Реймънд Фийст
Кралство под обсада (19)

16.
Разкрития

Амиранта се напрегна.

Чакаше да види дали нещо няма да се обърка, докато Гуламендис довършваше първоначалното си заклинание. Двамата бяха прекарали повечето време от гостуването му в опит да измислят как да проучат демонското селение, без да се излагат на атака оттам.

— Мисля, че съм готов — каза елфът.

— Щях да съм по-спокоен, ако не беше казал „мисля“.

Гуламендис изгледа приятеля си с нещо, което трябваше да минава за насмешлива усмивка. Амиранта бе започнал да свиква с неуловимостта на елфското изражение през двете и половина седмици, откакто гостуваше на Укротителя на демони. Беше започнал и да цени повече народа му, макар да оставаше раздвоен от преживяното.

Кимна и Гуламендис започна последното заклинание.

Магьосникът зачака да усети настръхването от енергии, издаващо разлом в преградите между света на смъртните и демонското царство. Гуламендис довърши призоваването.

Не последва нищо.

— Е, това беше разочароващо — каза елфът.

— Какво усети?

— Нищо. — Погледна човешкия си приятел. — Просто нищо. Все едно от другата страна няма никой. Никакво демонско присъствие.

— Странно — каза Амиранта.

Стояха в средата на голямо празно помещение, облицовано с плочки за бъдещ склад, но засега неизползвано. Бяха получили разрешение да го използват от Тандареи, Велик учен и най-висшия член на Регентския съвет. Беше им отнело почти три дни подготовка на магически прегради срещу случайно призоваване. Преградите бяха достатъчно здрави според Амиранта, за да задържат в плен демонски принц, ако преминеше отсам, а намерението беше не да проникнат и да доведат демон, а просто да го задържат в другото селение достатъчно дълго, за да говорят с него. Ако беше станало според замисъла, щяха да са видели образа на демона, застанал в центъра на преградата, и щяха да могат да разговарят с него.

Амиранта от доста време бе стигнал до идеята, че би трябвало да може някак да се вижда през преградата в демонските кралства, но стигнаха до реален план едва след дълго обсъждане с Гуламендис и брат му Ларомендис, Майстора на илюзията.

Беше стигнал до идеята от две различни неща, които бе чул. Първо, от хората от Конклава, за първоначалната среща на Джим Дашър с демонския култ, служещ на Дахун, и призоваването на образа преди масовото клане, извършено от лудия магьосник Беласко. След това беше взел онова, което Ларомендис му разказа за портали за прорицаване, за „разломни прозорци“, както ги наричаше. Разломи, през които можеш да погледнеш, но не и да преминеш.

Защо да не се съчетаеха двете? Бяха поработили над теорията и Гуламендис неведнъж бе съжалил за отсъствието на брат си. Ларомендис беше отново в Елвандар, един от назначените от Тандареи за посланик при двора на кралицата на елфите. Амиранта знаеше, че е в ход някаква политика на Звездните елфи, но подробностите му се губеха. Поклати глава.

— Хм. Помня една история, за един ковач, дето веднъж забравил да забие последния клинец на конска подкова и подковата изпаднала в най-лошия момент, и конят окуцял, а ездачът бил изхвърлен от седлото и умрял, и не успял да донесе съобщение, което да опази краля да не влезе в капан, и кралството му паднало, а той бил убит. Така било изгубено кралство, само заради липсата на един клинец.

— И кой клинец пренебрегнахме?

Амиранта махна към купчината пергаменти, които бяха изписали настървено през последните няколко дни.

— Започваме отново. — После осъзна колко е уморен и добави: — Но може би утре? Точно сега не бих отказал бутилка от това, което минава за вино тук.

Таредел не слагаха грозде да ферментира, но бяха измислили много силна напитка от диви плодове. Наричаше се „леорвин“ и Амиранта започваше все повече да я харесва. Поне опияняващия й ефект.

— Съгласен — отвърна Гуламендис. — Ще продължим работата утре. Тази нощ — вино.

Угасиха фенерите и излязоха.

