Ан Леки
„Правдата на Торен“ (16)

16.

Вече седмица се движех в не-космоса между Шис’урна и Валскаай, изолирана и самодостатъчна, когато лордата на Радч направи своя ход. Никоя от другите не подозираше нищо, постарала се бях да не издам по никакъв начин, че палуба Вар има нови обитатели, че нещо не е наред.

Или така поне си мислех.

— Кораб — повика ме лейтенанта Оун в края на седмицата, — всичко наред ли е?

— Защо питате, лейтенанта? — отвърнах аз. Отвърна Едно Еск. Едно Еск се грижеше постоянно за лейтенанта Оун.

— Бяхме заедно в Орс дълго време — каза лейтенанта Оун и изгледа изпод вежди сегмента, с когото разговаряше. След Орс беше в постоянна депресия, понякога по-силно изразена, друг път по-слабо, в зависимост, предполагах, от това какви мисли занимават съзнанието й в момента. — Просто ми се струва, че нещо те тревожи. Освен това мълчиш. — Подсмихна се. — В къщата постоянно си тананикаше нещо. Сега е много тихо.

— Тук има стени, лейтенанта — изтъкнах аз. — В къщата в Орс нямаше.

Тя вдигна вежди. Разбрала бе, че се опитвам да избегна прекия отговор на въпроса й, но не настоя.

В същото време, в декадната стая на палуба Вар, Анаандер Мианаай ми казваше:

— Разбираш какъв е залогът. Какво означава това за Радч. — Аз кимнах в знак на съгласие. — Знам, че това сигурно те тревожи. — Откакто се беше качила на борда ми, за пръв път отваряше дума за моето отношение. — Накарах те да обслужиш целите ми, за доброто на Радч. Желанието да ми служиш е част от естеството ти. А сега трябва не само да ми служиш, а и да ми се противопоставяш.

Помислих си, че тя всъщност значително ме бе улеснила в последното. Една от двете й половини поне, не бях сигурна коя точно. Но през Едно Вар казах само:

— Да, ми лорда.

— Ако тя успее, Радч рано или късно ще се фрагментира. Не центърът, не самият Радч. — Когато говорят за Радч, повечето хора имат предвид целия радчайски космос, но в действителност Радч е конкретно място, дайсънова сфера — напълно затворена и самостоятелна мегаструктура около звезда. В сферата не се допускаше нищо нечисто в религиозно-ритуалния смисъл на думата, нищо нецивилизовано или нечовешко не прекрачваше границите й. Едва нищожна част от клиентите на Мианаай бяха стъпвали някога там, а къщите, които можеха да се похвалят с предтеча, живял в сферата, се брояха на пръстите на едната ръка. Не беше ясно дали някоя в сферата знае или се интересува от действията на Анаандер Мианаай, от разширяването и дори съществуването на радчайския космос. — Самият Радч ще оцелее по-дълго. Но моята територия, поясът, който — изградих, за да го защитя, да го опазя чист, ще спре да съществува като такъв. Постигнах толкова много, построих всичко това… — обхвана с широк жест стените на декадната стая, имайки предвид целия радчайски космос. — Построих всичко това, за да опазя центъра в безопасност. Чист, незаразен. Не можех да го поверя другиму. А сега излиза, че не мога да го поверя и на самата себе си.

— Едва ли е така, милорда — казах аз, понеже не знаех какво друго да кажа, не знаех и какво по-точно отричам с думите си.

— А междувременно ще загинат милиарди граждани — продължи тя, сякаш не ме е чула. — В бойни действия или поради липса на ресурси. А аз…

Поколеба се. Единството, помислих си аз, съдържа в себе си идеята за разединение. Началото съдържа и изисква край. Но не го казах гласно. Най-силната и влиятелна особа във вселената нямаше нужда аз да й чета лекции по религия и философия.

— А аз вече съм прекършена — завърши тя. — Единствената ми надежда е да прекратя процеса. Да отстраня онова, което вече не е част от мен.

Не знаех какво трябва да кажа, какво би могло да се каже изобщо. Нямах съзнателен спомен за първия си разговор с лордата на Радч, макар вече да не се съмнявах, че такъв разговор е имало, че и преди Анаандер Мианаай ми е обяснявала действията си, след като е използвала специалните си кодове за достъп и е променила… нещо. Разговорът трябва да е звучал по подобен начин, навярно с почти същите думи. В крайна сметка събеседницата ми беше същата, и преди, и сега.

— И — продължи Анаандер Мианаай — трябва да отстраня оръжията на врага си, да ги отстранявам при всеки удобен случай. Прати ми лейтенанта Оун.

 

 

Лейтенанта Оун вървеше към палуба Вар, изпълнена с опасения, в неведение защо я пращам там. Попитала ме бе настоятелно, но аз отказах да отговоря, с което допълнително засилих усещането й, че нещо никак, ама никак не е наред. Ботушите й ехтяха кухо по белия под въпреки присъствието на Едно Вар. Вратата на декадната стая се отвори с плъзгане пред нея, почти безшумно.

