Ан Леки
„Правдата на Торен“ (14)

14.

Една от трите Мианаай не се спусна към палуба Вар, а излъчи кода на централната зала за достъп. „Невалиден достъп“, помислих си, когато получих кода, но въпреки това спрях асансьора на поисканото ниво и отворих вратата. Мианаай отиде право при главната ми конзола, извика с жест архивите и прегледа набързо файловете от последния век. Навъси чело и спря списъка на период от няколко години преди и след последната си визита, петгодишния период, в който попадаха файловете, които бях скрила от нея.

Другите две Мианаай оставиха багажа си в каютата и отидоха в току-що осветената и бавно затопляща се декадна стая на палуба Вар. Седнаха на масата. От стената с усмивка ги гледаше цветното стъклено изображение на валскааиански светец. Без да отваря уста, тя поиска информация от мен — подбрани на случаен принцип спомени от петгодишния период, който бе привлякъл вниманието й в централната зала за достъп. Мълчалива и безизразна — нереална в някакъв смисъл, защото я възприемах само чрез зрението си, без допълнителна информация за физическото й състояние — тя изгледа спомените ми, които се въртяха пред очите и в ушите й. Започвах да се съмнявам в достоверността на собствените си спомени за онази визита. Изглежда, нямаше и следа от нея в информацията, която Анаандер Мианаай преглеждаше, нищо извън рутинните операции.

Но нещо явно бе привлякло вниманието й към конкретния период. А и как да си обясня онова с „невалидния достъп“? Анаандер Мианаай имаше валиден достъп до всичко, винаги. И защо бях отворила файловете си въпреки съобщението за невалиден достъп? Когато едната Анаандер в декадната стая се намръщи, каза: „Не, нищо“ и насочи вниманието си към по-скорошни данни, изпитах огромно облекчение.

Междувременно капитаната и другите ми офицери се занимаваха с обичайните неща за деня — тренировки, физическа подготовка, храна, разговори — в пълно неведение за появата на Анаандер Мианаай, лордата на Радч. Цялата тази история беше сбъркана.

Лордата на Радч наблюдаваше как моите Еск лейтенанти си разменят удари под кръста по време на закуска. Наблюдаваше ги тройно. Без видима промяна в изражението. Едно Вар сервира чай пред всяко от двете идентични облечени в черно тела в декадната стая на палуба Вар.

— Лейтенанта Оун — каза едната Анаандер. — Била ли е извън прякото ти полезрение след инцидента? — Не уточни кой инцидент има предвид, но не би могла да говори за друго освен за събитията в храма на Иккт.

— Не, милорда — отговорих аз през Едно Вар.

В централната зала за достъп лордата на Радч вкарваше кодове за достъп, които биха й позволили да промени кажи-речи всичко, което поиска, в ума ми. Невалиден, невалиден, невалиден. Съобщенията изскачаха едно след друго. Ала всеки път аз потвърждавах достъпа, който тя нямаше. Зави ми се свят, гадеше ми се, започвах да осъзнавам какво трябва да е станало, но в паметта ми нямаше нищо, което да потвърди подозренията ми, да изясни въпроса, да отхвърли съмненията.

— Обсъждала ли е инцидента с някого?

Едно поне беше ясно — Анаандер Мианаай действаше срещу себе си. Тайно. Разделена беше на две — най-малко на две. Долавях бегли следи от другата Анаандер, онази, която бе променила кодовете за достъп, същите, които сегашната си мислеше, че променя за своя изгода.

— Обсъждала ли е инцидента с някого?

— Съвсем накратко, милорда — отговорих аз. За пръв път в дългия си живот бях истински уплашена. — С лейтенанта Скааиат от „Правдата на Енте“.

Как бе възможно гласът ми — Едно Вар — да говори толкова спокойно? Как изобщо ми идваха думи, как избирах отговори на въпросите, когато самата основа на действията ми, на причината за съществуванието ми дори, бяха поставени под съмнение?

Едната Мианаай се намръщи, не онази, която говореше, а другата.

— Скааиат — каза тя с лека погнуса. Изглежда, не долавяше внезапния ми пристъп на страх. — От известно време имам съмнения относно Оуер. — Оуер беше фамилното име на лейтенанта Скааиат, но какво общо имаше това със събитията в храма на Иккт, нямах представа. — Така и не намерих доказателство обаче. — Това също ми прозвуча непонятно. — Пусни ми разговора.

