Ан Леки
„Правдата на Торен“ (2)

2.

Деветнайсет години, три месеца и една седмица преди да открия Сейварден в снега бях войскови транспортен кораб в орбита около планетата Шис’урна. Войсковите кораби са най-големите кораби в радчайския космически флот, цели шестнайсет палуби една върху друга. Командна, административна, хидропонна, инженерна палуба, лечебница, по една палуба за всяка декада, жилищно и работно пространство за всичките ми офицери, които аз познавах в пълни детайли, от ритъма на дишането им до най-малкото трепване на всеки мускул.

Войсковите кораби рядко се движат. За своите почти две хиляди години съществуване аз почти не бях напускала местоположението си в една или друга система, носех се в студа на космическия вакуум, синьо-бялата Шис’урна висеше като стъклено топче под мен, орбиталната й станция пресичаше циклично орбитата ми, стотици и хиляди кораби идваха, скачваха се с мен, разкапваха се и отлитаха към някой от порталите с техните насочващи маяци. От мястото си не различавах териториалните разделения и границите по повърхността на Шис’урна, макар в тъмната й половина тук-там да светеха градове, различавах и свързващите ги шосета там, където бяха възстановени след анексирането.

Усещах и чувах — по-рядко виждах — присъствието на другите кораби. По онова време най-многобройни бяха Мечовете и Милостите, по-малки и по-бързи съдове, но имаше и Правди, транспортни войскови кораби като мен. Най-старите от нас бяха на близо три хиляди години. Познавахме се отдавна и вече нямахме какво ново да си кажем. Ако не се брои скучната рутинна комуникация, през повечето време мълчахме — като стари приятели, които не изпитват нужда да запълват тишината с думи.

По онова време още имах второстепенни и благодарение на тях можех да бъда на няколко места едновременно. Пак благодарение на второстепенните си служех в град Орс на планетата Шис’урна под командването на лейтенанта Оун, командира на Първа Еск декада.

Орс се ширеше наполовина върху подгизнала земя, наполовина в тресавище, където сградите се издигаха върху плочи, чиито основи стигаха надълбоко в калта на блатото. Зелена слуз растеше в каналите и свръзките между плочите, по носещите колони на сградите, по всичко неподвижно, до което стигаше водата през различните сезони. Вонята на водороден сулфид беше вездесъща, освен когато летните бури помитаха блатната част на града, а тротоарите потъваха до колене във вода, придошла откъм бариерните острови. Но това се случваше много рядко. Истината е, че летните бури обикновено влошаваха вонята. Охлаждаха временно въздуха, вярно, но облекчението рядко траеше повече от няколко дни. През останалото време в Орс беше влажно и горещо.

Не го виждах от орбита. Беше си повече село, отколкото град, макар някога да е бил край устието на река, столица на държава, която се простирала по крайбрежието. Реката била важен търговски път, плоскодънни лодки кръстосвали крайбрежното тресавище и превозвали хора между градовете. С течение на вековете реката се преместила и сега Орс беше бледо подобие на прежната столица. От правоъгълните изкуствени острови с мрежа от добре поддържани канали върху огромна площ беше останала нищожна част, заобиколена и пресечена от счупени, заливани от водата плочи, тук-там бяха оцелели покриви и колони, които стърчаха над калнозеленикавата повърхност през сухия сезон. Някога градът е приютявал милиони. Когато радчайските сили анексираха Шис’урна преди пет години, в Орс живееха само шест хиляди триста и осемнайсет души, а анексирането допълнително намали броя им. Макар че в това отношение Орс успя да ограничи щетите си, за разлика от други места. Веднага щом се появихме — аз под формата на своите Еск кохорти и техните декадни лейтенанти, строени по улиците на града, въоръжени и бронирани, — главната жреца на Иккт поиска среща с най-висшестоящата ни офицера, лейтенанта Оун, за която вече споменах, и предложи незабавна капитулация. Жрецата бе обяснила на последователите си какво трябва да направят, за да преживеят анексирането, и повечето от въпросните последователи наистина оцеляха. Това не се случваше толкова често, колкото би си помислил човек — винаги давахме ясно да се разбере, че по време на анексиране дори по-силна кашлица може да означава смърт, и задължително правехме показно упражнение още в първите часове на операцията, за да няма недоразумения. Уви, винаги се намираше някоя, която да се усъмни в решимостта ни.

