Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (48)

47

Като използваха въжето на шамандурата за ориентир, Гамей и Дзавала бързо се отправиха надолу с отработени движения на краката. Бистрата повърхност на езерото се оказа измамна. Зеленикавокафявата вода потъмня и стана почти непроницаема. Виждаха едва на няколко метра пред себе си и то като в мъгла. Мътният мрак поглъщаше светлината от фенерчетата им и приглушаваше яркото жълто на водолазните им костюми.

На около метър от дъното двамата заплуваха внимателно в кръг, за да не вдигат облаци тиня. Погледнаха компаса и заплуваха на запад, докато не видяха в тъмнината през очите им да изниква неясен силует. Светлината от фенерчетата се отрази от някаква вертикална повърхност. През гъстата растителност, покрила външната стена на двуетажния хотел, се показаха плочи. Риби се стрелкаха през избитите прозорци, които приличаха на празни очни орбити на череп.

Подводният комуникатор на Дзавала изпращя. Разнесе се глас, подобен на гласа на Доналд Дък.

— Добре дошъл в приветливия хотел „Голд Стрийм“ — каза Гамей.

— Всяка стая предлага изглед към водата — допълни Дзавала. — Но май сега не е туристическият сезон. Няма навалица.

Макар че сградата не беше голяма, мансардният покрив и каменната конструкция й придаваха особено величие, въпреки сравнително скромните й размери. Гамей и Дзавала се плъзнаха над широката предна тераса. Портикът бе рухнал. Зелена слуз покриваше гниещото дърво, където гостите някога бяха седели на люлеещи се столове и бяха вдишвали свежия провинциален въздух.

Двамата надникнаха през входа. Тъмнината бе непрогледна, а студът, който ги лъхна, проникна през водолазните им костюми. Заплуваха към задната част на сградата. Дзавала насочи фенерчето си към едноетажна пристройка, долепена в задната част на хотела.

— Това може да е била кухнята и помещенията за персонала — предположи той.

— Прав си — съгласи се Гамей. — Мисля, че виждам от покрива да стърчи комин.

Спуснаха се над едно плавно нанадолнище, покрито с водна растителност. В края му започваха широки каменни стъпала. Пред тях имаше каменна площадка, пред която някога бяха връзвали лодките за пещерата. Гранитните стълбове все още стояха там. Гамей и Дзавала се гмурнаха в отворената паст, която ги очакваше.

Сталактитите и сталагмитите в пещерата бяха изронени като зъби на старо куче, а езерната растителност криеше някога блестящите им цветове. Невероятните скални образувания загатваха за странния свят, който бе посрещал туристите в началото на миналия век.

След като преплуваха около половин километър срещу леко течение, Дзавала и Гамей стигнаха до края на пещерата. Пред тях се изпречиха огромни скални блокове, които, изглежда, се бяха срутили от тавана. Нямаше как да продължат по-нататък и се върнаха до входа на пещерата. Сега, когато плуваха по течението, стана доста бързо.

След няколко минути излязоха от пещерата и се отправиха отново към хотела. Дзавала мина покрай външната стена на кухнята и стигна до широк портал. Мина през него, следван плътно от Гамей. Помещението, в което се озоваха, бе доста просторно — най-вероятно е било трапезария. Дзавала заплува покрай стените, докато намери врата, и двамата с Гамей влязоха в съседното помещение. Фенерчетата им осветиха празни шкафове и големи мивки. Купчината ръжда в ъгъла можеше да е била готварска печка. Двамата огледаха всеки квадратен сантиметър от пода. Не видяха нищо, наподобяващо капак на отвор.

— Чудя се дали не са ни метнали^[1] — в буквалния смисъл — промърмори Дзавала.

— Не бързай да се предаваш — отговори Гамей. — Старият кухненски служител е бил съвсем конкретен. Дай да видим и тази стая.

Тя преплува през един отвор, голям колкото една четвърт от кухнята. Около всички стени имаше наредени рафтове, което подсказваше, че помещението е било килер. Гамей се спусна надолу, докато маската на лицето й се озова само на сантиметри от пода, и след кратко търсене зърна правоъгълен участък, който стърчеше леко над останалата част от пода. Поизчисти тинята и под нея се показаха панти и ръждясал катинар.

Дзавала бръкна във водонепромокаемата чанта и извади извит лост, дълъг около трийсет сантиметра. Пъхна го под капака и изгнилото дърво се разлетя на парчета. Джо насочи лъча на фенерчето в шахтата. Тъмнината сякаш нямаше край.

— Не те чувам да казваш „Аз пръв“ — подкачи го Гамей.

— Ти си по-слаба от мен — отвърна Дзавала.

— Каква съм късметлийка!

Неохотата на Гамей бе само преструвка. Тя беше смел гмуркач и с радост би се сборила с Дзавала за шанса първа да стигне до мината. Но заедно с това се беше гмуркала достатъчно, за да знае, че трябва да бъде извънредно предпазлива. Гмуркането в пещера изисква желязно хладнокръвие. Всяко движение трябва да е премерено и грижливо обмислено.

Дзавала завърза единия край на тънко найлоново въже за крака на един шкаф, а другия — за лоста. Спусна лоста в шахтата, но той не стигна до дъното, дори след като въжето се размота петнайсет метра.

