Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (23)

Глава 23

Когато Чарли влезе на пръсти във всекидневната, майка й спеше дълбоко на дивана, „Да помним любовта“ лежеше отворена в скута й, а Бандит дремеше в краката й.

— Мамо — тихо прошепна тя, Бандит незабавно скочи и развълнувано заподскача около нея. — Да, здравей, Бандит, здравей. Аз също се радвам да те видя. — Докато го произнасяше, Чарли осъзна, че това е вярно. — Мамо — прошепна малко по-силно тя и посегна към рамото на майка си, но точно преди да го докосне, ръката й спря. — Прибрах се.

— Скъпа — майка й отвори очи и се изправи. — Как мина?

— Добре. Всичко е наред.

Елизабет се усмихна и разкърши врат.

— Май съм задрямала. Колко е часът?

— Почти единайсет. Можеш да спиш тук тази нощ, ако искаш.

— О, не. — Елизабет сложи книгата на масичката, изправи се на крака и протегна ръце високо над главата си, с изопнати към тавана пръсти. — По-добре да тръгвам. — Взе яркочервения си шал, метнат на облегалката на дивана и го омота около раменете си, докато вървеше към вратата.

Чарли си помисли, че навярно би трябвало да се опита да я убеди да остане или поне да прекара няколко минути с нея, да я разпита как е минал денят й, но каза само:

— Утре ще ти се обадя. — В краката й Бандит излая за довиждане, докато майка й потегляше. — Трябва ли да действаш? — обърна се към кучето тя.

В отговор Бандит изтича до най-близкия храст и вдигна крак.

— Удивително — възхити се за пореден път Чарли. — Удивително — повтори тя, понеже това й се видя идеалната дума, която да опише събитията от изминалия ден. Да не говорим за тези от вечерта. Тя гушна кучето и пое по коридора към стаята на децата. Отвори вратата и надникна вътре. — Приятни сънища, сладки ангелчета — прошепна, после затвори вратата и се отправи към своята стая. Докато се събличаше, си припомни премереният начин, по който Алекс бе смъкнал всяка дреха от тялото й. Отново почувства нежния допир на ръцете му до гърдите и дупето си, устните му на врата си, нежното проникване на пръстите му между бедрата й, съвършеното проучване, проведено от езика му. Боже, ако и в съдебната зала бе толкова добър, колкото в леглото, би трябвало да е известен като Кларънс Дароу, помисли си тя и си припомни юридическата литература, струпана на пода във всекидневната му, заедно с една впечатляваща колекция филмова класика. Иначе апартаментът му не бе кой знае колко по-различен от тези на повечето мъже, които живеят сами — сложната стереосистема в голяма степен преобладаваше над всичко останало: кафявия кожен диван и съответен фотьойл върху под от мексикански теракот, голям телевизор и DVD плейър, както и старомодно видео с класически стари филми. Картините по стените бяха по-скоро за декорация, отколкото произведения на изкуството: някакъв пейзаж, купа със зелени ябълки, пристанище с лодки.

Спалнята обаче бе съвсем друго нещо. По стените преобладаваха красиви черно-бели снимки: напълно облечена двойка, полегнала на каменист плаж, се прегръща зад голям чадър — автор: Хенри Картие-Бресон; енергичен моряк целува млада жена на Таймс Скуеър в деня „Д“ — нападението над Нормандия от Робърт Дюсню; великолепна разцъфнала орхидея от Робърт Мепълторп; една снимка на Даян Арбъс на две сестри, втренчени в пространството; друга, на две жизнерадостно засмени жени, с отметнати назад глави и отворени усти.

— Бива си я тази колекция — бе прошепнала тя, после погледът й попадна на китарата, подпряна на бюрото срещу леглото. Лунната светлина, проникваща през страничния прозорец, се отразяваше в стъклото на монитора. — Може би по-късно ще ми посвириш.

— По-късно — бе отговорил той.