Когато лейтенанта Скааиат каза: „Ако ще правиш нещо откачено, поне изчакай момент, когато това ще има значение“, едното тяло се наведе рязко напред и възкликна гневно. Секунди по-късно, когато в разговора се спомена станция Име, телата вдигнаха вежди. За миг се уплаших, че лордата на Радч ще долови смущението ми от непредпазливия и несъмнено опасен тон на онзи разговор, но тя не каза нищо. Не беше го забелязала, предполагам, така както не бе забелязала и силната ми тревога, когато си дадох сметка, че тя вече не е една личност, а две, които са в конфликт помежду си.

— Не е доказателство. Не стига — каза Мианаай, в неведение за тревогите ми. — Но е опасно. Оуер трябва да застане на моя страна. — И това не го разбрах, в началото поне. Оуер бяха от централна планета на радчайския космос, бяха богати и влиятелни толкова отдавна, че си позволяваха да критикуват управлението и го правеха често, макар и достатъчно предпазливо, за да избегнат сериозни неприятности.

Познавах къща Оуер от много време, носила бях на борда си техни млади лейтенанти, познавала ги бях като капитани на други кораби. Вярно, никоя Оуер, подходяща за военна служба, не проявяваше в крайна степен фамилните тенденции. Твърде изостреното чувство за справедливост или склонността към мистика не са качества, подходящи за военни кампании по анексиране. Нито за голямо богатство и висок обществен статут — моралният гняв на фамилия Оуер намирисваше на двуличие предвид комфорта и привилегиите, с които се ползваше древна къща като тяхната, и макар да надигаха възмутено глас срещу определени неправди, те оставаха необяснимо слепи за други.

Във всеки случай сардоничната практичност на лейтенанта Скааиат не беше чужда на къщата й. Тя беше просто по-мека и по-поносима версия на фамилната склонност към войнстваща праведност.

Без съмнение всяка Анаандер смяташе своята кауза за по-справедливата. (По-приличната и по-ползотворната. Със сигурност.) Предвид слабостта на Оуер към справедливите каузи членовете на къщата вероятно щяха да подкрепят по-достойната страна. Ако изобщо подозираха, че съществуват страни в случая.

Всичко казано по-горе би било валидно, разбира се, само ако приемем, че някаква част от Анаандер Мианаай вярва, че Оуер се водят от любов към справедливостта, а не от личен интерес, маскиран като правдолюбие. И че всяка отделна Оуер би могла, в един или друг момент, да бъде насочена с помощта на едното или на другото.

И все пак. Възможно бе някаква част от Анаандер Мианаай да вярва, че Оуер (било като фамилия, било конкретни представители на къщата поотделно) автоматично би подкрепила каузата й, стига да се убеди в нейната справедливост. И със сигурност си даваше сметка, че не успее ли да ги убеди — фамилията или отделен неин представител, — това ще ги превърне в нейни заклети врагове.

— Салиер… — Анаандер Мианаай се обърна към Едно Вар, който стоеше мълчаливо до масата. — Дариет — Салиер, изглежда, е съюзник на лейтенанта Оун. Защо?

Въпросът ме притесни по причини, които в голяма степен ми убягваха.

— Не мога да кажа със сигурност, милорда, но смятам, че лейтенанта Дариет смята лейтенанта Оун за способна офицера, а и се отнася с нужното уважение към нея като към старша офицера на декадата. — Освен това вероятно се чувстваше достатъчно сигурна на мястото си, за да не се дразни, че лейтенанта Оун е едно стъпало над нея в йерархичната стълбица. За разлика от лейтенанта Исааиа. Но не го казах на глас.

— Значи не е свързано с политическите й пристрастия?

— Не разбирам какво имате предвид, милорда — казах аз, искрено, но с нарастваща тревога.

Обади се друго тяло на Анаандер Мианаай:

— На глупак ли ми се правиш, Кораб?

— Моля милордата да ме извини — отговорих аз, все така през Едно Вар. — Ако знаех какво търси милордата, по-лесно бих предоставила най-подходящата информация.

В отговор Мианаай каза:

— „Правдата на Торен“, кога за последен път бях на борда ти?