Влиянието на жрецата се оказа впечатляващо. Градът не беше толкова малък, колкото изглеждаше на пръв поглед — по време на поклонническия сезон стотици хиляди минаваха през храмовия площад и лагеруваха по плочите на изоставени улици. За поклонниците на Иккт Орс беше второто най-свещено място на планетата, а главната жреца беше митологична, почти божествена фигура.

В общия случай, преди анексирането да бъде обявено за окончателно приключило — което понякога отнемаше петдесет и повече години, — една от задължителните мерки беше създаването на цивилни полицейски сили. Това анексиране, на Шис’урна, беше различно — оцелелите жители на планетата получиха гражданство много по-бързо от обичайното. Никоя в администрацията на системата не вярваше, че на един толкова ранен етап местни цивилни сили ще се справят успешно с поддържането на сигурността, затова военното присъствие беше изтеглено само отчасти. Така, когато анексирането на Шис’урна бе официално обявено за завършено, повечето от личния състав на декада Еск към „Правдата на Торен“ се прибра на кораба, но лейтенанта Оун остана, останах и аз с нея като Едно Еск от „Правдата на Торен“, първа Еск единица, съставена от двайсет второстепенни сегмента.

Главната жреца живееше в къща близо до храма, една от малкото сгради, оцелели от времето, когато Орс е бил голям град — четириетажна, с едноскатен покрив и открита от всички страни, макар да имаше паравани, които осигуряваха уединение при нужда, имаше и здрави капаци, които затваряха фасадите при буря. Главната жреца прие лейтенанта Оун в заградено с паравани помещение с площ пет-шест квадратни метра. Светлината надничаше над плътните паравани.

— Дано не приемате службата си в Орс за твърде голямо изпитание — каза жрецата, възрастна особа със сива коса и къса сива брада. Двете с лейтенанта Оун седяха на възглавнички, влажни като всичко в Орс и със съответната миризма на мухъл. Дрехата на жрецата представляваше парче жълт плат, увит около кръста й, раменете й бяха целите изрисувани с мастило, стилизирани фигури, някои кръгли, други ъгловати, които се меняха според религиозното значение на деня. От уважение към радчайското разбиране за благоприличие жрецата носеше ръкавици.

— Не, разбира се — отвърна лейтенантата, учтиво, макар и според мен не докрай искрено. Очите й бяха тъмнокафяви, косата тъмна и късо подстригана. Кожата й беше достатъчно смугла, за да не е бледа, но не толкова тъмна, колкото диктуваше модата. Би могла да я промени, разбира се, очите и косата също, но така и не го беше направила. Вместо униформата си — дълга кафява куртка, щедро накичена с бижута, риза и панталони, ботуши и ръкавици — носеше същата странна пола като главната жреца, плюс тънка риза и възможно най-тънките ръкавици. Въпреки това се потеше. Аз стоях на входа и мълчах, докато една младша жреца сервираше чаши и купички.

Намирах се и на друго място, в самия храм — нетипично затворена сграда, висока 43,5 метра, дълга 65,7 и широка 29,9. В единия край на помещението имаше двойна врата, висока почти до тавана, а в другия, надвиснало над молещите се — релефно изображение на планинска скала, реплика на реално скално образувание в друга част на планетата, изработена със стряскащи детайли. В подножието му имаше подиум с широки стъпала, които се спускаха към под от сиви и зелени каменни плочи. Светлина влизаше през десетки зелени прозорци в тавана и се лееше по стени, покрити със сцени от живота на светци от култа към Иккт. Храмът не приличаше на никоя друга сграда в Орс. Архитектурата му, както и самият култ към Иккт, беше внесена от другаде. По време на поклонническия сезон храмът щеше да се напълни с хора. Имаше и други свещени места, но когато орсианците кажат „поклонничество“, имат предвид ежегодното поклонение тук, в този храм. Но дотогава оставаха още няколко седмици. Сега прошепнатите молитви на десетина богомолци раздвижваха въздуха в единия ъгъл на помещението.

