Реймънд Фийст
Кралство под обсада (14)

11.
Обсада

Наблюдателят извика:

— Кораби от юг!

Селячето Джерод се обърна и коленичи пред мангала. Раздуха въглените, пъхна накиснатата с масло факла в жарта и пламъците почти изригнаха в лицето му. Джерод се втурна с факлата към гигантската купчина от клони, бали тръстика и сено, на чийто връх беше струпана леснозапалима прахан, и я метна най-горе, както му бяха наредили. Купчината лумна в пламъци за секунди, точно както го бяха предупредили. Трябваше да гори ярко и да вдига стълб черен дим, тъй че да може да се вижда и денем, и нощем. Горещината беше толкова силна, че момчето се отдръпна.

Наблюдателят, казваше се Пърси, се смъкна от поста си на скалите и викна:

— Хайде! Свършихме си работата!

Беше късен следобед и към брега духаше свеж вятър. Димът се извиси. Друг наблюдател по брега щеше да го види и друго хлапе щеше да запали своя огън, а той на свой ред щеше да се види от замъка над Крудий. На двамата щеше да им отнеме по-голямата част от деня, докато стигнат до най-близкия външен пост, гарнизонен лагер на десет мили от Кралския главен път. Никой от двамата не можеше да язди, а и да можеха, никой нямаше да им даде коне.

Низ от сигнални огньове бяха подготвени покрай брега по заповед на херцога на Крудий. По-рано други огньове бяха съобщили на гарнизона, че са забелязани кораби, плаващи на север първо от Тулан, после от Карс. Само едно съобщение от Карс беше стигнало до замъка, от граф Робърт. Графът докладваше, че се опитва да отблъсне нападение на кешийски войници.

Съобщението беше пристигнало с жената на граф Робърт Мариан и дъщеря му Бетани, недоволна от това, че я бяха отпратили от Карс.

Сега Бетани — стоеше на кулата на замъка Крудий — попита Мартин:

— Какво ще правите?

— Вече е направено — отвърна средният син на херцога. — Пратиха ездачи да догонят татко. Трябва вече да е на средата на пътя до Ябон, но ако можем да удържим седмица, би трябвало да се върне навреме за помощ.

Тя пъхна ръката си в неговата, сякаш търсеше успокоение.

— Колко мъже имате?

— Татко остави сто.

Бетани потръпна и се облегна на него, все едно търсеше топлина, макар нощта да беше мека.

— Стигат ли?

— Би трябвало. — Потупа я по ръката. — Ако проучванията ми могат да бъдат някакъв показател, ще трябва да доведат над хиляда души, за да щурмуват замъка, и дори тогава ще е на ръба. Отбраната ни е изпитана.

— Цуранската обсада ли?

— Да. Когато татко замина проучих хрониките за обсадата. — Погледна я спокойно. — Знаеш ли, че принц Арута е бил с една година по-млад от мен, когато е поел командването, след като майстор оръжейникът Фанън е бил ранен?

Имената й бяха непознати, но тя долови решимостта на Мартин да поеме нещата в свои ръце и да защити града. Сякаш прочел мисълта й, той каза:

— Време е да вдигаме града.

Обърна се към един от ъглите на кулата с изглед към вътрешния двор и видя долу човека, когото търсеше.

— Сержант Ръдър!

Сержантът погледна нагоре, видя сина на херцога на върха на кулата и извика в отговор:

— Сър?

— Вдигнете тревога и съберете хората тук. Наредете им да вземат толкова храна, колкото могат да носят.

Сержант Ръдър отдаде чест и се обърна към двамата войници на портата.

— Чухте младия лорд! Действай!

Сержантът беше нисък и набит, с издадена долна челюст и зъл поглед, с което вдъхваше страх сред войниците в гарнизона. Също така хранеше дълбока и трайна обич към хората си, която криеше добре. Наближаваше възраст за пенсиониране, едър и с отпуснат над колана корем, но никой в гарнизона не се съмняваше, че все още е труден за убиване.

— Да, сър! — извикаха в един глас войниците и затичаха към градчето.

