Ан Леки
„Правдата на Торен“ (9)

9.

Стриган излезе от лечебницата, по дрехите й имаше кръв. Момичето и майка му, които от известно време разговаряха на непознат за мен език, млъкнаха и я погледнаха с очакване.

— Направих каквото можах — каза тя без предисловия. — Стабилен е. Ще трябва да го откарате в Терод за регенеративния растеж на крайниците, но аз вече свърших едно-друго по предварителните процедури, така че краката би трябвало да се възстановят без проблем.

— Две седмици — каза нилтата безстрастно. Все едно й се е случвало и преди.

— Неизбежно е — каза Стриган в отговор на нещо, което или не бях чула, или не бях разбрала. — Сигурно някой ще може да ви заеме допълнителна работна ръка.

— Ще се обадя на братовчедите.

— Добре — каза Стриган. — Може да го видите, ако искате, но той спи.

— Кога можем да го преместим? — попита жената.

— Още сега, ако искате — отвърна Стриган. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Жената кимна и двете с момичето влязоха мълчаливо в лечебницата.

Малко след това пренесохме ранената в летящата машина на момичето, изчакахме да излетят и се върнахме в къщата. Заварихме Сейварден на импровизираната постеля, седнала с колене до гърдите, обвила краката си с ръце, сякаш се мъчи да ги задържи и това й коства сериозни усилия.

Стриган ме погледна със странно изражение, което не успях да разчета.

Добро дете е.

— Да.

— Ще й излезе добро име покрай това. И хубава история, която да разказва.

Научила бях езика, който би ми бил най-полезен тук, направила бях и необходимото проучване, за да се ориентирам приблизително добре в непознатата обстановка, но не знаех почти нищо за хората, които се занимаваха с отглеждането на бов в тази част на планетата.

— Проявила е смелост и решителност, каквито не се очакват от дете на нейната възраст? — предположих аз.

— Нещо такова. Да. — Стриган отиде при един шкаф и извади чаша и паница. Движеше се бързо и стабилно, но въпреки това останах с впечатлението, че е изтощена. Нещо в начина, по който държеше раменете си може би. — Не подозирах, че проявяваш интерес към деца. Освен да ги убиваш имам предвид.

Отказах да захапя въдицата.

— Тя ми даде да разбера, че не е дете. Въпреки че си носи дъска за тиктик.

Стриган седна на малката маса.

— Играли сте цели два часа.

— Нямаше какво друго да правим.

Стриган се засмя, кратко и горчиво. После кимна към Сейварден, която демонстративно не ни обръщаше внимание. И без това не би ни разбрала, защото не говорехме на радчайски.

— Не ми е жал за него. Просто съм лекар и имам дълг.

— Вече го изтъкна.

— Мисля, че и на теб не ти е жал за него.

— Така е.

— Не си от приказливите, а? — В гласа й се промъкваше гняв. Започваше да губи търпение.

— Зависи.

Стриган поклати леко глава, сякаш не ме е чула добре.

— Виждала съм и по-лошо. Но приятелят ти се нуждае от медицинска помощ.

— Която ти няма да му осигуриш — казах аз. Не беше въпрос.

— Все още се опитвам да проумея теб — каза Стриган. Изглежда, смяташе, че репликата й е свързана с моята, макар аз да не виждах как. — Всъщност чудя се дали да не му дам още нещо, та да е спокоен. — Не отговорих. — Не одобряваш. — Не беше въпрос. — Не ми е жал за него.

— Казваш го непрекъснато.

— Изгубил е кораба си. — Покрай интереса си към гарседдайските артефакти явно бе проучила събитията, довели до унищожаването на Гарседд. — Което е достатъчно неприятно само по себе си. Само дето радчайските кораби не са просто кораби. И екипажа. За нас това се е случило преди хиляда години, но за него… в един момент всичко е наред, а после изведнъж всичко отива по дяволите. Всичко. — Махна с ръка. — Има нужда от медицински грижи.

— Ако не беше избягал от Радч, щеше да ги получи.

