Ан Леки
„Правдата на Торен“ (7)

7.

— Да не забравяме и друго — каза Стриган, докато се хранехме. Канеше се да изтъкне поредния си повод за възмущение от политиката на Радч. Списъкът й беше дълъг. — Договорът с пресгер.

Сейварден лежеше неподвижно, със затворени очи, по устните и брадичката й имаше спечена кръв, пръски засъхваха по предницата на якето й. През носа и челото й беше лепнат коректив.

— Не ти харесва договорът? — попитах. — Предпочиташ пресгер да правят каквото си искат, като преди? — Пресгер не даваха пукната пара дали един вид е разумен, или не, интелигентен, или не, етичен, или не. Думата, която използваха… всъщност не е дума, ако съм разбрала правилно, защото те не говорят с думи, така че е по-скоро концепция. Та концепцията им обикновено се превежда като „значимост“. А „значими“ според тях са единствено пресгер. Следователно всички други същества са по право тяхна плячка, собственост или средство за забавление. Обикновено не обръщаха внимание на човечеството, но сред тях имаше и такива, които обичаха да спират наши кораби и да ги разкъсват — и корабите, и съдържанието им.

— Ще ми се Радч да не дава обвързващи обещания от името на цялото човечество — отвърна Стриган. — Натрапват политиката си на всички човешки правителства и дори очакват да им благодарим за това.

— Пресгер не признават различията, за които говориш. Или е трябвало да сключим договора от името на цялото човечество, или да се оттеглим от преговорите.

— Според мен пък Радч просто намери друг начин да разшири сферата си на влияние, начин много по-лесен и евтин от традиционните си завоевания.

— Може и да се изненадаш, но сред най-висшите кръгове на Радч има хора, които също като теб не харесват договора.

Стриган вдигна вежда и остави чашата си с миризливо ферментирало мляко.

— Не знам защо, но си мисля, че тези високопоставени радчаи не биха ми допаднали, ако ги познавах лично. — Тонът й беше горчив и леко саркастичен.

— Да — съгласих се. — И аз мисля така. Те, от своя страна, със сигурност не биха харесали теб.

Тя примигна и ме погледна втренчено, сякаш се надяваше да прочете нещо по лицето ми. После поклати глава и каза:

— Слушам те?

— Когато си проводникът на реда и цивилизацията в една вселена, не преговаряш. Особено с не-човеци.

Което включваше немалко хора, които смятаха себе си за представители на човешката раса, но аз прецених, че на този етап няма смисъл да повдигам темата.

— Защо да сключваш договор с такъв неумолим враг? Унищожаваш го, и точка.

— А можете ли? — попита невярващо Стриган. — Да унищожите пресгер?

— Не.

Тя скръсти ръце и се облегна на стола си.

— Тогава защо изобщо го подлагате на дебат?

— Не е ли очевидно? — казах аз. — Има такива, които не са в състояние да признаят, че Радч не са всесилни, нито че силата им може да има граници.

Стриган погледна към Сейварден, която лежеше в другия край на стаята.

— Но в това няма смисъл. Дебат. При вас дебатите са забранени.

— Безспорно — съгласих се. — Ти знаеш най-добре, понеже си експерт.

— О, не! — възкликна тя и изправи гръб. — Ядосах те.

Сигурна бях, че изражението ми не се е променило ни най-малко.

— Мисля, че кракът ти никога не е стъпвал в Радч. Мисля, че не познаваш лично много радчаи. И да познаваш няколко, познаваш ги бегло. Ти гледаш отстрани, отвън, и виждаш единствено конформизъм и промити мозъци. — Безкрайни редици от еднакви воини със сребристи брони, които нямат своя воля, не разсъждават самостоятелно. — Вярно е, че дори най-изпадналата радчаи гледа на не-гражданите отвисоко и с чувство за превъзходство. А самочувствието на такива като Сейварден е направо непоносимо. — Стриган изсумтя развеселено. — Но те все пак са хора и имат различно мнение за нещата.

— Мнения, които нямат никаква стойност. Анаандер Мианаай казва какво ще стане и то става, точка.

Сигурна бях, че не си дава сметка колко сложен е този въпрос в действителност.

