Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (22)

Глава 22

— Е, как мислиш? Смяташ ли, че наистина има някакъв Джак? — Чарли попита Алекс.

— Мисля, че има някой. Дали се казва Джак или не, не мога да кажа.

— Никога ли не ти е казвала, честно?

Алекс поклати глава, взе вилицата си и я забучи в салатата.

Седяха в тясната задна заличка в „Сентро“, непретенциозен италиански ресторант, намиращ се в още по-непретенциозния мол на няколко километра от Пемброук Пайнс, пиеха страхотно вино и се преструваха, че предстоящата вечеря е само бизнес. Дали? — запита се Чарли. Какво всъщност беше тази вечеря?

— Джак и Джил — промърмори тя. — Някак прекалено перфектно.

Алекс повдигна едната си вежда, набучи на вилицата от салатата и я лапна. Успяваше да изглежда привлекателен, дори и с проблясващата по устните му мазнина.

— Не ти ли харесва карпачото^[1]? — Той посочи с брадичка едва докоснатия й ордьовър.

— Не, вкусно е. — Чарли вдигна към устата си парченце месо, но го остави обратно. — Просто, толкова е дразнещо — продължи тя. — В един момент си мисля, че двете с Джил отбелязваме напредък, в следващия тя напълно се затваря в себе си.

— Ти стигна опасно близо.

— До какво?

— До истината, явно.

— Истината е всичко друго, но не и явна — поправи го Чарли.

— Истината е, че Джил не е действала сама. Истината е, че някой друг е поръчвал музиката.

— И този друг е Джак, водното зърно? — Чарли се облегна назад, Алекс хапна още салата. — Какво правя аз тук, Алекс?

— Във всеки случай, не си ядеш ордьовъра, доколкото виждам.

Чарли се засмя и отново поднесе вилицата до устните си.

— Имах предвид…

— Зная какво имаше предвид.

— Какво правя с Джил? Или може би трябва да кажа, какво прави Джил с мен? Всичко това някоя от нейните сложни игрички ли е? Играе ли си с мен? Както си е играла с Тами Барнет и с близнаците Старки, преди да ги… — Гласът й заглъхна, погледът й се спря на ръчно рисуваната карта на Италия на стената зад главата на Алекс.

— Не мисля така — възрази Алекс. — Искрено смятам, че иска да сътрудничи, че иска истината да излезе наяве. Зная, че за нея си голяма работа.

— Трябва ли да се почувствам по-добре от това? Че една психопатка детеубийца ме мисли за страхотна?

— Не й е лесно, Чарли. Никога преди не е говорила за някои от тези неща. На никого.

— Дори и на теб ли?

— Дори и на мен. — Той довърши салатата си. — Поне не в такива подробности, както ги разказва на теб. Знаех за Итън, разбира се. И имам подозрения за баща й.

Чарли прокара пръсти по ръба на бялата покривка.

— Какви например?

Алекс се поколеба.

— Хайде де, Алекс. Зная, че Джил ти е дала разрешение да ми разкажеш за това.

— Да, даде ми. Но аз съм свикнал да пазя тайните на клиентите си, не да ги разкривам пред репортери. Трудно е да наруша навика си.

Чарли установи, че се почувства странно засегната от свеждането й до обикновена репортерка. Не ставай смешна, укори се мълком тя, пъхна карпачото в уста и яростно го задъвка. Нима не си именно такава? Репортерка. Която се опитва да си върши работата. Да измъкне истината. Да напише провокативен бестселър за една безсърдечна и студенокръвна социопатка, който да я направи богата, известна и уважавана, не непременно в този ред. Каква друга, освен репортерка можеше да е за него?

Каква друга би искала да бъдеш? — почуди се, без да иска.

— Е, какви подозрения имаш по отношение на бащата на Джил? — попита тя, стараейки се да не забелязва колко изискано изглежда Алекс в синия си костюм, нито как цветът му подчертава синьото на очите му. Какво й ставаше?

