Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (10)

Глава 10

— Беше прав — каза Чарли, когато се настани на предната седалка на старото кабрио на Алекс. През единия час, прекаран зад затворническите стени, облаците се бяха разпръснали и небето бе станало искрящо синьо. — Не заваля.

— Разбира се, че не — усмихнато потвърди Алекс.

Чарли се зачуди дали той бе от онези мъже, които винаги се оказваха прави, или просто от онези, които си мислеха, че са. Бръкна в чантата си за слънчевите очила, а той закопча предпазния колан и потегли.

— Наистина ли не знаеше за видеозаписите? — попита тя.

— Чувал съм слуховете. — Той изкара колата на заден ход, после се отправи към поста на изхода.

— Никога ли не ти е казвала, че наистина са съществували?

— Явно има някои неща за клиентката ми, които не зная.

— Все още ли я мислиш за невинна? — попита Чарли.

— Никога не съм казвал, че е невинна. Казах, че е сложна.

— Сложна или просто ловка?

Алекс се замисли за момент.

— Предполагам, че сама ще трябва да разбереш това.

— Имаш ли някаква представа къде може да са лентите?

— Съвсем никаква.

— Сигурен ли си, че не ти ги е дала да ги съхраняваш в някой сейф?

— На адвокатите не е разрешено да крият доказателства, Чарли — отбеляза той с леко раздразнение. Един от пазачите им махна да минават.

— Ами ако не си знаел какво има на касетите?

— Тогава бих бил идиот — произнесе с безизразен глас, — какъвто, повярвай ми, не съм.

— Значи й вярваш като казва, че още някой е въвлечен — заяви Чарли, макар това всъщност да беше въпрос.

— Винаги съм вярвал в това. Да.

— Знаеш ли кой е този човек?

— Не. Тя не иска да ми каже.

— Някакви предположения?

— Няколко.

— Ще ги споделиш ли?

— Ами, брат й е доста гадно парче.

— Мислех, че има алиби.

— Твърдеше, че се били затворили някъде с гаджето му по времето, когато Тами Барнет е изчезнала — приятелката му естествено потвърди, — а баща му гарантира алибито му за времето на убийството на хлапетата Старки.

— Но ти не му вярваш?

— Бащата е дори по-лош от брата. Изобщо не бих се изненадал, ако се окаже, че и двамата някак са взели участие.

— Ами приятелят на Джил?

— Гари ли? Не е много вероятно. Бил е извън града, когато Тами е била убита, пък и твърди, че по времето на убийствата на Старки вече не е бил сърдечно обвързан с Джил.

— Искаш ли да спрем някъде за по чаша кафе? — Чарли не знаеше откъде й дойде това предложение. Адреналинът й все още преливаше от срещата с Джил, така че последното нещо, от което организмът й се нуждаеше беше кофеин. Освен това нямаше търпение да се върне в Палм Бийч, преди Глен да се е върнал с Джеймс. И все пак, имаше нужда малко да се откъсне, няколко допълнителни минути да осъзнае какво се беше случило. Всичко се развиваше толкова бързо. Искаше й се просто малка почивка, за да успокои темпото.

— Не мога — отговори Алекс. — Наистина трябва да се връщам. — И не даде повече обяснения.

— Семейни ангажименти ли?

— В известен смисъл.

— В какъв?

Той се засмя.

— Делото, за което ти разказах преди. Онова с брата срещу сестрата, сестрата срещу лелята…

— … всички срещу майката — довърши Чарли. — Съпругата ти не се ли сърди, че работиш толкова в събота? — Господи, можеше ли да прозвучи по-прозрачно от това? Тя превъртя очи, скрити зад слънчевите очила. Защо просто не го попита дали е женен? И какво й влизаше в работата?

— Не съм женен — каза той.

— Разведен?

— Не.

— Не проявяваш интерес?

— Това предложение ли е? — Той я погледна за пръв път, откакто се бяха върнали в колата.

