Реймънд Фийст
Кралство под обсада (23)

20.
Среща

Джим изпъшка.

Имаше чувството, че ръцете му ще се откъснат, но знаеше, че го чака още поне половин час здраво гребане. Погледна през рамо и веднага съжали. Островът на чародея не изглеждаше и на стъпка по-близо от последния път, когато бе погледнал натам.

Кешийският му водач Нефу се беше оказал точно толкова ловък контрабандист, колкото Джим се беше надявал, и ако имаше възможност, той щеше да го вземе на служба при себе си — стига Касийм да го пуснеше. Бяха минали нагоре покрай брега с попътен вятър, после завиха и се понесоха пред вятъра на север. На два пъти бяха зърнали платна на хоризонта, но Нефу ловко ги беше избегнал, преди да ги забележат.

Когато стигнаха до въображаемата линия между югозападния край на островната държава Квег и Края на сушата на хоризонта, видяха точно това, от което Нефу се беше страхувал: беше охранявана от кешийски кораби. Нефу извади кешийско знаме и куриерски флаг и ги вдигна на мачтата. Ако не ги спряха, всичко щеше да е наред. Макар че според Джим Касийм абу Хазара-хан най-вероятно беше снабдил Нефу с достатъчно фалшиви документи. След като Касийм беше предаден обаче и мрежата му бе компрометирана, имаше вероятност много от тези пропуски и разрешителни вече да не са валидни… но пък ако тези, които можеше да ги спрат, не бяха в течение за най-скорошните промени във върховите ешелони на властта, можеше и да се отърват. Ако командваше Джим, Нефу щеше да разполага с пакет с внушителни печати, които можеше да се счупят само от някой важен благородник, който пък, естествено, нямаше да е на кораба, който ги спира.

Изпита облекчение, че не се наложи да изпробват тези хитрини.

На следващия ден пред очите им изникнаха едновременно две неща: петно на хоризонта на североизток, което според твърдението на Нефу беше Островът на чародея, и бяла точка на югоизток, която според наблюдателя трябваше да е ескадра кралски бойни кораби.

Въпреки уверенията на Джим, че може да убеди командира на всяка кралска ескадра, че са по официална работа, Нефу не прояви желание да види дали наистина ще успее да опази него и екипажа му от затвора и кораба му от конфискуване. Това, че Джим не разполагаше с никакви документи за самоличност, че Кралството беше в състояние на война и че нямаше никаква гаранция точно този командир на ескадра да се е срещал изобщо с барон Джеймс Джеймисън, натежа решително в полза на решението му.

И точно затова сега Джим гребеше настървено срещу течението, което упорито се опитваше да го отнесе надалече от целта му. Не за първи път тази сутрин изруга наум Дестан затова, че бе развалил цуранския му глобус.

Раменете му се бяха схванали и гърбът го болеше, и той разбираше, че за първи път в живота си започва сериозно да усеща възрастта си. На четирийсет тялото започва да предава един мъж и само мъжката суета го кара да не го повярва.

А Джим вече беше прехвърлил четирийсетте.

Трудеше се здраво да запази добра форма, пиеше малко и се хранеше добре, но тежестите на занаята му, едновременно като водач на Шегаджиите и шеф на кралската Разузнавателна служба, му пречеха да се грижи за себе си толкова, колкото трябваше.

Никога в живота си не беше съжалявал повече за това, отколкото сега.

Зачуди се дали наистина не е време да уседне някъде и да си направи семейство. Стига все още да имаше кралство, в което да си го направи, след като свършеше тази война.

Разбира се, ако Кеш победеше, сигурно щеше да може да си намери работа в Ролдем.

