джил. Тогава до носа й достигна мирис на марихуана.

— Какви наркотици е взимал? — попита тя, когато жената вече отваряше вратата на спалнята.

— Не знам нищо за ник’ви наркотици. — Тя посочи към една фигура, просната възнак на леглото. — Просто го разкарайте оттук, става ли? Трябва да се връщам на работа.

Чарли се доближи до леглото. Бялата риза на Брам беше разкопчана, ципът на дънките му бе вдигнат само наполовина, сякаш усилието да се облече се бе оказало прекалено тежка задача и той се бе предал. Ако е имал колан, сега нямаше. Но пък и двете му обувки си бяха на краката.

— Можете ли да ми помогнете да го вдигна?

Жената размаха дългите си изкуствени нокти във въздуха.

— Съжалявам, сладурче. Не мога да рискувам да изпочупя тези бебчета. Струват сума ти пари.

Чарли си пое дълбоко дъх, но го задържа в дробовете си от нежелание да вдишва разнородните застояли миризми, надигащи се от чаршафите. После хвана дясната ръка на Брам, преметна я през рамото си и се помъчи да го изправи на крака. Все едно се опитваше да изтръгне вековен дъб с корените.

— Хайде, Брам. Събуди се.

Брам не помръдна.

— Хайде, Брам. Наистина почва да ми писва. — След няколко минути Чарли успя да го смъкне от леглото. Той шумно се строполи върху изкуствената меча кожа и тутакси се сгуши в утробна поза. — Брам, предупреждавам те. След още една минута те оставям тук.

— Няма такава опция — от другия край на стаята се обади жената.

— В такъв случай се боя, че ще се наложи да ми помогнете.

— Господи — измърмори жената и ритна краката на Брам. — Какво толкова не можете да го вдигнете? — И още веднъж ботушът й сръга крака на Брам.

— О-ох! — Брам сграбчи глезена й, но очите му си останаха затворени.

— Пусни крака ми, ако си мислиш доброто — каза жената.

Брам отвори очи.

— Катарина, ангел мой.

— Катарина, задника ми. Хайде. Пръждосвай се оттук, по дяволите.

— Брам… — обади се Чарли и отново се помъчи да го вдигне на крака. — Хайде. Ставай.

Брам се ухили с най-блажената си усмивка.

— Чарли, какво правиш тук?

— Спасявам те. За последен път — отговори Чарли с надеждата наистина да е така. Очевидно той не бе в състояние да кара, което означаваше, че щеше да се наложи да го откара до апартамента му, което пък означаваше, че ще се върне късно в Палм Бийч и ще закъснее за срещата си с Алекс, която цял ден бе очаквала с нетърпение. Ех този неин брат. — Къде е колата ти? — попита, щом стигнаха вратата.

Брам бавно се огледа нагоре-надолу по улицата, после отново към Чарли.

— Напълно сигурен съм, че снощи беше тук.

— За бога, Брам!

— За бога, Чарли.

— Чарли, Брам… Кой ви кръсти така бе, хора? — попита Катарина, избута Чарли и брат й настрани, после затръшна вратата.

— Бог ми е свидетел, Брам — започна Чарли, докато натъпкваше брат си на предната седалка на своята кола и му слагаше колана. — Ако не намерим колата ти, ще се наложи да се обадим в полицията и да даваме показания…

— Това май не е добра идея — отбеляза Брам и облегна глава назад. — В случай че не си забелязала, тук не е най-почтеното място, а аз не съм в най…

Чарли почака брат й да довърши изречението си. Не съм в най-добрата си форма, не съм в най-цветущо положение, не съм в най… каквото и да е. Но той не го направи и без дори да го погледне, Чарли разбра, че вече е заспал дълбоко.

 

 

— Е, как е той? — попита Алекс, когато Чарли се върна във всекидневната и седна до него на пода пред дивана. Бандит я следваше по петите и душеше пакетите с китайска храна, разтворени и наполовина изядени върху малката масичка за кафе. Ръцете на Алекс тутакси я обгърнаха.

Чарли се сгуши в него, а Бандит — в скута й.

— Спи, като абсолютен пън.

— Е, това при всички случаи е добре.

— Да. Трябва да си почине, защото веднага щом се събуди, ще го убия.

Алекс се засмя.

— Това е моето момиче.

Чарли също се засмя. Това ли беше наистина? Неговото момиче?

— Благодаря ти, че беше толкова мил за всичко.

— Няма нужда от благодарности. Някоя друга вечер ще отидем в „Табу“.

— Наистина го очаквах с нетърпение.

— Аз също. Случват се такива неща.

— Да, обаче се случват прекалено често за моя вкус.

— Имаш ли някаква идея какво го е извадило от релси?

— Навярно вината е моя — призна Чарли. — Обадих му се онзи ден, след като говорих с Ан, съобщих му датата на малкото ни семейно събиране и заявих, че го очаквам да се яви там и да бие камбаните.

Алекс кимна.

— Май тези камбани са го тласнали към ръба.

— Изобщо не трябваше да ги споменавам — съгласи се през смях Чарли. — Благодаря ти, че говори с полицията за колата му.

— Все пак ще се наложи да го разпитат — напомни й.

— Храниш ли някаква надежда, че могат да му я върнат цяла?

Алекс сви рамене.

— Надежда винаги има.

— Аз почвам да се съмнявам. Поне, що се отнася до брат ми.

Алекс се пресегна за една панирана хапка, потопи я в сладкия портокалов сос и отхапа.

— Помъчи се да не бъдеш прекалено строга с него, Чарли. Отклоненията не са ли характерни за този етап от възстановителния процес?

— Те са част от заболяването — поправи го Чарли. — Освен това, сигурна съм, че каквато и друга ужасна болест да го бе споходила, щях да му съчувствам и подкрепям. Но нещо в мен не спира да ми напомня, че тук се съдържа елемент на избор, една екстра, която на хората с паркинсон или рак не им е предоставена. Не можеш да избереш да нямаш рак или паркинсон. Той обаче може да избере да спре пиенето и наркотиците.

— Може и да не е толкова лесно.

— Не казвам, че е лесно. Казвам, че е необходимо.

Алекс избърса с целувки сълзите, които почнаха да се стичат по страните й.

— Извинявай. Не исках да ти викам — каза тя. — Господи, ти си последният човек, на когото би следвало да съм сърдита.

— Ти не си сърдита. Просто си страстна.

Чарли се засмя.

— Тази дума ми харесва много повече.

— Чувствай се свободна да я използваш, когато ти се иска. — И той целуна ъгълчето на устата й.

Чарли усети вкуса на сладко-киселия сос по устните му.

— Джил казва, че нося много гняв със себе си.

— Да бе, така ще каже. И какво още казва очарователната госпожица Роумър?

— Че двете с нея много си приличаме.

— Не бих казал, че виждам приликата.

— Аз наистина нося много гняв.

— Страст — поправи я Алекс.

— Трябваше да я чуеш днес следобед, Алекс — каза Чарли, припомняйки си. — Как само небрежно обясняваше как е убила онези деца. А после, в същия ред на мисли, попита как са Франи и Джеймс и не можа да си обясни защо съм се разстроила.

— Социопатите много странно разграничават нещата.

Чарли леко се дръпна назад.

— За първи път те чувам да наричаш Джил социопат.

— Виж, аз също четох доклада на доктор Норман и това, че съм адвокат, не означава, че съм идиот — каза с усмивка Алекс. — Прилича малко на онова, което ти каза за Брам и неговата пристрастеност. Зная, че Джил е била бита, насилвана и манипулирана, шансът й за щастлив и подреден живот е бил нулев. И много съжалявам за нея. Съчувствам й. По дяволите, понякога дори я харесвам. Но аз също така зная какво е направила на онези деца. И зная, че нормалните хора не правят такива неща, независимо колко лошо са се отнасяли с тях самите или колко майсторски са били манипулирани. Очевидно, този приятел Джак е надушил в нея сродна душа, иначе би потърсил другаде.

— Значи действително си убеден, че е имала съучастник?

— А ти не си ли?

Чарли замислено погали Бандит по главата. Той тутакси се претърколи по гръб, за да й даде възможност да го почеше по корема.

— Не съм сигурна. В един момент съм абсолютно сигурна, че тя казва истината; в следващия съм точно толкова сигурна, че си измисля всичко и цялата работа не е нищо друго, освен една голяма игра за нея.

— С каква цел?

— Без цел. За собствено удоволствие. За да се занимава с нещо. Не зная. Предполагам, че на скамейката на смъртниците е доста скучно.

— Мислиш ли, че и с мен си играе? — попита Алекс.

— Мисля, че й се иска — подразни го Чарли. — Всеки път, когато споменава името ти, в очите й се появява някакъв проблясък. Всъщност е даже мило.

— Прехапи си езика.

— Може ли вместо моя, да прехапя твоя?

Той приближи устните си до нейните.

— Заповядай.

Устните й гостоприемно се разтвориха. Последвалата целувка бе дълга и нежна. Не й се искаше да свършва.

— Стори ми се, че надушвам китайска храна — разнесе се глас над главата на Чарли. Във всекидневната зашляпаха боси крака и спряха пред масичката за кафе.

Чарли незабавно се изтръгна от прегръдката на Алекс, а Бандит скочи от скута й на земята да поздрави Брам.

— Мислех, че спиш — каза му Чарли.

— Спях. Но непогрешимото ухание на пиле с кашу взе да шепне в ушите ми.

— Не съм убеден, че миризмите могат да шепнат — прозаично заяви Алекс.

— Ти кой си? — попита Брам.

— Това е Алекс Прескот. Алекс, това е брат ми Брам.

— Приятно ми е да се запознаем, Алекс.

— И на мен, Брам.

— Имате ли нещо против да се присъединя? — Брам посочи храната на масата. — Виждам, че ви е останало доста.

— Сигурен ли си, че на стомаха ти ще му понесе?

— Добре съм, Чарли.

— Ще ти донеса чиния — предложи Алекс.

— Ами, благодаря. Кой е този? — прошепна Брам, след като Алекс излезе.

— Един мой приятел.

— Май е нещо повече от приятел, ако съдя по това как стояха нещата, когато влязох. И между другото, какво правя аз тук?

— Не помниш ли, че дойдох да те взема?

Брам поклати глава.

— Имам блед спомен за чифт цици с формата на торпеда.

— Уверявам те, не са били моите.

— А чии?

— Би трябвало да са на Катарина.

— Ураганът?

— Проститутката. А онова беше ураганът Катрина, впрочем.

— И кой е този Алекс още веднъж?

— Приятел.

— Бременна ли си?

— Ти луд ли си?

— Аз се напивам, ти забременяваш — обясняваше Брам, когато, Алекс влезе във всекидневната. — Аз имам дупки в паметта, ти — бебета — продължи той, не съвсем беззвучно.

— Заповядай — Алекс му подаде чиния и вилица.

Брам огледа остатъка от храната.

— Пиле с кашу, пържени хапки, свинско в сладко-кисел сос, ребърца с мед и чесън, скариди със сусам в пикантен лимонов сос, да не говорим за онова интересно зеленчуково нещичко там. Хубав избор, хора. Сторили сте добро. — Той си сипа щедри порции от всичко и се пльосна на дивана. — Не вярвам да е останало някакво вино?

— А вярваш ли, че може и да спиш отвън на тротоара тази нощ? — попита в отговор Чарли.

— О, стига де, Чарли. Къде отиде чувството ти за хумор?

— Там, където и твоята кола.

— Колата ми ли?

— Любимото ти „MG“, което е било забърсано от улицата пред любовното гнезденце на урагана Катарина.

— Мамка му — изруга Брам и главата му увисна на гърдите.

— Алекс вече говори с полицията. Но ти ще трябва да напишеш жалба утре сутринта.

— Мамка му — изруга отново Брам.

— Убедена съм, че думата, която търсеше, беше „благодаря ти“.

— Аз пък съм убеден, че това са две думи.

— Не се прави на умник.

— Аз наистина обичах тази кола.

— В такъв случай е трябвало да се грижиш по-добре за нея.

— Да, би трябвало — сопна се Брам и скочи на крака. — Благодаря ти, майко.

— Добре, Брам, по-спокойно. Няма нужда да разпиляваш китайска храна навсякъде по пода.

— А аз нямам нужда да ми четеш конско.

— Дяволски сигурно е обаче, че имаш нужда от нещо. — Сега и Чарли стана, изгубила търпение, както и добрата си воля и хубави намерения. — Какво ти става, все пак? Колко пъти ще се повтаря това? Какво е нужно, за да се стегнеш?

— Не зная, не зная, не зная — развика се Брам, а Бандит почна да лае и да подскача. — Откъде се появи това шибано куче?

— Стой кротко, Брам — обади се Алекс.

— Стой настрани, Алекс. — И той блъсна чинията си в гърдите на Алекс, принуждавайки го да я вземе.

— Брам, веднага престани. Не се шегувам — предупреди го Чарли.

— Иначе какво? Ще ме накажеш да си стоя вкъщи ли? Ще ми вземеш колата? О, забравих. Някой вече я е взел.

— За бога, престани да бъдеш такъв задник.

— Искаш да кажеш заради тебе, нали?

— Какво ще кажеш да е заради теб самия?

Настана мълчание. Брам се поклати напред-назад.

— Добре съм, Чарли. Не бива да се тревожиш за мен.

— Ти си ми брат. Как да не се тревожа?

— Съжалявам.

— Не е достатъчно да съжаляваш.

— Да, но това е всичко, на което съм способен — възрази Брам и отново потъна в дивана.

Чарли се настани до него.

— Това са глупости и ти го знаеш. Способен си на много неща. — Кучето скочи в скута на Брам и го близна по лицето.

— Исусе, би ли извикала на това куче да се махне?

Чарли взе Бандит и го сложи на земята.

— Стига, Брам.

— Стига, Чарли — върна й репликата той. — Виж ме само. Провалям се във всичко, с което се захвана.

— Тогава пробвай нещо друго.

Брам отмести поглед от сестра си към Алекс и по красивото му лице бавно се плъзна усмивка.

— Бива си я, нали?

— Наистина — съгласи се Алекс.

— Какво се случи, Брам? — попита Чарли. — Справяше се толкова добре.

— Не зная. Наистина. Снощи си гледах телевизия и почна онова тъпо шоу и тая адски нахална жена взе да говори за разни знаменитости, за които изобщо не съм и чувал, и после изведнъж на екрана се появи снимката на Ан и бодряшкият глас разказа как Ан решила да изостави децата си, а аз почнах да крещя на телевизора, съседът ми пък почна да блъска по стената и следващото нещо, което помня, е че се озовах в някакъв бар и говорех с чифт торпедовидни цици. Останалото ми е… пълна мъгла. Ан наистина ли ще остави А. Дж. да вземе децата?

Чарли обгърна с ръка раменете на брат си.

— Явно.

— Има смисъл. Какъв беше изразът? Историята ни учи, че историята на нищо не ни учи?

— Може би ти ще успееш да промениш решението й на вечерята другата седмица.

— Да бе, сигурно. — Той погледна към Алекс. — И като стана дума за вечеря, върни ми храната.

— Аз навярно трябва да си тръгвам — обърна се Алекс към Чарли и върна чинията на Брам.

— Не. Не си отивай.

— По-добре е да тръгвам.

— Моля те, не си отивай заради мен — обади се Брам.

— Приятно ми беше да се запознаем, Брам.

— И на мен.

Чарли го изпрати до външната врата.

— Много съжалявам, че стана така.

— Недей. Така пък ще съм супер подготвен за делото ми в понеделник.

— Ще ми се обадиш ли?

Алекс хвана лицето й с две ръце и нежно я целуна по устните.

— Шегуваш ли се? — Той отвори вратата и пристъпи в студения нощен въздух.

— Не си забравяй кучето — провикна се към него Брам.

Чарли затвори очи и направи единственото, на което бе способна при тези обстоятелства: разсмя се.

 

 

Телефонът звънна след полунощ.

Чарли заопипва в тъмното и го намери по средата на второто звънене.

— Ало?

— Здравей — каза някой. — Аз съм.

— Джил? — Чарли се изправи в леглото. — Много е късно. Нещо не е наред ли?

— Как са Франи и Джеймс?

— Какво?

— Стори ми се, че ги чух да плачат за своята мама.

— Какво? — повтори Чарли по-силно и отново, и отново, докато не почна да крещи. — КАКВО? КАКВО?

— Чарли — прекъсна я друг глас. — Чарли, събуди се.

Тя почувства някаква ръка на рамото си.

— Чарли, събуди се. Всичко е наред. Сънуваше кошмар.

Тя отвори очи и видя брат си, приседнал на ръба на леглото й. Кучето го ближеше по ръката.

— О, Господи. Ужасно беше.

— Пак ли сънува мен?

Чарли поклати глава, помъчи се да се усмихне.

— Не. Този път не си ти на топа на устата.

— Аз ще се взема в ръце, Чарли — увери я Брам. — Първата ми работа сутринта ще е да се обадя на моя гарант, обещавам. Това няма да се повтори.

— Би било хубаво.

— Съжалявам, че ти провалих вечерта.

— Аз съжалявам, че те събудих.

— Радвам се, че се случих тук.

— Аз също. Обичам те, Брам.

— И аз те обичам.

Глава 27

Телефонът звънна точно в девет часа на следващата сутрин.

— Мога ли да говоря с Чарли Уеб, моля?

Чарли се опита да си представи кой говори с този непознат мъжки глас. Дали пак нямаше кошмар? Тя изгълта кафето си и с благодарност усети как то опари гърлото й. Това означаваше, че е будна.

— Аз съм Чарли Уеб.

— Казвам се Лестър Оуенс. Главен редактор съм на „Пинакъл Букс“ в Ню Йорк. Извинявам се, че се обаждам толкова рано, особено в неделя.

— Няма нищо.

— Просто снощи най-накрая успях да прочета вашето предложение, както и статиите, които сте изпратили, и исках да се свържа с вас възможно най-скоро, за да ви кажа, че намирам идеята за тази книга изключително интригуваща. Много ми хареса начинът, по който пишете. Стилът ви е толкова достъпен и завладяващ. Моля ви, кажете ми, че вече не сте подписали договор с друго издателство.

— Засега нищо още не съм подписвала — със затаен дъх произнесе Чарли. Добре, значи все пак не е кошмар, помисли си тя. Но със сигурност бе фантастично.

— Добре. Имате ли си агент?

— Имам адвокат — уточни Чарли. Така ли? Дали Алекс ще има готовност да преговаря от нейно име? Дали не си позволяваше прекалено много? Успокой се, каза си тя. По-полека. Тя продиктува на Лестър Оуенс името и телефона на Алекс.

— Ще поддържаме връзка — каза вместо довиждане Лестър Оуенс.

Чарли остави телефона на кухненския плот и отново отпи от кафето си.

— Ще държим връзка — каза на кучето в краката си. Бандит наклони глава, когато телефонът звънна отново. — Променил е решението си — проплака тя и нетърпеливо вдигна слушалката до ухото си. — Ало?

— Исках само да ти кажа, че днешната ти колона ми достави огромно удоволствие, скъпа — каза майка й. — Сестра ти ще е много доволна, сигурна съм. Казваш толкова хубави неща за книгата й. И според мен си изключително права за това елитарно отношение към жените писателки.

— Мамо, май и самата аз ще подпиша договор за книга — изписука Чарли и разказа на майка си за разговора с Лестър Оуенс.

— О, скъпа, поздравления. Това е прекрасна новина.

— Е, още не е свършено, но…

— Кое не е свършено? — попита Брам, който се дотътри в кухнята и си наля чаша кафе, а Бандит се втурна да го поздрави. — Какво му става на това куче? — попита отново той и седна до масата.

Чарли побърза да каже довиждане на майка си.

— Как се чувстваш?

— Уморен и разнебитен. Кой звъня толкова рано, впрочем? Тук е като на централна гара. На какво се смееш?

— Може да подпиша договор за книга — съобщи му Чарли, мъчейки се да се въздържи да не заподскача наоколо.

— Ти пишеш книга?

— За Джил Роумър.

— За Джил Роумър — повтори Брам и угрижено смръщи вежди. — Кога се случи всичко това?

— Преди около месец. Тя ми написа писмо. Спомняш си. Бяхме в офиса на Глен.

— Кой, по дяволите, е Глен?

— Глен Макларън. Собственикът на „Прайм“.

Брам присви съсредоточено очи.

— Онзи, дето ме удари?

— Същият. Впрочем, Бандит е неговото куче.

Брам вдигна ръка към челото си, сякаш внезапно го бе заболяла главата.

— Знаеш ли какво, струва ми се, че съм по-добре като съм пиян. Тогава нещата ми изглеждат по-смислени.

— Много смешно.

Телефонът отново звънна. Чарли вдигна.

— Ало.

— Току-що имах много интересен разговор с някой си господин Лестър Оуенс от Ню Йорк — заяви Алекс. — Явно той е доста заинтересуван от проекта за книга на една прекрасна журналистка и дебютираща писателка, която очевидно аз представлявам.

— Сърдиш ли се? Съгласен ли си?

— Шегуваш ли се? Това е фантастично. До няколко дни ще се свърже с мен с конкретно предложение. Поздравления.

— Благодаря. Не мога да повярвам колко се вълнувам.

— Така трябва. Как е брат ти?

Чарли погледна към Брам.

— Всъщност, изглежда доста добре. Тъкмо пием кафе. Искаш ли да се присъединиш?

— По-добре не. Поканата ще важи ли и по-късно?

— Разбира се.

— Ще се обадя после.

— Алекс Прескот, ако съдя по усмивката на лицето ти — отбеляза Брам. Чарли остави слушалката и седна срещу брат си.

— Той ще уговаря подробностите по договора за книгата ми. — Усмивката й стана по-широка, сякаш щеше да изскочи от лицето.

— Той агент ли е?

— Адвокат. Всъщност, адвокатът на Джил — добави тя и усмивката й изчезна.

— Адвокатът на Джил Роумър — повтори Брам.

— Много е добър.

— Срещаш се с мъжа, който е защитавал Джил Роумър — невярващо произнесе Брам.

— Не е толкова налудничаво, колкото звучи.

— Това е добре, щото наистина звучи смахнато. Тази книга негова идея ли беше?

Чарли изсумтя подигравателно.

— Едва ли. Той не искаше да ме ангажират.

— Хубаво. И аз не искам.

Категоричността на Брам я изненада.

— Какво? Защо?

— О, не зная. Чакай малко, зная. Джил Роумър е ненормална. Както те гледа и може да ти пререже гърлото. Как ти звучи това?

— Мислех, че не я познаваш.

Брам отметна косата си от лицето си и се изтегна на стола.

— Не я познавам. Не съвсем.

— Не съвсем? Какво означава това?

— Означава, че сме се срещали веднъж и повярвай ми, беше напълно достатъчно. Тя ме уплаши до смърт.

Чарли стана от масата, бързо изтича до стаята си и се върна с касетофона. Постави го по средата на масата и натисна „Запис“.

— Разкажи ми.

— Това нещо наистина ли е необходимо?

— Да. Говори.

— Нищо не е… — Брам вдигна ръце в жест, който показваше, че се предава. — Добре. Една вечер Пам и аз отидохме след часовете да ядем пица. Най-неочаквано се появява Джил. — „Странно, че ви виждам тук, какво съвпадение, тра-ла-ла“ — пльосва се до сестра си, яде от пицата й и безсрамно флиртува с мен.

— Какво направи Пам?

— Просто си седеше там и не казваше нищо. Останах с впечатлението, че се страхува от сестра си. На тръгване Джил „без да иска“ разля кока-колата на Пам и я поля. Пам бе напълно унизена. Следващия път, когато я поканих да излезем, ми отказа.

— И това бе единственият път, когато си виждал Джил?

— Единственият.

— Сигурен ли си? Никога не си ходил на среща, не си спал с нея?

— Струва ми се, че щях да си спомням такова нещо — натърти Брам.

— И не можеш да ми кажеш нищо друго?

— Това бе първият, последният и единственият път, когато съм я виждал.

— А защо не ми каза по-рано?

— Не мислех, че има нещо за казване. Ти защо не ми каза, че пишеш книга?

Защо ли не му беше казала?

— Предполагам, че изчаквах да видя как ще се развият нещата. Досега провеждам само проучване.

— Искаш да кажеш, че вече си се срещала с Джил?

— Няколко пъти, да.

— Тя каза ли нещо за мен?

— Не, изобщо не е споменавала да те е срещала.

— Вероятно не помни.

— Някак си се съмнявам.

— Е, това поне обяснява защо имаш кошмари.

Телефонът отново звънна. Чарли стана и отиде до плота.

— Ало?

— Чарли, аз съм Лин Муър — съобщи съседката й. Чарли си я представи как седи до масата в своята кухня, заобиколена от вибратори и белезници с пухчета. — Исках само да ти кажа, че съм абсолютно съгласна с написаното от теб за жените писателки в днешната ти колона.

— Благодаря — каза Чарли и отново се обърна към брат си. Но видя само парата, която се носеше от кафето му, докато той излизаше от стаята.

 

 

Е, този ден не протече точно така, както очаквах, мислеше си Чарли. Тя остави Брам пред апартамента на неговия гарант и пое към отбивката за магистралата. Трябваше да вземе Джеймс от баща му в пет часа, а вече минаваше четири. Нямаше начин да стигне до Бойнтън Бийч навреме, което означаваше, че ще закъснее да вземе и Франи от Лантана и Елиз щеше да я посрещне с онзи неин патентован поглед, от който на Чарли й се приискваше да я удари.

Не си представях, че ще прекарам точно така и неделята, продължи да си мисли. Исках да прекарам деня в леглото и да правя луда, страстна любов с един от най-страхотните любовници на света; мъж, който действително разбираше от женски тела, знаеше точно колко натиск да приложи, както и кога и къде да го направи. Вместо това, тя бе прекарала деня с брат си, закара го обратно в Маями, където през голяма част от следобеда попълваха полицейски формуляри. Следващата им спирка бе в Корал Гейбълс да се видят с неговия гарант, човек на средна възраст, с кафява коса и сивееща брада, който учтиво се бе усмихнал на Чарли и я бе посъветвал да се обади на „Анонимните алкохолици“. Тя му каза, че ще се опита да го направи веднага щом й остане време, а той кимна търпеливо и отбеляза, че звучи съвсем като брат си, от което й се прииска и него да удари.

Всички носим в себе си много гняв, припомни си думите на Джил.

— Аз не съм гневна — изрече на глас Чарли. — Възбудена, може би. Но не и гневна. — Пък и денят не мина без своята доза добри новини: обаждането на Лестър Оуенс от Ню Йорк и предстоящият навярно доходоносен договор. Имам за какво да празнувам, помисли си тя и продължи на север по отбивката. Може да заведе децата на вечеря. Може би щеше да убеди Алекс да дойде с тях. Не, това не е добра идея, реши тутакси. Беше малко рано да го представя на децата. Нали? Какво си въобразяваше?

Джеймс седеше до баща си на външните стъпала на тясната му каравана в сравнително квалитетния паркинг в Бойнтън Бийч, където Стийв живееше.

— Мамо! — провикна се Джеймс и скочи веднага щом видя колата й. Хвърли се в краката й, докато тя прекосяваше малката градинка. — Познай какво? Познай какво? Татко ще се жени!

Стийв срамежливо оглеждаше ботушите си, поглаждайки дългата си руса коса.

— Мислех да почакаме няколко секунди, преди да изтърсим това на майка ти — каза той, вдигна поглед и видимо се изчерви. — Извинявай, Чарли.

— Ще се жениш ли?

— Не сме уточнили датата още, но…

— … ще се жениш.

— Да — той се усмихваше в очакване насреща й.

