Реймънд Фийст
Кралство под обсада (21)

18.
Евакуация

Мартин изрева команда.

Всички стрелци по стените откриха огън по кипящото множество кешийски войници, щурмуващи портата. От два дни крилата на портата тлееха и хората от града потушаваха огъня с вода, рискувайки да бъдат ранени или убити, понеже кешийските требушети продължаваха да мятат камъни.

Втората нощ сержант Ръдър беше подхвърлил, че на брега сигурно не е останал камък, който да може да се донесе до требушетите.

Когато поддаде, портата рухна внезапно. Мартин едва успя да заповяда оттегляне в цитаделата.

Последните три дни бяха изнервящи. Мартин беше чел много за обсади, особено за обсадата на Крудий от цураните, но пък цураните не бяха разполагали с големите обсадни машини, които използваха кешийците.

Беше чел и за обсади на други градове и какво е изтърпяло населението им. Крудий не беше построен за такова нещо. Легендарната обсада на Падината Таутон, докато градът не бе спасен от Ги дьо Батира, беше продължила месеци. Населението му се бе оказало на ръба на гладна смърт, когато кешийците бяха побягнали.

Тази обсада щеше да продължи може би още два дни, не повече и най-вероятно по-малко. Ако кешийските тарани се окажеха достатъчно големи и достатъчно издръжливи, врагът можеше да проникне в цитаделата утре преди разсъмване. Ако защитниците успееха да подпалят таран на всеки портикул, кешийците щяха да бъдат принудени да се оттеглят, а след това да разчистят отломките и да започнат отново.

Но Мартин знаеше, че само печели време. Време, през което се надяваше, че баща му и подкреплението ще пристигнат.

Кешийците отвръщаха на стрелбата с лъкове по най-добрия възможен начин и Мартин знаеше, че щом изкатерят стените, защитниците ще загубят предимството на по-високата позиция. Без каменния зид, който да ги предпазва от стрелците на върха на цитаделата, кешийците щяха да донесат големи щитове и двама добре обучени мъже можеха да се присвият зад тях, докато стрелецът им рискува само мигновено откриване, за да стреля по защитниците. За кешийците щеше да е все едно колко защитници ще убият — целта им беше да държат стрелците от Крудий ниско присвити зад стените, с наведени глави, тъй че грамадните им тарани да може да стигнат до външния портикул на барбикана без тези, които го движат, да понесат много щети.

Последните останки от огромните порти на външната стена рухнаха сред дъжд от въглени и искри и кешийците вече нахлуваха във вътрешния двор. Сержант Ръдър каза:

— Ще ни свършат стрелите, преди на тях да са им свършили войниците, сър.

— Знам — отвърна Мартин, изтощен от седмица почти без сън, оскъдна храна и безчет грижи. Беше заповядал последните от хората на двора да се укрият в замъка преди час и сега те се бяха залостили вътре.

Входът на цитаделата представляваше по същество отворена кутия с двоен портикул. Нахлулите в тази кутия нападатели щяха да се озоват пред каменна стена, а зад втория железен портикул имаше две врати, надясно и наляво.

Между двата портикула беше „стаята убиец“. Точно там нападателите щяха да бъдат заклещени между две тежки метални врати, докато стрелците отгоре можеха да стрелят през стрелковите амбразури. В това пространство с трийсет и пет стъпки дължина кешийците щяха да загубят най-много хора за най-късо време, ако се опитаха да го прекосят, изложени на огъня на стрелците и врящо масло отгоре.

Мартин знаеше, че няма да го направят. Тараните им щяха да са с широки покриви и от обработена кожа, трудно запалима, освен ако не се залееше с най-горещото масло.

Паднеше ли вторият портикул, кешийците трябваше да избират коя от двете укрепени дървени врати да щурмуват. Всяка можеше да бъде блокирана или защитена според това, което обитателите решат, че е най-добрият избор, а нападателите щяха да са принудени да изберат едното и да се надяват, че ще могат да проникнат през нея без огромни загуби в стаята убиец. Гениалността на плана беше в това, че защитниците щяха да загубят ценни минути и много хора, нападайки погрешната врата.

Мартин се безпокоеше дали планът му ще действа достатъчно дълго.

Доловил настроението на младия мъж, сержантът се наведе към него и каза:

— Добре се справи, Мартин. С това, което имаше, баща ти нямаше да може да се справи по-добре. Никой не би могъл.

