Реймънд Фийст
Кралство под обсада (18)

15.
Загадка

Хал хвърли ножа през стаята.

Острието удари в стената, ножът тупна на пода и Тай се подсмихна.

— Ако искаш да се забие, използвай нож за месо. Ножовете за хляб са с тъпи върхове.

Хал стана от масата.

— Тъй ли? — Прекоси частната трапезария на горния етаж на „Речната къща“ в Ролдем, вдигна ножа, занесе го на масата и го избърса със салфетката. — Благодарен съм за гостоприемството на баща ти и за компанията ти. Храната е чудесна. — Въздъхна и седна. — Панталоните ми отесняха от толкова ядене. И виното! Никога не съм опитвал такова вино в Крудий. Но се побърквам от скука.

Университетът почти бе затворил врати, след като студентите от Кеш, Островното кралство и Източните кралства побързаха да се приберат по домовете си с първите налични кораби, щом бе дошла вестта за плаващия на север кешийски флот. По съвета на майстор фехтовач Филип и на лорд Джеймс Хал се беше оставил на грижите на Тай Хокинс и баща му Талвин.

Посочи с ножа Тай.

— Знаеш ли, бас слагам, че тук изчетох повече книги, отколкото ако бях останал в университета. И беше доста голямо облекчение, че не ми се налагаше да слушам всяка досадна лекция, макар че няколко бяха интересни. Но трябва да изляза навън. Трябва да половувам, да пояздя, да подгоня елен или мечка. Да ида на риболов! Да се поразходя! Каквото и да е!

— Можем да се поупражняваме, ако искаш — предложи Тай.

— Не! Омръзна ми почти да те надвивам — отвърна Хал с усмивка.

— Ставаш все по-добър — ухили се Тай. — На следващия турнир може и да ме надвиеш. Малко по-бърз си от мен.

— Не съм. — Хал се отпусна на стола. — Разбери, Тай. Просто се побърквам тук.

— Докато не получим вест от лорд Джеймс или от посланика ви, че е безопасно да отпътуваш… — Тай сви рамене. — Харесва ли ти, или не, все пак си роднина на краля на Островите. Това те прави важна клечка.

— Далечен роднина. — Хал отпи от лекото бяло вино, поднесено с обяда: полято със сос печено пиле със запарени зеленчуци. Преди да заживее в „Речната къща“, не би повярвал, че такава проста храна може да се направи толкова вкусна само с малко масълце и няколко билки. Отново въздъхна тъжно и каза: — Ако можех да намеря начин да открадна готвача ви, щях да го направя.

— И ще надебелееш още — отвърна Тай със смях. Сложи крака на масата и отпи от виното. — Франсиско е най-добрият ученик на Люсиен — Люсиен е главният готвач на татко в Оласко. Не мисля, че би напуснал Ролдем за такова селско място като Крудий… — вдигна ръка, щом Хал понечи да възрази, — колкото и да е чаровно по свой начин. Франсиско обича изобилието и охолния живот в Ролдем, който, вярвам, ще се съгласиш, е най-цивилизованият град на света.

Хал кимна. Не беше пътешественик и никога не беше ходил на изток от Ябон, докато баща му не реши да го прати в университета тук. Беше се отбил на учтива визита при принц Кдуард в Крондор, където бе прекарал една отегчителна вечеря, по време на която, докато единият говореше, другият кимаше, тъй като нямаха нищо общо помежду си. Принцът на Крондор охотно разправяше клюки за двора на Изтока, за хора, за които Хал изобщо не беше чувал, а темите на Хал за лов, боеве с таласъми и тролове и надзираване на имения изглеждаха объркващи и непонятни за принца.

След това беше имало нощен престой в Малаков брод, после беше продължил до Саладор, където бе изтърпял две нощи на гости на много далечен братовчед, херцог Луис, а след това — задължителната визита при краля, за да отдаде васалната си почит в Риланон.

