Реймънд Фийст
Кралство под обсада (17)

14.
Бягство

Мартин изкачи стъпалата тичешком.

Щом стигна до терасата на кулата, стражът извика:

— Сър, кешийците придвижват требушетите!

— Сержант Ръдър! — ревна Мартин и старият ветеран веднага застана до него. — Изглежда, на кешийците им омръзна да ни чакат да се махнем — каза Мартин. После добави спокойно: — Вдигни тревога.

С едно махване на ръката сержантът заповяда на тръбача да изсвири бойния зов и след миг всички заеха позициите си.

— Чудя се дали отново ще ни помолят да се махнем? — каза сержант Ръдър, издал брадичка, все едно се готви да влезе в кръчмарски бой.

Изведнъж огромен камък излетя от центъра на градчето и се натресе в каменната стена вдясно от портата. Разхвърчаха се парчета зидария и двама мъже паднаха от стената, а всички останали се присвиха. Хората от града, които не носеха оръжие и не бяха избягали до задната част на замъка, напускаха предния двор на бегом. Писъците им изпълниха въздуха, но гласът на сержант Ръдър се вряза през тях:

— Стой на място! — Погледна Мартин и каза: — Май това означава, че не.

Кешийците бяха седели търпеливо в града пет дни, като пращаха вестоносец всеки ден и ги канеха да се предадат. Никога не заплашваха, но заплахата им беше явна, след като все повече войници слизаха от корабите в залива. Цитаделата вече беше почти напълно обкръжена. Само обраслата с гъста гора зона на половин миля от задната стена като че ли все още не беше отворена.

Втори камък изтрещя още по-близо до портата.

— Решили са да я съборят, преди да нападнат — каза Мартин.

— И аз така го виждам, сър. Катеренето на стени е кървава работа, влизането през портата е по-лесно. Трябва да изчакаме, докато се наложи да се изтеглим в цитаделата, и тогава ще стане кърваво за тях.

Мартин разбра. Външната стена беше късна добавка към първоначалната цитадела с класическата мъртва зона зад външния портикул. Портите на самата цитадела бяха изключително трудни за пробив: много мъже щяха да загинат под градушката стрели отгоре.

— Виждаш ли някакви костенурки?

— Не, но можем да сме сигурни, че ги имат или ги строят някъде в града.

„Костенурките“ бяха покрити тарани с тежка дървена конструкция, които се използваха за разбиване на портикулите. Защитниците щяха да накарат нападателите да платят тежка дан, докато проникнат в цитаделата, но с достатъчно мъже и материал кешийците рано или късно щяха да проникнат. Единствената надежда на Мартин бе да ги задържи, докато баща му не се върне с подкрепления.

Указанията бяха прости. Ако лорд Хенри се появеше, гарнизонът щеше да излезе на щурм, за да подкрепи атаката му срещу обсаждащите цитаделата кешийци. С достатъчно силна атака щяха да ги изтласкат през града и към залива. Освен ако не преплуваха до корабите си в броня, щяха да бъдат принудени да се предадат — или щяха да ги избият до крак на кейовете…

Но за кешийците Мартин щеше да се притеснява, след като битката бъдеше спечелена. Точно сега трябваше да се съсредоточи върху защитата на цитаделата.

Огледа се и осъзна, че предците му или са били гении, или са имали голям късмет. Цитаделата беше издигната от първия херцог на Крудий на мястото на малък кешийски гарнизон, използван главно за да държи таласъмите и Братството на Тъмния път извън Северна Босания, както била наричана тази провинция. Сегашните Свободни градове им били главната грижа, а Далечният бряг бил окупиран само като начин да защитят „задните си врати“, както били наричани два главни прохода през планините. Пътят на изток покрай гарнизона Джонрил се раздвояваше на североизток и югоизток и водеше до проходите, единият от които прехвърляше южната граница на Гората на елфите, а след това Сивите кули при Северния проход, преди да се спусне към Ябон.

Южният път минаваше близо до границите на джуджетата и на Звездните елфи, след което се спускаше към Свободния град Натал и кралското пристанище Илит. Рядко се използваше за пътуване и прибягваха до него само ако дебел сняг запушеше Северния проход.