Жителите на града вече бяха предупредени, че може да ги повикат да се съберат в замъка, тъй че Мартин се надяваше да са се подготвили донякъде за това. Но знаеше, че със сигурност ще има известна паника и че мнозина няма да са разбрали, че е нужно не само да донесат храна и дрехи за времето, през което ще са между стените на замъка, но също така и да лишат нашествениците от колкото се може повече удобства. Бяха издадени заповеди всяка оставена храна да бъде замърсена, но той подозираше, че хората няма да заделят много време в опит да скрият ценни неща, които нападателите бездруго щяха да намерят. Знаеше, че селяните ще разпръснат стадата и птиците си, вместо да ги изколят, с надеждата, че след време ще си ги върнат. Но поне на кешийците щеше да им се наложи да ги събират из полето, а това щеше да ги забави.

Бетани се приближи до него и Мартин се обърна и й каза:

— Трябва да идеш при майка си.

— Тя е с майка ти.

— Знам. Семейните покои са най-безопасната част на замъка.

— Няма защо да се бърза — отвърна тихо Бетани и приближи още. — Колко остава?

— От носа ще стигнат до устието на залива за три-четири часа. След това зависи колко подготвени са да слязат на брега и дали очакват голяма съпротива.

Замълча и тя се вгледа в лицето му.

От тримата братя Мартин винаги беше най-труден за отгатване и точно затова Бетани го намираше за най-интересния. Не беше от типа „ей, здрасти, как си“, като Хал, нито беше като Брендан, дяволития шегаджия. Мартин беше сериозният брат. Често й беше ядосан и това я развеселяваше, защото знаеше, че той крие истинските си чувства. Преди повече от година беше определила чувствата си към него, но бе решила да не ги разкрива, докато той сам не си изясни какво изпитва към нея.

Мартин усети съсредоточения й поглед и се обърна.

— Какво?

— Изумително е колко си приличате с Брендан и колко различни сте всъщност.

Той й отвърна с една от редките си полуусмивки.

— Познаваш ни цял живот и едва сега забелязваш, че не съм като онази малка напаст?

— Просто ми се струва малко странно всъщност — рече тя и извърна очи към градчето долу. Сигналът за тревога вече ехтеше и до ушите им стигаха далечни викове.

— Странен момент намери да мислиш за това — каза Мартин. — Хайде, върви. Чака ме много работа, а ще се чувствам много по-добре, ако знам, че си в безопасност.

И понечи да се обърне, но тя пристъпи към него и го целуна импулсивно, дълго и страстно.

За миг той се стегна, а след това отвърна на прегръдката и целувката й. Очите му блестяха.

— Твърде много неща сме оставили неказани толкова дълго — прошепна тя. — Когато баща ти се върне, искам да говоря с него.

— За какво? — промълви Мартин тихо, сякаш го беше страх да не ги чуят.

Тя присви очи.

— За нас, глупако!

Той кривна устни.

— Какво за нас?

Тя го зяпна. След това видя усмивката му.

— Ти си истински кучи син! — каза му и го целуна отново.

— Знам. Просто…

— Всички очакват да се омъжа за Хал — прекъсна го тя. — Знам. Но никой не ме е питал и никой не е питал Хал. Той винаги се е отнасял с мен като със сестричка. Но ти… — Целуна го за трети път. — Ти винаги си могъл да… някак да влезеш под кожата ми, да ме накараш да мисля, когато не исках, и да търпиш… лошото ми държане милостиво.

Мартин въздъхна.

— Колкото и да те обожавам, а явно не съм могъл да го скрия, ако мога да кажа така… — гласът му се извиси, — ти избра най-невъзможния момент да ми споделиш любовта си! — Засмя се. — Но пък ти никога не си избирала подходящия момент, нали? — Целуна я, преди да е успяла да отвърне, и добави: — Добре, ще говоря с татко, когато свърши това.

Погледна към градчето, където врявата на страх и паника се усилваше.

— Но сега трябва да ида да успокоя хората, грижата за които ми е поверена. И двамата с теб имаме сан и привилегии, тъй че е време да покажем, че ги заслужаваме.

Нежно я обърна и с леко побутване по рамото й подсказа, че е време слязат по стълбите. Очакваше ги мрачно и жестоко време.

 

 

По залез-слънце корабите стигнаха залива. Последните хора от градчето се трупаха долу на двора. Когато влезе и последният, Мартин даде знак да затворят портите. Сержант Ръдър, застанал до него и скръстил ръце, каза:

— Сега се окопаваме. — Мартин се обърна към него и той добави: — Сър.

