Реймънд Фийст
Кралство под обсада (24)

21.
Предателство

На вратата се потропа.

Беше посред нощ, но Хал и Тай скочиха от леглата с извадени мечове.

Тай дръпна вратата и видя застаналия отвън на прага слуга с фенер в ръка.

— Бързо — каза мъжът. — Господарката нареди да дойдете веднага.

Двамата младежи бързо се облякоха, окачиха мечовете на коланите си и след няколко мига тръгнаха по коридора след слугата.

Лейди Франсиезка беше с кожени бричове, дебела вълнена риза, наметало и тежки кожени ботуши.

— Елате — каза им и ги поведе надолу по стълбите.

Щом стигнаха предната част на имението, в което бяха гости от седмица, двете момчета чуха тропане на предната врата и един мъжки глас извика:

— Отворете в името на краля!

Затичаха назад през къщата и лейди Франсиезка ги поведе по стълбището към подземието. Щом стигнаха, им посочи един шкаф и каза:

— Шкафът е фалшив. Бутнете го надясно и ще се отвори. Отзад има скривалище. Изчакайте там, докато се върна.

— А ако не се върнете? — попита Тай.

— Тогава нещата ще са по-зле, отколкото си мисля. Ако не се върна до утре, идете в ресторанта на баща ти. Той ще знае какво да направи.

И забърза обратно нагоре по стъпалата.

Шкафът наистина се завъртя и откри скритата стая. Тай и Хал влязоха, запалиха единствената свещ вътре, а после затвориха шкафа зад себе си. Имаше само едно легло, столче и маса. Хал седна на столчето и остави леглото за Тай.

Седяха и мълчаха. След няколко минути чуха приглушен тропот на ботуши по стълбището и гласове, идващи от другата страна на фалшивата стена.

Претърсването на подземието отне десетина минути, после отново чуха стъпки нагоре по дървените стъпала и накрая настъпи тишина.

Хал вдигна ръка и прошепна:

— Изчакай.

Изтече още минута тишина, а после чуха тихи стъпки и още по-тихото скърцане на стълбището.

Хал прошепна:

— И аз щях да оставя някого да види дали някой не се крие тук.

Тай се усмихна.

— Подъл кучи син.

— Какво става според теб? — попита Хал.

Тай сви рамене.

— Колкото ти знаеш, толкова и аз.

Нощта се проточи бавно. Играха на „чифт или тек“, за да решат кой да спи на леглото. Тай спечели. Хал трябваше да се примири да дреме на столчето, вдигнал крака на малката маса.

Събуди ги отварянето на фалшивата стена и лейди Франсиезка се появи с един слуга, който държеше фенер.

— Можете вече да излезете.

— Какво стана, милейди? — попита Тай.

— Повикаха ме в замъка. — Поведе ги нагоре по стъпалата и в кухнята в задната част на къщата. — Предполагам, че сте огладнели.

— Винаги — отвърна Хал със смях. — Баща ми казва, че ще надебелея като прасе, ако бездействам.

— Да, благодаря ви — каза Тай.

Поднесоха им храна и джезве горещо кешийско кафе.

— Насладете му се — каза тя и посочи димящата черна течност, докато си наливаше чашка. — Както вървят нещата, може би до няколко седмици ще е трудно да си го намираме.

— Какви са новините?

— Повика ме лорд Уортингтън.

— Уортингтън? — каза Хал. — Това е име от Островите.

— Двата ни народа са силно свързани. Предците му бяха от Островите, но е дребен благородник в Ролдем, много дребен. — Въздъхна раздразнено. — Повърхностен е, но много амбициозен, има далечна връзка с някои важни благородници, но това е вярно почти за всеки на това мъничко островче, което наричаме свой дом. Както и да е. През последните няколко години той се издигна бързо и е много влиятелен. Казват, че контролира много гласове в най-важните кръгове в обществото и има много приятели в Дома на благородниците. Също така разправят, че имал силно желание да види принцеса Стефани омъжена за сина му.

— Не мога да укоря никого за амбицията му — каза Тай. — Но все пак как така ви е повикал? Искам да кажа, доколкото знам, сте много близка със самия крал.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Малко хора знаят това и бих ви посъветвала да остане така. Официално съм дребна придворна дама, понякога гувернантка на принцесата, издържам се от наследство на богат баща. Знам, че съм смятана за желана… — Вдигна ръка да го спре. — Без детински ласкателства. Не съм в настроение, нямам време, а и не си много добър в това, Тай. Виж, баща ти, той може да очарова дами според това, което чувам, но да го оставим за друг път.