Чарли се засмя.

— Извинявай. Нямах намерение да любопитствам.

— Разбира се, че имаше. Ти си журналистка, нали така?

— Просто се опитвах да поддържам разговор.

— Искаш да кажеш, че просто се опитваше да измъкнеш информация — поправи я той.

— Тя класифицирана ли е?

Бе негов ред да се засмее.

— Едва ли. — Но не добави нищо повече.

Пътуваха в мълчание, докато стигнаха пункта за магистралната такса.

— Е, какво мислиш за нея? — попита той. Купи билет и го пъхна в джоба на ризата си.

— Не е толкова внушителна, колкото си представях.

— Аха, тя е просто един дребосък.

— И все пак, достатъчно стряскаща.

— По какъв начин?

— Не зная. Просто има нещо около нея, което ти дава да разбереш, че тя командва парада.

Алекс изглеждаше озадачен.

— Интересно наблюдение.

— Не си ли съгласен?

— Ще трябва да помисля по това. — Той помълча. — И така, кога искаш да я видиш отново?

Чарли се помъчи да си представи идващите седмици, но колата се движеше бързо и вятърът в лицето й пречеше да се концентрира. Трябваше да повиши глас, за да бъде чута.

— Ами, дай ми малко време да изчета протоколите и папките, да направя и аз известно проучване, може би да се свържа с някои издатели, да напиша предложение.

— Следващата събота устройва ли те?

Тя втъкна косата си зад ушите и я задържа там с две ръце.

— Хъм… по принцип уикендите не са най-удобното време за мен. Децата ми…

— Вярно. Забравих, че имаш деца.

— Ти явно нямаш — каза Чарли и това отново бе по-скоро въпрос.

— Не. Никога не съм могъл да си се представя с деца.

— Не ги ли харесваш?

— Напротив. Мисля, че са страхотни. — Той сви рамене. — Е, човек никога не знае.

— Така е — съгласи се тя.

Пътуваха няколко секунди в мълчание.

— В такъв случай кога ще ти е удобно да видиш Джил отново? — попита той.

Чарли прехвърли наум страниците на календара си.

— Какво ще кажеш за седмицата след сряда?

— Ще видя какво мога да уредя.

— Може би да се опитаме да уговорим твърдо време за всяка седмица, плюс съботите от време на време.

— Не звучи лошо.

— Да се надяваме, за повече от час. Да кажем два или дори три?

— Три е твърде съмнително, но пак ти казвам, ще видя какво мога да направя.

— Джил има ли достъп до телефон?

— В определени рамки.

— Ами, тя може да звъни в офиса ми, когато иска. Или на мобилния. И естествено, винаги може да пише писма. Например, да започне с детството си. Кажи й да не пропуска нищо. Аз ще реша кое е уместно и кое не.

— Ще й предам.

— Добре. — Чарли се облегна назад, почувствала се внезапно уморена.

— Добре ли си?

— Само малко уморена.

— Имаш ли планове за довечера?

— Не, нищо. — Канеше ли я? Ако е така, как трябваше да му отговори? Навярно не бе добра идея да смесва работата с удоволствията, реши на мига. Сега ще се наложи да направи крачка назад, да намери някакво извинение, което той да не прозре, въпреки че не беше глупав.

— Е, това е добре — каза той. — Можеш да си вземеш гореща вана, да поръчаш китайска храна и просто да се излежаваш пред телевизора.

Толкова по този въпрос, помисли си Чарли и почувства леко разочарование. Какво й ставаше? Защо не изпитваше облекчение? Още повече че този човек не й се струваше особено красив или привлекателен. Не че не беше. Просто не бе нейният тип. Изглеждаше прекалено прилежен, твърде изискан. А мъжете, които тя харесваше, винаги са били леко небрежни. Освен това, нали току-що бе решила, че не е добра идея да смесва работата с удоволствията? Какво щеше да стане, ако след няколко срещи той й омръзне? Както неведнъж се бе случвало. Как щеше да се отрази на връзката й с Джил, ако вземе да го зареже? Дали Алекс щеше да убеди клиентката си да я махне от проекта им?

