Ан Леки
„Правдата на Торен“ (8)

8.

Хората, които бях прогонила от брега на храмовото езеро, се скупчиха на малки шепнещи групи по улицата, после побързаха да се пръснат, като видяха, че наближавам от няколко посоки като част от регулярните си патрулни обиколки. Не след дълго отново се събраха на групи, но не на улицата, а вътре, по къщите. За няколко часа в Горния град се възцари спокойствие. Зловещо спокойствие, което ме държеше на нокти — то, както и постоянните въпроси на лейтенанта Оун какво става.

Лейтенанта Оун смяташе, че засиленото ми присъствие в Горния град само ще влоши нещата, затова ми нареди да се изтегля към площада. Ако имаше да става нещо, щеше да стане там, на границата между Горния и Долния град. Именно благодарение на това прегрупиране все още бях в състояние да функционирам повече или по-малко ефективно, когато всичко се разпадна.

В продължение на часове не се случи нищо особено. Лордата на Радч отправяше молитви заедно с жреците на Иккт. Предупредих жителите на Долния град, че ще е добре тази нощ да си останат по къщите, и в резултат улиците останаха безлюдни, без обичайните комшийски събирания на сладка приказка. По здрач почти всички се бяха прибрали на горните етажи на домовете си, разговаряха тихо или мълчаха и наблюдаваха от терасите.

Четири часа преди зазоряване всичко се разпадна. Или по-точно, аз се разпаднах. Информационният поток, който следях, пресекна изведнъж и моите двайсет сегмента едновременно ослепяха и оглушаха. Всеки от тях виждаше само с две очи, чуваше само с две уши и се движеше в едно-единствено тяло. Минаха няколко секунди на пълно объркване и паника, докато сегментите ми осъзнаят, че са отрязани от останалите, че всеки е сам в тялото си. И още по-лошо — в същия миг прекъсна и връзката мис лейтенанта Оун.

От онзи момент нататък бях двайсет различни индивида с двайсет различни комплекта възприятия и спомени и мога да възпроизведа случилото се само като съшия в едно тези отделни парчета.

В мига на удара всичките двайсет сегмента инстинктивно и незабавно включиха бронята ми, и облечените, и съблечените. Осемте спящи сегмента в къщата се събудиха моментално и веднага щом възстанових самообладанието си хукнаха към лейтенанта Оун, която си беше легнала и се опитваше да заспи. Два от тези сегменти, Седемнайсет и Четири, като видяха, че лейтенанта Оун е добре и че няколко други сегмента стоят на пост при нея, отидоха при конзолата да проверят комуникационния статут. Конзолата не работеше.

— Комуникациите са прекъснати — извика сегмент Седемнайсет, гласът му бе променен от гладката сребриста броня.

— Невъзможно — каза Четири. Седемнайсет не отговори. Не беше необходимо, защото фактите не се нуждаят от коментар.

Някои от сегментите ми в Горния град се обърнаха към храмовото езеро, преди да осъзнаят, че ще е най-добре да остана където съм. Всички, които бяха на площада и в храма, се обърнаха към къщата. Един хукна към лейтенанта Оун, двама казаха едновременно: „Горният град!“, други двама: „Сирената за бури!“ и в продължение на няколко секунди отделните ми парчета трескаво се опитваха да решат как да постъпят. Сегмент Девет изтича в жилищното помещение към храма и събуди жрецата, която спеше до командния панел на противоураганната сирена.

Точно преди сирената да завие Йен Шиннан изскочи от къщата си в Горния град и се развика: „Убийство! Убийство!“ Осветлението в околните къщи се включи, но по-нататъшната врява потъна във воя на сирената. Най-близкият ми сегмент беше на четири улици разстояние.

Из целия Долен град се спуснаха противоураганните капаци. Жреците в храма прекратиха молитвите си, върховната жреца погледна към мен, но аз нямах информация, която да й предоставя, затова вдигнах безпомощно рамене.

— Комуникациите ми са прекъснати, свещена — каза сегментът ми. Върховната жреца примигна неразбиращо. Воят на сирената поглъщаше всички останали звуци, думите включително.

