Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (27)

26

Със своята скорост от над осемстотин километра в час тюркоазеният самолет „Чесна Сайтейшън“ стигна до Истанбул за три часа след кратък престой за презареждане в Париж. Летателната машина със скосена опашка докосна настилката на международното летище „Кемал Ататюрк“ и бавно се отдалечи от главния терминал. Шестимата пътници минаха през специален вход и от персонала на летището учтиво ги преведоха по-бързо през митницата.

Подводницата на Дзавала беше пристигнала по-рано със специален товарен самолет на НАМПД и я бяха прибрали в един от складовете на летището. Джо искаше да я огледа и да види как е понесла пътуването. Той съобщи на Остин, че ще хване такси до разкопките, след като уреди да транспортират подводницата дотам.

Два вана очакваха пристигането им. Единият щеше да откара багажа им в хотела, а другият щеше да тръгне направо за разкопките. Учените от НАМПД нямаха търпение да ги разгледат. Началникът на екипа беше ветеран в морската археология. Казваше се Мартин Ханли.

По време на трансатлантическата част от полета той беше обяснил защо трябва да бързат: беше идвал до Истанбул на предварително проучване, за да види пристанището, построено още по времето, когато градът се е наричал Константинопол. Бяха го открили в Йеникапъ, от европейската страна на тесния пролив Босфор, когато бяха съборили някакви незаконни бараки, за да построят железопътна гара. Бяха го кръстили Теодосиево пристанище.

Археологическите разкопки можеха да забавят изграждането на тунел, свързващ европейската и азиатската част на града. Ханли и турските археолози се притесняваха, че в бързината да се приключи с разкопките може да подминат важни находки. Ханли се беше върнал във Вашингтон, за да събере екипа си.

Турските учени поздравиха сърдечно американските си колеги. В калния участък вече се работеше по двайсет и четири часа на ден.

— Сигурни ли сте, че не искате да останете? — попита Ханли. — Открили са църква, осем лодки, обувки, котви, въжета и част от старите градски стени. Кой може да каже какви съкровища ще открият още?

— Благодаря. Може би, след като поразгледаме забележителностите.

Остин спря такси, което ги откара до „Кенеди Кадешъ“, прочутият булевард, който минава по брега на Босфора. Опашка товарни кораби, в която не се виждаше пролука, се бе строила и чакаше реда си да мине през оживения проток, който свързва Черно и Средиземно море. Остин се обърна към Карина и попита:

— Откога познаваш турската си връзка?

— От около година. Джамил ми помогна при връщането на съкровища от Анатолия, откраднати от двореца Топкапъ. Преди е бил контрабандист. Твърди, че не е търгувал нито с оръжия, нито с дрога. Цигари, различни уреди — всичко, което се обмитява прекалено високо.

— Свързан ли е с турската мафия?

Тя се разсмя.

— Питах го. Каза, че в Турция всички са от мафията. Досега много ми е помагал, но е… — за миг английският на Карина й изневери. — Как го казвате? Загадъчен.

— Да, досетих се. Сигурна ли си, че ни е уговорил среща при „обърнатата с главата надолу жена с каменни очи“?

— Напълно! Обича да говори с гатанки. Понякога е доста влудяващо.

Остин помоли шофьора да ги закара до Синята джамия. Там слязоха от таксито и прекосиха оживената улица.

— Ако не греша, ще намерим приятеля ти точно под краката си — каза Остин.

— Май той не е единственият, който обича да говори с гатанки.

Остин отиде до една будка и купи два билета за Еребатан сарай. После слязоха по едно стълбище. Хладният влажен въздух, който облъхна лицата им, им се стори приятен след жегата в града.

Намираха се в огромно, слабо осветено помещение, което приличаше на подземен дворец. В зеленикавата вода, която покриваше пода, се стрелкаха риби. Между редиците колони минаваха издигнати пешеходни пътеки от дърво. Някъде отдалече се носеше класическа музика. От десетина различни места се чуваше капене на вода.

— Римляните са построили тези цистерни, за да осигурят запаси от вода за Големия дворец — обясни Остин. — Византийците ги открили, когато хората започнали да ловят риба през дупки в пода на домовете си. Каменната дама е натам.