Малко след това в центъра на пищната диаграма на пода се оформи сияещо облаче пара. Уплътни се в искрящ овал, през който можеше да се види фигура. Фигурата спря да се движи, сякаш долови нещо. Обърна се, все едно търсеше източника на усещането, после се приближи до прозореца, наведе се напред и се пресегна. Две пламтящи червени очи блеснаха на огромно лице. После мъглата изчезна.

 

 

Видяха лорд-регента и повечето членове на Регентския събор, забързани към огромната зала, използвана от Звездните елфи за техен възел на портали.

— Ако се съди по изражението му, лорд-регентът не е в настроение за учтивости — каза Гуламендис. — Хайде просто… да продължим…

За жалост лорд-регентът ги забеляза и им махна да се приближат.

— Призован бях от Великия учен до Порталите, нещо общо с демони според него. Елате и вие двамата.

Двамата Господари на демони тръгнаха смълчани след групата. Амиранта погледна Гуламендис и в очите му ясно се четеше въпросът: „А сега какво?“

Свитата се заизкачва по широкото стълбище към огромното здание, приютило всички портали на таределите. Влязоха и завариха вътре няколко суетящи се елфи — поне толкова близо до „суетене“, колкото ги беше виждал Амиранта. Гъвкава и изящна раса, таредел като че ли винаги се движеха с елегантност и прецизност, дори когато бързаха.

Тандареи, Велик учен на Клановете на Седемте звезди, надзираваше двама галасманти, магьосниците, на които бе доверено да създават портали или разломи, както ги наричаха хората.

Лорд-регентът спря на няколко стъпки от тях, лицето му бе изопнато в неразгадаема маска.

— Да? — каза с тон, който недвусмислено показваше, че е недоволен от призоваването. Вдясно и леко зад него стоеше Кумал, Военачалник на Клановете на Седемте звезди, и изражението му излъчваше също толкова недоволство като на господаря му. Двамата бяха облечени в официални халати, тъмнопурпурни и с ръкави, обшити с жълто-оранжево, всеки шев — със сребърна нишка. Златни шнурове и клупове стягаха халатите отпред. Халатът на Военачалника беше без ръкави и отворен отпред, оголвайки сребърната му нагръдна броня. Носеше златни еполети и златни гривни на китките.

— Защо бях призован? — попита строго лорд-регентът.

Тандареи отвърна:

— Милорд, изпращахме гадателски сонди през порталите до старите си домове, за да видим дали демоните все още ни преследват. Започнахме да изпитваме трудности в това на света Баладан. Нещо ни пречеше да задържим отворен портал достатъчно дълго, за да пратим през него гадателска сонда, и току-що открихме източника на това разстройване в проучванията ни.

— И затова ми заповядваш да напусна Регентския събор и да тичам тук? — Изгледа многозначително Великия учен и добави: — Събор, от присъствието на който не си извинен, Тандареи. — Погледът му се спря на не толкова официалното облекло на Великия учен, прост тъмносин халат и плетени сандали. Единственият знак за ранга му беше сребърна брошка над сърцето.

Тандареи се поклони.

— Точно затова не бях на Събора, милорд, и затова пратих да ви призоват, макар да знаех, че сте зает с по-жизненоважни неща. Това наистина не може да чака.

Старшите галасманти изглеждаха раздвоени между съжалението заради повикването и възбудата от откритието си. И двамата знаеха, че лорд-регентът бързо се гневи и бавно прощава, и често беше трудно да се разбере какво настроение ще го обземе, когато му се поднесе вест, която не иска да чуе.

Тандареи пренебрегна усилващото се недоволство на господаря си и посочи рамката, която щеше да създаде портал. Обърна се към елфа до себе си и кимна.

Никосия, главният галасмант, каза:

— Милорд, проблемите ни се дължат не на провал от наша страна. По-скоро трудностите са, защото някой или нещо се опитва да проследи последното ни бягство от Андкардия до… тук.

Изведнъж гневът на лорд-регента се стопи и той стана по-вежлив, всякаква следа от нетърпение изчезна.