Видът на Анаандер Мианаай в стаята беше като удар с юмрук за лейтенанта Оун, юмрук от страх, изненада, ужас, шок, съмнения и объркване. Лейтенанта Оун си пое три път въздух, по-плитко, отколкото й се искаше — така поне ми се стори, — след това поизправи рамене, влезе в стаята и се просна на пода.

— Лейтенанта — каза Анаандер Мианаай. Акцентът и тонът й бяха прототипът на изящните гласни, характерни за говора на лейтенанта Скааиат, и на вродената презрителна арогантност, която се излъчваше от лейтенанта Исааиа. Лейтенанта Оун лежеше ничком и чакаше. Изтръпнала от страх.

Както и преди, получавах от Мианаай само онази информация, която тя ми изпращаше по свой избор. Нямах данни за физическото й състояние. Изглеждаше спокойна. Равнодушна. Сигурна бях, че това впечатление е лъжливо, макар да нямах представа защо съм стигнала до този извод, освен че досега Мианаай винаги се изказваше зле за лейтенанта Оун, вместо да я хвали, както би трябвало.

— Кажете ми, лейтенанта — каза Мианаай след дълго мълчание, — откъде са дошли онези пушки и какво според вас се случи в храма на Иккт.

Комбинация от облекчение и страх заля лейтенанта Оун. В кратките минути, които бе имала да осмисли присъствието на Анаандер Мианаай, явно бе стигнала до извода, че този въпрос ще бъде зададен.

— Милорда, пушките може да са дошли само от някоя с достатъчно власт да ги отклони и да предотврати унищожаването им.

— От вас например.

Остър пристъп на ужас и изненада.

— Не, милорда, уверявам ви. Направих необходимото да разоръжа местните не-граждани под своя юрисдикция, част от тях бяха танминдски военни. — Всъщност полицейското управление в Горния град беше доста добре въоръжено. — Но по моя изрична заповед онези оръжия бяха деактивирани на място, преди да ги изпратя по каналния ред. А и според регистрационните номера скритите пушки са били конфискувани в Кулд Вее.

— От войски на „Правдата на Торен“?

— Доколкото знам — да, милорда.

— Кораб?

Отговорих през устата на един от сегментите на Едно Вар:

— Милорда, въпросните оръжия са конфискувани от Шестнайсет и Седемнайсет Ину. — Назовах командващата по онова време лейтенанта, която междувременно беше получила друго назначение.

Анаандер Мианаай свъси вежди.

— Значи преди приблизително пет години някоя с достатъчно високо ниво на достъп — може би тази лейтенанта на Ину, може би друга някоя — е отменила унищожаването на пушките и ги е скрила. Крила ги е пет години. И после какво — преместила ги е в орсианското блато. С каква цел?

Все още просната на пода, примигвайки объркано, лейтенанта Оун трескаво се опитваше да оформи отговор.

— Не знам, милорда — каза след секунда.

— Лъжете — каза Мианаай, все така седнала, отпуснала гръб на облегалката на стола, уж спокойна и безразлична, но нито за миг не изпускаше от поглед лейтенанта Оун. — Вижда се с просто око. Имайте предвид, че прослушах всичките ви разговори след инцидента. За кого говорехте, когато намекнахте, че има някоя друга, която да извлече полза от ситуацията?

— Ако можех да назова име, милорда, щях вече да съм го направила. Исках да кажа, че все трябва да е имало конкретна особа, която е предизвикала… — Замълча, пое си дъх и заряза изречението. — Някоя е заговорничела с танминдите, някоя, която е имала достъп до онези пушки. Не знам коя е, но е искала да предизвика напрежение между Горния и Долния град. Мой дълг беше да предотвратя това. И аз направих всичко по силите си. — Опитваше се да заобиколи истината. От мига, в който беше заповядала разстрела на танминдите в храма, Анаандер Мианаай, лордата на Радч, се бе превърнала в основната заподозряна.

— Защо някоя би искала да предизвика напрежение между Горния и Долния град? — попита тя. — Коя би си направила този труд?

— Йен Шиннан, милорда, и нейната клика — отвърна лейтенанта Оун. Поне на този въпрос можеше да отговори без прекомерни опасения. — Според нея етническите орсиани са се ползвали с незаслужени облаги.

— Благодарение на вас.

— Да, милорда.

— Значи твърдите, че през първите месеци на анексирането Йен Шиннан е открила радчайско официално лице, склонно да отклони сандъци с оръжия, така че пет години по-късно Шиннан да предизвика напрежение между Горния и Долния град. И да злепостави вас лично.

— Милорда! — Лейтенанта Оун вдигна челото си на сантиметър от пода и застина така. — Не знам как и не знам защо. Не знам к… — Последното го преглътна, защото би било лъжа. — Знам, че работата ми беше да поддържам мира в Орс. Този мир беше заплашен и аз действах с цел да… — Замълча, осъзнала навярно, че трудно ще завърши точно това изречение. — Длъжна бях да защитя гражданите на Орс.