Мартин знаеше, че думите на Ръдър не са просто проява на учтивост. Това беше първата му битка срещу организирана сила, но беше изучавал усърдно военната история на Кралството, както и тази на Кеш, и от самото начало беше разбрал, че най-доброто, което може да направи, е да издържи, докато дойде помощ.

А тази помощ нямаше да дойде навреме. Дори баща му да дойдеше на галоп в този момент, най-доброто, на което можеха да се надяват защитниците, бе кратко оттегляне на нападателите, преди щурмът да бъде подновен и цитаделата отново да бъде изложена на риск. Простата истина беше, че битката бе изгубена.

Пое си дъх и каза:

— Сержант, не можем да задържим тази позиция, знаеш го много добре. Баща ми казва, че ако победата ти се изплъзва, следващият ти най-добър избор е как да понесеш поражение.

— Сър?

— Да се организираме. Измъкваме гарнизона изпод носовете им през нощта.

Старият сержант се усмихна.

— Навлизаме в горите и ги удряме оттам?

— Не. Този бряг е загубен — отвърна Мартин. — Нямаме никакво основание да мислим, че Робърт е удържал Карс или Морис е удържал Тулан. Дори все още да се държат, ще измрат от глад до два месеца. Не бяха повече подготвени за това от нас. — Издиша дълго. — Сигурен съм, че принц Едуард ще има достатъчно други грижи, за да дойде скоро на помощ на Далечния бряг.

— Тогава накъде, сър?

Мартин сложи ръка на рамото му.

— Искам ранените и придружителите им да излязат първи, през нощта. Пращаш ги на изток, горе в планините, към югоизточния раздвоен път и към Свободните градове. — Главният път, продължение на Кралския път, минаваше право на изток до Илит, но имаше един търговски път, който се изпъваше към най-близкия външен пост на Свободните градове. — Те ще прислонят ранените. А ние ще се задържим тук още малко, след което ще ги последваме. Ще хванем правия път към Илит.

— Отчаян план, сър — каза Ръдър.

— Има ли някакъв друг при тези обстоятелства? — попита с крива усмивка Мартин. — Лейди Бетани къде е?

— С ранените, както винаги.

Мартин поклати глава на упоритостта й. Беше открил, че все още е в цитаделата половин ден след като всички други жени и деца и тежко ранените бяха заминали.

Долу битката вървеше точно както бе очаквал. Кешийците устройваха позиции за стрелба, щитовете им образуваха костенурки, обърнати нагоре към стрелците в цитаделата, за да не проникват стрелите, макар че по някоя намираше оголен крак или стъпало и мъжът падаше, но общо взето позициите им оставаха неуязвими за стрелците на Крудий. Скоро щяха да имат екипи от по двама и четирима мъже, които да си пробиват път нагоре по стъпалата към стените, и още стрелци щяха да започнат да разчистват прозорците на замъка колкото могат, в очакване на щурма на входа.

— Стой тук и поддържай дисциплината — каза Мартин. — Знам, че мъжете са уморени. Ако тръгнат срещу портикула, прати да ме повикат.

— Слушам, сър — каза Ръдър с лека усмивка. В началото вторият син на херцога беше изглеждал съкрушен от отговорността да командва малкия гарнизон, но израстваше в ролята си с всеки ден.

Мартин слезе бързо по стълбите и намери Бетани в кухнята — изваряваше парцали за превръзки. Според осветена от времето традиция, ако превръзките бъдеха изварени и оставени да изсъхнат навън, раните, превързани с тях, по-рядко забираха и налагаха намесата на лекуващ жрец. Цитаделата на Крудий имаше малък храм, в който всеки член на домакинството можеше да се помоли на което и да е божество, но нямаше постоянен жрец. Старият отец Тейлър беше умрял преди две години и бащата на Мартин така и не си беше направил труда да помоли храма на Асталон в Крондор да изпратят друг жрец. В градчето имаше светилища и ги посещаваха странстващи жреци от няколко ордена, но лекуването с помощта на магия се прилагаше чак в Карс.

Мартин се спря, за да погледа Бетани. Беше му минал всичкият яд, че се беше опълчила на заповедта му да напусне с майките им, и сега го радваше и красотата и усърдието й.

Най-сетне си пое дъх и се приближи зад нея. Тя го усети и се обърна.

— Би ли могъл да награбиш онази купчина парцали ей там и да ми ги донесеш, ако обичаш?

Той се подчини и след като ги натопи в котела, попита:

— Колко от ранените могат да пътуват без помощ?

— Не много. Които могат да стоят прави, все още са на стените, някои без да правят нищо повече, освен да си покажат лицата, та кешийците да мислят, че защитниците са повече.