— Добре направихте, че ме повикахте.

До портала стояха четирима стражи в пълно бойно снаряжение. Въпреки церемониалния им вид — безупречни обшити с пурпур жълти туники и чисти, боядисани в бяло стоманени нагръдници и шлемове — те бяха закалени в битка воини и бронята им бе понесла своя дял от щръбки, драскотини и петна кръв, преди да бъде поправена и облечена отново. Лорд-регентът кимна. Присъствието им доказваше, че галасмантите изобщо не са пренебрегнали опасностите от отваряне на портали към непознати светове. Никой не знаеше какво може да проникне, ако порталът не е направен подобаващо. На теория порталите бяха еднопосочни устройства, но жестокият опит ги беше научил, че това невинаги е така. Лорд-регентът смътно помнеше едно съобщение, според което човешкият магьосник Пъг знаеше повече за тези неща — факт, който му беше трудно да възприеме.

— Е? — каза лорд-регентът. — Обяснете.

Никосия се поклони.

— Милорд, демоните успяха да ни проследят от Централния свят до Андкардия, защото се забавихме много в унищожаването на всички връзки между онези светове. Недостатък в проектирането на това, което хората наричат „разломи“, позволи те да бъдат проследени от Центъра, позволи на демоните да сътворят свои портали, докато ние унищожавахме нашите. Сигурни сме, че унищожихме всички връзки от Андкардия дотук навреме. Не сме имали никаква податка за демонско проследяване, откакто пристигнахме тук.

Лорд-регентът винаги се радваше да чуе това. Бяха се върнали в Дома преди повече от десет години и той все още се безпокоеше от Демонския легион.

— Но това не означава, че те не ни търсят — каза Военачалникът. Изражението му издаваше едва сдържан гняв. Някога беше първи в битката и бе понесъл отговорността за загубата на безброй воини от Клановете на Седемте звезди, и тази отговорност беше тежко бреме дори години след сблъсъка.

— Точно така — каза Никосия. Погледна към Гуламендис и рече: — Вашият призоваващ демони вероятно по-добре би могъл да ви опише способностите им, но не знаем за нито един демон, който да притежава достатъчно магически способности, за да изгради портал, или дори да използва съществуващ, освен ако не е оставен отворен за използване.

Всички очи се обърнаха към Гуламендис, а той хвърли поглед към Амиранта. След като видя, че от онемелия човек няма да дойде никаква помощ, елфът каза:

— Милорд, нещата, които не знаем за демоните, са много повече от тези, които знаем. — Усети, че е на ръба да изпадне в една от любимите си проповеди защо е така: защото стремящите се да научат повече за демоните бяха гонени и преследвани по заповед на лорд-регента, а Кръгът на светлината, единственото тяло в обществото на таредел, посветило се на знанието заради самото знание, беше премахнат. — Знаем, че някои владеят магия, най-вече бойна магия.

Отново погледна Амиранта и този път чародеят леко кимна в съгласие.

Гуламендис продължи:

— Откакто се срещнахме с Амиранта, стигнахме до разбирането, че демонският свят е много по-сложен, отколкото сме предполагали.

Лорд-регентът погледна човека магьосник и беше ясно, че очаква коментар от него.

— Милорд… — Амиранта сведе глава в поклон. Не стига, че всички елфи бяха с цяла глава по-високи от него, но също така бяха и студени и арогантни кучи синове: дори братята Гуламендис и Ларомендис бяха само съвсем по-малко арогантни от останалите. — Още откакто пристигнахте…

— Върнахме се — прекъсна го лорд-регентът.

— … се върнахте — поправи се Амиранта, — двамата с Гуламендис имахме възможността да сравним проучванията си и да открием за демоните повече, отколкото всеки от нас знаеше преди. Смятаме, че имаме съвсем повърхностно знание за демонския свят. Както казва Гуламендис, това селение, изглежда, е много по-сложно и разнообразно, отколкото съзнавахме. Вече мислим, че там може да има различни общества, някои много по-сходни с тези в нашето селение, отколкото подозирахме. Тъй че, накратко, възможно е сред съществата, които наричаме „демони“, да има такива, които да са достатъчно интелигентни и да имат магическите умения да отварят разломни портали или дори да сътворяват нови.