— И точно по тази причина така енергично възразихте срещу екзекуцията на същите онези хора, които са застрашили добруването на орсианските граждани. — Тонът на Анаандер Мианаай беше сух и саркастичен.

— Те бяха моя отговорност, милорда. И както казах още тогава, ситуацията беше под контрол, лесно можехме да ги задържим, докато пристигнат подкрепления. Вие сте върховната власт и вашите заповеди следва да се изпълняват, но просто не разбирах защо онези хора трябва да умрат. Все още не разбирам защо трябваше да умрат незабавно. — Половинсекундна пауза. — Няма нужда да разбирам причината. Аз съм тук да изпълнявам вашите заповеди. Но… — Замълча отново. Преглътна. — Милорда, ако ме подозирате в нещо, в някаква простъпка или липса на лоялност, моля да ме пратите на разпит щом пристигнем на Валскаай.

Същите медикаменти, които се използваха при теста за пригодност и при превъзпитанието, можеха да се използват и за разпит. Опитна разпитваща можеше да изтръгне и най-дълбоките тайни от съзнанието на човек. Неопитната, от друга страна, можеше да стигне до несъществуващи изводи и да увреди обекта на разпита почти толкова тежко, колкото и неопитна превъзпитатела.

Лейтенанта Оун молеше за процедура, изрично уредена в закона. Подложената на официален разпит се ползваше с ред законови защити, не на последно място изискването да присъстват две свидетели, като разпитваната имаше право да назове едната от тях.

Анаандер Мианаай не отговори и това рязко засили страха на лейтенанта Оун. Имах чувството, че ще повърне.

— Милорда, мога ли да говоря откровено?

— Разбира се, заповядайте — отвърна сухо и горчиво Анаандер Мианаай.

Все така с лице към пода и все по-ужасена, лейтенанта Оун каза:

— Били сте вие. Вие сте отклонили пушките, вие сте планирали размириците с Йен Шиннан. Но не разбирам защо. Не може да е било заради мен, аз съм никоя.

— Но ми се струва, че не смятате да останете „никоя“ за дълго — отвърна Анаандер Мианаай. — Иначе не бихте преследвали така упорито лейтенанта Скааиат.

— Аз… — Лейтенанта Оун преглътна. — Не съм я преследвала. Бяхме приятели. Тя отговаряше за съседния район.

— Приятели. Така ли му казвате?

Лейтенанта Оун се изчерви. След миг на вцепенение каза с грижливо подбран акцент и дикция:

— Да го нарека нещо повече би било твърде самонадеяно от моя страна.

Нещастна. Уплашена.

Мианаай мълча три секунди, после каза:

— Може и да сте права. Скааиат Оуер е красива, чаровна и несъмнено я бива в леглото. Такива като теб лесно се поддават на чара й. От известно време подозирам, че Оуер не е докрай лоялна към мен.

Лейтенанта Оун искаше да каже нещо, знаех, че мускулите на гърлото й се свиват да оформят думи, но от устата й не излезе нито звук.

— Да, говоря за противодържавна дейност. Твърдите, че сте лоялна. И въпреки това поддържате тесни връзки със Скааиат Оуер. — Анаандер Мианаай махна с ръка и гласът на Скааиат прозвуча в декадната стая.

„Познавам те, Оун. Ако ти се ще да направиш нещо толкова откачено, по-добре изчакай момент, когато постъпката ти ще има значение“.

И отговорът на лейтенанта Оун:

„Като Едно Амаат Едно от «Милостта на Саре»?“

— Коя своя постъпка бихте сметнали за достатъчно значима, лейтенанта Оун? — попита Анаандер Мианаай.

— Постъпка — отвърна лейтенантата с пресъхнала уста, — като онази на войната от „Милостта на Саре“. Ако не беше тя, злоупотребите на станция Име щяха да продължават и до днес. — Сигурна бях, че си дава сметка какво казва. Тази територия беше опасна. От следващите й думи стана ясно, че наистина осъзнава риска, който поема: — Загина заради постъпката си, да. Но благодарение на нея вие разбрахте за корупцията на Име.

Разполагала бях с цяла седмица да обмисля нещата, които Анаандер Мианаай ми беше казала. Вече се бях досетила откъде губернатората на Име се е сдобила с кодовете за достъп, попречили на станцията да докладва за незаконната й дейност. Единственият въпрос беше коя Анаандер Мианаай й ги е дала.