— След залез-слънце ще евакуираме целия гарнизон. Ако някой от мъжете е ранен, но може да помогне, ще ти го пратя. — Гласът му заглъхна. — Колко не могат да се движат?

— Николко — отвърна тя мрачно. — Те вече умряха. Някои ще трябва да се носят, но всички могат да се движат.

Мартин въздъхна.

— Искам да тръгнеш с ранените. С първата група.

— Къде?

— В Свободните градове. Останалите ще продължим към Ябон.

— Ти прати майките ни на север при елфите.

— Там е по-безопасно… Елфите биха приели гостоприемно ранените и жените и децата, но колкото и добре да сме се разбирали с тях през годините, съмнявам се, че ще приемат радушно войска. Освен това разполагам с това, което остана тук от гарнизона на Крудий, и повечето от нас все още можем да се бием. — Добави тихо: — Просто не можем да се бием тук.

— Ти направи най-доброто, което можеше — каза тя и сложи ръка на рамото му. След това го целуна леко. — Наистина, Мартин.

Той се усмихна с усилие.

— Все пак горчи да загубиш първата си битка.

Тя се стараеше да изглежда смела, но очите й се напълниха със сълзи заради явната му болка. Сграбчи го и го прегърна.

— Ти направи всичко, което би могъл да направи един мъж. — Целуна го силно по шията и добави: — И аз наистина те обичам толкова много, макар да си такъв лишен от хумор глупак понякога.

Въпреки умората и мрачното си настроение той се засмя.

— Лишен от хумор глупак? Обиден съм, мадам.

— И суетен при това. — Тя се усмихна широко. — Ще започна да подготвям ранените.

— Добре. Ако не мога да се върна преди сержантът да е заповядал да напуснете цитаделата, бъди здрава. Ще те намеря по пътя.

Тя кимна и се зае отново с изваряването на превръзките. Започна да събира мокрите парчета лен с голяма дървена лъжица и да ги простира пред огъня да съхнат.

Мартин бързо огледа ранените, след което слезе в подземието и направи оглед на входа на тунела. В преддверието имаше двама стражи, за да не би кешийците да намерят изхода в гората отвън и да влязат през тунела. Вероятността беше нищожна, ако входът бе покрит както трябва от първата група, напуснала преди няколко дни, но все пак съществуваше.

Мартин каза на единия от пазачите:

— Иди в стария склад. Ще намериш десетина бали слама. Вземи няколко души и ги смъкнете тук. След това намери котел в кухнята. Ей толкова голям. — Показа с ръце — Напълни го с масло за светилници и също го донеси тук.

— Слушам, сър — отвърна пазачът и тръгна бързо.

Мартин погледна другия и попита:

— От колко време сте на този пост?

— Не мога да кажа точно, сър. — Пазачът беше почти момче, по-малък от Брендан, и униформата му стоеше размъкнато.

Мартин се усмихна.

— Познавам всеки мъж в гарнизона от пръв поглед. Не си от гарнизона.

— Не, сър. Казвам се Уилк. Синът на обущаря съм. Сержантът каза, че ако кешийците дойдат, ще изглежда по-добре тези, които носят оръжия, да са и в униформа. Така се правело на война.

Мартин кимна. Звучеше добре, но не беше вярно. Цивилен или войник, той не се съмняваше какво щеше да сполети всеки, който носеше оръжие, щом кешийците нахлуеха в замъка. Макар че при лошата слава, съпътстваща кешийските воини псета, едва ли щеше да има голяма разлика дали носиш оръжие, или не. Тези, които бъдеха заварени вътре, щяха или да бъдат изклани, или продадени в робство.

— Ще видя дали ще мога да пратя някой да те смени, Уилк. Трябва да отдъхнеш малко. Нощта ще е дълга.

След това се качи на най-високото място за наблюдение и видя, че кешийците са устроили две стрелкови позиции срещу барбикана и се опитват да прогонят защитниците от покрива. Сержант Ръдър се беше присвил зад един зъбец и Мартин му махна да се приближи. Сержантът притича ниско приведен и щом се добра до него, Мартин каза:

— Не можем да чакаме. Подкарай ранените навън и след това организирай мъжете. Когато дойде моментът, искам всички, освен десетимата ти най-добри стрелци, да напуснат по моя заповед и да затичат към тунела.

— Кога ще е това, сър?

— Когато кешийците пробият с таран външния портикул или когато дам заповедта, което от двете се случи първо.

— Разбрано, сър.