Главната жреца се засмя.

— Говорите като опитна дипломата, лейтенанта Оун.

— Аз съм во̀ина, свещена — отговори лейтенанта Оун. Говореха на радчайски и тя произнасяше думите бавно, като внимаваше за акцента си. — Дългът никога не е изпитание.

Върховната жреца не се усмихна в отговор. В последвалото мълчание младшата жреца сервира кана с местния чай — гъста течност, топла и възсладка, която няма кажи-речи нищо общо с истинския чай.

Бях и на трето място, извън стените на храма — стоях на оцветения от синьо-зелени водорасли площад и зяпах хората. Повечето бяха облечени със същите ярки поли като тази на върховната жреца, макар че само най-малките деца и силно набожните възрастни имаха рисунки по кожата си, а ръкавици носеха малцина. Някои от минувачите бяха транспланти — радчаи, назначени на различни постове в Орс или получили недвижима собственост тук след анексирането. Повечето бяха възприели семплата местна пола, добавяйки лека риза, като лейтенанта Оун. Други упорито се придържаха към панталона и сакото и се потяха обилно. Всички носеха бижутата, от които малцина радчаи биха се отказали — подаръци от приятели и любими хора, спомен за мъртвите, отличителни знаци на фамилни и клиентски връзки.

На север, отвъд водния правоъгълник, който местните наричаха Храмовото по името на стар квартал, който се намирал там преди, Орс се издигаше едва доловимо. По време на сухия сезон тази част на града се сдобиваше с твърда почва под краката си и местните я наричаха Горния град. Патрулирах и там. Вървях покрай водата и се виждах как стоя на площада.

Лодки с прътове се движеха бавно в тресавището и по каналите между плочите. Водата носеше мазни кръпки от водорасли, тук-там туфи водна трева пробиваха повърхността й. Извън града, на изток и на запад, шамандури бележеха забранената зона, а тресавищни мухи пърхаха с прозрачни крилца над преплетени водни бурени. Около тях плаваха по-големи лодки, както и големите екскаватори, сега неподвижни и замлъкнали, които преди анексирането бяха изгребвали смрадливата кал от дъното на тресавището.

Гледката на юг беше подобна, само дето на хоризонта се синееше намек за същинското море отвъд подгизналата ивица по периферията на блатото. Виждах всичко това, докато стоях на различни места около храма и обикалях по улиците на града. Беше двайсет и седем градуса по Целзий и влажно както винаги.

Това бяха почти половината от моите двайсет тела. Останалите бяха в къщата, която обитаваше лейтенанта Оун — триетажна и просторна, до неотдавна дом на голямо семейство и офис на фирма за лодки под наем. Едната й страна гледаше към широк калнозелен канал, отсрещната бе обърната към най-голямата улица в квартала.

Само три от сегментите в къщата бяха будни, дежурни по охрана или заети с административни дела (аз седях на чердже върху нисък подиум в средата на първия етаж и слушах оплакванията на орсиана, която имаше претенции за разпределението на риболовните права).

— Трябва да говорите за това с районния магистрат, гражданко — казах й. Говорех на местния диалект. Познавах всички тук и знаех, че тя е от женски пол и че има внуци, два факта, които следваше да имам предвид, ако исках да разговарям с нея не само граматически правилно, но и любезно.

— Не го познавам районния магистрат! — възрази с негодувание тя. Магистратурата се намираше в един голям град нагоре по реката, близо до Кулд Вее. Достатъчно далече от крайбрежието, за да се радва на умерен климат без тукашната жега и влага и без вездесъщата миризма на плесен. — Какво знае районният магистрат за Орс? Нищо! Все ми е тая има ли районен магистрат, или не! — След това ми разказа надълго и нашироко за отколешната връзка на своя род със заградената от шамандури зона, където риболовът беше забранен за следващите три години.