Лорд-регентът изглеждаше така, все едно нещо вътре в него току-що е умряло. Въпреки всичките си недостатъци той страстно обичаше народа си. Мисълта, че най-сетне са намерили родния свят на предците си, но че Кланът на Седемте звезди отново може да побегне от Демонския легион, беше ужасяваща.

Доловил удобна възможност, Амиранта продължи:

— Милорд, би било изключително изгодно за всички нас, ако можехме да разкрием повече за тази ужасна заплаха. Знанието е ключът.

Очите на лорд-регента се присвиха.

— Какво предлагаш, човеко?

— Да позволите на Гуламендис да се върне с мен за известно време на острова, където живея. Там има други магьосници, с различни умения, които биха могли да ни помогнат в събирането на повече сведения за тези демони. — Видя, че лорд-регентът започва да се мръщи, и бързо добави: — По-полезни сведения, исках да кажа.

Лорд-регентът хвърли поглед към Военачалника, който остана почти неподвижен, но Амиранта започваше да се учи да отгатва неуловимите изражения на елфите и подозираше, че старият воин току-що е свил колебливо рамене. След това лорд-регентът погледна своя Велик учен.

Тандареи каза:

— Не може да навреди, милорд. Макар да няма живи, които да са по-надарени в градежа на портали… — (Което най-вероятно не беше вярно, помисли си Амиранта, но сега не му беше времето да се отплесват по темата за знанието на Пъг за разломи, сравнено с това на Звездните елфи), — човешките владелци на магия са запознати с огромен масив от магическо знание, което за доста време е било извън сферата на нашите интереси.

И Гуламендис, и Амиранта знаеха, че за един елф това е опасно твърдение. Намекваше, че причината за стесняване на областите на проучване на магията сред таредел се дължи на това, че Регентският събор бе премахнал Кръга на светлината. На магьосници, които не бяха на пряка служба на Регентския събор, се гледаше като на заплаха.

Лорд-регентът долови намекнатата критика, но я пренебрегна.

— Добре. Тръгнете веднага.

Амиранта и Гуламендис се обърнаха и напуснаха голямата зала. Докато слизаха по стълбището, Амиранта попита:

— Какво стана току-що?

— Таределска политика — отвърна Гуламендис. — Не е важно за момента. Сега ще мога да проуча онази проклета странна книга и да поговоря с някои хора, които може да знаят повече от мен. — Дори се усмихна. — Това е добре.

Амиранта не го беше виждал така въодушевен.

Щом двамата излязоха, лорд-регентът се обърна към Тандареи.

— Е, какво сте открили за проучването ни и защо то е възпрепятствано?

Великият учен даде знак на главния галасмант да отговори.

— Проблемите, които имахме, бяха периодични — започна Никосия — и като че ли нямаше голяма последователност в начина, по който влияеха на нашето…

Лорд-регентът вдигна ръка да го прекъсне.

— Няма нужда да знам… подробностите. Трябва да знам кой пречи на работата ни. Демони ли са?

— Не мисля — отвърна Никосия. — Прилаганата магия, с която се пресягаха и се опитваха да ни намерят, е… чужда. Нищо общо няма с магията, използвана от демоните.

— Някой от изгубените ни събратя ли? — попита Военачалникът с лека нотка надежда в гласа.

— Едва ли — отвърна Тандареи.

— Щяхме да разпознаем собствената си магия — обясни Никосия. — Това е нещо, на което не сме се натъквали досега. Познаваме добре и своята, и демонската магия за отваряне на портали и съм изучил донякъде човешкото изкуство, тъй че щях да го разпозная. Това е… различно.

— Какво предлагате тогава? — попита лорд-регентът.

— Човекът, който току-що напусна, ми даде идеята, милорд: можем да отворим ясновидски портал, през който да не може да се премине, но който би ни позволил да надзърнем към онова, което е от другата страна. „Прозорец“, да се изразя метафорично.