Явно, не му пука, помисли си тя.

— Как така ти не си споменал нищо от това в процеса срещу Джил?

— От кое?

— Насилието, семейната история, тайнственият Джак.

— Исках.

— Джил ли не ти разреши?

— Тя отказа да свидетелства — простичко отговори той. — Каза, че щяла да отрече всичко, ако само спомена за възможно насилие или съучастник.

— Понеже е прикривала някого или понеже се е страхувала?

— Навярно по малко и от двете. — Той довърши виното в чашата си и се огледа за келнера. — Предполагам, че тази книга ще бъде нейното свидетелско показание.

— Малко късно, не мислиш ли? Тя вече е осъдена на смърт.

Алекс се размърда на мястото си и избута чинията от салатата си по средата на масата, като едва не събори вазата с ярки изкуствени цветя.

— Ясно ми е на какво е осъдена клиентката ми, госпожице Уеб — заяви той.

— Извинявай. Не исках.

— Не. Ти извинявай — прекъсна я Алекс. — Не исках да ти се сопвам така. Мислиш ли, че можем да поговорим за нещо друго? Каквото и да е. Поне за мъничко?

— Разбира се.

Настана мълчание.

— Е, какво те накара да станеш адвокат? — попита Чарли и превъртя очи. Най-тъпият от всички тъпи въпроси, помисли си тя и се почувства като тийнейджърка на първата си среща. Защо й беше толкова нервно?

— Ще ме извиниш ли за минута? — попита той, сякаш тя не бе казала нищо, и стана от масата, преди Чарли да успее да отговори.

Проследи го с поглед, докато изчезна към тоалетните в дъното.

— Е, много добре върви — промърмори на себе си. А ти как си мислеше, че ще върви? Явно беше, че човекът ни най-малко не се интересува от нея и я е завел на вечеря — още в пет часа следобед, когато мястото беше пълно с пенсионери, дошли, заради промоционалните цени — и то, понеже се е чувствал задължен да го стори. А сега нямаше търпение да се махне от нея. Затова толкова я подканяше да си довърши ордьовъра. Не защото искаше да я впечатли с качеството на храната, а за да може келнерът да им сервира основното ястие и да си тръгнат. И тъй като тя бе дошла със собствената си кола, нямаше дори да му се наложи да търпи компанията й по дългия път към вкъщи.

А самата тя не искаше ли съвсем същото? Откога бе почнала да гледа на Алекс Прескот като на нещо друго, освен като на средство към целта? Дори не бе чак толкова привлекателен, реши, докато го гледаше да заобикаля масите, приближавайки се към нея. Не беше само синевата на очите му, нито дори начинът, по който сякаш виждаше право през нея, като че ли се взираше в самата й душа и можеше да прочете и най-съкровените й мисли — наум изрецитира Чарли, когато той се спря да поговори с келнера. Нито дръзкият маниер, с който заемаше центъра на помещението — леко наклонени напред, стегнати бедра, палци, предизвикателно увесени на джобовете на прилепналите дънки, докато събраните устни отправяха мълчалива покана и я предизвикваха да се приближи.

— Мамка му — изруга на глас тя и на един дъх изпразни виното в чашата си.

— Нещо не е наред ли? — попита Алекс, издърпа стола си и седна.

Чарли протегна празната си чаша.

— Свърши ми виното.

— Поръчах на сервитьора да ни донесе по още една чаша. И така — каза той и се облегна на лакти. — Какво ме е накарало да стана адвокат? Това ли беше въпросът?

Тя сви рамене.

— Вежлив разговор номер 101.

Той се засмя.

— Ами, чакай да видим. Майка ми винаги е казвала, че мога да оборя в спор всеки. Една стара приятелка се оплакваше, че съм искал последната дума да е винаги моя. А идеята за справедливостта като цел винаги ме е възхищавала.

— Какво имаш предвид?