— Новината гръмна по всички обществени канали — изтъкна Анаандер Мианаай. — За жалост. Ами да — каза тя в отговор на изненадата на лейтенанта Оун. — Ако зависеше от мен, новината не би стигнала до широката общественост. Защото пося съмнение там, където преди съмнение не съществуваше. Недоволство и страх там, където преди имаше само доверие в способността ми да осигуря справедливост и ползотворност. Със слухове бих могла да се справя, но с репортажи по одобрени новинарски канали!? Излъчващи навсякъде, където има радчаи да видят и чуят! Ако не беше тази публичност, можех да си затворя очите и без много шум да оставя предателите при рррррр. Вместо това се наложи да преговарям за екстрадицията им. Противното би означавало да отворя широко вратите на Радч за бъдещи бунтове. Големи проблеми ми създаде онази история. И още създава.

— Нямах представа — каза лейтенанта Оун, в гласа й звучеше паника. — Беше по всички обществени канали. — После изведнъж направи връзката. — Аз… аз не съм казвала нищо за Орс. На никого.

— Освен на Скааиат Оуер — изтъкна лордата на Радч. Което не беше справедливо, защото лейтенанта Скааиат беше в непосредствена близост до събитията, видяла бе със собствените си очи доказателства, че се е случило нещо необичайно. — Не — продължи Мианаай в отговор на нечленоразделния въпрос, откъснал се от устните на лейтенанта Оун, — нищо не се е появило по обществените канали. Засега. Изглежда, мисълта за възможната измяна на Скааиат Оуер ви притеснява дълбоко. Трудно ви е да повярвате.

Лейтенанта Оун за пореден път изпита сериозно затруднение с отговора си.

— Права сте, милорда — успя да каже накрая.

— Мога да ви предложа — отвърна Мианаай — възможност да докажете невинността й. И да подобрите собственото си положение. Мога така да повлияя на назначението ви, че отново да сте близо до нея. Нужно е само да приемете, когато Скааиат ви предложи клиентство. О, тя ще ви предложи — добави лордата на Радч, забелязала, без съмнение, отчаянието и съмненията, изопнали лицето на лейтенанта Оун. — Оуер колекционират хора като вас. Парвенюта от доскоро съвсем скромни къщи, които внезапно се издигат до позиции, даващи предимство в бизнеса. Приемете офертата и наблюдавайте. — Не добави „и докладвайте“, но нямаше и нужда.

Лордата на Радч се опитваше да превърне инструмента на врага си в свой. Какво щеше да стане, ако предложението й удареше на камък?

И какво щеше да стане, ако бъдеше прието? Каквото и да избереше лейтенанта Оун, щеше да се озове в центъра на заговор срещу Анаандер Мианаай, лордата на Радч.

Вече бях станала свидетел на подобна дилема — когато лейтенанта Оун беше изправена лице в лице със смъртта. Видяла бях избора й. И сега лейтенанта Оун щеше да избере пътя на оцеляването. А после, когато нещата се поуспокояха, тя — и аз — щяхме да си блъскаме главите над последствията, да търсим варианти за изход.

В декадната стая на палуба Еск лейтенанта Дариет попита разтревожено:

— Кораб, какво му е на Едно Еск?

— Милорда — каза лейтенанта Оун, все така с лице към пода, гласът й трепереше от страх. — Това заповед ли е?

— Изчакайте, лейтенанта — каза аз директно в ухото на лейтенанта Дариет, защото Едно Еск ми мълчеше.

Анаандер Мианаай се изсмя, кратко и остро. Отговорът на лейтенанта Оун беше точно толкова смел отказ, колкото ако беше отказала в прав текст. Подобна заповед би била безсмислена.

— Нека ме подложат на разпит, щом стигнем до Валскаай — каза лейтенанта Оун. — Настоявам. Лоялна съм. Както и Скааиат Оуер, кълна се, но ако имате съмнения, разпитайте и нея.

Но Анаандер Мианаай не би могла да направи такова нещо, разбира се. Разпитите се провеждат пред свидетели. Атентата, провеждаща разпита, стига да е опитна — а не би имало смисъл да се използва неопитна, — лесно би разпознала подтекста на въпросите, зададени на двете лейтенанти по настояване на Мианаай. Подобен ход би бил твърде открит, би разпространил информация, която лордата на Радч не искаше да става обществено достояние.

Анаандер Мианаай седя мълчаливо в продължение на четири секунди. Равнодушно.

— Едно Вар — каза тя, когато четирите секунди изтекоха, — застреляй лейтенанта Оун.

Сега не бях единичен сегмент, самотен и уплашен какво ще правя, ако ми дадат тази заповед. Бях едно цяло. Отделно от мен, Едно Еск беше по-привързан към лейтенанта Оун, отколкото аз като цяло. Само че Едно Еск не беше отделна част. В онзи миг Едно Еск определено беше част от мен.

И въпреки това Едно Еск беше малка моя част. А аз бях разстрелвала офицери и преди. Веднъж бях разстреляла дори собствената си капитана, следвайки пряка заповед. Ала онези екзекуции, макар неприятни и стресиращи, бяха справедливи. Наказанието за неподчинение е смърт.

Лейтенанта Оун не бе пренебрегнала нито една заповед. Нито една. И още по-лошо, смъртта й трябваше да прикрие действията на врага на Анаандер Мианаай. Основната цел на моето съществуване бе да действам срещу враговете на Анаандер Мианаай.