— После — бе прошепнала тя.

И двамата се бяха разсмели.

В последна сметка Алекс отказа да й посвири с аргумента, че това бил най-силният му коз, начинът да си гарантира, че тя ще дойде отново. По този въпрос няма две мнения, реши сега Чарли и тихо простена.

— Удивително — прошепна отново тя, изми си лицето и зъбите и се мушна в леглото. Бандит незабавно сгуши малкото си телце до коленете й и тя заспа дълбоко.

Сънува, че гони голям черен чадър през поле, пълно с цветя. Итън Роумър я гонеше, а няколко мъже в моряшки униформи стояха отстрани и го насърчаваха. Тя усети горещия му дъх на врата си, пръстите му я сграбчиха за косата. Почувства, че пада и сянката на Итън се надвесва над нея, докато я изправя на крака.

— Какво искаш? — проплака тя, а той почна да я увива цялата в един яркочервен шал. Само че мъжът вече не беше Итън. Беше Глен Макларън.

Чарли се сепна и се събуди с чувството, че се задушава. Бандит тутакси скочи на крака и почна да ближе потта по лицето и врата й.

— Няма нищо, Бандит — каза Чарли и го потупа по главата, опитвайки се да успокои и двама им. Сънят вече отзвучаваше, изпаряваше се като утринна роса. Спомняше си, че гонеше нещо, но вече не помнеше какво, а група моряци я гледаха. Така ли беше? И тогава Итън я бе сграбчил. Само че не беше Итън.

— Беше Глен — изрече на глас тя.

Глен Макларън е имал финансови интереси в няколко клуба в Лодърдейл.

— Е, и?

— А известно ли ти е, че сред постоянните посетители на тези клубове е бил и един незначителен наркопласьор на име Итън Роумър?

Е, и? Какво? Какво означаваше това? Означаваше ли нещо?

Чарли лежеше будна, въртеше се от една страна на друга, после на гръб и наблюдава в продължение на час бавно въртящия се вентилатор на тавана, мъчейки се да проясни мозъка си от всички подозрения. Накрая се отказа да спи, отиде в кухнята с Бандит по петите й и си направи чаша билков чай. Занесе го във всекидневната и се пльосна на дивана. Зачуди се дали и Алекс бе буден, дали и той нямаше проблеми със съня. Забеляза романа на сестра си на масичката и го взе. По дяволите, тя самата преживяваше тази проклета история. В такъв случай би могла да види какво да прави по-нататък. Пък и книгата вече бе приспала майка й. С малко късмет и с нея щеше да се случи същото.

Вместо това обаче Чарли стоя будна цяла нощ и чете. Малко преди 7:00 тя вече бе на последната страница.

Тифани гледаше как Блейк си тръгва. Както винаги, тя бе поразена от походката му, с каква сигурност пристъпваше. Чудеше се, откъде идва тази увереност, дали самата тя някога ще я има, без Блейк да напътства всяка нейна стъпка. Дали ще се обърне назад, запита се и за всеки случай изобрази на лицето си смела усмивка. Щеше ли той да запомни дните, когато се смееха заедно, нощите, в които се любеха, часовете, минутите и секундите, в които тя го бе прегръщала с всяка фибра на тялото си? Щеше ли да бъде обсебен, както несъмнено щеше да е самата тя, от спомена за любовта, на която се бяха отдали, но за която не се бяха погрижили достатъчно и бяха изоставили толкова безразсъдно?

— Да помним, любов моя — прошепна тя, когато сянката му бе погълната от нощното небе и той завинаги изчезна от очите й. — Да помним любовта.

Чарли затръшна кориците на книгата и избърса една сълза.

— О, я стига. Не ми казвай, че плачеш. Не ми казвай, че тази нелепа глупост действително те е развълнувала. Какво ти става?

— Мамо? — обади се от прага Франи. Тя бе по лилава нощничка, напръскана с миниатюрни розови панделчици, а от съня косата й бе красиво разрошена. — Баба тук ли е още?