Както винаги, на заден план в главата си усещах, че съм високо горе, в орбита, толкова далеч, че сигналът пристигаше със закъснение.

— Хайде, лейтенанта — каза върховната жреца, — никоя не харесва Орс, освен онези от нас, извадили лошия късмет да се родят тук. Повечето шис’урниани, които познавам, да не говорим за радчаите, биха предпочели някой голям град със суха земя под краката и с нормални сезони, а не просто дъждовен и недъждовен.

Лейтенанта Оун, която продължаваше да се поти, прие чаша с така наречения чай и отпи, без да изкриви лице в гримаса — въпрос на упражнения и решимост.

— Говори се, че ще ме отзоват.

В относително сухия северен край на града две воини с кафяви униформи ме видяха и вдигнаха ръце за поздрав. Поздравих ги на свой ред.

— Едно Еск! — извика едната. Бяха обикновени воини от Седем Исса към „Правдата на Енте“ под командването на лейтенанта Скааиат. Патрулираха района между Орс и югозападните покрайнини на Кулд Вее, града, който беше пораснал около по-новото устие на реката. Воините от Седем Исса към „Правдата на Енте“ бяха хора и знаеха, че аз не съм човек. Винаги се отнасяха към мен приятелски, но и някак нащрек.

— Бих предпочела да останете — каза върховната жреца на лейтенанта Оун. Лейтенантата вече го знаеше, разбира се. Още преди две години щеше да се е върнала на „Правдата на Торен“, ако не бяха постоянните молби на свещената да останем.

— Сигурно разбирате — каза лейтенанта Оун, — че ръководството на флота би предпочело да замени Едно Еск с човешки воини. Сегментите могат да бъдат изключени и да чакат така до безкрай. Хората… — Лейтенантата остави чашата и си взе плоско кексче с жълтокафеникав цвят. — Хората имат семейства, за които тъгуват, имат свой живот. Не можем да ги държим замразени в продължение на столетия, както се случва понякога с второстепенните. Няма смисъл да вадим сегменти от складовете, за да вършат работа, която може да се свърши от обикновени воини. — Макар лейтенанта Оун да беше тук вече пет години и често да се срещаше с върховната жреца, сега за пръв път говореше толкова откровено и директно по въпроса. Смръщи чело, а промените в дишането и хормоналните й нива ми подсказаха, че й е хрумнала тревожна мисъл. — Да не би да сте имали проблеми със Седем Исса от „Правдата на Енте“?

— Не — каза върховната жреца и изгледа лейтенанта Оун с крива усмивка. — Вас ви познавам. Познавам Едно Еск. Ако ми изпратят друг, няма да го познавам. Нито аз, нито моите енориаши.

— Анексиранията са неприятни — каза лейтенанта Оун. Свещената примижа леко при думата „анексирания“ и лейтенантата сякаш забеляза реакцията й, но въпреки това продължи: — Но Седем Исса не бяха пратени тук да въдворяват ред. Воините Исса от „Правдата на Енте“ не са направили тук нищо по-различно от Едно Еск в периода на анексирането.

— Не знам дали е така, лейтенанта. — Жрецата остави чашата си. Стори ме се притеснена, но нямах достъп до вътрешните й данни и не можех да кажа със сигурност. — Исса от „Правдата на Енте“ направиха доста неща, които Едно Еск не направи. От друга страна, вярно е, че Едно Еск уби не по-малко хора от воините на Исса. Дори повече, бих казала. — Погледна към мен, както си стоях неподвижно до входа. — Нищо лично, но мисля, че бяха повече.

— Не се притеснявайте, свещена — отвърнах аз. Върховната жреца често се обръщаше към мен все едно съм човек. — Имате право.

— Свещена — каза лейтенанта Оун, без да крие тревогата в гласа си, — ако воините на Седем Исса от „Правдата на Енте“… или някоя друга… са притеснявали граждани…

— Не, не! — прекъсна я върховната жреца с горчивина в гласа. — Радчаите са изключително внимателни в отношението си към гражданите!

Лицето на лейтенанта Оун почервеня, видно бе, поне за мен, че е силно притеснена и ядосана. Не можех да прочета мислите й, но знаех за всяко трепване на всеки мускул по тялото й, следователно виждах емоциите й като в огледало.

