Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (12)

11

Гумената лодка с плоско дъно подскачаше по вълните и се тресеше така, че зъбите на двамата мъже в нея тракаха. Дзавала можеше да спре подскоците, които приличаха на изскачане на риба от водата, ако намали скоростта, но тогава щяха да изостанат от контейнеровоза.

— Това нещо сякаш се движи на четири спукани гуми! — надвика Остин пискливия вой на извънбордовия мотор.

Отговорът на Дзавала беше удавен от гребена на една вълна, която се издигна и го блъсна в лицето. Той примигна, за да махне водата от очите си, и изплю тази, напълнила устата му.

— Проклети дупки!

Джо насочи лодката по-близо до контейнеровоза с опитна ръка. Натисна румпела, за да се противопостави на вълните, създадени от движението на огромния корпус. Ръката, с която държеше румпела изтръпна от усилието да удържа лодката в курса. Скоро лодката стигна почти до половината от дължината на огромния кораб. Бързата ръка и сигурното око на Дзавала бяха скъсили драстично разстоянието до огромния плавателен съд.

Контейнеровозът приличаше на легендарно чудовище — носеше се през морето и вълните се разбиваха във високия му нос. Силното течение от движението на кораба образуваше стена от бяла пяна между лодката и целта й: пилотският трап, висящ от палубата почти до водата. Палубата на „Адвенчър“ се извисяваше високо над водата. Въжената стълбичка стигаше до площадка на металния корабен трап, който се спускаше от палубата по борда.

Задачата, която си постави Остин, изглеждаше трудна, но не и невъзможна, докато преценяваше ситуация от борда на „Лейф Ериксон“. Но сега, когато приближиха, нещата изглеждаха другояче. „Оушън Адвенчър“ беше дълъг колкото полегнал небостъргач. На всичкото отгоре този небостъргач се движеше. Остин погледна към стръмния като крепостен вал корпус, който се надяваше да изкачи, и се запита дали не е надценил силите си.

Прогони от ума си тази тревожна мисъл, пропълзя до носа на лодката и заби пръсти в хлъзгавата мокра повърхност на гумените понтони. Когато беше готов, вдигна ръка и даде знак на Дзавала. Джо насочи лодката под ъгъл към стълбичката. Кипящата бяла пяна блъсна лодката назад като крава, която отблъсква муха. Дзавала отново трябваше да догонва.

Остин се вкопчи в носа, а Дзавала се помъчи да поддържа скоростта, без да се обръща напречно към вълните, които с лекота можеха да обърнат лодката. Студената пяна опари очите му и замъгли зрението му. Шумът от течението на водата, от извънбордовия двигател и от двигателите на кораба правеше комуникацията и дори мисленето почти невъзможни. Толкова по-добре. Ако се замисли за това, което се кани да извърши, Остин нямаше да го направи.

Остин усети, че започва да се уморява от това постоянно изблъскване на лодката от корпуса. Ако скоро не направи нещо, най-голямата му пречка щеше да е не друго, а изтощението.

В този момент уоки-токито му оживя.

— Кърт? Обади се! — викаше го капитан Доуи.

— Не мога! — изкрещя Остин в микрофона. — Зает съм.

— Знам. Гледам те. Току-що говорих с платформата. Въжетата на последната котва са оплетени. Сблъсъкът изглежда неизбежен. По-добре се махайте иначе ще се озовете в истински ад.

Остин взе мигновено решение. Посочи контейнеровоза и изкрещя през рамо:

— Платформата се е заклещила, Джо. Влизаме!

Дзавала вдигна палци и плавно завъртя румпела, за да доближи лодката на няколко метра от кораба. Силният прибой отново отблъсна малкия плавателен съд. Дзавала задържа лодката на гребена на кипящата вълна като хавайски сърфист, докато се озоваха малко по-напред от стълбичката.

Въжената стълбичка се беше омотала в осигурителните въжета, които висяха от двете страни на трапа. Дзавала включи на пълна газ. Лодката се наклони на една страна. Дзавала и Остин натиснаха с цялата си тежест на другата. Лодката се понесе по повърхността на разпенената вода, докато накрая се приближи до стълбичката, която се удряше в корпуса на кораба, толкова, че можеха да посегнат и да я сграбчат с ръце.

