Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (12)

Глава 12

Работникът с жълтата каска я гледаше от съседния покрив, докато Чарли паркираше колата в алеята пред дома си. Тя му се усмихна на слизане и в отговор той също се усмихна.

— Как е? — провикна се той.

— Добре — викна и Чарли. — Ами при теб?

— Върви. Чакам да дойде уикенда.

— Е, приятен уикенд. — Чарли се огледа притеснено наоколо. Последното нещо, за което имаше настроение, бе нов сблъсък с Гейб Лопес. Все още й се гадеше от срещата с Мич Джонсън.

Как си позволяваше да използва колоната й, за да й го върне за това, че го отряза, мислеше си тя, докато отключваше входната врата. Всъщност, предстоящата колона бе една от най-силните от месеци насам. Може би не толкова секси, колкото някои от последните й работи. Но полусериозното й предположение, че един от начините да бъдат спрени хората да карат пияни, е да ги измъкват от колите им и да ги застрелват на място, трябваше да звучи едновременно противоречиво и провокативно. Можеше дори да накара брат й да седне и да си вземе бележка, а даже и да го убеди да отговори на обажданията й. Къде беше той? Цяла седмица не го бе чувала.

Още един мъж, който сякаш я избягваше, даде си сметка, докато затваряше вратата зад себе си. Отправи се към спалнята със смътното усещане за гадене.

Вярваш ли, че душевното ни състояние може да повлияе на физическото?

Вече сама не зная в какво вярвам, помисли си Чарли. Влезе в стаята си и смени бялата тениска с друга, абсолютно същата. Вярвам, че децата имат правото да растат в домове, където домашните им любимци не биват застрелвани пред очите им, където не ги принуждават да ядат от пода, където не ги бият и насилват сексуално.

Дали Джил й казваше истината? А дори и всичко, което казваше или намекваше, да беше лъжа, това можеше ли да извини поведението й? Фактът, че Джил Роумър е била жестоко малтретирана като дете, беше ли оправдание за собственото й нечовешко отношение към други деца по-късно?

Всички сме продукт на своето детство. Всичко онова, в което се превръщаме като възрастни, тръгва от това, което сме били като деца, как са се отнасяли с нас, кой и какво е оформило нашите възгледи и ценности. Ние сме онова, което сме били.

— Само че по-големи — произнесе на глас Чарли.

Как можеше обаче това да обясни защо хиляди малтретирани деца все пак порастват и стават грижовни и отговорни възрастни? И обратно, какво да кажем за потомците на внимателни и любящи родители, които по-късно убиват без никакви угризения? Кое караше едната сестра да мечтае за Корпуса на мира, а другата да ражда убийствени фантазии, свързани с клане на невинни?

Детството може и да ни формира, реши Чарли на път за кухнята, но има такова нещо като избор. Ние сме онова, което правим.

Тя отвори хладилника и си взе оранжада. Изпи я направо от кутийката. Виж моето семейство, продължаваше да си мисли. Всъщност, не. Недей.

Но беше твърде късно. Роднините й вече се редяха пред нея. Емили, с изрядния си рус кок и мелодичен репортерски глас; Ан, с меката си кестенява коса, увита небрежно около главата; Брам, с гъвкавите си крайници и дълги мигли. Толкова сме различни, помисли си Чарли, мъчейки се да прогони видението. И все пак, не чак толкова различни. Сестрите бяха амбициозни и успешни, и трите в сходни области. Всяка от тях имаше деца от различни провалени връзки. Всички носеха невидими рани. Начинът, по който се справяха с раните си, ги правеше различни.

А Брам?

Той със сигурност бе по-чувствителен от сестрите си, по-податлив на саморазрушителни действия, по-склонен да се предаде без бой.

Ние сме продукт на своето детство в крайна сметка.

Затова ли самата тя бе толкова твърдо решена да осигури на децата си възможно най-доброто детство, да е винаги вкъщи, за да ги поздрави след училище и никога не се отделяше от тях за повече от два дни? Затова ли се ужасяваше от самата мисъл за брак, никоя нейна връзка с мъж не бе траяла повече от два месеца и никога не си позволяваше лукса да се влюби?

— А може би просто не съм срещала подходящия човек — каза Чарли, довърши оранжадата си и си погледна часовника. Децата щяха да се приберат всеки момент, затова излезе на входа и седна на стълбите да ги почака. Обожаваше тези няколко минути на очакване, в които си представяше лицата на децата си и как те автоматично светваха, щом я видеха. Почуди се, дали някога майка й е изпитвала същото. Но когато се опитваше да си представи майка си да я чака на входната врата, виждаше само празно пространство. Най-силният детски спомен на Чарли за майка й бе нейното отсъствие.