Лорд-регентът кимна.

— Запознат съм с тях. Ларомендис използва такъв, за да ми покаже този свят, когато се върна в Андкардия с вестта, че е намерил Дома.

— Точно така — каза Никосия. — Но разликата тук е, че е по-трудно да се направи с портал, който не сме създали ние. Опитваме се да проникнем и да видим източника на намесата, да видим кой се пресята към нас. — В гласа му имаше нотка на гордост от постижението им.

— Тогава започнете — каза лорд-регентът, явно не особено впечатлен. — Искам да разбера кой ни търси, за да можем да обмислим какво да предприемем.

Двамата галасманти се обърнаха и бързо започнаха да поставят кристали в гнезда в основата на порталното устройство. Докато го правеха, четиримата стражи се напрегнаха, готови да посрещнат всеки натрапник. Бяха чули уверението на Никосия, че нищо не можеше да премине, но опитът им надделя над логиката.

Заклинанието започна и въздухът се изпълни с тихо бръмчене. Изведнъж между двата дървени пилона се появи сива пустота, която се заиздига от основата на порталното устройство, а след това между тях внезапно се очерта овал от тъмнина.

Но там нямаше нищо.

— Какво е това? — попита лорд-регентът. — Нощ ли е там?

— Пещера може би? Използвали сме пещери преди — вметна Военачалникът.

Такеш, по-младият от двамата галасманти, пристъпи към устройството и надникна в тъмнината.

— Изведнъж в портала се извиси фигура и две неща мигновено станаха очевидни. Първо, че беше нещо, което никой елф тук не беше виждал. И второ, че е ужасяващо.

Големината не можеше да се определи, тъй като в рамката нямаше нищо друго, което да предложи перспектива, но лорд-регентът и всички, които гледаха съществото, усещаха, че е голямо, огромно дори. Беше нещо от дим и сенки, с очертания с грубо елфски пропорции, но с внушителни рамене и ръце.

Всички, освен Тандареи, неволно примигаха, сякаш по някакъв начин зрението им беше изневерило. Сякаш образът пред очите им беше някаква игра на светлината. Щом съществото се приближи, се видяха две зли червени искрящи очи и то се взря към залата. Беше сякаш изпълнено с болка и безнадеждност и по някакъв ужасяващ начин погледът му прониза дълбоко душите им. След това то се наведе напред и се видя венец от пламъци, кръжащ около главата му. Искрящ пурпур и оранж, ярък и в същото време като че ли не хвърляше никаква светлина върху лицето на съществото.

— Може ли да ни види? — попита лорд-регентът почти шепнешком.

Тандареи реагира и внезапното му раздвижване накара стражите да извадят сребърните си мечове и да вдигнат златните си триъгълни щитове все едно съществото пред тях можеше някак да прекрачи през портала. Великият учен избута настрани двамата вцепенени галасманти, извади един кристал от основата на устройството и образът мигновено се разсипа.

— Какво беше това? — попита лорд-регентът.

Тандареи беше видимо потресен.

— Милорд, ако… Трябва да поговоря с вас насаме.

— Защо? — попита лорд-регентът.

Великият учен се наведе към господаря си и прошепна:

— Забраненото е.

— Оставете ни — заповяда лорд-регентът и галасмантите и стражите веднага напуснаха. Лорд-регентът погледна другите членове на Събора и каза: — Вие също.

Остана само Кумал, когото лорд-регентът спря с леко кимване.

Тандареи повтори:

— Това, което знам, е от Забраненото.

„Забраненото“ беше древното знание, дошло от слугуването на Драконовите господари, валхеру, и единствено Великият учен имаше достъп до него. Дори като наследник на поста и старши помощник, на Тандареи не беше позволено да го види. Но след като бе получил поста си — глава на тези, на които бе възложено да съхраняват историята и културата на таредел, той се беше заровил в древни писания. Беше разбрал защо много от съдържанието им е запретено за таределите. Те разказваха за векове на съкрушително робство, в което роби бяха еделите, и за всичко, което беше свързано с това: смърт, насилие, изнурителен труд и жестокости. Валхеру бяха жестоки и капризни и всеки спомен за онази история беше отнесен към смътното „преди“ в историята, учена от гражданството, която се съсредоточаваше върху възвисяването на Клановете на Седемте звезди, откакто бяха напуснали Мидкемия в търсене на други светове.