Но макар и навремето само кешийски наблюдателен пост, сега гарнизонът на Крудий имаше тази великолепна цитадела: едноетажна, четвъртита и грозна, с малък барбикан над входа. Предтечата на Мартин, първият херцог на Крудий, беше построил втори етаж, разширил я беше от три страни и беше издигнал кули на предните ъгли, след това беше изградил около нея огромна стена, осигурявайки голям вътрешен двор отпред и не толкова просторен строеви полигон отзад. На северната страна конюшните бяха скътани до стената, а до южната страна беше изградена казармата.

Външната стена имаше два входа: главната двукрила порта и малка служебна порта отзад. Втората беше строго охранявана, макар теренът зад цитаделата да правеше щурма от тази посока труден: гъстите гори затрудняваха настъпването на конница и пехота, освен ако нападателите не излезеха на сечището отзад и не нападнеха нагоре по склона под обстрела на лъковете и двете стари балисти, монтирани на кулите на ъглите. Старите кешийци знаеха онова, което всеки херцог на Крудий също беше знаел: единственият начин да се завземе цитаделата беше стръмно изкачване по склона и фронтална атака.

Още каменни късове изсвистяха във въздуха и изригна още зидария. Парчета камък и задушаваща прах изпълниха въздуха.

Мартин се помоли мълчаливо дано баща му да не се забави.

* * *

Лорд Хенри се ядосваше на всеки миг, който бе принуден да пропилее. Крачеше нервно всеки път, когато се налагаше да спрат, та конете да отпочинат. Двеста души конница трябваше да се погрижат за животните си, докато пехотата се мъчеше да ги догони, изостанала на около половин ден марш.

Брендан гледаше баща си и му беше много трудно да реши какво да му каже. И той като баща си искаше да се върнат час по-скоро, но знаеше, че бързането е безсмислено. Двеста конници можеше и да пробият една обсада, но щеше да им трябва подкрепата на хиляда и двеста души зад тях. Накрая се осмели и се обади:

— Татко, ти си научил Мартин на всичко. От нас тримата той винаги е бил най-добрият ученик.

Лорд Хенри се обърна. Изглеждаше готов да избухне, но успя да овладее гнева си. След миг мълчание каза:

— Прав си. Винаги съм знаел, че ти и братята ти може да бъдете изпитани в бой някой ден. Просто мислех, че ще сте по-големи и че ще съм с вас. Всички заедно. — И добави тихо: — И майка ти е там.

Брендан пристъпи към баща си. Сложи ръка на рамото му и повтори:

— Мартин е най-добрият ти ученик. И Ръдър е с него. Може да е пиян самохвалко на Банапис, но е опитен воин.

— Срещу банди таласъми и разбойници, да — каза херцог Хенри. Беше присвил тъмните си очи и лицето му беше напрегнато. — Но срещу кешийските воини псета?

— Цитаделата на Крудий е изпитана в бой, татко. Щом цураните не са могли да я завземат след месеци обсада, едва ли Кеш ще може за няколко дни.

— Цураните не са имали кешийските инженери — каза херцог Хенри. — Дори да пристигнем цял ден преди пехотата, ще можем да ги нападнем в тил, да запалим машините им, да предизвикаме объркване и може би да ги разпръснем.

Брендан не отговори, макар да знаеше, че това е малко вероятно. Щяха да се спуснат от планините по единствения главен път западно от Ябон до Крудий. Бяха на средата на пътя до гарнизона Джонрил, когато конните съгледвачи ги пресрещнаха и ги предупредиха за кешийското нашествие.

На Хенри беше заповядано да отведе този отряд до Ябон, за да подсили гарнизона в случай, че кешийците отплават на север, и да остане там, ако на херцога на Ябон бъде заповядано да отплава на юг от Илит до Крондор. Докато не дойде вестта за нападението срещу Крудий, Хенри беше смятал вероятността да нападнат града му за ниска. Беше изпратил двама ездачи до Джонрил и след това до Ябон със заповед гарнизонът на Джонрил да се опразни и да тръгнат в усилен марш към Крудий. Беше преценил, че ще стигнат там не повече от три дни след крудийската пехота. Ябон щеше да бъде оставен сам да реши дали да прати помощ и колко. Ако кешийците не навлизаха в Горчивото море, Хенри беше сигурен, че херцог Франсис ще изпрати два или три отряда от гарнизоните си от Ламът, Зюн и Ябон в подкрепа на Крудий. Трябваше да пристигнат до три седмици, ако херцогът се задвижеше бързо.