Двамата стигнаха до края на една от пътеките и слязоха на по-ниска платформа. Две дебели колони лежаха върху бази, на които бе изваяно лицето на Медуза. Едното лице бе обърнато настрана, а другото — с главата надолу. Покрай тях минаваше неспирен поток от туристи, които спираха да снимат тази забележителност и после продължаваха по пътя си.

Най-накрая, освен Остин и Карина край колоните остана само още един човек — мъж на средна възраст, когото бяха забелязали още с идването си. Носеше фотоапарат, но не го беше използвал. Беше облечен в тъмен панталон и бяла риза с къс ръкав без вратовръзка — стандартното облекло за много турци. Въпреки че цистерната беше слабо осветена, мъжът носеше слънчеви очила, които приличаха на авиаторски.

— Според вас защо римляните са поставили главите на Медуза в такова странно положение? — обърна се той към Карина на английски с лек акцент.

Карина огледа базите на колоните.

— Може би е шега. Едното лице гледа към света такъв, какъвто трябва да е, а другото — към света такъв, какъвто е — с главата надолу.

— Отлично! Случайно да се казвате синьорита Мечади? — попита мъжът.

— Джемил?

— На вашите услуги! — потвърди с усмивка той. — А това навярно е приятелят ви, господин Остин.

Остин се здрависа с турчина. След като чу за подвизите на Джемил в подземния свят, очакваше да види някой герой от разказите на Деймън Ръниън^[1] с лек турски привкус. Насреща му обаче стоеше човек, който можеше да мине за нечий любим чичо.

— Много се радвам да се запознаем след всичките ни сделки, сеньора Мечади. С какво мога да ви помогна?

— Търсим една статуя, която е идентична с друга, открадната от Иракския национален музей.

Джемил хвърли поглед към нова група туристи и предложи да се поразходят. Докато вървяха между колоните, той каза:

— В последно време през Истанбул минават много стоки от Багдад. Подбиват цените. Имате ли снимка?

Остин му подаде статуетката на Навигатора.

— Това е умален модел. Истинската статуя е с почти човешки ръст.

Джемил извади от джоба си лупа-фенерче и огледа статуетката. Подсмихна се.

— Надявам се, че не сте платили прекалено много за този артефакт.

— Познат ли ви е? — попита Карина.

— О, да! Елате.

Джемил ги поведе към изхода и тримата излязоха обратно на ярката слънчева светлина. Капалъ Чарши беше само на няколко спирки с трамвай. Озоваха се в лабиринт от стотици магазини, ресторанти, кафенета и някогашни места за посрещане на кервани, наречени ханове. Любезно-агресивни собственици се въртяха като паяци^[2] наоколо, готови да се нахвърлят върху минаващите туристи и да ги убедят да се разделят с турските си лири.

Тримата минаха през портата Чаршикапъ и поеха през горещия, лишен от вентилация лабиринт от покрити улици. Джемил вървеше уверено, сякаш имаше вграден радар. Отведе ги в сърцето на базара и спря пред малък магазин.

— Merhaba^[3] — обърна се той към един мъж на шейсет и няколко години, който седеше пред магазина, пиеше чай и четеше вестник.

Мъжът се усмихна широко, остави вестника, стана от стола и стисна ръката на Джемил.

— Merhaba! — отговори той.

— Това е Мехмед — представи го Джемил. — Той ми е стар приятел.

Мехмед извади удобни възглавници, за да се настанят гостите, и наля чай на всички. Двамата с Джемил заговориха помежду си на турски. Няколко минути по-късно Джемил помоли Остин да му даде статуетката и я подаде на Мехмед. Продавачът огледа миниатюрния Навигатор и енергично кимна. Жестикулирайки оживено с ръце, покани всички да влязат в магазина.

Лавиците и подът бяха покрити с килими, бижута, кутийки чай, шалове, керамика и червени фесове. Мехмед се отправи към лавица, отрупана с керамика, и сложи фигурката до четири други. Петте бяха напълно еднакви.

— Мехмед казва, че може да ви ги предложи много изгодно — обърна се към тях Джемил. — Обикновено вървят по осем лири, но той е готов да смъкне до пет, ако купите повече от една.