— Още нещо — каза Мартин.

— Да, сър?

— Ако не успея да се измъкна, погрижи си да не се разпилявате. Тръгнете на изток и с малко късмет ще срещнете баща ми някъде по пътя. Докладвай му какво стана тук. Ако не го срещнете, прати ранените към Свободните градове с лейди Бетани и отведи гарнизона в Ябон.

— Ще намерим баща ви, сър. Вие ще му го кажете лично.

— Ако, сержант.

— Да, сър.

— Сега събери ударен отряд в голямата зала, двайсет от най-добрите ти мъже с къси мечове и ножове за близък бой.

— Да, сър — отвърна Ръдър. — Събирам двайсет от най-добрите ми биячи и ги пращам веднага тук.

Мартин се огледа, сякаш се чудеше какво още да направи, и осъзна, че засега единственият му избор е да се върне на покрива на барбикана и да го улучи някаква стрела без никаква сериозна причина, или да седне и да чака, докато му съобщят, че кешийският таран е пред външния портикул.

Намери празна скамейка в помещението между голямата зала и няколкото гостни и седна. Подпря гръб на стената, усети, че е уморен до костите, и се зачуди как може да е толкова изтощен, след като почти не беше вдигал меча си, освен да заповяда стрелба по кешийците долу. Сигурно можеше да вземе лък, да застане на бойниците и да стреля, излагайки се на вражеските стрели, но след като беше толкова лош стрелец, щеше да е само хабене на стрели. Не можеха да си го позволят.

Отчаяно му се искаше баща му или Хал, или и двамата да бяха тук. Дори Брендан да можеше да види, гледката щеше да го ободри. Не беше подходящият мъж да командва. Едва се смяташе за мъж все още, въпреки че бяха минали шест лета от деня на „мъжеството“ му на четиринайсетия му празник на Банапис. Да, беше пускал вражеска кръв, но онова бяха паплач: таласъми и разбойници. А това? Това беше война и срещу него стоеше закален в битки кешийски командир, разполагащ със закалени в битки войници.

Помислеше ли за война, си спомняше за велики битки, разказани в историческите архиви. Как Боррик Първи атакувал през равнините северозападно от Саладор, а войниците на Джон Претендента го превъзхождали почти двойно по численост. Неведнъж се беше питал коя ли страна щеше да е избрал, ако беше член на Съвета на лордовете. Боррик бе имал законното право на наследство, като най-голям син на по-малкия брат на краля, но Джон беше незаконен братовчед на Боррик и беше изключително популярен. Историята се пише от победителите, бяха му казвали старите му учители, тъй че хрониките бяха съставени в прослава на Боррик, но внимателният читател можеше да намери достатъчно много податки, че претенциите на Джон са били не по-малко основателни.

Помислеше ли за военно дело, Мартин си спомняше прочетените многобройни описания на обсадата на Крудий през онова, което бе общоизвестно като Войната на разлома, цуранското нашествие. Споменът оживяваше, когато той тръгваше по стените, за да посети всяко описано място. Като малък често взимаше текста и заставаше там, където е бил Арута, когато Фанън бил поразен от стрела, и ходеше там, където принцът бе стоял и бе призовавал бойците си да отблъскват вълна след вълна нападатели.

Във въображението си винаги си се представяше на мястото на Арута, въпреки че собственият му прапрапрадядо и съименник, впоследствие херцог Мартин, също бе прочут герой.

Не можеше да си представи как Арута би се справил с тази ситуация — да е принуден да се оттегли пред лицето на съкрушително поражение.

Сякаш не беше изминала и секунда, когато Бетани го разтърси и събуди.

— Вече е залез, а кешийците още не са дошли — каза му тихо. — Ранените са готови за тръгване.

Той примига и тръсна глава.

Тя повтори думите си и Мартин стана.

— Извинявай. Заспал съм.

— Очевидно. — Сплете ръка с неговата. — Много се претовари.

— Точно преди да заспя се чудех какво би направил принц Арута на мое място.

— Точно каквото правиш ти: опитваш се да направиш най-доброто в една ужасна ситуация.

Той се усмихна уморено.

— Хайде. — Стана и я поведе към подземието, където дванайсет мъже внасяха шест носилки.

— Готови сме, сър — каза сержант Ръдър.

— Започвайте.

Тунелът беше нисък, тъй че носачите трябваше да се навеждат, но успяха да пренесат шестимата мъже, които не можеха да вървят сами. След това по-леко ранените започнаха да навлизат в тъмната паст на прохода.

След като и последният премина, Мартин се обърна към Бетани.

