Реймънд Фийст
Кралство под обсада (7)

4.
Пътуване

Амиранта беше изумен.

Беше се оказал неподготвен за великолепието на града на Звездните елфи, Е’бар. Макар да бяха минали не повече от три години, откакто бе издигнат, градът не беше нито недовършен, нито грубо изваян, а показваше изящество и красота, далеч надминаващи дори най-внушителните постижения в Риланон, Града на скъпоценностите, столица на Островното кралство, или Горния град в града Кеш, дом на Имперската фамилия и Истинската кръв.

Тук ги нямаше масивните сгради от камък и дърво на хората. Камъкът тук беше изваян по начин, далеч надвишаващ способностите на който и да било смъртен каменоделец. Амиранта смътно проумя идеята: геоманти бяха привели камъка в течно състояние и след това го бяха изваяли. Човешки геоманти се срещаха рядко, макар и да съществуваха, но изделията им бяха груби в сравнение с това, което виждаше пред себе си.

Цялата крепостна стена около града изглеждаше цяла, сътворена сякаш от един-единствен камък с планински размери. Портите на север и юг, както и по-малките портали на изток и запад, все едно бяха израснали в самата стена, докато се беше оформяла, и чародеят си помисли, че това може би не е далече от истината. Дори самите врати бяха от камък, макар да не беше по силите му дори да предположи как са измислени така, че да се въртят на невидимите си панти. Дори фоновата тръпка на магия, която усещаше, когато Пъг или Магнус прилагаха силата си, липсваше. В това място се долавяше нещо много по-отвъдно, нещо, което беше изпитвал по много по-смущаващ начин, когато си имаше работа с определени демони. Дори това би го изумило, но то беше просто една от милионите подробности, които се домогваха да завладеят мислите му.

Навсякъде имаше цвят, дискретен, но ярко откроим. Стълбове в бледо пясъчно и розово, оградено с бяло или сребристо, се издигаха и крепяха изящни сводове над улиците. Дори улиците бяха павирани с редуващи се карета светла охра и сиво, с леко пурпурно помежду им. Завесите на прозорците бяха от най-фина коприна, многопластови, за да затулят нежелани погледи, но в същото време да пропускат дневната светлина вътре. И златото! Навсякъде под слънчевата светлина блестеше злато, украсило пилоните, на които се вееха ярки знамена и флагове. Злато красеше врати и прозорци и очертаваше ръбовете на покриви. Беше изумително.

— Зяпнал съм като последния глупак, нали? — попита той домакина си.

Гуламендис, Господарят на демоните от таредел, се усмихна.

— Не един гост на Е’бар изглежда като теб сега. Ще привикнеш. — Озърна се да се увери, че никой не ги подслушва, и добави: — Честно казано, ние сме суетен народ. И подозирам, че моите хора изглеждат по същия начин, когато посетят Елвандар.

— Много ли от вас пътуват дотам, за да отдадат почит на кралицата?

— Повече, отколкото би искал лорд-регентът. — Замълча неловко. — Хайде, ела първо да похапнем. Ще направиш посещението си на вежливост при лорд-регента по-късно: преди това трябва да поговорим за много неща.

Тонът на елфа беше почти небрежен, но Амиранта беше прекарал достатъчно време с Гуламендис, за да разбере, че домакинът му е обезпокоен и че много неща ще е по-добре да не се обсъждат на открито. Амаранта беше пристигнал при източния портал и не го бяха пуснали да стъпи в Е’бар, докато Гуламендис не дойде, за да го придружи. Чародеят имаше силното чувство, че ако домакинът му не се беше появил, щеше да му е трудно да си тръгне в мир. Двамата стражи приличаха на корави опитни бойци, не като градската стража или полиция, каквито човек виждаше обикновено при портите на човешки град.

Наблизо се чу бебешки плач, после успокояващият глас на майката.

— Бебетата са рядкост за вашия вид, нали? — каза Амиранта.

Гуламендис го погледна и повдигна вежда.

— Нима? Кой ти каза това?

— Може да съм разбрал погрешно.

— Ако мислиш за другите раси на едел, може би. Но ние, таредел, сме плодовита раса. Малко знам за далечните ни родственици, но ние се радваме на децата си.

Амиранта имаше чувството, че се е натъкнал на нещо важно, но не можеше да го определи точно. Реши да изчака първата възможност да поговори с Пъг, който знаеше за елфите повече от всеки друг жив човек.