— Простете — каза върховната жреца, макар изражението на лейтенантата да не се беше променило, а кожата й бе достатъчно тъмна да скрие руменината на гнева. — Откакто радчаите ни дадоха гражданство… — тук върховната жреца млъкна, сякаш преосмисляше или пренареждаше думите си. — Откакто пристигнаха, воините от Седем Исса не са ми дали никакъв повод да се оплача. Но видях какво направиха вашите човешки воини по време на така нареченото „анексиране“. Гражданството, което ни дадохте, лесно може да бъде оттеглено и…

— Никога не бихме… — възрази лейтенанта Оун.

Върховната жреца вдигна ръка да я спре.

— Знам какво Седем Исса или поне другите като тях правят на хората, които са от другата страна на някаква разделителна линия. Преди пет години разделителната линия беше между граждани и не-граждани. В бъдеще? Кой знае. Може би между граждани и недостатъчно — граждани? — Махна унило с ръка. — Или нещо друго. Граници като тези се създават лесно.

— Не мога да ви виня за опасенията — каза лейтенанта Оун. — Онзи период беше труден.

— Аз пък не мога да се отърся от впечатлението, че сте необяснимо и неочаквано наивен човек — каза върховната жреца. — Ако заповядате на Едно Еск да ме застреля, бройте ме мъртва. Ще ме застреля без колебание. Но Едно Еск никога не би ме пребил, унижил или изнасилил без друга причина, освен за да демонстрира превъзходството си или заради някакво патологично забавление. — Погледна към мен. — Права ли съм?

— Да, свещена — отговорих аз.

— Воините на Исса от „Правдата на Енте“ правиха всички тези неща. Не с мен, вярно, и не с много от жителите на Орс. Но го правеха. Щеше ли да е по-различно, ако тук бяха воините от Седем Исса, а не техни колеги?

Лейтенанта Оун седеше умърлушена, свела поглед към възсладкото подобие на чай в чашата си, неспособна да отговори.

— Странно. Чуваш разкази за второстепенните и си мислиш, че от това по-ужасно няма, че това е най-отвратителното дело на радчаите. Гарседд… е, да, всички знаем за гарседд, но онова е било преди хиляда години. Нахлули сте там и сте пленили… колко, половината население? Превърнали сте ги в ходещи мъртъвци, в роби на корабните си компютри. А после сте ги пратили срещу собствените им хора. Ако ме бяхте попитали преди да… преди да ни анексирате, бих ви казала, че тази съдба е по-лоша от смърт. — Обърна се към мен. — По-лоша ли е?

— Нито едно от моите тела не е мъртво, свещена — казах аз. — А представата ви за процента на анексираното население, който е било превърнат във второстепенни сегменти, е преувеличена.

— Преди се ужасявах от вас — каза ми върховната жреца. — Самата мисъл за присъствието ви ме хвърляше в ужас, с мъртвите ви лица, безизразните гласове. Днес обаче се плаша много повече от мисълта за гарнизон от живи човешки същества, които са приели службата доброволно. Защото се боя, че не може да им се вярва.

— Свещена — каза лейтенанта Оун и се намръщи. — Аз служа доброволно. И се гордея с това.

— Вярвам, че вие сте добър човек, лейтенанта Оун, въпреки доброволната служба. — Свещената взе чашата си и отпи глътка чай, все едно не е казала нищо особено.

Гърлото на лейтенанта Оун се сви, свиха се и устните й. Мислеше за нещо, искаше й се да го каже, но не беше сигурна, че е редно да го изрича на глас.

— Чули сте за Име — проговори накрая тя, явно стигнала до решение. Но напрежението и тревогата останаха.

Върховната жреца, изглежда, сметна казаното за забавно. Забавно по един неприятен, горчив начин.

— Новините от Име имат за цел да вдъхнат доверие в радчайското управление?