— Искам да събереш малкото останали жени и до половин час да сте извън тунела. — След като тя понечи да възрази, добави: — Кешийците, изглежда, ще изчакат до разсъмване, преди да започнат щурма на самата цитадела, тъй че всички вече ще сме далече оттук.

— Идваш ли след нас?

Той кимна.

— Ще тръгна последен, но ще тръгна, обещавам.

Тя не изглеждаше убедена, но кимна.

— Просто гледай да не направиш нещо героично и глупаво, та някой да напише някоя проклета хроника за теб един ден.

— Малко вероятно е — отвърна с уморена усмивка Мартин. — Хайде, тръгвай.

Тя затича нагоре по стълбите, а сержантът каза:

— Сър, ако позволите?

— Сержант?

— Разрешете аз да съм последният, сър.

— Защо?

— По три причини, сър, ако позволите да кажа истината.

— Вероятно ще възразя, но все едно, кажи ги, сержант.

— Благодаря, сър. Първо, вие сте толкова уморен, че не можете да мислите ясно, а на тези, които нямат ум, боговете им дават ряпа. Може да направите грешки, които да убият хора. Второ, вие сте млад и просто бихте могли да направите това, моето каза лейди Бетани: да опитате нещо геройско и да се убиете, а не искам да обяснявам на баща ви как съм позволил това да се случи. Трето, ако ще се жените за това момиче, трябва да се погрижите и двамата да останете живи.

— Да се оженя за Бетани?

— Да не мислиш, че никой не е забелязал как изглеждаш, когато тя е наблизо през всичките тези години, Мартин? — Ръдър стисна младежа за рамото. — Може би баща ти е твърде зает като херцог, за да обръща на синовете си толкова внимание, колкото би могъл… небесата знаят, смятам го за добър човек и мъдър владетел, но на бащите понякога им убягват някои неща за синовете им. Но никой, който те е видял с Бетани от петнайсетата ти година, не би могъл да се заблуди какво изпитваш към нея, а изглежда, и тя изпитва същото към теб.

— Е, баща й и моят баща имат други планове — каза Мартин.

— Може и така да е, но няма да имаш възможност да обсъдиш проблема с баща си, ако паднеш по очи на камъните на тази цитадела сред локва от собствената ти кръв, нали?

Мартин не можа да измисли отговор.

— Е, добре. Как ще действаш, ако ти разреша да излезеш последен?

— Онова ударно отделение, за което наредихте, от кръчмарски биячи и хулигани. — Сержантът пак мина на „вие“. — Ще ударим здраво всеки отряд, който мине през задната врата на барбикана. Ще барикадираме другата странична врата, тъй че ще изберат тази. Ще се бием, докато се оттегляме, и ще задействаме няколко капана по пътя, за да можем да стигнем до подземието, ще запалим сламата и ако имаме късмет, тунелът ще рухне и ще ги затрупа, а ние ще се измъкнем.

— Чудесен план, сержант — каза Мартин. — Точно това замислях и аз. Сега иди и накарай онези двайсет биячи да отдъхнат малко, приготви няколко капана и когато приключите, искам лично да видиш, че Бетани, другите жени и половината гарнизон напускат. Възлагам ти да се погрижиш за безопасността им, докато стигнат при баща ми в Ябон. Разбрано?

— Няма да ме оставиш да те разубедя, нали, момче?

— Разбрано? — повтори Мартин и присви очи.

— Разбрано, сър.

Докато се изкачваха по стъпалата, Мартин попита:

— Как успяваш, Ръдър?

— Кое, сър?

— Да стоиш буден четири дни.

— Не успявам. Научаваш се да откраднеш малко сън, когато можеш, няколко минути тук, половин час там, в някой ъгъл, под маса, където и когато можеш.

— Още не съм му хванал цаката.

— Идете в стаята си — каза тихо Ръдър. — Дремнете поне за час. Ще кажа на лейди Бетани „на добър час“ от ваше име. Тя знае по-добре от всеки друг, че сънят ви е нужен много повече от едно тъжно сбогуване. Ще ви събудя преди разсъмване. Ако искате да оцелеете, млади принце, ще ви трябва бистър ум.

Мартин не отвърна, само кимна и зави към стаята си. Щом влезе, се просна по очи на леглото.

Беше потънал в дълбок сън, когато Бетани влезе, видя го, смъкна ботушите му, без да го буди, и го зави с одеяло. Целуна го леко по лицето, прошепна: „Довиждане“, излезе и затвори тихо вратата.