Мартин поклати глава.

— Нямах предвид „сър“, сержант. Просто съм нов в това.

— Всички сме нови в това, сър. Баща ми е бил бебе, когато този замък е бил нападнат последния път.

— Е, имали сме сблъсъци и по наше време.

— Да, сър, но с цялото ми уважение, банда разбойници или набег на тролове е едно. Предстои ни да се запознаем с кешийските воини псета. Не е същото.

— Воини псета ли? Какво трябва да очакваме?

— Не мога да кажа точно. Никой в Крудий не се е изправял срещу тях и знам само онова, което са ми разправяли като млад войник.

— И какво е то? — попита Мартин с искрено любопитство.

— Старият сержант Мейсън, който ни командваше, когато бях новобранец, разправяше как служил в Ландрет с чета Пограничници под командата на лорд Съдърленд. Бързо се печелела слава там, казваше, иначе нямало изобщо да си спечели повишението. Както и да е, разправяше, че повечето време кръстосвали мечове с пакостливи наемни чети или разбойници, но веднъж се сблъскали с отряд кешийци.

— Както го разправяше, трябва да е било най-тежката битка в живота му, а беше видял доста — продължи Ръдър. — Казваше, „просто не спират да нападат“. В смисъл все едно изобщо не ценят живота, нито на противника, нито собствения си… Кеш е шантаво място, както са ми разправяли. Жените от Истинската кръв се мотаят почти голи и никой няма нищо против. А останалите не са нещо повече от добитък за тия от Истинската кръв. Но са ловци, видите ли, и нямат високо мнение за воините.

— Не разбирам — призна Мартин.

— Виждате ли, работата е, че не можеш да се издигнеш много, ако не си от Истинската кръв. А тъй като отдават висока почит на военните, се получава озлобена армия. Те не се бият за слава. Наричат ги воини псета по две причини, според сержант Мейсън. Първо, държат ги затворени като бесни псета и ги пускат само срещу враговете на Кеш. Иначе не се мешат с други хора: имат си укрепленията, семействата, гледат си сами посевите и сами си правят оръжията. Верни са на господарите си като кучета. Другото е, че на дълги походи водят кучета, за да могат да ги ядат. Макар че малко се съмнявам за това.

Мартин не отвърна нищо. Само повтори:

— Просто не спират да нападат.

— Така казваше Мейсън. Безпощадни са и не молят за пощада. Просто продължават да нападат, докато не умрат до последния, предполагам. — Замълча. — При тях е въпрос на чест, не на слава. Те са братство, клан, нещо такова, и умират един за друг.

Мартин усети ледена буца в стомаха си. А после видя нещо, което го накара да се усмихне.

Въпреки обещанието да отиде при майките им, лейди Бетани беше долу на двора, организираше хората, разпределяше семействата покрай стената на замъка, отпращаше докараните животни към задната страна на замъка.

— Голяма работа е младата лейди — каза Ръдър с усмивка.

— Да — отвърна Мартин също с усмивка.

— Е, сър, ако не ви трябвам тук повече, има да се свършат някои неща.

— Свободен сте, сержант — каза Мартин.

Останал сам на външната стражева кула, Мартин си пое дълбоко дъх. Напомни си, че е с цяла година по-голям от принц Арута, когато той бе започнал легендарната си кариера. А после промърмори:

— Да, но той е имал майстор оръжейник Фанън и прадядо ми, а моят оръжейник е в Риланон с брат ми, а по-малкият ми брат пътува с татко.

Чувстваше се ужасно сам, но в същото време, колкото и да му се искаше Бетани да е далече и в безопасност, беше благодарен, че е тук.

И щеше да направи каквото трябва, за да я опази.

 

 

Нощта се проточи. Към полунощ останалите извън централната цитадела се присвиха под вдигнатите набързо заслони от пръти и одеяла, струпаха се около лагерните огньове или в малкото военни палатки, които сержант Ръдър бе намерил изоставени в един ъгъл в оръжейната на замъка.

Много от хората на градчето бяха прибрани в самата цитадела. Бяха преместили запасите от няколко склада и така освободеното допълнително пространство беше запълнено до пръсване.