— По принцип хората се опитват да вършат нещата правилно. — Обясни той. — Стане ли нещо лошо, все си мислиш „Всяко зло за добро“ и търсиш доброто, което ще произлезе. Счупи се нещо, инстинктивно пробваш да го поправиш. Някой се удари и го целуваш да му мине. Семейство се разпада, търсиш кого да обвиниш. Невинни са заклани, искаш главите на виновните. Някой трябва да плати. Хората искат справедливост — заключи той. — Мислят, че това има значение.

— Да не би да казваш, че няма?

— Казвам, че не съм се отказал напълно от идеята, заради която — отговарям на въпроса ти — станах адвокат.

— Идеалист и циник в едно — не без възхищение произнесе Чарли.

— Харесва ми структурата, която създава правната система — продължи Алекс отново, сякаш тя не бе казала нищо. — Самото съчетаване на тези две думи — право и система, — идеята, че може да съществува система на справедливостта, ми се струва възхитителна. Харесва ми цялата тази институционализирана процедира — арести, обвинения, предварителни процеси, предявяване на обвинения, процеси, присъди, обжалвания. Харесва ми, че хората идват при мен, понеже мислят, че мога да им помогна. Харесва ми, че понякога съм в състояние да го направя. Радвам се, че мога да използвам способността си да оборя всекиго за нещо добро и че понякога последната ми дума е достатъчно силна, за да спаси някого от затвора. От време на време дори помагам на справедливостта да възтържествува.

— Справедливостта идва и те целува — засмя се Чарли.

Неочаквано Алекс се надигна, надвеси се над масата и я целуна по устните. После пак седна, без да откъсва поглед от сменящите се цветове на лицето й, а в това време келнерът пристигна с две нови чаши вино.

— Извинявай. Не биваше да го правя — каза Алекс веднага, след като човекът се оттегли.

Чарли не каза нищо. Ако проговореше, гласът й щеше да издаде приятната тръпка на устните й. Какво се бе случило току-що?

— Можем ли да се престорим, че не съм го направил?

— А ти защо го направи? — попита Чарли.

— Защото очевидно съм идиот.

— Не мисля, че си идиот.

— Наистина ли?

Чарли поклати глава. Алекс се приведе и отново я целуна. Този път Чарли му отвърна.

— Е, това е изненада — каза Алекс, когато келнерът се върна с вечерята им.

— Определено — съгласи се Чарли.

— Извинете — обади се сервитьорът. — Не поръчахте ли лазаня?

— Напротив — каза Алекс. — Определено си поръчах лазаня.

— А за мен са специалните равиоли. — Сервитьорът постави равиолите пред Чарли. Парата, надигаща се от чинията, малко замъгли образа на мъжа насреща й. Кой е той, хвана, се, че се пита тя. И по-точно, тя коя е? — Чувствам се като героиня в някоя от книгите на сестра ми — призна накрая.

— И какво е усещането?

— Доста добро, всъщност.

Те се засмяха.

— Какво точно стана? — попита Чарли.

— Аз те целунах. Ти също ме целуна — обясни той.

— Но защо ме целуна? Не мислех даже, че ме харесваш.

— Не си мислела, че те харесвам ли? — невярващо повтори Алекс. — И затова се подлагам на това невероятно отегчително пътуване, защото не те харесвам?

— Реших, че просто се грижиш за интересите на Джил.

— В този случай се грижех по-скоро за своите.

— Наистина ли?

— Поглеждаш ли се изобщо в огледалото? — попита Алекс. — Господи, първия път, когато влезе в офиса ми, едва не паднах от стола. После пък си отвори устата и стана дори по-хубаво. Ти се оказа умна, жизнерадостна — пикоч и оцет, както обичаше да казва майка ми — и аз си казах, мамка му, човече, сега го загази.

— Действително успя да ме заблудиш.

— Бог ми е свидетел, че се опитах.