Стриган вдигна сивите си вежди и седна на една от пейките.

— Ще ми превеждаш ли? Радчайският ми не е достатъчно добър.

 

 

Един второстепенен я натикал в спасителна капсула, после, сякаш само миг по-късно, Сейварден вече зъзнела от студ и се давела, а от носа и устата й се изливали течностите на капсулата. Намирала се в лечебницата на патрулен кораб. Докато разказваше, ясно виждах вълнението й, зле прикрития гняв.

— Някаква раздрънкана миниатюрна „Милост“ със смотана провинциална капитана.

— Лицето ти е безизразно почти до съвършенство — каза ми Стриган. Не на радчайски, така че Сейварден не разбра. — Но виждам температурата и пулса ти. — Както и още няколко неща вероятно, предвид медицинските импланти, които почти със сигурност имаше.

— Корабът е бил с човешки екипаж — обърнах се аз към Сейварден.

Това я стресира допълнително — дали беше гняв, смущение или нещо друго не можах да преценя.

— Не си бях дала сметка за това. Поне в началото. После капитаната ми обясни тактично.

Преведох думите й на Стриган и тя погледна невярващо Сейварден, после вдигна вежди към мен.

— Лесно ли е да се направи такава грешка?

— Не — отвърнах кратко.

— Точно тогава й се наложи да ми каже колко време е минало — продължи Сейварден, сляпа и глуха за всичко извън собствения си разказ.

— И какво е станало след това — предположи Стриган.

Преведох, но Сейварден не ми обърна внимание и продължи, сякаш нито аз, нито лекарата се бяхме обадили:

— Накрая кацнахме на една миниатюрна погранична станция. Сещате се — администратора, която или е изпаднала в немилост, или е нахално нищожество с големи амбиции, досадна инспектора, която го играе тирана на доковете, и малобройна охрана от няколко нещастници, чиято основна задача е да гонят кокошките от местната чайна. Сметнала бях, че капитаната има ужасен акцент, но и на станцията не разбирах какво говорят. ИИ-то на станцията направи опит да ми превежда, но имплантите ми не работеха. Древни били. Можех да говоря с ИИ-то само през стенните конзоли.

Ситуация, при която нормалният разговор ставаше почти невъзможен. — А дори с превод нещата, които казваха, нямаха никакъв смисъл. Дадоха ми квартира, стая с кушетка, килер направо, толкова малка, че главата ми опираше в тавана. Да, знаеха коя съм, но не и какво е финансовото ми състояние, а щяха да минат седмици, докато данните пристигнат. Или повече. Дотогава трябваше да се задоволя с храната и подслона, които са гарантирани на всяка радчаи. Освен, разбира се, ако не положех отново тестовете за пригодност, за да получа ново назначение. Защото нямаха данни за резултатите от предишните ми тестове, а дори да ги имаха, нямало да свършат работа, защото били много стари. Много стари — повтори горчиво тя.

— Ходихте ли на лекар? — попита Стриган. Наблюдавах лицето на Сейварден и се досетих коя е била последната капка, накарала я да напусне радчайския космос. Явно бе отишла при лекара и тя я е посъветвала да чака и да наблюдава света около себе си. Физическите наранявания не са били проблем — медиката на кораба, който я е прибрал, със сигурност се е погрижила за тях, — но психическите и емоционалните травми са друго нещо. Можеха да преминат от само себе си, а ако не — лекарата не е могла да направи нищо без резултатите от теста за пригодност.

— Казаха, че мога да пратя съобщение до лордата на моята къща с молба за съдействие. Но не знаеха коя е тя.

Явно Сейварден не искаше да говори за посещението си при лекарата.

— Лордата на къщата? — попита Стриган.

— Лицето, което оглавява фамилията — обясних аз. — В превод звучи помпозно, но не е, освен ако къщата ти не е много богата или престижна.

— А нейната каква е?

— Била е и двете.

Миналото време не убягна на Стриган.

— Била?