На Чарли й се искаше също да се усмихне, но не беше сигурна какво точно чувства. Не че не си бе мислила, че Стийв ще се ожени някой ден. Тя самата определено вече не изпитваше никакъв интерес към него. Просто всичко помежду им досега бе сравнително лесно и просто, точно както нещата вървяха гладко между нея и Рей, преди Елиз да се появи.

— Ами, поздравления — чу се да казва. — Изглеждаш наистина щастлив.

— Така е. Благодаря.

— Тя се казва Лъв и е Лори — гордо съобщи Джеймс.

— Какво?

— Иска да каже, че се казва Лори и е зодия Лъв — обясни Стийв. — Тя си пада по такива неща — глуповато добави той.

— Предполагам, че има и по-лоши неща, по които би могла да си пада. — Чарли си помисли за брат си.

— Искаш ли да се запознаеш с нея?

— Тя тук ли е?

— Чака вътре.

— В такъв случай, с удоволствие ще се запозная. — Тялото на Чарли се стегна, когато Стийв почука на вратата на караваната.

Само след секунда вратата се отвори и в късното следобедно слънце пристъпи много хубаво момиче, с дълга до кръста кестенява коса и ослепително бели зъби.

— Наистина много се радвам да се запознаем — каза тя и протегна ръка. — Чета вашите статии в интернет, откакто Стийв ми каза коя сте. Много са добри. Вие сте Риби, нали?

О-ох, простена наум Чарли. Пълна откачалка. Но всъщност каза:

— Откъде знаете?

— Кълна се, не съм й казвал — гордо заяви Стийв.

— Толкова е очевидно. Вие сте креативна, интуитивна, чувствителна. Всичко това се съдържа в статиите ви.

Е, може и да не е пълна откачалка, поправи се Чарли.

— Астроложка ли сте?

— Не. Това ми е само хоби. Аз съм Лъв. Ние обичаме такива неща.

— Лори е зъботехник — обади се отново Стийв. — Така се и запознахме.

— Стори ми се, че той има най-хубавите зъби — изкиска се Лори.

— Зъбите му наистина са много хубави — съгласи се Чарли.

— Аз имам ли хубави зъби? — извика Джеймс, разтвори широко устните си с пръсти и отвори уста, колкото можеше по-широко.

— Ти имаш най-хубави зъби от всички — увери го Лори тъкмо, когато и Чарли се канеше да стори същото. Джеймс обви с ръце коленете на Лори, която инстинктивно го погали по главичката.

Чарли почувства как тялото й тутакси се отпуска. Е, какво ако Лори бе малко смахната? Тя беше мила и сладка и явно обожаваше сина й. Какво повече би могла да желае?

— Тук ли ще живеете?

— Надяваме се да си намерим къща — отговори Лори. — Ако попаднем на такава, която да можем да си позволим.

— Мъчим се да спестяваме — добави Стийв.

— Ще се справите.

— Надявам се, че ще можеш да дойдеш на сватбата — каза Лори. Чарли не беше очаквала това.

— Много мило от твоя страна.

— Аз ще съм пазачът на пръстена — гордо обяви Джеймс.

— Носачът на пръстена — поправи го баща му.

— Сватбата ще е скромна — продължи Лори, — но ще се радваме, ако сестрата на Джеймс бъде шаферка.

— Сигурна съм, че ще бъде възхитена.

— И ти, ако искаш, можеш да си доведеш гадже.

— Това наистина е много мило.

— Е, какво мислиш? — попита Стийв, когато Лори се прибра отново в караваната, а Джеймс бе настанен в колата.

— Мисля, че е чудесна. Ти си голям късметлия.

— Винаги съм бил. — Стийв се наведе и я целуна по бузата. — Благодаря ти, Чарли.

— Всичко хубаво.

— На теб също.

След няколко минути Чарли вече караше по Милитъри Трейл към Лантана.

Едва когато погледна в огледалото да види какво прави Джеймс, тя разбра, че плаче.

 

 

— Виж ти, виж ти. Кой решил да се появи — каза Елиз, като отвори входната врата на малкия си дом, още преди Чарли да е почукала. Тъмните й къдрици бяха навити на хлабав кок на главата, а бебето, възседнало единия й хълбок, се опитваше да го развърже.

— Съжалявам — извини се Чарли. — Здравей, Даниел. Как си, миличък?

— На миличкия му растат зъби и е кисел. Не ни остави да мигнем цяла нощ. Франи! Майка ти е тук — провикна се Елиз. — Двамата с Рей строят крепост от „Лего“. Целия уикенд се занимаваха с това. Франи! Майка ти те чака! Искаш ли да влезеш? — неохотно предложи тя.

Чарли погледна към колата. Пет минути, преди да стигнат до Лантана, Джеймс бе заспал на седалката и не искаше да го буди.

— По-добре не.

Вътре телефонът звънна веднъж, два, три пъти.

— По дяволите! Някой няма ли да го вдигне? — провикна се Елиз. — Все аз ли трябва да върша всичко тук? — Телефонът продължи да звъни. Бебето се разплака. Елиз имаше вид, като че ли и тя ще направи същото.

— Искаш ли да взема Даниел, а ти да вдигнеш? — предложи Чарли.

Елиз незабавно го тръсна в ръцете й и изчезна вътре.

— Ехо, здравей, миличък — изгука Чарли на бебето, което бе на осем месеца, тежеше цели единайсет килограма и се взираше в нея така, сякаш Чарли имаше три глави. — Мъчат ли те зъбките? Май познавам една зъботехничка, която може да ти помогне.

Бебето се пресегна към носа й, сграбчи го и стисна силно.

— Тези проклети телефонни търговци — измърмори Елиз, като се върна. — Рей, за бога, стига с тази тъпа крепост. Чарли чака.

— Веднага идваме — провикна се той.

Елиз поклати глава.

— Честно ти казвам. Той е по-зле от децата. — Тя погледна бебето си в ръцете на Чарли. — Внимавай да не те оповръща цялата.

— Няма нищо. Ризата ми е стара. — Пухкавата ръчичка на Даниел се премести от носа към ухото й.

Елиз въздъхна и се облегна на рамката на вратата.

— Добре ли си?

— Бременна съм — изтощено сви рамене Елиз.

— О!

— Рей е в екстаз, естествено.

— А ти не си ли?

— Аз съм смазана от умора. Рей! Франи? Излизайте оттам! — Тя погледна към тъмнеещото небе. — Не че не съм щастлива за бебето. Радвам се. Просто целият ми живот се промени толкова драстично през последните няколко години. Ожених се, станах мащеха, после майка. Сега пък ще имам друго бебе. Понякога това просто ми идва прекалено много, разбираш ли? Сякаш ми се иска да изкрещя „Стига!“ и да забавя нещата.

— Мога ли с нещо да ти помогна? — попита Чарли и изненада не само нея, но и себе си. — Искам да кажа, ако имаш нужда някой да гледа Даниел даден следобед или нещо такова.

— Би ли направила това?

Дали?

— Защо не? Франи прекарва тук доста време, а и ти бе толкова мила да гледаш Джеймс няколко пъти.

— Това трябва ли да ме накара да се почувствам зле, задето последния път като се обади, не исках да го взема?

— Какво? Разбира се, че не.

— Извинявай — побърза да каже Елиз. — Много съм кисела. Така ме и нарича Рей напоследък: неговата малка киселица.

Чарли се помъчи да не се засмее. Нямаше желание да научава с какви мили думи бившият й любовник нарича настоящата си съпруга. Но разбираше за какво говори Елиз.

И нейният собствен свят се бе променил драстично през двете години, откакто майка й се бе върнала. А само през последните седмици промените бяха направо сеизмични: бе навлязла в нова фаза на кариерата си; бе срещнала мъж, който може би щеше да се окаже нещо повече от поредното увлечение; сестрите и брат й се бяха съгласили, макар и неохотно, на семейна среща; беше оправила отношенията си със съседите. Имаше даже и куче, за бога, макар и само временно. Сега пък Стийв щеше да се жени, а Рей да има още едно дете. Нищо не оставаше постоянно. Нямаше време да погледне назад, само напред. А там виждаше единствено още предстоящи промени.

— Това означава ли, че искаш да сме приятелки? — нервно попита Елиз.

— Господи, не — бързо изрече Чарли. Първо промяна, после пък лудост.

Елиз въздъхна дълбоко с облекчение.

— Хубаво, защото това не ми се вижда блестяща идея. Заради Рей и всичко останало.

— Не искам да сме приятелки — натърти Чарли.

— Добре. Страхотно. — Тя взе бебето от ръцете й. — Франи! Побързай! Майка ти чака.

Франи тихо се появи на вратата и подаде ръка на майка си.

— Довиждане — помаха с ръка Чарли. Рей дойде, застана зад жена си и я прегърна през раменете.

— Карай внимателно — провикнаха се едновременно те, докато Чарли даваше на заден ход по алеята. Когато завиваше зад ъгъла, отправяйки се към къщи, те все още махаха.

Глава 28

— Разбрах, че вече имаш споразумение за книгата. Поздравления — каза Джил, щом влезе в стаята за срещи.

Чарли замръзна. Нещо в тона й я накара да изостри вниманието си, както и обстоятелството, че Джил бе закъсняла с почти петнайсет минути. Чарли включи вече приготвения касетофон и сложи бележника на масата пред себе си.

— Разбирам, че си говорила с Алекс.

— Обадих му се днес сутринта. Изглеждаше много доволен от себе си.

— Би трябвало. Свърши чудесна работа в преговорите.

— И от колко време продължава това? Тези… преговори?

Чарли предпочете да пренебрегне недотам тънкия намек в забележката й — какво ли точно й бе казал Алекс? — и просто да отговори на зададения въпрос.

— Едва от вчера сутринта. Един издател направи предложение; Алекс отвърна с контрапредложение. Това се повтори няколко пъти и късно тази сутрин постигнаха споразумение. Алекс ми се обади точно като си тръгвах от офиса и ми предаде добрите новини.

— Изглежда, че съм му се обадила веднага след това.

— Предполагам.

— Имах усещането, че нещо става.

— Виждаш ми се малко ядосана — отбеляза Чарли.

— Защо да съм ядосана?

— Не зная. Така ли е? — Дали не си въобразяваше?

— Добра сделка ли е сключил? — Джил издърпа стола си, но не седна.

— Така ми се струва. Като се има предвид, че това е първата ми книга и всичко останало.

— И всичко останало — повтори Джил.

— Има ли някакъв проблем, Джил? — Чарли разкопча най-горното копче на бялата си блуза и намести тънката златна верижка на врата си. — Искам да кажа, нали на това се надявахме?

— Предполагам.

— Тогава защо е това отношение?

— Какво отношение?

— Не зная. Просто усещам… Всичко наред ли е, според теб?

— Предлагам ти да ми кажеш.

— С мен всичко е наред — отговори Чарли.

— Така би трябвало. Ти си имаш договор за нова книга, ново гадже…

— Ново гадже ли?

— От колко време продължава това, все пак?

— Кое?

— О, моля те, Чарли. Аз не съм глупачка.

— Не мисля, че си глупачка.

— В такъв случай, не се отнасяй към мен като към идиот.

— Какво точно ти каза Алекс?

— Алекс? Господин „Боя се, че това е поверително“? Той да каже нещо? Шегуваш ли се?

— Тогава откъде си вадиш такива заключения?

— А ти отричаш ли ги? — попита Джил.

Бих ли могла, почуди се Чарли.

— Да не би да си мислиш, че имам нужда някой да ми каже, че между теб и Алекс има нещо? За сляпа ли ме мислиш? Да не би да не виждам как те гледа или да не чувам колко гордо звучи, щом само спомене името ти? Да не би да не виждам изражението му? Така че, давай, Чарли. Продължавай да ме лъжеш. Кажи ми, че не спиш с него. Хайде. Бъди по-убедителна. Може и да ти повярвам.

— Това наистина не е твоя работа — заяви Чарли. Помъчи се да смекчи тона, за да не прозвучи твърде язвително.

— Чукаш се с адвоката ми и това не е моя работа? — удиви се Джил. — Искам да кажа, не ти ли се струва поне малко неморално?

— Нищо неморално не се случва.

— И не се чукаш с моя адвокат?

— Той не е мой адвокат.

— Не води ли преговорите за твоята книга?

— Това се случи след… — Чарли рязко млъкна, като видя лукавата й усмивчица. — Няма нищо неморално в това да се виждам с Алекс.

— Значи се виждаш с него? Трябва да знаеш, че първо беше мой.

— Твой?

— Мой адвокат. Мой приятел — Джил постепенно повишаваше тон. — Той дори не искаше да започвам тази работа с книгата. Каза, че според него било лоша идея. И категорично не искаше ти да участваш, по дяволите. Мислеше те за прекалено плитка и лековата.

— Зная какво си мислеше. — Чарли се удиви как думите все още бяха в състояние да жилят.

— Дори не те смяташе за толкова хубава. „Нищо особено“ — това бе всичко, което ми каза, след като ти отиде за първи път в офиса му. „Сигурна ли си, че не искаш да пробваш с някой, който има повече потенциал?“ После изведнъж престава да ме кара да търся другиго и гласът му става сладникав, щом само спомене името ти. Е, тогава разбрах, че става нещо. Може би даже преди вие, глупаци такива, да разберете.

— Съжалявам, че си толкова разстроена. — Очевидно Джил смяташе Алекс за своя лична собственост, а Чарли — за нежелан натрапник.

— Алекс е сериозно момче — сопна се Джил и очите й се напълниха със сълзи. — Няма нужда да му се разбива сърцето.

— Кой казва, че ще му разбия сърцето?

— Няма ли да го направиш?

— Не зная какво ще стане.

— Той те харесва наистина. Зная.

— И аз го харесвам наистина — заяви Чарли.

— Е, яба-да-ба-ду-у. Къде оставам аз?

— Алекс не се кани да те изостави, Джил.

— О, нима? Като гледам, вече почти не идва да ме вижда.

— Зная, че работи над обжалването ти.

— Което ще изгуби.

— Може би не. Ако кажеш какво се е случило в действителност, ако властите узнаят кой още е участвал…

— Казваш ми, че тази книга ще ми спаси живота? Че трябва да възприемам Чарли Уеб като своя спасителка?

— Знаеш, че не казвам това.

— Но искаш да знаеш кой е Джак — констатира Джил.

Чарли се приведе напред, а Джил спря да пристъпва. Знаеше, че Джил се опитва да я провокира и каквото и да каже в този момент, ще е погрешно.

— Ами ако реша да не ти казвам? — попита Джил.

Чарли се постара изражението на лицето й да си остане същото, сякаш заплахите на Джил ни най-малко не я засягаха.

— Очевидно имаш това право.

— Очевидно. — Джил изпъна гръб и разкърши врат, сякаш се готвеше за битка. — И какво ще стане тогава със скъпоценния ти договор за книгата, а? Какво ще стане, ако преценя, че вече съм ти казала предостатъчно?

— Нищо няма да му стане на договора ми. Вече разполагам с достатъчно информация, да не говорим за признанията ти, записани на касетофона. Всичко от тук нататък ще бъде само украса на тортата.

— Украса на тортата — повтори Джил и се засмя. — Не съм сигурна, дали на Джак ще му хареса да бъде наречен „украса“. — Тя седна, протегна крака напред и се втренчи в отсрещната стена. — Макар че той е доста вкусен. — Тя облиза с език горната си устна и отново погледна към Чарли.

— Действително, в личен план — продължи Чарли, пробвайки друга линия — аз ще съм много разочарована, ако спрем сега.

— В личен план? И какъв по-точно е този личен план?

— Мислех, че помежду ни съществува връзка.

— Да не би да искаш да кажеш, че ме смяташ за приятелка?

Това означава ли, че искаш да сме приятелки? — припомни си думите на Елиз.

— Не — призна Чарли. — Ние не сме приятелки.

— Какво ще стане със седмичните ни срещи, щом веднъж решиш, че си получила всичко, което искаш? — В очите на Джил отново се насъбраха сълзи. — Ще те видя ли отново някога?

— Разбира се, че ще ме видиш.

— Къде? Във вестниците? По телевизията? Какво ще кажеш за сънищата ми?

— Не зная какво ще се случи.

— Аз зная — заяви Джил, подръпна косата си и избърса очи с длан. — Зная, че щом веднъж приключиш с книгата, вече няма да имаш време за мен. Ще си заета с новите си проекти и с Алекс. Може даже да се ожените. Ще ме поканиш ли на сватбата си?

— Уау! Малко изпреварваш събитията.

— Никога няма да се върнеш — настоя Джил, поклащайки глава. — И тогава, кой изобщо ще идва да ме вижда? Мислиш ли, че Джак ще дойде?

Дъхът замръзна в гърдите на Чарли.

— Не зная. Посещавал ли те е преди?

Джил издиша дълбоко, нервно обходи с поглед стаята и накрая се втренчи в касетофона на масата.

— Кога трябва да завършиш тази книга, впрочем? — попита тя.

— До края на годината.

— Значи, теоретично, бих могла да те залъгвам още около десет месеца.

— Ти това ли правиш? Залъгваш ли ме?

— Може би.

— Затова ли не ми каза, че се познаваш с брат ми?

— И ти никога не ми каза, че се чукаш с моя адвокат — възрази Джил.

— Няма да се оставя да си играеш с мен, Джил. Казах ти го още на първата ни среща.

— И аз няма да се оставя да ме захвърлят като мръсна кърпичка.

Чарли се пресегна през масата и изключи касетофона.

— Какво правиш?

— Въртим се в кръг, Джил. — Чарли се изправи и прибра касетофона в чантата си.

— Какво искаш да кажеш? Чакай. Нали не си тръгваш?

— Мисля, че се нуждаеш от време, за да преосмисляш нещата и да решиш, дали искаш да продължим.

— Искам да седнеш. Искам да говориш с мен.

— Не съм дошла за това, Джил. Тук съм, за да можеш ти да говориш с мен.

— Добре. Добре, де. Ще говоря. Само седни. Не бъди толкова невъздържана, за бога. Къде отиде чувството ти за хумор?

— В очакване да чуе нещо забавно — отговори Чарли, седна отново и върна касетофона на масата.

— Искаш нещо забавно? — попита Джил. — Вчера баща ми отново беше тук. Това е доста забавно.

Чарли я почака да продължи.

— Казва, че майка ми ставала все по-зле. За него било все по-трудно да се грижи за нея у дома.

— На мен ми се стори, че за нея се грижи най-вече сестра ти.

— Да, предполагам, че това е забавната част. Какво ще прави сега горката Пами? Предполагам, че тя е майтапа.

— Какъв майтап?

Джил сви рамене.

— Пами е майтап.

— Не харесваш много сестра си, нали?

Джил се засмя с най-сладката си усмивка.

— Какво говориш? Аз обичам сестра си. Ти не обичаш ли твоите?

Чарли не й отговори.

— Затова ли ти е станало навик да съблазняваш гаджетата й?

— Не ми струваше кой знае какви усилия. — Тя помълча. — Попитай брат си, ако не ми вярваш.

Чарли още веднъж се помъчи да не реагира, макар че очите й я издаваха.

— Твърдиш, че между теб и брат ми се е случило нещо?

— Казвам ти да го питаш.

— Вече го направих.

— Значи вече знаеш.

— Той казва, че нищо не се е случило.

— Значи, сигурно ти казва истината. — Усмивката й стана по-широка. — Братята и сестрите никога не се лъжат помежду си, нали така?

— Аз вярвам на моя брат.

— Това е хубаво. Така и трябва.

— Защо не харесваш сестра си? — Чарли се постара гласът й да не трепне.

— Никога не съм казвала, че не харесвам сестра си. Ти го каза.

— Дали, защото никога не си могла да се равняваш с нея?

— В какъв смисъл?

— Пам винаги е била доброто момиче, по-старателна, по-ученолюбива.

— Мъченицата — прекъсна я Джил.

— Тази, която се грижи за майка ти, сплотява семейството.

— Да бе, и виж докъде я докара това.

— Според собствените ти сведения, тя всеки ден те е водела до училище, когато сте били малки, приготвяла ти е обяд, пишела ти е домашните, за да нямаш проблеми…

— … и дълбоко въздъхна с облекчение, когато Итън почна да идва в моето легло, вместо в нейното — сопна се Джил. — О, да. Тя беше направо страхотна. Много е внимавала за мен, нали?

— Какво би могла да направи?

— Не зная. Да каже на някого, може би? Тя беше добрата, забрави ли? Тази, която всички слушаха, на която вярваха. Аз — аз бях лъжкинята, беляджийката. Мислиш ли, че някой щеше да ми повярва, че съм била не само изчукана от брат си, но и…

— И? — Единичният звук проехтя над масата и увисна несигурно над нея.

— Наистина ли трябва да го кажа на глас? — попита Джил.

— Баща ти също го е правил?

— Анално! — изкрещя Джил. — Искаш ли да чуеш и нещо наистина забавно? От което чувството ти за хумор направо ще превърти? Той казваше, че го правел за мое добро. Да не съм се безпокояла, че ще забременея. Не е ли твърде грижовно от негова страна? — Джил избърса нов порой от сълзи. — А сега ми идва на посещения и се прави, че нищо не се е случило, сякаш съм имала най-нормалното детство на света. И какво правя аз? Придържам се към цялата тъпа измишльотина.

— Никога ли не си му се противопоставяла?

— А ти някога противопоставяла ли си се на твоя баща? — контрира я Джил.

— Какво?

— Ти противопоставяла ли си се на баща си за нещата, които върши?

— Моят баща не ме е насилвал.

— Не е ли? А какво е правил?

— Нищо. Това беше проблемът.

— Звучи ми съвсем като моя проблем с Пам.

Настана тишина.

— Интересно, нали? — продължи Джил. — Мога да забравя онова, което направиха баща ми и Итън, но не и онова, което Пами и майка ми не направиха. Ти също — успяла си да простиш на майка си, че те е изоставила, но не и на баща си. За нищото.

 

 

— Абсолютна купчина лайна — часове по-късно все още беснееше Чарли, втурвайки се в кабинката си на третия етаж на „Палм Бийч Поуст“, с думите на Джил, ехтящи в ума й. — Не й позволявай да те хване. Не й позволявай.

— Чарли? — Майкъл Даф се провикна от кабинета си, когато минаваше покрай него. — Имаш ли една минута?

— Разбира се. — В продължение на няколко секунди тя се опита да се успокои, после влезе в офиса му.

— Разбрах, че трябва да те поздравим — каза той, когато тя влезе.

— Да ме поздравиш ли?

— Един приятел ми се обади от Ню Йорк днес следобед. Оказва се, че една от най-блестящите ми журналистки има договор за книга.

— Случи се едва тази сутрин, щях да ти кажа — заекна Чарли.

— Издателският бизнес е доста преплетен. Новините се разчуват бързо.

— Разсеях се нещо. Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш. Но не забравяй, че разчитам на правата върху първото вестникарско издание.

— Имаш ги — обеща Чарли и излезе от офиса му, отправяйки се към своя.

— Поздравления — провикна се зад ъгъла един от колегите й.

— Благодаря — викна в отговор Чарли. Новините наистина се движеха бързо.

Мичъл Джонсън седеше пред компютъра й.

— Мичъл? — повика го Чарли и той се обърна с поруменяло лице. — Мога ли да направя нещо за теб?

Той скочи на крака.

— Майкъл ми каза, че си сключила договор за книга. Дойдох да те поздравя, но теб те нямаше.

— И ти се почувства като у дома си?

— Просто те чаках да дойдеш.

Чарли посочи компютъра си.

— Намери ли нещо интересно?

— Всъщност, не. — Той се засмя, но с кух и пресилен смях. — Една книга и една седмична колона. Не ти ли се струва, че се нагърбваш с повече, отколкото можеш да понесеш?

— Струва ми се, че мога да се справя.

— Браво на тебе.

— Струва ми се също така, че трябва да си тръгваш.

Майкъл сви устни в неприветлива усмивка.

— Както желаеш.

— И за в бъдеще, ако не съм тук — каза му Чарли, докато се разминаваха, — и теб да те няма. — Забеляза как гърбът му леко се вдърви, после си отиде, но след него остана натрапчивата миризма на афтършейв. — По дяволите — изруга тя и почна да подрежда нещата по бюрото си, които може би бе докосвал: тефтерчета и флумастери, стъклено преспапие във формата на ябълка, календар, парче лилав кристал, който уж носеше късмет. — Май трябва да напръскам всичко — каза тя и се замисли дали Майкъл не се бе опитвал да отваря файловете й. Той имаше заслужената репутация, че шпионира и може би не за пръв път влизаше тук без нейно знание. Тя се наведе над стола и си отвори пощата, с надеждата там да няма нищо спешно. Минаваше пет часът. Денят се бе оказал твърде дълъг и тя нямаше търпение да се прибере вкъщи.

Подател: Лестър Оуенс

До: Charley’sWeb.com

Относно: Добре дошла на борда!

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 02:10:17

Скъпа Чарли,

Не мога да ти опиша колко се радвам, че успяхме да постигнем споразумение и ти ще се присъединиш към семейството на „Пинакъл Букс“. Аз наистина смятам, че сме тъкмо това — едно семейство! Добре дошла! Разбира се, скоро ще разговарям с теб и дори се надявам скоро да се срещнем лично. Исках само да се възползвам от възможността да те поздравя за това, че вече сме на една лодка и да изкажа пожелания за дълго и благотворно сътрудничество. Ако има нещо, от което се нуждаеш, или мога да ти предложа някаква помощ, чувствай се свободна да ми кажеш. Аз съм на твое разположение. С нетърпение очаквам първите глави.

Искрени поздрави,

Лестър Оуенс

 

 

Подател: Разтревожен почитател

До: Charley’sWeb.com

Относно: Последните ти колони

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 02:32:15

Скъпа Чарли, като твой отдавнашен читател, аз все повече се тревожа от последните ти писания. Прекалено са разсъдъчни и примиренчески. Къде е старата Чарли? Онази, която би разкъсала такава глупост като „Да помним любовта“ на парчета и после би я захвърлила на боклука, където й е мястото. Възможно ли е фактът, че авторката е твоя сестра, да е повлиял на оценката ти? От предишни статии, в които говориш за семейството си, останах с впечатление, че стоиш над подобни примитивни представи за солидарност. Предполагам, че сгреших. Пиша това с надеждата в колоната си тази неделя пак да си във върхова форма. Може би е препоръчително отново да посетиш салона за коламаска. Май вече ти е време.

С обич, разтревожен почитател.

 

 

Подател: Въодушевен

До: Charley’sWeb.com

Относно: Ти си най-добрата!

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 03:10:10

Скъпа Чарли,

Исках само да ти драсна два реда, за да ти кажа какво удоволствие изпитах от последните ти статии. Не само са забавни, както винаги, но са и проникновени. Особено ми хареса написаното от теб за книгата на сестра ти и се радвам, че изглежда семейството ти отново се връща в релси. В днешния свят нищо не е по-важно от семейството. Желая късмет на всички ви.

 

 

Подател: Глен Макларън

До: Charley’sWeb.com

Относно: Бандити и други непознати

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 03:28:05

Здравей, Чарли. Това е едно от ония писма с добри и лоши новини: бях много зает със сина си, който е страхотен между другото, и освен това се срещах с разни инвеститори, интересуващи се от клубовете, които се каня да отворя в Роли. Което ме отвежда до лошата новина: може да се наложи да остана няколко дни повече от предвиденото и се надявам това да не е проблем за теб, що се отнася до Бандит. Зная, че злоупотребявам с нашето приятелство, — прекалено ли е самонадеяно да казвам, че сме приятели? — но се надявам да ми простиш и да ми позволиш да те заведа на вечеря, когато се върна. Моля те, предай на малкото помиярче, че ми липсва и силно го прегърни и целуни от мен. (И себе си също). Довиждане засега.