Ако кодовете за достъп бяха валидни, щях да съм тотално неспособна да скрия каквото и да било от лордата на Радч.

— Преди двеста и три години, четири месеца, една седмица и пет дни, милорда — излъгах аз, без да съм наясно със значимостта на въпроса.

— Дай ми спомените си за инцидента в храма — нареди Мианаай и аз се подчиних.

И излъгах отново. Защото макар индивидуалните потоци спомени и данни да бяха непроменени, онзи миг на ужас и колебание, когато един от сегментите ми се уплаши, че може би ще се наложи да застреля лейтенанта Оун, липсваше. Липсата му би трябвало да е невъзможна.

 

 

Изглежда съвсем конкретно, когато казвам „аз“. Навремето „аз“ означаваше „Правдата на Торен“, целия кораб и всичките му второстепенни сегменти. Отделната единица може да е силно фокусирана върху настоящата си задача, но това я „отделяше“ от мен толкова, колкото ръката ми е отделена, докато прави нещо, което не изисква пълното ми внимание.

Почти двайсет години по-късно „аз“ вече означаваше отделно тяло, отделен мозък. Постепенно стигнах до извода, че това разделение между „аз“-„Правдата на Торен“ и „аз“-Едно Еск не е станало изведнъж, от раз, в един миг, преди който „аз“ е било едно, а след това „аз“ е станало „ние“. Не, тази промяна в гледната точка винаги е съществувала като възможност, като потенциал. Нещо, което не бива да се допуска. Но как се беше превърнало от потенциална възможност в реалност така безвъзвратно и неотменимо?

На едно ниво отговорът е лесен — случи се, когато целият кораб, освен мен, беше унищожен. Но вгледам ли се по-отблизо, съзирам пукнатини навсякъде. Дали и пеенето не е имало своя дял, превръщайки Едно Еск в нещо по-различно от всички други единици на кораба и в целия флот дори? Възможно е. Или пък идентичността на всички ни е въпрос на фрагменти, обединявани от удобен или ползотворен текст, който при нормални обстоятелства никога не разкрива същността си на художествена измислица? И наистина ли е художествена измислица?

Не знам отговора. Но знам, че макар да виждам намеци за потенциалното разделение, датиращи още отпреди хиляда и повече години, това се дължи на ретроспекцията. Истината е, че за пръв път забелязах възможността „аз“ — „Правдата на Торен“ да не е същото като „аз“ — Едно Еск, когато „Правдата на Торен“ редактира спомена на Едно Еск за клането в храма на Иккт. Моментът, когато аз — „аз“ — се изненадах от себе си.

Това затруднява разказа. Защото на онзи етап „аз“ все още си бях аз, общото нещо, и в същото време действах срещу себе си, противно на интересите и желанията си, понякога тайно, заблуждавайки себе си какво знам и какво правя. Дори сега ми е трудно да преценя кои действия чии са или кой каква информация е знаел. Защото аз бях „Правдата на Торен“. Дори когато не бях. Дори вече да не съм.

 

 

Горе, на палуба Еск, лейтенанта Дариет помоли за среща в каютата на лейтенанта Оун и я завари да лежи на койката си и да зяпа невиждащо в тавана, отпуснала глава върху ръцете си.

— Оун — започна тя, млъкна и се усмихна криво. — Дойдох да попитам.

— Не мога да говоря за това — отговори лейтенанта Оун, все така зяпнала тавана. Беше объркана и гневна, но не допусна чувствата да стигнат до гласа й.

В декадната стая на палуба Вар Мианаай попита:

— Какви са политическите пристрастия на Дариет Салиер?

— Никакви, струва ми се — отговорих аз през Едно Вар.

Лейтенанта Дариет влезе в каютата на лейтенанта Оун и приседна на койката й, в долния край.

— Не питам за това. Чувала ли си се със Скааиат?

Лейтенанта Оун затвори очи. Все така объркана. Все така гневна. Но някак по-различно.

— Защо да съм се чувала?

Лейтенанта Дариет мълча в продължение на три секунди.

— Харесвам Скааиат — каза накрая. — Знам, че тя харесва теб.