Хенри махна на коняря да оседлае конете, но Брендан каза:

— Татко, конете няма да ни свършат работа, ако ги уморим от езда, преди да сме стигнали. Нека си починат още малко?

Херцогът сбърчи вежди. Носеше бронята си и древния почетен табард на предците си, с тъмнокафяво поле, на което летеше златната чайка на Крудий.

— Съжалявам, че Хал не е там с Мартин — каза херцог Хенри тихо.

Брендан кимна. Мартин може да беше най-добрият ученик на баща им, станеше ли дума за стратегия и военни теории, но Хал просто знаеше как да прави нещата точно и хората щяха да го последват навсякъде. Все пак каза:

— Мартин ще се справи добре, татко.

 

 

Мартин крачеше през голямата зала, в която лежаха стенещи ранени. Бяха я превърнали в импровизиран лазарет, след като неумолимият обстрел по портите бе наранил над двайсет мъже. Повечето бяха работници, опитали се да укрепят портата с греди и камък и да забавят неизбежното й рухване.

Преди два дни Мартин беше заповядал всички мъже да се изтеглят от външната стена около цитаделата към главния вход и да са готови да се качат на стените, ако се наложи, макар много добре да знаеше, че кешийците няма да се доближат в обхвата на стрелите, докато портата не падне. Макар и с неохота, се възхищаваше на кешийския командир. Липсата на изобретателност в подхода му се компенсираше от ефикасност. Войниците му можеше да са заспали в града от скука, но никой в замъка Крудий не се беше радвал на добър нощен сън от цяла седмица. Най-доброто, което някой можеше да си позволи, беше да дремне за няколко минути, преди да се стресне от оглушителния трясък на поредния камък в стената.

Видя сержант Ръдър в другия край на залата и му махна да дойде при него. Отдръпнаха се в един ъгъл, за да не ги чуват.

— Как се справяме, сержант?

Ръдър се почеса по брадичката.

— По-добре, отколкото очаквах. Няма убити, само счупени кости и рани от хвърчащи камъни.

— Колко?

Нямаше нужда да уточнява. Ръдър отвърна:

— Три дни в най-добрия случай, два — по-вероятно. — Помълча и добави: — Трябва да изведем жените и децата.

Мартин въздъхна уморено.

— Знам. Тунелът готов ли е?

След цуранската обсада на замъка съименникът на Мартин, първият херцог Мартин, беше заповядал да се издълбае тунел за бягство дълбоко под цитаделата, много под нивото на онова, което можеше да се прокопае от вражески сапьори. Тунелът продължаваше много зад сечището на изток и излизаше в гъстите гори. Изходът беше замаскиран с грижливо наредени камъни около голяма скала, която беше изкусно обработена така, че да прилича на здрава канара, но всъщност беше врата.

— Вчера пратих момчета долу да проверят дали тунелът е проходим и дали каменната врата може да се отмести. Може.

— Добре — каза Мартин. — Просто не съм сигурен как ще ги измъкнем навън и кога.

— Проблемът е в „как“, сър. Колкото до „кога“ — скоро ще е. — Вгледа се в тъмните сенки под очите на Мартин. — Грохнал изглеждаш, момче — каза му, макар че самият той не беше в по-добра форма. — Защо не идеш да поспиш поне час-два?

— Благодаря, сержант — отвърна Мартин.

Знаеше, че старият сержант е прав. Беше изтощен и не мислеше ясно. Едва се домъкна до стаята си и рухна на леглото. След няколко минути спеше, забравил за глухия тътен на камъните, удрящи по портата.

 

 

Събуди се от мекия допир на устни. Отвори широко очи.

Бетани се беше надвесила над него.

— Викат те. Помислих, че това е най-добрият начин да те събудя.

Мартин се изчерви и отвърна:

— Буден съм. Какво има?

— Майка ти има нужда от теб. — Тя се обърна и тръгна към вратата. Погледна го през рамо и добави: — И аз също.

И излезе.

Мартин поседя малко, сънен, замаян и объркан. Е, ако преживееше следващите няколко дни, тогава щеше да се чуди как се е превърнал в обект на обич за момичето, което обожаваше.