А после най-неочаквано, двайсет години след като си бе отишла, тя се върна. Чарли си спомняше този пръв телефонен разговор дума по дума.

— Шарлот? — плахо бе попитала жената.

Чарли тутакси разбра, че това е майка й. Очаквала бе този момент, готвила се бе за него през целия си живот. Къде си? Къде беше? Смяташ ли, че можеш просто така да се промъкнеш обратно в живота ми след всичките тези години? Но когато най-накрая това все пак се случи, тя бе онемяла. Не можеше да произнесе и звук. Едва дишаше.

— Шарлот, скъпа, ти ли си? Моля те, не затваряй — бе добавила и Чарли наистина се колебаеше дали да не го направи. — Аз съм майка ти, скъпа. Разбра, нали? Моля те, кажи нещо, миличка. Зная, че не заслужавам, но моля те, кажи нещо.

Къде си? Къде беше? Смяташ ли, че можеш просто така да се промъкнеш обратно в живота ми след всичките тези години?

— Как ме намери? — бе успяла да изплюе най-накрая Чарли.

— Наех частен детектив. Той каза, че трябвало просто да използвам интернет и съм щяла да те открия сама. Но аз не разбирам как работи това проклето нещо и о, Господи, толкова се радвам да чуя гласа ти. Добре ли си, скъпа? Можем ли да се срещнем? Аз съм тук, в Палм Бийч. Мога веднага да дойда при теб.

— Смяташ ли, че можеш просто така да се промъкнеш обратно в живота ми след всичките тези години? — студено я бе попитала Чарли, смогнала най-накрая да изтика думите от устата си.

— Зная, че си сърдита — бе отговорила майка й. — Зная, че не заслужавам прошка от теб. Не я очаквам. Надявам се само да имам шанс да ти обясня. Моля те, Чарли.

Гърлото на Чарли се сви, а очите й се напълниха със сълзи.

— Защо ме нарече така?

— Ами, изчетох всичките ти статии, скъпа. От най-първата, преди година. Детективът ги намери за мен. Принтира ги. Толкова интересни и добре написани. Ужасно се гордея.

— Харесаха ли ти? — чу се да пита Чарли.

— Обожавам ги. И името на колоната — УЕБСАЙТ, — и твоят имейл адрес — Charley’sWeb.com, — толкова находчиво, скъпа, макар нищо да не разбирам от компютри. Детективът предложи да се свържа с теб чрез имейл, вместо да рискувам с директен контакт — той дори предложи сам да го направи, когато видя колко се ужасих от цялата идея, — но всъщност аз исках просто да чуя гласа ти. Моля те, може ли да се срещнем?

Не, не може да се срещнем. Ти ни напусна. Вече не си част от моя живот. Мразя те.

— Добре.

— О, скъпа, благодаря ти. Кога? Мога да дойда веднага.

— Знаеш ли фонтана по средата на „Сити Плейс“?

— Не, но съм сигурна, че ще го намеря.

— Ще те чакам там след час. — И Чарли затвори, преди да е променила мнението си.

Майка й вече чакаше, когато тя пристигна, въпреки че Чарли бе подранила с двайсет минути. Двете жени тутакси се разпознаха, независимо от разстоянието на годините. Елизабет Уеб бе точно толкова впечатляваща, колкото Чарли си я спомняше, косата й бе пак толкова черна, краката — толкова дълги. И макар сега бледата й кожа да бе набраздена от бръчки, а тъмните й очи — замъглени от сълзи, тя бе красива, както винаги. Чарли нарочно не си бе сложила грим, нито се бе облякла специално. Носеше същите дънки и морскосиня фланелка, с които бе цял ден.

— Боже, колко си красива — бе промълвила майка й.

Мекият звук от гласа й внезапно бе заглушен от чуковете на съседния покрив. Чарли вдигна очи и видя симпатичния работник с жълтата каска, приклекнал на едно коляно до друг, не толкова симпатичен, също с жълта каска. Чуковете в ръцете им се движеха ритмично нагоре-надолу, но какво точно чукаха, си остана тайна. Този шум се разнасяше от седмици вече. През последните години целият квартал бе претърпял мащабни ремонти. Незабележителните някога, къси и занемарени улички в една доста забутана част на града, населена главно от бедни и недоволни, бяха получили нов шанс за живот с откриването на зрелищния открит мол, известен като „Сити Плейс“, величествения „Кравис център“ за изпълнителски изкуства и накрая обширния конферентен център на Палм Бийч. Всеки от тях бе привлякъл повече туристи и повече пари в областта, а с тях и още строителство. Тук вече не беше просто един маршрут, по който се преминава с кола — колкото се може по-бързо, със затворени прозорци и заключени врати, — за да се стигне до същинския Палм Бийч. Тази лента от Окичоби, между Конгреса и Дикси, сега бе станала цел, сама по себе си.