С благодарности и признателност. Глен.

— Не! — извика Чарли. Мисълта, че не иска да върне Бандит, я удари с изненадваща сила. За краткото време, през което се бе грижила за него, той бе успял да стане неразделна част от живота й. Споделяше дните и нощите, дори и леглото й. Думичката „действай“ се бе настанила трайно в езика й, а сладката главичка на Бандит, отпусната на нейното рамо, бе като мека възглавничка.

А сега щеше да се наложи да го връща.

— Не. Не мога да го направя. Той е мой. Мой, мой, мой. — Тъкмо се канеше да отговори на имейла на Глен, да му каже, че няма никакъв начин да му върне Бандит и да го умолява, ако трябва, когато забеляза, че остава още един имейл. Тя щракна на него.

Подател: Човек с вкус

До: Charley’sWeb.com

Относно: Твоите деца

Дата: Сряда, 28 февруари 2007, 04: 02:55

Скъпа Чарли, Идвам. Скоро.

Глава 29

— Франи, Джеймс, къде сте?

Тишината, която й отговори, бе почти смазваща. Чарли решително се насочи от спалнята си към всекидневната, оттам обратно към кухнята и надолу по коридора към стаята на децата. Стъпките й ставаха по-забързани. Бандит я следваше по петите.

— Франи? Джеймс? — Те се бяха отдали на играта „Туистър“, когато тя реши да почисти малко, преди сестрите й да дойдат, а сега бяха… къде? Тя провери в банята и гардеробите, после пак се върна в кухнята, излезе на задната площадка и обходи с поглед тясното дворче. Нямаше никой. — Франи? Джеймс? — Гласът й се изпълни с тревога, погледът й прескочи дървената ограда към двора на съседа. Но, слава богу, басейнът на Дорийн Ривърс бе празен, а и, увери сама себе си Чарли, децата й никога не биха отишли да плуват, без първо да поискат разрешение. Никъде не биха отишли.

Така че, къде бяха?

— Проблеми ли има? — попита някакъв глас над главата й.

Тя вдигна ръка към челото си и закри очи от яркото следобедно слънце, за да погледне към новопокрития покрив на Гейб Лопес. Работникът с жълтата каска гледаше надолу към нея, по красивото му лице се примесваха сенки и пот.

— Да сте виждали случайно децата ми? — попита го Чарли.

Той поклати глава.

— Не и от сутринта.

Чарли кимна безмълвно, страхувайки се, че ако каже още нещо, ще запищи. Къде бяха, за бога? Не им ли даде строги заповеди дори вратата да не отварят без нея, даже и ако искат да пуснат Бандит да се изпикае? Тя пристъпи обратно в кухнята и така затръшна вратата след себе си, че едва не прискрипа задните крака на Бандит.

— Добре, успокой се. Успокой се. Помисли за минута. Къде биха отишли?

И тогава чу писукане, шепот, последвани от непогрешимия звук от приглушено кискане, всички идващи откъм коридора.

— Джеймс? Франи? — Тя отново измина целия коридор до стаята на децата и надникна вътре. И пак не видя нищо. Внезапно Бандит се метна към първото от двете креватчета и завря нос под драперията, размахал яростно опашка.

— Махай се, Бандит — прошепна тъничък гласец, размахаха се пръстчета да отпъдят любопитното куче.

Бандит така неистово махаше с опашка, че тя сякаш щеше да се откъсне. Той излая три пъти, отстъпи, после отново излая.

— Добре, деца, достатъчно. Излизайте оттам. — Тонът й ясно показваше, че никак не й е забавно.

Франи първа изпълзя изпод по-далечното легло. Току-що сресаната й коса представляваше рошава купчина, а преди малко изгладената й поличка бе покрита с прах.

— О, боже, виж се само — извика Чарли, разкъсвана между желанието да я разтърси и да я прегърне. — Какво правехте? От пет минути ви викам.

— Играехме си на криеница — съобщи Джеймс, измъкна се изпод другото легло и се изправи на крака.

— Нима? Добре, следващия път ме включете в играта, става ли?

— Бясна ли си? — попита Франи. — Звучиш бясно.

— Казва се „ядосана“ и да, ядосана съм. Едва не ме изплашихте до смърт.

— Защо едва не си се изплашила до смърт? — Джеймс вдигна Бандит и почна силно да го люлее напред-назад.

— Защото не знаех къде сте, затова — сопна се Чарли, но млъкна, като видя сълзи в очите на дъщеря й. — Съжалявам — побърза да каже тя. — Не исках да крещя. Няма нищо. — Не е нищо, помисли си. Наоколо се навърта някакъв откачалник, който заплашва да ви нарани. Някой, който в последния си имейл казва, че ще дойде скоро. А ченгетата май си нямат ни най-малка представа какво да правят. Според техния специалист, имейлите идват от различни компютри, така че е почти невъзможно да се установи кой ги праща. Затова, единственото, което мога да направя, е да съм извънредно бдителна, но какво, ако това не е достатъчно? Какво, ако не е достатъчно? Чарли се сети за смразяващото признание на Джил за това, колко много луди ходят по улиците и колко е лесно да отнемеш живота на невинни. — Просто заради този проект, над който работя — обясни тя. — Малко съм изнервена.

— Какво е изнервена? — попита Джеймс.

— Нервна — обясни Чарли. — Напрегната.

— Какво е напрегната?

— Означава, че тя трябва да престане да работи по него — простичко отговори Франи и излезе от стаята.

— Може ли да изведем Бандит на разходка? — Джеймс остави извиващото се в ръцете му куче на земята.

— По-късно. След като баба ви дойде. Тогава аз ще изляза с вас.

— Може ли да рисуваме с боичките с пръсти?

— Съжалявам, миличък. Не днес. Забрави ли, че сестрите на мама ще дойдат на гости, а аз не зная точно по кое време.

— Какво можем да правим?

На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — Джеймс изскочи от стаята.

— Не отваряй без мен — провикна се след него Чарли.

Но докато Чарли и децата стигнат, вратата вече се бе отворила.

— Все забравям, че имам ключ — извинително произнесе Елизабет Уеб, но усмивката й тутакси угасна. — Какво не е наред?

— Мама е напрегната — съобщи Франи.

— А на мен ми е скучно — добави Джеймс.

— А на теб какво ти е? — обърна се Елизабет към Франи.

Франи погледна към майка си.

— Аз съм бясна — каза тя.

— Боже мили — възкликна Елизабет. — Май съм дошла точно навреме.

— Ще готвиш ли вечеря за сестрите? — попита Джеймс.

— Определено ще готвя. Покупките са в колата. Дали ще можете да ми помогнете да вкараме торбите вътре?

Джеймс бе вече на половината път до колата, когато рязко спря и се обърна.

— Може ли? — попита той майка си.

Чарли кимна в знак на съгласие. Точно тогава телефонът звънна.

— Само ги дръж под око — прошепна на майка си тя.

— Разбира се.

— Изглеждаш много добре — добави Чарли, обръщайки внимание на яркочервената блуза на майка си и надиплената й черна пола. Майка й потупа стегнатия кок в основата на врата си и се засмя с момичешко задоволство. Блясъкът на очите й бе подсилен с леко докосване на спирала. Чарли отиде в кухнята и вдигна телефона, а майка й направо затанцува към външната врата.

— Шарлот, аз съм Емили — каза сестра й.

Чарли моментално схвана, че нещо не беше наред. В гласа на сестра й имаше някакво напрежение, нещо повече от формалното използване на истинското й име. Тя обаче отхвърли тези мисли, заглуши ги с порой от думи.

— Емили, слава богу. Цяла седмица се мъча да се свържа с теб и Ан. Къде си? Сега ли пристигаш? Искаш ли да дойда да те взема?

— Шарлот… Чарли… Чакай. Чуй ме.

— Мама току-що дойде с покупките. Ще готви прочутото си пиле. Не зная дали го помниш, но то е най-доброто.

— Чарли, ние няма да дойдем.

— Какво? Не ставай глупава. Пропътували сте цялото разстояние дотук, а няма да дойдете на вечеря?

— Не сме във Флорида.

— Какво?

— Внимавай с тази чанта, Джеймс — провикна се Елизабет, когато Джеймс се втурна в кухнята, последван от сестра си и баба си. — Вътре има бутилки, не бива да се счупят. — Елизабет помогна на Джеймс да постави внимателно чантата на плота, а Франи сложи още няколко на масата. — Добре. Хайде да се връщаме обратно. Има още много. Май попрекалих — тя намигна на Чарли и триото се отправи отново навън.

— Как така не сте във Флорида? — ядосано прошепна в телефона Чарли.

— Ан реши да отмени ангажимента си.

— Какво ми говориш? Кога го е решила?

— Преди няколко дни. Обади ми се от Атланта и каза, че имала нещо друго предвид.

— Друго предвид — тъпо повтори Чарли. — Което, разбира се, не си е дала труда да сподели с мен.

— Не искаше да излезе, че е нещо кой знае какво.

— Искаш да кажеш, че не е искала да се мъча да я разубедя — поправи я Чарли.

— Не мисля, че би могла. От седмици вече кръстосва страната. Изтощена е.

— Затова случайно решава да пропусне Флорида.

— Не е случайно, не.

— Ти не можа ли да й налееш малко здрав разум?

— И защо да го правя? Ако някой се нуждае от здрав разум, това си ти.

Чарли поклати глава ядосано и невярващо.

— Ами интервюто от „Пийпъл“?

— Пренасочили са го за следващата седмица. В Ню Йорк. Естествено, ти си повече от поканена да вземеш участие.

— Не мисля.

— Не бъди инат, Чарли. Нали знаеш, че така вредиш и на себе си?

— Това ли мислиш, че правя?

— А не е ли това? Чух, че си сключила договор за книга. Какво по-добро време за теб да дойдеш в Ню Йорк?

Идвам. Скоро.

— Просто, точно сега не мога да отсъствам.

— Не можеш? Е, предполагам, че всъщност няма кой знае какво значение. Статията така или иначе е за Ан. Някой от списанието вероятно ще се свърже с теб през следващата седмица, за да могат да те цитират или нещо такова. Както и да е, би трябвало да тръгвам.

— Би трябвало да дойдеш на вечеря.

— Невинаги правим онова, което би трябвало. Но виж, вече е свършено. Няма смисъл да го натякваш.

— Тя ще е толкова разочарована — промълви Чарли тъкмо, когато майка й влезе и остави още пликове с покупки на плота.

— Ще й мине. Както и да е, поздрави децата, ще се чуваме.

— Ще се чуваме — повтори Чарли, предъвквайки думата, дори и след като телефонът даде свободно.

— Кой ще е разочарован? — попита майка й, а Франи и Джеймс връхлетяха в кухнята и почнаха да разопаковат пликовете.

— Това беше Емили — съобщи Чарли на майка си и видя как ентусиазмът се изпари от лицето й. Надяваше се да не се налага да казва нищо повече. Майка й обаче продължи да се взира очаквателно в нея, сякаш наистина имаше нужда да чуе думите, за да станат факт. — Оказва се, че се е наложило Ан да отмени ангажимента си във Флорида и затова няма да дойдат.

— Сестрите няма да дойдат на вечеря? — попита Джеймс.

— Ела, Джеймс — каза Франи, местейки поглед от майка си към баба си. — Хайде да играем на „Туистър“.

— Това значи ли, че няма да сготвиш твоето прочуто пиле? — настоя Джеймс.

Елизабет изпъна рамене и си пое дълбоко дъх.

— Разбира се, че ще приготвя моето прочуто пиле. Просто ми трябват няколко минути да си поема дъх, това е всичко.

— Ако искате, можете да рисувате с боичките с пръсти — разреши им Чарли.

Джеймс тутакси бръкна под мивката, за да вземе нещата.

— Наложило ли се е Ан да отмени ангажимента си във Флорида? — попита Елизабет. Децата вече нареждаха боичките отвън на задната площадка. Бандит препускаше напред-назад през градинката.

— Очаквахме ли ги наистина да дойдат? — попита от името и на двете им Чарли.

Елизабет се отпусна на един стол и побутна някакъв плик с покупки.

— Предполагам, че аз съм очаквала.

— Съжалявам.

— Просто не спирам да се надявам.

— Зная. И аз не спирам да се надявам.

— Ами Брам?

— Аз лично не бих разчитала и на него да се появи — призна Чарли. Сутринта на няколко пъти бе звънила на Брам, но все безуспешно. Не бе отговорил и на съобщенията й.

— Накупих толкова много храна.

— Забелязах.

Елизабет тъжно се усмихна. Долната й устна потреперваше.

— Ами онзи млад мъж, с когото се срещаш? Мислиш ли, че би искал да опита от прочутото ми пиле?

Чарли се канеше да откаже — нали вече бе решила, че е твърде рано да представя Алекс на семейството — но после си каза, какво толкова, по дяволите? Ако Алекс дойде на вечеря, тя можеше и да не се окаже чак такава катастрофа. Така че му се обади и му обясни какво се бе случило.

— В колко часа ме искаш? — бе незабавният му отговор.

— Той ще е тук в шест и трийсет — съобщи Чарли на майка си.

— В такъв случай най-добре е шоуто да започва. — Елизабет се изправи.

 

 

— Това вероятно бе най-прекрасното пиле, което съм ял през целия си живот — заяви Алекс и омете последните остатъци от чинията си.

— А това определено бе най-доброто вино — каза на свой ред Елизабет. — Благодаря, че го донесе.

— Може ли да го опитам? — попита Джеймс.

— Мисля, че още известно време трябва да се придържаш към млякото — каза му Чарли и се усмихна на малката групичка, събрана около масата в нейната кухня. Инстинктът й правилно бе подсказал. Да поканят Алекс бе чудесна идея. Той добре се сработи с децата и майка й и изглежда, че поне малко притъпи болката от това, че Брам не се появи. За разлика от сестрите си, Брам дори не се бе обадил. Чарли му бе позвънила още веднъж, точно когато майка й сервираше вечерята, но чу само познатите инструкции на гласовата му поща, да остави съобщение след сигнала. Нямаше какво толкова да съобщава. Съобщението й бе кратко и ясно: „Задник“ — каза и тресна слушалката.

— Какъв е твоят знак? — Джеймс ненадейно се обърна към Алекс.

— Моят какво?

— Знак — повтори с пресилено раздразнение Джеймс. — Франи е Близнаци. Баба и аз сме Телец, а мама е Риби.

— Той почна да се интересува от астрология — обади се Чарли.

— Баща ми се жени за един Лъв — заяви Джеймс, сякаш това обясняваше всичко.

— Ами, чакай да видим тогава. Рожденият ми ден е на пети ноември — каза Алекс. — Какъв съм тогава?

Джеймс се замисли за момент.

— Дева. Не, чакай. Скорпион.

— Рожденият ден на мама е следващата седмица — съобщи Франи.

— Наистина ли?

— Десети март — добави тя.

— Един от най-щастливите дни в живота ми — тихо каза Елизабет.

Очите на Чарли се навлажниха. Едва потисна желанието си да стане от мястото си, да прегърне майка си и да я целуне. Вместо това стана от масата и шумно почна да я разтребва.

— В такъв случай, трябва да направим нещо специално, за да го отпразнуваме — каза Алекс.

— Може ли да отидем в Дисни Уърлд? — Джеймс заподскача на мястото си.

— Джеймс… — предупредително изрече Чарли.

— Никога не сме ходили в Дисни Уърлд — обади се и Франи.

— Франи…

— Нито пък аз — присъедини се и Елизабет.

— Майко…

— Нито аз — включи се и Алекс. — А на практика, винаги съм искал да отида.

— Може ли да отидем, мамо? Може ли? Може ли? — в един глас попитаха Франи и Джеймс. Франи подскочи от стола си почти толкова силно, колкото и брат й.

— Бихме могли да пътуваме в събота сутринта, да нощуваме там и да си тръгнем в неделя следобед — каза Алекс.

— Моля ви, моля, моля.

— Секретарката ми ще направи всички резервации — предложи той. — Хайде, Чарли. Ще бъде забавно.

— Може ли да идем, мамо? Моля те. Може ли да идем?

— Не зная…

— Къде ще ходим? — чу се глас от предния коридор. Всички погледи се приковаха в тази посока.

— Чичо Брам! — Джеймс скочи от мястото си и се втурна към коридора. — Следващата седмица заминаваме за Дисни Уърлд за рождения ден на мама! Искаш ли да дойдеш с нас?

С притаен дъх Чарли видя как Джеймс дръпна брат й пред тях.

Брам бе облечен в сива копринена риза и прилежно изгладени черни панталони. Косата му бе подстригана, очите му бяха трезви и проницателни. Чарли си помисли, че никога не го е виждала по-красив. Нито по-изплашен.

Какво трябваше да направи? Да ги запознае? Брам, това е твоята майка. Майко, това е твоят син. Тя се запита дали той изобщо е осъзнал, че нито Емили, нито Ан бяха там, а когато Брам отвори уста да проговори, почувства, че сърцето й може да спре да бие — толкова се боеше от онова, което би могъл да каже.

— Съжалявам, че закъснях. — Брам избягваше прикования поглед на майка им и се взираше право в Чарли. — Ухае прекрасно. Остана ли нещичко и за мен?

Елизабет тутакси скочи на крака.

— Ще ти донеса чиния — изрече, без да откъсва поглед от сина си.

Чарли приближи още един стол до масата, хвана брат си за ръката и седна до него. Не беше сигурна кой от двамата трепери повече.

 

 

— Добре, деца, време е за сън. Кажете „лека нощ“ на всички — каза Чарли, когато едва бе минало осем часа. Вечерята бе приключила, десертът бе поднесен и Брам крепеше в ръце третата си чаша кафе. Нито той, нито майка им бяха докоснали прасковения пай.

Джеймс прегърна майка си и баба си и с надежда погледна към Алекс.

— Наистина ли ще ни заведеш в Дисни Уърлд?

Алекс погледна към Чарли и повдигна едната си вежда. Щом не можеш да ги победиш… помисли си тя и се усмихна в знак на съгласие.

— Уау! — викна Джеймс. — Отиваме в Дисни Уърлд! Отиваме в Дисни Уърлд!

— Лека нощ, Джеймс — каза Алекс. — Лека, Франи.

— Лека нощ, Алекс — срамежливо пожела Франи. — Много ми беше приятно да се запознаем.

— На мен също.

Франи му подаде ръка, после целуна майка си и баба си.

— Може ли чичо Брам да ни прочете приказка? — Джеймс вече дърпаше Брам за ръката.

Брам изобщо не се противопостави. По време на вечерята той почти не бе говорил, малко с децата, две-три думи с Алекс, чието присъствие несъмнено бе послужило за буфер, който само отлагаше дълго стаяван гняв. Единствените думи, изречени от Брам към майка му — без всъщност да я гледа — бяха да я попита как е, на което Елизабет бе отговорила просто, че е добре. Когато тя се осмели да спомене колко е благодарна, че е дошъл на вечерята, Брам само бе измърморил нещо, в смисъл че винаги се радвал да види племенниците си и бе прекарал остатъка от вечерта, препускайки наоколо с Джеймс на гърба си.

— Мисля, че бих могъл да ви прочета пет-шест приказки — каза сега Брам и позволи да го завлекат по коридора.

— Гася лампата след двайсет минути — провикна се след тях Чарли.

— Страхотни деца са — каза й Алекс.

— Чарли е чудесна майка — обади се Елизабет.

— А вие сте чудесна готвачка. Благодаря ви за забележителната вечеря — обърна се към нея Алекс.

— Това подозрително ми звучи като заключаваща реплика — каза Чарли, докато Алекс ставаше на крака. — Нали не си тръгваш вече?

— Струва ми се, че това май не е лоша идея. — Той взе ръката й и я поведе към външната врата. — Подозирам, че вие тримата имате много да си казвате.

— Наистина ли смяташ, че това е разумно?

Той нежно я целуна по устните.

— Мисля, че е време — отговори Алекс.

Глава 30

— Добре, Брам, мисля, че приказките бяха достатъчни за една нощ. — Половин час по-късно Чарли отвори вратата на детската стая и с изненада откри, че вътре е тъмно.

Трябваха й няколко секунди да се адаптира към тъмнината и да види, че децата й спят, а Брам е приседнал на крайчеца на леглото на Франи с отворена книга при краката й.

— Заспаха, докато четях приказка номер три — тихо произнесе той, без да поглежда към нея.

— Преди колко време беше това?

— Преди десет-петнайсет минути.

— И оттогава все тук ли седиш?

— Станах да изгася лампите.

— И пак си седнал — констатира Чарли.

— Да. Тук е приятно. Тихо. Не е пренаселено. Чух ли някой да си тръгва преди малко?

— Алекс.

— Погрешен отговор.

— Тя няма да ходи никъде, Брам.

— Не можа ли да разхвърляш няколко туристически брошури наоколо? Пълни с красиви снимки на Австралия, та да я обхване носталгия по дома?

— Тя си е у дома.

— Засега.

— Върна се преди две години — напомни му Чарли.

— Точно на толкова съм бил, когато ни е напуснала. В това има някаква изящна симетрия, предполагам.

— Тя наистина съжалява.

— Аз също. — Брам изпусна дълбока въздишка, сякаш вдигаше тежести. — За мен тя е една непозната, Чарли. Гледам я и не се получава абсолютно никаква връзка.

— Което е странно, понеже ти изцяло приличаш на нея — отбеляза Чарли. — Тъмната коса, формата на лицето ти, очите, дори начинът, по който жестикулираш като говориш.

Брам моментално кръстоса ръце пред гърдите си и втъкна длани под мишниците си.

— Привиждат ти се неща.

— Не. Емили и аз приличаме повече на татко. Ти и Ан сте се метнали изцяло на…

— Виждаш това, което ти се иска да видиш — прекъсна я Брам.

— Може би.

— Не трябваше да идвам тази нощ.

— Радвам се, че дойде. Прояви много кураж.

Той се засмя.

— Да бе. Затова се крия тук през последния половин час.

— Тя няма да те ухапе, Брам.

— Не се налага.

Чарли бавно се приближи до него и му протегна ръка.

— Хайде. Тя няма да става по-млада.

Брам сграбчи ръката й и я стисна, но не помръдна от мястото си.

— Защо ли имам чувството, че аз ставам по-малък?

Чарли се засмя, разбирайки съвсем точно какво имаше предвид той.

— Хайде — повтори. — Тя чака.

Бяха се подредили край масичката за кафе като три пешки в немного приятелска игра на шах: Чарли седеше на дивана, а майка й и брат й на двата огромни ратанови стола срещу нея. Погледът й нервно се местеше от единия към другия, сякаш се боеше да се спре на някого за по-дълго. Майка й тревожно се взираше в Брам, не смееше да отклони очи. Брам се бе втренчил в пода, желанието му да се намира някъде другаде бе очевидно.

— Зная, че не ти е лесно — каза му Елизабет.

— Нищо не знаеш за мен — сопна се Брам.

— Зная, че си ядосан и имаш пълното право на това.

— Много великодушно от твоя страна да оправдаваш гнева ми.

— Брам — предупредително изрече Чарли и се приведе напред, сякаш готова да скочи през масата и да ги раздели, ако разправията излезе от контрол.

— Сигурна съм, че има доста неща, които би искал да ми кажеш — поде Елизабет.

— Напротив — възрази Брам. — Нямам абсолютно нищо да ти казвам. Научен съм никога да не разговарям с непознати.

На страната на Елизабет се появи руменина, сякаш я бяха зашлевили.

— Аз съм ти майка — каза тя и долната й устна затрепери.

Брам се изсмя, но дрезгавият му смях рязко прекъсна, щом очите му срещнаха тези на Чарли.

— Съжалявам. Помислих, че това е някаква шега.

— Зная, че не бях до теб по някакъв приемлив начин за доста дълго време.

— Опитай с фразата „по абсолютно никакъв начин за цели двайсет и две години“ — предложи Брам.

— И няма думи, които да могат да изразят колко много съжалявам за това.

— Не са нужни никакви думи, понеже изобщо не искам да ги чувам.

— Мислех за теб всеки ден.

— Е, това е много интересно, тъй като аз пък въобще не мислех за теб. — Брам погледна към вазата с червени и жълти копринени лалета на бамбуковата масичка. — Не, това не е съвсем вярно. В началото навярно съм си мислел за теб. Бил съм на две години, бебе, за бога, а бебетата имат нужда от майките си. Затова трябва да съм плакал. Така ли е, Чарли? Плаках ли?

— Всички бяхме много тъжни — призна Чарли.

— И аз ще нося тази тъга в себе си през остатъка от живота си. — Очите на Елизабет се напълниха със сълзи, бледа руменина заля цялото й лице.

— Никой не те кара да носиш нищо — изсъска Брам. — Повярвай ми — не е необходимо. Защото едно от положителните неща в това да си на две години е, че забравяш всичко. Можеш ли да го проумееш? Забравих дори, че съществуваш. Затова можеш да си ревеш и да ми повтаряш, че си мислила за мен всеки ден в продължение на двайсет и две шибани години, но истината е, че аз нямам абсолютно никакъв спомен за теб. Нищо. Нищичко. Нула. Гледам те — продължи той и наистина погледна майка си за пръв път тази вечер, но почти моментално трябваше да се извърне, сякаш ослепен от болезнено бляскава светлина — и виждам една хубава възрастна жена, която предполагам, че малко прилича на мен, но която не означава абсолютно нищо за мен. Съжалявам, ако звучи грубо. Съжалявам, ако това те наскърбява. Но какво си очаквала след всичкото това време? Аз не съм Чарли. Тя е била на осем, когато си ни напуснала. Тя има спомени. Ти си си тръгнала, преди да стана достатъчно голям, че да си създам мои, за което всъщност, съм ти много благодарен. Но за мен не представлява интерес да започваме оттам, докъдето сме спрели, нито да сглобяваме парчетата. Не представлява интерес да те опознавам, да установяваме каквато и да било връзка. Не изпитвам желание да се обвързвам. Прекалено късно е. Не те искам. Нямам нужда от теб.

— Мисля, че имаш — тихо, но убедено заяви Елизабет.

Брам скочи на крака и закрачи напред-назад зад стола.

— Е, в такъв случай, предполагам, че само това има значение. Какво ти си мислиш, какво ти искаш, какво ти правиш. Ти си центърът на своята вселена, точно както си била винаги. Господи, едно питие би ми се отразило добре.

Елизабет внезапно скочи на крака и протегна ръце да спре Брам на едно място. При допира й той отскочи, и вдигна ръце пред себе си, сякаш да прогони зли духове.

— Може да ми казваш, че нямаш спомени за мен — каза Елизабет и отстъпи няколко крачки назад. — Можеш да ми казваш, че съм непозната за теб, че съм само една стара егоистка, която нищо не означава за теб и не искаш да имаш нищо общо с мен и аз няма да имам никакъв друг избор, освен да приема всичко това. Но не ми казвай, че нямаш нужда от мен, защото зная, че имаш. Зная също така, че докато не се помирим, проблемите ти с алкохола и наркотиците ще продължат.

— Мислиш, че проблемите ми с алкохола и наркотиците са по твоя вина? Господи, за всевластна ли се имаш? Знаеш ли какво, наистина бих пил едно питие. — Брам обходи с поглед стаята, сякаш търсеше някоя забравена бутилка вино.

— Брам… — предупреди го Чарли.

— Мисля, че обръщаш към себе си своя гняв от мен, а алкохола и цигарите…

— … са затова, да не се налага да слушам подобни лайна. — Брам прокара ръка през косата си, после вдигна поглед към тавана, сякаш молеше за помощ.

— … са твоят начин да се справиш с болката.