Лордата на Радч не бе реагирала изобщо в мига на моята фрагментация, макар да беше свързана с останалите си елементи по същия начин като мен. Очевидната липса на изненада от нейна страна беше достатъчно странна, за да привлече вниманието на един от сегментите ми, онзи, който се намираше най-близо до нея. Но не беше изключено да става въпрос за проява на върховно самообладание — воят на сирената не бе предизвикал друга реакция у Анаандер Мианаай освен поглед към тавана и вдигната вежда. После лордата се изправи и излезе на площада.

 

 

Това беше третата най-лоша нощ в съществуването ми. Не долавях нищо от „Правдата на Торен“, нищо от себе си. Разпаднала се бях на двайсет сегмента, които трудно комуникираха помежду си.

Сегмент, когото лейтенанта Оун беше пратила да включи сирената, изскочи на площада и спря колебливо. Обхождаше с поглед другите сегменти, видимо беше там, но не и като част от усещането ми за себе си.

Сирената замлъкна. Долният град потъна в тишина, единствените звуци бяха от моите стъпки и филтрираните през бронята гласове — опитвах се да говоря със себе си, да се организирам поне в някаква степен.

Лордата на Радч вдигна едната си побеляла вежда.

— Къде е лейтенанта Оун?

Този въпрос си задаваха всички мои сегменти, поне онези, които нямаха нужната информация, но сегментът, който бе дотичал със заповед от лейтенанта Оун, побърза да каже:

— Лейтенанта Оун идва насам, милорда.

След десет секунди лейтенанта Оун и повечето от сегментите ми, които кризата беше заварила в къщата с нея, изтичаха на площада.

— Мислех, че държите този район под контрол. — Анаандер Мианаай не погледна лейтенанта Оун, но беше ясно към кого се обръща.

— И аз така мислех. — А после лейтенанта Оун си спомни къде е и с кого говори. — Милорда. Моля за извинение. — Сегментите ми до един и всеки за себе си полагаха усилия да не се обръщат с цяло тяло към лейтенанта Оун, подтиквани от нуждата да се убедят, че тя наистина е там — факт, който не можеха да удостоверят по друг начин освен чрез зрителните си възприятия. Кратка тиха дискусия реши кои от сегментите ми ще останат близо до нея.

Сегмент Десет се появи на бегом край храмовото езеро.

— Проблеми в Горния град! — извика и наби спирачки пред лейтенанта Оун. Изтеглила бях останалите си сегменти да му направя път. — Хора се събират пред къщата на Йен Шиннан, гневни са, говорят за убийство и възмездие.

— Убийство? Мамка му!

Всички сегменти в близост до лейтенанта Оун казаха едновременно:

— Ругаете, лейтенанта!

Анаандер Мианаай ни изгледа невярващо, но си замълча.

— Ох, мамка му! — повтори лейтенанта Оун.

— Смятате ли — каза Анаандер Мианаай, спокойно и бавно, — да направите нещо? Или само ще псувате?

Лейтенанта Оун застина за миг, после се огледа — погледна към езерото, към Долния град, към храма.

— Кои сте тук? Пребройте се! — Направихме го и тя продължи: — От едно до седем, оставате тук. Останалите — с мен.

Последвах я в храма, а Анаандер Мианаай остана на площада.

Жреците стояха близо до подиума и гледаха към нас.

— Свещена — каза лейтенанта Оун.

— Лейтенанта — каза върховната жреца.

— От Горния град идва агресивна тълпа. По моя преценка разполагаме с пет минути. Не могат да нанесат големи щети поради противоураганните капаци. Най-добре ще е да влязат тук, за да не направят нещо драстично.

— Да влязат тук? — повтори колебливо върховната жреца.

— Всичко друго е тъмно и затворено. Вашите врати са големи и отворени, затова най-вероятно ще се стекат насам, а когато повечето влязат в храма, ще затворим вратите и Едно Еск ще обкръжи сградата. Бихме могли да затворим вратите на храма и тогава тълпата ще насочи гнева си към къщите, но не ми се ще да подлагам на изпитание здравината на капаците. Ако — добави тя, понеже видя Анаандер Мианаай да влиза в храма, бавно, все едно не се случва нищо необичайно, — ако милордата позволи.

Лордата на Радч даде мълчалив знак, че одобрява.

Върховната жреца явно не харесваше предложеното решение, но не възрази. Сегментите ми на площада вече виждаха отблясъците на ръчни лампи и фенери да се стичат по най-близките улици от Горния град.

