Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (18)

17

Уличното движение по улица „Пи“, където се намираше посолството на Република Ирак, беше натоварено. Пред триетажната къща „Бордман“ — исторически паметник от деветнайсети век в римски стил, се нижеше поток от лимузини и луксозни коли и от време на време спираше, за да избълва мъже в смокинги и жени във вечерни рокли.

Портиерът махна на едно такси да се приближи и да заеме мястото на потегляща дипломатическа лимузина и отвори вратата откъм мястото до шофьора. Отвътре излезе Карина Мечади. Гъвкавата й фигура бе обвита в дълга до глезена кадифена рокля в черно-кафяво — цвят, който подхождаше на разкошната й коса, прибрана във френски кок. Широкото деколте на роклята разкриваше прекрасната й кожа, на границата на благоприличието и изкусителността. Бял бродиран шал покриваше голите й рамене и подчертаваше кадифената й мургава кожа.

Тя благодари на портиера с усмивка, която накара ритъма на сърцето му на човек на средна възраст да се вдигне до нездравословно ниво, и последва останалите гости през красивата арка на входа. Един млад служител от посолството погледна към поканата й със златен ръб и отметна името й в списъка.

— Благодарим, че дойдохте на приема ни, госпожо Мечади. Посолството на Ирак ви приветства като наша гостенка.

— Благодаря — отговори Карина. — Радвам се, че съм тук.

Преддверието кънтеше от глъчката, създадена от разговорите на десетките гости. Карина обходи помещението с дръзките си сини очи и се зачуди дали да се задържи тук, или да се измъкне в някоя странична стая. Останалите гости забелязаха присъствието й и се обърнаха към нея. Гласовете им затихнаха.

Карина не беше висока, но притежаваше завладяващо физическо присъствие, което сякаш притегляше внимание. Дамите в стаята усетиха женския й магнетизъм и инстинктивно стиснаха ръцете на придружителите си. Отпуснаха се едва когато от тълпата се откъсна висок мъж на средна възраст и се запъти към гостенката.

Тракна с токове и се поклони галантно.

— Карина Мечади, Ангелът на антиките, ако не се лъжа.

Карина бе получила това звание благодарение на един анонимен автор на статия, публикувана в списание „Смитсониън“. Тя се усмихна любезно и пое контрола над разговора.

— Никога не съм обичала това описание, господин…

— Извинете, госпожо Мечади. Казвам се Антъни Саксън и се извинявам безкрайно, ако съм ви засегнал.

Той говореше с онзи едва доловим британски акцент, който някога се придобиваше в скъпите американски частни училища.

— Съвсем не, господин Саксън — отговори тя и протегна ръка. — Как ме познахте?

— Виждал съм снимката ви в много научни списания. Много се радвам да се запознаем лично.

Той пое ръката й и я целуна.

С изискания си външен вид, драматичен маниер на говорене и идеално ушитото сако Саксън приличаше на посланик от края на миналия век. Беше висок над метър и осемдесет и слаб като клечка. Гъстата му посивяваща рижа коса беше сресана назад и оформяше остър клин над челото, точно над гъстите вежди. Горната му устна бе украсена с тънки като молив мустаци в стила на филмовите звезди от 40-те години на ХХ век. Лицето му сияеше от придобития в пустинята загар.

— От дипломатическия корпус на Вашингтон ли сте, господин Саксън?

— Боя се, че не. Аз съм авантюрист по избор и писател и кинодеец по необходимост. Може би сте чели последната ми книга, „Мисия за царицата“ — добави той с надежда в гласа.

— Боя се, че не — отвърна Карина и тъй като не искаше да нарани чувствата на Саксън, бързо добави: — Често съм задълго в чужбина.

— Каква деликатност и в същото време каква честност! — тракна отново с токове Саксън. — Няма значение дали сте чували името ми, защото аз съм чувал вашето, особено във връзка с връщането на антиките, откраднати от Багдадския музей.

— Много сте любезен, господин Саксън — отговори тя и се огледа. — Предполагам, че не знаете къде мога да намеря Виктор Балтазар?

Веждите на Саксън се смъкнаха надолу.