— Аз те помислих за арогантен кучи син. Което не е непременно лошо — побърза да уточни Чарли. — Аз имам слабост към арогантни кучи синове.

Той се засмя.

— Все си повтарях, че трябва да спазвам дистанция, да гледам всичко да е любезно и професионално, да се мъча да не забелязвам колко добре изглежда косата ти, колко хубаво миришеш. Но после ти седна срещу мен, не си ядеше карпачото, поведе вежлив разговор номер 101 и каза нещо за целуване… И аз така и направих.

— И така, какво ще стане сега?

— Зависи от теб.

— Ами, аз всъщност не съм много гладна — Чарли бутна чинията си настрани. — Обикновено не се храня толкова рано.

— Можем да поискаме да ни увият храната за вкъщи — предложи Алекс. — Ще си я изядем по-късно.

— По-късно ли?

— После.

— После? — повтори тя. — Като в „и после заживели щастливо“?

Той се засмя.

— Като в „после“.

 

 

Беше почти десет часа, когато най-накрая се наканиха да си изядат вечерята.

— Умирам от глад — заяви Чарли, отвори равиолите си и видя как лютивия доматен сос покапа по предницата на бледосинята риза на Алекс.

— О, не. Виж какво направих.

Алекс се пресегна през кръглата стъклена масичка да обърше разлятото и пръстите му докоснаха голите гърди на Чарли отдолу.

— Това е стара риза.

Седяха в тясната трапезария до голямата кухня в едностайния му апартамент, намиращ се в сърцето на Палм Бийч Гардънс. Апартаментът бе на седмия етаж и гледаше над едно изкуствено езерце към новия площад със скъпи ресторанти и фирмени магазини. Блестящият Гардънс Мол се намираше в тясна близост. Океанът бе на по-малко от десет минути път. Бих живяла тук, улови се, че си мисли Чарли, но тутакси прогони тези мисли от главата си. Една нощ не променя живота. Само защото Алекс Прескот бе добър в леглото — нека кажем страхотен, — не означаваше, че връзката им щеше да продължи повече от останалите. Тя отново напълни уста с равиолите, надявайки се Алекс да се задържи поне достатъчно дълго, че да си завърши проучването.

— Мръщиш се — каза той.

— Така ли?

— Да нямаш задни мисли?

Тя поклати глава.

— Само се чудех как това ще повлияе на съвместната ни работа.

— Изобщо не е нужно да влияе. И двамата сме професионалисти.

— Да, но аз съм момиче — през смях му напомни Чарли. — Момичетата не се поддават толкова лесно на професионална дисциплина, колкото момчетата.

— Някак се съмнявам в това. — Той взе хапка лазаня, после друга. — Как така никога не си се омъжвала? — попита и добави: — Не ми отговаряй. Беше тъп въпрос.

— Не, не беше. Искам да кажа, след като в крайна сметка имам две деца. — И които майка й щедро се бе съгласила да гледа, докато самата тя се прибере у дома.

— На среща ли си? — бе попитала Елизабет, когато Чарли й се обади от ресторанта.

— Не е среща.

— Разбира се, че не. Приятно прекарване, скъпа.

— Просто бракът никога не е бил сред приоритетите ми — сподели Чарли сега. — Предполагам, заради нещастния брак на родителите ми. — Тя сви рамене. — Ами ти?

— Веднъж бях много близо. Преди няколко години. Не се получи.

Следващите няколко минути ядоха мълчаливо. Чарли бе гола под ризата, която по-рано, преди да правят любов, Алекс бе носил. Той бе по дънки и гол от кръста нагоре. Тя мислеше да го попита защо не се е получило онова с брака, но се отказа. Може би и сам не знаеше.

Кой наистина би могъл да каже защо една връзка не се получава? Нима всяка история си няма две страни? Действителността е субективна, истината — въпрос на мнение. Важно е само дали една връзка проработва или не.

— Е, какво е на дневен ред? — попита той. — Във връзка с книгата на Джил.