Лейтенанта Оун ме прати зад големите врати на храма, които да затворя по неин сигнал, други мои сегменти излязоха навън, по улиците около храма, със задача да насочат танминдите към светилището. Останалите стояхме в храма, в сенките покрай стените, а жреците се върнаха към молитвите си, коленичили с гръб към широко отворения вход.

Повече от сто танминди се появиха откъм Горния град. И повечето направиха онова, на което се надявахме — втурнаха се с крясъци в храма, — освен двайсет и три, от които дузина свърнаха по една тъмна и празна улица. Останалите единайсет, които вървяха по петите на по-голямата група, видяха един от сегментите ми да стои наблизо и преосмислиха действията си. Спряха и взеха да си шушукат, местеха поглед между тълпата, която щурмуваше храма, и другата група, която тичаше с крясъци по улицата. Гледаха ме как стоя близо до вратите на храма — сегментите там не бяха с униформа, а покрити само със среброто на моята броня, и това, изглежда, им припомни анексирането. Чуха се ругатни, после малката група зави обратно към Горния град.

Осемдесет и трима танминди бяха нахлули в храма, гневните им гласове ехтяха, подсилени от акустиката на просторното помещение. Като чуха, че вратите се затварят, те се обърнаха и понечиха да хукнат обратно към изхода, но аз ги бях обградила и държах на мушка онези, които се намираха най-близо до отделните ми сегменти.

— Граждани! — извика лейтенанта Оун, но истината е, че не умееше да привлича вниманието към себе си, да бъде чута.

— Граждани! — извикаха моите фрагменти, гласовете ми отекнаха и заглъхнаха. Утихнаха и бунтовните крясъци на танминдите — Йен Шиннан, Йен Таа и още неколцина, които познавах като техни близки приятели и роднини, зашъткаха на заобикалящите ги, призоваха ги към спокойствие, изтъкнаха, че самата лорда на Радч е в храма и че могат да говорят лично с нея.

— Граждани! — извика отново лейтенанта Оун. — Ума ли си изгубихте! Какви ги вършите?

— Убийство! — извика Йен Шиннан, застанала начело на тълпата. Гледаше към лейтенанта Оун, която стоеше зад мен, до лордата на Радч и върховната жреца. Младшите жреци стояха в плътна група и не помръдваха. Танминдите надигнаха глас в подкрепа на Йен Шиннан. — Щом няма да получим справедливост от вас, ще си я вземем сами! — извика отново Йен Шиннан. Брожението на тълпата се търкулна покрай каменните стени на храма.

— Обяснете, граждана — каза Анаандер Мианаай, повишила глас да надвика шума.

Бунтовниците си шъткаха в продължение на пет секунди, после Йен Шиннан каза с почтителен тон, който звучеше почти искрено:

— Милорда, моя братовчеда, още почти дете, ми беше на гости у дома, за седмица. Когато дошла в Долния град, била обиждана и заплашвана от орсиани, за което аз докладвах на лейтенанта Оун, но нищо не последва. Тази вечер стаята й беше празна, прозорецът — счупен, навсякъде имаше кръв! Какво да си помисля? До какво заключение бих могла да стигна? Орсианите открай време ни мразят! Сега искат да ни избият до крак и ние трябва да се защитим, нали така?

Анаандер Мианаай се обърна към лейтенанта Оун.

— Докладвано ли ви е?

— Да, милорда — каза лейтенанта Оун. — Проведох разследване и установих, че въпросната млада особа нито за миг не е излизала извън полезрението на Едно Еск от „Правдата на Торен“. Едно Еск докладва, че докато е била в Долния град, младата особа не е разговаряла с никого, освен във връзка с рутинно пазаруване. Не е била нито обиждана, нито заплашвана от никого.

— Ето, виждате ли! — извика Йен Шиннан. — Виждате ли защо сме принудени да вземем правосъдието в свои ръце!

— Какво ви навежда на мисълта, че животът на всички ви е под заплаха? — попита Анаандер Мианаай.