— Балтазар всеки момент ще започне презентацията си в главната зала. За мен ще е удоволствие да ви покажа пътя.

Устните на Карина се разтвориха в развеселена усмивка.

— Вие сте истински викториански джентълмен — каза тя и пое ръката, която той й предложи.

— Предпочитам да мисля за себе си като за елизабетинец — мечове и сонети, но оценявам комплимента.

Той я поведе през оживената тълпа и я въведе в голямо помещение, украсено с драперии в кафяво и златисто. В единия край бе издигнат подиум, обкръжен от лампи, видеокамери и микрофони. На стената зад сцената висеше увеличена снимка на Иракския национален музей. Пред сцената бяха наредени редици луксозни столове.

Саксън се отправи към канапе за двама до една от стените отстрани на сцената. Със заговорнически шепот обясни, че оттук се виждат влизащите гости, а освен това човек може да се измъкне лесно, ако ораторите станат прекалено многословни.

Карина разпозна неколцина по-нископоставени служители на Държавния департамент, политици и журналисти. Неколцина мъже и жени от редиците на ерудитите по близкоизточни антики също й бяха познати. Изпита особено въодушевление, когато в помещението влезе професор Назир.

Тя стана и му помаха. Професорът прекоси залата с две крачки и лицето му се озари от широка усмивка.

— Госпожице Мечади, много се радвам да ви видя!

— Надявах се, че ще дойдете, професоре!

Тя се обърна към Саксън.

— Професоре, това е Антъни Саксън. Господин Саксън, професор Ясим Назир.

Саксън се изправи в цял ръст и се извиси над иракчанина.

— За мен е чест, че се намирам във ваше присъствие, доктор Назир. Добре съм запознат с работата ви в музея.

Назир грейна от удоволствие.

— Моля да ни извините — обърна се Карина към Саксън. — С доктор Назир имаме да си говорим за много неща. Дълго време не сме се виждали.

— Разбира се — съгласи се Саксън и с едно движение грабна две чаши за шампанско от подноса на минаващ сервитьор и подаде едната на Карина. — Ако мога да ви помогна с нещо, моля да ми съобщите.

Назир наблюдаваше как Саксън си проправя път през тълпата.

— Малко хора извън Ирак знаят, че съществувам — каза той, очевидно впечатлен. — Откога познавате господин Саксън?

— От около пет минути. Нападна ме от засада на вратата. Имам друг, по-важен въпрос: кога се видяхме с вас за последен път? Най-малко преди три години?

— Как бих могъл да забравя? Беше в музея в Багдад. Ужасно време!

— Съжалявам, че не се обаждах толкова често, колкото би трябвало.

— Почистихме сградата и благодарение на хора като вас, възстановяването на експонатите продължава. Получаваме дарения, но разходите ни са огромни. А и с тази продължаваща нестабилност в страната ще мине дълго време, преди на вратата ни да започнат да хлопат автобуси с туристи.

— Още една причина този прием да е толкова важен.

— О, да — ободри се той. — Много се зарадвах, когато се обадихте и казахте, че сте възстановили цяла група ценни артефакти. Тази идея за обиколка е гениална. И през ум не ми е минавало, че ще се озова тук заедно с толкова много от уважаваните си колеги. Ето, сега виждам един от тях. Помните ли доктор Шалауа?

Набитата жена, която се качваше на подиума, беше водещ експерт по асирийска археология. Бе облечена в традиционната мюсюлманска рокля, която стигаше до глезените й. Косата й бе покрита с шал. Тя се прокашля, за да привлече вниманието, и след като аудиторията утихна, се представи.

— Бих искала да благодаря на посолството за организирането на този прием, както и на нашите гости за финансовата и моралната им подкрепа. Първият ни лектор въплъщава духа на великодушието, което е от жизненоважно значение в усилията ни отново да превърнем музея в една от най-големите културни институции в света. За мен е чест да ви представя Виктор Балтазар, президент на фондация „Багдадски музей“.

Доктор Шалауа даде тон за ръкоплясканията. Един мъж стана от предния ред и се качи на подиума, за да се ръкува с нея.