— Наистина ли? И коя по-точно болка? Болката да разбера, че майка ми е лесбийка или болката да осъзная, че е една егоистична кучка, която си мисли, че може да се появява и изчезва от живота ми, когато й скимне?

— Брам…

Брам измарширува към кухнята. Чарли чу вратата на хладилника да се отваря и затваря.

— Дори една проклета бира ли нямаш? — провикна се той, после се върна във всекидневната и вирна ръце нагоре, сякаш мяташе конфети. — Нито бяло вино? Не купи ли шампанско, за да отпразнуваме пристигането на Емили и Ан в града? О, почакай… Забравих. Те не дойдоха. Имали са достатъчно здрав разум да откажат в последната минута. Благодаря, че ми каза, впрочем.

— Бихме могли да отидем при терапевт — предложи Елизабет на сина си. — Заедно.

— Терапевт ли? Не искам да ходя при никакъв шибан терапевт. Искам да ида в някой шибан бар.

— Добре, Брам, достатъчно шибани работи за една нощ — отсече Чарли.

Брам се засмя.

— Както кажеш, мамо. — Той отново се засмя и обвинително насочи пръст към майка си. — Чу ли това? Чарли ми беше повече майка, отколкото ти някога си била.

— Зная това и…

— И какво? Съжаляваш? Разбрахме. Съжаляваш. А сега чуй това — голяма шибана работа!

Чу се някакво шумолене. Чарли се обърна и видя Франи, застанала на прага с Джеймс до нея.

— Чичо Брам използва лошата думичка — възкликна Джеймс и сънените му очи се разшириха.

— Чухме да се вика — каза Франи.

— Няма нищо, миличка. — Чарли се втурна към тях. — Просто чичо Брам се беше развълнувал.

— За ходенето ни в Дисни Уърлд ли? — попита Джеймс.

— Абсолютно — потвърди Брам. — Съжалявам за всичкия този шум.

— И ти ще дойдеш, нали, бабо? — предпазливо попита Франи, сякаш се боеше от отговора.

Елизабет се усмихна, но не каза нищо.

— Това е рожденият ден на мама — настоя Франи.

— Тя е Риби — поясни Джеймс.

— Разбира се, че баба ви ще дойде — заяви Брам. — Да не мислите, че би пропуснала рождения ден на майка ви? Боже опази — добави под мустак той.

— Хайде — Чарли подкани децата. — Отивайте в леглата.

— Аз ще ги завия — предложи Елизабет и подбра децата навън от стаята.

— Добре ли си? — Чарли попита брат си, щом те излязоха.

Брам поклати глава.

— Щях да се чувствам много по-добре, ако бях пийнал нещо.

— Може би трябва да се обадиш на гаранта си.

— Чувала ли си някога такава купчина идиотщини?

— Не зная. Може би терапевтът не е чак толкова лоша идея. Бихме могли всички да отидем.

— А може би аз трябва да си вървя, преди доктор Фил^[5] да се върне. — И той бързо се упъти към външната врата.

— Брам…

— Не се притеснявай за Дисни Уърлд. Нямам никакво намерение да се мъкна и да развалям настроението на всички. И без това не ми е по вкуса. — Пресегна се към бравата.

— Брам… — Гласът, който го спря този път, не беше на Чарли, а на майка им. Брам неохотно пусна дръжката и бавно се обърна. — Моля те — каза Елизабет. — Имам нужда да ти кажа нещо.

— Извиненията са приети — побърза да изпревари думите й Брам. — Сега мога ли да си вървя?

— Нямаше да се извинявам. — Елизабет изпъна раменете си назад, хвана длани пред тялото си и си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да изнася реч пред претъпкана аудитория.

— Добре — каза Брам. — Имаш нещо за казване? Ами, хайде, изплюй го някак си.

Чарли видя как майка й отново си пое дълбоко дъх и после още веднъж. Измина сякаш цяла вечност, преди да заговори.

— Зная, че не ми вярваш, но наистина разбирам болката ти.

— Естествено, че разбираш.

— Разбирам и гнева ти. И дори го оправдавам. Това, което направих, беше ужасно — да избягам в Австралия и да ви изоставя в тази къща, теб и сестрите ти. Ще съжалявам за това до деня на смъртта си.

— Това вече го каза.

— Сега вече обаче нищо не мога да направя по отношение на което и да било от тези неща — продължи Елизабет, сякаш Брам не бе казал нищо. — Стореното — сторено. Аз направих своя избор. Прав или крив, направих го и не мога да го върна назад. Може да съм точно толкова егоистична и ужасна, колкото изглежда си мислиш, че съм. Може да съм виновна за всяко омерзително и долно нещо, в което ме обвиняваш. Но ти не можеш да обвиняваш майка си до безкрайност. В крайна сметка ще трябва да поемеш и някаква лична отговорност за онова, което става с твоя живот. Вече не си на две години, Брам. Ти си голям и онова, което се случва с теб от тук нататък е твоят избор. Можеш да избереш да си стоиш залепен за миналото, да пиеш и да се друсаш до безпаметност, но това пак няма да промени станалото. Време е да продължиш напред, да създадеш свой собствен истински живот. С мен или без мен. Аз не ти дадох шанс, когато те напуснах преди толкова години. Но ти сега имаш. Повече от всичко на света искам да съм част от живота ти. Но не мога да прекарам остатъка от своя в извинения. Няма да е добре за никого от нас.

— Казваш ми, че си прецакала нещата, но сега вече това е мой проблем? Това ли искаш да кажеш?

— Зная, че не е честно, но…

— Е, определено си права за това. Има ли нещо друго, което да искаш да кажеш?

— Само това, че те обичам.

Брам кимна, ръцете му се свиха в юмруци.

— Добре. Значи сега вече мога да си вървя?

— Брам, моля те — предупредително изрече Чарли, когато той отвори вратата, — да не направиш някоя глупост.

— Довиждане, Чарли. Благодаря за вечерята. — Той бързо се отправи към невзрачната бяла кола под наем, паркирана на ъгъла. — Честит рожден ден — провикна се, преди да се качи и да подкара, а после помаха с ръка. — И в случай че не се видим следващата седмица, желая ти още дълги и щастливи години.

 

 

Бе почти полунощ, когато Чарли се пъхна в леглото и взе телефона. Трябва още да е буден, мислеше си тя. Винаги стоеше до късно и четеше. Колебаеше се, дали да не му звънне, още откакто майка й си тръгна. Думите на Елизабет към Брам продължаваха да кънтят в ума й като камъчета, хвърлени по прозорец. Аз направих своя избор… Направих го и не мога да го върна назад… Може да съм виновна за всяко омерзително и долно нещо, в което ме обвиняваш… В крайна сметка ще трябва да поемеш и някаква лична отговорност за онова, което става с твоя живот… Ти си голям и онова, което се случва с теб оттук нататък е твоят избор… Можеш да избереш да си стоиш залепен за миналото… Време е да продължиш напред, да създадеш свой собствен истински живот… Не можеш да обвиняваш майка си до безкрайност.

— Нито баща си — каза на глас Чарли и набра номера, преди да има време да промени решението си. Сигналът се чу веднъж, после втори път и чак тогава отсреща вдигнаха.

— Робърт Уеб — произнесе изискан глас, без следа от умора.

Чарли долови шумолене на хартия и се почуди от кой от трите ежедневника, които четеше всяка нощ — „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ или „Ню Хевън Реджистър“ — го откъсваше сега.

— Татко, аз съм, Чарли. — Последва мълчание и за момент тя не знаеше, дали баща й не бе затворил, без да каже и дума. — Татко?

— Какво мога да направя за теб, Шарлот?

Чарли почувства как въздухът излиза от дробовете й на накъсани, болезнени спазми. Гласът на баща й не издаваше нищичко от онова, което може би чувстваше, но това не я изненада, тъй като тя нерядко се питаше дали той изобщо има някакви чувства. И все пак, бе почти полунощ, а тя не бе говорила с него от кажи-речи две години. Трябваше ли да звучи толкова безстрастно?

— Как си? — попита плахо тя.

— Добре.

Очевидно той нямаше намерение да я предразполага.

— Извинявай, че се обаждам толкова късно. Спомних си, че рядко си лягаш преди един.

Мълчание. После:

— Има ли някаква причина да звъниш, Шарлот?

— Всъщност, не. Искам да кажа, нищо лошо не се е случило или нещо такова. Децата са добре. Нямам никакви неприятности. Направих го по-скоро импулсивно.

— По-скоро импулсивно — повтори той. Чарли си представи как той едва ли не трепва, докато анализира граматиката й.

— Просто се питах как си, какво правиш…

— Добре съм. В общи линии правя същото, което съм правил винаги. Преподавам, ходя на срещи, чета.

— Виждал ли си се с Емили и Ан?

— Те поддържат връзка с мен.

— Книгата на Ан се приема много добре.

— Така изглежда.

— Ти чете ли я? Доста е добра, наистина. Имам предвид, не е висше изкуство или нещо такова — тя установи, че увърта, понеже чувства неодобрението му, — обаче се изненадах, че всъщност ми достави голямо удоволствие. Не можах да я оставя. Това би трябвало да значи нещо.

— Нима?

Чарли си представи как той поглежда часовника. Тя си пое дълбоко дъх.

— Всъщност, самата аз тъкмо сключих договор с едно издателство да напиша книга. Не е роман. За Джил Роумър. Тя уби три малки деца, които е трябвало да гледа.

— Звучи ми като нещо, което сигурно ти е интересно.

Чарли се помъчи да не обръща внимание на пренебрежението в тона на баща си, но то прониза сърцето й като жило на оса.

— Ти винаги си казвал, че ще напишеш книга — каза тя. — Какво стана с това?

— Сериозната литература изисква много време и мислене. Не е нещо, което можеш да нахвърляш в свободното си време. А боя се, че аз разполагам с твърде малко такова.

— Понякога човек просто трябва да намери време — изтъкна Чарли.

— Ще го запомня. Нещо друго?

— Не. Да — поправи се Чарли и продължи, преди да е загубила самообладание. Думите потекоха като порой от устата й. — Ти си мой баща. Ние сме семейство. А никога не се виждаме. Не си говорим. Не трябва да става така. Съжалявам, ако съм те разочаровала. Наистина. Зная, че не съм идеалната дъщеря. Твърде далеч съм даже от това. Но ти също ме разочарова. Щеше ми се да си по-различен в много отношения. Но не си. Ти си такъв, какъвто си и аз трябва да го приема. Точно, както се надявам и ти да ме приемаш такава, каквато съм. Ние сме човешки същества. Правим своя избор, правим и грешки. Но да си възрастен означава тъкмо това, нали? Да поемаш отговорност за избора си, да се научиш да приемаш избора на другите и да продължаваш напред.

— И смисълът на тази малка филипика е…?

— Смисълът е, че дали съм избрала да поддържам връзка с майка си или не, не би трябвало да повлияе на връзката ми с теб. Едното не е отрицание на другото. Това, че отново се виждам с нея, не отменя нещата, които си направил за мен, нито образованието, което ми осигури, нито факта, че ти бе до мен, когато нея я нямаше. Това, че тя ни напусна обаче не означава, че е престанала да съществува, точно както завръщането й не означава, че ти вече нямаш значение. Тя е моя майка. Ти си мой баща. Не би трябвало да избирам между двама ви.

Настана мълчание. За втори път Чарли се зачуди, дали баща й не бе затворил.

— Свърши ли? — попита накрая той.

Чарли кимна, после осъзна, че трябва да го каже на глас.

— Да.

— Е, биваше си я тази реч. Ако оставим настрани няколкото граматични грешки и нежелателната склонност към баналности, словото бе сбито и добре поднесено. Не се съмнявам, че си както искрена, така и заблудена.

— Заблудена?

— Моля те, прояви същата любезност, която аз проявих и ме остави да говоря, без да ме прекъсваш повече.

— Съжалявам — смънка Чарли. — Продължавай.

— Говориш за избор. Е, аз направих своя избор преди двайсет и две години, когато майка ти си замина и подаде документи за развод. Тогава взех решение да съм гневен, безмилостен и да не прощавам през целия си останал живот.

— Но това е…

— Лудост? Нелепост? Може би. Но все пак е мой избор — изрече силно той, изплювайки всяка дума. — Не желая да прощавам на майка ти, нито да те улеснявам. Така стоят нещата за мен, по този начин съм избрал да живея живота си. Майка ти ме предаде. Предаде всички нас. Затова гледам на факта, че ти я прие впоследствие като предателство към мен. Ето защо, ако ти искаш да й простиш, тогава си права, това е твоят избор и аз трябва да го приема. Но, не съм длъжен да го харесвам. Не съм длъжен да го одобрявам. И определено не съм длъжен да приемам обратно в обятията си един предател.

— Предател? Татко, за бога…

— Струва ми се, че при последния ни разговор дадох идеално да се разбере, че няма да толерирам подобно изменничество. Може би не е редно да избираш между майка си и баща си, но ти го правиш. И направи своя избор. Освен ако, разбира се, не си променила решението си. В този случай нещата могат да се върнат към състоянието, в което бяха преди. Затова ли се обади, Шарлот? Да ми кажеш, че си променила решението си?

Настана дълга пауза.

— Не съм променила решението си — отговори Чарли.

Този път прекъсването на връзката не можеше да се сбърка.

Глава 31

УЕБСАЙТ

Семействата. Трябва да ги обичаме. Не е ли така?

Вземете например моето. Имам две фантастични деца, които обожавам. Имам също и майка, която тъкмо почвам да опознавам, баща, който отказва да ми говори, две сестри, които рядко виждам, и брат, който обикновено е прекалено зает, за да вижда каквото и да било.

Което ме връща към миналия уикенд.

По някакви причини — сигурна съм, че за момента поне една от тях имаше смисъл — аз реших, че е време да събера роднините си с майка им. Миналото си е минало, казах си. Дошло е време да живеем и да оставим и другите да живеят. Затова на практика изнудих сестрите ми и залъгах брат ми да приемат поканата ми за вечеря, убедих майка ми да сготви прочутото си пиле, изкъпах децата, сресах кучето и се помолих всички ние да намерим подход един към друг. Все пак сме семейство, нали така?

Кажете това обаче на сестрите ми, които отказаха в последната минута, или на брат ми, който през цялата нощ отказваше да погледне майка си, независимо колко пъти — и колко искрено — тя се извиняваше, че е изоставила децата си. Толкова по въпроса за прошката. Толкова по въпроса, че миналото си е минало. Изглежда, че никой не е склонен на компромиси. Прекалено много сме ангажирани с нещата, такива, каквито са били, за да опитаме да ги променим.

Тъжната истина е, че миналото никога не е просто минало. То винаги е в нас. Понякога дава сили и подкрепа, тласка ни към бъдещето като приятелски вятър в гърба. Но по-често то е увито като плащаница около раменете ни, тежестта му ни дърпа надолу, оковава ни с вериги за земята, понякога дори живи ни погребва. Най-странното е, че дори когато ни се дава възможността да се отървем от тези мъртвешки примки, ние често избираме да останем с тях.

„Ти вече не си на две години“ — отчаяно заяви майка ми на брат ми. — „Всичко, което казваш за мен, може и да е вярно, но сега си голям и проблемът вече е твой.“ — Тук перифразирам и съкращавам думите, но посланието е ясно: Ти си възрастен. Случват се гадости. Оправяй се с тях.

Не е само брат ми, дадох си сметка в онзи момент. И аз съм възрастен човек, със собствени проблеми. Например, баща ми, с когото не съм разговаряла от дълго време. Той избра да гледа на факта, че приех майка ми, като на отхвърляне на него самия. Имах нужда да се помирим, както заради себе си, така и заради него. Затова взех телефона и му се обадих в Ню Хевън. Извиних се за късния час, както и за евентуалните страдания, които съм му причинила през годините и, погребвайки гордостта си, направо го умолявах да не ме кара да избирам повече между него и майка ми. Той студено ме отблъсна. Дума по дума, каза следното: „Преди двайсет и две години взех решение да съм гневен, безмилостен и да не прощавам през остатъка от живота си.“

Ха!?

Защо някой съзнателно ще вземе решение да е гневен, безмилостен и да не прощава през остатъка от живота си? Съзнателно, активно и дори агресивно да се стреми да е нещастен? Има ли смисъл в това изобщо? Явно има. Поне за него. Или си с мен, или срещу мен, това казва той. Оправяй се.

Е, добре. Оправям се, татко. Твърдя, че някои хора не заслужават болката да ги обичаш, защото любовта трябва да се цени, както и да се заслужи. Твърдя също, че ако така си избрал да си живееш живота, тогава ще трябва да го живееш без мен. Като малка твоят гняв и безмилостност ме караха да се чувствам нещастна и самотна. Думите ти бяха коравосърдечни, делата — безкомпромисни. Плашеше ме. Сега ме плашиш още повече. Имам си свои деца. Те трябва да бъдат опазени от хора като теб.

Което не означава, че напълно съм се отказала от семейството си. Все още се надявам някой път да се съберем на вечеря с брат ми и сестрите ми и да се насладим на прочутото пиле на майка ми и дори да не погребем миналото, то поне да го поставим, където му е мястото. Що се отнася до настоящето, ще оставя кучето у съседите за уикенда, ще си стегна багажа и заедно с децата, майка ми и новия мъж в живота ми ще отидем в Дисни Уърлд да отпразнуваме рождения ми ден.

Изглежда, че най-накрая съм пораснала.

Чарли се взираше в монитора, четеше и препрочиташе статията за неделния брой. Навярно трябваше да махне думата „гадости“, но какво толкова, по дяволите, засега щеше да я остави, за да има нещо, което Мичъл да редактира. Дали сестрите й щяха да видят колоната? Брам? Баща й? Навярно не.

— Няма значение — изрече на глас и прати статията на имейла на Мичъл.

— Кое няма значение?

Чарли се завъртя на стола си.

— Глен! — Тя скочи на крака, поглъщайки с очи красивия мургав мъж, с бяла копринена риза и шит по поръчка черен панталон, застанал на прага на кабинката й. Какво правеше той тук? — Кога се върна в града? И защо секретарката от рецепцията не ми се обади?

— Дойдох си снощи. И не ти се обадиха, понеже казах, че искам да те изненадам. Прекъсвам ли нещо?

— Не. Току-що довърших неделната колона.

— Е, как си? Изглеждаш прекрасно, както винаги.

— Доста добре съм. — Дали не бе дошъл да й каже, че си иска Бандит, колкото се може по-скоро? — Как мина посещението при сина ти?

— Фантастично. Най-доброто хлапе на света.

Нещо в тона му я накара да замълчи.

— Някакви проблеми ли?

— Всъщност, не. Можем ли да поговорим за това на обяд?

— Обяд?

— Направих резервация в „Ренато“.

Чарли почувства, че пребледнява.

— О, боже мой. Да не би да сме имали…

— Среща ли? Не. Нали знаеш, че съм нахален и самонадеян? Какво ще кажеш? Свободна ли си?

Чарли си погледна часовника. Бе почти обяд, а интервюто й с Джил бе в два часа.

— Ами, обикновено си падам по нахалните и самонадеяните, но в два трябва да съм в Пемброук Пайнс. Какво ще кажеш за кафе?

— Кафе е добре.

— На първия етаж има кафене.

— Води.

— Не е съвсем като „Ренато“ — извини се тя, когато след няколко минути влязоха в обширното помещение. Миришеше на риба, готвено и печено и вече бе доста претъпкано. Всички погледи тутакси се стрелнаха към нея.

— Съвсем като в гимназията — отбеляза Глен и последва Чарли покрай дългите маси към кафе машините в дъното.

— Здравей, Джеф… Анита — Чарли поздрави двама от колегите си. Те останаха леко шокирани. — Е, какъв е проблемът със сина ти? — попита тя, когато двамата с Глен седнаха.

— Няма проблеми с Елиът — Глен вдигна очи към скосения таван, — а с бившата ми жена.

— Създава ти неприятности?

— Не е това.

— Обичаш ли я все още?

— Господи, не.

— Какво тогава?

— Съпругът й. Не зная. Предполагам, че се страхувам.

— Ти винаги ще си бащата на Елиът, Глен — каза му Чарли.

Глен отпи глътка кафе.

— Винаги ли довършваш изреченията на хората вместо тях?

Чарли се засмя глуповато.

— Просто съм нахална и самонадеяна.

Той се разсмя.

— Ето. Виждаш ли? Знаех си, че сме сродни души. Е, как върви книгата ти?

Чарли му разказа за договора и срещите с Джил.

— Знаеше ли, че Итън Роумър е продавал наркотици в един от клубовете ти във Форт Лодърдейл?

— Наистина ли? Кой ти каза?

— Вярно ли е?

Докато отново отпиваше от кафето си, Глен имаше обезпокоен вид.

— Не мога да зная. Не е станало пред очите ми.

— Запознавал ли си се с него?

— Не си спомням. Защо?

— Просто съм любопитна.

— Не се мотая с дилъри на наркотици, Чарли.

— Не исках да кажа това.

— Не искаше ли?

— Не. Разбира се, че не. Хей, позволих ти да заведеш сина ми на лъвското сафари, забрави ли? Не бих го направила, ако не те мислех за почтен човек.

— Ти почти не ме познаваше — напомни й той.

— Да, но инстинктът ми подсказа, че мога да ти имам доверие.

Той повдигна чашата си към нейната.

— Да пием за инстинкта. — И допи остатъка от кафето си. — Е, как е Бандит? Надявам се, че не ти е създавал много проблеми.

— Не. Никакви проблеми.

— Да. Той е добро момче, нали?

— Не можеш да си го вземеш — изрече Чарли по-силно, отколкото искаше. Няколко глави се обърнаха към тях.

— Какво?

— Не мога да го направя. Просто не мога — продължи Чарли. — Ти ми говориш за нахалство, но аз просто не мога да го върна. Помниш ли като го донесе, как си сложи главата на рамото ми и ти каза, че ще се свърже с мен за цял живот…

— Чарли…

— Е, тогава забрави да споменеш какво ще стане с мен — че и аз ще се свържа с него. Така и стана. Толкова съм привързана към това кученце, че ако го загубя, сърцето ми ще се разбие. Зная, че не е честно, че някакво предишно гадже ти го е подарило, но зная, че ти така и така не си бил луд по него, а си толкова зает, докато аз ще се грижа добре за него. Можеш да го посещаваш, когато си искаш.

— Чарли…

— Моля те, не ме карай да ти го връщам. — Очите на Чарли се напълниха със сълзи.

За момент настана пауза.

— Мога да го посещавам, когато си поискам?

От стола си Чарли се метна в обятията на Глен.

— О, благодаря ти, благодаря ти.

— Как ти звучи събота вечер? — попита той, когато тя побърза да се върне на мястото си. — Да посетя Бандит, имам предвид. Можем да си поръчаме пица и…

— През уикенда ще водя децата в Дисни Уърлд.

— Дисни Уърлд. Харесвам Дисни Уърлд. Желаеш ли компания?

— Ще водя и майка ми.

— Харесвам майките.

— И приятеля ми — добави Чарли.

— Не си падам толкова по приятели — с тъжна усмивка каза Глен. — Извинявай. Не знаех, че се срещаш с някого.

— Съвсем отскоро.

— И съвсем сериозно?

— Не съм сигурна. Струва ми се, че би могло да бъде.

— Е, това е гадно — каза Глен и се засмя.

— Мога ли все още да задържа Бандит? — попита Чарли, но тонът й бе само наполовина шеговит.

— Той е изцяло твой. — Глен се изправи на крака. — Струва ми се, че е време да ти се махам от главата.

— Не е нужно да си тръгваш още.

— Напротив. — Той се пресегна и обхвана брадичката й с длан. — Грижи се за себе си, Чарли.

— Ти също.

Все още усещаше допира му до кожата си, докато от мястото си го гледаше как излиза, без да се обърне назад.

 

 

— Много си тиха днес. — Джил се облегна назад и се усмихна на Чарли.

— От мен се очаква да слушам — напомни й Чарли. В продължение на почти два часа Джил бе разказвала най-вече банални истории от гимназиалните си години. А мислите на Чарли постоянно се връщаха към Глен и изненадващо нежното докосване на пръстите му до нейната кожа.

Джил погледна към касетофона по средата на масата.

— Колко часа записи имаш дотук?

Струва ми се, че е време да ти се махам от главата — чу го да казва отново.

— Извинявай. Какво?

— Попитах, колко часа записи имаш дотук.

— Не зная точно. Много.

— Прослушала ли си вече някои от тях?

— Не.

— Как така?

Защото ми е непоносимо, помисли си Чарли. Но каза:

— Мислех първо да приключа с всички проучвания. После ще почна да сглобявам целия материал.

— Това ще е забавно — отбеляза Джил. Замечтаният тон съответстваше на отнесения й поглед. — Ще трябва отново да преживееш всичко.

Чарли усети как стомахът й се преобръща.

— Както ти си направила със записите, намерени под леглото ти ли? — Опита се въпросът й да прозвучи възможно най-небрежно и банално. Погледна настрани и отмахна някакви невидими влакънца от сивите си панталони.

— Не бива да правиш така — каза Джил.

— Как?

— Да гледаш в пода и да се правиш на незаинтересувана. Това те издава.

— Издава ме?

— При картите му викат „знак“.

— Не схващам.

Джил демонстративно въздъхна, сякаш най-добрата й ученичка бе проявила непростима глупост.

— Играла ли си някога покер?

— Не.

— Добре. Да видим, дали ще мога да ти обясня. „Знак“ е, когато всеки път, щом ти се падне добра ръка, си докосваш носа, или пък когато блъфираш, се чешеш по врата. Дори не подозираш, че го правиш. Но всеки, който те наблюдава, веднага разбира.

— И твърдиш, че аз правя така?

— През цялото време. Всеки път, когато не искаш да изглеждаш прекалено заинтересувана за нещо, което съм казала, поглеждаш към пода или си разглеждаш ноктите. И вечно си почистваш дрехите. — Джил се засмя. — Толкова си лесна за прочитане, като някоя от книгите на сестра ти.

Чарли настръхна, но се постара да прикрие раздразнението си с усмивка.

— Сега пък се ядоса. Винаги, когато не искаш да разбера как се чувстваш, на лицето ти се изписва тази свита усмивчица.

— Мислиш си, че ме познаваш добре — каза Чарли.

Мислиш си, че ме познаваш.

— Греша ли?

— Защо ми е да се правя, че не ме интересува което и да е от нещата, които говориш?

— Вероятно те е страх, че ще млъкна, ако проявиш нетърпение. Както преди малко, когато говорехме за записите и аз казах, че ще трябва да преживееш всичко отново. И двете знаем, че това е доста провокативна реплика. Тя обещава всякакви пикантни разкрития. Затова се преструваш на равнодушна и си мислиш, че аз, глупачката, си нямам и представа и ще продължа да си бърборя, да си изливам душата, за да те впечатля.

— Ти това ли правиш — опитваш се да ме впечатлиш?

Джил сви рамене и разкърши врат.

— Май нещо съм си разтеглила врата. Сигурно съм спала накриво.

— Защо си пазила онези записи под леглото си? — На Чарли бе почнало да й писва някаква психопатка да я подлага на психоанализа. Наистина ли бе толкова лесна за разчитане, като книгите на сестра си?

— Не е ли доста очевидно? — попита Джил.

— Явно не.

Джил потри основата на врата си.

— Не исках някой да ги намери.

— Слушала ли си ги някога?

— Защо да го правя?

— За да преживееш всичко наново — отговори Чарли с думите на Джил.

— И защо ще искам да го преживявам наново?

— Първо, защо си ги направила?

— Това беше идея на Джак.

— Но все пак ти си тази, която ги е пазила.

Джил отново сви рамене и мълчаливо повдигна вежди.