— Милорда — каза Йен Шиннан. — Ако слушате лейтенанта Оун, излиза, че всички в Долния град са лоялни граждани, които спазват законите, но ние от опит знаем, че орсианите изобщо не са образец за добродетелност. Рибарите излизат нощем, под прикритието на мрака. Източници… — поколеба се за миг и по причини, които не разбирах, може би заради пушката, насочена към гърдите й, или заради студеното спокойствие на Анаандер Мианаай, или заради нещо друго, не знаех. Стори ми се обаче, че нещо я е развеселило. После Йен Шиннан възвърна самообладанието си и продължи: — Източници, които не бих искала да назовавам, са видели рибари от Долния град да крият оръжие в езерото. За какво са им оръжия, ако не за да ни отмъстят, понеже са убедени, че се отнасяме зле с тях? И как са се озовали там пушките без тайното съдействие на лейтенанта Оун?

Анаандер Мианаай обърна тъмното си лице към лейтенанта Оун и вдигна едната си побеляла вежда.

— Имате ли отговор на това, лейтенанта Оун?

Нещо във въпроса или в начина, по който беше зададен, притесни всички мои сегменти, които бяха достатъчно близо да го чуят. А Йен Шиннан направо се усмихна. Беше очаквала лордата на Радч да се обърне срещу лейтенанта Оун и не криеше радостта си.

— Имам отговор, милорда — каза лейтенанта Оун. — Преди няколко дни местна рибара ми докладва, че е намерила сандък с оръжие в езерото. Извадих пушките от водата и ги прибрах в къщата си, а след повторно търсене открих още два сандъка, които също преместих. Тази нощ отново смятах да претърся езерото, но бях възпрепятствана от текущите събития. Докладът ми е написан, но още не съм го изпратила, защото и аз се чудех как е възможно оръжията да се озоват тук без мое знание.

Може да беше заради усмивката на Йен Шиннан и странните въпроси на Анаандер Мианаай, в които се четеше неприкрито обвинение — както и заради завоалираната обида, която лордата бе нанесла на лейтенанта Оун по-рано на площада, — но в напрегнатата атмосфера на храма думите на лейтенантата на свой ред отекнаха обвинително.

— Питах се също така — продължи лейтенанта Оун, след като ехото от казаното преди това утихна, — защо въпросната млада особа би отправила фалшиви и напълно безпочвени обвинения в тормоз към жителите на Долния град. Напълно съм сигурна, че никоя от Долния град не я е обидила или наранила по какъвто и да било начин.

— Някоя все пак го е направила! — чу се глас откъм тълпата и брожението се надигна отново, разля се като вълна в голямото помещение с каменни стени.

— Кога видяхте за последно братовчедата си? — попита лейтенанта Оун.

— Преди три часа — отговори Йен Шиннан. — Каза ни лека нощ и си отиде в стаята.

Лейтенанта Оун се обърна към онзи мой сегмент, който бе най-близо до нея.

— Едно Еск, някоя от Долния град ходила ли е в Горния през последните три часа?

Сегментът, който отговори — Тринайсет, — знаеше, че трябва да формулирам отговора си внимателно, защото ще го чуят всички присъстващи.

— Не. Никоя не е ходила от Долния град в Горния, нито от Горния в Долния. Не мога да бъда сигурна единствено за последните петнайсет минути.

— Някоя може да е отишла в Горния град по-рано — изтъкна Йен Шиннан.

— Ако е така — контрира лейтенанта Оун, — значи още е в Горния град и там трябва да я търсите.

— Пушките… — започна Йен Шиннан.

— Не представляват заплаха за вас. Заключени са в моята къща и Едно Еск вече деактивира повечето от тях.

Йен Шиннан хвърли странен, някак умолителен поглед към Анаандер Мианаай, която не бе отронила и дума по време на словесната престрелка.

— Но…

— Лейтенанта Оун — каза лордата на Радч. — Ако обичате. — И махна с ръка в знак, че иска да размени няколко думи насаме с лейтенантата. Двете се отдалечиха на петнайсетина метра. Един от моите сегменти ги последва. Боях се, че лордата ще го отпрати, но тя не му обърна внимание. — Лейтенанта — каза Анаандер Мианаай с тих глас. — Какво се случва според вас?

Лейтенанта Оун преглътна и си пое дълбоко дъх.

— Милорда. Сигурна съм, че никоя в Долния град не е навредила на младата особа. Сигурна съм също така, че жителите на Долния град нямат нищо общо със скритите оръжия. А и пушките до една са били конфискувани по време на анексирането. Последното сочи, че заговорът се корени някъде много нависоко. Точно затова не бързах да изпратя доклада си. Надявах се да разговарям лично с вас, когато пристигнете, но тази възможност не ми се предостави.