Карина нямаше представа как изглежда Балтазар — той имаше талант да пречи на снимките си да се появяват пред широката общественост. Не знаеше какво да очаква, но със сигурност не беше подготвена за този мъж с могъщо телосложение в специално ушит смокинг, който застана на подиума. Масивната глава й напомняше на дог. А после пред очите й Балтазар се преобрази. Яростната ухилена гримаса се превърна в сърдечна усмивка, а светлите очи сякаш установиха контакт с всеки човек в залата.

Когато ръкоплясканията най-после заглъхнаха, той заговори с дълбок мелодичен глас:

— За мен е чест, че съм поканен да говоря пред тази забележителна аудитория. Всички вие бяхте част от усилията да върнем антиките, откраднати от Иракския национален музей в Багдад.

Изчака заглъхването на втората вълна от аплодисменти и продължи:

— Моята фондация беше само една брънка от веригата. Благодарение на вас връщането на много артефакти продължава и днес. Музеят възстановява лабораториите си за консервация, обучава служителите си и събира база данни. Предстоящата обиколка, финансирана от фондация „Балтазар“, ще осигури, надяваме се, допълнително финансиране за музея. Съжалявам, че трябва да напусна приема, преди да имам възможност на благодаря на всеки един от вас поотделно, но с нетърпение очаквам да работя заедно с всички ви в подкрепа на тази благородна кауза.

Той изпрати въздушна целувка на аудиторията, слезе от сцената и се отправи към вратата. Карина побърза да излезе от залата и да го настигне.

— Извинете, господин Балтазар! Знам, че бързате, но се чудех дали не можете да ми отделите минутка.

Устните на Балтазар се извиха в чаровна усмивка.

— Би било неучтиво, а също така и глупаво, да отхвърля една най-обикновена молба от страна на толкова красива жена, госпожице…?

— Много мило от ваша страна. Казвам се Карина Мечади.

На лицето на Балтазар се появи замислено изражение.

— Госпожица Мечади! Каква изненада! Чух, че сте упорита като булдог, и си представях, че сте дребна и яка жена на средна възраст, може би с мустаци — той прокара показалец по горната си устна.

— Съжалявам, че ви разочаровах — отговори Карина.

— Съвсем не. Разочарован съм само от това, че трябва да тръгвам. С какво мога да ви помогна?

— Просто исках и аз да благодаря и на вас, и на фондацията ви, задето подпомагате усилията ми.

— Няма защо. Сега съжалявам, че не се запознахме лично по-рано и че досега общувахме само чрез посредници. Деловите и благотворителните ми интереси отнемат много време.

— Напълно ви разбирам.

— За мен това е голямо облекчение. Очевидно сте родена за детектив. В полицията ли сте се обучавали?

— Отначало работех като журналист. Съобщавах за кражби на някои големи творби на италианското изкуство, които в крайна сметка се озоваваха в европейски или американски музеи. Колкото повече научавах за замесването на академичните институции и музеите в незаконната търговия, толкова повече се ядосвах. Не след дълго започнах да се опитвам да открия изчезнали предмети, вместо само да пиша за тях.

— Доколкото разбирам, работата ви не е лишена от опасности. От Беноа разбрах за нападението и опита за кражба на един артефакт. Това е нечувано! Цяло чудо е, че не сте пострадали.

Тя кимна.

— Сега нямаше да съм тук и да говоря с вас, ако не беше Кърт Остин.

— Не съм чувал това име.

— Господин Остин работи в Националната агенция за морско и подводно дело. Предпочита да не привлича вниманието към себе си, но той е този, който ми спаси живота, кораба и отдавна изчезналите иракски артефакти. Един от нападателите го простреля. Слава богу, само го рани.

— Изглежда, Остин е забележителен джентълмен — отбеляза Балтазар. — Как е станало така, че е бил на борда на кораба?

— Чиста случайност. Пътувал е с друг кораб, който е бил наблизо.

— Забележително. Бих желал някой ден да се запозная с него и да му благодаря.

— Мога да го уредя.

— Удивен съм, че съумяхте да откриете толкова много от иракските антики. Как го постигнахте?