Винаги беше чувствал, че има нещо между тях, но всеки път, щом се осмелеше да си представи какво може да е то, беше потискал мислите си като глупашки блян. Сега се зачуди как нещата се бяха променили така внезапно. Защо толкова му се искаше да се ухили като смахнат, след като светът около него рухваше?

Стана и забърза към покоите на родителите си, които майка му в момента споделяше с Бетани, нейната майка и още няколко дами от градчето с техните десетина деца. Стаята винаги му беше изглеждала просторна, но сега изглеждаше малка и претъпкана.

Херцогиня Каралин стана и хвана ръцете на сина си.

— Как си, Мартин?

Лицето й беше угрижено. Познато му бе това изражение. Тревожеше се за него повече, отколкото за братята му, и беше така още от детството му. Той не беше толкова уверен като Хал или толкова безразсъден като Брендан и като средното дете често го пренебрегваха, докато баща му се занимаваше с най-големия, а майка му се грижеше за най-малкия.

Мартин се усмихна, макар да му се искаше да се тръшне в леглото и да заспи отново.

— Добре съм, майко. Какво има?

— Имаме болни хора в задния двор. Не е толкова зле засега, по ще става по-лошо. — При толкова събрани натясно хора можеше да избухне епидемия, от нещо сравнително леко като стомашно разстройство до нещо смъртоносно като червена чума или петниста лудост. Тя добави тихо: — Трябва да помислим как да изведем оттук тези, които са най-зле.

— Къде да ги отведем и как?

— В Елвандар — каза тя. — Баща ти със сигурност бърза насам от Джонрил и води и лечители, но много от тези хора умират и ще умрат, ако не им дадем помощ скоро. — Изведнъж тя потрепери.

Мартин я погледна разтревожено и попита:

— От какво толкова те е страх, майко?

Тя сниши глас и прошепна:

— От треска.

Мартин за миг затвори очи. „Треската“ можеше да е различни неща, но всички, които я имаха, страдаха от еднакви симптоми: изпотявания и студ, ужасна жажда и дори халюцинации. Ако лечителите не можеха да помогнат, завършваше със смърт. Обикновено траеше от седем до десет дни и за трескавите се грижеха близките им. Но тук и сега треската можеше да извади гарнизона от строя.

— Ако ще ги извеждаме, трябва да го направим, преди да се изтощят твърде много, за да могат да пътуват. Ще наредя на сержант Ръдър да организира нещата. Ще ги изведем по залез-слънце. — Помълча и добави: — Бих искал ти, графиня Мариан и лейди Бетани също да заминете.

— Не — каза майка му твърдо. — Това са моите хора. Това е моят дом. Щом ти оставаш, оставам и аз.

Той вдигна ръка.

— Майко, моля те. Някой трябва да се грижи за болните и не мога да си представя по-подходящ човек, а и ще ми е по-леко, ако знам, че ти и семейството на граф Робърт сте в безопасност.

Майка му го погледна накриво.

— Така ли?

— Да — отвърна той, неразбрал въпроса й. — Освен това, ако не отидеш ти, ще трябва да пратя Ръдър, а той ми трябва тук.

— Ох — отвърна тя. — Съвсем си като дядо си, когато си наумиш нещо, тъй че няма да споря.

Той я целуна по бузата.

— Бащата на татко или твоят баща?

Тя се намръщи, после отвърна:

— И двамата.

Това го накара да се усмихне. Целуна я отново по бузата и излезе.

Изтощението си казваше тежката дума, но докато младият командир минаваше покрай ранените и им кимаше за поздрав, те му отдаваха чест. Мартин не знаеше какво е направил, за да спечели уважението им. А после осъзна каква е причината: те искаха да успее. Защото ако успееше, щяха да оцелеят. Ако се провалеше, проваляха се всички.

Преминаването през главната зала — жените и децата бяха заели всяко кътче по пода — му отне няколко минути. Жените му се усмихваха и се обръщаха към него със „сър“, „лорд Мартин“, а една дори го нарече „ваше височество“!

Това го стъписа. Беше си позволил да се нарече „принц“ пред кешийския командир, самовъзвеличаване, избягвано от фамилията му от поколения. Неговият прапрадядо, на когото беше наречен, беше брат на краля и той и синът му Маркус бяха принцове с ранг, получен по рождение, но Маркус така и не бе прибягвал до титлата, нито неговият син, първият херцог Хенри, нито бащата на Мартин, вторият херцог Хенри. Хал щеше да е третият херцог Хенри, но сегашният крал беше много далечен братовчед в най-добрия случай и единственото, което отличаваше Мартин, братята му и баща им от десетките други далечни братовчеди на краля беше, че бяха Кондуин.