Сейварден продължи, все едно не ни е чула:

— А после се оказа, че Вендаай вече я няма. Цялата ми къща вече не съществуваше. Всичко, активи и договори, всичко е било превзето от Гейр! — Навремето, преди петстотин години, това беше изненада за всички. Двете къщи, Вендаай и Гейр, се мразеха отдавна. Лордата на Гейр се беше възползвала подмолно от хазартните дългове на Вендаай и от някои глупави договори, които къщата на Сейварден беше сключила през годините.

— Сигурно вече си се била ориентирала в ситуацията — казах.

Тя не ми обърна внимание.

— Всичко беше… изчезнало. Целият ми свят. А онова, което заварих, уж беше наред, но не съвсем. Ориентирах се много трудно, сякаш съм попаднала на място, където зеленото е синьо, а лявото е дясно. Хората казваха разни неща, а аз изобщо не ги разбирах. Давах си сметка, че изричат истински думи, но мозъкът ми просто не ги отчиташе като такива. Всичко изглеждаше нереално.

Е, май все пак бе отговорила на въпроса ми.

Какво мислеше за човешките войни?

Сейварден се намръщи и ме погледна в очите за пръв път, откакто се беше събудила. Съжалих, че съм задала този въпрос. Не неговия отговор държах да чуя. „Какво си помисли, когато чу за Име?“ Но може и да не беше чула за това. Или беше, но да не е била в състояние да го проумее. „Дойде ли някоя при теб да ти шепне как трябвало нещата да се върнат към естествения си ред?“ Вероятно не, предвид обстоятелствата. „Как напусна радчайския космос без разрешителни?“ Едва ли е било лесно. Най-малкото би струвало пари, каквито тя не е имала.

Сейварден отклони поглед — надолу и наляво. Явно нямаше да отговори на въпроса ми.

— Всичко беше грешно — каза тя след девет секунди мълчание.

— Кошмари — каза Стриган. — Тревожност. Дори тремор понякога.

— Нестабилна — казах аз. В превод това определение звучеше почти безобидно, но на радчайски и за офицера като Сейварден значеше много. Слаба, уплашена, неспособна да се справи със задълженията си. Крехка. Ако е била нестабилна, значи не е заслужавала назначението си, не е била подходяща за флота, камо ли да командва собствен кораб. Но Сейварден беше взела тестовете си за пригодност, разбира се, и резултатите са били точно такива, каквито се е очаквало от представител на нейната къща — стабилна, способна да командва и завладява. Не се поддава на съмнения и ирационални страхове.

— Не знаеш какви ги говориш — озъби ми се Сейварден. Все още притискаше колене към гърдите си. — В моята къща нестабилни няма.

Разбира се (помислих си, но не го казах), разните братовчеди, които са служили по година-две при това или онова анексиране и после са се оттеглили, за да положат клетви за аскетизъм или да рисуват сервизи за чай, не са го направили по причина нестабилност. А братовчедите, които не са постигнали очакваните резултати на теста за пригодност и са изненадали родителите си с назначения в незначителни религиозни ордени или в изкуствата — това изобщо не е било сигнал за нестабилност, която се предава по наследство във фамилията, ни най-малко. А Сейварден изобщо не се е притеснявала какво назначение ще получи, след като положи отново теста си за пригодност, и какво биха показали резултатите за нейната стабилност. Естествено, че не се е притеснявала.

— Нестабилна? — попита Стриган. Разбрала бе думата, но не и контекста.

— На нестабилните — обясних аз — им липсва нужната сила на характера.

— Сила на характера! — не скри възмущението си Стриган.

— Разбира се. — Не промених лицевото си изражение, поддържах го спокойно и любезно точно каквото беше през последните няколко дни с много малко изключения. — По-низшите граждани са склонни да се пречупват в критични ситуации или при голям стрес и в резултат нерядко се нуждаят от медицински грижи. Други граждани са по-способни по рождение. Те никога не се пречупват. Понякога се пенсионират предсрочно или се оттеглят за няколко години, за да се посветят на своите артистични или духовни интереси — дългите отпуски за медитация са доста популярни. По това се познава разликата между високопоставените фамилии и обикновените.