— Не, миличка. Снощи си отиде у дома.

— На кого говориш тогава?

Чарли направи смешна физиономия.

— На себе си.

Франи приседна на дивана до майка си. Бандит незабавно скочи в скута й.

— За какво?

— За книгата на леля ти Ан. — Тя я метна на възглавницата до себе си.

— Хубава ли е?

— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли никога да не го казваш на никоя жива душа?

Франи кимна искрено.

— На мен ми хареса.

— Ами, това е добре, нали?

— Не съм сигурна.

Франи кимна, сякаш разбираше.

— Баба казва, че леля Ан и леля Емили скоро ще ни посетят.

— Точно така.

— Аз ще мога ли да ги видя?

— Абсолютно. Всички ще вечеряме заедно.

— Баба ще сготви ли прочутото си пиле?

— Още не съм мислила за това. Но можем да я питаме.

— Аз мисля, че трябва да кажеш на леля Ан, че си харесала книгата й.

— Така ли?

— На теб винаги ти е приятно, когато хората ти казват хубави неща за колоните ти.

— Права си. Как си станала толкова умна, впрочем?

— Елиз казва, че съм се метнала на татко — сериозно отговори Франи.

— Нима? — предпазливо изрече Чарли. — И какво още казва?

— Че според нея съм симпатична.

— Е, определено е права за това.

— И че си свършила наистина добра работа с мен.

Чарли не успя да прикрие изненадата си.

— Тя ли ти го каза?

— Чух я като говореше по телефона с една от приятелките си. Каза, че си свършила наистина добра работа с мен и Джеймс и че се надява и тя да стори същото с Даниел.

Очите на Чарли отново се напълниха със сълзи.

— Плачеш ли?

Чарли побърза да изтрие сълзите си с опакото на дланта си.

— Просто съм уморена.

— Ще изведа Бандит да действа — предложи Франи.

— Благодаря ти, миличка. Ще съм ти благодарна.

Франи уви ръце около врата на майка си и я целуна по страната.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Да помним любовта, помисли си тя и без да иска се засмя.

 

 

— Домът на госпожа Уеб — обяви икономката.

— Мога ли да говоря с Ан, моля. Аз съм сестра й. Чарли — побърза да добави тя. Погледна часовника в офиса си в „Палм Бийч Поуст“ и видя, че няма още девет и половина. Беше ли станала Ан толкова рано? Дали работеше сутрин? Дали нямаше да я обезпокои? Дали сестра й си бе у дома или вече е тръгнала на турнето? Чарли се намръщи, давайки си сметка колко малко знае за живота на сестра си.

— Шарлот? — произнесе след няколко секунди Ан. — Всичко наред ли е?

Защо това бе първият въпрос, който всяка от тях задаваше, като че ли единствената възможна причина да се чуват бе, ако нещо не е наред?

— Всичко е наред. Прочетох книгата ти.

— Така ли?

— Хареса ми. Всъщност цяла нощ стоях будна. Не можах да я оставя.

— Звучиш изненадана — забеляза Ан.

— Не. Е, може би да, всъщност. Но много приятно изненадана.

— Това е добре, предполагам.

— Как са децата? — попита Чарли.

— Чудесно. Емили каза ли ти, че ще отстъпя попечителството на А. Дж.?

— Наистина ли мислиш, че е разумно?

— Предполагам, че ще разберем след двайсет години, когато и те напишат своите многозначителни книги.

— Сигурна ли си за това, Ан? Беше ми казала, че А. Дж. само използва децата, за да те шантажира за по-голяма издръжка.

— Да. Е, този план май не потръгна така, както той си го мислеше.

— Действително смятам, че трябва да премислиш…

— А аз действително смятам, че това не е твоя работа.

— И откога ти не си моя работа?

— От дълго време — напомни й Ан.

— Все още сме сестри — напомни й на свой ред Чарли.