— Бояли сте се, че ако докладвате по каналния ред, виновното лице ще разбере, че планът е разкрит, и ще направи необходимото да прикрие следите си.

— Да, милорда. Когато разбрах, че планирате посещение в Орс, реших да разговарям с вас при първа възможност.

— „Правдата на Торен“. — Лордата на Радч се обърна към моя сегмент, но без да отклонява поглед от лейтенанта Оун. — Вярно ли е?

— Напълно, милорда — отговорих аз. Младшите жреци все така стояха в плътна група, свещената стоеше встрани от тях и наблюдаваше лейтенанта Оун и лордата на Радч с изражение, което не можех да разчета.

— И — каза Анаандер Мианаай — каква е вашата оценка на ситуацията?

Лейтенанта Оун примигна изумено.

— Аз… по всичко личи, че Йен Шиннан е замесена. С оръжията. Как иначе би могла да знае за съществуването им?

— А младата особа, която е била убита?

— Ако е била убита, не го е направила житела на Долния град. Може би са я убили сами, като претекст да… — Лейтенанта Оун млъкна по средата на изречението, ужасена от собствената си догадка.

— Като претекст да слязат в Долния град и да избият невинни граждани в леглата им. И после да се позоват на скритите оръжия като доказателство, че са действали при самозащита, след като вие не сте изпълнили дълга си да ги защитите. — Анаандер Мианаай хвърли поглед към танминдите, обкръжени от моите въоръжени и бронирани сегменти. — Е. С подробностите можем да се занимаем и по-късно. В момента трябва да решим какво ще правим с тези хора.

— Милорда — каза с лек поклон лейтенанта Оун.

— Застреляйте ги.

За не-гражданите, които познават радчаите само от мелодрамите и са чували само за второстепенните, анексиранията и „промиването на мозъци“, подобна заповед би прозвучала ужасно, но не и изненадващо. В действителност обаче идеята да се разстрелят граждани беше шокираща. Какъв в крайна сметка е смисълът на цивилизацията, ако не добруването на гражданите? А тези хора бяха граждани.

Лейтенанта Оун замръзна.

— М… милорда?

Гласът на Анаандер Мианаай, който досега беше безстрастен и може би строг донякъде, сега стана леден.

— Отказвате да изпълните заповед, така ли?

— Не, милорда, не, само… те са граждани. И сме в храм. Освен това ситуацията е под контрол, а и аз пратих Едно Еск от „Правдата на Торен“ да поиска подкрепления от съседната дивизия. Седем Исса от „Правдата на Енте“ би трябвало да пристигнат до час, два най-много, тогава можем да арестуваме танминдите и по бързата процедура да ги пратим на превъзпитание.

— Отказвате ли да изпълните дадената ви заповед? — повтори Анаандер Мианаай, бавно и ясно.

Усмивчиците на Йен Шиннан, охотата, с която се бе съгласила да говори с лордата на Радч… всичко това се намести пред вътрешния взор на моя сегмент, който слушаше разговора, и образува картинка. Някоя на много висока позиция беше осигурила пушките, някоя с достатъчно висок достъп да прекъсне комуникациите. Никоя не беше по-високо от Анаандер Мианаай. Но в това нямаше смисъл. Мотивацията на Йен Шиннан беше очевидна, но какво би спечелила лордата на Радч от тази постановка?

Лейтенанта Оун вероятно си задаваше същите въпроси. Виждах тревогата й в стиснатите челюсти, в изправения гръб. Виждах всичко това, но пак ми се струваше нереално, защото имах достъп само до външните признаци на напрежението й.

— Няма да откажа да изпълня заповед, милорда — каза тя след пет секунди. — Мога ли да възразя срещу тази заповед?

— Вече го направихте — отвърна студено Анаандер Мианаай. — А сега ги разстреляйте.

Лейтенанта Оун се обърна. Стори ми се, че има известен проблем с равновесието. Тръгна към обкръжените танминди.

— „Правдата на Торен“ — каза Мианаай и моят сегмент, който тъкмо се обръщаше да последва лейтенанта Оун, спря. — Кога за последно съм идвала на борда ти?