Карина си помисли за безбройните информатори, които си бе създала, за щедро раздадените подкупи и за изпълнените с нежелание правителствени чиновници, които бе пришпорвала безмилостно, докато се съгласяха с исканията й само за да се отърват от нея.

— Дълга история — вдигна рамене тя. — До голяма степен успехът ми се дължи просто на случайността на раждането ми. Имам корени и в Европа, и в Африка, което ме улесни в усилията ми да създам контакти и на двата континента.

— Африка, казвате? Да разбирам ли, че баща ви е италианец?

Тя кимна.

— Дядо ми също. Воювал е в армията на Мусолини при завладяването на Етиопия. Точно тогава се запознал с баба ми. Майка ми така и не научила името му — само, че баща й е италианец. Когато се преместила в Италия, където съм родена, променила моминското си име, Мекада, за да звучи по италианско.

— Мекада? Прекрасно име.

— Благодаря. Доколкото разбирам, не е необичайно в Етиопия.

За миг Балтазар се замисли. После отново проговори:

— Кажете ми, госпожице Мечади, какви са плановете ви за близкото бъдеще?

— Ще се заема с организирането на обиколката на артефактите. Намират се в „Смитсониън“ и се охраняват. Ще осигуря данни за произхода им, както и информация за историята им, която да използват при изложбите. Имам уговорени срещи с хора, които ни предложиха помощта си. Утре заминавам за Вирджиния, за да се срещна с Джон Бенсън, фотограф от „Нешънъл Джиографик“, който е присъствал при откриването на статуята, известна като Навигатора. Може би ще можете да се отбиете и да видите статуята, както и другите експонати в колекцията.

— Звучи ми добре. Признавам, че съм новак в археологията, но притежавам един-два експоната. Всичките законни, държа да добавя. С удоволствие ще ви ги покажа на обяд или вечеря.

— Много ще се радвам, господин Балтазар.

— Прекрасно! Когато ви остане малко свободно време, се обадете във фондацията. Те ще знаят програмата ми.

Двамата се ръкуваха и Балтазар спря, за да се сбогува с посланика и още няколко от служителите в посолството. Карина се обърна, за да се върне в приемната, и се сблъска със Саксън, на чието лице бе изписана озадачена усмивка.

— Видях, че говорите с господин Балтазар — каза той.

— Господин Балтазар е главната причина, поради която дойдох на приема. Очарователен е.

— Знаете ли откъде идват парите, които раздава?

— Не, знам само, че притежава минни компании.

— Точно така. Това е официалната версия. Балтазар е шефът на минерален картел, в който влиза най-големият конгломерат за експлоатиране на златни мини в света. Той е противоречива фигура. Обвиняват го, че компаниите му унищожават околната среда и провалят живота на бедните местни жители в половин дузина страни. Това, което много хора обаче не знаят, е, че Балтазар притежава една от най-големите частни охранителни компании в света. Наемници.

Когато проучваше миналото на Балтазар, самата Карина се бе натъкнала на неласкави оценки за него, но така копнееше за помощта на фондацията, че омаловажи значението им.

— Това, което знам е, че проявява изключителна щедрост, когато става въпрос за иракския музей.

— Разбирам. Когато става въпрос за висшето благо, няма значение, че се заплаща с кървави пари и тъй нататък.

— Нямам нужда от уроци по етика! — отсече Карина с пламнали от гняв очи.

Саксън усети яда й.

— Не, наистина нямате. Отново ви моля да приемете извиненията ми. Всъщност исках да говоря с вас за антиките, които сте открили. По-специално за статуята, наречена Навигатора.

Карина се зачуди дали Саксън не е подслушал разговора й с Балтазар, но осъзна, че докато говореха, никой не беше достатъчно близо, за да чуе каквото и да било.

— Значи знаете за статуята?

Той кимна.

— Знам, че е бронзова статуя в почти естествен ръст, открита при разкопки в Сирия преди няколко десетилетия. Изобразява моряк и се смята, че е финикийска, но има съмнения, поради което е била запратена в мазето на Багдадския музей. Там събирала прах години наред, преди да я отмъкнат крадци по време на нахлуването на американците през 2003-та. Оттогава местонахождението й е неизвестно, докато наскоро не сте я открили заедно с група от други изчезнали артефакти.