— Аз бях там. На място. Всички знаем, че скоро ще напуснем орбита, и стане ли това, Скааиат изобщо няма да я интересува съществувам ли аз, или не. А дори ако… — Лейтенанта Оун спря. Преглътна. Пое си дълбоко въздух. — А дори ако се интересува — продължи тя, гласът й едва доловимо по-нестабилен отпреди, — няма да има значение. Не съм човек, с когото би искала да я свързват. Вече не. Или изобщо.

Долу Анаандер Мианаай каза:

— Лейтенанта Дариет ми се струва прореформаторски настроена.

Това ме озадачи. Но Едно Вар нямаше мнение, разбира се, понеже беше просто Едно Вар, и по никакъв начин не даде физически израз на моите съмнения. И аз внезапно осъзнах, че използвам Едно Вар като маска, макар да не разбирах защо, нито как бих могла да направя такова нещо. Или защо се бях усетила точно сега.

— С позволение на милордата, реформите не са въпрос на политически пристрастия.

— Не са ли?

— Да, милорда. Вие наредихте реформите. Лоялните граждани ги подкрепят.

Тялото, което говореше, се усмихна. Другото стана, излезе от декадната стая и тръгна на инспекция по коридорите на палуба Вар. Не заговаряше сегментите на Едно Вар, с които се разминаваше, не ги поглеждаше дори.

Лейтенанта Дариет мълчеше скептично, когато лейтенанта Оун каза:

— За теб е лесно. Като си легнеш с някоя, хората не бързат да кажат, че се навеждаш заради услуга. Или че се простираш извън чергата си. Никоя не се пита къде й е умът на партньората ти, нито как си се озовала тук.

— Казвала съм ти и преди, че си прекалено чувствителна на тази тема.

— Така ли? — Лейтенанта Оун отвори очи и се надигна на лакти. — И откъде знаеш? Изпадала ли си в моето положение? Аз живея така всеки ден.

— Това — каза Мианаай в декадната стая — е по-сложен въпрос, отколкото мнозина си дават сметка. Лейтенанта Оун е прореформаторски настроена, разбира се. — Щеше ми се да получавах данни за физическото състояние на Мианаай, за да интерпретирам някак острата нотка, която се промъкна в гласа й при споменаването на лейтенанта Оун. — Също и Дариет може би, макар че доколко убедена е в ползата от реформите, не знам. А другите офицери? Кои са за реформата и кои са против?

В каютата на лейтенанта Оун лейтенанта Дариет въздъхна.

— Просто мисля, че твърде много се тормозиш. На кого му пука какво казват хора като тях?

— Лесно е да не ти пука, когато си богата и социално равна на „хора като тях“.

— Тези неща не би трябвало да имат значение — настоя лейтенанта Дариет.

— Не би трябвало. Но имат.

Лейтенанта Дариет се намръщи. Беше гневна и объркана. Бяха водили този разговор и преди и всеки път стигаха дотук.

— Както и да е. Във всеки случай, трябва да пратиш съобщение на Скааиат. Какво можеш да загубиш? Най-много да не ти отговори. А току-виж… — Лейтенанта Дариет повдигна леко едното си рамо. Жест, който казваше: „поеми риска и виж какви карти ще ти раздаде съдбата“.

Ако се поколебаех и за част от секундата, преди да отговоря на зададения ми въпрос, Анаандер Мианаай щеше да разбере, че коригиращите кодове, които беше въвела в системата ми, не действат. Едно Вар беше напълно спокоен, безразличен в най-висша степен. Назовах няколко офицери, които имаха ясни становища за или против реформата.

— Останалите — добавих — предпочитат да изпълняват заповеди и да си вършат пряката работа, без да се главоболят за политика. Доколкото мога да преценя.

— Но би могло да им се повлияе, да бъдат тласнати в едната или другата посока — изтъкна Мианаай.

— Не бих могла да знам, милорда. — Страхът ми се усилваше, но някак встрани от мен. Пълната липса ни реакция от страна на сегментите ми правеше чувството на ужас далечно и нереално. Познавах кораби, които бяха сменили второстепенните си екипажи с човешки и твърдяха, че това е променило възприятието им за чувства, макар данните, които ми бяха показали, да не го потвърждаваха категорично.

Лейтенанти Оун и Дариет чуха приглушената песен на Едно Еск, простичка мелодия от само четири стихчета:

Вървях си аз, вървях,

когато срещнах любовта си.

По улицата си вървях,

когато любовта видях.

— По-хубава е тя от диамант, по-ценна от янтар и злато — казах.