Гамей огледа облицованите с дърво стени на шахтата. Дървото беше меко, но й се струваше, че ще издържи. Отворът беше квадрат със страна около метър — имаше място за кислородната й бутилка, но щеше да мине едва-едва.

Гамей погледна към часовника на ръката си.

— Влизам! — заяви тя.

Гъвкавото й тяло се плъзна в отвора и тя изчезна в черната дупка. Кислородните бутилки закънтяха от ударите по стените и отчупиха от тях парченца дърво, но шахтата остана невредима. Дзавала гледаше как светлината от фенерчето на Гамей избледнява.

— Как е там долу? — поинтересува се той.

— Чувствам се като Алиса в заешката дупка.

— Зайци виждаш ли?

— Още нищо не съм видяла… охо!

Тишина.

— Добре ли си? — попита Дзавала.

— Повече от добре. Измъкнах се от тази теснотия. Сега съм в някакъв тунел или пещера. Слизай! След края на шахтата пропадаш три метра надолу.

Дзавала се пъхна в отвора и скоро беше при Гамей в някакво помещение на дъното на шахтата.

— Мисля, че това е продължение на пещерата с лодките — каза Гамей. — Намираме се от другата страна на падналите камъни.

— Нищо чудно, че управата на хотела се е притеснила. Реката е щяла да отнесе кухненските отпадъци в пещерата с лодките.

Дзавала заплува напред в пещерата, като опипваше с фенерчето си стените наоколо. След няколко минути скалните образувания изчезнаха.

— Намираме се в мина — каза той. — Виждаш ли следите от длета?

— Това може да е било източникът на златото, което са търсели гостите на хотела.

Дзавала насочи фенерчето към мрака пред себе си.

— Погледни!

В стената отляво се виждаше изсечен отвор на тунел.

Двамата поеха натам, за да проучат коридора. Беше висок около три метра и широк към метър и осемдесет. Над главите им се извиваше полукръгъл таван. В стената имаше отвори за факли.

След стотина метра тунелът се пресече с друг под прав ъгъл. Гамей и Дзавала обсъдиха следващата си стъпка. Възможно бе да са в лабиринт. Без въже, по което да се движат, лесно можеха да се загубят. Ограниченото количество кислород в бутилките им можеше да превърне едно грешно решение във фатално.

— Ти решаваш — каза накрая Дзавала.

— Подът на коридора от дясната ми страна е по-изтъркан — отговори Гамей. — Предлагам да тръгнем по него и да изминем сто метра. Ако не намерим нищо, се връщаме.

Дзавала кимна и двамата се гмурнаха в тунела. Плуваха, без да говорят, за да не хабят въздуха. И двамата знаеха, че с всеки удар на краката се приближават все повече към опасността. Любопитството обаче ги подтикваше да продължават. След около петдесетина метра тунелът свърши и те се озоваха в открито пространство.

Таванът и отсрещните стени на помещението бяха отвъд обхвата на фенерчетата им. Бяха стигнали до най-рискованата част от проучването си. Щеше да е лесно да се объркат в това голямо пространство. Решиха да ограничат проучването си до пет минути. Дзавала щеше да се заеме със същинското изследване. В нито един момент от този период единият от тях не биваше да излиза от лъча на другия.

Дзавала пое покрай стената.

— Стига! Не те виждам — предупреди го Гамей.

Дзавала спря.

— Добре. Сега се отдалечавам от стената. Подът е гладък. През това помещение може да са минали много хора. Нищо не подсказва за какво са го използвали.

Гамей отново го спря и той се обърна и влезе в обхвата на лъча й. Тръгна на зигзаг, за да огледа колкото може повече от пространството.

— Виждаш ли нещо? — попита Гамей.

— Ни… чакай!

Джо заплува към някаква безформена маса.

— Излизаш от обхвата ми! — предупреди го отново Гамей.

Светлината на фенерчето й се бе превърнала в зацапана точица. Щеше да е самоубийство да продължи още напред, но Дзавала не можеше да спре точно сега.

— Още един метър.

Тишина.

— Джо, едва те виждам. Добре ли си?

По комуникатора се разнесе развълнуваният глас на Дзавала:

— Гамей, трябва да видиш това! Остави фенера, за да отбелязва тунела, и тръгни по моя лъч. Ще го размахам.

Гамей изчисли, че имат точно толкова въздух, колкото да минат по тунела, да се качат през шахтата и да стигнат до повърхността.

— Нямаме никакво време, Джо!

— Само минутка!

Гамей беше известна с нецензурния си език, но сега запази мислите за себе си. Остави фенерчето на пода и заплува към движещата се светлина. Откри Дзавала до един кръгъл каменен подиум, висок около деветдесет сантиметра и с диаметър около два метра. Повърхността на платформата беше покрита с изгнило дърво и късчета жълт метал.

— Това злато ли е? — попита Гамей.

Джо вдигна към маската й жълто парче метал.

— Може и да е. Виж обаче кое привлече вниманието ми.

Докато отместваше парчетата дърво, Дзавала бе открил метална кутия, дълга около трийсет сантиметра и широка около двайсет. Релефните букви на капака й бяха отчасти покрити от черен слой, който Дзавала забърса с ръкавицата си. Той измърмори някакво възклицание на испански.

Гамей поклати глава.

— Не може да бъде! — промълви тя.

Но не можеха да отрекат това, което виждаха очите им. На капака на кутията беше щамповано име:

„ТОМАС ДЖЕФЕРСЪН“