— Все едно, лорд Уортингтън няма представа коя съм всъщност, обстоятелство, което бих искала да остане така. Виждала съм много амбициозни лордове да идват и да си отиват, особено докато двамата принцове бяха в младежката фаза „обичам всекиго, докато пия“. Списъкът на ухажори на принцесата е главозамайващ, тъй че щеше да е нормално да очаквам да видя лорд Уортингтън да прекара няколко дни, някой и друг месец може би, под блясъка на кралското слънце и след това да потъне отново в забрава, но в днешно време няма нищо нормално. — Замълча и си пое дъх. — Докато трае това извънредно положение, по заповед на краля лорд Уортингтън е назначен за канцлер на Ролдем, с изключителни пълномощия.

— А старият канцлер? — попита Тай.

— Внезапно се е оттеглил, изглежда, а и той изобщо нямаше властта, дадена на Уортингтън.

— Подозирате го в…

— Точно сега подозирам всеки, освен вас двамата, и то само защото за теб — посочи Хал — имам гаранции от човек, на когото вярвам безусловно, и на теб — посочи Тай, — защото познавам баща ти още от малка. Всеки друг точно сега е заподозрян.

Тай долови нещо в гласа й и попита:

— Какво е станало?

— Уортингтън е обявил военно положение.

Двамата млади мъже се спогледаха и Хал каза:

— Предвид кешийската флота на котва пред залива това не е съвсем неразумно.

— Докато Кеш праща любовни послания на Ролдем и твърди, че проблемите им са с Островите, е неразумно. Създава излишно напрежение и поражда страх и паника, когато не е нужно. Нещо повече, поставил е двореца под охрана. Никой не влиза и не излиза без писменото разрешение на канцлера.

— Значи ли това, че кралят и семейството му… — почна Тай.

— Са фактически затворници във вилите си в центъра на дворцовия комплекс. Никой не може да се доближи до тях без разрешението на канцлера.

— Кралят одобрява ли това?

Сините очи на лейди Франсиезка светнаха.

— Откъде да знам? Никой не може да се доближи до краля, за да го попита, освен с печата на Уортингтън на пропуск.

— А Констънтайн и Албер?

— Те са на корабите си, на котва в залива, под „защитата“ на кралските морски пехотинци.

— А Гранди? — попита Тай.

— Изчезнал е — каза тя с усмивка.

— Знаете къде е! — възкликна зарадвано Тай.

— Не. Но мисля, че се досещам, и до няколко дни ще разбера дали съм права.

— А принцесата? — попита Хал и Тай го погледна накриво.

— С майка си и с баща си — отвърна лейди Франсиезка. — Заради вас се притесних за нея. Видях как се перчехте и двамата като петлета, когато ви представиха на кралското семейство. Тя е най-ценната млада кокошчица в Ролдем и в цялото Кралско море и няма да позволя на никой от вас двамата, романтични глупаци, да се доближи до нея повече, отколкото бих позволила на сина на Уортингтън. Тя ще се омъжи за следващия крал на Островите или за сина на най-висшия херцог, когото мога да намеря.

— Кеш отново показва мускули и за да оцелеят, Островите трябва да се обединят, и то бързо. Защото ако Островите паднат, идва и краят на Ролдем, рано или късно. Съвсем е просто. — Лейди Франсиезка се изправи. — Довършете си закуската. Тай, искам след това да излезеш и да намериш баща си. Увери се, че всичко е наред, и го попитай дали е получил вест от Джоми, Серван или някой, който може да знае нещо за принц Гранди, но бъди дискретен. Постарай се никой, повтарям, никой — нито приятели, нито доверени хора от домакинския персонал, колкото и отдавна да са били с теб, — никой да не те подслуша. Хал, ти оставаш тук още една нощ. Би трябвало да е безопасно.

— После какво?

— Местим те. Някой иска смъртта ти или да те плени, това е сигурно, и хората ми нямат представа защо. Тези, които ви нападнаха, са ни неизвестни. Не са агенти на Кеш, на Островите или на други, за които знаем. Нито са местни наети главорези. След като разпитахме всички, за които се сетихме, открихме, че са дошли в града с кораб точно преди да избухне войната.

Хал не знаеше какво да отвърне, тъй че само се отпусна на стола си.

— Добре. — След секунда попита: — Имате ли нещо за четене тук? Досадно е да си сам в стаята.