На семействата с малки деца бе дадено предимство и бяха получили най-безопасните помещения дълбоко вътре в цитаделата. Жените с по-големи деца бяха събрани във външните стаи и кули.

На всеки мъж, годен да се бие, на възраст между четиринайсет и седемдесет години, беше раздадено оръжие. При липсата на главния оръжейник сержант Ръдър пое върху себе си да прецени къде да разпредели хората, което напълно устройваше Мартин.

Младият командир на гарнизона беше прекарал по-голямата част от нощта в наблюдение за признаци, че кешийците слизат на брега. Вече беше ясно, че няма да опитат нощен десант.

— Трябва да поспиш. — Гласът беше на майка му.

Мартин се обърна.

— А ти, майко?

Тя се усмихна.

— Много има да се свърши още. Обикновено приготвяме храна за градчето само два пъти в годината, на Банапис и Зимния ден. Сега трябва да готвим за всички всеки ден.

— Ще се справим. Татко скоро ще се върне.

— Не достатъчно бързо. — Тя въздъхна. — Какви са плановете ти?

— Съвсем прости. Като се съмне, виждаме какви и колко са и решаваме кой е най-добрият начин да ги задържим, докато татко се върне с гарнизона.

— Ами…

— Какво?

— Аз… Никога не съм преживявала война.

— Никой от нас не е. — Мартин я потупа по ръката. — Всичко ще е наред, майко. Имаме достатъчно провизии и обучени войници, плюс мъжете от града, за да можем да отблъснем десет пъти повече хора. Ако са по-малко от две хиляди и без тежки обсадни машини, ще издържим.

— Аз просто… — Тя въздъхна отново. — Просто съжалявам, че баща ти не е тук, и братята ти.

— Аз също — отвърна Мартин, усетил как бремето пада изцяло на плещите му. — Сега защо не поспиш малко? Аз ще се опитам да направя същото.

Тя му се усмихна, обърна се и заслиза по стълбите. Той я последва.

Ако кешийците дойдеха преди разсъмване, някой щеше да го събуди. Едва се държеше на крака, и то още преди да е пусната и една стрела или един меч да бъде изваден с ярост.

 

 

Събуди го силно чукане на вратата. Мартин беше заспал с дрехите, беше смъкнал само ботушите. Вдигна се бързо.

— Какво?

— Сержант Ръдър каза да ви събудя, сър — отвърна му глас от другата страна на вратата.

— Идвам! — извика Мартин и нахлузи ботушите.

Утрото беше мъгливо, типично за това време на годината. Слънцето още не се беше вдигнало зад далечните планини Сивите кули, за да изпари морската влага във въздуха — цял час след като се покажеше, градчето щеше да се окъпе в ярка слънчева светлина, но засега беше загърнато в гъста мъгла.

Мартин не се качи на високия си наблюдателен пункт над главния вход на замъка, над портикула на цитаделата, който представляваше последната защита, а на стената над главната порта, колкото може по-близо до градчето.

Първоначалната цитадела, построена от първия херцог на Крудий, представляваше единично здание без външна крепостна стена. Беше заобиколена от ров, който отдавна не беше запълван, а стражевата кула на портата с двойния й железен портикул и мъртва зона между тях бяха пред главния вход на цитаделата. Пристройките и външната стена бяха добавени години по-късно, като стената нямаше стражева кула, а само проста дървена порта. Колкото и здрава да беше и колкото и щети да можеха да нанесат защитниците на тези долу, Мартин знаеше, че рано или късно портата ще падне и всички в двора между стената и цитаделата ще са изложени на смъртна опасност.

Сержант Ръдър заговори направо:

— Вече са в градчето. Придвижват се предпазливо, ако се съди по шума. Може би очакват капани.

— Жалко, че нямахме време да поставим няколко — каза Мартин.

— Не може да се направи много толкова набързо, сър. Ако бяхме разбрали някак, че идват, преди да ударят Карс, можеше да сме убедили част от ония долу… — посочи с брадичка стотиците жители на градчето в двора — да дойдат няколко дни по-рано и да ни позволят да подготвим добро посрещане на кешийците… Но човек прави каквото може.

Мартин само кимна.

Звуците на хора, фургони и коне, придвижващи се през градчето, бавно се усилваха.