След това се зачуди дали Франсиезка е искрена в чувствата си към него. Много беше мислил за нея напоследък, факт, който едновременно го изненадваше и не. Изненадваше го, защото беше оградил със стена чувствата си към жени рано в живота си — необходимост предвид кариерата му. И не го изненадваше, защото лейди Франсиезка Сорбоз беше във всяко отношение най-интересната и коварна жена, която бе срещал. Животът с нея никога нямаше да е скучен. А и на мъничката му мечта не вредеше това, че тя все още беше най-пленително красивата жена, която познаваше. И освен това беше най-интелигентната жена, която бе срещал, а беше срещал много интелигентни жени. Трябваше да са интелигентни, за да се примирят с идиотите, за които бяха омъжени. Това обаче повдигна въпроса как са могли да се омъжат за идиоти и въпреки това да се нарекат интелигентни, в който момент Джим реши да остави въпроса настрана и да се съсредоточи върху нещо по-просто, например кой бе започнал тази война, защо, и как той можеше да убеди Пъг да спаси Кралството.

Продължи да гребе.

 

 

Лодката се люшкаше все по-силно и Джим чу шума на прибоя, но отказа да погледне назад, понеже знаеше, че това ще е някоя жестока шега на Калкин, Бога на крадците. Знаеше, че ако погледне, островът пак ще си е там, където си беше, когато Нефу го свали от кораба.

Лодката се надигна още два пъти и Джим си спомни, че по западния бряг на острова има скали, тъй че погледна.

Бяла вълна се разби в скалите и Джим загреба трескаво, за да ги избегне и да се насочи към течението, което заобикаляше острова от юг.

Греба, докато не усети, че ръцете му ще се измъкнат от раменете, а после остави лодката на дрейф, вдигна греблата и се отпусна. Течението понесе лодката покрай острова, покрай скалите към открито и песъчливо място.

Джим беше идвал на Острова на чародея много пъти, но не се смяташе за специалист по география. Обичайното му място за слизане, когато идваше с кораб, беше на югоизточния ъгъл на острова, а сега беше на югозападния.

При толкова различни флоти в Горчивото море Джим очакваше, че Пъг ще има наблюдатели. Но сега се сети, че Пъг вероятно има някакво магическо устройство или заклинание, което го предупреждава, ако към острова идва някаква опасност.

Пое си дълбоко дъх и издиша. Реши, че май ще е по-добре да върви един ден, отколкото да гребе, тъй че хвана греблата и обърна лодката към брега.

 

 

Магнус наблюдаваше идващата към брега лодка.

Отначало не беше сигурен кой точно е този опърпан моряк, но когато лодката задра в пясъка, понесена от вълните, и мъжът скочи от нея, се усмихна. Ама разбира се.

Пренесе се със силата на волята си на брега и Джим подскочи от изненада.

— Проклятие! Спри да го правиш това! Не можеш ли да се появиш на няколко крачки по-настрана, да кажеш „здрасти“ и изобщо да се държиш цивилизовано?

Магнус се подпря на тоягата, която носеше винаги, и се усмихна.

— Добре де, здрасти. Кажи ми как стигна дотук с тази лодчица? Не си тръгнал от Викор или Дърбин, нали?

— Не съм, разбира се. Пуснаха ме от един контрабандистки кораб и гребах цял ден. — Огледа небето. — Така си мисля поне. Вече наближава залез, нали?

Магнус посочи.

— Натам е запад. Онова яркото кръгло нещо, надвиснало над хоризонта, е слънцето. Да, наближава залез.

— Просто ме заведи при баща си, става ли? — каза Джим уморено.

Магнус се пресегна, сложи ръка на рамото му — и изведнъж се озоваха пред Пъг.

Джим се огледа объркано, тъй като бе очаквал да го отнесат в замъка.

Пъг носеше черния халат, който беше носил в Събранието на магьосниците на Келеуан, където бе изучил магията.

— Здравей, Джим — рече той и протегна ръка.

— Здравей, Пъг — отвърна Джим и пак се огледа. — Възстановяваш, а?

Вилата беше почти довършена. С помощта на даровити магьосници и опитни майстори работа за цяла година бе свършена за седмица.

— Правим някои промени, но е почти същата като преди — каза Пъг.

Премълча за хората, които щяха да му липсват.

— Уморен съм — призна Джим. — Имаш ли чаша вино и място, където можем да поговорим?