— Имам книги. — Тя го погледна. — Може би ще трябва да те преоценя, млади лорде от дивите граници. В тебе май има повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

Тръгна към вратата и двамата младежи станаха и се поклониха. След като тя напусна, седнаха отново и се захванаха да довършат храната си.

— Голяма работа е — подхвърли най-сетне Хал.

— Баща ми веднъж каза, че била опасна. А той знае какво говори.

Хал се почеса по бузата.

— Наистина ли се държахме като петлета?

Тай се ухили.

— Ти. Аз бях съвършен кавалер.

Хал взе ленената салфетка и я хвърли по него.

 

 

Сандрина препускаше с други трима рицари по търговския път от Дърбин към Края на сушата. Както се очакваше, беше спряна от кешийски сили, придвижващи се срещу Кралството, на три пъти, откакто бяха напуснали Дърбин. Рангът й на Непреклонен рицар й даваше определен картбланш в подобни конфликти, тъй като никоя от двете държави не желаеше да си спечели враждебността на никой храм, особено на толкова могъщ и влиятелен като Храма на Дала. Ако възникнеше необходимост, Великият майстор Крийган можеше да изкара на бойното поле четиристотин рицари ветерани, сила, която можеше да наклони везните на много битки, ако реши, че едната страна взима надмощие — а в момента кешийците определено изглеждаха по-силната страна.

Единственото, което направи Сандрина, беше да уведоми кешийските офицери, които се опитаха да я спрат, че Върховният жрец на Дала в Кеш се е намесил лично с настояване пред императора да се спрат враждебните действия и да позволи храмът да поеме роля в осуетяването на по-нататъшен конфликт.

Този път се натъкна на друго препятствие. Цял легион кешийски войници, не традиционните воини псета на северното командване, а Имперски легион с всичките му присъщи труфила: камили, както и конница, обсадни машини, обоз от дълга колона фургони, проточила се назад на два дни марш, вървящи след войниците цивилни и търговци, на брой почти колкото военните. И командирът не беше склонен да позволи на никого, по каквато и да било причина, да премине границата.

Видимо ядосан, че му се налага да се занимава с това, командирът беше излязъл от палатката си и огледа четиримата Непреклонни рицари. Беше идеален модел на кешийски легионен командир. Бронята му беше боядисана в лъскаво черно, шлемът му — увенчан с червен гребен от конски косъм. Носеше черна кираса с черни кожени еполети, черна риза и лъскави високи до коленете ботуши. На гърдите му беше извезана ръмжаща лъвска глава, показваща, че е от Вътрешните легиони, рядко виждани извън околностите на Оверн. С едва прикрито раздразнение каза:

— Мога само да изразя почитта си към вашия орден…

Сандрина вдигна забралото на шлема си.

— … сестро — добави командирът.

— Сержант, командире — прекъсна го Сандрина. — Аз съм сержант Непреклонен рицар.

— Сержант, добре — поправи се той. — Както можете да видите, налага ми се да водя военна операция и както се канех да кажа, мога само да изразя почитта си към вашия орден, но не мога да позволя потенциални съюзници на другата страна да прекосят безпрепятствено бойното поле. Знам достатъчно за практиките ви, за да съм убеден, че ще сте зад барикадите при Края на сушата, когато тръгнем натам.

— Командире, обикновено щеше да е точно така, но в този случай изпълнявам заповед да взема кораб от Края на сушата до друга, много спешна цел. Няма да се задържа, за да се противопоставя на атаката ви над по-слаба позиция, колкото и да ми е присъщо да направя точно това. Имате клетвата ми, пред Богинята, че няма да спра в Края на сушата за по-дълго от това да се нахраня и да си осигуря транспорт.

Мъжът пресметна наум. За да търси кораб от Края на сушата, целта й трябваше да е някъде нагоре по брега между Порт Викор и Илит. Ако беше вярно, нямаше да му създаде проблеми.

— Ако благоволите да се закълнете, че няма да давате информация за разположението ни, нито съвет на врага, ще можете да продължите.

— Командире, единственият съвет, който бих могла да дам на кралски офицер, когото срещна, ще е да изостави позицията си, да се изтегли бързо до Порт Викор и да се скрие там зад кралския флот. Защото във всичките си пътувания никога не съм виждала армия като тази, която вие командвате тук днес.

Той кимна. Не беше съвсем сигурен дали това е похвала, или не. Махна на един от охраната си и каза:

— Придружи ги през бойния ред и им разрешете да продължат до страната на Кралството.