Стигнаха до жилището на Гуламендис и елфът покани госта си да влезе.

Чародеят беше живял в много лоши жилища, но бе очаквал малко повече след изобилието и великолепието, което бе видял навсякъде в този град. Стените бяха голи, без никаква украса, а малкото мебелировка беше проста: легло, маса, стол, който Гуламендис предложи на госта си, докато самият той седна на леглото, и два скрина. Единственото друго нещо, което привлече погледа му, беше малък сандък със свитъци и книги. Иначе приличаше повече на монашеско жилище, отколкото на дом на учен.

— Къде се храниш? — попита Амиранта.

— Имаме една голяма кухня на площада. Всички се редуваме да помагаме в готвенето и чистенето. Ако си избера съпруга, ще се преместя в по-голямо жилище, а дойдат ли и деца — в още по-голямо. — Домакинът се усмихна. — Малък е шансът за това, подозирам.

— Нима? — Чародеят знаеше много малко за Звездните елфи, но имаше смътното чувство, че на елфа, с когото говореше сега, не се гледа с добро око.

— От друга страна, това жилище е по-добро от последното, което ми бе отредил лорд-регентът.

Амиранта се намръщи.

— Бях настанен за седмици в една желязна клетка в двора на лорд-регента, докато брат ми проучваше този свят, като заложник за доброто му поведение.

— Доста неудобно.

Господарят на демони се изсмя горчиво и отвърна:

— Неудобно беше, да. Е, поканихме те преди години, и сега дойде. Защо?

— Добре, по същество — съгласи се Амиранта. — С Пъг издирваме всякаква приказка за демон или призоваващ демони, откакто видяхме… — Замълча, щом Гуламендис вдигна ръка в предупреждение да не уточнява. — Видяхме някои неща. Дотук сме намерили малко полезни податки: празни колиби, изоставени домове, напуснати пещери. Или намираме следи от сблъсък и унищожение. Нито един призоваващ демони, с когото сме работили за нашите… — озърна се — приятели, не е оцелял.

Изненадан от избора на думи, Гуламендис запита:

— Оцелял?

— Някой, изглежда, преследва Господари на демони и призоваващи — каза тихо Амиранта. — И изглежда, доста демони са дошли в този свят, разбили са прегради и са убили призовалите ги.

— Значи са силни — отрони Гуламендис замислено.

— Но къде са?

Гуламендис помълча повече от минута. Накрая попита:

— Колко може да са според теб?

— Повече от дузина.

— Аха. — Погледна с усмивка човешкия си приятел. — Вече разбирам причината за гостуването ти. Пъг знае ли?

— Знае, че в този свят са се развихрили над дузина демони. Не знае значението на този факт.

— Криещи се демони. — Прозрението сякаш развесели Гуламендис. — Трудно е за възприемане, нали?

Чародеят бе принуден да се съгласи.

— Нищо такова не се е случвало преди.

— Доколкото знаем, искаш да кажеш.

Амиранта, чародеят от Сатумбрия, отрони дълга въздишка.

— Защото ако това е вярно, човек трябва да се запита колко още има, за които не знаем нищо, и…

— Защо са тук — довърши елфът.

 

 

Детето огледа земята долу. Беше изтекла седмица, откакто беше изяла майка си, и се беше хранила само три пъти оттогава. Повечето погълната енергия беше отишла, за да укрепи вече изчерпаната й сила, но беше натрупала малко големина и мощ. Не се питаше как знае това, което знае: какво от него е наследила от изядените и какво е от личния си опит. Беше й все едно. Трябваше да оцелее. Само това трябваше да знае. Всичко друго беше теоретично.

Три малки същества се бяха присвили под една скална издатина, също като нея и майка й преди седмица, и явно изчакваха да се стъмни с надеждата, че ще намерят по-добър подслон. Зачуди се защо не са притеснени от нощни хищници. Знаеше, че нощните хищници са още по-опасни от тези, които ловуват денем.

Това късче знание не беше нещо, което бе наследила. Това беше от опит. Имало беше жестока битка в нощта след като беше изяла майка си. Нощният ловец се беше нахвърлил върху нея изневиделица. Само една малка грешка от негова страна я беше спасила, защото вместо да откъсне врата й, ловецът я беше захапал за рамото. Беше използвала този кратък миг, за да се пресегне с лявата си ръка и да използва ефикасно ноктите си. Беше го принудила да освободи захапката си, след това се беше извъртяла, докато дърпаше главата му назад, и накрая нейните зъби разпраха неговото гърло.