— Аз ще донеса вино, татко — каза Магнус.

Пъг махна на Джим да го последва и го въведе в главното здание. Беше точно като някога — внушително каре с огромна градина в средата. Фонтанът току-що бе възстановен, с трите делфина, от чиито усти щеше да блика вода на изящни дъги. В момента беше празен, а пръстта в градината беше гола и черна, току-що очистена от бурени.

Кабинетът на Пъг изглеждаше различно. Вместо голямото писалище, което магьосникът бе използвал десетилетия наред, имаше малка работна масичка и един стол.

— Реших, че е време за някои промени — каза Пъг. — Оставям стените само варосани. Идеята на Миранда беше да ги боядисаме в онова светлосиньо, което толкова обичаше.

В гласа му прозвуча тъга.

Посочи на Джим да седне на стола и продължи:

— Е, как стана тъй, че дойде с лодка, Джим? Магнус беше предупреден, че някой се приближава, и отиде да види кой е. Признавам, че съм изненадан да те видя. Защо не използва глобуса, който ти дадох?

— Счупен е — отвърна Джим, решил да остави подробностите за по-късно.

— Ясно. Кажи ми каквото можеш за тази лудост, която се вихри из цялото Горчиво море.

— Из цяла Триагия — поправи го Джим. — Кеш е тръгнал срещу Кралството. На всички фронтове, изглежда.

Магнус се появи с поднос с кана вино и три чаши. Наля на Джим и баща си, а после и на себе си.

— Ще призная, че това ме изненада — каза Пъг. — Когато видяхме кешийската флота да плава на юг от нас, опитахме да се свържем с агентите си. Без успех.

— Моите агенти на юг от Пояса на Кеш са премахнати.

— Всичките ли? — попита Магнус.

— Всичките. Вероятно са убити. — Джим отпи от виното. — В моя занаят е най-добре да се приеме най-простото обяснение. — После се сети за Амед Дабу Асам. — Но може и да греша. Най-довереният ми агент в Джалпур се оказа предател и се опита да ме убие.

— Предател? — попита Магнус. — Имаш предвид, че е работил за Кеш?

Джим поклати глава.

— Не. Точно това е влудяващото. — Отпи пак. — Ох, ръцете ми ще се откъснат от ставите от това гребане — въздъхна и остави чашата. — Има друг играч в играта.

— Кой? — попита Пъг.

— Не знам. Знам, че не са агенти на Ролдем, защото вече имам добри отношения с тях, а и Ролдем няма изгода, нито има какво да загуби. Водачът на разузнаването на Кеш ми е добре познат и той също е изненадан: ключови членове на екипа му са убити, така ми каза. А сега вие ми казвате, че и вашите агенти са останали в неведение за предстоящата война. — Изглеждаше готов да заплаче от безсилие. — Това е възможно донякъде… но всичко наведнъж?

— Има само една възможност, за която дори ние не помислихме — каза Магнус.

— Каква? — попита Пъг.

— Магия — каза Магнус. — Този, който е осуетил цялото ни събиране на информация — неутрализирал го е, компрометирал го е, подхранвал ни е с лъжи — всичко това може да е направено с магия.

Пъг помълча малко, после каза:

— Най-добрата ми връзка от години в Кеш, Турган Бей, лорд на Цитаделата и личен съветник на императора, се е оттеглил в пенсия. Следващата ми връзка от най-голям ранг, Янук Хадри, личният канцлер на императора, мълчи.

— Винаги ми е изглеждало странно, че Бей би могъл да се „пенсионира“ — каза Джим. — Някои от тяхната Истинска кръв обичат бездейния живот, но не и той. Някой друг би могъл да види идващата вълна на политическа промяна и да се оттегли в някоя вила на брега на Оверн с десетина хубавици или да тръгне на лов за лъвове, или каквото там правят пенсионираните кешийски благородници, но той обичаше политическата интрига. Очаквах, че ще умре на работата си. — Джим се наведе над масата. — Агент ли ти беше?

