Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (9)

8

Контейнеровозът „Оушън Адвенчър“^[1] побираше почти две хиляди товарни контейнера, но дори със своите седем хиляди тона и почти сто и седемдесет метра дължина приличаше на пигмей в сравнение с новите кораби, които бяха дълги колкото три футболни игрища. Карина Мечади крачеше по дългата палуба на кораба, леко прегърбена заради мразовития студ на Северния атлантически океан и не обръщаше внимание на подробностите около себе си.

Откакто се качи на борда в Салерно, Карина всяка сутрин ставаше и преди закуска слизаше на третото ниво в надстройката за кратка разходка. Това натрапчиво поведение се подхранваше от манията й да поддържа гъвкавата си фигура във форма, както и да успокоява нервите си, защото нямаше търпение да стигне до края на пътуването. Броят на обиколките по палубата зависеше от времето, което варираше от хладно и влажно до пронизващо студено, когато минаха край бреговете на Нюфаундленд.

„Оушън Адвенчър“ с нищо не напомняше романтиката, обезсмъртена в разказите на Джоузеф Конрад за неустрашимите товарни параходи, кръстосвали световния океан в една отминала епоха. Корабът представляваше морска платформа, която пренасяше стоманени контейнери, дълги седем метра и високи два и петдесет. Бяха наредени един върху друг в редици по шест и заемаха по-голямата част от палубата, с изключение на носа и кърмата и по една тясна пътечка от двете страни. В трюма имаше струпани още стотици контейнери.

Докато вървеше близо до фалшборда, Карина си спомни поредицата от събития, които я качиха на кораба, който в момента пореше Атлантика. Убийството на Али Бабас в Багдад преди няколко години я шокира, но не я изненада. Насилието открай време беше нещо обичайно зад кулисите на незаконната търговия с антики, в която залозите бяха големи. Това беше един потънал в сенки свят, през който течаха огромни суми пари и рядко се срещаха джентълмени. Али навярно се бе опитал да измами човек, когото не е трябвало да мами.

Въпреки това смъртта му я натъжи. Не вярваше, че без Али ще успее да върне на музея изчезналите от скривалището антики. Али беше посредникът, който придвижваше крадените стоки към пазара. Никога не доверяваше нищо на хартия. Имената на купувачите и продавачите бяха записани само в главата му. Когато търговецът излезе от картинката, антиките, които търсеше Карина, се разпиляха по четирите краища на света.

След като напусна Ирак и се върна в кабинета си в Париж, Карина си имаше предостатъчно занимания. Няколко месеца по-късно, тъкмо когато попадна на следите на една рядка етруска статуя, Огюст Беноа я посети в офиса й и й подаде визитната си картичка. Беноа беше превзет мъж, който й напомняше на измисления детектив на Агата Кристи — Еркюл Поаро.

Той беше партньор в престижна парижка юридическа кантора и премина направо към въпроса.

— Фирмата ми пое ангажимент да представлява фондация „Балтазар“ — каза той. — Господин Балтазар е богат бизнесмен, както и голям филантроп. Много се натъжи, когато чу за ограбването на Багдадския музей. Попаднал е на статия, в която са описани усилията ви да откриете част от изчезналите антики, и се надява, че с финансиране от страна на фондацията ще можете да посветите дарбите си на задачата да върнете тези предмети в колекцията на музея.

— Много любезно от страна на господин Балтазар — отговори Карина. — Но мисля, че ще съм по-полезна, ако работя със световна организация като ЮНЕСКО.

— Извинете! Очевидно не съм обяснил ясно предложението на господин Балтазар. От вас не се изисква да напускате ЮНЕСКО.

Карина погледна към високите купчини папки на бюрото си.

— Както виждате, изцяло съм заровена в работа на ЮНЕСКО.

— Това е напълно разбираемо — съгласи се Беноа и извади от куфарчето си един лист. — Това е споразумението, което ви предлага фондацията. Ще отворим сметка в банка по ваш избор и ще я захранваме. Можете да теглите от нея по всяко време с всякаква цел само с едно условие: парите трябва да бъдат похарчени за възстановяване на иракските артефакти. Средствата нямат текущ лимит.

Заинтригувана, Карина обмисли предложението.

— Господин Балтазар е много великодушен.

— Е, мадмоазел Мечади? — усмихна се Беноа.