Беше се впечатлил както от Риланон, така и от кралския двор. Крал Грегъри се бе оказал гостоприемен и изглеждаше съвсем интелигентен човек. Трудно беше да се определи всъщност при толкова много почитание, отдавано му на всяка крачка. Дори дворът на принца на Крондор беше по-малко официален, а порядките в двора на бащата на Хал си бяха съвсем свободни в сравнение с тукашните. Всеки се кланяше, щом кралят влезеше или напуснеше залата. Човек не можеше да седи в негово присъствие, освен ако той не седне първо, и не можеше да говори на негово величество, освен ако той не го заговори. Усещането за надвиснала опасност, ако наруши етикета, беше накарало Хал да се затвори и да мълчи през цялото време, докато беше там.

Когато стигна в Ролдем, нямаше представа какво да очаква, но бързо се потопи в бурния и шумен студентски живот. Единственият прием при краля и двамата му сина, Констънтайн и Албер, се беше оказал изненадващо отпускащ. Кралят беше жизнерадостен и гостоприемен и личеше, че е благословен със семейство, което обожава, семейство, което, от своя страна, обожава него.

След това Хал беше хвърлен във водовъртежа с другите студенти — от Ролдем, Островите, Кеш и няколко от Източните кралства, — за да изучава езици, изкуства, музика, история, науки и малко магия. Главно се учеха как да бъдат просветени владетели — или поне така смятаха трима от учителите му.

Братята, които ръководеха университета, бяха благочестиви мъже от ордена на Ла-Тимса Белия, Следовника на Единствения път. Знанието беше сила, а със силата идва дългът, учеха те.

Хал също така откри, че като членове на аскетичен и целомъдрен орден братята не търпяха онова, което минаваше за „забавно“ сред повечето студенти. Дисциплината беше сурова и наказанието незабавно, дори за най-малките нарушения на правилата, а предпочитаният инструмент за това наказание беше боят с пръчка. Хал беше понесъл по-малко от всички, защото беше по-сдържан от другите момчета: суровият живот на границата го беше накарал да израсне малко по-бързо от другите юноши на неговата възраст.

Радваше се на нощите, прекарани навън с другите студенти, но докато те предимно се напиваха и си разправяха невероятни истории, измислени, за да впечатлят кръчмарските слугинчета, той обикновено седеше кротко и изкарваше цяла вечер с една халба ейл. Никога не го бяха наказвали, че не се е върнал навреме или че се е поболял от много пиене или опиат.

Рядко играеше комар, и то предпазливо, тъй че никога не печелеше, нито губеше значителни суми, и винаги заобикаляше отдалече момичета от простолюдието. Едно особено тежко преживяване с градско момиче на празника Средилетие го бе научило да е предпазлив, макар че другите момчета като че ли си губеха всичкия ум, щом някое хубаво момиче се окажеше наблизо.

— За какво мислиш? — попита Тай. — Нещо се отнесе.

— Просто се замислих за първия път, когато дойдох тук. — Хал въздъхна и стана. — Трябва да изляза. Макар и само за час разходка.

Тай бързо скочи, усмихна се, опря ръка на гърдите на Хал и рече:

— Чакай малко, приятел…

Хал се ухили, пристъпи напред, а след това се завъртя и го подмина. Скочи с весел смях и затича надолу по стълбите, едва успя да завие на площадката между етажите и драсна на една крачка пред Тай.

Изхвърча през трапезарията на главния етаж — гостите бяха малко — и изтича по стълбището и навън през вратата. Русокосият младок бе на секунди след него.

След заминаването на майстор фехтовач Филип и лорд Джеймс в деня след кралския прием слуховете за война бяха прелели в ужасната новина, че Кеш е тръгнал срещу Островите. Поради това улиците на града бяха необичайно тихи.

Тай най-после догони Хал.

— Чакай! Щом си решил да пренебрегнеш майстора, баща ми и лорд Джеймс, поне прояви малко благоразумие и ходи въоръжен. — Хвърли меча, който беше грабнал от стаята, и лорд Крудий го хвана във въздуха.

— Благодаря. — Окачи оръжието на колана си и си пое дъх.

— Морски въздух! Тук в Ролдем е по-различно от Крудий. Повече… подправки, или цветя, или… не знам какво, но е хубаво. Живял съм близо до океана, откакто съм се родил, и не мога да си представя какво трябва да е, ако живееш в планина или пустиня.

— Крудий едва ли е град. Градче в най-добрия случай. Но е столицата на херцогството. Подозирам, че всеки херцог преди баща ми е мислил да премести столицата в Карс — търговския център, — но… — Хал сви рамене. — Може би и аз ще го обмисля.