— Казах ти, че Конклавът има много приятели.

Джим го изгледа невярващо.

— Мислех, че съм наясно с дворцовите интриги в Кеш… но Турган Бей?

Магнус се усмихна.

Джим поклати глава.

— Впечатлен съм. — Погледна Магнус и кимна. — Да, трябва да е магия.

— И то много — каза Магнус. — Заклинание за повлияване, което да накара един благородник да реши, че е време да се оттегли в пенсия например. Много по-деликатно е от всяко открито омагьосване или заклинание за контрол. Просто го правиш малко уморен, малко по-незаинтересован през деня, и може дори да не ти се наложи да му намекнеш, че е време да се откаже. Може дори сам да го направи.

— Да — каза Пъг. — Магия над твоя човек в Джалпур, за да раздвои верността му или да подсили алчността му, или…

Джим затвори очи.

— Разбира се. Амед беше от пустинните племена и обвиняваше благородниците от Истинската кръв за убийството на баща си. Точно затова успях да го обърна срещу империята, но… но пък беше кешиец.

— Повик към приспания патриотизъм — каза Магнус.

— Все пак е много магия, Пъг — каза Джим. — И би отнело години. Агентите е трябвало да се разкрият, да им се повлияе, да се направят планове…

— Но може да се направи, нали? — каза Пъг.

Джим помълча малко, докато обмисляше. След няколко мига отрони:

— Да. Ако успеят да разкрият първия агент, тоест този, който е достатъчно високопоставен. — Потупа се замислено с пръст по бузата. — Аз по принцип използвам „слепоци“, тоест агенти, които не знаят за кого работят. Но ако се добереш до някой достатъчно високопоставен, за да ти издаде самоличността на други, и ако можеш да се добереш до тях… — Очерта набързо как са организирани трите разузнавателни служби — на Островите, на Кеш и на Ролдем, — като пропусна много подробности, но накрая подчерта, че много агенти знаят кой работи за другите. Завърши с думите: — Тъй че някой от моите издава един от хората на Франсиезка, а на свой ред нейният агент издава някого от хората на Касийм.

— И в някой момент се оказва, че един от тях работи за Конклава — каза Магнус.

— Значи това се е правило от години — рече Пъг.

— Кой? — попита Джим. — Кой, освен вас, има… тази способност, тази сила?

— Има две възможности — отвърна Магнус. — Ако храмовете действаха заедно, биха могли да го направят дори само двама или трима от най-могъщите им. Те имат магия, макар да е със съвсем различно естество от това, които ние сме свикнали да…

— Което би могло да е предимство — прекъсна го Пъг. — Би могло да е по-трудно за нас да засечем повлияването.

— Или може да е Академията — добави Магнус.

Джим го изгледа стъписано.

— Академията? Защо? В смисъл — кой? Не играете ли вие все още роля там?

— Малко. И имаме няколко агенти също така — отвърна Пъг. Изглеждаше угрижен. — Не знам как едно такова начинание би могло… — Гласът му заглъхна и той се смълча.

— А пантатийците имат ли толкова много магия? — попита Джим.

— Защо питаш? — учуди се Магнус. — Те са премахнати. Бях там, когато родилните им ясли бяха унищожени в планините Ратн’гари.

— Пропуснали сте някои — каза намръщено Джим.

Пъг се изправи.

— Какво?!

— На една лодка южно от Кеш видях люспеста зелена ръка с черни нокти, стърчащи от халата, и ако това не е пантатиец, значи не съм изчел всеки доклад за тях в архивите в Крондор.

— Къде беше това? — попита Пъг.

— Край Змийския остров. Зачудих се какво общо може да има той. Може би там е отговорът.

Пъг седна отново.

— Възможно е. Големият бунт беше заради това, че пантатийците тласнаха моредел да нахлуят в Кралството. Със сравнително малка сила манипулираха Братството на Тъмния път и това свърши с унищожението на два града, първо Арменгар и после Сетанон. С мощта на Кеш на тяхно разположение…

— Магьосникът сви рамене. — Имат възможността да изглежда все едно, че други раси, елфи, хора… да, ако много от тях стоят зад това, възможно е.