Ето за какво ставаше въпрос: станция Име, както и по-малките станции и луни в системата, бяха най-отдалеченото място, където човек можеше да отиде, без да излезе от космическата империя на Радч. Години наред губернатората на Име използвала тази отдалеченост в своя полза — злоупотребите, подкупите, таксите за протекция и нарушаването на обществени поръчки били обичайна практика. Хиляди граждани били несправедливо екзекутирани или (което е на практика същото) принудени да служат като тела за второстепенни сегменти, макар производството на сегменти отдавна да беше незаконно. Губернатората контролирала цялата комуникация и издаването на пътни разрешителни. При нормални обстоятелства изкуственият интелект на станцията би трябвало да докладва за тези нередности на властите, но по някаква причина на станция Име това не се случило и така корупцията растяла и се разпространявала неконтролируемо.

Това продължило, докато един кораб не влязъл в системата, появявайки се от портал само на неколкостотин километра от патрулния кораб „Милостта на Саре“. Непознатият кораб не откликнал на призивите да се идентифицира. Когато екипажът на „Милостта на Саре“ атакувал и превзел непознатия кораб, на борда му имало десетки хора, както и чужденци от расата рррррр. Капитаната на „Милостта на Саре“ наредила на воините си да вземат в плен всички пътници, които изглеждат годни за второстепенни сегменти, а останалите да убият — хората, както и рррррр. Колкото до кораба, той щял да бъде предаден на губернатората.

„Милостта на Саре“ не бил единственият боен кораб с човешки екипаж в системата. До онзи момент воините се съобразявали доброволно с политиката на губернатората, впримчени в система от подкупи и ласкателства, а когато това не давало резултат, следвали заплахи и дори екзекуции. Всичко това работело ефективно и без засечка, докато една во̀ина от „Милостта на Саре“ — Едно Амаат Едно — не решила, че няма да убие нито хората, нито рррррр. И не убедила останалите от взвода си да я последват.

Това се беше случило преди пет години. Последствията се усещаха и до ден-днешен.

Лейтенанта Оун се размърда на възглавничката си.

— Онази схема била разкрита благодарение на човешка воина, която отказала да изпълни заповедите. И повела бунт. Ако не е била тя… Второстепенните никога не биха постъпили като нея. Не могат.

— Онази схема е била разкрита — отвърна върховната жреца, — защото непознатият кораб, който вашата героиня и другите воини от взвода й са превзели, е имал извънземни на борда си. Радчаите лесно убиват хора, особено не-граждани, но са особено внимателни, когато става въпрос за чужденци.

Причината за тази предпазливост беше ясна — всяка агресия срещу чужденци можеше да бъде тълкувана като нарушение на условията по договора с расата пресгер. Нарушаването на въпросния договор можеше да има изключително сериозни последствия. Въпреки това немалко сред радчаите на високи постове имаха възражения по въпроса. Виждах, че лейтенанта Оун иска да възрази. Ала вместо това каза:

— Губернатората на Име е проявила непредпазливост и ако онази човешка во̀ина не се беше намесила, като нищо можеше да се стигне до война.

— Екзекутираха ли вече разбунтувалата се воина? — попита с вдигнати вежди върховната жреца. Такава беше съдбата на всяка воина, отказала да изпълни заповед, а бунтът допълнително утежняваше ситуацията.

— Последно чух — каза лейтенанта Оун през стегнато гърло, — че рррррр са се съгласили да я предадат на радчайските власти. — Преглътна. — Не знам какво ще стане. — Каквото имаше да става, вероятно вече бе станало, разбира се. Име беше много далече от Шис’урна и новините пристигаха с голямо закъснение, понякога след година и повече.

Върховната жреца не отвърна. Наля си чай и прехвърли с лъжица малко рибна каша в чинийката си.

— Упоритите ми молби да останете тук поставят ли на риск кариерата ви?

— Не — каза лейтенанта Оун. — Всъщност другите лейтенанти Еск дори ми завиждат малко. По нищо не личи на „Правдата на Торен“ да предстоят действия. — Взе чашата си, външно спокойна, но гневна отвътре. Притеснена. Разговорът за Име беше усилил безпокойството й. — Действия означава награди или повишения. — А това беше последното анексиране. Последният шанс офицерите да обогатят къщите си чрез контакти с нови граждани или дори чрез откровени присвоявания.