Тя въздъхна. Даде си сметка, че единствената причина, поради която изпитваше и най-бегъл интерес към Алекс Прескот, бе, че той не проявяваше никакъв към нея. А хората винаги искат онова, което не могат да имат, каза си тя, затвори очи и косата й се разпиля над тях.

 

 

В следващия миг вече седеше на пода в спалнята на родителите си и гледаше как майка й хвърля смачкани на купчина блузи в куфара си.

— Какво правиш, мамо?

— Мама трябва да замине за известно време, миличко.

— Къде?

— На едно място, наречено Австралия.

— Къде е то?

— Много далеч.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не, сладката ми. Боя се, че не може.

— Затова ли плачеш?

— Да, сладурче. Затова плача. Защото много ще ми липсваш.

— Тогава защо не може да дойда с теб?

— Защото искам да останеш вкъщи и да се грижиш за брат си и сестрите си вместо мен.

— Колко време няма да те има?

— Не зная точно.

— Не искам да заминаваш.

— Зная, миличка. Но трябва.

— Важно ли е?

— Да, важно е.

— По-важно от мен ли?

— Нищо не е по-важно от теб — отговори майка й и се разплака още по-силно.

— Тогава защо заминаваш?

— Защото нямам друг избор.

— Защо?

— Може би един ден ще мога да ти обясня.

— Обясни ми сега.

— Не мога. Твърде е сложно.

— Какво е „сложно“?

— За бога, Шарлот. Можеш ли поне веднъж да не задаваш толкова много въпроси?

 

 

— Чарли — някакъв глас се вмъкна в унеса й, като натрапник пред отворен прозорец.

Тя подскочи, предпазният колан тутакси се стегна и я закова на място.

Алекс се взираше в нея.

— Сънуваше кошмар — меко обясни той.

Трябваха й няколко секунди да осъзнае къде е. Все още бяха при таксовия пункт, безбройните коли бяха забавили движението до слабо пъплене.

— Колко е часът? Колко време съм спала?

Той си погледна часовника.

— Минава четири. Спала си около четирийсет минути.

— Не мога да повярвам. Никога не спя следобед.

— Сигурно е от свежия въздух в лицето ти.

— Ти успя ли да свършиш някаква работа, докато не бях в съзнание? — тя кимна към слушалките, увесени на врата му.

— Опитах се. Не можах да се съсредоточа.

— Съжалявам, че не бях добра компания.

— Често ли те спохождат кошмари? — попита той.

— Вече не толкова.

— Но преди по-често, така ли?

— Когато бях малка.

— Този за какво беше?

— Не си спомням — излъга Чарли, решавайки, че така е по-лесно.

— И аз никога не си спомням сънищата — съобщи Алекс. — Само откъслеци от време на време. Понякога се събуждам посред нощ, облян в студена пот, мислейки си, че ме преследва някакъв човек с нож в ръка.

— Струва ми се, че го познавам — каза Чарли.

— Едър мъж с черно палто, с мъгляво и неясно лице?

— Точно той е.

— Е, отстъпвам ти го.

— Благодаря.

Алекс се засмя.

— Разкажи ми за децата си.

— Какво да ти разкажа? Те са идеални.

Той се засмя.

— Естествено. Не бих си и помислил друго. Как се казват?

— Франи и Джеймс. Той е на пет. Тя на осем.

— Франи и Джеймс — повтори той. — Хубави имена.

— Сестрите ми не са съгласни. Те очакваха да се казват Франи и Зуи.

— Моля?

— „Франи и Зуи“ — повтори по-силно тя. — Това е книга от Дж. Д. Селинджър. „Посредствена книга от един посредствен писател“, както би казал баща ми.

Алекс изглеждаше порядъчно объркан.