— Обсадни машини ли карат? — попита Мартин и усети как нещо стегна гърдите му.

— Трудно ще разбият тези стени, сър. — Ръдър посочи главната порта, подсилена през нощта с железни скоби и тежки греди.

— Е, да видим какво са ни подготвили.

Мъглата се вдигаше бавно, след това внезапен порив на вятъра я отвя и предложи на Мартин и другите наблюдатели на стените ясна гледка към онова, пред което бяха изправени.

— Проклет да съм! — изруга сержантът.

— Да — отрони тихо Мартин. Не можеше да проумее това, което виждаха очите му.

Отряд войници бе строен пряко на пътя към градчето от замъка, точно извън обхвата на стрела, освен от най-силния дълъг лък. Мартин огледа снаряжението им: традиционен кешийски метален шлем с предпазител за врата от метални брънки и остър шип отгоре; метална ризница и дебели вълнени панталони, пъхнати във високи до прасците ботуши. Кожен елек, стегнат на кръста с дебел тежък колан с желязна тока. Съчетанието от кожа върху ризница бе ефективно срещу стрели — кожата забавяше достатъчно острието и то не успяваше да пробие ризницата и да нанесе смъртоносна рана.

Всички мъже носеха ятагани — традиционни извити мечове — и кръгъл щит. Всеки четвърти носеше и къс лък, заметнат през рамото му.

— Не виждам обсадни машини — каза Мартин.

— А и защо не са само войници?!

Зад линията войници се виждаха стотици хора — идваха от кейовете и влизаха в сградите. Мъже, жени и деца, някои от които сякаш се боричкаха над една или друга плячкосана вещ, а между тях се движеха нещо като надзиратели или стражи, които прекратяваха свадите и им нареждаха да отидат тук или там.

По стъпалата притича задъхан вестоносец.

— Вест от кулата, сър.

— Какво? — попита Мартин, без да откъсва очи от гледката долу.

— Голяма група се е отделила и поема по северния път, но…

— Но какво?

— Не приличат на пехота или конница, сър.

Любопитството на Мартин се изостри.

— А на какво приличат?

— Ами, сър, на селяни, идващи на пазар, или така щеше да е, ако не заминаваха в обратната посока. В смисъл, изглежда, карат добитък и овце по пътя.

— Отиват към фермите, нивите и пасищата — каза сержантът. — Е, а това сега не е ли гадно?

Мартин се намръщи.

— Кое?

— Погледнете какво карат насам.

Някакъв отряд бързаше нагоре по пътя, с група конници пред него да му разчиства път. Десетките мъже носеха строителни материали, каквито Мартин никога не беше виждал.

Линията на пехотата се раздвои, за да пропусне отряда, и тогава Мартин разбра какво се канят да направят.

— Ще издигнат барикада!

— Кучите синове просто дойдоха и завзеха градчето, сър. Сега ни казват да седим тук, докато не изгнием или не направим излаз, за да ги изтласкаме до пристанището.

— Няма ли да щурмуват? — попита Мартин, вече напълно объркан.

— Защо да щурмуват? Просто ще чакат и ще ни оставят да измрем от глад.

В далечината се чу силен тътен. Сержантът се обърна към младия бегач.

— Джоуи, бегом горе и виж какво става, после веднага тук да докладваш.

Момчето хукна, а Ръдър продължи:

— Е, ясно е, че каквото и друго да са наумили, смятат да се задържат. Докарали са цял проклет град.

След няколко минути Джоуи се върна.

— Разтоварват някакви големи машини на кейовете. Келтън казва, че приличат на требушети.

Келтън беше войникът, когото Ръдър бе поставил на кулата, защото имаше най-острото зрение в гарнизона.

— Е, щом той казва, че са требушети, значи са требушети. Може би в края на краищата няма да се опитат да ни уморят от глад. Но поне не бързат да щурмуват.

Това обезпокои Мартин повече от всичко друго. Кешийците трябваше да са допуснали, че от Крудий вече е пратен призив за подкрепления и че подкрепленията идват насам. Защо не бързаха тогава?

 

 

Денят се проточи, а хората в замъка наблюдаваха изумени. Укреплението на източния край на градчето бързо растеше и по залез-слънце вече се бе превърнало във внушителен вал, укрепен с донесени от брега чували пясък. Беше висок шест стъпки, с платформа за стрелба зад него, откъдето войниците с лъкове можеха да стрелят по всеки, осмелил се да излезе от замъка.