— Ето още една причина да предпочета вас — каза върховната жреца.

Последвах лейтенанта Оун у дома. Освен това стоях в храма и наблюдавах хората, които пресичаха площада, заобикаляйки дечурлигата, които играеха на кау в средата му, ритаха топката, крещяха и се смееха. В края на Храмовото, на самия ръб на водата, млада граждана от Горния град седеше навъсена и гледаше как няколко малки деца подскачат от камък на камък и пеят:

Едно, две, каза ми леля,

три, четири, войникът труп,

пет, шест, в окото ще те застреля,

седем, осем, и като станеш труп,

девет, десет, ще те сглоби с повеля.

Вървях по улиците, хората ме поздравяваха и аз им отвръщах. Лейтенанта Оун беше напрегната и гневна и само кимаше разсеяно на онези, които я поздравяваха.

Гражданата с претенциите към риболовните права си тръгна недоволна. След нея две деца заобиколиха иззад паравана и седнаха с кръстосани крака на мястото й върху възглавничките. И двете бяха с навити около кръста поли, платът чист, но избелял, ръкавици не носеха. По-голямото изглеждаше на около девет, а символите, изрисувани с мастило по гърдите и раменете на другарчето му — размазани тук-там, — показваха, че едва ли е на повече от шест. По-малкото дете ме погледна намръщено.

На орсиански правилното обръщение към децата е по-лесно, отколкото към възрастните. За тях се използва проста граматична форма без родове.

— Здравейте, граждани — поздравих ги на местния диалект. Познавах ги и двете. Живееха в южните покрайнини на Орс и често бях разговаряла с тях, но за пръв път идваха в къщата. — Как мога да ви помогна?

— Ти не си Едно Еск — каза по-малкото, а по-голямото вдигна ръка да го смълчи.

— Напротив — отвърнах и посочих нашивката на униформата си. — Виждате ли? Аз съм си, просто това е моят четиринайсети сегмент.

— Казах ти — смъмри по-голямото дете по-малкото.

По-малкото се замисли, после каза:

— Знам една песен.

Чаках в мълчание. Детето си пое дъх сякаш да запее, но после спря смутено.

— Искаш ли да я чуеш? — попита ме. Изглежда, все още се съмняваше в самоличността ми.

— Да — отвърнах. Пях за пръв път по молба на една от моите лейтенанти. По онова време „Правдата на Торен“ беше едва на стотина години. Лейтенантата обичаше музиката и беше взела със себе си инструмент като част от позволения личен багаж. Другите офицери не проявяваха интерес към хобито й, затова тя научи мен да пея песните, които свиреше. Запазих ги в папка и реших да потърся още, за да я зарадвам. Когато я повишиха в капитана на неин собствен кораб, вече бях събрала голяма библиотека с вокална музика — инструмент не биха ми поверили, но можех да пея по всяко време, — и не след дълго плъзна слух, придружен със снизходителни усмивки, че „Правдата на Торен“ проявява интерес към пеенето. Което не беше вярно, разбира се — толерирах навика, защото беше безвреден и защото имаше голяма вероятност една от капитаните ми да го оцени. Ако не бяха тези фактори, нямаше да се занимавам с това.

Ако децата ме бяха спрели на улицата, нямаше да се колебаят изобщо, но тук, в къщата, в официалната административна обстановка на приемната, нещата стояха различно. Подозирах също така, че това е пробно посещение, че по-малкото дете възнамерява да предложи услугите си в импровизирания домашен параклис — да служиш като цветарче в параклиса на Амаат не носеше никакъв престиж тук, в крепостта на Иккт, но обичайният подарък от плодове и дрехи в края на службата беше друго нещо. А и най-доброто приятелче на въпросното дете понастоящем служеше като цветарче, което несъмнено наливаше масло в амбицията му.

Никоя орсиана не би изложила такава молба директно и направо, затова не се учудвах, че детето е избрало заобиколния подход, превръщайки една случайна среща в нещо официално и страховито. Бръкнах в джоба на куртката си, извадих шепа бонбони и ги сложих на пода между нас.