— Добре, спести ми сантиментите. Ти не си такава, Чарли. Какво има?

— Нищо. Просто не искам да направиш нещо, за което ще съжаляваш. Като Тифани в „Да помним любовта“ — добави тя и превъртя очи. Наистина ли използва току-що книгата на сестра си като аргумент?

Ан се засмя, сякаш прочела мислите й.

— Виж, няма от какво да се притесняваш. А. Дж. е страхотен баща. Той е много по-добър с децата от мен. Ще се грижи добре за тях.

— Както татко се грижеше за нас ли?

— Татко се грижеше за нас, Чарли. Искам да кажа, може и да не е бил най-топлият човек на света…

— Топъл ли? — прекъсна я Чарли. — Та той не беше дори хладен!

— Направи най-доброто, на което беше способен.

— Направи най-малкото, на което беше способен.

— Ти не му даде много шансове.

— Дадох му всички шансове на света. Не съм аз тази, която прекъсна всички контакти с него.

— Той се почувства предаден, Чарли.

— И как съм го предала? Като се съгласих да видя майка си след двайсет години?

— Но ти продължаваш да се виждаш с нея.

— И защо не? Защо трябва да избирам между тях двамата? — попита Чарли.

— Защото нещата стоят по този начин.

— А не би трябвало.

— Ти не му остави никакъв избор.

— Това е смешно. Всички имаме избор.

— Правилно. Ти направи своя. Той — неговия. А аз — моя. Не можем ли просто да оставим нещата така?

— Би ли могла, моля те, да помислиш малко повече, преди да сложиш край на каквото и да било?

— Повярвай ми, отделих много време за мислене. Аз не изоставям децата си, Чарли. Не е като да бягам в Австралия — натърти тя.

Пространството между тях бе запълнено от двайсет години тъга.

— Добре — приключи Чарли.

— Моля те, не се тревожи за мен. Всичко е страхотно. Книгата ми се продава като топъл хляб. Току-що подписах договор за още три на стойност милиони долари. Литературното ми турне има смазващ успех. Миналата седмица в Канзас Сити се събраха четиристотин души, което е направо удивително.

Удивително, повтори си Чарли и видя някъде в ъгълчетата на съзнанието си Алекс да й се усмихва.

— И почти толкова в Атланта в понеделник. Утре заминавам за Денвър, после за Лос Анжелис и Сан Франциско.

— Кога ще си във Флорида?

— Изглежда, че ще съм в Палм Бийч около трети март. Вероятно ще имам едно подписване същия следобед, така че моят издател се опитва да запази неделята за интервюто с „Пийпъл“. И ако пак попиташ „Какви хора?“, ще те убия.

Чарли си записа датите.

— Добре, значи можем да направим вечерята в събота?

Мълчание.

— Ан? Вечеря у нас в събота?

— Добре — рязко отговори Ан. — Ще се чуем следващата седмица.

— Всичко хубаво — каза Чарли на сестра си.

— И на теб.

Чарли почака сестра й първа да затвори. Няколко минути седя и се взира в снимката на децата си на монитора, опитвайки се да си представи доброволно да се откаже от тях. Невъзможно, реши накрая.

Пръстите й заиграха по клавиатурата. Изписа „УЕБСАЙТ“ и започна първия абзац.

Напоследък много си мисля за семействата. За моето. За семействата на другите хора. И стигнах до извода, че те наистина са чудно нещо. Като здрави завивки, съшити от парцали, захванати с най-тънките, най-слабите нишки. Малко да ги закачиш и могат да се разкъсат или разплетат. И все пак, някои са толкова здрави, че оцеляват цели поколения. Защо само някои, а други не?

Тя спря. Натисна „Изтрий“ и думите тутакси изчезнаха. Твърде помпозно, каза си. Започна отначало:

Напоследък много си мисля за семействата. Както знаят редовните читатели на тази колона, майка ми заряза мен и цялото семейство, когато бяхме малки. Сега сестра ми мисли да постъпи по същия начин със своите деца. — Традиция! — би казал някой.