Нито една от двете Мианаай не беше готова да премине към открити действия. Трябваше да скрия от тази Мианаай факта, че лично тя вече ме е обвързала към противната кауза, поне докато всичко не бъде готово. Трябваше, за момента, да се подчинявам, все едно нямам друг избор, все едно желанията ми не са в противоречие със заповедите. А и в крайна сметка, в голямата игра, колко струваше лейтенанта Оун? Родителите й щяха да скърбят, сестра й също, може би щяха да страдат, че лейтенанта Оун ги е посрамила с неподчинението си, но нямаше да задават въпроси. А и да задаваха, нямаше да постигнат нищо. Тайната на Анаандер Мианаай щеше да е в безопасност.

Всичко това ми мина през главата в рамките на 1,3-те секунди, които бяха нужни на лейтенанта Оун, шокирана и ужасена, да вдигне инстинктивно глава. В този миг сегментът на Едно Вар каза:

— Не съм въоръжен, милорда. Ще ми отнеме приблизително две минути да взема пистолет.

Видно бе, че за лейтенанта Оун това е предателство. Но сигурно си даваше сметка, че нямам друг избор.

— Това е несправедливо — каза тя, без да свежда глава. — То е в разрез с правдата и приличието. И няма да е от полза за никого.

— Кои са другите заговорници? — попита студено Мианаай. — Назови ги и може да те пощадя.

Надигнала се, опряла длани в пода под раменете си, лейтенанта Оун примигна невярващо, изумлението й със сигурност беше точно толкова очевидно за Мианаай, колкото беше и за мен.

— Заговорници? С никого не съм заговорничила. Винаги съм служила на вас.

Горе, на командната палуба, казах в ухото на капитана Рубран:

— Капитана, имаме проблем.

— Да ми служиш — каза Анаандер Мианаай — вече не е достатъчно. Не е достатъчно еднозначно. На коя мен служиш?

— Ка… — заекна лейтенанта Оун. — Какво?… — Не разбирам.

— Какъв проблем? — попита капитана Рубран, вдигнала чаша чай към устата си, не особено притеснена.

— Аз съм във война със себе си — каза Мианаай на декадната стая на палуба Вар. — Водя тази война вече близо хиляда години.

Отговорих на капитана Рубран:

— Налага се Едно Еск да бъде седиран.

— Война — продължи Анаандер Мианаай на палуба Вар — за бъдещето на Радч.

Нещо, изглежда, се бе изяснило внезапно пред вътрешния взор на лейтенанта Оун. Усетих как я залива вълна на силна, чиста ярост.

— Анексиранията и второстепенните, хората като мен, които получават назначения в бойния флот.

— Не разбирам за какво говориш, Кораб — каза капитана Рубран. Гласът й беше спокоен, но не можеше да скрие от мен тревогата й. Капитана Рубран остави чашата чай на масата.

— Започна от договора с пресгер — каза гневно Мианаай. — Останалото е следствие от това. Може и да не го знаеш, но ти си инструмент на врага ми.

— А Едно Амаат Едно от „Милостта на Саре“ е разкрила онова, което вие сте вършели на Име — каза лейтенанта Оун, все така гневна. — Вие сте били. Губернатората на онази система е произвеждала второстепенни, а те са ви трябвали за войната със себе си, нали така. А сигурно е вършела и друго по ваша поръчка. Затова ли онази воина трябваше да умре, затова ли водихте тежките преговори с рррррр? А аз…

— Все още изчаквам, Кораб — каза лейтенанта Дариет в декадната стая на палуба Еск. — Но това не ми харесва.

— Едно Амаат Едно от „Милостта на Саре“ не знаеше почти нищо, но в ръцете на рррррр беше оръжие, което врагът ми да използва срещу мен. Като офицера на транспортен боен кораб ти, лейтенанта Оун, си нищо, но на административна планетарна длъжност, била тя и незначителна, с потенциалната подкрепа на Скааиат Оуер, която да подсили влиянието ти, ти представляваш опасност за мен. Лесно можех просто да те отстраня от Орс и да те отдалеча от Оуер. Но аз исках повече. Исках силен, въздействащ аргумент срещу сегашната държавна политика. Ако онази бракониерстваща орсиана не беше открила пушките или ако не ти беше докладвала за находката си, ако събитията в онази нощ се бяха развили според планираното, щях да се погрижа новината да стигне до всички обществени канали. С един удар щях да си осигуря лоялността на танминдите и да отстраня една потенциална заплаха в твое лице, на пръв поглед две твърде дребни постижения, вярно, но щях да постигна и друга, по-важна цел — да внуша на всички колко опасно е да снижаваме гарда си, да отслабваме защитите си. И колко опасно е да даваме власт в ръцете на недостатъчно компетентни хора. — Изсумтя горчиво. — Признавам, че те подцених. Подцених връзката ти с орсианите в Долния град.