— В нашето семейство е нещо като традиция да даваме на децата си литературни имена. Сестрите ми и аз сме кръстени на сестрите Бронте — призна и се почуди защо ще му признава каквото и да било. Реши да не му разказва анекдота за „Мрежата на Шарлот“. — Ан и Емили продължиха този литературен метод. Ан кръсти децата си Дарси и Тес.

— От „Гордост и предразсъдъци“ и „Тес от рода Д’Ъбървил“ — констатира Алекс.

— Впечатлена съм — похвали го Чарли и наистина се впечатли. Повечето адвокати, които познаваше, четяха само юридически списания и по някой шпионски роман от време на време.

— А Емили?

— Катрин, естествено!

— Естествено. Какво друго от адашката на авторката на „Брулени хълмове“?

— Бърза мисъл — отбеляза Чарли.

— Някои биха казали дар слово.

— Това е добре. Аз харесвам дар словото.

Алекс се засмя и отново насочи цялото си внимание към движението по магистралата.

— Почти стигнахме — обяви той и кимна към недалечното отклонение за Окичоби.

Десет минути по-късно той спря колата пред дома й.

— Благодаря. Наистина оценявам всичко, което направи. — Тя разкопча предпазния колан и отвори вратата.

— Удоволствието беше мое.

— Искаш ли да влезеш за по питие? — попита тя и тутакси прехапа долната си устна. Какво й ставаше? Наистина ли искаше да удължи следобеда? Не бяха ли напълно изчерпали вече запасите си от учтив разговор?

— Наистина не мога — каза той. — Но ще ти се обадя като направя някои уговорки. Може би към края на седмицата.

— Звучи добре. — Чарли слезе от колата.

— Обади ми се, ако имаш някакви въпроси.

— Добре. Още веднъж благодаря. — Тя помаха, когато колата потегли, но той не гледаше. Пръстите й безцелно помръднаха във въздуха и едва тогава осъзна, че някой я наблюдава.

— Лин, здравей — подвикна към съседката, вторачена в нея иззад огромното американско знаме, заемащо голяма част от предния й двор.

Лин обаче се направи, че не я познава, завъртя се на прекомерно високите си токчета и забърза по алеята към дома си. Няколко секунди по-късно шумът от затръшната врата проехтя по улицата.

Времето й стигна точно, колкото да си вземе душ и да се преоблече в любимите си дънки, преди Глен да върне Джеймс вкъщи след техния следобед на лъвското сафари.

— Прекарахме си най-страхотното време — провикна се Джеймс и прелетя през къщата към тоалетната.

— О, чудесно — подвикна след него Чарли. — Ами ти? — попита тя Глен, който пристъпваше до входната врата, все така първично привлекателен. Тя мълком благодари, че инстинктът й по отношение на него се оказа правилен.

— Прекарахме си най-страхотното време — повтори той дума по дума.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарна…

— Не е нужно. Как мина с Джил Роумър?

— Май ще напиша книгата — каза тя.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Сигурна съм — отговори му и си даде сметка, че е така.

— Ами тогава, толкова по-добре за теб. Поздравления.

С бърза усмивка Чарли се опита да прикрие разочарованието си. Двама мъже й отказваха в един следобед. Случваше й се за първи път.

— Май така и не ми каза защо се обади онзи ден — осмели се тя. Поне тогава сигурно е искал да я покани.

— Исках само да проверя дали брат ти е добре.

— О! — За бога, наистина губеше вярната си преценка. — Джеймс — провикна се към тоалетната, по-силно, отколкото й се искаше. — Ела и кажи довиждане на Глен.

— В тоалетната съм — викна Джеймс в отговор.

— Пределно откровен — засмя се Глен. — Довиждане, Джеймс. Ще се видим скоро.

— Довиждане, Глен.

— Задължена съм ти — напомни му Чарли.

Той бе изминал вече наполовина алеята, когато се обърна към нея.

— Не се безпокой — каза й. — Напълно решен съм да се възползвам.