„Изтрий“. Прекалено осъдително.

Напоследък много си мисля за семействата. Голяма част от изминалите няколко седмици прекарах, разпитвайки Джил Роумър за нейното. Джил е била физически малтретирана от баща си, сексуално насилвана от брат си, емоционално изоставена от майка си. Понастоящем тя очаква изпълнение на смъртната си присъда за зверското убийство и сексуално насилие над три беззащитни дечица. Това изненада ли е за някого?

„Изтрий“. Твърде неприятно. За какво още бе мислила?

Снощи най-накрая се чуках. Ура!

— Проблеми ли? — от прага на кабинката й попита Мич Джонсън. Чарли веднага натисна бутона „Изтрий“ и се обърна.

— Мич? Не разбрах, че си тук.

— Реших да се отбия при своята репортерка звезда, тъй като напоследък хич не я виждам често.

— Ходих тук-там.

— Най-вече там, доколкото схващам. Как е Джил Роумър, впрочем? Толкова ли е секси, колкото на снимките?

— Намираш Джил Роумър за секси? — Чарли не знаеше дали е повече изненадана или ужасена.

— По един перверзен, психопатски начин. — Мич се засмя. — А ти?

— Не мога да кажа такова нещо, не.

— Лошо. Доста интригуваща картинка — вие двете заедно.

— Трябва да продължа да работя — кисело произнесе Чарли.

— И за какво си говорите с детеубийцата всъщност?

— Предполагам, че ще трябва да почакаш, докато прочетеш книгата.

— Само ако получа безплатен екземпляр.

Чарли се обърна към компютъра си.

— Неделната ти колона трябва да е на бюрото ми до четири часа — чу да казва Мич на излизане.

— Задник — промърмори след него тя.

Дължа извинение на сестра си — започна да пише отново. — Тя е написала шест бестселъра и до снощи аз не бях прочела нито един от тях.

Телефонът звънна.

— Чарли Уеб — разсеяно произнесе тя, мъчейки се да формулира следващото си изречение.

— Аз съм Гари Годжович — казаха отсреща. — Разбрах, че сте се опитвали да се свържете с мен.

— Да, здравейте, господин Годжович. Благодаря, че се обадихте.

— Познаваме ли се?

— Не мисля. Аз съм журналистка в „Палм Бийч Поуст“ — Телефонът прекъсна. — Ало? Господин Годжович? Ало? — Чарли затвори, провери телефона му в бележника си и набра номера на неговия офис.

— Водопроводни инсталации „Хартли и синове“ — чу се глас на секретарка.

— Гари Годжович, моля.

— Един момент. Ще ви свържа.

— Гари Годжович — чу се след няколко секунди.

— Аз съм Чарли Уеб. Моля ви, не затваряйте. — Но телефонът отново прекъсна. — Страхотно. Направо страхотно. — Тя натисна бутона за повторно набиране.

— Водопроводни инсталации „Хартли и синове“ — чу се вече познатият глас.

— Искам да си инсталирам нова баня — импровизира Чарли. — И една моя приятелка ми препоръча Гари Годжович.

— Да, Гари е най-добрият ни водопроводчик. Имате ли предвид нещо по-точно?

— Искам да изглежда съвсем различно от досега.

— Това винаги е вълнуващо. Къде живеете?

Чарли каза адреса си на жената.

— Мога да пратя Гари утре сутринта между десет и дванайсет, ако ви устройва.

— Идеално.

— Бихте ли ми казали името си?

Умът на Чарли бе напълно празен. Втренчи се в монитора. Дължа извинение на сестра си — прочете. — Тя е написала шест бестселъра и до снощи аз не бях прочела нито един от тях.

— Тифани — чу се да отговаря, заемайки името на героинята. — Тифани Ланг.