— Помня това, което съм прочел в Забраненото, все едно съм го изучавал цял живот. Боя се, че това, което ни търси, е много по-лошо от Демонския легион. Това, което видяхте, беше дете на пустошта, член на раса, известна като Ужаса.

— Ужасът ли? — попита Кумал.

— Един Господар на ужаса е нещо, пред което Демонски крал ще затрепери — каза Тандареи. — Дори валхеру са се страхували от тях.

— Наистина ли? — рече лорд-регентът.

— Милорд, от онези човешки същества като Амиранта, с които съм се свързвал и които знаят нещо за времето „преди“, съм научил, че всичко записано в Забраненото е истина. Един Ужас отстъпва само на най-могъщите демони, на които сме се натъквали. Господар на ужаса би се справил с десетима от най-добрите ни заклинатели и с двайсет от Стражите ни. Властелин на ужаса е същество, което би могло да предизвика велик дракон или дори самите валхеру…

— Какво още? — попита лорд-регентът, видимо потресен.

— Колкото и малко да знаем за демоните след толкова години борба, знаем доста много за тях в сравнение с това, което знаем за Ужасите. Почти никой опълчил се на тях не е оцелял, а селението им е извън обичайните понятия, които имаме за всичките всевъзможни селения, но подозираме, че там някъде… — махна вяло към вече угасналия портал — съществуват още по-могъщи същества, може би дори Крал на ужаса.

Лорд-регентът беше онемял. Постоя смълчан повече от минута, после попита:

— Смяташ ли, че ни усети или видя?

— Невъзможно е да се разбере. Нещо привлече това същество към портала. Може да е звук или някаква енергия, която е усетило, но да ни е видяло, да е разбрало кои сме или къде сме… не мисля.

Лорд-регентът отново помълча. После каза:

— Ще спрем всякаква работа над порталите. Веднага.

Военачалникът кимна в съгласие.

Лорд-регентът се обърна към Тандареи.

— Направи каквото трябва, но задачата ти сега е да подириш наука и знание за тези същества, от който и източник да решиш да търсиш.

Великият учен помисли за миг и отвърна:

— Тогава трябва да започна с лорд Томас.

Това заявление бе посрещнато с неприязън. Лорд-регентът все още беше недоволен от реакцията на народа му към гостуването на лорд Томас в Е’бар, когато първите таредели се бяха завърнали у Дома, както наричаха те Мидкемия. Убежденията му се основаваха на вярата, че таределите отхвърлят всичко, свързано робското им подчинение на валхеру, всичко, което бе записано в Забраненото знание. Но древните кръвни връзки все още бяха силни. Нужна му беше стоманена воля и самообладание, за да не падне на колене в присъствието на Томас. За всеки по-проницателен и с поглед към двамата водачи в тази първа среща беше ясно, че конфликтът ще е неизбежен.

Тандареи не се боеше от това. Не изпитваше никаква обич към този лорд-регент и презираше Събора му заради ревността им и премахването на Кръга на светлината. Като историк, той благоговееше пред знанието. И се боеше от това, което сблъсъкът щеше да причини на таределите.

Най-сетне лорд-регентът каза:

— Ако се налага, иди и говори с него. Но само ти. Имам притеснения за тази тъй наречена кралица, консорта й и техните замисли спрямо нас.

Великият учен на Клана на Седемте звезди се поклони и бързо се отдалечи. Трябваше да догони Гуламендис и човека, защото знаеше, че трябва да се свършат някои неща и че трябва да се задействат веднага.

След това осъзна, че дори „веднага“ може да се окаже късно.

Затича в нощта, обсебен от образа на една черна фигура с пламтящи червени очи.