Беше спечелила от него много знание как да ловува в тези планини. И способността й да вижда нощем вече бе изключителна. Беше използвала изгодно новите си способности, но въпреки това плячката бе оскъдна. Сега гледаше долу за възможен пир.

Зависи колко способни да се защитят щяха да са тези трите. Беше научила, с риск да загуби живота си, че съществува пропаст между знание и опит. С поглъщането на знанието на Архивиста беше научила много повече, отколкото някой сред нейния Народ трябваше да знае, но колкото до опита, все още беше дете. Детето, както мислеше за себе си.

Но макар да й липсваше опит, притежаваше хитрост. Беше сигурна, че може да овладее тези трима жалки бегълци, ако планира… Да планира? До този момент беше съществувала най-вече в мига, със смътното съзнание, че трябва да се движи на изток, за да избяга от настъпващия мрак. Искаше й се да може да залови летец, защото ако изядеше летец, можеше да спечели благословения дар на полета. Същността й все още се оформяше, а с полета щеше да може да ловува по-добре, да се движи по-бързо, да оглежда по-ефикасно. За жалост летците бяха редки и когато ги беше виждала, бяха твърде високо, за да привлече вниманието им. Освен това беше преценила, че всеки летец, достатъчно дързък да я нападне пряко, навярно щеше да е по-опитен и по-силен от нея.

Огледа се и видя как сенките помръкват: тъмно синкавите и лилави оттенъци преливаха в черно, а червените, жълти и оранжеви скали посивяваха пред очите й. Имаше нещо, което гъделичкаше съзнанието й, някакво приятно усещане, докато гледаше това иначе прозаично събитие. След малко го свърза с понятие. Приятно беше да гледа. Беше… хубаво? Да, това беше понятието. Чувстваше се по-добре, когато гледаше нещо хубаво.

Зачака.

Когато слънцето се смъкна съвсем, тримата излязоха от скривалището си. Тя мигновено разпозна халата на последния: още един Архивист. Усмихна се. Промъкна се на десетина разтега от тях, скочи върху първия, прекърши му врата, преди да е успял да реагира, а след това се завъртя бързо и разкъса гърлото на втория.

Архивистът се присви, разбрал, че е безсмислено да бяга от по-силен противник, и заотстъпва заднешком. Какво правеше — зачуди се тя. След това се усмихна.

— Мислиш, че ако гладът ме е докарал до бяс, може да започна да гълтам тези двамата, а ти да избягаш?

— Да, би било логично — отвърна Архивистът.

Тя се потупа по главата.

— Аз също знам някои неща. Изядох един от твоята каста.

Архивистът се изправи в цял ръст. Беше висок някъде колкото нея допреди няколко дни. Сега тя се извисяваше с две глави над него.

— Защо не нападаш?

Тя пристъпи решително към него.

— Кажи ми за разликата между знание и опит.

— Знанието е абстрактно — отвърна той. — Научава се от всевъзможни източници. Опитът е онова, на което се натъкваме сами, както ни го поднесе животът, и от него извличаме знание, което не може да се спечели по друг начин.

— Кое е по-добро?

— Знанието — отвърна Архивистът без колебание. — Опитът е ограничен, докато знанието може да се придобие от опита на много други същества.

— Но знание без опит… — почна тя.

Той довърши:

— … ограничава възможността за добро приложение на това знание.

— Какво липсва?

— Трябва ти учител.

Тя се усмихна.

— Да. Ако ме учиш, ще те оставя да живееш. Нещо повече, ще ловувам за теб.

Младата женска пред него беше могъща и Архивистът осъзна, че само един отговор ще му позволи да живее повече от още няколко секунди.

— Ще те уча. Аз съм Белог.

— Аз съм Детето. Ела, яж с мен.

Архивистът не видя в това нищо странно, тъй че загълта с новия си ученик двамата слуги, които допреди няколко мига му бяха спътници. Не беше поглъщал приятел още от младостта си, но пък такъв беше обичаят на Народа в края на краищата.

Колкото и цивилизовани да се беше опитал да ги направи Дахун, в сърцевината си те бяха също като Диваците или Безумните. В същината си всички те бяха демони.