— Моята книга — поправи го Чарли.

Той се засмя.

— Извинявай. Твоята книга.

— Мислех да говоря с бившия приятел на Джил.

— Гари Годжович — каза Алекс, внимателно изговаряйки всяка сричка.

— Не го ли харесваш?

— Свидетелските показания на Гари в голяма степен предопределиха смъртната присъда на Джил.

— Доста обричащи — съгласи се Чарли. — Онази история, че я е видял да тормози коте в кухнята…

— Което тя винаги е отричала.

— Алекс — напомни му Чарли. — Тя е убила три малки деца. Защо ще е проблем да тормози една котка?

Алекс хвърли вилицата си в чинията.

— Като стана дума за животни, как е твоето кученце?

Чарли се улови, че неочаквано се е ухилила до уши.

— Страхотен е. Толкова е сладък. Прибирам се вкъщи, той ме чака на вратата. Сядам, скача в скута ми. Излизам от стаята — върви след мен. Ако изчезна дори и за две секунди, толкова се радва да ме види после, че ще кажеш, че с години ме е нямало. Мъча се да не се привържа прекалено много.

— Обаче звучиш така, сякаш вече си се влюбила в него.

— Е, има нещо много очарователно в безусловната любов. Но непрекъснато трябва да си повтарям, че той не е моето куче и че скоро ще се наложи да го върна.

— На Глен Макларън — заключи Алекс и почна нервно да барабани по стъкления плот на масичката.

— Има ли някакъв проблем? — попита Чарли.

— Колко добре познаваш този приятел?

— Глен ли? Не много добре. Но го смятам за приятел — отговори тя. — Пак те питам, има ли някакъв проблем?

— Не зная. Може и да има.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Алекс? Не е в характера ти да си толкова въздържан.

— Трябва да разбереш, че не се опитвам да си пъхам носа. Просто името ми се стори познато и затова малко се разтършувах. Оказа се, че по едно време Глен Макларън е имал финансови интереси в няколко клуба в Лодърдейл.

— Това ми е известно. Е, и?

— А известно ли ти е, че сред постоянните посетители на тези клубове е бил и един незначителен наркопласьор на име Итън Роумър?

— Какво?

— Открих, че една нощ Итън е бил арестуван, докато опитвал да продаде дрога на ченге под прикритие, обаче някакъв опитен адвокат по-късно успял да отхвърли обвиненията.

Чарли се опитваше да проумее току-що чутото. Какво означаваше?

— Да не би да искаш да кажеш, че Глен и Итън са свързани по някакъв начин?

— Нищо не искам да кажа. Всъщност, те биха могли и изобщо да не се познават.

— Това, че Итън е бил редовен посетител в клуб, на който Глен е бил един от собствениците, не означава нищо друго, освен…

— … това, че Итън е бил редовен посетител в клуб, на който Глен е бил един от собствениците — съгласи се Алекс.

— Напълно е възможно двамата никога да не са се срещали, дори да не са подозирали за съществуването на другия.

— Абсолютно.

— Просто съвпадение, трябва да признаеш.

— Може нищо да не е. Навярно не е нищо.

— Но ти не мислиш така — констатира Чарли.

— Не зная какво да мисля — призна Алекс.

— Мамка му.

— Навярно не е нищо — повтори той.

Чарли кимна.

— Просто бъди предпазлива, това е всичко. — Той заобиколи масата и сложи ръце на раменете й. Почна нежно да масажира врата й. — Можеш ли да останеш за през нощта?

Тя поклати глава.

— Не. Трябва да тръгвам за вкъщи.

— Ще карам след теб с моята кола — предложи й, когато тя бе вече облечена и на вратата.

— Не, това едва ли е необходимо.

— Настоявам.

— Алекс, наистина. Всичко ще е наред.

— Не спори — каза той.

Чарли се засмя. Не го каза на глас, но това бе един от споровете, които губеше с най-голямо удоволствие.