Първият Мартин беше незаконороден, но припознат и удостоен с титла от баща си, следователно беше от кралската кръв.

Мартин поклати глава. Вероятно се бе поддал на умората, за да се отнесе така умът му.

Денят изтече, но обстрелът на портата продължи и през нощта. Когато предутринното зарево се появи на изток, Мартин отиде до портата толкова, колкото можеше да е безопасно, за да види какво става. Един войник, тънък и дългокрак, казваше се Мийнс, наскоро повишен от ефрейтор в сержант, дойде при него.

— Къде е Ръдър? — попита Мартин.

— О, най-после го убедих да поспи малко, сър. Мога да го доведа, ако ви трябва.

— Не, остави го да спи. — Нов камък се натресе в портата и той чу звука от цепене на дърво и видя как гредите се разтърсиха. — Какво мислиш?

— Не е моя работа да мисля, сър — отвърна Мийнс.

— Роден сержант — засмя се Мартин.

— Ако имате предвид кога мисля, че ще поддаде портата, два дни, може би по-малко. Най-добре да сме готови за бой по всяко време след утре на разсъмване.

Мартин кимна. Зидът около портите беше разбит и пропукан, зъберите на стените от двете страни — разбити на отломки. Мъжете не можеха да стоят и да се бият на няколко разтега от двете страни на портата, защото не беше останало укритие. Ако кешийците докараха таран, защитниците щяха да са изложени на обстрел при опит да го спрат, а кешийските стрелци щяха да имат лесни мишени.

— Майка ми и другите дами искат да изведат болните от цитаделата — каза Мартин. — Ръдър ми трябва тук, но също така ми трябва опитен войник, който да се погрижи за тях. Възлагам го на теб. — Огледа се и добави: — Не ни останаха много хора, нали?

— О, достатъчно са. Баща ви остави няколко ветерани. А и никои от градските доста ги бива в кръчмарските свади — знам го от едно време, докато пиянствах в градчето.

— Не пиеш ли вече?

— Не и сериозно — отвърна Мийнс. — Баща ми все ми се караше, че нямам мярка в пиенето. Щях да ги имам отдавна тия нашивки, ако не пиех толкова. Разбирате ли, за да имат мярка в пиенето, някои хора изобщо не трябва да хващат чаша… Не съм пил от пет години. — Ухили се. — Обаче спуках няколко глави в пристанищните кръчми навремето… — Поклати глава. — О, момчетата ще се опрат на кешийците, и то здравата. Това е техният дом, сър. Тази цитадела ще удържи, докато баща ви стигне до нас. Убеден съм в това.

— Дано да си прав, сержант.

Мартин се върна в цитаделата и се зае с обичайните си ежедневни грижи. Щеше лично да проведе огледа на складовете, за да се увери, че има достатъчно храна за всички, след това щеше да обиколи всеки пост, за да види как са хората, после щеше да заеме мястото си на върха на цитаделата и да наблюдава действията на кешийците. И да чака.

 

 

— Запалителен фургон! — отекна вик от върха на цитаделата.

Мартин тъкмо се беше сбогувал с майка си и другите дами, преди да тръгнат за Елвандар. Най-болните, които не можеха да вървят, ги вдигаха на носилки и в най-добрия случай на групата щеше да й отнеме седмица, докато стигнат до Речната граница и елфите. Беше му ужасно неприятно, че тръгват в това състояние, но знаеше, че един гарнизон, обзет дори от сравнително лека епидемия, ще даде още едно предимство на врага.

Сержант Ръдър влезе забързано.

— Кешийците са подкарали запалителен фургон към портата, сър. Решени са да влязат колкото може по-скоро, изглежда.

Мартин кимна и се обърна към сержант Мийнс.

— Изведи ги безопасно. И се грижи за тях.

Тунелът извеждаше от по-долното подземие под кухненските килери. Заминаващите се бяха наредили на опашка още преди разсъмване и вече почти всички бяха минали през него.

Мартин изтича навън и се качи на стената.