— Да, и това само утежнява вътрешното им объркване. Опитай се да си представиш. Представи си, че целият ти живот е посветен на завоевания, чиято цел е да разширят границите на радчайския космос. Ти виждаш убийства и разрушения в гигантски мащаб, но за радчаите завоеванията са начин да разширят цивилизацията, да донесат Правда, Приличие и Полза за вселената. Смъртта и разрушенията за тях са неизбежни странични ефекти в името на всеобщото добруване.

— Боя се, че не откривам в себе си съпричастие към тази гледна точка.

— Не го и очаквам от теб. Просто се замисли, представи си, че си на тяхно място. Че не само твоят живот, но животът на всичките ти близки, на предците ти хиляда и повече години назад, е инвестиран в тази идея, в тези действия. Амаат го иска. Бог го иска, самата вселена го иска. И после един ден някой ти казва, че може и да грешиш. И че животът ти няма да е такъв, какъвто си мислиш.

— Случва се постоянно, с всички ни — каза Стриган и се надигна от стола си. — С тази разлика, че повечето от нас не живеят с илюзията, че сме родени за велики дела.

— Тази разлика никак не е дребна — изтъкнах аз.

— Ами ти? — Стоеше до стола си и държеше чашата и паницата си. — Ти несъмнено си радчаи. Акцентът ти, когато говориш на радчайски — разговаряхме на нейния език, — оставя впечатлението, че си родом от Герентат. Но в момента почти не долавям акцент. Може би просто си добра в езиците, нечовешки добра би могло да се каже… — Направи пауза. — Обаче грешките с родовете те издават. Само радчаите бъркат по този начин пола на хората.

Значи бях сгрешила.

— Не мога да видя под дрехите ти. А дори да можех, това невинаги е надежден признак.

Тя примигна и се поколеба за миг, сякаш не откриваше смисъл в думите ми.

— Често се чудя как се размножават радчаите, между другото. Дали не са еднополови.

— Не са. И се размножават като всички останали. — Стриган вдигна скептично вежда. — Отиват при медика да им деактивира контрацептивния имплант. Или използват инкубатор. Или си правят операция, за да износят бременност. Или наемат някоя да я износи вместо тях.

Никое от гореспоменатите не се различаваше драматично от всеобщо възприетите методи за репродукция, но Стриган въпреки това изглеждаше скандализирана, в известна степен поне.

— Ти определено си радчаи. И определено познаваш много добре капитан Сейварден, но не си като него. Отначало мислех, че може да си второстепенен, но ако беше, щеше да имаш повече импланти, а не виждам признаци за такива. Коя си ти?

От няколко разговора трудно би могла да засече издайническите признаци — за обикновен наблюдател като нея аз имах един-два оптични и комуникационни импланти, каквито си поставят милиони хора, без значение дали са радчаи, или не. А и през последните двайсет години бях намерила начини да прикривам истинските си характеристики.

Взех собствените си прибори и станах.

— Аз съм Брек от Герентат.

Стриган изсумтя. Не ми вярваше. Герентат беше достатъчно далеч от местата, където бях обикаляла през последните деветнайсет години — и да допуснех някакви дребни грешки, хората подсъзнателно си ги обясняваха с голямото разстояние.

— Просто турист — каза Стриган. От тона й ставаше ясно, че изобщо не ми вярва.

— Да.

— Тогава какъв е интересът ти към… — Кимна към Сейварден, която спеше спокойно в другия край на стаята. — Просто улично коте, което някой е трябвало да спаси?

Не отговорих. Истината бе, че не знаех какъв е отговорът.

— Познавам хора, които редовно прибират нещастници под крилото си. Ти не си от тях. Има нещо… има нещо студено в теб. Нещо остро. Ти си много по-хладнокръвна и от най-хладнокръвния турист. — А и знаех, че пистолетът е у нея, пистолет, за чието съществуване не би трябвало да знае никоя освен самата тя и Анаандер Мианаай. Но не би могла да изтъкне това, без да признае, че оръжието е у нея. — И в седемнайсетте ада няма начин да си герентатски турист. Коя си ти?

— Ако ти кажа, това ще ти развали удоволствието.

Стриган отвори уста да каже нещо, нещо гневно, ако се съдеше по изражението й, когато внезапно прозвуча аларма.

— Посетители — каза тя.

Докато си облечем връхните дрехи и излезем през двете врати, един плъзгач беше скъсил на зигзаг разстоянието до къщата, разравяйки бял коловоз в оцветения от мъха сняг. Спря на сантиметри от моята летяща машина.