Карина се зачуди какво да прави. В момента се опитваше да отдели внимание на няколко задачи от ЮНЕСКО едновременно, но не можеше да изтърве такава възможност. Огледа споразумението.

— Дайте ми време да го разгледам по-подробно и утре ще ви отговоря.

На следващия ден се обади на Беноа и му съобщи, че отговорът й е „да“. В хода на работата си за ЮНЕСКО Карина бе работила с правителства, Интерпол, служители в музеи и експерти по археология, но възможността за неограничено финансиране откриваше пред нея цял един нов свят. С пачки банкноти в ръка можеше да си купи достъп до противните личности, с каквито изобилстваше търговията с антики. Така и стана. Скоро Карина си създаде мрежа от информатори от полицията и подземния свят, които често й даваха информация за антики, изчезнали от други страни, а не само от Ирак.

Един от контактите, на които разчиташе най-много, беше офицер от египетската армия. Беше замесен в тъмни дела и тя го познаваше само като Полковника. Преди по-малко от седмица той й се обади с новината, че колекцията от иракски предмети, които тя търсеше, е била предложена за продажба от един дребен крадец на име Хасан. Карина каза на офицера, че ще се срещнат след четирийсет и осем часа, изпрати му депозит и му каза да ги купи, без дори да ги е виждал.

Споразумението с фондация „Балтазар“ изискваше Карина да ги уведомява за всяко събитие. Тя се обади на Беноа с новината за Хасан и той й обеща да я предаде по-нататък. Преди да се качи на самолета за Кайро, Карина се обади на професор Назир в Багдад и му каза, че е близо до връщането на антиките.

Назир се зарадва, но в Ирак все още цареше хаос и той се притесняваше, че колекцията няма да е на сигурно място там. Опитваше се да намери средства за разработване на ефективна система за поддържане на архив на колекцията в музея. Прие с ентусиазъм предложението на Карина да използват предметите, за да привлекат дарения. Каза, че е готов да подпише документ, с който й дава право временно да ги задържи, и да се свърже с иракското посолство във Вашингтон, за да предупреди дипломатите за възможността за обиколка за показване на колекцията.

Когато Карина пристигна в Египет, събитията се развиха бързо. Докато обядваха в хотел „Шератон“ на брега на Нил, Полковника й съобщи, че вече е придобил колекцията, и галантно й плати обяда, след като тя му даде остатъка от сумата по сделката. Същата нощ в един склад на доковете на пристанище „Саид“ тя изчака нетърпеливо камиона, който пристигна малко след полунощ.

Артефактите в камиона бяха покрити с пръст, но бяха в прилично състояние. Карина ги огледа набързо на светлината на фенерче и нахвърли описание и номер за всеки предмет. Една от по-големите антики беше статуя на мъж с поличка и островърха шапка. Бронзовата повърхност на статуята беше покрита с мръсотия от брадатото лице до котката в краката му. Статуята не беше в списъка й с артефакти, но омачкано парче хартия, привързано към едната ръка, я идентифицираше като „Навигатора“. След като похарчи още една част от богатството на Балтазар на митницата, Карина уреди да качат артефактите на товарен кораб, който заминаваше за Италия.

Самата тя отлетя за Салерно, изпревари кораба и уреди товарът да замине за Съединените щати на борда на „Оушън Адвенчър“. Докато нервно чакаше предметите да бъдат докарани от Египет, Карина уточни плановете за обиколката на колекцията с Назир и посолството. Когато корабът най-после пристигна, тя се обади на Беноа и му съобщи, че антиките са у нея и ги подготвят за обиколка. В гласа му прозвуча странно разочарование, но по-късно й се обади и й каза, че се е консултирал с Балтазар, който я поздравява за свършеното. Карина реши повече да не изпуска артефактите от очи и нае каюта на контейнеровоза.

По време на обиколката се спря и надникна от един проход между редиците контейнери, за да се увери, че боядисаният в синьо контейнер още е там. После продължи към носа на кораба, където я блъсна вълна от леден вятър.

Докато вечеряха предишната вечер, капитанът й каза, че обичайната скорост на кораба е осемнайсет възела. Щеше да намали, когато приближат към Нюфаундленд и навлязат в района, познат като „Алеята на айсбергите“. Това предупреждение предизвика у нея повече любопитство, отколкото страх.