— Да, но вие, радчаите, сте експерти в промиването на мозъци. Или така поне съм чувала.

— Превъзпитание — поправих я аз. — Ако Сейварден беше останал, щеше да получи нужната помощ.

— Но първо е трябвало да приеме факта, че се нуждае от помощ, нали така? — възрази Стриган. Смятах, че е права, но не казах нищо в този смисъл. — Колко може да… до каква степен може да помогне превъзпитанието?

— До голяма — казах аз. — Макар че онова, което си чувала, вероятно е силно преувеличено. Превъзпитанието не може да те превърне в нещо, което не си. Не и така, че от резултата да има полза.

— Изтриване на спомени.

— Потискане по-скоро. Добавяне на нови при нужда. Трябва да знаеш какво правиш, иначе може сериозно да повредиш пациента.

— Несъмнено.

Сейварден ни гледаше намръщена, слушаше ни, но не разбираше какво си казваме.

Стриган разтегли устни в подобие на усмивка.

— Ти не си продукт на превъзпитание.

— Така е, не съм — съгласих се.

— А на хирургия. Прекъсване на някои връзки, създаване на нови. Инсталиране на импланти. — Замълча за миг. Чакаше да отговоря, но аз не го направих. — Убедителна си. През повечето време. Изражението ти, гласът… винаги са на място, но са и твърде… заучени. Постоянно си в роля.

— Вярваш, че си решила загадката — подхвърлих аз.

— „Решила“ не е точната дума. Но знам, че си трупен войник, сигурна съм. Помниш ли нещо?

— Много неща — отвърнах аз, все така любезно.

— Не, имам предвид отпреди.

Отне ми пет секунди, докато разбера какво има предвид.

— Онзи човек е мъртъв.

Сейварден се изправи внезапно, рязко, излезе през вътрешната врата на входа, а ако се съдеше по звука — и през външната.

Стриган я проследи с поглед, изсумтя, после отново се обърна към мен.

— Усещането ти за себе си, за това коя си, има неврологична основа. Една малка промяна е достатъчна да повярваш, че вече не съществуваш. Но истината е, че още си там. Сигурна съм, че още си там. Откъде идва странното ти, страстно желание да убиеш Анаандер Мианаай? Защо иначе ще си му толкова ядосана? — Кимна към изхода — имаше предвид Сейварден, която бе излязла навън, без да си облече връхното яке.

— Той ще вземе плъзгача — предупредих аз. Момичето и майка му си бяха тръгнали с летящата машина, а плъзгачът беше останал пред къщата на Стриган.

— Няма. Деактивирах го. — Кимнах одобрително и Стриган продължи по темата: — А и музиката. Едва ли си била певица, нямаш нужния глас. Но сигурно си била музикант преди, или най-малко си обичала музиката.

Замислих се дали да не дам воля на горчивия смях, който заслужаваше въпросът на Стриган. Вместо това казах:

— Не. Всъщност не.

— Но наистина си трупен войник. За това поне съм права. — Не отговорих. — Избягала си някак или… да не би да си от неговия кораб? На капитан Сейварден?

— „Мечът на Нафтас“ беше унищожен. — Бях там, наблизо. Условно казано, разбира се. Може да се каже, че видях какво стана. — Преди хиляда години.

Стриган погледна към вратата, после отново погледна мен и свъси вежди.

— Не. Не. Мисля, че си гаон, а те бяха анексирани само преди няколко века, нали така. Как не се сетих по-рано! Точно затова се представяш за герентат, нали? Не, избягала си някак. Мога да те върна. Сигурна съм, че мога.

— Тоест можеш да ме убиеш. Да унищожиш усещането ми за себе си и да го замениш с нещо, което ти одобряваш.

Казаното определено не се хареса на Стриган. Външната врата се отвори, после Сейварден влезе през вътрешната. Зъзнеше.

— Следващия път си сложи връхното яке — казах й.