— Получавала ли си някакъв стимул от прослушването им? — пробва Чарли.

— Стимул ли?

— Сексуален.

— Човек трябва да е доста перверзен, за да получава сексуална възбуда от подобно нещо.

Чарли се въздържа да изкаже очевидното: че човек трябва да е доста перверзен, за да извърши изобщо подобно нещо. Тя понижи глас и се опита да прозвучи, колкото се може по-приятелски:

— Невинаги сме в състояние да определяме кое ни възбужда.

— Това бе много щедро от твоя страна, Чарли. — Джил вдигна двете си ръце над главата и протегна врат. — Чудя се, ти кои стимули не си в състояние да контролираш.

— Сега говорим за теб.

— О, стига, Чарли. Разсмей ме. Кажи ми какво събужда страстта в теб.

— Нямам време за това, Джил.

— Събужда ли в теб страст чукането с адвоката ми?

— Добре, махам се оттук. — Чарли скочи на крака.

— О, седни, за бога. Стига с тези сцени. Искаш ли да знаеш кой е Джак или не?

Чарли остана права.

— Честно казано, не съм сигурна, че действително има някакъв Джак.

Джил я погледна искрено потресена.

— Не ми ли вярваш?

— Бих искала да ти вярвам. Наистина ми се ще да си мисля, че не съм си изгубила времето, идвайки чак дотук всяка седмица и че всичко, казано от теб не е абсолютна измишльотина. Но вече не съм сигурна.

— Джак много ще се обиди, ако чуе, че се съмняваш в него.

Чарли отново седна и се вторачи право в очите на Джил.

— Тогава ми кажи кой е той.

— Много добре, Чарли — възкликна Джил. — Това бе наистина добро. Тук нямаше никакъв „знак“. Бе наистина силно.

— Кой е той, Джил?

— Ще разбереш.

— Кога?

— Съвсем скоро.

— Започвам да губя търпение, Джил.

— Следващата седмица. Така как е? Това ще е моят подарък за рождения ти ден. — Джил се усмихна. — Какво? Изненадана си, че зная кога е рождения ти ден ли? Забрави ли онази статия, в която писа, че след като майка ти ви е напуснала, никога не си искала да го празнуваш, но след като вече имаш свои собствени деца, си почнала да вдигаш голям шум около рождените дни? Прозвуча ми разбираемо, понеже и в нашата къща никога не сме празнували рождените дни и винаги съм си мислила, че ако някога имам свои деца… — Гласът й секна, палавото пламъче в очите й изчезна. — Май няма изгледи това да се случи в скоро време.

— Искаш да кажеш, че би желала да имаш деца ли?

— Не си ли мечтае всяко момиче за това?

— Ти не си съвсем като всяко момиче.

Пламъчето внезапно се появи отново в очите на Джил.

— Вярно е. Е, какво си намислила за щастливото число трийсет и първи?

— Ще ходим в Дисни Уърлд — тихо произнесе Чарли.

Спомни си ужасяващото посещение на Джил във Вълшебното царство и се зачуди как ли щеше да реагира сега.

— О, това е страхотно — с безочлив ентусиазъм заяви Джил. — Децата ще бъдат възхитени. Ходили ли сте преди?

Трябваше й един миг, за да възприеме реакцията на Джил.

— Не. За първи път.

— Невероятно много ми хареса въртележката с чаените чаши — продължи Джил. — Зная, че повечето хора обичат „Космическата планина“ и „Карибските пирати“, но на мен любими ми бяха въртележката с чашите и „Светът е малък“. В крайна сметка, светът е малък — запя тя. — Искаш ли да чуеш какво ни се случи в „Светът е малък“? Беше най-забавното нещо на света. Трябва да го чуеш. — Тя се размърда на мястото си, наведе се напред и заговори право в касетофона. — Ето ни всички в онези малки лодчици, които уж обикалят около света и всички онези кукли припяват тази тъпа песен отново и отново в продължение на около двайсет минути и аз естествено пея заедно с тях. Струваше ми се, че е най-великото нещо на света. Баща ми имаше вид, сякаш ще разкъса всяко нещо, което му се изпречи пред погледа, а Итън заплашва, че ще скочи от лодката. Най-накрая обиколката почти свършва. Буквално виждахме светлината в края на тунела. Оставаха ни само още около трийсет секунди. Изведнъж цялото нещо замря. Светлините угаснаха и нищо не се движеше. Освен куклите. Те продължиха да пеят. Седяхме така още като че ли цели двайсет минути и слушахме тъпите кукли да пеят тъпата песен отново и отново, докато дори на мен ми се повдигна от тях. И когато вече всички бяха на ръба да закрещят, лампите внезапно светнаха и лодките отново тръгнаха. Само че, вместо напред, те потеглиха назад. Още двайсет минути, за да се върнем там, откъдето тръгнахме! И през цялото време куклите пееха. В крайна сметка, светът е малък. — Джил се разсмя. — Беше толкова смешно. — Тя изтри няколко щастливи сълзи от очите си. — Нали стана дума за преживяване наново. — Тя се облегна назад и дълбоко въздъхна. — Ще ми се и аз да можех да дойда с вас.

Последните думи още отекваха в съзнанието й, когато Чарли загаси касетофона, пъхна го в чантата си и се изправи, като едва не събори стола си.

— Какво ще кажеш да ти разкажа всичко, като се видим следващата седмица?

— Ще чакам с нетърпение.

Чарли отиде до вратата и почука на надзирателката.

— Чарли?

Чарли се обърна.

Джил бе станала на крака и на устните й се бе появила крива полуусмивка. Тя кокетно сведе очи.

— Честит рожден ден.

Глава 32

Отначало чу звука като част от съня си. Търсеше чифт подходящи обувки, които да отиват на черно-бялата рокля, която се канеше да облече за вечерята в „Ренато“, но успя да намери само едни грозни стари обувки в лилаво и зелено. Ядосано почна да мята обувките по пода. Едната отскочи обратно и я удари по средата на челото. Почувства как между очите й потича кръв. И тогава се събуди.

Чарли отвори очи и видя, че Бандит я ближе по лицето.

— Защо си станал толкова рано? — попита тя кучето, седна в леглото и погледна часовника на нощното шкафче. Беше 6:35 сутринта. — Имаме още двайсет и пет минути до ставането. — Тя въздъхна и отново легна. И тогава чу звука отново.

Бандит скочи от леглото и изтича до вратата, после се обърна към Чарли, сякаш я викаше при себе си. Тя неохотно стана и наметна розов памучен халат върху бялата си тениска и боксерките. Сигурно бе някое от децата, твърде развълнувано от днешната екскурзия, за да спи, помисли си, докато изминаваше коридора към стаята им. Отвори вратата. Но и двете деца все още спяха, чантите с багажа им бяха приготвени и чакаха до леглата.

Чу Бандит развълнувано да лае, бързо излезе от стаята и затвори вратата след себе си. В кухнята имаше някой, даде си сметка и се опита да проумее какво може да става. Дали не беше крадец? Но що за крадец ще нахлува в чужда къща в почти седем часа сутринта? Реши, че навярно още сънува. И тогава чу гласа.

— Ш-шт! — предупредително изрече той. — По-тихо. Ще събудиш всички.

Чарли се втурна към кухнята. Мъжът беше с дънки и зелено-бяла хавайка. Седеше зад барплота, а вратичките на всички шкафчета бяха широко отворени.

— Брам!

Брам се обърна.

— Честит рожден ден, Чарли.

— Какво правиш тук?

— Аз ли те събудих?

— Шест и половина сутринта е. Какво си мислеше?

— Помислих, че съм те събудил. Сутрин винаги си кисела.

— Какво правиш тук? — попита отново тя.

— Правя палачинки с боровинки. Или поне се опитвах — ядосано каза Брам. — Купих смес за палачинки. Купих и боровинки. Разчитах, че имаш миксер. Което май ще се окаже най-колосалната ми грешка.

— Правиш палачинки?

— Опитвам се.

— Да не си пиян?

— А ти? — върна й го той.

— Разбира се, че не.

— Нито пък аз. И така, къде ти е миксерът?

Чарли посочи към кухненския робот зад кафе машината.

— Мамка му — изруга Брам. — Не го забелязах.

— Какво правиш тук, Брам? — за трети път попита тя.

— Правя палачинки с боровинки за рождения ти ден — отговори той, взе я в обятията си и я целуна. — Исках на всяка цена да съм тук, преди да тръгнете. Идвам с вас, между другото.

— Ще дойдеш в Дисни Уърлд?

— Проблем ли е?

— Мама ще идва — напомни му Чарли, вече убедена, че всичко това е сън.

Настана кратко мълчание.

— Зная.

— И нямаш нищо против?

Още една пауза, по-дълга от предишната.

— Предполагам, че ще видим.

— О, Брам. — Чарли прегърна брат си. Ако това бе сън, тя определено не искаше да се събужда. — Благодаря ти. Това е най-хубавият подарък за рождения ми ден, който някога съм получавала.

— Радвам се, че ти харесва, защото не можеш да го върнеш. В колко часа тръгваме?

— Мама и Алекс ще пристигнат преди осем.

— О, забравих за Алекс.

— Това проблем ли е?

— Означава само, че ще трябва да пътуваме с две коли. Което не е проблем, тъй като… — Брам отведе Чарли до външната врата и я отвори. — Тадам! Намериха ми я. — Той посочи прясно измитата си спортна кола до тротоара пред къщата. — Между другото, може би трябва да пратим на Катарина цветя и картичка с благодарности — каза той, а през това време Бандит изтича навън, изпика се и отново се втурна вътре.

— По случай?

— Ако не беше тя, колата ми нямаше да бъде открадната и когато се върнах вкъщи оттук миналата седмица, нямаше да намеря бележка от полицията, в която пишеше, че са я намерили. Цяла-целеничка. Е, как бих могъл да се натряскам, като трябваше да ходя да си получавам колата? И още добри новини — който я е откраднал, е откраднал също така и пакета с трева и други подбрани стоки, които си държах в жабката, както и мобилния ми телефон, така че не само, че не можех да се надрусам, но и не можех да се обадя на дилъра си. А докато се прибера в апартамента си, бях вече толкова изтощен, че и с бой не можеха да ме накарат да правя нещо друго, освен да се просна в леглото. И ето ме тук една седмица по-късно. Чист, трезвен и готов за Вълшебното царство.

Чарли не знаеше да се смее ли или да плаче, затова направи и двете.

— О, моля те, не плачи. Беззащитен съм, когато някоя жена плаче.

— Просто съм толкова щастлива. Така се уплаших, като не можах да се свържа с теб.

— Имах нужда само да остана сам за известно време и да премисля нещата.

— И до какви изводи стигна?

— Стигнах до извода, че за теб е време да се облечеш и да ме оставиш да правя палачинки за шестима.

— Обещаваш ли да не си промениш решението и когато се върна, да си още тук?

— Ще бъда тук, когато се върнеш.

Докато Чарли се върне, изкъпана и облечена в искрящо бяла блуза и панталони в цвят каки, децата вече бяха станали и помагаха на Брам да сложи масата.

— Честит рожден ден — изпя за поздрав Франи. Тя бе с розова тениска и панталонки, косата й бе хваната от двете страни с шноли във формата на купидони.

— Честит рожден ден! Честит рожден ден! — запя и Джеймс. Той бе облечен с тениска на Мики Маус, наполовина запасана в морскосините му шорти.

— Чичо Брам прави палачинки — гордо заяви Франи.

— И идва с нас в Дисни Уърлд! — провикна се Джеймс.

— Зная. Не е ли прекрасно?

В отговор Джеймс развълнувано затича около масата с Бандит по петите си.

Входната врата се отвори.

— Ехо? — подвикна Елизабет. — Какво мирише така вкусно? — Тя се показа на прага на кухнята и рязко спря, щом видя Брам, застанал до печката, с тиган в ръка.

— Правя палачинки с боровинки — съобщи той. — Май не си единствената в семейството с прочута рецепта. Разбира се, в моя случай рецептата е на „Леля Джемима“^[6]. Но какво от това?

— Чичо Брам ще дойде с нас в Дисни Уърлд — каза Джеймс на баба си.

— Наистина ли? — Очите на Елизабет не се отлепяха от лицето на сина й.

— Нали така правят възрастните? — Брам побърза да се извърне и почна да маже тигана с масло.

— Ще направя кафе — предложи Елизабет.

На вратата се почука.

— Сигурно е Алекс — каза Чарли и изтича да отвори. От другата страна стоеше Гейб Лопес.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — подхвана незабавно той, — но видях колата да паркира отпред и реших, че сте станали.

— Някакъв проблем ли има? — попита Чарли, докато Бандит подскачаше нагоре-надолу около краката на човека.

Гейб се наведе и го погали по главата.

— Исках само да те предупредя, че днес работниците цял ден ще работят в задния двор с пневматични чукове и ще е доста шумно.

— Всъщност, през целия уикенд ще сме в Дисни Уърлд, така че няма да е проблем. Но благодаря, че ни предупреди.

Гейб Лопес подуши въздуха.

— Нещо мирише много вкусно.

— Брат ми прави палачинки с боровинки. Би ли желал да се присъединиш към нас?

— Не би трябвало — отговори Гейб Лопес и понечи да си тръгне. — Но ще се присъединя.

— Добре. — Чарли сама се изненада, че наистина се радва. — Заповядай. Чуйте, всички, това е моят съсед, Гейб Лопес — представи го тя. — Ще се присъедини към нас за закуска. — Тъкмо щеше да затвори вратата, когато видя колата на Алекс да завива иззад ъгъла.

— Познай кой е тук за закуска — каза му, когато той пое по алеята.

— Какво става? — попита Алекс.

— Сам ще видиш.

— Добре. Готови ли са всички за божественото ястие? — попита Брам.

Джеймс се изкиска.

— Божествено ястие — повтори той и пак се изкиска.

Наистина е божествено, помисли си Чарли, седнала на масата между майка си и Алекс. Франи и Джеймс седяха от двете страни на Гейб Лопес. Брам стърчеше над всички и им пълнеше чиниите с палачинки.

— Кой иска портокалов сок? — попита Алекс и се надигна да сипе в чашите.

Трябва да взема камерата, помисли си Чарли, да съхраня този момент завинаги и да го пускам, когато ми се прииска, да запазя спомена жив. Да го преживея наново, помисли и потръпна, представяйки си лукавата усмивка на Джил в отражението на вратата към задния двор. Махай се, мълком й заповяда тя. Не си канена на това празненство.

— Нещо не е ли наред, скъпа? — попита майка й.

— Не — бързо отговори Чарли и изтри образа на Джил от ума си, въпреки че частица от нея остана да броди из стаята като зъл дух и да надзърта иззад сенките, докато Чарли лакомо поглъщаше палачинките в чинията си. — Трябва да заведа Бандит у Лин — каза тя, когато привърши закуската. Надяваше се свежият въздух да й помогне да прогони зловредното присъствие на Джил веднъж завинаги.

— Аз също трябва да си тръгвам — заяви Гейб Лопес, стана и кимна в знак на благодарност. — Много благодаря.

— Радвам се, че дойде — каза му Чарли, докато го изпращаше навън.

— Удоволствие е да имаш толкова мили съседи — отговори той.

— Така е наистина.

Гейб Лопес пресече градинката към къщата си точно когато камионът с няколко работници навлезе в алеята отпред. Мъжът с жълтата каска не беше сред тях.

Чарли закопча каишката на Бандит.

— Деца, елате да се сбогувате с Бандит.

Франи и Джеймс хукнаха към вратата, вдигнаха кучето във въздуха и го задушиха с целувки.

— Довиждане, Бандит — казаха едновременно.

— Да слушаш — тържествено добави Джеймс.

— Веднага се връщам. — Чарли взе хартиената торба с нещата, които щяха да трябват на Бандит през уикенда и изведе кучето.

Лин чакаше пред вратата, стиснала димяща чаша кафе с пръсти, увенчани с дълги червени нокти. Дори и толкова рано сутринта тя бе с изряден грим, тупираната й коса бе оформена в пухкаво кълбо, а босите й крака — напъхани в обувки със седемсантиметрови токчета.

— Как е малкото ми пухче? — изгука тя, а Бандит близна пръстите на краката й. Чарли й подаде плика с нещата му.

— Вътре трябва да има всичко необходимо. Храната му, паничката, любимата играчка. — Чарли измъкна един гумен хамбургер от торбата и го стисна. Той издаде писклив звук, от който Бандит наостри уши. — Номерът на ветеринаря също е вътре, в случай на спешност.

— Няма да има такава. Нали така, голямо момче? Не, със сигурност няма. — Тя вдигна Бандит и протегна червените си устни за целувка. Бандит се подчини и напъха езика си право в устата й. — О, боже мой. Ама че си бърз. Да, така е. Бързак си. Не очаквах това. Не, не очаквах.

— Лин, наистина съм ти много благодарна.

— Няма за какво. Нали затова са съседите?

Чарли понечи да се засмее, но внезапна остра болка прониза стомаха й.

— Нещо не е наред ли? — попита Лин.

— Май попреядох с боровинковите палачинки.

Лин потупа издутото си коремче.

— На мен ли го казваш? Искаш ли „Бусколизин“?

— Не, ще се оправя. — Но докато се върне вкъщи, стомахът й така се сви, че едва успя да се задържи права.

— Мъчим се да изберем в коя кола да се качим — каза майка й, когато Чарли влезе. — На Алекс е малко по-голяма, но моята е по-нова.

— И по-лилава — добави Брам.

— И по-лилава, да — усмихна се Елизабет. — Както и по-безопасна. Пък и вече имам инсталирано столче за Джеймс и…

— Ще вземем твоята кола — непринудено заяви Алекс и занесе първата чанта от багажа в лилавия „Сивик“ отпред, следван плътно от Джеймс. — Добре ли си? — попита той Чарли, като се върна. — Виждаш ми се малко бледа.

— Стомахът ми създава проблеми — тихо призна Чарли. — Май не съм свикнала на такива обилни закуски. — Тя почувства нов спазъм и погледна настрани, за да прикрие болката си. Но толкова силно й се зави свят, че се наложи да се хване за стената, за да не падне.

— Какво има, скъпа? — попита майка й.

— Нищо. Няма нищо.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Алекс. — Можем да не тръгваме още.

— Не. Ще се оправя. Наистина.

— Не изглеждаш много добре — каза Франи.

— Проблем ли има? — обади се и Брам.

— Хайде, всички — провикна се от колата Джеймс, — да тръгваме.

— Добре съм — настоя Чарли, но силен спазъм прониза вътрешностите й.

— Не си добре — заяви Алекс. — Хайде. Седни за няколко минути. — Той я заведе във всекидневната и седна до нея на дивана. — Мислиш ли, че ще повърнеш?

— Не зная.

— Дишай дълбоко.

Тя се подчини, но не се почувства по-добре.

Джеймс се втурна обратно в стаята.

— Хайде! — подкани ги той. — Ще закъснеем.

— Мама не се чувства добре — каза му Франи.

— Но това е нейният рожден ден!

— Добре съм — заяви Чарли, твърдо решена да не проваля уикенда. Помъчи се да стане, но болката като нож я прониза и тя рухна обратно на дивана.

— Край, това е — каза Алекс. — Съжалявам, деца, но днес май никъде няма да ходим.

— Не! — проплака Джеймс. Разочарованието в тази единствена сричка бе едновременно всеобхватно и сърцераздирателно.

— Ще ходим, разбира се — настоя Чарли.

— Но Чарли, ти едва мърдаш — възрази Алекс.

— До десет минути ще се оправя.

— Значи, ще тръгнем след десет минути — съгласи се Алекс. — Добре, виж. Едно предложение. Брам и майка ти могат да закарат децата, да се регистрират в мотела и да започнат обиколката на Вълшебното царство, а аз и ти ще отидем при тях веднага щом се почувстваш по-добре. Така или иначе ни трябват две коли. Така как е?

— Може ли, мамо? Може ли? Може ли?

— Не зная.

— Какво ще кажете? Ще можете ли да се справите без нас за няколко часа? — Алекс попита майката и брата на Чарли.

— Мисля, че ще можем — с надежда изрече Елизабет. — Ти как мислиш, Брам?

— Мисля, че май е най-добре да тръгваме. — Пресиленият ентусиазъм в гласа му почти прикри паниката в очите.

— Да качим останалите неща в колата — каза Алекс, — и вие с децата можете да тръгвате. — Той помогна на Брам да натовари останалите чанти. Джеймс бе неотлъчно до тях.

— Не съм сигурна, че това е много добра идея — каза Чарли, докато те бяха отвън.

— Идеята е чудесна — успокои я майка й. — Аз и брат ти ще имаме реален шанс да общуваме помежду си. Сигурна ли си, че не се преструваш през цялото време?

— Повярвай ми. Не се преструвам.

— Ще се оправиш ли? — попита Франи.

Чарли кимна, но от движението се почувства дори по-зле.

— Мамо, вземи моя мобилен телефон, става ли? В чантата ми е.

Майка й бързо го намери.

— Ето го, скъпа. Искаш ли да повикам лекар?

— Не. Искам да го вземеш с теб.

— Какво? Не. Аз мразя тези неща.

— Мамо, трябва да го вземеш. Телефонът на Брам го откраднаха, а аз трябва да мога да се свързвам с теб. Няма да те пусна без него.

— Но аз съм безпомощна с тези неща.

— Ще се справиш. Ще видиш. Само запомни, че не звъни. Свири.

— Разбира се. — Майка й неохотно го пусна в своята чанта.

— Франи, бабо, хайде! — провикна се от предния двор Джеймс. — Тръгваме.

Франи нежно докосна ръката на майка си, после изтича навън.

— Нали знаеш името на мотела… — обърна се към майка си Чарли.

— Всичко зная, скъпа. Не се притеснявай.

— Тръгвайте тогава — настоя Чарли. — Ще ви се обадя веднага щом се почувствам по-добре. Ако не се свържем, преди да пристигнете, вие ми се обадете.

Вместо да тръгне, Елизабет седна на дивана до Чарли, внимателно я прегърна и нежно я полюшна. Чарли почувства топлотата на майчината си прегръдка, докосването на устните й до челото си. Част от нея инстинктивно понечи да отблъсне майка й, но онази част, която бе чакала този момент двайсет и две години, се поддаде. Как така това се случва на рождения ми ден, помисли си тя, склони глава на гърдите на майка си и заплака като бебе.

— Красивото ми момиче — прошепна майка й и я целуна по главата. — Сладкото ми, красиво момиче. Толкова много те обичам.

— И аз те обичам — още по-разплакана каза Чарли.

— Е, колата е готова. — Алекс влезе заедно с Брам. — Децата са със закопчани колани и нямат търпение да потеглят.

Чарли охлаби силната си прегръдка, Елизабет я целуна по челото.

— Не се тревожи за нищо, скъпа. Само се оправяй.

— И то бързо — добави Брам.

Чарли кимна. Чувстваше се още по-зле.

Ревът на пневматичните чукове нахлу през стените.

— О, Господи! — изстена Чарли, когато Брам се наведе да я целуне. — Не изпускайте децата от поглед и за минута — предупреди го тя.

— Ще бдя като ястреб — отговори Брам.

— Карайте внимателно. — Чарли чу Алекс да подвиква, когато колата на майка й потегли. След малко той дойде при нея.

— Наистина ли мислиш, че идеята е добра? — попита го Чарли.

— Наистина мисля. Ти имаш нужда да си починеш.

— Определено имам нужда от нещо.

— Да извикам ли „Бърза помощ“?

— Какво? Не. Това едва ли е за „Бърза помощ“.

— Може да е апендицит.

— Не е апендицит. От тези проклети палачинки е.

— Бяха доста калорични — съгласи се Алекс. — Да ти донеса ли нещо? Чай?

— Не. Струва ми се, че ако поспя за няколко минути… — Сякаш по даден сигнал чуковете отново забиха и вибрациите прорязаха тялото й като електрически трион. — О, не.

Алекс отметна глава по посока на шума.

— Какво, по дяволите, става там?

— Каквото и да е, ще го правят цял ден.

— Е, в такъв случай, определено не можем да останем тук. — Той се пресегна и издърпа Чарли на крака, като преметна едната й ръка през рамото си и здраво я хвана през кръста.

— Какво правиш? Къде отиваме?

— В моя апартамент. Колкото по-скоро, толкова по-добре. И аз започвам да се чувствам малко особено.

— Напълно си подхождаме. — Чарли се опита да се засмее.

Алекс спря до външната врата и нежно я целуна.

— Много ми хареса как прозвуча — заяви той.

Глава 33

Чарли се събуди от звука на затваряща се в далечината врата. Тя отвори очи, седна и се помъчи да се ориентира къде се намира. Почти веднага й се зави свят и отново легна. Бавно и внимателно погледна към стената отдясно. Разпозна поредицата красиви черно-бели фотографии, окачени на нея. Намирам се в спалнята на Алекс, спомни си тя, макар че почти не помнеше как бяха дошли, нито как се бяха качили с асансьора. Той наполовина я бе влачил, наполовина носил до спалнята, после я бе сложил да легне под завивките и бе рухнал до нея. Но сега Алекс го нямаше, осъзна това, когато почувства вдлъбнатината от тялото му в леглото.

— Алекс? — викна Чарли, но гласът й заглъхна, преди още да се е чул. Къде ли беше?

Колко ли е часът, запита се и предпазливо обърна глава към часовника върху масичката до леглото. Трябваха й няколко секунди, за да се фокусира и още няколко — да осъзнае цифрите. Можеше ли да е единайсет часа наистина? Възможно ли беше? Действително ли й се губеше цялата сутрин?

Даде си сметка, че семейството й най-вероятно вече бе в Кисими. Може даже да са се регистрирали в мотела. Как се казваше? Паникьоса се, като не можа да се сети. Нещо миличко, помисли си. „Замъкът на спящите джуджета“… „Ханът на Спящата красавица“.

— Мотел „Красивите мечтатели“ — измърмори, но затвори очи, понеже стаята се завъртя. Какво, по дяволите, ставаше? Чувстваше се отлично, като се събуди сутринта. А сега се чувстваше така, сякаш я бе прегазил камион. Можеше ли грипът да я удари толкова бързо?

— Трябва да се обадя на майка ми — изрече на глас Чарли, но до ушите й не достигна звук. Дали наистина каза думите на глас? Майка ми навярно се е поболяла от тревога, помисли си тя. Несъмнено се е мъчила да се свърже с нея, нямала е представа къде е, нито как да я намери. Сигурно вече десетина пъти е звъняла вкъщи и се е натъквала само на телефонния секретар, което напълно я е объркало. — Трябва да й се обадя — каза отново Чарли и отново се насили да седне. Постоя неподвижно, докато стаята престана да се върти.

Погледът й бавно обходи леглото от едното нощно шкафче до другото, търсейки телефона. Него обаче го нямаше на поставката му. И Алекс никакъв не се виждаше.

— Алекс — повика го отново. Думата се изтласка от гърлото й, но при това неудържимо й се доповръща. Тя се хвърли към мраморната баня и повърна в тоалетната. После се срина на пода, положи глава на плочките и отново се запита какво, по дяволите, й ставаше. И преди бе имала стомашни болки, както и сутрешно прилошаване при двете бременности. Но не и нещо такова. Възможно ли бе Алекс да е прав? Дали апендиксът й не бе възпален? Но къде бе той, все пак?

Тя си пое няколко пъти дълбоко дъх и успя да се изправи.

— А сега какво? — запита пепелявобледото си отражение в огледалото над мивката.

Намери телефон, отговори й отражението.

Залитайки, излезе от банята, мина през спалнята и по коридора, после влезе във всекидневната. Безжичният телефон се намираше върху масичката за кафе пред дивана. Чарли го сграбчи, точно когато краката й се подкосиха и тя падна на пода като изпусната марионетка. Подпря гръб на дивана, нацели цифрите и зачака познатия сигнал.