Кешийският запалителен фургон беше натоварен с накиснати в масло дърва, а върху тях — стегната на бали слама. Няколко мъже го бутаха и го направляваха, колкото бе възможно, със стърчишката. Беше като кормуване на лодка, когато дърпаш лоста в обратната посока на тази, накъдето искаш да завиеш.

Фургонът се натресе в дясната страна на портата и кешийците го подпалиха. Огънят се разгоря буйно, но общо взето само по каменния зид. Дървото на портата тлееше и димеше, но не пламваше — войниците на Крудий се бяха окопитили бързо и вече изливаха ведра с вода от вътрешната страна на портата срещу огъня, за да намалят горещината и дървото да не пламне.

Ръдър дойде и застана до Мартин.

— Какво мислиш?

— Ще отслабне малко, но освен ако не са толкова луди да почнат да пращат хора с мехове с масло, за да се опитат да разтрят огъня, портата ще издържи.

— Мислиш ли, че ще докарат и таран?

— Не. Няма да рискуват да се забъркат в такава каша, особено с тоя огън. Ще накарам момчетата да излеят масло върху тях веднага, ако са толкова глупави да опитат, и те го знаят. Ще изчакат пламъците да намалеят и ще метнат още няколко камъка да видят колко щети са причинили, после може да пратят още един фургон — и мога да се обзаложа, че ще го насочат по-добре, точно в средата.

Мартин само кимна. Въздъхна уморено и се зачуди къде ли е баща му.

 

 

Хенри, херцогът на Крудий, замахна с меча си към таласъма, който се опитваше да го смъкне от коня. Зеленикаво-синкавото лице на съществото беше изкривено в зъбато ръмжене, оголило чудовищно дълги зъби. Брендан налетя зад таласъма и го посече в шията, под предпазителя от метални брънки, където кожата беше оголена, и той рухна на земята.

Бяха се натъкнали на банда таласъми, докато се придвижвани през Зеленото лоно. Двеста конници на Хенри срещу трийсет таласъма.

Таласъмите се обърнаха и побягнаха в дълбоките гори веднага щом разбраха, че си нямат работа с малък отряд, излязъл от Джонрил. Бяха много опасни за кервани и малки патрули, но тежката конница не им беше по зъбите.

Хенри обърна коня си в полукръг и викна на първи сержант Магуин:

— Докладвай!

— Един мъртъв, двама ранени, милорд.

— Проклятие! — Беше почти обезумял от тревога за жена си и сина си. — Трябваше да пратя съгледвачи.

Усети внезапна болка, погледна надолу и видя червено петно на табарда си.

— Татко! — извика Брендан.

Падналият таласъм държеше окървавена кама. Беше събрал достатъчно сили, за да прободе херцога.

— Нищо ми няма — каза Хенри и се хвана за хълбока. — Ще ме превържат и ще продължим… — Очите му се подбелиха, той се хлъзна от седлото и се свлече на земята.

Брендан се озова до баща си за секунди. Първи сержант Магуин коленичи и огледа херцога, но Брендан вече беше разбрал, че баща му е мъртъв, още преди войникът да каже:

— Счупил си е врата, сър. — И добави, сякаш това можеше да е някакво утешение: — Поне не е усетил нищо.

Сълзи бликнаха от очите на Брендан.

— Татко? — възкликна той, сякаш очакваше отговор.

Войниците се струпаха около тях. Момчето плачеше открито и накрая първи сержант Магуин сложи ръка на рамото му.

— Сър, вие командвате. Трябва да продължим.

Брендан примига и си пое дъх.

— Прав си.

— Какви са заповедите ви, сър? — попита сержантът.

Брендан се изправи, обърна гръб на баща си и стисна устни.

Спомни си всеки урок за войната, научен от мъжа, който лежеше зад него. След това каза високо:

— Погребете мъртвите. Отдели двама души да придружават ранените след нас. Продължаваме. — Огледа войниците и повиши глас: — Запомнете това място добре, защото един ден ще се върнем, ще приберем мъртвите и ще ги погребем с почит.

Всички го гледаха смълчани и с очакване. Брендан си пое дълбоко дъх, потисна болката и добави спокойно: — Отиваме да спасим моя брат в Крудий.

Двама войници вече вдигаха мъртвия му баща.

— Сбогом, татко — промълви Брендан. Яхна коня си и си помисли: „Хал вече е херцог, а дори не го знае“. Махна на бойците си. — Към Крудий!