Лодката танцуваше по кипящата вода, а Остин се чувстваше като сьомга, плуваща срещу течението. Сега, когато най-накрая можеше да стигне до стълбичката, той застопори краката си под понтона на лодката, изхлузи спасителната жилетка и се поизправи. Имаше нужда от пълна свобода на движение, а жилетката така или иначе нямаше да му помогне, ако нещо се обърка. Разполагаше само с един шанс и ако не успееше, щеше да падне във водата и да бъде нарязан на парчета от витлото на „Адвенчър“.

Почувства как лодката хлътва надолу. Той вдигна ръце. Пръстите му бяха на сантиметри от долния край на въжето. Разстоянието между пръстите и стълбичката започна да се разширява. Май вече няма връщане назад. В този момент въжето изплющя и се люшна близо до Остин и той сграбчи най-долната стъпенка като акробат в летящ скок.

В мига, в който пръстите на Остин се сключиха около стъпенката, Дзавала завъртя лодката и я отдалечи от кораба, за да не се преобърне. Остин увисна на стълбата, посегна нагоре и сграбчи следващата стъпенка. Твърдата гума беше хлъзгава от водата. Едва успя да се задържи, когато следващата вълна се плисна около него и го дръпна надолу. Преодоля засмукването и бавно се изтегли нагоре.

Тежестта на тялото му намали люшкането на стълбичката, макар и леко, но осигурителното въже все още се въртеше свободно и се оплиташе. Ръката му се удари в стоманения корпус. Имаше чувството, че някой е потопил кокалчетата му в киселина. Но нямаше друг избор, освен да пренебрегне болката и да продължи да се катери.

Кърт наклони глава настрана, за да се опита да види на какво разстояние е от площадката на корабния трап. Беше стигнал почти до половината. Само още няколко стъпенки, и щеше да успее да се качи на малката платформа в началото на металните стъпала.

Той се вкопчи с едната си ръка в стъпенката пред лицето си, а с другата — в следващата, издърпа се нагоре и отново вдигна глава към кораба. Някой надничаше надолу измежду два тънки метални пръта, които стърчаха вертикално от палубата. Мургавото лице на мъжа бе обрамчено от непокорна коса, а устата му с дупка между зъбите бе отворена в широка усмивка.

Лицето изчезна и една ръка се протегна над ръба. Пръстите в края на ръката стискаха нож, а дългото му острие режеше въжената стълбичка.

— Ей! — провикна се Остин, защото не му хрумна нищо по-добро.

Ножът се поколеба, но се върна към работата си и бързо преряза едното въже. Стълбичката висна на една страна и Остин се блъсна в корпуса. От удара едва не падна, но се хвана още по-здраво за стъпенката и отново погледна нагоре.

— Мамка му! — измърмори той. Ножът режеше второто въже.

Остин посегна към осигурителното въже, което плющеше на вятъра, и се вкопчи в него с две ръце. Острието преряза второто въже на стълбичката, тя падна в бушуващото море и моментално изчезна.

Главата на Остин се люшна и се удари в корпуса на кораба. Пред очите му избухнаха цели галактики. Той отчаяно се помъчи да остане в съзнание — знаеше, че едно замахване на ножа към осигурителното въже ще го прати в гроба. Посегна и се вкопчи в най-долното стъпало на подвижното мостче, а после се завъртя и се мушна под платформата. Надяваше се доволният резач да не го види там.

За няколко секунди остана неподвижен. Когато усети, че повече не може да се държи, издърпа тялото си на платформата и запълзя на четири крака по стъпалата, докато се озова до вратичката във фалшборда. Оттам скочи на палубата и се приземи в тромава отбранителна стойка, но с радост установи, че никой не го дебне.

Той помаха на Дзавала, който се движеше успоредно на контейнеровоза. Дзавала му помаха в отговор.

Уоки-токито изпращя. Разнесе се обезумелият от притеснение глас на капитана:

— Добре ли си, Кърт?

Остин се чувстваше като току-що смляно месо за хамбургер, но отвърна:

— Чувствам се идеално, капитане. На кораба съм. С колко време разполагам?

— На около пет мили от платформата сте. Трябва да предвидиш време, за да може корабът да спре или да завие.

Остин се втурна към кърмовата надстройка, но някакъв ужасяващ звук го накара да се закове на място. Измежду редиците контейнери долетя писък на жена. Ужасът в гласа й накара косата му да настръхне.