Вратата се отвори с изщракване и от возилото се изсипа една нилта, много ниска, навлечена с алено палто с бродерия в яркосиньо и крещящо жълто, но зацапано с по-тъмни петна — снежен мъх и кръв. Нилтата спря за миг, после ни видя да стоим на входа.

— Докторке! — извика тя. — Помощ!

Стриган вече вървеше към нея. Последвах я.

— Дадох си сметка, че нилтата всъщност е дете, на четиринайсет най-много. На седалката до мястото на водача лежеше по-възрастен индивид, в безсъзнание, дрехите му разкъсани на парцали, на места множеството катове бяха раздрани до месо. Имаше много кръв — и по дрехите на ранената, и по седалката. Десният й крак липсваше от коляното надолу, както и лявото стъпало.

С общи усилия трите отнесохме ранената в лечебницата.

— Какво е станало? — попита Стриган, докато сваляше окървавените разкъсани дрехи.

— Леден дявол — отвърна момичето. — Не го видяхме! — Сълзи пълнеха очите й, но не се стичаха по бузите. Детето преглътна шумно.

Стриган огледа импровизираните турникети, с които момичето беше стегнало краката над раните.

— Направила си всичко възможно — каза му и кимна към вратата на голямата стая. — Оттук ще поема аз.

Излязохме от лечебницата. Момичето сякаш изобщо не ме забелязваше, нито мен, нито Сейварден, която още лежеше на дюшека си. Спря в средата на стаята, сякаш се чудеше какво да прави, после се срина на една пейка.

Донесох й чаша ферментирало мляко и тя се стресна, все едно съм се появила от нищото.

— Ранена ли си? — попитах. Този път нямаше опасност да сбъркам, вече бях чула Стриган да се обръща към момичето в женски род.

— Аз… — започна тя, после млъкна, втренчила поглед в чашата, все едно се боеше, че може да я ухапе. — Не, не съм… само малко.

Изглеждаше на ръба на припадъка. И нищо чудно. Според радчайските стандарти беше още дете, но беше видяла с очите как див звяр разкъсва спътницата й — родитела, братовчеда, съседа? — и бе запазила достатъчно присъствие на духа да й окаже първа помощ, да я натовари на плъзгача и да я докара тук. Беше й време да изпадне в истерия.

— Какво стана с ледения дявол? — попитах.

— Не знам. — Откъсна поглед от чашата с мляко и вдигна лице към мен. — Изритах го. Намушках го с ножа си. Той се махна. Не знам.

Минаха няколко минути, докато изстискам от нея повече информация — че е оставила съобщения за другите от фамилния лагер, но никоя от тях не била достатъчно близо да помогне, нито да пристигне тук скоро. Докато разговаряхме, тя сякаш успя да се овладее, поне колкото да вземе най-после чашата с ферментирало мляко и да го изпие.

След няколко минути започна да се поти, свали двете си якета и ги остави на пейката до себе си, после потъна в смутено мълчание. Не се сещах как да облекча страданието й.

— Знаеш ли някакви песни? — попитах накрая.

Тя примигна стреснато.

— Не съм певица.

Може да беше езиков проблем. Не познавах добре обичаите в тази част на планетата, но от малкото информация, която си бях направила труда да събера, не личеше да има специално деление между песните, които всяка би могла при желание да изпее, и други, които, най-често по религиозни причини, се изпълняват само от квалифицирани певци, поне в големите градове близо до екватора. Може би тук, на юг, нещата стояха различно.

— Прощавай — казах, — сигурно използвах неправилна дума. Как му казвате, когато пеете по време на работа, за забавление или за да приспите дете? Или просто…

— О! — възкликна тя, разбрала какво я питам. Сякаш се оживи, но само за миг. — Имате предвид песни!

Усмихнах се насърчително, но тя отново потъна в мълчание.

— Няма смисъл да се тревожиш излишно — казах аз. — Стриган си разбира от работата. А и понякога просто трябва да оставим нещата на боговете.

Момичето прехапа долната си устна.

— В никакви богове не вярвам аз — заяви с известно ожесточение.

— И все пак. Каквото има да става, ще стане.

Тя кимна, макар да не изглеждаше убедена докрай.

— Играеш ли на пулове? — попитах я. Може би щеше да ми покаже как се играе на дъската, която Стриган държеше в къщата си, макар да се съмнявах, че играта е местна.