Подкараха ходом конете си зад гвардееца, който ги поведе през лагера. Числеността на войската беше впечатляваща и Сандрина знаеше, че само армията на принца в Крондор може да удържи на обсадата, която този командир щеше да наложи. Всичко оттук до Крондор щеше неизбежно да бъде пометено. А за да изтласка Кралството нашествениците, от Изтока трябваше да дойде друга армия в подкрепа на Крондор. За последен път армиите на Изтока се бяха появили в Западното владение преди столетие, за да спрат цуранското нашествие. А преди да свърши онази война, беше умрял един крал.

Стигнаха до барикадите и тя забеляза, че не са нищо повече от бали слама с оставени на тях десетки пики и копия. Прие го като знак, че кешийците не очакват контраатака. Едно внезапно появяване дори на малък отряд конни стрелци с огнени стрели, и предната линия на тази армия щеше да заотстъпва припряно. Щеше да е забавна гледка.

Ничията земя между кешийската армия и външните отбранителни линии при Края на сушата беше над две мили, което от гледната точка на Сандрина бе добър знак, че кешийците не бързат да настъпят. Ако искаш да оплячкосаш един град, тръгваш срещу него. Всеки изучаващ военно дело знаеше това. Ако градът е защитен с крепостна стена или други укрепления, обкръжаваш го. Не позволяваш лесен достъп на подкрепления или лесно измъкване на хората от града.

В тази война определено имаше нещо странно, но Сандрина все още не можеше да го напипа.

Точно сега умът й беше зает със сегашните й несгоди и раздразнението от спътниците й, облечени в униформата на ордена й, беше постоянно. И тримата бяха от Черните шапки. Назир, водачът им, беше обещал да разкрие каквото знаеше за демонското присъствие на Мидкемия и защо Дахун бе предизвикал мащабна война в демонското селение само за да може да се промъкне в Мидкемия в човешки облик, но отказа да разкаже на Сандрина.

Щеше да говори само пред Пъг и Конклава.

Беше й отнело почти цял ден, докато реши, но той се оказа упорит. Малката му вярна банда Черни шапки, последните „истински“ Нощни Ястреби, бяха напълно способни да изчезнат в нощта и никой повече да не ги намери, освен ако те самите не поискат да бъдат намерени. По-добре беше да се оправи с него сега, докато беше в настроение, отколкото по-късно, когато нямаше да е, реши тя.

Но превеждането му през фронтовите линии в Кралството беше рисковано. Контрабандистите, които можеха да го направят, бяха малко и нарядко, и след като го обсъдиха, този фарс им се стори най-подходящият начин.

Подкараха бавно конете си пред очите на външните кралски постове, които вече бяха предупредили командването си.

— По каква работа идвате? — попита младият лейтенант, още почти момче.

Сандрина пак вдигна забралото на шлема си.

— Аз съм Сандрина, сержант Непреклонен рицар от ордена на Щита на слабите. Имам заповеди да дойда в Края на сушата и да взема кораб на север.

— Заповеди от кого?

Тя се усмихна снизходително.

— От Великия майстор на Щита.

Младежът явно не знаеше какво да направи, така че отвърна:

— Изчакайте тук.

Затича назад, а Сандрина се огледа. Където и да беше малката войска на Края на сушата, не беше тук. Баронството Краят на сушата, или Ландсенд, както му казваха в Западните владения, беше едно от най-малките и най-маловажни в Кралството, освен че беше последното що-годе прилично на големина градче, преди да се напусне кралството и да се навлезе в Кеш. Но беше част от принципата Крондор, под надзора на херцога на Южните граници лорд Съдърленд, чиято главна квартира се намираше в Порт Викор. Мандатът му изключваше предаването на този град и изтеглянето на по-силна позиция, което щеше да е целесъобразният ход. Вместо това той трябваше да създаде впечатление, че го брани, което означаваше да остави зле обучени местни момчета и старци да се бият срещу обучена армия.

След няколко минути младият офицер се върна и Сандрина попита:

— Какво каза баща ти?

— Тат… — Момчето млъкна и присви очи. — Баронът каза да отидете в командния център.

— А къде е това? — попита Сандрина.

— Голямата къща горе на хълма — отвърна момчето малко гузно.

— Благодаря.

Щом се отдалечиха, Назир попита:

— Синът на барона ли?