— После се ухили. — За няколко минути поне.

Огледа се, готов да попие всеки звук, след като бе стоял заключен в един ресторант почти цял месец.

Беше много тихо.

Внушителен кешийски флот беше вдигнал платна от юг и нападаше градове и градчета на Кралството нагоре по крайбрежието. Макар и неутрален, Ролдем беше исторически близък с Островите и флотата му представляваше възможна заплаха. Макар да изпращаше успокоителни послания на крал Карол, имперският канцлер също така бе изпратил ескадра пред залива на Ролдем, за да обезкуражи намеренията на флота му да излезе в открито море. Това беше стратегически ход, тъй като ролдемската флота можеше лесно да съкруши кешийците, но щеше да е акт на война, а точно сега Ролдем правеше всичко възможно да остане неутрален. Кралят искаше да поеме ролята на честен посредник между двете воюващи държави, тъй че заповяда на флотата да остане на място, докато той изпращаше дипломатически послания до двете столици.

По тази причина хората стояха по домовете си — от страх от кешийско нападение. Повечето смятаха, че е малко вероятно да се стигне до война, но от това страхът не намаляваше.

Всеки дюкян, покрай който минаваха, беше затворен или празен и всяка стъпка покрай уличен продавач предизвикваше жадни молби да огледат стоката и алчните погледи на търговците, останали толкова дълго без купувачи.

— Война ли идва? — попита Тай.

— Вече е дошла — отвърна Хал. — Поне в моята държава. Не знам дали първата стрела е пусната и първият меч е ударил, но ако още не е пролята кръв, ще е скоро.

— Как можеш да си сигурен? Не е ли възможно това да е някаква хитрина, начин да се спечелят отстъпки от краля на Островите?

— Един ден ще бъда херцог и макар и да не съм най-умният студент, който университетът е виждал, знам как да слушам, да чета и да прилагам уроците на по-мъдрите от мене. — Хал се мъчеше да говори небрежно, но Тай усети, че е сериозен. — Толкова големи флоти, каквито е хвърлил Кеш, не се пращат във враждебни води за лъжлива маневра или за да подтикнат дипломация. Пращат се, за да наложат отстъпки или да завладеят.

Спря и се огледа. От мястото им покрай кейовете заливът се виждаше добре.

— Виждаш ли онези скупчени кораби там? — каза Хал и посочи.

— Да. И какво?

— Всеки от тях е собственост на някой, който губи злато. Всеки час, през който корабът стои там, е час, през който собственикът му не печели. Дърво гние, въже се къса, метал ръждясва, а на хората трябва да се плаща дори да седят там и да не вършат нищо. Или трябва да се освободят и собствениците да останат без екипаж, щом търговията се върне, но корабите правят пари само ако прекарват товар или превозват пътници.

— Отвъд Кралско море и в Горчивото море има синдикати, където поръчители на товари вече губят състояния, защото договорените стоки са заплатени, а не се доставят. Мъже, седящи в кафенето на Барет в Крондор, в кръчмата на Руфино в Саладор и в гостилницата на Ханос в Риланон, хора, които са били богати допреди месец, вече са на ръба на бедността. Съсипват се съдби. На търговците ще им свърши стоката и ще има гладуващи. — Обърна се и погледна Тай. — Поне Кеш досега не е пратил убийци за мен.

— Доколкото знаем — отвърна Тай. — Държахме те на скрито… досега! — Светлокосият младеж се засмя.

— Но сега сме просто двама млади мъже, които си прекарват приятно следобеда. Ходим си, гледаме, говорим си за живота и сме извън чудесното заведение на баща ти, което в момента е моя тъмница!

Тай се засмя пак.

— Имало ли е някога по-добра тъмница?

— Вярно. Но надебелявам. — Хал се потупа по корема. — Добре ще ми дойде малко лов, няколко дни в горите, готвене на лагерен огън и ще мога пак да се събера в тези панталони.

— Е, можеш да ядеш по-малко.

— От сготвеното от Франсиско? — Хал го погледна така, сякаш казаното е пълна лудост.

— Е, вярно е, че е много добър. — Тай се огледа и присви очи.

— Какво? — Хал проследи погледа му.