— Радвам се, че Едно Еск се е върнал към старите си навици — каза лейтенанта Дариет. — Първия ден беше направо зловещо.

— Две Еск не ви е пял — изтъкна лейтенанта Оун.

— Така е, но… — Лейтенанта Дариет направи колеблив жест. — Не беше редно някак. — Погледна замислено лейтенанта Оун.

— Не мога да говоря за това — каза лейтенанта Оун, полегна отново и закри очите си с ръце.

На командната палуба капитаната на стотна Рубран беше привикала декадните командири: пиеха чай и обсъждаха графици и отпуски.

— Не каза нищо за капитана Рубран — подхвърли Мианаай в декадната стая на палуба Вар.

Така беше. Познавах капитана Рубран отлично, знаех всеки неин дъх, всяко потрепване на всеки мускул в тялото й. Беше моя капитана от петдесет и шест години.

— Никога не съм я чувала да изказва мнение по въпроса — казах аз, без да се отклонявам от истината.

— Никога? Значи със сигурност има мнение, но го крие.

Това ми се стори нелогично. Ако говориш, мнението ти става ясно за всички. Ако не говориш, това се приема като доказателство за наличието на мнение. Ако капитана Рубран кажеше: „Честно, нямам мнение по този въпрос“, щеше ли и това да е доказателство за противното?

— Със сигурност е присъствала, когато други са обсъждали реформата — продължи Мианаай. — Какви бяха чувствата й по време на тези дискусии?

— Раздразнение — отговорих аз през Едно Вар. — Нетърпение. Понякога се отегчаваше.

— Раздразнение — повтори замислено Мианаай. — Какво толкова я е дразнило? — Не знаех отговора, затова си замълчах. — Предвид фамилните й връзки ми е трудно да преценя накъде ще се наклони. А не искам да се смразя с къщата й, преди да се е стигнало до открити действия. Трябва да действам внимателно с капитана Рубран. Същото, разбира се, ще направи и тя.

Под „тя“ имаше предвид себе си.

Не беше попитала какви са моите политически пристрастия. Може би защото те нямаха значение. А и аз бях изминала доста път по курса, заложен ми от другата Мианаай. Няколкото тела на лордата и четирите сегмента на Едно Вар, които бях размразила да ги обслужват, само подчертаваха колко празна е палубата — Вар и всички други палуби под нея чак до двигателния ми отсек. Стотици хиляди второстепенни спяха в трюмовете ми. През следващите няколко години щяха да ги извадят оттам — или за да ги преместят другаде на съхранение, или за да ги унищожат, но и в двата случая повече никога нямаше да се събудят. А мен щяха да ме пратят в постоянна орбита около някоя планета, завинаги. Двигателите ми със сигурност щяха да бъдат деактивирани. Или щяха просто да ме унищожат, макар че досега не бяха унищожили никой от нас, корабите, а и бе много по-вероятно да ме използват за космическо общежитие или за ядро на малка станция.

Не бях създадена за такъв живот.

— Мда, с Рубран Оск не бива да прибързвам. Но твоята лейтенанта Оун е друга работа. Току-виж ми помогнала да разбера накъде клони Оуер.

— Милорда — казах през устата на един от сегментите Вар. — Не разбирам какво става. Бих се чувствал неизмеримо по-спокоен, ако уведомите командира Рубран за присъствието си.

— Мразиш да криеш разни неща от своята капитана? — попита Анаандер с тон поравно горчив и развеселен.

— Да, милорда. Но ще се съобразя със заповедите ви, разбира се. — Връхлетя ме силно усещане за дежа вю.

— Права си. Редно е да обясня. — Усещането за дежа вю се засили. Бях водила този разговор и преди, при почти същите обстоятелства, с лордата на Радч. „Знаеш, че всеки от второстепенните ти сегменти е напълно способен на собствена идентичност“ — това щяха да са следващите й думи. — Знаеш, че всеки от второстепенните ти сегменти е напълно способен на собствена идентичност.

— Да. — Всяка дума ми беше позната. Чувствах се все едно рецитираме предварително заучени реплики. Сега щеше да каже: „Представи си, че имаш колебания по даден въпрос“.

— Представи си, че враг съумее да отдели от теб някаква твоя част.