Едно Вар не можеше да отлага повече. Влезе в декадната стая с пистолет в ръка. Лейтенанта Оун го чу да влиза и обърна леко глава, за да следи движенията му.

— Работата ми беше да защитавам гражданите на Орс. Аз приех тази задача сериозно. Дадох всичко от себе си. Провалих се само веднъж, в храма. Но не заради вас. — Обърна глава, погледна Анаандер Мианаай в очите и каза: — По-добре да бях умряла там, в храма на Иккт, отколкото да ви се подчиня. Дори ако това не би променило нещата.

— Можеш да поправиш това сега, нали — подхвърли Анаандер Мианаай и даде заповед за стрелба.

Стрелях.

 

 

Двайсет години по-късно щях да кажа на Арилесперас Стриган, че радчайските власти не се интересуват какво мислят гражданите, стига въпросните граждани да си гледат работата. Което си беше вярно. Но от онзи миг, откакто видях лейтенанта Оун да лежи мъртва на пода на декадната ми стая, застреляна от Едно Вар (или, нека не се лъжем, от мен), все се питам каква точно е разликата между двете неща.

Принудена бях да се подчинявам на тази Мианаай, за да вярва тя, че действам под нейна принуда. Ала в онзи конкретен случай тя наистина ме принуди. Не ми беше възможно да различа дали действам в полза на едната Мианаай, или на другата. А и в крайна сметка, каквото и противоборство да съществуваше между двете, те бяха един и същи човек.

Мислите са ефимерни, изпаряват се веднага щом възникнат, освен ако не им придадем материална форма, не ги приведем в действие. Същото е с желанията и намеренията. Лишени са от смисъл, освен ако не те тласнат към един или друг избор, към някаква постъпка или курс на действие, пък били те и най-незначителните. Мислите, които водят към действия, могат да бъдат опасни. Мисли, които не водят към действия, нямат никаква стойност.

 

 

Лейтенанта Оун лежеше на пода на декадна стая Вар, отново по лице, мъртва. Подът под нея трябваше да се почисти и поправи. Но спешното в онзи момент, важното в онзи момент беше да раздвижа Едно Еск, защото след приблизително половин секунда никакво филтриране от моя страна не би могло да скрие мащаба на реакцията му, а наистина трябваше да уведомя капитаната какво е станало, обаче не можех да си спомня как врагът на Мианаай — самата Мианаай — ми е въвела заповедите, които знаех, че ми е въвела, а и защо Едно Еск не разбираше колко е важно, че още не сме готови да действаме открито, и преди бях губила офицери и кой беше Едно Еск в крайна сметка, ако не самата аз, а лейтенанта Оун беше мъртва и беше казала — по-добре да бях умряла, отколкото да ви се подчиня.

А после Едно Вар вдигна пистолета и застреля Анаандер Мианаай право в лицето.

В една стая надолу по коридора Анаандер Мианаай скочи с вик на ярост от леглото:

— На Аатр циците, била е тук преди мен!

В същия миг излъчи кодовете, които да изключат бронята на Едно Вар и да я деактивират, докато тя не разреши повторното й активиране.

— Капитана — казах аз, — сега вече наистина имаме проблем.

В друга стая по същия коридор третата Мианаай — вече втората, ако трябва да сме точни, — отвори един от куфарите си, извади пистолет, излезе в коридора и застреля най-близкия Едно Вар в тила. Другата Мианаай също отвори куфара си, извади пистолет, както и кутия, каквато бях виждала в къщата на Йен Шиннан, в Горния град, на Шис’урна. Използваше ли я, щеше да лиши и двете ни от значително предимство, но мен в много по-голяма степен. За броените секунди, необходими й да включи устройството, аз формирах намерения и излъчих заповеди към различни свои компоненти.

— Какъв проблем? — попита капитана Рубран, скочила на крака. Уплашена.

И тогава аз се разпаднах на фрагменти.

Познато усещане. За миниатюрна част от секундата надуших влажен въздух и езерна вода, помислих си: „Къде е лейтенанта Оун?“, после се стегнах и си спомних какво трябва да направя. Чаши за чай се счупиха с трясък, когато захвърлих каквото държах, излязох на бегом от декадната стая и хукнах по коридора. Други сегменти, отделени от мен точно както се беше случило в Орс, дърдорещи и шептящи поради липса на друг метод за взаимна комуникация, отваряха шкафчета, раздаваха пушки; първите въоръжили се насилиха вратите на асансьорите и започнаха да се спускат по шахтите. Лейтенантите крещяха, нареждаха ми да спра, настояваха за обяснение. Напразно се опитваха да ме спрат.

Аз — тоест почти целият Едно Еск — трябваше да обезопася централната зала за достъп, така че Анаандер Мианаай да не повреди мозъка ми — на „Правдата на Торен“. Докато „Правдата на Торен“ беше жив и не подкрепяше каузата й, той — аз — представляваше опасност за Мианаай.