— Онези мъже ей там. Мисля, че ни наблюдават. Не ги зяпай.

Хал им обърна гръб, все едно си говореха нещо лично с Тай, и каза тихо:

— Висок мъж, черно наметало, нисък, зелен жакет над мръсно сива риза?

— Те са — отвърна Тай и извъртя глава, все едно слушаше нещо, което не иска да чуе.

— Видях ги, че ни наблюдават, още преди да завием на ъгъла. Помислих си, че може да ни следят.

— И защо не ми каза?

— Не исках да те тревожа излишно. — Хал продължаваше да е с гръб към тях. — Какво правят сега?

— Не ни наблюдават. И са много старателни в това.

— Знаеш ли някоя долнопробна бирария наблизо?

Тай се ухили.

— Знам, разбира се. Зад следващия ъгъл.

— Задна врата?

— На хубава задна уличка. Налагало ми се е да я използвам.

— Сбивания?

— Жени.

Щом тръгнаха по улицата, Тай продължи:

— Когато пристигнахме тук, бях новак за много неща, включително чара на дамите.

— Няма ли дами в Оласко?

— Имам майка в Оласко.

Хал се засмя.

— Разбирам.

Завиха на ъгъла.

— Майка ми смята, че трябва да уседна. Тя е… — Гласът му заглъхна. — Майка ми е преживяла много… да кажем, че би била по-щастлива, ако си намеря някоя хубава млада жена и създам семейство.

— А баща ти какво смята? — попита Хал, щом Тай бутна вратата на кръчмата, и хвърли поглед на табелата, под която мина. Беше рисунка на мъж с хубава ливрея, подгонен от голямо черно куче, което го хапеше по петите.

— Баща ми смята, че ще стигна до това, когато ми дойде времето — отвърна Тай. — Той също е преживял много, но преживяното го е научило на други неща. — Разпери театрално ръце. — Добре дошъл в „Бягащият слуга“.

Беше точно това, което човек може да очаква от крайбрежна кръчма в пристанищен град: пълна до пръсване с работници, моряци, рибари — и крадци и мошеници, несъмнено.

— Не е точно като „Речната къща“ — измърмори Хал.

— Вярно, но за мен точно това е чарът й, не разбираш ли? — Тай тръгна към тезгяха и подвикна: — Бабет! Любов моя! Липсвах ли ти?

Жената зад тезгяха беше поне петдесетгодишна, сигурно и повече, с повехнала кожа и лошо наклепан руж по бузите. Беше потъмнила очите си с кьол или каджал, както го наричаха понякога, и носеше най-невъзможната червена перука, която Хал беше виждал, включително тези, които носеха пътуващите артисти и клоуни. Тя се усмихна.

— Тай! Скърбях, че не идваш. — Гласът й беше толкова груб, че за миг Хал се усъмни дали не е мъж. Но това можеше да е от лулата, провиснала от устните й, и от много лютия и силен табак, който явно предпочиташе. — Кой е приятелят ти?

— Хенри.

— Хал. — Хал протегна ръка и жената я пое и стисна пръстите му.

— Приятно ми е.

— Жадни сме — рече Тай, а Хал кимна.

— Две черни! — извика тя и младият мъж зад нея награби две големи порцеланови халби и ги напълни с много тъмна бира. Поднесе им ги, а Тай плесна сребърна монета на тезгяха. — Кажи ми, когато това свърши.

Отведе Хал до един висок до кръста рафт на отсрещната стена, където можеха да поставят халбите и да стоят, тъй като нямаше празни столове на нито една от масите. Хал удари глътка и устата му се напълни с гъста пенлива течност, каквато никога не бе вкусвал. Беше с орехов аромат и леко горчива, но в същото време имаше някаква сладост, която се задържаше на езика.

— Чудесна е. Как й казвате?

— Портър — отвърна Тай. — Вари се за носачите, които работят по кейовете и реката. Уникална е за Ролдем, а точно тази е пример за най-доброто. Нарича се „Черната красавица“. — Сниши глас и добави: — Отпивай полекичка. Добре е да изглеждаш пиян, но не се напивай.

Хал кимна и попита:

— Колко?

Тай разбра какво има предвид.

— Ако не дойдат след нас ли…? Може би час, после излизаме през задната врата. Ако ни чакат отпред, се промъкваме иззад ъгъла и ги виждаме, преди те да видят нас.