— Майната ти. — Тя взе едно одеяло и се уви с него. Стоеше права и трепереше.

Не се говори така, граждана — казах аз.

За миг — ми се стори, че Сейварден ще избухне. А после, изглежда, си спомни какво може да се случи, ако даде воля на лошото си настроение.

— Майната… — отпусна се тежко на една пейка — ти.

— Защо не го остави където си го намерила? — попита Стриган.

— Де да знаех. — Още една загадка, над която Стриган да си блъска главата. Без мое участие този път. Самата аз не знаех отговора. Нямах представа защо бях проявила интерес към замръзващата в снега Сейварден, нито защо я бях взела със себе си, не знаех защо ми пука дали ще се качи на нечий плъзгач и ще избяга, или ще тръгне пеша в зеленясалия от мъх сняг и ще измръзне до смърт.

— А защо си му толкова ядосана?

Това го знаех. И в интерес на истината, гневът ми към Сейварден не беше изцяло оправдан, нито причините за този гняв — изцяло валидни. Ала фактите оставаха — те, както и гневът ми.

— Защо искаш да убиеш Анаандер Мианаай?

Като чу познатото име, Сейварден завъртя леко глава.

— Лично е.

— Лично. — Отговорът ми явно бе изненадал Стриган, поне ако се съдеше по тона й.

— Да.

— Ти вече не си личност. Сама го намекна или така поне излиза от думите ти. Ти си оборудване. Придатък към изкуствения интелект на кораб. — Замълчах, оставих я да помисли върху собствените си думи. — Има ли кораб, който си е изгубил ума? В последно време имам предвид?

Обезумелите радчайски кораби бяха любима тема на мелодрамите из цялата позната вселена — и в радчайския космос, и извън него. Макар че радчайските забавни програми, засягащи този проблем, бяха предимно с исторически сюжет. Когато Анаандер Мианаай беше поела контрола върху сърцевината на радчайския космос, немалко кораби се бяха самоунищожили след смъртта или пленяването на своите капитани. Имаше слухове, че други кораби все още се лутат из космоса, след цели три хиляди години, почти обезумели, отчаяни.

— Не знам за такова нещо.

Предполагах, че Стриган следи новините от Радч. Те, в крайна сметка, засягаха собствената й безопасност, предвид тайната, която криеше, и неизбежните последствия, които биха я застигнали, ако Анаандер Мианаай научеше някак за това. Не беше изключено да разполага с достатъчно информация, за да се сети коя съм. Но след половин минута Стриган махна разочаровано с ръка.

— Няма да ми кажеш, нали?

Усмихнах се спокойно и любезно.

— И да ти разваля удоволствието?

Тя се засмя. Изглежда, отговорът ми я беше развеселил искрено. Което аз сметнах за обнадеждаващ сигнал.

— Е, кога ще си тръгнете?

— Когато ми дадеш оръжието.

— Не знам за какво говориш.

Лъжеше. Несъмнено лъжеше.

— Апартаментът ти на станция Драс Анниа. Непокътнат е. Точно както си го оставила. Така поне ми се стори на мен.

Стриган изведнъж се напрегна. Всичките й движения се забавиха — съвсем мъничко: примигванията, дишането. Жестът, с който бръсна някаква прашинка от ръкава си.

— Да, така е. Наистина.

— Охарчих се да вляза.

— Откъде всъщност има толкова пари един трупен войник като теб? — попита Стриган, все още напрегната и все така решена да скрие напрежението си. Но тласкана от непреодолимо любопитство. Както винаги.

— Трудово възнаграждение — казах.

— Доста добре платена трябва да е тази твоя работа.

— И опасна. — Рискувала бях живота си, за да се сдобия с парите.

— Иконата?

— Има нещо общо, да. — Но не исках да говоря по този въпрос. — Какво трябва да направя, за да те убедя? Повече пари ли искаш? — Имах още пари, на друго място, но би било глупаво да го призная.

— Какво си видяла в апартамента ми? — попита Стриган едновременно с любопитство и гняв.