Не това бях очаквала. „Как казват хората, когато се случи нещо такова? Казват, че са раздвоени. Че се двоумят“.

— Представи си, че този враг успее да се промъкне, със сила или хитрост, покрай всичките ти кодове за достъп. И че онази твоя част се връща при теб, но всъщност вече не е твоя част. Но ти не го осъзнаваш. Не веднага поне.

„Ти и аз, нищо не пречи да се двоумим, нали така?“

— Това е много стряскаща мисъл, милорда.

— Така е — каза Анаандер Мианаай с тялото си в декадната стая. Друго обикаляше коридорите на палуба Вар, трето наблюдаваше лейтенанта Оун, която отново бе останала сама и се взираше мрачно в тавана на каютата си, четвъртото разлистваше ума ми в централната зала за достъп. Или така поне си мислеше. — Не знам кой точно го е направил. Подозирам, че са замесени пресгер. Те се месят в делата ни още отпреди Договора. И след него. Преди петстотин години най-добрите корективи и хирургиви се произвеждаха в радчайския космос. Сега ги купуваме от пресгер. Преди осемстотин години преводаческата служба се състоеше от дребни чиновници, които ни помагаха да интерпретираме мисленето на извънрадчайски интелигентни раси и изглаждаха евентуалните езикови проблеми в процеса на анексиранията. Сега те диктуват политиката ни. И главна сред тях е емисарата на пресгер. — Последното бе произнесено с нескрито отвращение. — Преди Договора пресгер унищожиха няколко кораба. Сега унищожават цялата радчайска цивилизация. Разширяването, анексиранията са скъпо начинание, много скъпо. И необходимо от самото си начало. Първо — за да се оформи около Радч буферна зона, която да ни предпазва от атаки и намеса. По-късно, за да се осигури защита на новите ни граждани. И за да се разширяват границите на цивилизацията. И… — Мианаай млъкна и въздъхна раздразнено. — И за да се плати сметката за по-ранните анексирания. Да се осигури богатство за целия Радч.

— Милорда, в какво подозирате пресгер? — Но вече знаех. Паметта ми беше непълна и замъглена, но въпреки това знаех.

— Раздвоиха ме. Докопаха се до част от мен и я промениха. И промяната се разраства, другото „аз“ вербува усилено не само нови мои части, но и мои граждани. Мои собствени воини. — „Мои собствени кораби“. — Мои собствени кораби. Мога само да гадая каква е крайната цел. Но не ще да е нещо добро.

— Правилно ли разбирам — попитах аз, макар вече да знаех отговора, — че онази друга Анаандер Мианаай е силата, която се крие зад прекратяването на анексиранията?

— Тя ще унищожи всичко, което аз създадох! — Никога не бях виждала лордата на Радч толкова объркана и гневна. Не бях мислила, че е способна на такива чувства. — Даваш ли си сметка — не че е имало причина да се замисляш изобщо за това, — че икономиката ни се движи единствено благодарение на ресурсите, които си присвояваме по време на анексиранията?

— Боя се, милорда, че аз съм просто транспортен военен кораб и никога не съм се замислял за тези неща. Но казаното от вас звучи логично.

— Ами ти? Едва ли ти е приятно, че ще се разделиш с всичките си второстепенни, нали?

Далечните ми другари, корабите от клас „Правда“, които обикаляха на орбита в системата, чакаха мълчаливо. Колко от тях бяха удостоени със същата визита — и с двете визити?

— Така е, милорда.

— Не мога да обещая, че ще предотвратя това. Не съм готова за открити действия. Всичките ми ходове са тайни, побутвам там, подръпвам тук, подсигурявам ресурсите и подкрепата си. Но в крайна сметка тя е мен и трудно ще измисля нещо, за което тя вече да не се е сетила. Вече на няколко пъти ме изпреварва. Затова бях толкова предпазлива с теб. Исках да съм сигурна, че не те е вербувала.

Реших, че ще е по-безопасно да не коментирам точно този въпрос, затова казах през Едно Вар:

— Милорда, пушките в езерото, в Орс. — „Това дело на врага ви ли беше?“, едва не попитах, но ако действително си имахме работа с две Анаандер в противоборство, как да разберем коя коя е?