— Кеш и Кралството във война? С каква цел? Как облагодетелства това пантатийците, ако са те?

Пъг изглеждаше разколебан.

— Това, което знам, е, че когато те се намесиха първия път, в края на Войната на разлома, бяха решени да си осигурят Камъка на живота, или Жизнекамъка, както го наричат някои…

— Погледна към Джим.

— Знам за това. Моят прапрадядо е подробен в мемоарите си. Бил е в битката за Сетанон с принц Арута.

Пъг се усмихна.

— Малцина тогава знаехме, че Камъкът на живота съществува, и никой от нас изобщо не разбираше истинското му естество. Дори по-късно, когато Калис го „разплете“, по липса на по-подходяща дума, едва ли го разбрахме по-добре. Пантатийците го искаха, както и Демонският господар Джакан по-късно, защото беше артефакт с огромна мощ. Но нито пантатийците, нито демонът знаеха истинската му природа и че в крайна сметка ще се окаже безполезен за тях. Така и не се разкри какво са били замислили да правят с него Господарите на дракони. Знам, че отчаяно се мъчеха да си го върнат в онази битка.

— Знам, че естеството му е било непознато за Джеймс… — Джим спря. — Всъщност все забравям, че ти си го познавал лично.

— Беше ми зет — напомни му Пъг.

— И че си познавал всички — принц Арута, крал Луам, Ги дьо Батира, всички велики фигури в историята.

Пъг се усмихна тъжно.

— Едва ли чак всички. И не всички са споменати в историите. — За миг в ума му пробяга калейдоскоп от образи — лицата на онези, които бе познавал и обичал: скуайър Роланд, съперника му за сърцето на принцеса Карлайн, после Катала, първата му жена, и Лаури от Тир-Сог, който се ожени за Карлайн. После дойдоха други: лорд Боррик, майстор Фанън, отец Тъли, Кълган и Мийчъм, онези, които с годините бяха забравени.

Пъг изтласка пороя от спомени и каза:

— Джим, на твоя прапрадядо, като и на другите, които не бяха в онази стая, казахме само онова, което мислехме, че трябва да знаят.

— Казахте? Кои?

— Онези, които по-късно щяха да станат ядрото на Конклава, заедно с Томас. — Пъг зарея поглед, сякаш си спомняше, и добави: — Лорд Джеймс, легендарният Джими Ръчицата, тъкмо беше умрял, когато Калис разкри загадката на Камъка. Беше… живот. Когато замислили да отхвърлят боговете през Войните на хаоса, валхеру успели по някакъв начин да го сътворят. Явно са вложили в него част от личните си жизнени енергии, сътворявайки инструмент, който само те знаели как да използват. Предполагаме, че е бил оръжие или източник на огромна сила за тях, защото тъкмо те са подтикнали пантатийците да се опитат да го завладеят. През всичките тези години, особено след като Камъкът на живота беше унищожен, изобщо не сме се опитвали да преценим каква била истинската му природа.

— Бил си зает с други неща — подхвърли Магнус. — И още си.

Пъг и Джим го изгледаха, за да видят дали не се шегува.

— Да, но все пак сътворяването му е било повратна точка в историята на този свят — каза Пъг и въздъхна тежко. — Това, което знаем, е следното: пантатийците са изкуствено създадени същества, не са възникнали естествено, а са змии с придаден им човешки облик. Дължат съществуването си на своята Господарка на дракони Алма-Лодака.

— Можели ли са наистина да правят това? — попита Джим. — В смисъл, да сътворяват живот?

— Не точно — отвърна Магнус и погледна баща си, а той му кимна да продължи. — Да му повлияят да, но не и да го създадат. Валхеру са били същества с огромна мощ, богоподобни дори, но не са били богове. А пантатийците не са единственият продукт на нескопосаната им намеса в естеството.