Аз — Едно Еск Деветнайсет — имах отделни заповеди. Вместо да се спусна по шахтата към централната зала за достъп, аз хукнах в обратната посока към склада на палуба Еск и шлюза от другата му страна.

Очевидно не откликвах на нито една от своите лейтенанти, дори на командир Тиаунд; но когато лейтенанта Дариет извика: „Кораб! Да не си си изгубил ума?“, отговорих.

— Лордата на Радч застреля лейтенанта Оун! — извика един сегмент някъде в коридора зад мен. — През цялото време беше на палуба Вар.

Това смълча офицерите ми, включително лейтенанта Дариет, само за секунда.

— Това не може да е вярно… но ако е, лордата на Радч не би я застреляла без причина.

Зад мен сегментите ми, които още не се бяха спуснали в шахтата на асансьора, съскаха и стенеха в масов пристъп на гняв и объркване.

— Да бе! — чух се да казвам на лейтенанта Дариет, докато отварях ръчно вратата на склада в дъното на коридора. — Ти си по-лоша и от лейтенанта Исааиа! Тя поне не криеше презрението си към лейтенанта Оун!

Вик на възмущение, несъмнено от лейтенанта Исааиа, после Дариет каза:

— Не знаеш какви ги говориш. Не функционираш правилно, Кораб!

Вратата се отвори с плъзгане и аз се метнах в склада, така че не чух останалото. Дълбока равномерна пулсация разтресе палубата, по която тичах — само допреди час вярвах, че повече никога няма да чуя този звук. Мианаай отваряше трюмовете Вар. Всички второстепенни, които размразеше, нямаше да имат спомен за последните събития, никаква причина да отхвърлят заповедите на тази Мианаай. А тяхната броня не беше деактивирана.

Щеше да извади Две Вар, Три Вар, Четири Вар и колкото други успее да събуди и да ги прати било към централната зала за достъп, било към двигателите. Или и към двете. И поради липса на информация те щяха да се подчинят на Анаандер Мианаай и да решат, че на мен са ми се разхлопали дъските. В момента обяснявах на капитана Рубран как стоят нещата, но нямаше гаранция, че тя ще ми повярва, частично дори.

Същата пулсация, която се чуваше от долните нива, сега прозвуча и около мен. Моите офицери вадеха сегменти Еск за размразяване. Стигнах до шлюза, отворих шкафчето до него и извадих вакуумен костюм по размер на този си сегмент.

Не знаех колко време ще мога да удържа централната зала за достъп и двигателите. Не знаех колко отчаяна е Анаандер Мианаай и колко голяма опасност съзира в мен. Топлинният щит на двигателите имаше мощни защити, но аз знаех как да мина през тях. Същото със сигурност важеше и за лордата на Радч.

Каквото и да станеше в близко бъдеще, беше почти сигурно, че ще умра малко след като стигнем до Валскаай, ако не и преди това. Но нямаше да умра безропотно, без да съм взела думата.

Трябваше да стигна до някоя совалка, да се кача на борда й, после ръчно да я разкача от кораба и да напусна „Правдата на Торен“ — себе си — в най-точния момент, с най-точната скорост, да поема по най-точния курс и да пресека стената на заобикалящия ме мехур от нормално пространство.

Успеех ли да направя всичко това, щях да се озова в система с портал на четири скока от Палата Ирей, една от провинциалните централи на Анаандер Мианаай. Бих могла да й кажа какво е станало.

Совалките бяха скачени откъм този борд на кораба. Шлюзовете и разкапващите механизми би трябвало да работят гладко — всички те бяха част от оборудването, което тествах и поддържах лично. И въпреки това осъзнах, че се тревожа нещо да не се обърка. Е, по-добре това, отколкото да си мисля как се сражавам срещу собствените си офицери. Или как топлинният щит на двигателите пада.

Затегнах шлема си. Дъхът свистеше в ушите ми. По-бързо от нормалното. Насилих се да дишам по-бавно и по-дълбоко. Хипервентилацията нямаше да ми помогне с нищо. Трябваше да действам бързо, но не толкова, че да допусна фатална грешка от глупост.

Докато чаках шлюзът да завърши цикъла си, усещах как самотата ме притиска като непробиваема стена. Обикновено лесно пренебрегвах дреболии като силните емоции на едно тяло. Но сега това едно тяло беше единственото тяло, нямах нищо извън него, с което да облекча стреса си. Останалото от мен беше тук, навсякъде около мен, но недостъпно. Скоро, ако всичко минеше по план, дори нямаше да съм близо до себе си, нямаше дори да знам кога отново ще се събера с него. В момента можех единствено да чакам, нищо друго. И да си спомням как тежеше пистолетът в ръката на Едно Вар — в моята ръка. Аз бях Едно Еск, но какво от това? Откатът, когато Едно Вар застреля лейтенанта Оун. Вината и безпомощният гняв, залели ме в онзи миг, се бяха отлели, изместени от по-неотложни неща, но сега имах време да си спомня. Дишането ми се накъса от хлипове. За миг чак се зарадвах, че останалото от мен не може да ме види как плача.