В резултат, районът бе почнал да придобива все повече класа. Изникнаха скъпи кооперации, съществуващите къщи бяха изкупени, съборени и на тяхно място построени нови. Чарли се бе нанесла в миниатюрната си къщичка веднага след раждането на Франи, бе предплатила първите няколко години, а после използва парите, оставени от баба й, за да я купи. Баща й неохотно бе дал съгласието си. Тя вече бе тук, когато Лин и Уоли Муър се нанесоха в къщата на ъгъла; видя как Гейб Лопес пренесе тогава още младата си булка през прага; бе протестирала пред градския съвет, когато семейство Ривърс от другата страна започнаха да копаят басейн в задния си двор. Наблюдаваше как, малко по малко, старите дървени покриви се заменяха с модерни керемидени, пристрояваха се спални на втория етаж, тотално се ремонтираха кухни. Все някой нещо правеше. Едва свършваше един ремонт и почваше друг. Само къщата на Чарли изглеждаше почти така, както когато се нанесе.

Училищният автобус зави иззад ъгъла и Чарли скочи на крака. Няколко секунди по-късно Франи преведе по-малкия си брат през улицата. Джеймс гордо размахваше последното си произведение на изкуството над главата си.

— Това са няколко елена, които пият вода от езерце насред гората — обясни той трите неправилни кафяви петна, синия кръг и множеството зелени черти. — Виждаш ли ги? — попита. — Виждаш ли елените? Виждаш ли ги?

— Фантастично — Чарли наистина си мислеше така. Тя се обърна към дъщеря си. — Ами ти, сладката ми? Какво ще ми покажеш?

— В петък нямаме рисуване — отговори Франи с тона на човек, който е повтарял това много пъти.

— Вярно. Забравих.

— Жаден съм — изтърси Джеймс.

— Сети ли се да купиш ябълков сок? — попита Франи. По гласа й личеше, че подозира, че това е поредното нещо, което майка й е забравила.

По дяволите, помисли си Чарли.

— Съжалявам. Ще изляза по-късно и ще купя.

Един черен „Шевролет“ зави зад ъгъла и спря на алеята пред съседната къща. Дорийн Ривърс, привлекателна брюнетка на около четирийсет, слезе от колата и почна да разтоварва покупките си от багажника.

— Хей. Нека ти помогна — предложи Чарли, приближи се и пое тежката чанта от ръцете на изненаданата жена.

— Искаш ли да видиш рисунката ми? — високо попита Джеймс й изтича до тях. — Няколко елена пият вода от езеро в гората.

— Много е добро — каза Дорийн и очите й се разшириха, щом Чарли грабна втора торба от багажника и понесе двете към входната врата.

Защо ме гледа така, зачуди се Чарли, чувствайки забития в гърба й поглед на жената. Наистина, двете почти не си бяха говорили, откакто Чарли се бе оплакала от техния басейн. Но тя не бе чак толкова враждебна. Нали така?

— Ти купила ли си ябълков сок? — попита Джеймс. — Мама е забравила.

— Ами, не, не съм купила — отговори Дорийн. — Но мисля, че имам малко в хладилника, ако искаш.

— Може ли, мамо? Може ли?

— Ами, аз…

— Разбира се, че може. — Дорийн Ривърс отключи входната врата и покани колебаещата се Чарли и нетърпеливите й деца в хладната къща. — Кухнята е в дъното — посочи тя.

— Къщата ти е чудесна — отбеляза Чарли, оглеждайки тъмния паркет и подбраната лъскава мебелировка.

— Струва ми се, че разположението е същото като у вас — каза Дорийн, докато оставяха чантите с покупките върху плота на модерната стоманеночерна кухня. — Само дето пристроихме една спалня и разбира се… басейна.

— Моят татко прави басейни — гордо обяви Джеймс, пристъпвайки от крак на крак. Дорийн наля на него и сестра му по чаша ябълков сок.

— Да. Мисля, че точно той направи и нашия басейн. — Тя плахо погледна към Чарли. — Мога ли да ти предложи нещо разхладително?

— Не, благодаря. Наистина не биваше да те притесняваме.