— Ако бяхме направили излаз тази сутрин… — Мартин стисна юмруци. Разочарованието, че не можеше да разбере какъв ще е следващият ход на врага, си казваше своето.

— Кой знае на какво щяхме да се натъкнем, сър — довърши вместо него сержантът. — Виждаме само онази пасмина там. Кой знае колко още войници са разтоварили в пристанището или все още чакат на корабите? Не изглеждат притеснени от нас.

— Точно това ме безпокои — отвърна Мартин. — Изглежда сякаш…

— Сър! — долетя вик. — Бяло знаме!

Мартин погледна, накъдето сочеше войникът и видя, че под мирния флаг се приближава кешийски офицер. Спря пред портата, погледна нагоре и извика:

— Идвам за преговори! Кой командва тук?

— Аз! — викна от стената Мартин. — Мартин Кондуин… — Поколеба се и добави: — Принц на Крудий. — Беше удостоен с почетната титла, макар никой от фамилията му да не я беше използвал, откакто принц Арута бе напуснал Крудий, за да стане принц на Крондор. Брат му, съименник на Мартин, бе настоял да му дадат титлата херцог, традиция, спазвана вече от поколения.

— Поздрави, ваше височество — отвърна офицерът. — Аз съм Хартун Горвес, капитан на Четвърти легион, Трети полк, слуга на негово преблагородно величество императора на Велики Кеш, благословен да бъде. Моят господар и властелин ви повелява да напуснете тази земя, мирно, и ще ви бъде гарантирано безопасно изтегляне до Изтока. Напомня ви, че тези земи са кешийски, древна Босания, отнети от империята насилствено и без повод от вашия предтеча, заповядва ви да напуснете и се заклева, че ще накаже сурово всеки свой слуга, който дръзне да ви притесни. Вземете със себе си всички свои вещи и стока, животни и недвижимости, но си тръгнете веднага, иначе ми е заповядано да се справя с вас по най-безмилостен начин.

Мартин помълча дълго, озадачен. Всичко друго беше очаквал да чуе, но не и това простичко настояване — той и всички останали в херцогството да си съберат партакешите и да се махнат. Вече бе несъмнено, че Кеш е решил да окупира тази страна. Това не беше прост набег за плячка или краткотрайна военна експедиция за спечелване на политически изгоди. Искаха да завземат земя, която не беше част от империята от над две столетия, и гледаха на разширението на Кралството все едно е станало едва преди няколко седмици.

Най-сетне Мартин каза:

— Вие се шегувате.

Офицерът долу се поклони.

— Определено не, благородни принце. Аз и двама мои офицери ще бъдем доброволни заложници в пътуванията ви. Щом стигнете до границите на земята, наречена Ябон, ще ви оставим и можете да се разберете с гарнизона там.

— Гарнизон ли? — извика Ръдър. — Какво означава това?

— Докато стигнете до Ябон, той отново ще бъде кешийски, както и тъй наречените Свободни градове, и онази мерзост, наречена Квег. Гарнизонът в Ябон ще ви ескортира до границата на Окото на квестора и след това до Крондор. Оттам ще бъдете свободни да продължите до границите на Кралството и да ги прехвърлите без щети.

— Границите на Кралството! — повтори сержантът вбесен. Мартин сложи ръка на рамото му и старият войник замълча.

— А къде е тази граница? — попита Мартин.

— Даркмоор, Тъмното тресавище. Беше традиционната ви граница и отново е там, защото всички земи западно от нея вече са кешийски. Щом стигнете Даркмоор, отново ще сте на кралска земя. Империята си връща владенията, от Крудий до Крондор, Ябон и Ламът. В момента армиите на Велики Кеш настъпват и флотилиите ни нахлуват в Горчивото море. Вие вече нарушавате кешийска територия, принце — заяви капитан Горвес. — Имате два дни да се подготвите за заминаване или и вас, и хората ви ще ви сполети ужас, какъвто никой човек не би могъл да си представи. Изборът е прост: напускате или мрете.

След тези думи той се обърна и си тръгна. Мартин стоеше стъписан и онемял.