— А ако наблюдават отзад?

Тай се ухили.

— Е, тогава ще се видим едновременно.

— Разкажи ми за Оласко.

Двамата младежи бяха станали постоянни спътници от близо месец, откакто бе дошла вестта за възможна война, и се бяха опознали толкова добре, че Хал смяташе Тай за приятел. И все пак много неща около него си оставаха загадка.

— Няма много за разказване всъщност — отвърна Тай. — Първите заселници били колонисти от Ролдем, тъй че езикът е почти същият, освен по някоя по-странна дума или акцент. Не е кой знае каква работа да научиш разликата бързо. Херцогството е било много влиятелно в Източните кралства, тъй като последният владетел преди сегашния херцог Вариан, Каспар, бил много силен и се налагал. Но това е било отдавна. — Въздъхна, лицето му застина и изведнъж той сякаш се състари. После усмивката му се върна. — Но планините са величествени и ловът в тях е прекрасен.

— Бих искал да ги видя и да отида на лов там — каза Хал.

— Ще го направим, стига тази сегашна лудост да спре. А Крудий? Как е ловът там?

— Много добър. От подножията и нагоре до Сивите кули е главно гориста земя. Имаме глигани, стигат до раменете на човек на височина.

— Не може да бъде!

— Не лъжа! Глиганите са големи, бързи и зли. Трябва ти копие за глиган, десет стъпки дълго, със стоманено острие и подложка за тъпия край за колана, иначе ще ти налетят, ще те съборят и ще те изтърбушат! Имаме кафяви мечки и лъвове, макар че повечето са избити, и много вълци и сърни, елени и лосове. — Сви рамене. — И виверни се срещат понякога.

— Виверни? — Тай го изгледа недоверчиво. — За глиганите хайде, обаче виверни? От драконовия вид?

— Така казват, макар че е все едно да кажеш, че някое от ония малки кученца, дето придворните дами носят насам-натам, са от вълчия вид.

— Виждал ли си виверн?

— Ха! Баща ми държи главата на един долу в подземията. Висеше в трофейната зала, но майка го накара да я свали долу. Каза, че я отвращавала. — Хал се ухили. — Доста отвратителна си беше всъщност. Червеникави очи и жълти зъби, а мъжът, който я донесъл на прадядо ми, зашил ушите накриво, тъй че стояха малко така… — Показа с два пръста, единия сочещ нагоре, а другият — настрани.

— Дами?

— Не могат да се сравнят с това, което имате тук, определено.

— Никъде няма като дамите на Ролдем — каза Тай. — Тук е пълно с мъже с богатство, власт и сан, а това е като магнит за красавици от всякакъв ранг. Е, та дамите на Крудий?

— Малко са. — Хал сви рамене. — Ако имаш предвид дами с благородно потекло.

— Момичета тогава — каза Тай нетърпеливо.

— Малко, с които си струва да си прекараш времето. — Усмихна се кисело. — Нали каза за онзи проблем, който си имал в Оласко?

— Майка ми ли?

— И аз имам, в Крудий. — Хал въздъхна престорено. — И тя познава всеки, имам предвид всеки в градчето. Грижи се за болните и гледа всеки, който е изпаднал в затруднение, да има храна, и се занимава с цялото пазаруване за херцогското домакинство…

— Значи клюки?

— Да. Имаше едно момиче, дъщеря на мелничар, която привлече погледа ми, и се кълна, че майка ми ме хвана в стаята й и ми изви ухото, за да не се облагодетелствам от сана си… Бях на тринайсет! Беше първата ми целувка!

Тай зарева от смях.

— Значи не много?

— Не много. Няколко, най-вече, когато майка ми я нямаше или когато пътувах, но не като тук. В Крудий аз съм… ами, син съм на херцога и ще съм следващият херцог, тъй че… не е като тук. — Отпи голяма глътка.

— Леко — предупреди го Тай.

— Една халба няма да навреди.

— Но никога не е само една. Е, в какъв смисъл не е като тук?

— Баща ти е благородник, нали?

— В известен смисъл. Има патент от Островите, рицарски сан във вашата част на кралството, от Илит или Ястребово гнездо, там някъде. Но сме живели в Оласко толкова дълго, че ми е роден дом.