Малкото момиче кимна доволно, сякаш този жест успокояваше всичките й колебания, после си пое дълбоко дъх и запя:

Сърцето ми е рибка,

крие се във водната трева,

в зеленото, в зеленото.

Мелодията беше странна смесица от една радчайска песен, която излъчваха често, и една орсианска, която знаех отдавна. Думите обаче не ми бяха познати. Детето изпя четири куплета с ясен, леко треперлив глас и тъкмо щеше да подхване петия, когато стъпките на лейтенанта Оун прозвучаха от другата страна на паравана и то млъкна.

После се наведе и прибра бонбоните. Двете деца се поклониха, все още седнали, после станаха и изтичаха през входа, като подминаха лейтенанта Оун и мен, която я следвах.

— Благодаря ви, граждани — каза след тях лейтенанта Оун. Децата се стреснаха, успяха някак да се поклонят в движение и изскочиха на улицата.

— Нещо ново? — попита лейтенанта Оун, макар самата тя да не проявяваше интерес към музиката, не повече от обичайното поне.

— В известен смисъл — отвърнах аз. Видях децата надолу по улицата. Още тичаха. Завиха на бегом зад ъгъла на една къща и спряха задъхани. Малкото момиче отвори шепа да покаже бонбоните на приятелчето си. За моя изненада не беше изпуснало нито един, нищо че ръката му беше малка, а бягството — бързо. По-голямото дете си взе бонбон и го лапна.

Преди пет години, преди да започне обновяването на планетната инфраструктура, по времето, когато доставките бяха нередовни, бих предложила нещо по-хранително. Сега за всички граждани имаше гарантирана храна, макар порционите да не бяха големи, нито особено разнообразни.

Вътре в храма цареше окъпана в зелено тишина. Върховната жреца не се показа иззад параваните на жилищната част, но младши жреци влизаха и излизаха постоянно. Лейтенанта Оун отиде на втория етаж на къщата и приседна на една орсианска възглавничка. Параван скриваше помещението от улицата и лейтенанта Оун си свали ризата. Отказа чая (истински), който й занесох. Излъчих поток от информация към нея и към „Правдата на Торен“. Нищо интересно, нормална рутина.

— Трябва да отнесе претенцията си към районната магистрата — каза лейтенанта Оун във връзка с риболовните жалби на гражданата. Усещах раздразнението й. Седеше със затворени очи, докладите от следобеда се нижеха пред вътрешния й поглед. — Този въпрос не е от нашата компетенция.

Не отговорих. Не се очакваше да отговоря, нямаше и нужда. Лейтенантата одобри с леко потрепване на пръстите си бележката, която бях съставила до районната магистрата, после отвори последното съобщение от малката си сестра. Лейтенанта Оун изпращаше процент от възнаграждението си у дома, където родителите й го използваха да плащат уроци по поезия на по-малкото си дете. Поезията е ценна, защото е постижение на цивилизацията. Не можех да преценя дали сестрата на лейтенантата има някакъв талант. Истината е, че малцина го имат, дори сред по-издигнатите семейства. Но стиховете и писмата й радваха лейтенантата, помагаха й да се отърси от напрежението.

Децата на площада хукнаха със смях към дома си. Младежата край водата въздъхна дълбоко, както го правят младежите, хвърли камъче в езерото и се зазяпа във вълничките.

Второстепенните, които биват събуждани единствено при анексирания, често не носят друго освен силов щит, генериран от имплант в тялото. Безкрайни редици воини с нетрепващи лица, излети сякаш от живак. За разлика от тях, аз никога не влизах в складовите трюмове, а сега, когато боевете бяха свършили, носех същата униформа като човешките войници. Телата ми се потяха под униформените куртки, бяха отегчени, затова аз отворих три от устите си, в съседство една до друга на площада пред храма, и запях с трите гласа:

— Сърцето ми е рибка, крие се във водната трева…

Една граждана ме изгледа стреснато, но останалите не реагираха — бяха ми свикнали.