— Щастливо предположение — отвърна Сандрина. — Изглежда жаден за подвизи младок, убедил баща си да му разреши да командва барикадите. Не са много местните с боен опит на служба в опълчението. Истинските войници са горе със Съдърленд в Порт Викор.

— Тези нещастни глупаци няма дори да забавят кешийците — каза Назир.

— Това е домът им — отвърна кратко Сандрина.

Имението на барона бе единствената по-голяма къща над градчето. Виждаше се ясно от пътя и те подкараха нагоре към нея. Конструкцията й изненада Сандрина. Приличаше по-скоро на вила, два етажа висока. Ниска каменна стена обкръжаваше имението, за да не влизат вътре овце и добитък по-скоро, отколкото да задържи нашественическа войска.

Това селище беше познавало относителен мир, въпреки че се намираше на границата. Ясно беше, че е място, което никой друг не е искал.

Излязоха слуги: изглеждаха странно комични в зле скроените си ливреи с герба на Края на сушата — стилизирана каменна цитадела на стърчаща скала, бяла кула, черен камък, тъмен маслиненозелен фон.

— Изчакайте тук — каза Сандрина и Назир си замълча, макар и да не му харесваше, че го оставят навън. В това пътуване той зависеше от милостта й и го знаеше.

Сандрина влезе в сградата и се стъписа, като видя колко е занемарена. Знаеше, че Краят на сушата е затънтено място, но чак пък толкова…

Баронът стоеше пред камината в кабинета си и ако можеше да се съди по бушуващите пламъци и пергаментите и хартиите, които хвърляше в тях, нямаше намерение да се задържи задълго. Обърна се към нея и каза:

— Вие ли сте жената, която е била груба с офицера ми?

— Аз съм жената, която каза на сина ви да се държи прилично — отвърна тя. — Милорд.

— Дошли сте през кешийските линии?

— Да, милорд.

Имаше прилика между барона и сина му: и двамата бяха кръглолики, но докато момчето изглеждаше просто неопитно, този мъж пред нея вече приличаше на развалина от прекомерно пиене и храна. А както се беше вторачил в нея, въпреки бронята й, прахта от пътя и съвсем неочароващото й поведение, явно беше и развратник. Макар да беше на по-малко от петдесет, изглеждаше поне на шейсет, ако не и повече. Бронята му щеше да изглежда комично, ако не заслужаваше толкова съжаление.

Сандрина остава настрана личната си, моментално обзела я неприязън към мъжа и каза:

— Видях цялата кешийска армия, строена срещу вас, милорд.

Баронът дори не трепна: продължи да хвърля документи в огъня.

— Тези не трябва да попадат в ръцете им — каза. — Жизненоважни са за сигурността на Кралството.

Повече от сигурно беше, че са записи за платени и взети подкупи, сметки по прибрани данъци, скрити от Короната, и други престъпни дейности. Сандрина каза само:

— Не изглежда да бързат. Мисля, че имате предостатъчно време да унищожите всичките си… чувствителни документи, милорд.

— Сигурна ли сте?

— Окопали са се, милорд.

— А, боях се от настъпление — отвърна той, внезапно обзет от фалшива смелост. После отново изпадна в паника. — За подкрепления ли изчакват?

— Милорд, изглеждаха доволни да изчакат за заповед, може би лично от императора, за настъпление. Но имат внушителни сили на полето, разположени срещу вашата позиция, и могат да настъпят без никакви затруднения. Ако позволите да ви посъветвам, може би ще направите добре, след като приключите с отказа си да им оставите тези критично важни сведения, да се изтеглите със силите си до Порт Викор. За командирите на лорд Съдърленд помощта ви със сигурност ще е добре дошла.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — отвърна тя. Знаеше, че той ще използва това свое единствено оправдание да изостави дома си и да побегне като подплашен заек към Викор. Поне му спестяваше болката да остави сина си да умре на барикадата, докато той бяга, стига изобщо да бе способен да изпитва бащинска любов. Познаваше много бащи, които не бяха.

Забеляза пресметливото му изражение и разбра, че когато докладва на който там командваше във Викор, баронът ще твърди, че му е заповядано да се оттегли от някой, чието име не може да си спомни, но рицар някакъв, с хералдически знаци (нямаше да си спомни, че са храмови знаци, без никакъв ранг или звание в кралската армия на Запада).

— Сега на въпроса защо сте тук — каза той.

— Трябва ми кораб.

— Е, няма да ви спирам. Идете на кейовете и вижте какво има там. Подозирам, че всичко, което може да плава, вече тръгва на север, но ако успеете да намерите нещо, свободна сте да го купите или наемете.