— Е, точно това е — каза Хал. — Не можеш да хвърлиш умряла котка в Ролдем, без да удариш благородник. Тъй че макар да си благороден, не си толкова благороден. — Тай го изгледа насмешливо. — Знаеш какво имам предвид. Ако се напиеш и се намериш в леглото на някоя кръчмарска слугиня, това е само нещо за момента. Ако аз го направя, аз съм син на херцога. За един ден всички в града ще клюкарстват.

— И майка ти ще разбере.

— Да — съгласи се Хал.

— Съчувствам ти, приятел — каза Тай и се престори, че отпива. Огледа се бързо да види дали някой ги наблюдава и след като се увери, че никой не гледа към тях, изля малко от питието си на покрития със слама под.

— Освен това и Бетани…

— Коя е Бетани?

— Дъщерята на лорд Робърт, граф на Карс и васал на баща ми. Всички очакват да се оженим. — Хал въздъхна.

— Не е ли хубава?

— Напротив. Тя е… много е красива. Умна е, забавна и може да стреля с лък по-добре от всички в цялото херцогство, освен може би от брат ми Брендан. Без да броим елфите, разбира се.

— Без да броим елфите, разбира се. — Тай завъртя очи. Като повечето хора в Изтока, той смяташе приказките за елфи, джуджета, таласъми и тролове за измислици, граничещи с мита и легендата.

Хал продължи:

— Тя е може бе едно от най-привлекателните момичета в херцогството, просто…

— Какво? Не я ли харесваш?

— Харесвам я, и то много, но не съм влюбен в нея.

— Любов? — Тай беше искрено изненадан. — Ти си син на херцога. Ще се ожениш по политически причини, Хал. Любовта няма нищо общо с това.

— На запад е различно — отвърна Хал. — Кралят едва ли се интересува кой за кого се жени, тъй че… — Помълча. — Бет ми е като сестра. Познавам я, откакто се роди. Тя е на същата възраст като брат ми Мартин. Шляпали сме във водата в една и съща баня, и тримата.

— Е, сигурен съм, че всичко ще е наред. Не е като да се жениш за непозната поне, както правят повечето от тия тук.

Хал разбра, че говори за благородната класа на Ролдем.

— Да. Ако бъда задължен, ще го направя. И Бет също. Но…

— Какво?

— Брат ми Мартин.

— Какво брат ти Мартин?

Хал се усмихна тъжно.

— Той е влюбен в нея.

— Той ли ти каза?

— Не всъщност. Мисля, че е твърде глупав, за да си го признае, но нещо става между тях от няколко години. — Хал сви рамене. — Дори това не би било кой знае какъв проблем, защото Мартин е толкова благонадежден и верен, колкото може да е един брат, но…

— Какво? — настоя Тай, вече много заинтригуван.

— Мисля, че Бет също го обича.

— О. — Тай кимна. — Брат, който е верен и влюбен в жена ти е едно, но жена ти влюбена в брат ти…

Хал отвори уста да отвърне и изведнъж очите му се присвиха.

Тай хвърли поглед през рамо и видя двама влизащи в кръчмата мъже. Единият беше с рижа брада, сив жакет и къса моряшка сабя на кръста, а другият — чернокос, с тъмнозелена жилетка и два дълги кортика на колана. Не бяха същите, които ги бяха наблюдавали, но Хал забеляза, че огледаха помещението, като погледът им се задържа за миг върху него и Тай, преди да тръгнат към тезгяха.

Тай заби поглед в халбата си и попита:

— Видя ли?

— Видях — отвърна Хал. — Познаха ни.

— Последвай ме.

Тай тръгна целенасочено, но не и припряно към тезгяха и след това през вратата отдясно.

— Ще си помислят, че отиваме до клозетите, но това ще върви за не повече от пет минути.

От миризмата на вкиснала бира и изпражнения, лъхаща по коридора, Хал се увери, че се приближават към клозетите, но в края на коридора имаше две врати. Тай бутна задната врата и след това дръпна Хал през страничната. Беше килер с ведро с вода, мръсен парцал и две метли; едва имаше място да се съберат двамата.

— Мълчи — прошепна Тай. Задържа ръката си на бравата и надникна през малката цепнатина между вратата и касата.