— Събитията в Орс не се развиха точно така, както ми се искаше — отговори Анаандер Мианаай. — Изобщо не очаквах, че пушките ще бъдат намерени. Но дори да ги беше намерила някоя местна рибара, ако си бе замълчала, дори ако ги беше взела, без да казва на никого, целта ми пак щеше да бъде постигната. — Вместо това Денз Ай беше съобщила на лейтенанта Оун за находката си. Видно бе, че лордата на Радч не е очаквала това, не е очаквала, че орсианите имат толкова голямо доверие на лейтенанта Оун. — Не получих каквото исках, но може би резултатите все пак ще послужат на целта ми. Капитана Рубран всеки момент ще получи заповед да напусне системата и да се отправи към Валскаай. Крайно време е да си тръгнеш, всъщност щях да те отпратя още преди година, ако не беше свещената на Иккт с упоритите си молби лейтенанта Оун да остане и моята собствена опозиция. Дали съзнателно или не, лейтенанта Оун е инструмент на моя враг, в това съм сигурна.

Дори желязното спокойствие на Едно Вар ми се стори недостатъчно надеждно, затова не отговорих. Горе, в централната зала за достъп, лордата на Радч продължаваше да внася промени, да издава заповеди, да променя мислите ми. Все още вярваше, че е в състояние да го направи.

 

Никоя не се изненада от заповедта за тръгване. През последната година четири други кораба от клас „Правда“ бяха потеглили към своите окончателни дестинации. Но нито аз, нито моите офицери бяхме очаквали да ни пратят към Валскаай, на шест портала разстояние.

Тръгнала си бях от системата Валскаай неохотно. Преди двеста години в град Вестрис Кор, на самата Валскаай, Едно Еск беше открил истинска съкровищница от великолепни многогласни хорали, всичките композирани за обредите на непокорната валскаайска религия, някои писани преди човечеството да стъпи в космоса. Едно Еск свали цялата налична музика и затова не съжаляваше особено, че го изпращат в провинцията, далече от това съкровище, да лови бунтовници в един резерват, пълен с гори, пещери и извори, който не можехме просто да изгорим, защото се явяваше водосборен район за половината континент. Земя на малки реки и ферми. Стада овце и овощни градини. И музика — дори бунтовниците, които хванахме в капан, запяха, било в знак на непокорство, било за да намерят утеха в песните. Гласовете им стигаха до ценителския ми слух, докато стоях на входа на пещерата, в която се криеха.

Смъртта ще ни намери,

писано е как.

Смъртта намира всеки,

но щом съм аз готов,

не ме е страх,

каквато и да дойде.

Сетех ли се за Валскаай, сещах се за слънчева светлина и сладкия, светъл вкус на праскови. Сещах се за музика. Смятах обаче, че този път няма да ме пратят на планетата — Едно Еск нямаше да хапва праскови в овощните градини, нито щеше да ходи (неофициално и възможно най-ненатрапчиво) на сбирките на местните църковни хорове.

Оказа се, че няма да стигна до Валскаай през порталите, а ще си генерирам свои, за да скъся пътя. Порталите, които използваха повечето пътнически кораби, бяха създадени преди хилядолетия, бяха постоянно отворени и стабилни, обградени с маяци, които излъчваха предупреждения, уведомления, информация за местните разпоредби и за навигационните опасности. Не само кораби, а съобщения и информация протичаха постоянно през тях.

За двете си хиляди години живот ги бях използвала само веднъж. Като всички радчайски бойни кораби, и аз можех да си генерирам свои портали, да минавам напряко. Това криеше повече рискове от използването на установените портали — нищожна грешка в изчисленията можеше да ме прати къде ли не, можех да се изгубя до края на времето. И понеже не оставях след себе си структури, които да държат порталите отворени, реално пътувах в мехур от нормално пространство, изолирана от всички и от всякъде, докато не стигнех дестинацията си. Аз не допусках грешки в изчисленията, а когато организираш анексиране, изолацията често се оказва преимущество. Сега обаче сериозно се изнервях при мисълта, че месеци наред ще съм в изолация, а Анаандер Мианаай тайно ще обитава палуба Вар.

Точно преди да отворя портала пристигна съобщение от лейтенанта Скааиат до лейтенанта Оун. Кратко съобщение. „Казах ти да се обаждаш. Говорех сериозно“.

Лейтенанта Дариет:

— Видя ли, казах ти.

Но лейтенанта Оун не отговори.