„Набраният от вас номер е изключен“ — информира я автоматичен глас.

— Глупости! Какво ми говориш? — Чарли пробва отново, но пръстите й бяха загубили силата си и тя видя как безпомощно се плъзгат по повърхността на телефона, така че трябваше да спре и да опита отново. Чу как сигналът прозвуча веднъж, два, три пъти, докато накрая отсреща вдигнаха.

— Ало? — Каза момичето, кискайки се.

— Франи?

— Марго, къде си, по дяволите? Всички те чакаме.

— Марго ли? — повтори Чарли.

— Престани да се лигавиш — каза момичето. — Много закъсня.

— Кой е?

— Какво?

— Трябва да говоря с Брам — каза Чарли.

— Кой?

Чарли затвори. Явно бе набрала погрешен номер.

— Мамка му. Какво ми става? — Още веднъж опита да набере собствения си номер. Телефонът иззвъня четири пъти, преди да се включи гласова поща.

„Аз съм Чарли Уеб“ — информира я собственият й глас. — „Съжалявам, че не мога да отговоря сега, но ако оставите името, телефонния си номер и кратко съобщение, ще ви се обадя възможно най-скоро“.

— Мамо, аз съм — каза Чарли. — Къде сте? Аз съм у Алекс. Номерът му е… — Какъв, по дяволите, бе номерът му? Нямаше представа. — Ще трябва да го проверите. Алекс Прескот в Палм Бийч Гардънс. Обадете ми се. — Затвори и пусна телефона на земята. Той се търкулна под масичката. Кого мамеше? Майка й никога нямаше да проумее как да отвори съобщението й. Може би Брам щеше да прояви достатъчно разум и да го чуе. Обаче Брам никога не се е славил със здрав разум, каза си и би се засмяла, ако не й тежеше толкова главата. Грип или не, помисли си, докато очите й се затваряха, едно бе сигурно — никога повече нямаше да яде палачинки с боровинки. Миг по-късно вече спеше.

Сънува, че е в китайски магазин и избира чаени чаши.

— Светът е малък — засмя се той.

И точно тогава се включи противопожарната аларма.

— Трябва да се махаш оттук — каза Глен, а звънът ставаше все по-силен и настоятелен.

Чарли отвори очи. Звъненето продължаваше. Телефонът, осъзна тя. Пое си дълбоко дъх и се опита да го намери. Пръстите й опипваха пода. Колко ли време бе спала този път? Докато бъркаше под масичката, видя часовника на китката си и се опита да разбере какво означава. Или беше единайсет и десет, или два без пет. Не бе в състояние да различи малката от голямата стрелка. Сграбчи телефона и почна безразборно да натиска бутоните, докато не налучка правилния.

— Ало? — прошепна, когато линията се свърза. — Мамо, ти ли си?

„Разговор за ваша сметка от…“ — съобщи гласът и млъкна, за да може човекът отсреща да се представи.

— Джил Роумър — ясно се чу в слушалката.

„Приемате ли разговора?“ — продължи записът.

— Какво? — викна Чарли. Какво ставаше?

„Приемате ли разговора?“ — повтори записът.

Чарли с мъка овладя сетивата си. Възможно ли бе Джил Роумър действително да е на другия край на линията? Със сигурност продължаваше да сънува. Това определено бе част от някакъв кошмар, започнал с куп боровинкови палачинки и завършваше с обаждане от една убийца за нейна сметка. Но каквото и да беше, действителност или илюзия, Чарли разбираше, че няма друг избор, освен да стигне до края.

— Да — чу се да казва. — Приемам разговора.

Секунда мълчание, после гласът на Джил:

— Алекс?

— Джил — каза Чарли. — Случило ли се е нещо?

Отново мълчание.

— Чарли?

— Да. Случило ли…

— Какво правиш там? Мислех, че ще ходиш в Дисни Уърлд.

— Не се чувствам много добре.

— Какво правиш в апартамента на Алекс?

— Дълга история — каза Чарли с надеждата, че няма да се наложи да я разказва.

— Аз разполагам с много време — заяви Джил, сякаш прочела мислите й.

Чарли затвори очи, борейки се с порива да потъне в безсъзнание. Нямаше нито силата, нито енергията, необходими да се справи с Джил.

— Виж, точно сега Алекс го няма.

— Трябва да говоря с него. Заплашват да ми отрежат привилегиите. Къде е?

— Не зная. Да му предам ли нещо?

— Какво — сега пък секретарка ли му стана? — попита Джил.

— Ще му предам, че си се обаждала.

— Сама ще му кажа. Той е мой адвокат.

— Извинявай, Джил. Точно сега не ми е до такъв разговор.

— Не ти е до такъв разговор ли? — яростно повтори Джил. — Какво означава това? Гониш ли ме?

— Не се чувствам много добре.

— И до какъв разговор ти е? Кажи, ако обичаш?

— Довиждане, Джил.

— А дали ти е до това да разбереш кой е Джак?

Чарли се приведе напред и силно притисна слушалката до ухото си.

— Какво?

— Май внезапно се почувствахме по-добре, а?

— Достатъчно, Джил. Не съм в настроение за твоите игрички.

— Нима? Не си в настроение?

— Казах ти. Не се чувствам добре.

— И как точно се чувстваш? Сякаш те е прегазил камион? Сякаш вътрешностите ти горят? — При последната дума тя помълча достатъчно дълго, че да привлече цялото внимание на Чарли. — Сякаш си яла прекалено много боровинкови палачинки на закуска?

Чу се оглушителен шипящ звук, като че ли всичкият въздух в стаята бе изсмукан. Чарли осъзна, че го издава самата тя, борейки се за въздух.

— Какво каза?

— Тези палачинки са същински убийци, нали? — насмешливо продължи Джил. — Аз самата гледам да ги избягвам. Всички тези калории. Едва ли си заслужава.

— Откъде знаеш, че съм яла палачинки?

— И откъде си мислиш, че зная? Та това е единственото нещо, което той умее да прави, за бога. Опитах се да му внуша, че трябва да разшири хоризонтите си, но кой ти слуша? Човекът може да мрази майка си, но със сигурност обича „Леля Джемима“.

Думите болезнено се блъскаха в мозъка на Чарли и отказваха да се установят, да се обвържат в някакъв смисъл.

— За какво говориш?

— О, Чарли, я стига. Наистина ли трябва да ти го кажа буква по буква?

— Да. Наистина трябва — насили се да каже Чарли. — Трябва да го кажеш буква по буква.

— Ами, я да видим тогава. Как да изкажа Джак по букви? О, сетих се: Б… Р… А… М.

Чарли се изправи на крака, когато буквите я удариха точно между очите, заплашвайки да я съборят обратно на земята.

— Не ти вярвам.

— И на какво точно не вярваш, Чарли? Че Брам е Джак или че изобщо не си толкова умна, колкото си мислиш? Кой си мислиш, че предложи да се свържа с теб? Просто съвпадение ли е, че познавам брата на жената, която помолих да напише историята ми? И това „познавам“ е в съвсем библейския смисъл на думата, между другото.

— Лъжеш — слабовато се противопостави Чарли.

— Горката, глупава, малка Чарли, заиграва се с адвоката ми, докато брат й е… къде? Чакай да позная. В Дисни Уърлд. Така ли е? И не е сам, нали? Той е с децата ти. — Тя се изкикоти — гнусен звук, излизащ някъде ниско долу от гърлото й.

— Ти си луда.

— А ти си такава глупачка. Заслужаваш, каквото и да ти се случи. — Подигравателният тон бе ясно доловим. — Няма да забравиш да кажеш на Алекс, че съм се обаждала, нали? О, и честит рожден ден, Чарли. Желая ти дълъг и щастлив живот.

Връзката прекъсна.

— Джил! Джил! — изкрещя Чарли. — Нееее! Не може да бъде. Не може да бъде. — Тялото й се сгърчи в болезнени сухи спазми, тя се срина до дивана и панически взе да натиска бутоните на телефона. — Моля те, мамо. Вдигни. Вдигни телефона — извика, но до ушите й отново достигна собственият й глас.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

Тя затвори, намери бутона за повторно набиране и го натисна няколко пъти.

— Вдигни телефона — заповяда. — Вдигни проклетия телефон.

Аз съм Чарли Уеб…

Метна телефона през стаята, той се блъсна в стената, падна сред колекцията от стари класически филми на Алекс и няколко от тях се разпиляха на пода. В този момент чу някой да вика името й.

— Чарли — гласът идваше откъм коридора. — Какво става? Добре ли си? — Вратата се отвори и Алекс се втурна вътре с малък плик с покупки в ръце. Той го пусна на пода и изтича до нея. — Какво се е случило? По целия коридор те чувах да пищиш.

— Брам е! — извика Чарли и се вкопчи в ръцете му, мъчейки се да се задържи права.

— Какво? — Очите на Алекс обходиха стаята. — Къде?

— Той взе децата ми!

— Не разбирам. Разбира се, че взе децата.

— Той е Джак!

— Какво говориш?

— Брат ми. Той е Джак! Той е Джак! — Чарли се разплака.

Алекс я отведе отново до дивана и седна до нея.

— Чарли, успокой се. В това няма никакъв смисъл.

— Трябва да се обадим на полицията.

— Ще се обадим — меко каза Алекс. — Веднага щом ми кажеш какво става.

— Обади се Джил.

— Джил се е обадила тук? Защо?

— Искаше да говори с теб.

— За какво?

— Нещо, че са й отнели привилегиите — нетърпеливо изрече Чарли. — Не зная. Зная само, че тя ми каза, че брат ми е Джак.

— Това е нелепо. — Алекс поклати глава така, сякаш Чарли говореше на непознат за него език. — Добре, почни отначало. Ще трябва да ми го разкажеш дума по дума.

— Няма време. Трябва да се обадим в полицията.

— Кога се обади Джил?

— Преди няколко минути. — Чарли си погледна часовника, но цифрите играеха пред очите й, без да могат да се спрат на едно място. — Мисля.

— Мислиш?

— Бях в леглото. Телефонът звънна — започна Чарли, после спря. — Не, не е така. Бях в леглото. Нещо ме събуди. Теб те нямаше.

— Отидох да купя малко пилешка супа. Мислех, че ще се върна, преди да се събудиш.

— Станах от леглото — продължи Чарли, сякаш той не бе казал нищо. — Опитах се да намеря телефона…

— Преместих го, за да не те безпокои.

— … повърнах в банята.

Алекс докосна лицето й.

— Много съжалявам.

— После дойдох тук, намерих телефона, опитах да се обадя на майка ми. Но тя не вдигаше. Май пак съм заспала. Не зная за колко време. Колко е часът?

— Почти обяд.

— О, боже. Сигурно съм заспала. Телефонът ме събуди. Беше Джил.

— Сигурна ли си? — попита Алекс. — Сигурна ли си, че не си сънувала?

— Не съм сигурна — искрено отговори Чарли. Сън ли бе наистина? — Не зная. Не зная.

— Добре. Какво точно ти каза Джил?

Чарли повтори разговора, доколкото й бе възможно.

Алекс слушаше внимателно, после скочи на крака и тревожно огледа стаята.

— Къде сложи телефона?

— Не зная. Хвърлих го.

Алекс бе вече в другия край на стаята и претърсваше пода с поглед. Накрая го намери до отсрещната стена.

— Какво правиш? — попита Чарли, която го наблюдаваше.

— Ще се обадя на щатската полиция.

— Не разбирам. Ако мислиш, че съм сънувала…

— Сънищата не са така логично свързани — просто отговори той.

Чарли избухна в сълзи.

— Ало? Ало? Да. Трябва да се обадя на полицията в Кисими — изрече Алекс. — Какво? Да, добре. Моля ви, побързайте. — Той закри с ръка слушалката. — Опитват се да ме свържат с когото трябва. — Взе да крачи из стаята. — Това, което най-много ме ядосва, е, че не направих връзката по-рано. Разбира се, че неслучайно те е избрала… Ало, ало? Да, спешно е. Трябва да се свържа с полицията в Кисими… Името ми ли? Алекс Прескот. Аз съм адвокат… Да, Прескот. С „т“ накрая. Вижте. Децата на приятелката ми са в опасност. Те са с брат й и имаме причина да вярваме, че… Не, не ме карайте да чакам. Мамка му! Пак ме сложиха на изчакване.

— О, не. Какво правим? — Чарли се помъчи да се изправи, но коленете й не издържаха на тежестта й и тя отново падна.

— Дишай дълбоко и се помъчи да си проясниш главата. Веднага щом се почувстваш достатъчно силна, иди в спалнята и извади мобилния ми телефон от куфарчето. Пробвай непрекъснато да се свържеш с майка ти. Ало? Ало? За бога, къде, по дяволите, са тези хора?

Чарли дишаше дълбоко и се мъчеше да увери сама себе си, че всичко ще бъде наред. Сега Алекс бе тук. И все още имаше шанс, макар и минимален, че целият този глупав ден щеше да се окаже само един колосален кошмар. Щеше да се събуди и да намери децата да спят в леглата си, майка й и Алекс тепърва да пътуват към дома й, а брат й… брат й да прави боровинкови палачинки в кухнята.

Човекът може да мрази майка си, но със сигурност обича леля Джемима.

— Това не може да се случва.

— Всичко ще се оправи, Чарли — увери я Алекс. — Обещавам ти, всичко ще се оправи.

Чарли кимна. Сякаш почерпила от силата на Алекс, тя се изправи и излезе от всекидневната. Докато стигне до спалнята, вече бе останала без дъх и обилно се потеше. Наложи се да се подпре на стената за опора. Трябваше й минута да се сети защо бе дошла тук, още една да намери куфарчето на Алекс на пода зад бюрото и трета — да проумее как да го отвори. Телефонът бе най-отгоре върху купчина официални на вид документи. Грабна го, при което изпусна куфарчето, то се разсипа и документите се пръснаха.

— О, боже. Какво правя? — Бързо набра номера на своя телефон. — Моля те, вдигни. Моля те, вдигни — повтаряше, паднала на колене, мъчейки се да събере листата на Алекс с треперещите си ръце.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

— Не! Не!

Алекс се втурна в стаята и я изправи на крака.

— Чарли, какво правиш?

— Разпилях ти документите.

— Няма значение. Нищо от това няма значение.

— Никой не вдига телефона.

Той я сложи да седне на леглото.

— Добре, чуй ме. Слушаш ли ме?

Чарли кимна, макар думите му да бяха неясни и приглушени, сякаш идваха изпод вода.

— Говорих с щатската полиция. Обещаха да пратят някого в мотела в Кисими.

— Слава богу — въздъхна тя, но паниката отново я връхлетя. — Ами ако ги няма там?

— Тогава ще преобърнат Дисни Уърлд наопаки. Сега тръгвам за там и ще се срещна с тях.

— Идвам с теб. — Чарли се помъчи да се изправи.

— Ти ще стоиш тук. Едва се движиш.

— Ами ти? На теб също ти беше лошо.

— Но не, колкото на теб.

— О, господи, Алекс. Ако нарани децата ми…

— Няма.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Той я целуна. — Сега тръгвам и си взимам телефона, за да можеш да ми се обадиш веднага, щом се свържеш с майка си.

— Не ти зная номера.

— Ще го напиша. Става ли? Ще оставя номера на масичката във всекидневната. Продължавай да звъниш на майка ти и веднага щом се свържеш с нея, ми се обади. Разбра ли? Чарли, трябва да се съсредоточиш. Разбра ли?

— Ще продължавам да звъня на майка ми.

— И ще ми се обадиш веднага щом се свържеш с нея.

— Ще ти се обадя веднага щом се свържа с нея.

— Ще оставя номера на масичката — повтори той.

— Ще ми се обадиш ли веднага, като пристигнеш? — помоли тя.

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна.

Тя го последва обратно във всекидневната и видя как той надраска номера си на листче и го остави на масичката.

— Оставям го ей тук — каза той и тръгна към вратата. — Продължавай да се опитваш да се свържеш с майка ти.

Тя кимна! Държеше се за стената и толкова силно плачеше, че едва го виждаше.

Той отвори вратата, поколеба се и отново се обърна.

— Ще се оправиш ли? Дали да не се обадя в болницата?

— Не. Никаква болница. Не и докато не съм сигурна, че децата са в безопасност.

— Обещай ми, че ще се обадиш на 911, ако се почувстваш по-зле.

— Обещавам.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Сигурна съм. Моля те, побързай.

Взираха се един в друг още няколко секунди. Чарли изчака Алекс да тръгне и едва тогава се срина на пода.

Глава 34

Единствената част от тялото си, която Чарли помръдваше през следващия един час, бе палецът на дясната ръка, с който натискаше отново и отново бутона за повторно набиране.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

Натискане, Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

Натискане. Звънене.

Аз съм…

— О, боже — проплака Чарли. Главата й се люшкаше насам-натам. Трябваше да стане. Не можеше просто да си седи на пода завинаги. Трябваше да стане, да си измие лицето, да си среше косата, да е готова, в случай че Алекс се обади и се наложи да тръгне веднага.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

Бавно и внимателно, тя най-накрая съумя да седне, макар че трябваше да се облегне на стената за опора.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

Придвижи се по стената, зави зад ъгъла към спалнята, подмина разпилените по пода документи и се отправи към банята. Застанала над мивката, тя втъкна косата си зад ушите и си наплиска лицето със студена вода. После намери някаква стара четка за зъби в шкафчето и си изми зъбите.

— Така е по-добре — каза тя, въпреки че не беше така.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Върна се в спалнята, но без да иска, стъпка няколко листа от документите. Наведе се бавно, сякаш се потапяше в казан с лепкав мед и почна да събира документите обратно в куфарчето на Алекс. „Пинакъл Букс“ — прочете тя. Думите пулсираха насреща й като отражения от дискотечна лампа. „Чарли Уеб“. Нейният договор за книгата. Само преди няколко часа тази гледка щеше да й се стори вдъхновяваща.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Съжаляваше. Добре. Съжаляваше, че изобщо се бе срещнала с Джил Роумър. Съжаляваше, че се бе изкушила от мисълта за слава и богатство. Съжаляваше, че съчувствено бе изслушала безспорно ужасяващата история на Джил за насилието, докато Джил през цялото време й се е надсмивала зад гърба и е заговорничела с брат й — обичния й брат, възможно ли бе? — да нарани децата й.

Как бе възможно?

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

Чарли се върна във всекидневната, движейки се вече малко по-бързо и вдигна торбата с покупките от пода до външната врата. Занесе я в кухнята и извади няколко кутии с пилешка супа с мисълта, че малко супа може би щеше да я накара да се почувства по-добре. Успя някак да отвори едната кутия и да си сипе в чаша. Постави чашата в микровълновата фурничка и я включи. Гледа как таймерът отброява секундите, докато супата стана готова.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Отнесе супата във всекидневната и седна на дивана. Ароматната пара достигна до ноздрите й. Отпи една малка глътка, която опари гърлото й. Само ако успееше да я задържи, без да повърне, помисли си и отново пробва да звънне.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб…

— Къде си, за бога? Защо не вдигаш?

Представи си как майка й се оглежда объркано и се чуди откъде идва този странен вой. По дяволите. Трябваше да го смени с обикновено звънене. Защо не го бе сменила?

Представи си децата си: милата, чувствителна Франи с нейните големи тъжни очи и остър аналитичен ум; буйният безгрижен Джеймс, с неограничената му енергия и ентусиазъм. Как изобщо може някой да си помисли да ги нарани?

Сети се за имейлите, които бе получила.

„Идвам“ — злокобно гласеше последният. — „Скоро“.

Брам ли ги бе пратил?

Спомни си снимките на децата, които бе намерила в нощното шкафче до леглото му. „Те са просто едни съседски деца, които мислех да рисувам“ — бе й казал Брам. Такива ли бяха? Бъдещи портрети? Или бъдещи жертви?

— Не. Моля те, не.

Красивият й, изгубен брат, който бе прекарал последното десетилетие в мъглата на наркотичното опиянение — наистина ли бе способен да нарани някой друг, освен себе си?

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Колко пъти го бе изоставяла? Колко пъти го бе разочаровала, хокала, обръщала му бе гръб? Той бе най-младият, най-красивият и най-уязвимият от четирите деца на семейство Уеб. Сестрите му някак бяха успели да канализират болката от детството си в нещо продуктивно, но болката на Брам се уталожваше само от алкохола и наркотиците.

Чарли си спомни как майка й показваше как да държи Брам, когато той бе още бебе. Спомни си напътствията как да го люшка нежно, при което не си бе и помислила, че скоро нейните ръце ще са единствените, които ще го правят. Представи си как той се стиска за полите на поредицата от безразлични дойки, сълзите в очите му, които накрая пресъхнаха. Спомни си жестоките подигравки на другите деца, които го гонеха до вкъщи след училище и още по-жестоките забележки на баща му „да приема това като мъж“.

Натискане. Звънене.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам…

Тя също го бе изоставила, мълком си призна Чарли. Отлетя за Флорида, след като се дипломира в колежа, решена да създаде самостоятелна кариера. Напълно погълната от самата себе си, нямаше много време за безпътния си по-малък брат. Брам я бе потърсил. Дойде с древното си „MG“ в Маями, нае си апартамент и когато не бе прекалено друсан, посещаваше няколко курса по изкуство. В един от тях той бе срещнал Памела Роумър. А чрез Памела и сестра й Джил.

Джак и Джил.

Възможно ли беше?

Чарли отново натисна бутона за повторно набиране, чу звъненето и се подготви за отблъскващия звук на собствения си глас. Вместо това обаче чу майка й да казва:

— Ало? Ало? Има ли някой?

Дъхът на Чарли застина в гърлото. Беше се свързала с тях. Те бяха спасени.

— Никой не говори — продължи майка й. — Май не го правя както трябва.

— Мамо! — изкрещя Чарли. Гласът й сякаш избухна. — Мамо? Чуй ме!

— Чарли?

— Къде беше? Звъня ти от часове.

— Бяхме във Вълшебното царство. Там бе така претъпкано, че не съм чула. По-рано се опитах да ти звънна, но се включваше електронният секретар.

— Мама ли е? — Чарли дочу тъничък гласец.

— Франи? — викна тя. — Това Франи ли е? — Дъщеря й беше там. Бе невредима.

— Ами, разбира се, че е Франи. Ето. Ще я дам да говориш с нея. Аз трябва да полегна за няколко минути. Цял ден стомахът ми нещо се бунтува.

Чарли чу как телефонът се предава от ръка на ръка.

— Къде си, мамо? — попита Франи. — Вече пристигаш ли тук?

— Не още, миличка. Но Алекс скоро ще дойде. Искам ти и Джеймс да стоите на едно място и да не ходите никъде, докато той не дойде.

— Джеймс не е тук — прекъсна я Франи.

Чарли почувства как тялото й се вкаменява.

— Какво?

— Джеймс не е тук — повтори Франи.

— Къде е?

— С чичо Брам.

Трябваше да прехапе долната си устна, за да не запищи.

— Къде са?

— Още са във Вълшебното царство. Джеймс искаше да идем на „Карибските пирати“, но имаше много дълга опашка, а баба не се чувстваше добре.

— Дай пак да говоря с нея.

— Тя е доста зле, мамо.

— Франи, дай баба си на телефона — сопна се Чарли.

— Какво има? — започна да хленчи Франи.

— Какво има, скъпа? — Чарли чу майка си да пита Франи.

— Мисля, че мама ми е сърдита.

— Чарли? — обади се майка й. — Какво…?

— Оставила си Джеймс с Брам?

— Това проблем ли е? Те си прекарваха толкова добре, а аз не исках да развалям настроението на всички, само защото не се чувствам добре. Франи просто пожела да ми прави компания.

— Преди колко време бе това?

— Не много. Не повече от половин час. Защо? Нещо не е наред ли?

— Да — каза й Чарли. — Нещо никак не е наред. Трябва да намерим Джеймс. Трябва да го махнем от Брам.

— Какво говориш?

— Не мога да ти обясня сега. Говорила ли си с полицията?

— Полицията ли? Мили боже, не. Защо ще…?

— Сигурно са дошли, когато сте били във Вълшебното царство. Да се надяваме, че ще се върнат.

— Защо? За какво е всичко това?

— Алекс ще ти обясни всичко, щом пристигне. Дотогава не изпускай Франи от очи и ако Брам се върне с Джеймс, в никакъв случай не ги пускай никъде.

— Започваш да ме плашиш.

— Не се плаши. Просто го направи.

— Кога ще пристигне Алекс?

Чарли си погледна часовника, но това бе безполезно. Цифрите не искаха да застанат на едно място.

— След около час. — Така ли беше? От колко време го нямаше? Тя забеляза листчето с номера му на масичката. — Ще му звънна веднага щом затворя. Само дръж Франи под око. Не я изпускай от поглед — заръча Чарли същото, което бе казала и на брат си сутринта.

Ще ги следя като ястреб, бе отговорил той.

Възможно ли бе през цялото време да е планирал да ги убие?

Не, не може да бъде. Не може.

Чарли прекъсна връзката и тутакси набра номера на Алекс. Алекс веднага вдигна.

— Чарли? — каза. — Успя ли да се свържеш с майка си?

— Току-що говорих с нея. Тя е с Франи в мотела.

— Къде е Джеймс?

— Все още в Дисни Уърлд. С Брам.

Мълчание.

— Добре, слушай. Знаем поне, че Франи е в безопасност.

— Ти къде си?

— Почти стигнах. Ще се обадя на полицията и ще ги информирам. Майка ти каза ли още нещо?

— Франи каза, че Джеймс искал да отидат на „Карибските пирати“, но имало много дълга опашка.

— Тези опашки понякога отнемат часове — съгласи се Алекс. — С малко късмет може още да стоят там, когато полицията пристигне.

— Наистина ли мислиш така?

— Мисля, че има шанс. Ти как се чувстваш?

— Малко по-силна — излъга Чарли.

— Добре. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

— Обади ми се, независимо какво е.

— Добре. Помъчи се да се успокоиш.

Чарли остана неподвижно на дивана поне десет минути. Всичко ще бъде наред, не спираше да си повтаря тя. Франи бе в безопасност. Алекс пътуваше натам. Той щеше да намери Джеймс, преди Брам да го нарани. Всичко ще се оправи.

Само дето нищо вече нямаше да бъде наред. Не и ако бе вярно, че Брам е бил съучастник на Джил. Не и ако се окаже, че я е натровил, за да я отдели от децата й. Не и ако наистина той бе толкова умопобъркан и безчовечен, колкото Джил.

Възможно ли бе наистина?

Възможно ли бе?

Едно нещо бе да я мами Джил, а съвсем друго — някой, когото бе познавала буквално през целия си живот. Собствената й плът и кръв. Милият, чувствителен, красив Брам. Да, той бе проблемен. Да, беше безотговорен. Но също така бе и любящ брат и чудесен чичо — нямаше начин да е садистичен психопат. Нямаше начин някога да нарани децата, които бе обожавал от деня на раждането им. Нямаше начин тя някога да повярва на това.

И защо да вярвам — помисли си внезапно. Защото Джил така бе казала? И защо да вярва на каквото и да е, казано от Джил?

Защото тя знаеше разни неща, напомни си Чарли. Знаеше за леля Джемима и за боровинковите палачинки. Знаеше за решението на Брам да отиде в Дисни Уърлд. Как би могла да знае каквото и да било от това, освен ако… освен ако някой не й се бе обадил и не й бе предал съответната информация?

В следващия миг Чарли се изправи и закрачи напред-назад из стаята.