Минаха около пет минути, след което Хал чу приближаващи се стъпки — а после стъпките забързаха навън през задната врата. Тай изчака миг и каза:

— Половината стена до клозетите е паднала, тъй че не е трудно да прескочиш зида и да излезеш на уличката. Несъмнено изтичаха натам да ни търсят, тъй че ще излезем през предната.

Забързаха по коридора, минаха през главното помещение и излязоха, без никой да им обърне внимание. Тръгнаха обратно към „Речната къща“ и Тай каза:

— Мисля, че ни стигат приключения за днес.

Хал тъкмо се канеше да се съгласи, когато първите им двама преследвачи излязоха от един вход наблизо с извадени оръжия.

— Но пък може и да не стигат — изсумтя Тай и извади меча си.

Хал извади оръжието си и се отдръпна надясно, за да отвори повече място на приятеля си. Улицата беше с плътна стена от дюкяни от едната страна и с реката от другата, тъй че двамата мъже щяха да са принудени да тръгнат право срещу тях. Двамата млади фехтовачи се отпуснаха и зачакаха в готовност. Тай каза тихо:

— Мислиш ли, че тия двамата не са чули за Двора на майсторите?

Миг преди двамата срещу тях да нападнат, Хал отвърна:

— Не мисля, че ги интересува.

Знаеше от опит, че има дълбока разлика между дуелиране и истински бой.

Тай го откри още в първия миг, когато се опита да избие настрани меча на противника си и разбра, че с лъжлив ход, не за да спечели позиция, а за да може да извади къс нож с лявата си ръка и да го забие в корема му. Но Тай се оказа достатъчно бърз, за да види заплахата. Извъртя се настрани и остави мъжа да го подмине.

— Значи ще е така, а? — Изрита го и мъжът се просна на паважа.

Хал разбра, че си има работа с уличен главорез, от начина, по който мъжът пред него скочи напред и след това се присви и се отдръпна. Внезапно осъзна още нещо. Другите двама също щяха да се появят.

— Най-добре да убием тия двамата бързо и да се измъкнем.

— Знам — отвърна Тай. Човекът му направи фаталната грешка да се опита да се обърне, докато все още беше на земята, и щом се изправи, се наниза на върха на меча на Тай.

Тай се обърна и видя, че противникът на Хал отстъпва. А после видя и двамата мъже от кръчмата — идваха на бегом от ъгъла.

Но вместо да нападнат, двамата забавиха и тръгнаха към тях с вдигнати ръце.

— Чакай! — извика онзи с рижата брада.

— Защо? — попита Тай, застанал над тялото на онзи, когото току-що беше убил.

— Затова — викна вторият и посочи зад него.

— Хал, какво иска да каже? — попита Тай, без да откъсва очи от двамата пред себе си.

— Идат още — отвърна Хал.

От другия край на улицата идваха на бегом шестима мъже.

— Елате с нас — каза червенобрадият.

— Откъде да знаем, че сте на наша страна? — попита Тай.

— Мислиш ли, че ония са на ваша страна? — отвърна мъжът и посочи.

Тай погледна натам. Мъжете, които се приближаваха, бяха извадили оръжия.

— Прав си! — извика Хал и нанесе един последен внезапен удар, който посече противника му в ребрата. Не беше убийствен удар, но щеше да го задържи достатъчно дълго, за да не се включи в гонитбата.

Драснаха като полудели, а мъжът с рижата брада им махна да завият на един ъгъл и затича към пристанището. Хал погледна през рамо и видя, че мъжете зад тях вече са поне десетина — и всички изглеждаха жадни за кръв.

Пълните обикновено с хора улици в пристанищния квартал на Ролдем щяха да са пречка, но след като търговията беше заглъхнала, кейовете бяха празни все едно беше свят храмов ден. Четиримата се втурнаха през един голям площад, надолу по друга улица и стигнаха до пристанището. В края на един кей беше завързан кораб и пред мостчето стояха десетина въоръжени мъже.

Тай започна да забавя, но тъмнокосият мъж извика:

— Всичко е наред. Хайде!

Мъжете пред мостчето се разделиха и четиримата изтичаха на палубата. Погледнаха назад тъкмо когато преследвачите им видяха струпаните пред кораба, забавиха, спряха и се разколебаха.