— Не.

С което малобройните ми идеи как да отвлека мислите й от случилото се изчерпиха.

След десетина минути мълчание момичето каза:

— Имам тиктик.

— Какво е тиктик?

Очите й се разшириха, кръгли върху кръглото й бледо лице.

— Не знаете как се играе тиктик? Сигурно сте от много далеч! — Кимнах, че наистина е така, и тя продължи: — Това е игра. Детска игра. — Тонът й подсказваше, че самата тя вече не е дете, но е по-добре да не я питам защо си носи детска игра. — Наистина ли никога не сте играли тиктик?

— Никога. Там, откъдето идвам, играем най-често на пулове, на карти и на зарове. Но на различните места игрите са различни.

Тя се замисли върху думите ми, после предложи:

— Мога да ви науча. Лесно е.

 

 

След два часа, докато хвърлях мъничките зарове от кости на бов, алармата за посетители се включи. Момичето вдигна стреснато глава.

— Идва някой — казах аз.

Вратата на лечебницата си остана затворена. Явно Стриган беше твърде заета.

— Може да е мама — каза момичето. Гласчето му трепереше от надежда и облекчение.

— Дано е тя. Дано не е друг пациент — отвърнах и моментално си дадох сметка, че не е трябвало да го казвам. — Ще ида да видя.

Определено беше „мама“. Скочи от летящата машина, с която беше пристигнала, и хукна към къщата с неочаквана скорост. Подмина ме, все едно бях невидима. Беше висока за нилта и широка, но те всички бяха широки. Увита беше в дебели дрехи, а семейната прилика с момичето в къщата се виждаше от пръв поглед. Влязох след нея.

Като видя момичето, което стоеше право на малката дъска за тиктик, жената каза:

— Е, какво?

Една радчайска майка би прегърнала дъщеря си, би я целунала, би й казала колко се радва, че е добре, би се разплакала дори. Някои радчаи сигурно биха сметнали нилтата за студена и безчувствена майка. Но според мен биха сгрешили. Двете седнаха на една пейка, плътно една до друга, и момичето докладва какво знае за състоянието на пострадалата, за това какво се е случило при стадото и за ледения дявол. Когато разказът свърши, майка й я потупа по коляното — туп-туп — и девойката изведнъж се промени, сякаш стана по-висока и по-силна сега, когато имаше не само утехата на майчиното присъствие, а и одобрението на майка си.

Донесох им две чаши ферментирало мляко и майката рязко насочи вниманието си към мен, макар че не личеше да проявява особен интерес и дори любопитство към особата ми.

— Вие не сте лекарката — каза. Виждах, че мислите й все още са центрирани върху дъщерята, а интересът й към мен се простира единствено върху въпроса съм ли потенциална заплаха или потенциална помощ.

— На гости съм — отвърнах. — Лекарката е заета в момента и реших, че чаша мляко ще ви дойде добре.

Жената погледна към Сейварден, която още спеше, вече няколко часа, челото й беше покрито с черния потрепващ коректив, около устата и носа й се виждаха следи от кръвонасядания.

— Тя е от много далече — каза момичето. — Не знаеше как се играе тиктик!

Майката сведе поглед към дъската на пода, зарчетата и цветните каменни пулове, зарязани по средата на играта. Не каза нищо, но изражението й се промени едва доловимо. Кимна много леко и прие чашата мляко.

След двайсет минути Сейварден се събуди, отлепи с рязък жест коректива от челото си, изтри с трепереща ръка горната си устна и се втренчи в люспиците засъхнала кръв, които останаха по ръката й. Вдигна поглед към двете нилти, които седяха една до друга на пейката и енергично не ни обръщаха внимание, нито на нея, нито на мен. Явно не се учудиха, че не отивам при Сейварден, нито й казвам нещо. Нямах представа дали помни защо съм я ударила и дори че аз съм я ударила. Понякога ударите в главата предизвикват краткотрайна амнезия. Но изглежда все пак си спомняше нещо, или подозираше какво е станало, защото изобщо не погледна към мен. Повъртя се няколко минути, после стана, отиде в кухнята и отвори един шкаф. Позяпа втренчено съдържанието му, после извади паница и парче твърд хляб, наля вода и зачака хлябът да омекне — стоеше, гледаше в нищото и мълчеше.