Сандрина се сети за няколко неща, които да му каже, и нито едно — уважително, но бързо премисли и рече:

— Ако пристанищният ви началник си върши работата, милорд, ще ми трябва разрешително от вас, за да пусне кораба да тръгне.

Мъжът с месестото лице примига, после каза:

— О, да, вярно.

Спря да хвърля документи в огъня, взе чист лист пергамент и надраска припряно бележка. После взе свещ, капна восък на листа и притисна към него баронския си печат на пръстена.

— Мисля, че това ще стигне — каза и подаде документа на Сандрина.

— Благодаря ви, милорд — каза тя и излезе.

Помисли си, че би могла да продължи направо до пристанището и никой нямаше да забележи, нито да се поинтересува. И сигурно щеше да се наложи на началника на пристанището. Стига той все още да беше на поста си и да не плаваше на север, както би трябвало вече да е направил всеки благоразумен човек.

Както очакваше, началника на пристанището го нямаше и бяха останали малко кораби, но един предприемчив собственик беше надушил наближаващата паника и бе решил да спечели колкото може повече от ситуацията. Сандрина знаеше, че и светът да пламне, хора като него ще се опитат да продават вода.

Бързо го убеди да я откара, където искаше срещу прилична цена: четирите коня, три комплекта оръжие и броня и благоволението й. „Корабът“ беше едномачтово крайбрежно корабче с триъгълно платно, лесно направлявано от двамата мъже екипаж и предназначено да пренася товар и хора от по-големите кораби на котва, но щеше да свърши работа.

Пътят беше ясен. Поеха покрай брега — кешийският флот им се падаше от северозапад, в редица, която се изпъваше към южната страна на Квег, — а след това, когато се отдалечиха достатъчно, обърнаха към Острова на чародея. Според Сандрина едва ли някой кралски капитан щеше да им попречи да стигнат до целта си.

Предложи на Назир и двамата му телохранители да смъкнат фалшивото си снаряжение и сега те бяха облечени като улични разбойници, за каквито тя всъщност ги смяташе.

Вятърът беше благоприятен и взеха разстоянието за по-малко от три дни, с половин ден по-малко от очакваното. Назир и приятелите му спяха на палубата с капитана и единствения му моряк, а Сандрина зае единствената каюта долу.

Капитанът ги докара в дълбокия до кръста прибой, толкова близо, колкото можеше да си позволи, без да рискува корабчето му да заседне.

Когато излязоха от водата, на брега ги чакаха трима мъже.

— Здравейте, Пъг, Джим, Магнус — рече Сандрина.

— Здравей, Сандрина — отвърна Пъг. — Кои са приятелите ти?

Тя се засмя.

— Приятели — едва ли, но са под моя закрила и трябва да ги изслушате. — Обърна се към спътниците си и посочи първия. — Това е Назир. Той е водачът на групата, на която се натъкнах в Кеш: Черните кепета.

— Онези, които те пребиха и изнасилиха? — попита Джим.

Тя кимна.

— Е, значи прощаваш по-лесно от мен.

— Едва ли. Но имаме примирие и ще го уважа. И очаквам ти също да го направиш.

Той вдигна ръце да покаже, че е готов да се примири с решението й.

— Черните кепета също така са част от друга група, която познаваш много добре, Пъг. Нощните ястреби.

Пъг се намръщи и ги изгледа един по един. Най-сетне Назир, мъжът в средата, рече:

— Това, което казва тя, е истина. Имам предложение за вас.

— Знаеш ли кой съм?

— Разбира се. Пъг, Черния чародей. Научени сме да познаваме враговете си.

— Какво предлагате и какво очаквате?

— Предлагам истина и очаквам само едно: когато ме изслушате, уреждате прехвърляне за мен и хората ми до някое малко ъгълче на империята, което е относително спокойно и където ще мога да се скрия, докато това безумие свърши. След това се чувствайте свободен да потърсите и мен, и събратята ми. Няма да ни намерите.

— Нищо повече от това?

— Никаква амнистия, никакво опрощение, никакво снизхождение. Само малко преднина.

— Добре — каза Пъг. — Стига да чуем истината от вас.

— О, ще я чуете. Както казах на Сандрина, това е нещо, което трябва да научите. Вие повече от всеки друг, защото само вие можете да предотвратите пълното унищожение.

— Зная защо Дахун се опита да влезе в Мидкемия предрешен — заяви той. — И зная от какво бягаше.