— Не ме притеснявате. Всъщност, това май е най-дългият разговор, който сме водили.

— Майка ми не смята, че е уместно човек да се сприятелява прекалено със съседите си — обясни Франи. Чарли затвори очи и се помоли да връхлети някой ураган.

— Да, и аз така си помислих.

— Къде са твоите деца? — попита Джеймс с ясен глас.

— Аз имам само един син. Казва се Тод и сега е на училище.

— Изпий си сока, Джеймс — пришпори го Чарли.

— Искам да видя басейна на татко — заяви Джеймс. — Може ли?

— Джеймс…

— Разбира се, че може. — Дорийн Ривърс отвори плъзгащата се врата към задния двор, по-голямата част от който бе заета от малък бъбрековиден басейн. — Всъщност, защо не идете до вас и не си вземете банските, а после да се върнете и да поплувате?

— Може ли, мамо? Може ли? — задърпа я за ръката Джеймс.

— Не мисля.

— Моля те! — проплака Джеймс. Дори Франи я гледаше умоляващо.

— Ами ако си сигурна, че не се натрапваме прекалено.

— Нямаше да го предложа, ако смятах така.

— Е, благодаря ти. Предполагам, че става.

— Не се притеснявай. Няма да трябва да ми говориш — лукаво се усмихна Дорийн, но думите й бяха заглушени от възторжените викове на Джеймс.

 

 

По-късно, когато децата вече си легнаха, Чарли с изненада дочу на вратата да се чука.

— Кой е? — попита тя, мислейки си, че сигурно е Дорийн Ривърс. Дошла е да поиска чаша захар, да й донесе домашно приготвен кекс или каквото там правеха съседите, когато искаха да демонстрират приятелство, нещо, което Чарли упорито бе избягвала през всичките тези години, понеже не искаше да рискува… това. Контакти, приятелство, зависимост. Каквото и да е. Здравата ограда означава здраво съседство, според поета Робърт Фрост. Струваше ли си да се разкъсат въображаемите бариери, градени с години — едно спонтанно предложение да помогне с отнасянето на няколко торби с покупки?

Това май е най-дългият разговор, който сме водили.

Е, добре. Няма причини за безпокойство, реши тя, сещайки се за Лин Муър и Гейб Лопес. Рано или късно пак щеше да намери начин да я изолира. Чарли въздъхна и отвори вратата.

От другата страна на прага се усмихваше красив млад мъж с къдрава кестенява коса и трапчинки на поруменелите страни. Трябваше й една минута да се сети кой бе той. Едва го позна без жълтата каска.

— Помислих си, че може и да сте си вкъщи — каза той и измъкна бутилка червено вино иззад гърба си. — Искате ли да ми правите компания?

Чарли хвърли поглед зад гърба си, почти очаквайки да види Джеймс и Франи да стоят там и да ги наблюдават. Но те спяха дълбоко, беше петък вечер, а тя от месеци не бе имала истинска среща, да не говорим, че дори от по-дълго време не бе правила секс и… какво й ставаше?

— Не мисля така, благодаря.

— Сигурна ли си? — Той се мъчеше да не изглежда прекалено разочарован. Красивите му черти излъчваха развеселено недоверие, което подсказваше, че и преди е използвал този трик и не е свикнал да го отхвърлят.

Какво толкова, запита се тя. Няколко чаши вино с красив непознат, няколко сладки лъжи, прошепнати в ухото й, още няколко в неговото. Няколко меки страстни целувки, няколко ловки ласки, водещи навярно до няколкочасово правене на неангажираща бурна любов.

Къде? На дивана? В леглото й?

Където децата можеха да дойдат и да ги видят.

Какво би могла да им каже? Как би могла да им обясни?

Не, този мъж не е новият ви татко. Аз едва го познавам. Не, той няма да остане.

Неангажираща? — повтори си мълком. И откога нещо в живота й бе неангажиращо?

Спомни си първия път, когато Франи бе отишла на рожден ден на своя съученичка.

„Къде живее таткото на Ерин?“ — бе попитала тя, когато Чарли отиде да я вземе.

„Той живее с Ерин и майка й“ — бе отговорила Чарли.

Обърканото изражение на лицето на Франи бе заменено от почуда.

„Искаш да кажеш, че майките и татковците могат да живеят заедно ли?“ — попита тогава.

Чарли се втренчи в мускулестия младеж, усмихващ й се съблазнително от стълбите. Без каската си бе дори по-секси, помисли тя и почувства как решимостта й отслабва и тялото й я тласка към него.

— Сигурна съм — заяви и тихо притвори вратата.