— Ако нападнат, връщаме ли се долу? — каза Тай.

— Няма да нападнат — отвърна онзи с червената брада.

— Защо? — попита Хал.

— Затова — рече спътникът им — очевидно това бе любимата му дума — и посочи към края на кея.

Оттам идваше отделение на градската стража на Ролдем. Стоманените шлемове блестяха под яркото слънце, половината мъже носеха пики.

Водачът на преследвачите ги видя, извика и хората му побягнаха по една странична уличка.

Началникът на стражата дойде пред докерите и запита строго:

— Е, какво значи това? Намерихме един мъртъв зад ъгъла и видяхме тайфа мъже, хукнали насам.

Един от докерите отвърна:

— Скочиха на едно от момчетата ни в уличката и се почна бой. Ние ги отървахме, после ония си намериха приятели и дойдоха тук да пребият момчетата.

Командирът на стражата го изгледа подозрително, но после видя кой е корабът и възкликна:

— О, това е…

— Да — рече докерът. — Мисля, че беше хитрина, за да се качат на борда.

— Е, това няма да го допуснем — каза старшият на стражата. — Избягали са, несъмнено, но ще огледаме и ще видим какво можем да намерим. — Поведението му подсказваше, че няма да си дава много труд с гледането и че не очаква да намери нещо. Махна с ръка на хората си да го последват и тръгна към уличката, в която беше избягала бандата.

— Е, с това приключихме — каза мъжът с червената брада и се обърна към Тай и Хал. — Моля, последвайте ме.

Нямаха избор, тъй че го послушаха и той ги поведе към вратата на една каюта в задната част на кораба.

Вътре ги чакаха двама души, млад мъж в морска униформа и красива млада жена. Жената се усмихна.

— Ето ви и вас.

— Мадам — каза Хал, а Тай се чукна с юмрук по челото във войнишки поздрав.

Тя въздъхна престорено.

— Аз съм лейди Франсиезка Сорбоз, верен слуга на негово величество краля.

— А аз съм Албер — представи се младият офицер. — Срещнахме се на…

— Вие сте принцът! — изломоти Тай. — Ваше височество… — Побърза да се поклони.

Хал го последва.

— Ваше височество.

Младият мъж се усмихна широко.

— Тук съм капитан, не принц.

— Това е корабът ви, ваше висо… Капитан? — учуди се Тай. — Да.

Махна на двамата младежи да седнат на тапицираната седалка пред големите кърмови прозорци. Макар каютата да беше капитанската квартира, не беше много голяма.

— Въздържахме се само да ви наблюдаваме от разстояние — каза лейди Франсиезка, — докато не решихте толкова глупаво да излезете навън за улична свада.

— Всъщност той реши да излезе, милейди — каза Тай. — Тръгнах след него, за да не пострада, а боят не беше наша идея. Просто се случи.

— Цял месец мина — каза Хал все едно, че това обясняваше всичко. — Е, кешийци ли бяха онези? Не приличаха на кешийци.

— Обикновени улични разбойници бяха — отвърна лейди Франсиезка. — Макар да подозирам, че поне един от тях може да е бил обучен наемен убиец. Двамата щяхте да бъдете намерени мъртви, или вие мъртъв, принц Хенри, а вие ранен, млади Хокинс, и версията щеше да е, че е било пристанищна свада между много мъже, а свидетелите щяха да разкажат противоречиви неща. Създай достатъчно объркване и истината се скрива.

— А докато градската стража изяснява нещата — добави принц Албер, — баща ми щеше да има трудната задача да уведоми крал Грегъри, че един негов далечен братовчед е убит в улична свада.

Хал осъзна нещо.

— Не ми отговорихте. Бяха кешийски агенти, нали?

— Не — отвърна лейди Франсиезка. — Въпреки флотата пред залива всъщност сме в добри отношения с Кеш. Поне в сравнение с това, с което си има работа напоследък Кралството. Не, знаем със сигурност, че не кешийски агенти се опитаха да ви убият.

— Кой тогава? — попита Тай.

— Това е въпросът, нали? — каза Албер.

— Да. Не е Кеш и със сигурност не е Ролдем — вметна лейди Франсиезка. — Това означава, че се намесва друг, неизвестен играч.