Трябваше да се успокоя. Да си прочистя ума. Да мисля за песни. „Сърцето ми е рибка“ — помислих си, но когато отворих уста да я запея, гърлото ми се стегна. Преглътнах. Вдишах дълбоко. Сетих се за друга песен.

О, ходил ли си на война,

брониран и въоръжен до зъби?

Нима обрат на незнайна съдба

ще разоръжи гнева ни?

Външната врата се отвори. Ако Мианаай не беше използвала устройството си, дежурните офицери щяха да видят, че шлюзът се е отворил, щяха да уведомят капитана Рубран, да привлекат вниманието на Мианаай. Но тя го беше използвала и нямаше как да разбере какво правя. Посегнах покрай отвора на вратата, хванах се за най-близката скоба и се изтеглих навън.

Погледнат ли към вътрешността на портал, хората често получават световъртеж. Преди тази гледка не ме бе притеснявала, но сега бях само едно човешко тяло и установих, че то реагира по типичния начин. Чернота, която едновременно изглежда немислимо дълбока, бездънна пропаст, в която можех да падна, в която падах, и в същото време задушаваща стяга, която всеки миг ще ме смаже.

Насилих се да отклоня поглед. Тук, навън, нямаше под, нямаше гравитационен генератор, който да ме „закотви“ и да ми даде горе и долу. Придвижвах се по скобите. Какво ставаше зад мен, вътре в кораба, който вече не беше мое тяло?

Минаха седемнайсет минути, докато стигна до совалката, отворя аварийния й люк и извърша ръчно разкачване. Отначало се борех с желанието да спра, да погледна зад себе си, да се ослушам за преследвачи, макар че не бих могла да чуя нищо, случващо се извън шлема ми. „Просто поддръжка — повтарях си аз. — Обикновена поддръжка по външния корпус. Рутинна процедура, позната ти до болка“.

Дойдеше ли някоя, това щеше да е краят. Еск щеше да се провали, аз щях да се проваля. А и времето ми беше ограничено. Дори никоя да не ме спреше, пак можех да се проваля. Нямах нерви да разсъждавам върху шансовете си.

Когато мигът дойде, совалката беше в готовност и аз потеглих. Гледката ми беше ограничена до единствените две вградени в корпуса камери — едната при носа, другата при кърмата. „Правдата на Торен“ бързо се смаляваше зад мен и растящата паника, която потисках досега, ме връхлетя с пълни сили. Какви ги вършех? Къде отивах? Какво можех да постигна с едно-единствено тяло, глухо и сляпо, и отрязано? Какъв смисъл имаше да се опълчвам на Анаандер Мианаай, която ме беше създала, която ме притежаваше, която беше неизразимо по-могъща от мен?

Поех си дълбоко дъх. Щях да се върна в Радч. А рано или късно щях да се върна на „Правдата на Торен“, пък било то и само за последните мигове на живота си. Слепотата и глухотата ми нямаха значение. Важна бе единствено задачата пред мен. Не ми оставаше друго освен да седя в пилотското кресло на совалката и да гледам как „Правдата на Торен“ се смалява и отдалечава. И да се сетя за някоя друга песен.

Според хронометъра и ако всичко бе минало по график, „Правдата на Торен“ щеше да изчезне от екрана ми след четири минути и трийсет и две секунди. Гледах и броях, опитвах се да не мисля за нищо друго.

Картината от кърмовата камера се разля в ярко петно, белезникаво синьо, и аз затаих дъх. Когато екранът се изчисти, видях само чернота… и звезди. Бях в нормалното пространство.

Совалката ми беше излязла в нормалното пространство повече от четири минути преди графика. А и онзи синкавобял блясък… откъде се беше взел? Трябваше корабът просто да изчезне и да се появят звезди.

Мианаай не се беше опитала да превземе централната зала за достъп, нито да присъедини силите си към офицерите на горните палуби. Веднага щом бе осъзнала, че съм под влиянието на врага й, бе решила да поеме по най-отчаяния възможен курс. Стигнала бе до двигателите заедно с второстепенните от Вар, които бе успяла да събуди, и беше изключила топлинния щит. Нямах представа как совалката ми е оцеляла вместо да се изпари заедно с кораба, но онзи блясък можеше да означава само мощна експлозия, а аз още бях тук, в непокътнатата совалка.

„Правдата на Торен“ го нямаше, него и всички на борда му. Аз се намирах незнайно къде, може би далеч извън границите на радчайския космос, далече от най-затънтения човешки свят. И последният шанс да се събера със себе си беше изчезнал. Капитаната беше мъртва. Всичките ми офицери бяха мъртви. На хоризонта изгряваше гражданска война.

Лейтенанта Оун беше загинала от моята ръка.

Вече нищо нямаше да е както трябва.