Тя се спря на носа на контейнеровоза и се огледа за айсберги. В сивото море се носеха само ледени блокове с големина на дънери. Карина беше навлечена с няколко ката дрехи, но те не успяваха да попречат на ледените пръсти на вятъра да гъделичкат ребрата й. В столовата я очакваха горещо кафе и бъркани яйца. Тя обърна гръб на откритото море и тръгна покрай левия борд.

Беше изминала около две трети от пътя към мостика, когато през плискането на вълните в корпуса чу някакво бръмчене. Вдигна глава и видя два хеликоптера, които летяха близо един до друг, на стотина метра над водата. Приближаваха се бързо към кораба. На черните им корпуси не се виждаха никакви отличителни знаци.

Внезапното им появяване я учуди. Корабът се намираше на сто мили от най-близката суша. Спомни си, че някъде наоколо има нефтени сонди — така бе споменал капитанът. Хеликоптерите навярно бяха на компанията, която притежава някоя от тези платформи.

Хеликоптерите прелетяха над кораба толкова ниско, че почти докоснаха мачтата, започнаха да правят виражи във формация близо един до друг и да обикалят плавателния съд като хищни птици във все по-стесняваща се спирала, преди да изчезнат от погледа на Карина. Звукът от въртене на ротори заглъхна. Очевидно хеликоптерите бяха кацнали върху редиците контейнери.

Карина беше сигурна, че когато отиде в столовата, ще разбере кои са посетителите. Тя продължи спокойно напред, но след миг се закова на място. От горната част на един от контейнерите се показа фигура, която се спусна с въже и скочи на палубата. Още три фигури слязоха с двойно въже и й препречиха пътя. Лицата им бяха покрити с маски. Бяха облечени в плътно прилепнали черни униформи, а в ръцете си държаха късоцевни автоматични оръжия.

Карина се обърна и побягна, но от контейнерите зад нея бяха слезли още четири фигури. Беше обградена. Един от непознатите я хвана за ръката и я обърна. След секунда завързаха грубо ръцете зад гърба й.

Опряха в гърба й дуло на оръжие и я поведоха към мостика. Към тях се приближиха още фигури. Карина разпозна двама филипинци от екипажа. Видя усмихнатите им лица и ситуацията й стана кристално ясна. Филипинците бяха съучастници на похитителите.

Нападателите се разделиха на две групи. Един от моряците се отправи към мостика заедно с четирима от нападателите. Другият поведе своята група по палубата. Цялата операция се извърши мълчаливо. „Знаят какво правят и какво искат“ — помисли си Карина. Но се втрещи, когато морякът я бутна към контейнера, в който се намираха нейните артефакти, и почука с кокалчетата на облечените си в ръкавици пръсти по металната повърхност.

Контейнерът беше притиснат между няколко други и нямаше как да бъде отворен. Един от нападателите обаче донесе метално куфарче и извади режеща горелка и кислородна бутилка. Сглоби горелката и нагласи пламъка на желаната сила. После нахлузи защитни очила, за да предпази очите си и методично започна да пробива дупка в страничната стена на контейнера.

От устните на Карина се изтръгна неволен вик, който предизвика незабавен отговор: един от похитителите й я стисна за ръцете и я ритна в глезена. Карина загуби равновесие, а не можеше да омекоти падането си с ръце. Свлече се на палубата, главата й се блъсна в студения метал и тя загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, лежеше по гръб в някакъв полумрак. Главата й пулсираше от болка. Обърна се на хълбок и видя, че е напъхана между две дървени кутии в контейнера, в който нахлуваше светлина от правоъгълната дупка с назъбени краища, оставена от горелката.

Помъчи се да се изправи, но не можеше да премести краката си и да намери опора със завързани ръце. От усилието й се зави свят. Докато лежеше на студения под, задъхана от напразните си опити, зърна някаква сянка. Един мъж надникна през дупката и впери поглед в нея. Бузите му бяха по детски закръглени, ала очите, които се взираха в Карина от херувимското му лице, блестяха с демоничен пламък.

Кръвта на Карина изстина. Това бе едно от най-ужасяващите лица, които бе виждала някога.

Изражението й навярно бе издало чувствата й, защото мъжът се усмихна.

С последните проблясъци на съзнание преди отново да припадне Карина осъзна, че се радва, че губи съзнание.