— Невероятно! Откъде знаете толкова много за статуята?

— Търся този неуловим господин още откакто чух да го споменават за пръв път, докато правех проучванията си за Соломон. В Кайро почти успях да се сдобия с него, но вие бяхте една стъпка преди мен. Между другото, поздравления.

— Защо се интересувате толкова много от този артефакт?

Той разпери ръце.

— Ако бяхте чели книгите ми, нямаше да ми зададете този въпрос.

— Ще ги включа в списъка си за четене — Карина не си направи труда да прикрие неудоволствието, което предизвика у нея престорената срамежливост на Саксън.

— Ще си заслужава — ухили се той.

Най-накрая й писна от самодоволството му.

— Извинете ме!

— Извинена сте. Но не забравяйте предупреждението ми: много внимавайте в сделките с Балтазар.

Без да обръща внимание на думите му, Карина се запъти към професор Назир.

Саксън я проследи с поглед. На лицето му бе изписана усмивка, но тревогата в очите му не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.

 

 

Когато Балтазар излезе от иракското посолство, до тротоара спря една черна лимузина „Мерцедес“. Шофьорът излезе и избута с рамо портиера, за да отвори вратата на колата. Портиерът беше бивш морски пехотинец, който не се плашеше лесно. Разгневен, задето бе загубил бакшиша, той понечи да протестира, но надареният с мощно телосложение шофьор го изгледа така, че думите не излязоха от устата му. Секунда по-късно изсвистяха гуми и лимузината потегли.

— Добър вечер, господин Балтазар — каза шофьорът. — Добре ли мина приемът?

— Да, Адриано. Толкова добре, че почти забравих за разгрома край Нюфаундленд.

— Много съжалявам, господин Балтазар. Нямам оправдание за провала си.

— Може би ще мога да ти го осигуря, Адриано. Казва се Кърт Остин. Работи за НАМПД. Остин е човекът, провалил нападението.

— Откъде този Остин е знаел за плановете ни?

— Не е знаел. Фактът, че е бил наблизо, е само злощастно съвпадение. За твоя жалост, този господин Остин е много смел. Както и голям късметлия. Успял си само леко да го раниш.

Адриано си спомни бързия поглед, който бе хвърлил на Остин през мерника на оръжието си и по-късно в пилотската кабина на хеликоптера, който известно време бе следил рудовоза.

— Искам да говоря с господин Остин.

— Сигурен съм! — подсмихна се злобно Балтазар. — Но си имаме по-важна работа. Разбрах, че у един фотограф от „Нешънъл Джиографик“ има снимки, които не бива да излязат на бял свят. Искам да ми ги набавиш.

— Искате ли да се отърва от фотографа?

— Само ако се наложи. И го направи така, че да прилича на злополука. Бих предпочел просто да вземеш снимките.

— Ами жената?

Балтазар си представи лицето на Карина. Той беше мъж, способен да сложи край на човешки живот, когато това го устройваше, но у Карина имаше нещо, което сякаш не се забелязва на пръв поглед.

— Ще я оставим жива дотогава, докато е полезна. Искам пълно проучване на миналото й.

— Тогава може ли аз да се заема с Остин? Двамата с него имаме сметки за уреждане.

Балтазар въздъхна тежко. Жестокостта ни най-малко не го притесняваше. Той беше класически психопат и като такъв беше лишен от способността да изпитва съпричастност. Хората съществуваха, за да ги използва и после да ги захвърли. Но предложението на Адриано показваше самостоятелна мисъл от страна на служител, а това, което изискваше Балтазар, бе пълно подчинение. Същевременно обаче изпитваше известно съчувствие към нуждата на Адриано от отмъщение. И той имаше сметки за уреждане с Остин.

— Искам да разбереш какво знае, Адриано. По-късно можеш да се заемеш с него. Обещавам.

Адриано затвори очи и сви и отпусна дебелите си пръсти.

— По-късно! — повтори той, сякаш самото изричане на думите му доставяше удоволствие.