— Нима? — Умората на Джим отстъпваше място на любопитството. Тук се обсъждаха важни неща, които не включваха хора, опитващи се да го убият или да унищожат Кралството.

— Има една раса на хора тигри близо до Некрополиса, наречен Града на мъртвите богове, в Новиндус. И една раса на гигантски орли, достатъчно големи, за да носят човек в небесата.

Джим се намръщи.

— Май ще е по-добре да се върнем на неща, които бих могъл да проумея. Щом този Жизнекамък вече не съществува, тогава, ако допуснем, че пантатийците стоят зад всяка лудост, която се разиграва в момента, какво биха могли да търсят и каква изгода биха получили, ако хвърлят Кралството и Кеш в пълномащабна война?

— Нямам представа — призна Пъг.

— И докато сме на темата за лудостта, бихме ли могли поне да предположим ролята, която имат в това демоните?

— Не — отвърна Пъг.

— Освен че постигнаха едно нещо — каза Магнус.

— Какво?

— Току-що ми хрумна. Тъкмо те принудиха Звездните елфи да се завърнат в родния си свят.

— Мислиш, че това е било по замисъл? — попита Пъг.

— Не знам за замисъл, татко. Знам само резултатите.

Пъг отново помълча дълго. Накрая каза:

— В моменти като този съжалявам, че Накор го няма… И майка ти. Мъдростта им можеше да ни е от полза.

Лицето на Магнус помръкна.

— Можеше.

Джим не разбра какво премина между баща и син, но реши да не разпитва. Каза само:

— Никога не съм бил един от вас, но винаги сте се отнасяли благосклонно към мен. Сигурен съм, че не искате това кръвопролитие да продължи.

— Разбира се, че не искаме — каза Пъг.

— Но все още ни липсва информация и трябва да съберем повече данни, за да знаем как да действаме — каза Магнус. — Двамата с баща ми несъмнено можем да наклоним везните в една битка — да защитим стените на Крондор или да обърнем един флот по друг курс например. Но за да се сложи край на една война е нужно желанието на част от воюващите, каквото засега не се забелязва.

— Кеш нарушава установените граници, несъмнено, и Кралството ще търси разплата и да си върне земята, в това нямам никакво съмнение — каза Джим. Стана от стола. — Мога ли да спя тук? А после да ми помогнете да стигна до Риланон?

— Не в Крондор? — попита Пъг.

— Крондор или ще е в безопасност, или не, но трябва да разбера какво мисли кралят и да преценя настроението в Събранието на лордовете. Мнозина несъмнено ще са се поддали на военната лудост, но за някои Западът не е значителна загуба. Някой кешийски генерал като нищо може да си играе в момента с животните в зоопарка на краля.

— Кралят си има зоопарк? — учуди се Магнус.

— Малък — отвърна Джим. — Близо до градината зад двореца, с изглед към реката. Доста хубав е всъщност. — Прозя се, почти надвит от умората. — Нещо повече, трябва да започна да разкривам кой ме е предал и с това е предал държавата си.

— Стига наистина да е измяна — напомни му Магнус. — Забравяш за магията.

Джим затвори очи за миг.

— Извинявам се. Уморен съм и не мисля ясно. Не искам да ви обидя, но в някои дни ми се ще изобщо да не бях чувал думата „магия“, да не говорим да ми се налага да се оправям с нейните объркващи сложности.

Пъг се засмя.

— Разбирам те много добре.

— И какво смятате да правите сега? — попита Джим.

— Ако пантатийците наистина са зад това, трябва да бъдат разкрити.

— Аз ще отида, татко — каза Магнус.

— Ти?

— Ти си нужен тук, а ако нещата бързо стигнат до криза, не може да си далече. Аз мога да пътувам по-бързо от теб — заяви Магнус, без да се хвали. — Ти имаш по-важна задача.

Лицето на Пъг помръкна.

— Да. Не ми се искаше да мисля за това.

— Каква задача? — попита Джим.

— Също като теб трябва да започна да разкривам кой ни е предал.