— Не може да бъде. Не може да бъде. — И все пак, само това имаше смисъл. Чарли се втурна обратно в спалнята и почна да рови из чекмеджетата. Какво правеше? Какво търсеше? — Тук няма нищо — изрече на глас тя. Вадеше тениски и пуловери от чекмеджетата и ги хвърляше на пода. После залитайки се отправи към гардероба на Алекс, отвори го и падна на колене. — Само много обувки — каза и ги бутна настрани. В този момент забеляза голяма купчина списания, скрити в дъното. Придърпа ги към себе си. — Не. О, не! — простена тя, втренчена в корицата — гола жена, вързана, със запушена уста, със сгърчено в неестествена поза тяло и лице, изкривено от видима болка. Другите списания бяха дори още по-зле, снимките вътре ставаха все по-нагледни, образите — по-ужасяващи с всяка следваща страница. Чарли вдигна очи и видя кутия за обувки на една висока полица. Замахна с ръка и я събори на пода. Капакът падна и съдържанието на кутията се разсипа. Чарли стоеше там и плачеше, а около нея се посипаха снимки с детска порнография като пепел от крематориум.

Тя се хвана за корема и се втурна към банята, борейки се с поредния пристъп на гадене. Погледът й попадна на колекцията на Алекс от стари класически филми, няколко от които все още бяха разпилени на пода. „Бяла Коледа“, „Казабланка“, „Любовна история“. Почна да отмята касетите една по една. Какво търсеше?

Имаш ли представа къде може да са записите?

Никаква.

Сигурен ли си, че не ти ги е дала да ги съхраняваш?

На адвокатите не им е позволено да укриват доказателства, Чарли.

Ами ако не си знаел какво има на записите?

Ами ако е знаел? Ако много добре е знаел?

— Съжалявам, Брам. Бях такава идиотка.

И тогава я видя.

Беше в дъното на етажерката, между „Лорънс Арабски“ и „Гражданинът Кейн“. Обикновена черна касета с три думички, написани на ръка отстрани.

Джак и Джил.

Чарли се пресегна с трепереща ръка. Бавно и предпазливо извади касетата от кутията, сложи я във видеото и натисна бутона за старт. Няколко секунди нямаше нищо, освен празен яркосин екран и за момент Чарли си помисли, че каквото и да е имало на касетата, то е било изтрито. В следващия момент обаче празният екран бе запълнен със смеещото се лице на Джил. Прекомерният грим бе превърнал иначе деликатните й черти в гротеска, като някаква горгона, сякаш камерата някак бе проникнала в душата й. Тя пушеше цигара и хвърляше въздушни целувки към обектива.

— Какво правиш? Това не е хубавата ми страна — казваше и гласът й се загубваше в момичешко кикотене. — Ще ти покажа хубавата си страна. — И тя вдигна тениската си и показа голите си гърди.

В този момент Чарли осъзна, че чува и други звуци. Прошепнати заповеди от мъж, детски приглушен плач.

— О, не — изстена Чарли, когато камерата бавно се насочи към малката Тами Барнет, завързана за една кушетка, извиваща се и скимтяща, с превръзка на очите. — Не! О, моля те, не!

— Добре, Джил — изкусително прошепна мъжкият глас. — Сега вземи цигарата и я притисни до бедрото на Тами.

— О, господи! — Чарли закри очи.

— Накарай тази лигла да млъкне — остро заповяда мъжът. — Почва да ми лази по нервите.

— Искам мама — проплака момиченцето.

— Никога повече няма да видиш твоята мама, ако веднага не спреш да врещиш.

— Хайде, Тами — подкани я Джил. — Бъди добро момиченце. Скоро всичко ще свърши.

Внезапно детето нададе смразяващ кръвта писък.

— Това бе само любовно ухапване, глупаче — скастри я Джил през смях.

— Мой ред е — каза мъжът и Чарли се приближи още повече до екрана. Гласът му я привличаше като магнит. Видя как Джил взима камерата от протегнатите му ръце.

— Добре, голямо момче. Твой ред е да блеснеш — каза Джил и насочи камерата към краката му, после бавно пропълзя нагоре и спря за няколко секунди върху подчертаната издутина в основата на дънките. Продължи лъстивото изкачване нагоре към гърдите и врата, докато не стигна до ухиленото лице.

Алекс.

Чарли започна да се клати напред-назад, безсилна да отклони поглед, докато Алекс отиде и сложи найлонова торба на главата на детето.

— Това не се случва. Това не се случва. — Тя се изправи със залитане, изключи видеото, преди да е видяла друго и извади касетата. Ноктите й се забиваха в пластмасата, докато се опитваше да се съсредоточи и да проумее какво бе видяла току-що. Но нямаше време да се опитва да сглоби парчетата, да се чуди как и защо. Вече нищо такова нямаше значение. Само едно нещо: Алекс бе убил тези деца. Той бе любовникът на Джил, нейният съучастник, нейният господар.

Той беше Джак.

Той беше убил тези деца, а сега отиваше да убие и сина й.

— Размърдай се! — заповяда си тя.

В следващия миг бе на крака и търсеше чантата си. Намери я на пода в спалнята, пъхна касетата и потърси ключовете на колата си. Само че не си беше у дома. Колата й не бе тук. И не бе в състояние да кара, с внезапен пристъп на гадене й напомни стомахът й. Очевидно Алекс я бе отровил. Но кога? Брам бе направил палачинките; майка й — кафето.

Кой иска портокалов сок? — чу бодрия глас на Алекс.

Добре, сега няма време за това, заповяда си Чарли. Трябваше да направи нещо. Явно Алекс се е преструвал, когато се правеше, че звъни в полицията, което означаваше, че никакви полицаи не отиват да спасят Джеймс. Трябваше да се свърже с майка си и да й каже, да се свърже с местната полиция. Върна се във всекидневната, грабна телефона и набра номера на своя телефон.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

— Мамка му! — Какво ставаше? Чарли набра 911.

— Кажете какъв е спешният случай — каза операторът.

— Трябва да говоря с полицията в Кисими. Един мъж отива в Дисни Уърлд да нарани сина ми.

— Съжалявам. Трябва да говорите по-бавно. Синът ви е бил наранен?

— Не още. Но един мъж, името му е Алекс Прескот.

— Вашето име е Прескот?

— Не. Моето име е Чарли Уеб. Чуйте ме. Синът ми е в опасност. Той е в Дисни Уърлд.

— Съжалявам, но трябва да говорите с щатската полиция.

— Добре. Можете ли да ме свържете?

— Не. Съжалявам. Нямам техническа възможност.

Чарли прекъсна линията и набра номера на информация.

За кой град? — чу се бодър глас на запис.

— Не мога да го направя — промърмори Чарли. Зави й се свят, когато отново прекъсна линията. Някъде в дъното на мозъка й се въртеше някакъв номер. Веднага щом се спря и го видя, тя го набра. След секунди й отговори мъжки глас.

— Глен — проплака благодарно Чарли. — Аз съм Чарли. Нуждая се от помощта ти.

Глава 35

— Добре, Чарли. Дишай дълбоко. Опитай да се успокоиш.

Чарли гълташе въздуха така, сякаш се давеше и щеше да загуби съзнание за трети и последен път. Погледът й се стрелна към пътя отпред. Колите в съседните ленти се виждаха като цветни ивици, докато сребристият „Мерцедес“ на Глен прелиташе покрай тях. Така би ги нарисувал Джеймс, помисли си Чарли и едва потисна писъка си.

— Не можеш ли по-бързо?

— Карам със сто и деветдесет — каза Глен. — Искам да пристигнем цели.

— Само да пристигнем — помоли се Чарли и нов порой сълзи потече по страните й. От това красивите черти на Глен се сляха и също се превърнаха в пресичащи се линии и форми, като абстрактно произведение на изкуството. — Кажи ми отново какво казаха от полицията, когато говори с тях. — Чарли се помъчи да си спомни какво й бе казал Глен. Смътно си спомняше, че той бе казал, че полицията иска да останат на място, докато не ги разпитат, но нямаше начин тя да направи това. Спомни си раздразнението в гласа на Глен, докато неколкократно се опитваше да убеди щатския полицай в спешността на случая. Спомни си мълчанието на другия край на линията, когато Глен бе споменал името на Джил Роумър. — Мислиш ли, че ти повярваха? — попита тя, въпреки че бе сигурна, че е задала този въпрос вече няколко пъти.

— Не зная — призна той. — Сигурен съм, че получават много фалшиви обаждания. Естествено, по-добре би било да говорим с тях лично и да им покажем касетата.

— Ще им я покажем в Кисими. Каза им това, нали? — През мъглата в ума си Чарли се мъчеше да си припомни точните думи, с които Глен бе описал видеолентата.

— Казах им.

— И те ще ни чакат в мотела?

— Казаха да се обадим, когато стигнем там. Защо не опиташ да се свържеш с майка си отново?

Чарли грабна телефона в скута си и набра номера.

Аз съм Чарли Уеб. Съжалявам, че не мога да отговоря сега…

— Защо никой не вдига? О, боже мой — ахна тя.

— Какво има?

— Ами ако Алекс е вече там? Ако той не й дава да вдигне телефона? Ако…?

— Обади се на рецепцията — разсъди трезво Глен.

— Рецепцията ли? — Разбира се, рецепцията! Защо не се бе сетила по-рано? Какво й ставаше? — Не зная номера — простена тя и се паникьоса, когато не можа да си спомни дори името на мотела. „Седемте джуджета“… „Спящата красавица“…? Как се казваше проклетото място? — Не мога да мисля. Не мога да мисля.

— Чарли, успокой се. Трябва да си спокойна.

— Гади ми се. Главата ми се върти. Не мога.

— Можеш — твърдо заяви Глен. — Можеш.

Чарли отново си пое дълбоко дъх, затвори очи и се опита да си представи мотела, както се бе появил на уебстраницата. Образът бавно се показа, като снимка в проявителна течност, разкри се постепенно, бледите сенки се превърнаха в цветни форми, които се наместиха и стабилизираха.

— „Красивите мечтатели“ — изрече на глас и на екрана на паметта й се разкри просторна, бяла, двуетажна сграда, с изписано с червени букви име на яркосин фон. Тя набра 411, поиска номера на мотела от информацията и нетърпеливо прие допълнителната такса от петдесет цента за автоматично свързване. — По-бързо. По-бързо.

— Мотел „Красивите мечтатели“ — промърмори мелодичен мъжки глас след няколко секунди, сякаш Чарли го бе вдигнала от дълбок сън.

— Трябва да говоря с Елизабет Уеб — съобщи тя и ситни капчици пот избиха на челото й. Облегна глава назад, мъчейки се да овладее главозамайването и да остане в съзнание, докато палмите покрай магистралата се въртяха около нея, сякаш подхванати от ураган.

Кратка пауза, тракане на клавиатура, последвано от:

— Съжалявам. Нямаме никой с това име, регистриран тук.

— Какво? Разбира се, че имате. Какво говорите?

Пак пауза, ново тракане. После:

— Не. Съжалявам. Не ми излиза никой с това име.

— Чакайте. Чакайте — повтори Чарли, повече на себе си, отколкото на сънливия младеж от другата страна. — Опитайте Алекс Прескот — каза тя и едва не се задави от името, като си помисли, че само преди няколко часа сериозно обмисляше дали да не прекара живота си с този мъж.

Още тракане. После:

— Да, така е по-добре. Излизат ми две стаи, запазени под това име. Само една е заета в момента. Искате ли да ви свържа?

— Да! — Ти идиот ли си? — едва не му викна Чарли, докато той я прехвърляше. Телефонът звънна два пъти, преди отсреща да вдигнат.

— Ало? — произнесе детско гласче.

— Франи. Слава богу.

— Мамо! Къде си?

— Почти пристигнах, миличка. Дай да говоря с баба.

— Тя спи. Много й е лошо, мамо. Наистина се страхувам.

— Добре, чуй ме… — Чарли чу слабо почукване в далечината.

— Някой чука на вратата — съобщи Франи.

— Какво? — Чарли застана на ръба на седалката, така че главата й едва не се удари в предното стъкло. Коланът здраво я стегна през гърдите и я залепи на място. — Чакай! Не отваряй. Франи, чуваш ли ме? Не отваряй.

— Защо не?

Чарли си пое дълбоко дъх. Може би беше Брам. Или полицията.

— Добре, миличка, чуй. Искам да погледнеш през прозореца и да видиш кой е. Можеш ли да направиш това?

— Добре.

Чарли чу как дъщеря и остави телефона. Представи си как детето отива до големия преден прозорец на мотелската стая и отмества завесите. В следващата секунда Франи отново бе на линията.

— Всичко е наред, мамо — каза усмихнато тя. — Алекс е.

— Какво?! Не! Не го пускай! Франи? Франи?

Но Франи вече бе на път за вратата.

— Не отваряй вратата! Франи, чуваш ли ме? Не отваряй вратата!

Чу се звук от отваряне на врата.

— Здравей, Алекс — чу дъщеря си да казва.

Тогава настана тишина.

Кръвта замръзна във вените на Чарли. Тя се обърна към Глен. Здравият му иначе тен сега бе станал болезнено блед.

— Хвана Франи — промълви тя.

 

 

— Добре, чуйте ме. Това не е фалшиво обаждане — крещеше Глен в телефона на щатската полиция секунди по-късно. — Мъжът се казва Алекс Прескот и отвлече малко момиченце на име Франи Уеб. Тя е на осем години.

Чарли грабна телефона от ръката му и бързо даде на полицая подробно описание на дъщеря си, а после и на сина си.

— В този момент Алекс сигурно вече пътува за Дисни Уърлд — успя да изрече между хлиповете си тя. — Моля ви, спрете го, преди да е наранил децата ми.

Полицаят изказа съчувствие и я помоли да разкаже историята си отново на началника му. Чарли още веднъж изреди целия ужасяващ разказ. Колко ли пъти през последния час бе повторила същото? На колко хора? Защо полицията проявяваше такава неохотност да й повярва?

— Ами, ако е твърде късно? — попита, когато я накараха да почака.

— Не е — каза Глен, но съвсем не звучеше убедено.

— Няма да го понеса, ако им направи нещо.

— Помъчи се да не мислиш това, Чарли.

— Ти не си виждал записа — проплака тя. — Не си видял ужасните неща, които е причинил на онези деца. — Тя погледна в чантата си. Имаше чувството, че касетата е прогорила дупка в нея, като киселина в плът. — Да, тук съм още — съобщи внезапно в слушалката. — Каква кола кара Алекс — повтори на глас току-що зададения й въпрос. Тя описа старото „Малибу“ кабрио с горчичен цвят, колкото се може по-подробно. — На около десет години е. Не, съжалявам. Не зная номера. Но колко такива може да има? — Почна да се тресе. Глен взе телефона от ръцете й и тихо поговори с полицая отсреща.

— Обявяват тревога „Амбър“^[7] — съобщи й след няколко секунди той.

— Слава богу.

— Пращат също и линейка в мотела. Ще ни чакат там.

Чарли изтри сълзите си с опакото на ръката и се помъчи да стои изправена.

— Колко има още, докато стигнем?

— Може би около половин час.

— Такава глупачка бях.

— Само защото са, те излъгали, не означава, че си глупачка — възрази Глен. Той се пресегна и взе ръката й в своята. — Ще го хванем, Чарли. Обещавам ти. Ще го хванем.

— Преди да нарани децата ми?

Глен нежно стисна ръката й, но не каза нищо.

 

 

Двайсет и пет минути по-късно те паркираха пред мотел „Красивите мечтатели“. Там вече имаше четири полицейски коли и една линейка. Чарли се запрепъва на нестабилните си крака към входа и едва не се сблъска с една възрастна двойка от другата страна.

— Къде мога да намеря полицаите? — обърна се към младежа на рецепцията в богато декорираното в бяло и златно фоайе. — Коя стая?

— Вие сте…? — Той вдигна един от телефоните пред себе си. Чарли забеляза луничките на носа му. Малките светлокафяви очи гледаха иззад квадратни дизайнерски очила.

Тя така изкрещя името си, че младежът неволно отстъпи крачка назад и вдигна дясната си ръка.

— Стая 221, втория етаж, вдясно. Вървете покрай басейна отзад и…

Но Чарли вече не го слушаше. Тя изхвърча от фоайето и се отправи по коридора, следвайки миризмата на хлор, зави зад един ъгъл, после зад друг, препъна се в червеникаво-златистия килим и го скъса. Глен я хвана, преди да падне. Кога ще се почувства по-добре? Кога отново ще почне да се чувства като човешко същество?

Когато си върна децата, помисли си тя.

— Оттук — каза Глен, дръпна я за ръката и я поведе по друг коридор, откъдето стигнаха до просторния басейн. — Ето — минаха покрай три деца, седнали на стъпалата в плиткия край на басейна.

— Оттук. — Глен я насочи към бетонните стълби. — Ще се справиш ли?

Чарли се тласна към стълбите, когато стигна горе, се обърна наляво и едва не падна в ръцете на чакащия полицай.

— Чарли Уеб? — попита той, гледайки към Глен.

— Аз съм Чарли Уеб — каза Чарли, мъчейки се да прозвучи по-авторитетно. — Как е майка ми?

— Медицинските лица са сега при нея. Дадоха й нещо, да успокоят стомаха й. Би трябвало да се оправи.

Чарли се втурна по коридора. Пред номер 221 чакаше друг полицай. Иначе просторната стая бе претъпкана с полицаи и санитари. Миришеше на повръщано. Майка й бе приседнала на ръба на едното двойно легло, около раменете й бе увита кувертюра на червени и бели цветя, кожата й бе пепелявосива, тъмната коса — влажна от пот и залепнала за челото.

— Съжалявам — прошепна тя, когато видя Чарли. — Прилоша ми в колата още като тръгнахме. Помъчих се да не обръщам внимание. Не исках да проваля екскурзията. Какво стана?

— Била си отровена — каза й Чарли, седна на леглото и прегърна майка си. Глен разговаряше с полицаите. — Алекс е сложил нещо в портокаловия сок.

На лицето на майка й се изписа объркване.

— Алекс? Не разбирам. Защо би…?

— Спомняш ли си нещо изобщо? — прекъсна я Чарли.

Елизабет поклати глава.

— Съжалявам. Спомням си само, че ми ставаше все по-зле. Почти не помня как съм излязла от банята и съм легнала. Май, че си спомням как Франи ме зави с кувертюрата. И после нищо. Следващото нещо, което помня, е как полицаите нахлуха през вратата, опитах се да седна, всички ми задаваха много въпроси и ме побутваха, но не можех да видя Франи… Съжалявам, скъпа. Толкова съжалявам.

— Госпожо Уеб? — попита един мъж. Беше висок и оплешивяващ, около петдесет годишен, с обикновен бежов костюм и тъмнозелена вратовръзка. Чарли реши, че е старши на екипа. Тя с мъка се изправи. — Аз съм детектив Ед Викърс от щатската полиция на Флорида. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Това, което трябва да направите, е да намерите децата ми, преди онова чудовище да ги нарани.

— Правим най-доброто, на което сме способни, госпожо Уеб. Имате ли тяхна снимка?

Чарли бръкна в чантата си, извади си портмонето и измъкна последните училищни фотографии на Франи и Джеймс.

— Помните ли с какво бяха облечени?

— Франи беше с розова тениска и същите панталони.

— И две розови шноли на косата, във формата на ангели — добави майка й.

— Купидони — тихо я поправи Чарли. — Джеймс беше със синя тениска на Мики Маус и морскосини шорти.

— Не вярвам да имате снимка на Алекс Прескот — каза детективът и подаде снимката на децата на един от другите полицаи, който на свой ред издиктува описанието им на някого по телефона.

Чарли отново бръкна в чантата си, извади касетата с надпис „Джак и Джил“ и я подаде на Ед Викърс.

— Какво е това?

Чарли му каза и видя как кафявите му очи се присвиха, а рошавите вежди се събраха към носа му.

— Как я намерихте? — попита той и всички в стаята млъкнаха.

— Моля ви — започна Чарли. — Ще ви обясня всичко по пътя за Дисни Уърлд. Трябва да намерим сина ми, преди Алекс да го е направил. — Тя се приготви да чуе отказа на детектив Викърс.

— Можете да се качите при мен — каза й. — Линейката ще откара майка ви в болницата.

— Не и докато не разбера, че внуците ми са в безопасност — възрази Елизабет и се изправи в цял ръст. Дори и леко приведена от болката, тя пак бе доста впечатляваща. — Идвам с вас.

— Добре — съгласи се детектив Викърс и се отправи към вратата, давайки разпоредби на подчинените си.

 

 

Дори и без отровата в кръвта й, на Чарли щеше да й се завие свят от Дисни Уърлд: от тълпите, шума, въртележките, актьорите, преоблечени като любимите анимационни герои, размесени с прехласнатите си малки фенове из огромния увеселителен парк. Хиляди и хиляди хора, даде си сметка Чарли. Погледът й пронизваше блъскащата се тълпа, търсейки розова ивичка или синьо петънце. Изглеждаше, като че ли всяко второ момченце бе с тениска на Мики Маус и буквално всяко момиче бе облечено в розово.

— Как изобщо ще ги открием? — безнадеждно прошепна тя. Въртележката с чаените чаши забави и спря пред нея, щастливите пътници слязоха и нова група нетърпеливи деца тутакси се втурнаха да си заемат места.

— Не забравяй, че и Алекс ще се сблъска със същия проблем — подсказа й Глен.

— Обаче той има преднина.

— Брам няма да позволи Алекс да вземе Джеймс — каза Елизабет, облегната на Чарли.

Чарли стисна ръката й. Вече не знаеше кой кого крепи, докъде стигаше майка й и откъде почваше самата тя.

Тревогата „Амбър“ бе стартирана. Полицаите бяха завардили магистралите, шосетата и километричните паркинги на Дисни Уърлд, издирвайки стар малибу кабрио, с цвят на горчица. Основният парк буквално беше блокиран. Всеки, който се опитваше да си тръгне, бе претърсван. Ако Алекс се намираше някъде наоколо, щяха да го намерят, увери я детектив Викърс. Дали нямаше да е твърде късно?

Една Пепеляшка в естествен ръст и красива дълга бяла рокля царствено премина покрай тях, последвана от десетки смеещи се деца. Къде са родителите им, запита се Чарли. Кой ги гледаше?

— Ето „Карибските пирати“. — Глен я съпроводи покрай огромната опашка, извиваща се на зигзаг.

Чарли бързо обходи лицата на чакащите. Със сигурност веднага би забелязала брат си, да стърчи над останалите. Но Брам и Джеймс не бяха на опашката. Да не говорим, че това сигурно бе първото място, където Алекс е проверил. Дали ги е намерил?

Продължиха нататък.

— Ето го — внезапно ахна Чарли, откъсна се от Глен и майка си и се втурна към едно момченце с балон на Мики Маус. Почти в същата секунда няколко полицаи обградиха изплашеното дете, но още преди да види сладкото му лице и преди да чуе протестите на родителите му, Чарли разбра, че е сбъркала. — Съжалявам — измърмори тя и ако около нея не се бяха насъбрали толкова много хора, щеше да се срине на земята. — Много съжалявам.

— Няма нищо, Чарли — каза Глен и я отведе настрана. — Няма нищо.

Изведнъж тя чу познат, обезпокоителен звук: „В крайна сметка, светът е малък. В крайна сметка…“

— О, боже.

— Какво има? — попита Глен.

Песента привлече Чарли като магнит и тя застана пред една пъстра, отрупана с кукли атракция. Отново разгледа лицата в бързо движещата се опашка пред лодките. Влизат от единия край и излизат от другия, помисли си тя и си спомни случката на Джил как останали заклещени, когато семейството й било на метри от края на тунела.

— Тези атракции, всички те имат отделни изходи, така ли?

— Някои от тях.

— Трябва да заобиколим отзад. — Чарли вече си проправяше път в тази посока. Но отзад имаше почти толкова хора, колкото и отпред. Няколко минути тя стоя и гледа семействата, които излизаха. Някои продължаваха да припяват безспирната весела мелодийка.

„Светът е малък, малък“.

Забеляза една врата с надпис „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ и я отвори.

— Мога ли да ви помогна? — един мъж с костюм на Гуфи попита отвътре. Чарли поклати глава и побърза да излезе.

Приближи се полицай и за миг Чарли си помисли, че ще я арестува, задето е нахлула така.

— Май открихме нещо.

Останалото, което каза, се изгуби в ехото на тези три думи.

 

 

— Брам! — възкликна Чарли и се втурна към седналия на земята мъж, с протегнати напред крака, облегнат с гръб на една врата зад „Космическата планина“.

— Чарли! — Той се помъчи да стане, но се претърколи на една страна. — Къде е Джеймс? Какво става?

— Намерихме го тук — каза някакъв полицай зад нея. Посочи към друга врата, също с надпис „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“.

— Кълна се, не съм пиян, Чарли.

— Зная, че не си.

— Изглежда някой го е зашеметил с електрошоков пистолет „Тейзър“ — отбеляза полицаят.

— Пистолет „Тейзър“! — възкликна Брам, отметна косата си от челото и поклати глава. — Мамка му. Помислих, че получавам инфаркт. Някой ще ми каже ли, ако обичате, какво става?

— Видяхте ли кой ви причини това?

— Нищо не видях.

— Можете ли да разкажете какво точно се случи? — подкани го полицаят.

— Тъкмо бях купил на Джеймс една голяма плюшена змия. Била змията от „Книга за джунглата“ — започна Брам, изговаряйки с мъка думите. — Разхождахме се и си говорехме колко много прилича на онази, която той бе нарисувал, когато внезапно почувствах ужасна болка в гърба и следващото нещо, което си спомням, е че краката ми омекват и падам. После ме мятат в някакъв тъмен килер, където отново ме удрят. Нищо не виждах. Сигурно съм изгубил съзнание. Колко е часът?

— Почти четири и половина — отговори Чарли.

— Не може да съм бил в несвяст повече от двайсет минути. Къде е Джеймс?

— Не знам.

— Господи! Чакай да стана. — Отново се опита да се изправи и отново падна.

— Няма да ходите никъде, докато не ви прегледа лекар — каза му полицаят.

— Къде е мама? — попита Брам. Прозвуча като безпомощно дете.

— Ето ме — обади се Елизабет, показа се иззад Глен и приседна на колене пред сина си. — Тук съм. — Тя се отпусна на бетона до него и го прегърна. Брам положи глава на рамото й и затвори очи.

Чарли запечата този образ в съзнанието си като талисман и побърза да се върне обратно сред развълнуваната тълпа.

 

 

Забеляза ги да излизат от една зала за отдих: красив мъж и малко момче, хванати за ръка. Момчето имаше шапка на Мики Маус, която подхождаше на фланелката. Носеше голяма плюшена лилава змия. Тъкмо змията най-напред привлече погледа на Чарли.

— Те са — толкова тихо произнесе тя, че не бе сигурна дали някой я е чул. Едва, когато видя детектив Викърс да говори нещо по микрофона си и го чу да упътва останалите към местонахождението им, едва тогава Чарли си възвърна способността да диша. Тялото й се люшна напред, но бе спряно от ръката на детектива.

— Почакайте — предупреди я той, — докато всички заемат местата си.

Намерихме го, мислеше си Чарли. Джеймс е тук и е добре. Моето бебче е добре.

Франи обаче не се виждаше никъде.

Къде беше Франи?

— Добре, сега ме чуйте — каза детектив Викърс. — Слушате ли ме?

Чарли кимна. Очите й не се отлепяха от сина й. На петнайсет метра от тях Алекс го вдигна във въздуха и го сложи на раменете си.

— Той няма представа, че сте го разкрили, не забравяйте, затова не правете нищо, с което да събудите подозренията му, докато не вземем Джеймс. Просто се усмихвайте и махайте, правете се, че всичко е наред. Ясно? Можете ли да го направите?