— А Мехмед спомня ли си дали преди няколко години е продал една от тези фигурки на американски фотограф? — попита Остин.

Джемил преведе въпроса, а после и отговора.

— Мехмед е турчин. Спомня си всяка продажба, която е извършил. Помни много добре онзи репортер, особено с тази покупка, защото подобни вещи вървят бавно. Но е стар и в последно време паметта му не е много добра.

— Може би ще успея да я освежа — каза Остин. — Ще купя всички статуетки.

Грейнал от радост, Мехмед внимателно уви фигурките в хартия, сложи ги в найлонова торба и я подаде на Карина.

— Приятелят ви може ли да ни каже откъде се е сдобил с тези статуетки? — попита тя.

Мехмед обясни, че ги е купил на юг, където живеела майка му. Казвал на купувачите, че са евнуси от харема. Имало още какво да се желае от изработката, а подробностите никак не били изпипани, но той харесвал стареца, който ги правел. Купувал по една партида всеки път, когато посещавал старата си майка, тоест веднъж месечно. Майсторът ги продавал в изоставеното село — така им обясни.

— Къде е то? — попита Остин.

Джемил отговори:

— Нарича се Каякой, близо до град Фетие е. Било е гръцко село до подписването на Лозанския договор през 1923 година. Тогава гърците се върнали в Гърция, а живеещите в Гърция турци дошли в Анадола. После станало голямо земетресение и турците напуснали селото. Сега е туристическа атракция.

Остин попита за името на стареца. Мехмед ги увери, че ще си спомни, но предложи преди това Остин и красивата дама да поразгледат магазина. Остин схвана намека: купи копринен шал за Карина и фес за себе си, макар че никой самоуважаващ се турчин за нищо на света не би допуснал да го видят с фес на главата.

След като се сбогуваха с Мехмед, по предложение на Джамил се отправиха към квартала на „Света София“, за да обядват в един ресторант с градина и приятни сенници. Докато чакаха поръчката си, Джемил каза:

— Съжалявам, че изминахте целия този път за нищо.

— Аз не съжалявам — отговори Карина. — Така успяхме да се запознаем лично и имах възможност да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. А освен това не сме приключили.

— Но нали видяхте, че фигурките са само за продажба на туристи.

Остин подреди статуетките на масата.

— Колко далеч се намира градът, където ги правят?

— На Тюркоазения бряг е. На около осемстотин километра оттук. Да не мислите да удължите посещението си в Турция?

Остин вдигна една фигурка.

— Искам да говоря с човека, който е създал това.

— Аз също — допълни Карина. — Възможно е да е използвал модел в естествен ръст.

— Тази статуя сигурно е много ценна.

— Може би — отговори Остин. — А може би не е.

— Разбирам, че трябва да сте дискретни — каза Джемил и стана от масата. — Далиран е само на около един час от тук със самолет. Оттам може да се стигне с кола до Каякой, пътят не е лош. А сега ме извинете, ще тръгвам. Ако ви трябва помощ, обадете ми се. Имам много познати в Истанбул.

Няколко минути след като Джемил си тръгна, Остин и Карина станаха от масата, взеха такси и се върнаха в хотела. Рецепционистът намери две места за първия полет до Далиран на следващата сутрин, уреди и подробностите около наемането на кола. Докато стояха във фоайето на хотела, Карина попита:

— А сега какво следва, господин Гид?

Остин се замисли и накрая каза:

— Мисля, че мога да ти предложа нещо, но няма да е по популярните туристически маршрути.

Едно такси ги закара обратно на разкопките. Остин попита Ханли дали не му трябват доброволци. Той им възложи да прецеждат кал през цедките. Карина като че ли нямаше нищо против да се омаже от главата до петите с кал от Босфора и подскачаше като развълнувана ученичка всеки път щом извадеха от мръсотията монета или счупен керамичен съд.

Продължиха да работят до късно през нощта, когато пристигна ванът, за да откара екипа от НАМПД в хотела. Докато се влачеха през фоайето, Остин и Карина бяха толкова уморени, че почти не забелязаха двамата мъже, които седяха в меки фотьойли и четяха списания. Нито пък осъзнаха, че два чифта очи проследиха всяка тяхна стъпка от вратата до асансьора.