— Пъзел. С липсващи парченца. — Бях анализирала видяното и бях стигнала до логичен извод за съществуването и естеството на тези липсващи парченца. Трябваше да е правилен изводът ми, иначе нямаше да съм тук, нито Арилесперас Стриган щеше да е тук.

Стриган се засмя отново.

— Бива те. Но сега ме чуй. — Наведе се напред с ръце на бедрата. — Не можеш да убиеш Анаандер Мианаай. Много би ми се искало да е иначе, да е възможно, но не е. Дори със… дори да имах онова, което си мислиш, че имам, пак не би могла да го направиш. Сама ми каза, че двайсет и пет от онези пистолети са се оказали недостатъчни…

— Двайсет и четири — поправих я аз.

Тя махна с ръка и продължи:

— Са били недостатъчни да спасят гарседд от радчайското нашествие. Защо си мислиш, че един би променил нещо?

Знаеше, че не е така, иначе нямаше да избяга. И нямаше да накара местните главорези да ми видят сметката, преди да съм стигнала до нея.

— И защо изобщо си се вманиачила на тази тема? Всички извън Радч мразят Анаандер Мианаай. Ако по някакво чудо той умре, празненствата ще траят сто години. Но това няма да се случи. Със сигурност не и заради един идиотски опит. Сигурна съм, че знаеш това. Вероятно го знаеш много по-добре от мен.

— Така е.

— Тогава защо?

Информацията е сила. Информацията е сигурност. Плановете, изградени върху непълна информация, имат сериозен недостатък, защото зависят от шанса, от това накъде ще се обърне монетата. Знаела бях — когато за пръв път си дадох сметка, че трябва да открия Стриган и да взема пистолета от нея, — че този момент ще е такъв. Ако отговорех на въпроса й, ако отговорех, без да крия нищо, защото тя не би приела половинчат отговор, щях да й дам нещо, което да използва срещу мен, оръжие. Тръгнеше ли срещу мен, беше твърде вероятно и самата тя да пострада, но знаех, че подобен риск няма да я спре.

— Понякога — започнах, после се поправих, — често всъщност, когато чуят това-онова за радчайската религия, хората задават въпроса: добре де, щом всичко се случва по волята на Амаат, щом всичко е предварително предопределено на божествено ниво, какъв е смисълът изобщо да правиш нещо?

— Добър въпрос.

— Всъщност не.

— Така ли? И какъв е смисълът?

— Аз съм такава, каквато ме е създал Анаандер Мианаай — отвърнах. — Анаандер Мианаай е такъв, какъвто е бил създаден. И двамата ще направим онова, за което сме създадени. Нещата, които ни предстои да направим.

— Дълбоко се съмнявам, че Анаандер Мианаай те е създал способна да го убиеш.

Каквото и да отговорех, щях да разкрия повече, отколкото бях готова да разкрия на този етап.

— Аз пък — продължи Стриган след секунда и половина мълчание — съм създадена да задавам въпроси. Такава е волята божия. — Махна с лявата си ръка, сякаш да каже „проблемът не е мой“.

— Признаваш, че пистолетът е у теб.

— Нищо не признавам.

Не ми оставаше друго освен слепия шанс, стъпка в непрогледен мрак, ези или тура, които да решат ще оцелея ли. Единственият друг ход беше да се откажа, а как бих могла да се откажа сега? След толкова време и толкова усилия? И преди бях поемала подобни рискове, че и по-големи, а все пак бях стигнала дотук.

Пистолетът трябваше да е у нея. Трябваше. Но как да я накарам да ми го даде? Какво би я накарало да отстъпи?

— Кажи ми — рече Стриган, като ме гледаше напрегнато. Без съмнение долавяше колебанията и стреса ми през медицинските си импланти, промените в кръвното ми налягане, температурата и дишането. — Кажи ми защо.

Затворих очи и отново ми се зави свят — не виждах нищо. Помнех времето, когато виждах през много очи. Липсата им продължаваше да ме хвърля в паника. Отворих ги, поех си дъх и й казах.