Чарли отново кимна.

— Алекс! — провикна се тя и се насили да се усмихне. — Джеймс!

— Мамо! — щастливо се провикна Джеймс.

Чарли забеляза изненадата в очите на Алекс, видя как физиономията му замръзна, после се преобрази в нещо като радост. Ако не знаеше, можеше наистина да си помисли, че се радва да я види.

— Искам да сляза — каза Джеймс и почна да рита Алекс по гърдите.

— Уау, момче. Почакай малко.

— Веднага. Искам да сляза. — Джеймс заудря Алекс по главата с плюшената змия. — Не те харесвам. Ти събори чичо Брам на земята.

Алекс сграбчи змията от ръката на Джеймс и ядосано я захвърли. В този миг Глен се втурна, отскубна Джеймс от раменете му и бързо го подаде в протегнатите ръце на Чарли.

На мига Чарли обсипа лицето на сина си с целувки. Винаги ли е миришел толкова хубаво, почуди се тя, прокара длани по ръцете му, лицето, краката, за да се увери, че той наистина е там, че не е бил намушкан, изгорен или насилен.

— Глен! — ентусиазирано се провикна Джеймс, а Глен вдигна змията от земята и му я подаде. — И ти ли идваш с нас в Дисни Уърлд?

— Чарли, какво става? — обърна се към нея Алекс.

— Нападнал си брат ми с електрошоков пистолет.

— Само за да спася сина ти.

— Същия пистолет ли използва и срещу Тами Барнет и близнаците Старки?

Алекс изглеждаше потресен.

— За какво говориш?

— Намерих видеозаписа — просто заяви Чарли.

Алекс не каза нищо, но очите му се замятаха насам-натам, сякаш обмисляше дали да не хукне.

— Не си го и помисляй — предупреди го детектив Викърс и пристъпи две крачки напред.

— Къде е Франи? — попита Чарли.

— Нямам представа — отговори Алекс.

— Ти си я взел от мотела. Какво си направил с нея?

Бавна усмивчица се плъзна по устните му.

— Ако си гледала видеозаписа — каза той, — би трябвало вече да имаш отговор на този въпрос.

Чарли се хвана за корема и прехапа долната си устна, за да не запищи.

— Не — изръмжа вместо това тя. — Нямаше достатъчно време. А ти обичаш да се наслаждаваш бавно. Нали така, Алекс?

— Ти не се оплакваше — напомни й той, очевидно забавлявайки се.

— Кажи къде е момичето — намеси се детектив Викърс — и може да кажа някоя добра дума…

— О, моля ви, детектив. Наистина ли мислите, че изпитвам и най-слаб интерес към вашите добри думи?

— Не е имал време да я заведе някъде. — Чарли мислеше на глас. — От мотела я е докарал право тук. Това означава, че все още е в колата му.

— Браво, Чарли — каза Алекс, докато закопчаваха ръцете му с белезници зад гърба. — Ако тази работа с книгата не проработи, можеш да помислиш за кариера като детектив.

Мобилният телефон на детектив Викърс иззвъня. Той го вдигна и погледна първо към Чарли, после към Алекс и обратно.

— Намерили са колата — заяви накрая.

— Франи…?

— Била е в багажника. В безсъзнание, но е добре. Ще се оправи.

Двама униформени полицаи отведоха Алекс.

— Чакайте! — викна след тях Чарли. Тя изтича, застана на крачка от Алекс, после погледна през рамо към Глен.

— Така ли го правиш? — попита тя, внезапно премести тежестта си от задния на предния крак и с всички сили заби стиснатата си в юмрук дясна ръка в лицето на Алекс.

Глава 36

Чарли седеше в тясната стая за разпити в затвора „Пемброук“ и чакаше надзирателите да доведат Джил от килията й. Не бе сигурна, дали Джил ще иска да се срещне с нея. Въпреки че предварително се бе съгласила на интервюто, нямаше гаранция, че ще спази думата си.

А и какво щеше да направи Чарли, когато се видят, с тази усмихваща се психопатка, която бе пратила любовника си да я съблазни и бе организирала отвличането и вероятно убийството на двете най-ценни същества в живота й?

Беше минал повече от месец от трийсет и първия й рожден ден. През този месец Чарли се бе будила посред нощите, обляна в студена пот, а в главата й се въртяха кошмарни видения за насилвани деца. Дневната светлина не носеше голямо облекчение. Накъдето и да се обърнеше, тя виждаше малката Тами Барнет, която се бореше за глътка въздух в найлоновата торба и чуваше близнаците Старки да плачат за майка си, докато кожата им бе многократно прогаряна с горящи фасове. Виждаше майка си с увиснала челюст и в полусъзнание, увита в червено-бялата кувертюра, и брат си, седнал на земята с проснати крака, а обикновено искрящите му сиво-сини очи, забулени от болка и потрес. Виждаше сина си, качен на рамената на Алекс, борещ се да слезе, и дъщеря си, лежаща безжизнено и с пепеляво лице в ръцете на санитаря. Всеки път, когато си даваше сметка колко малко е оставало да ги загуби, тя стенеше на глас.

Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да пише. Бе си взела неплатен отпуск от „Палм Бийч Поуст“. Изостави работата си над книгата. Всяка сутрин лично откарваше децата си до училище и следобед ги вземаше.

През останалото време седеше в хола у дома си и се мъчеше да не си представя трагедията, която за малко не се разигра. Понякога успяваше, но по-често не.

Децата й, от друга страна, се оказаха много издръжливи. Франи нямаше спомен да е била поразявана с електрошоков пистолет. Помнеше само как бе отворила вратата на мотелската стая, а после се бе събудила в ръцете на майка си. Единственото оплакване на Джеймс пък се свеждаше до това, че екскурзията до Дисни Уърлд бе прекъсната. На всеки, който проявяваше склонност да го слуша, той заявяваше, че харесва Глен много повече от Алекс.

Глен се обаждаше често, най-вече за да види просто как е тя. Чарли знаеше, че само при една нейна дума, той веднага ще пристигне. Само че тя вече не проумяваше кои са правилните думи. Алекс я бе лишил от инстинктите й. Бе свирил на нея така виртуозно, сякаш тя бе някакъв проклет „Страдивариус“.

И все пак, не го обвиняваше за всичко. В крайна сметка, тъкмо нейното его, нейната амбиция, нейната самомнителност бяха изложили децата й на риск.

— Май баща ми ще се окаже прав за мен — призна една нощ пред майка си.

— Баща ти е идиот — заяви майка й.

Тъкмо майка й бе тази, която настоя тя да се изправи отново срещу Джил.

Отначало Чарли се стресна от идеята. Внушаваше си, че вече не желае да вижда Джил. Нямаше повече въпроси към нея. Нито пък искаше да чуе отговорите й. От полицията я бяха информирали, че първоначално Джил се запознала с Алекс чрез Итън — тъкмо Алекс е бил „хитрият адвокат“, който успял да отхвърли обвиненията срещу него в пласиране на наркотици. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че в лицето на Алекс Джил бе намерила идеалната сродна душа, чиито перверзни фантазии бяха паснали безупречно с нейните собствени. Имаше ли значение, че поотделно и сами, тези двама социопати може би никога нямаше да се поддадат на убийствените си импулси и че само, след като са обединили силите си, са станали смъртоносни? Впрочем, всичко, което Джил би й казала, навярно щеше да е лъжа. А дори и да не лъжеше, Чарли вече не се доверяваше на собствената си способност да различава истината от лъжата.

Имаше значение само фактът, че Алекс бе в затвора и му предстоеше процес и че несъмнено скоро щеше да последва любовницата си в редицата на осъдените на смърт. Значение имаше, че никога повече те нямаше да могат да наранят нечии други деца.

Не, Чарли се помъчи да убеди себе си, че няма желание да предостави на Джил нов шанс да я унизи, да я манипулира и мами. Нека се забавлява на нечий друг гръб.

— Не е в характера ти — бе възразила майка й. — Откога си почнала да се чувстваш виновна за неща, за които изобщо няма причина да се чувстваш така? Откога седиш и се окайваш, обхваната от самосъжаление? Ти си най-добрата майка, най-добрата сестра, най-добрата дъщеря, която някой би се надявал да има. Ти си много повече, отколкото заслужавам. И също така си чудесна писателка. Имаш истински талант. Никога не се съмнявай в това. Да не си посмяла да позволиш на онази малка отрепка да те откъсне от това. Да не си посмяла да й отстъпиш тази власт.

— Имам ли друг избор? — бе попитала Чарли.

— Винаги имаш избор.

Мога ли да направя това действително, запита се сега Чарли и чу стъпки пред вратата. Тя се отвори и една мускулеста надзирателка съпроводи Джил Роумър в стаята. Надзирателката бързо й махна белезниците и се оттегли. Джил бе с униформената оранжева тениска и анцуга, който носеше винаги, а косата й, по-дълга, отколкото Чарли я помнеше, бе свободно пусната покрай лицето. Тя дъвчеше устните си, свити в неприятна гримаса и се взираше в стената.

— Не съм сигурна, дали искам да говоря с теб в действителност — заяви.

— И аз не съм сигурна, дали искам да говоря с теб — чу се да отговаря Чарли.

Видя как главата на Джил се завъртя към нея и за пръв път от повече от месец очите им се срещнаха.

— Отслабнала си — каза Джил.

— А ти си напълняла.

— Нима? Е, пробвай ти да живееш с боклуците, с които ни хранят тук — наежи се Джил. — Как е ръката ти? — попита така, сякаш двете мисли бяха някак свързани. — Чух, че си счупила няколко пръста, докато си избивала зъбите на Алекс.

Чарли сви все още възпалените си пръсти под масата, но не каза нищо.

— По телевизията изглежда много лесно, нали? — попита Джил. — Момчетата само си забиват крошета, смазват се от бой и даже пот не им избива, камо ли няколко изкълчени пръста. — Тя се засмя, но смехът рязко замря в гърлото й. — Би трябвало да те мразя за това, което направи, нали знаеш?

— Ти би трябвало да мразиш мен?

— Обаче не те мразя. По дяволите, всъщност те харесвам. Ти си единствената приятелка, която имам.

— Аз не съм ти приятелка, Джил.

— Не, предполагам, че не си. Но беше някак забавно, докато течеше, нали?

— Беше много неща — каза Чарли. — Но не и забавно.

— Ау! Май не съм те разгадала правилно.

— Май е така.

— Е, какво те води днес насам? — Джил седна насреща й и се облегна на лакти. — Търсиш епилога ли, Чарли? Затова ли си дошла?

— Предполагам, че и така може да се каже. Трябва ми заключителна глава за моята книга. — Чарли извади касетофона от чантата си, сложи го по средата на масата и натисна бутона „Старт“. После седна и зачака.

— Не трябваше ли да кажеш нашата книга?

— Не. Моята книга. Книгата, която ще ме направи богата и известна, докато ти в това време ще стоиш тук и ще гниеш, докато не те завържат за стола и не ти забият инжекцията. — Чарли се усмихна. — Е, това вече е забавно.

Джил се скова на мястото си.

— А какво ще стане със скъпоценната ти книга, ако реша да не ти казвам нищо? Какво ще правиш тогава?

— Предполагам, че ще трябва да си го измисля. — Чарли сви рамене. — Не си чак толкова неразгадаема, Джил. Сигурна съм, че ще измисля нещо.

— Ужасно си самонадеяна за човек, на когото едва не убиха децата.

Чарли избута стола си назад, изправи се на крака и се пресегна през масата за касетофона. А всъщност й се искаше да стисне Джил за врата.

— О, я сядай. Не се навивай на кълбо — каза Джил. — Твоята самоувереност е нещото, от което винаги съм се възхищавала.

Чарли бавно седна и почака тя да продължи.

— Наистина, много интересно се случват нещата, не е ли така? Искам да кажа, аз не съм кой знае каква читателка. Никога не чета вестници. Освен, разбира се, ако не пишат за мен. — Джил се изкиска и погледна към Чарли, очаквайки и от нея усмивка, но такава не последва и тя продължи. — Както и да е, една неделя Пами седеше на масата в кухнята и четеше на глас колоната ти на майка. Тогава спомена, че била излизала няколко пъти с брат ти. Заслушах се — статията обясняваше как си решила да родиш деца, без да се жениш — и си помислих, че си забавна и готина, а снимката ти — страхотна. Сякаш казваше на всички да го духат. Така почнах да чета колоните ти кажи-речи всяка седмица. Научих всичко за сестрите ти, майка ти и децата ти. Разбрах какво обичаш и какво не. Всъщност, доста добре те опознах и реших, че ако някога стана известна, ще те накарам да напишеш историята ми. Точно тогава се запознах с Алекс. — Тя се усмихна и очите й проблеснаха при спомена. — Искаш ли да разбереш как се запознахме?

— Зная как сте се запознали.

— Така ли? Искаш ли да чуеш за първата ни среща? Ще ти разкажа, ако обещаеш, че няма да ревнуваш.

— Не съм ревнива по принцип.

— Тогава си късметлийка. — Джил удивено поклати глава. — Аз пък съм толкова ревнива. Когато почнахте да се виждате с Алекс, направо побеснях. Не, че не знаех какво става. Аз помогнах да го планираме, за бога. Но едно е да планираш нещо и съвсем друго — действително да го направиш. Представата как те целува, как го пипаш — направо ми призляваше. Побеснявах, като си мислех, че сте заедно. Представях си ви как правите любов и ме побиваха тръпки. Не се обиждай — изкиска се тя отново.

— От това и мен ме побиват тръпки — отбеляза Чарли.

Джил се изсмя.

— Може би сега, да. Но не и тогава, обзалагам се. Искам да кажа, не е ли най-добрият любовник на света? Казах ти, че е. Категорично не излъгах за това, по дяволите.

— Беше почнала да разказваш за първата ви среща — каза Чарли, опитвайки се да отклони разговора от себе си.

— Всъщност, не е чак толкова интересно. Заведе ме в този симпатичен мъничък италиански ресторант. Алекс обича италианска храна. Но ти знаеш това, нали?

Чарли трепна и погледна към касетофона.

— Единственото наистина интересно нещо, което се случи е, че му направих свирка в мъжката тоалетна.

— Ти си класика — каза Чарли.

— А ти си светица, така ли, Чарли? Независимо от опашката отхвърлени любовници и двете ти копелета, в сърцето си ти си светица. Майтап.

— Радвам се, че ти се струвам забавна.

— О, така е. Наистина. Алекс и аз ти се присмивахме през цялото време. Как можа да си помислиш, че си адски умна, когато бе толкова тъпа, не мога да повярвам. Хвана се на всичко, точно както предвиди Алекс. — Тя протегна ръце над главата си и шумно се прозя. — Той знаеше точно как да те заинтересува да се захванеш с моята история. — Този път тя се разхили на глас. — Каза ми точно какво да напиша в онова писмо, как да те полаская в едно изречение и да те подразня в друго. После ти отиде да се срещнеш с него и той ти каза, че не си достатъчно добра писателка, че аз заслужавам някой по-добър, като съзнаваше, че това само ще те накара по-силно да искаш да се заемеш. Точно, както знаеше, че най-добрият начин да ти смъкне гащите, е да се прави, че не иска. Хвана се на всичко, не е ли така, Чарли?

— Чия беше идеята да убиете онези деца? — Чарли отново се опита да отклони фокуса от себе си.

Джил почна да си играе с косата си, да я върти между пръстите си.

— На Алекс. Оплаквах се, че трябва да гледам тия лигльовци всеки уикенд и той каза, че трябва просто да ги убием. Отначало помислих, че се шегува, но тогава той обясни как първо ще ги измъчваме, както му бях разказала, че съм направила с котето. Като малък, майка му го е наказвала, горейки го с цигари — добави тя едва ли не жизнерадостно. — Знаеше ли това?

Чарли затвори очи, помъчи се да не изпитва жалост към него.

— Както и да е, идеята просто се зароди някак си оттук.

— Значи през цялото време си знаела какво ще стане с Тами Барнет. Изобщо не ти е било мъчно — констатира Чарли, припомняйки си по-ранните лъжливи твърдения на Джил.

— О, не, не ме разбирай погрешно. Наистина се почувствах много зле от това, което се случи с Тами. Тя бе доста хубавичко детенце. Много се разстроих, когато умря. Но, имахме ли друг избор?

— Дали сте имали друг избор? — вцепенено повтори Чарли.

— Е, тя щеше да ни издаде. Искам да кажа, нямаше начин да си мълчи за това, което се е случило, а не можехме да рискуваме да ни хванат.

— Но все пак са ви хванали.

— Да, но не веднага. Първо се позанимахме с близнаците Старки. — В очите на Джил се появи нещо като копнеж. — Какво мислиш за видеото, впрочем?

Сълзи бликнаха в очите на Чарли. Тя се втренчи в масата и не каза нищо.

— Ау, потресена си. Това е толкова мило.

— Млъквай, Джил.

— Мислех, че искаш да говоря.

— Искам да умреш — сопна се Чарли. Очите на Джил се разшириха тревожно. — Но невинаги става това, което искаме, нали? Поне не веднага. Кажи ми, как реагира Алекс, когато те арестуваха?

— Малко като теб сега. Едва не се провали.

— Понеже се е боял да не сключиш споразумение с прокурора ли?

— Не! — Джил имаше вид на искрено обидена. — Алекс знаеше, че никога няма да го предам.

— И е бил готов да те остави да се сгромолясаш сам-сама?

— Няма смисъл и двамата да ни заключат. Освен това, той непрекъснато измисляше начини как да ме изкара оттук. Чия идея мислиш, че бе тази книга?

— Той е смятал, че книгата ще те изкара от затвора?

— Поне от редиците на смъртниците при всички случаи. Щом веднъж се разчуеше цялата тази работа как съм била насилвана…

— Има ли нещо вярно в това?

— О, всичко е вярно. Баща ми, брат ми, Уейн. Всички ми се изредиха. Успя ли изобщо да се свържеш с Уейн, между другото?

— Не. Бил е убит в Ирак.

— Наистина ли? Не мога да кажа, че съм твърде покрусена. — Джил изви устни. — Алекс разбираше през какво съм минала. Знаеш ли, че с него си е поиграл един от приятелите на майка му, когато е бил на осем години? — Тя продължи, преди Чарли да каже нещо. — Както и да е, решихме, че дори и нищо да не излезе от книгата, поне ще се позабавляваме, докато я правим. Пък и това бе един начин да поддържаме връзка. Да поддържаме мечтата жива, в известен смисъл. Нещо като „семейна игра“. Помагаше и времето да минава по-бързо. Тук понякога става ужасно скучно.

— И избрахте мен да я напиша, понеже…

— Понеже ти бе просто идеална. Сякаш те бяха направили по поръчка.

— Децата ми през цялото време ли бяха част от плана ви?

— Шегуваш ли се? Те бяха двигателят. — Джил си пое дълбоко въздух и си позволи лека усмивка. — Имам предвид, защо да не си направим кефа? Защо да позволяваме на нещо незначително като затвора да ни попречи да се позабавляваме? Искахме да направим книгата. Искахме да намерим някакви деца. Алекс каза, че с един куршум ще уцелим два заека. — Тя се изсмя. — О, стига, Чарли. Трябва да признаеш, че това е доста хитро.

— Очакваш да видя нещо хитро в убийството на децата ми?

Джил сви рамене.

— Предполагам, че не.

— Ами брат ми?

— Черешката на тортата. Имам предвид — е, той не е точно господин Отговорен, трябва да признаеш. Знаехме, че не можем да разчитаме на него. Но и той определено се изяви накрая, нали така? Ние през цялото време искахме да го включим по някакъв начин, ако има възможност. Но кой да ти предположи, че в онази сутрин ще се появи и ще почне да прави палачинки? Дори и ние не можехме да измислим по-добър сценарий. През повечето време трябваше да импровизираме и дебнехме подходящата възможност. И изведнъж — бинго! — Брам цъфва на вратата. Затова Алекс взел решение на момента, докато закусвате, да сложи лекарствата в сока. Но дори и да не го бе направил тогава, щеше да го направи по-късно. Трябва да знаеш как да подбираш момента. Точно, както Алекс ми каза кога да се обадя в апартамента му и да ти пусна бомбата за брат ти. Ти си повръщаше и червата, така че не бе в състояние да мислиш ясно. Пък и не беше чак толкова немислимо. Брам си има своето наркоманско минало, безотговорен е и е познавал сестра ми. Оставаше само да му се даде друго име.

— Джак — тихо подсказа Чарли.

— Джак — усмихнато повтори Джил. — Ние обаче имахме и други възможности. Повярвай ми, имаше много потенциални заподозрени. Този твой приятел, дето ти дал кучето? Глен? Алекс си измисли тази история, че вероятно познава брат ми. А, разбира се, и всички онези заплашителни имейли за децата ти, които получаваше.

— Твърдиш, че Алекс ги е пращал ли?

— Той е толкова умен.

— Доста е глупаво това, че не е унищожил видеозаписа — напомни й Чарли.

— Да, това беше лош късмет. Точно, когато си мислехме, че всичко върви много добре. Предполагам, че сме станали самонадеяни.

— И аз така предполагам. — Чарли се пресегна през масата и изключи касетофона. Стана и го пъхна в чантата си.

— Чакай. Какво правиш? Нали не си тръгваш?

— Мисля, че вече имам всичко, което ми трябва.

— Но не и аз — възрази Джил. — Има още много неща, които не съм ти казала. Почти не сме засегнали въпроса какво се върши тук, надзирателите, секса…

Чарли опъна назад рамене, пое си дълбоко дъх и се засмя до уши:

— Кажи го на съдията.

Глава 37

ПАЛМ БИЙЧ ПОУСТ

Неделя, 7 октомври, 2007

УЕБСАЙТ

 

Приблизително преди девет месеца ми се случи нещо доста интересно. Не, не съм забременяла. Случи се друго — получих писмо от една убийца. Името й е Джил Роумър, която самата аз бях кръстила Кръвожадната детегледачка в същата тази рубрика няколко години по-рано.

Тя имаше предложение за мен: да се съглася да напиша историята й, а тя в замяна ще ми разкрие всичко, включително самоличността на нейния любовник и съучастник, сатаната, подтикнал я да извърши престъпление. Както вече всички знаем, името на сатаната е Алекс Прескот. Той се оказа тройно по-опасен, защото, освен любовник и съучастник, е бил и неин адвокат. Понастоящем се възстановява в затворническата болница от почти фаталните рани, получени от наръгване с нож в Рейфорд, докато е очаквал процеса си. Едва ли някой заслужава това повече от него.

Аз най-добре зная. Защото Алекс Прескот бе и мой любовник.

„Струва ми се, че имаме много общо помежду си“ — писа ми преди девет месеца Джил. Тогава помислих това за купчина сещате се какво. С изключение на някои външни сходства, изобщо не виждах каквото и да било общо помежду ни. И все пак, колкото повече опознавах Джил, толкова повече почвах да вярвам, че си приличаме в по-голяма степен, отколкото ми се струваше в началото. И двете сме продукт на нещастно детство, майките ни или физически, или емоционално са отсъствали, а бащите ни физически или емоционално са ни тормозили. Отношенията с роднините ни бяха напрегнати и потискащи, а връзките ни с мъже — краткотрайни и несполучливи. И двете използвахме секса като средство да постигнем онова, което искаме, което обаче рядко вършеше работа, понеже рядко знаехме какво искаме.

Което ме връща отново на Алекс Прескот.

Моля, не забравяйте, че когато се запознахме, аз го мислех за достоен член на обществото, сериозен адвокат, както и за чувствителен и грижовен човек, който кара стар кабриолет и отлично свири на китара. Оказа се, че още по-добре отсвири мен. Оказа се класическият вълк в овча кожа. Оказа се, че мога да бъда измамена.

Виждате ли, през цялото време, което прекарах с Джил Роумър — часовете, отделени да говоря с нея, да я преценявам, да дебна и за най-малкото присвиване на тези големи очи, да се ослушвам и за най-слабата промяна в интонацията на подвеждащо мекия й глас, — през цялото това време аз всъщност изобщо не я опознах. В действителност, тя опозна мен.

Социопатите са добри в това. Вие давате, те вземат. И много ги бива да показват на хората онова, което те искат да видят. Един мой добър приятел веднъж ми го каза. Каза ми също, че да те измамят не означава, че си глупак.

Лъжците и измамниците разчитат на добродушието на останалите. И макар никой още да не ме е обвинявал в добродушие, през тези девет месеца аз открих някои интересни неща за себе си: изобщо не съм чак толкова цинична и опърничава, колкото си мислех. Оказа се, че независимо от всичко, което се случи, или може би тъкмо заради него, аз все пак действително вярвам в принципната доброта на другите. Оказа се, че вярвам и че хората могат да се променят. Оказа се дори, че съм донякъде романтичка. Все пак съм кръстена на Шарлот Бронте. (Също така и на един паяк, което може би обяснява защо понякога хапя доста лошо.)

Голяма част от месеците на продължителното ми отсъствие от този вестник прекарах в самоанализ и възстановяване на живеца и вътрешното си равновесие, радвах се на двете най-прекрасни деца на света. (Да, зная. И вашите деца са прекрасни. Но не чак толкова, защото, нужно ли е да напомням? — това е моята рубрика.) Междувременно много неща се промениха. Майка ми влезе в правия път, така да се каже, и наскоро се омъжи за един господин, с когото се запознаха миналата година на двудневен круиз до Бахамите. Той е чудесен човек, живеят в красив апартамент на океана, където децата ми, брат ми, кучето ми и аз сме чести гости. Двете ми сестри, Емили и Ан, тези дни се свързаха с мен във връзка с евентуалното си идване във Флорида в немного далечно бъдеще и може дори да доведат своите деца за отдавна отлаганото ни семейно събиране. Имам и две нови доведени сестри — Грейс и Одри, кръстени на Кели^[8] и Хепбърн^[9], — с които ми бе много приятно да се опозная. Брат ми току-що се записа да следва редовно в Колежа по изкуства и дизайн в Маями и е трезвен и чист от наркотици вече десет месеца. Много се гордея с него. В живота ми, освен това, има нов мъж, гореспоменатият добър приятел, който е пълната противоположност на Алекс Прескот — той е овца във вълча кожа. Имам дори нова баня!

И така, в утробата ми преди девет месеца може би все пак бе посято семе. Само че бебето, което родих, е на трийсет и една години, над метър и седемдесет на ръст и тежи петдесет и шест килограма. Радвам се да споделя, че има гъста руса коса, любознателен ум и обезпокоително голяма уста.

Използвам случая сега да благодаря на всички, които ме подкрепяха с имейли, по време на отсъствието ми. Между периодите ми на тъпо взиране в една точка, бях заета да довърша книгата си „Надолу по хълма: истинската история на Джак и Джил“, която тази седмица излиза на пазара. На онези от вас, които не се радват особено от завръщането ми в „Палм Бийч Поуст“, ще кажа — толкова по-зле. Не забравяйте, че това е свободна страна и никой не ви кара насила да четете статиите ми. Но ако не ви харесват, моля, запазете гадните имейли за себе си. Както казваше майка ми — е, може би не моята майка, но нечия майка със сигурност го е казвала, — ако не можеш да кажеш нещо мило, по-добре не казвай нищо. Колкото до мен, ще продължа да казвам, каквото ми се ще, толкова ясно и просто, колкото мога. Защото, за разлика от Джил Роумър и Алекс Прескот, аз нямам задни мисли. И трябва ли отново да ви напомням? — Това е моята рубрика.

 

 

Подател: Щастлив читател

До: Charley’sWeb.com

Относно: Ти

Дата: Понеделник, 08 октомври 2007, 08:33:217

Скъпа Чарли, добре дошла отново!