Помнех съвсем ясно последното посещение на Анаандер Мианаай. Визитата беше необичайна — лордата на Радч се появи без предупреждение, в четири застаряващи тела без антураж. През повечето време стоя в каютата си и разговаря с мен — с „Правдата на Торен“, не с Едно Еск, но все пак помоли Едно Еск да й попее. Помня, че й изпях една песен от Валскаай. Беше преди деветдесет и четири години, два месеца, две седмици и шест дни, малко след анексирането на Валскаай. Отворих уста да й припомня, но вместо това се чух да казвам:

— Беше преди двеста и три години, четири месеца, една седмица и един ден, милорда.

— Хм — беше единственият коментар на Анаандер Мианаай.

Лейтенанта Оун се приближи към мен, към сегментите ми, обкръжили танминдите. Спря там, зад един от сегментите, и стоя три секунди и половина, без да каже нищо.

Силната й тревога, изглежда, бе видима не само за мен. Йен Шиннан, като я видя да стои мълчалива и притеснена, се усмихна. Триумфално почти.

— Е?

— Едно Еск — каза лейтенанта Оун. Очевидно се ужасяваше от изречението, което трябваше да довърши. Усмивката на Йен Шиннан се разшири. Несъмнено очакваше лейтенанта Оун да ги отпрати по домовете им. А в по-дългосрочен план лейтенанта Оун да бъде отзована и влиянието на Долния град да намалее драстично. — Не исках да става така — каза й тихо лейтенанта Оун, — но имам пряка заповед. — Повиши глас: — Едно Еск. Застреляй ги.

Усмивката на Йен Шиннан изчезна, заменена от див ужас, примесен, както ми се стори, с нескрито разочарование. Танминдата погледна право към Анаандер Мианаай. Която стоеше спокойно. Останалите танминди се развикаха уплашено.

Всичките ми сегменти се колебаеха. Заповедта изглеждаше безсмислена. Каквото и да бяха направили тези хора, бяха граждани, а и аз владеех ситуацията. По лейтенанта Оун каза, силно и остро:

— Огън!

И аз изпълних заповедта. След три секунди всички танминди в храма бяха мъртви.

Никоя от присъстващите в храма не беше достатъчно млада да се изненада от случилото се, макар че последните няколко години, през които не бях екзекутирала никого, вероятно бяха смекчили спомените им и дори бяха породили известна увереност, че гражданството е сложило край на тези неща. Младшите жреци останаха по местата си, неподвижни, мълчаливи. Свещената плачеше открито, без звук.

— Мисля — каза Анаандер Мианаай в дълбоката тишина, която се възцари, след като ехото от изстрелите утихна, — че повече няма да има проблем с танминдите.

Устата и гърлото на лейтенанта Оун трепнаха едва доловимо, сякаш лейтенантата се канеше да каже нещо. Така и не го каза обаче. Вместо това тръгна покрай труповете, като пътьом даде знак на четири от моите сегменти да я последват. Досетих се, че просто не е в състояние да каже каквото и да било. Или се бои, че направи ли усилие, не се знае какво ще излезе от устата й. Разполагах само с визуална информация за състоянието й и това ме объркваше.

— Къде отивате, лейтенанта? — попита лордата на Радч.

С гръб към Мианаай, лейтенанта Оун отвори уста, после я затвори. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— С ваше разрешение, смятам да разбера какво блокира комуникациите.

Анаандер Мианаай не отговори и лейтенанта Оун се обърна към най-близкия ми сегмент.

— Къщата на Йен Шиннан — каза сегментът, понеже бе видно, че лейтенанта Оун все още е под силен емоционален стрес. — Ще потърся и младата особа.

Точно преди изгрев открих устройството в къщата на Йен Шиннан. Деактивирах го и моментално се върнах към нормалното си състояние, само един от сегментите ми липсваше. Видях притихналите, все още тъмни улици на Горния и Долния град, видях храма, празен, ако не броим мен и осемдесет и трите оцъклени трупа. Усетих ясно скръбта, объркването и срама на лейтенанта Оун — възобновеният приток на информация ми донесе както облекчение, така и тревога. Пред погледа ми се появиха сигналите от проследяващите устройства на всички в Орс, включително на мъртвите, които лежаха в храма на Иккт, на липсващия ми сегмент, който лежеше със счупени вратни прешлени в една уличка на Горния град, и на племенницата на Йен Таа, която лежеше в калта на дъното на храмовото езеро, близо до северния му бряг.