Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (1)

Пролог

В далечна земя, 900 г. пр.Хр.

В перлената светлина на зората от мъглата изплува чудовище. Огромната глава с издължена муцуна и издути ноздри се насочи към брега, където някакъв ловец бе коленичил с опънат лък. Очите на мъжа бяха приковани в елена, който пасеше в тресавището. Леко бълбукане премина през въздуха и ловецът инстинктивно хвърли поглед към водата. В гърлото му се надигна вик на ужас, той захвърли лъка и хукна. Стреснатият елен изчезна сред дърветата, следван по петите от ужасения ловец.

Талазите мъгла се разделиха и от тях изплува огромен кораб. Червеникавокафявият корпус, дълг около седемдесет метра, бе покрит със завеси от водорасли. На извития му нагоре нос бе изваяна прекрасна дървена фигура на пръхтящ жребец. Точно зад нея стоеше мъж, който се взираше в малка дървена кутия. Призрачният силует на бреговата линия започна да се очертава по-ясно. Мъжът вдигна глава и посочи наляво.

Гребците последваха командата и с изящен завой корабът пое по нов курс — успоредно на гористата брегова линия. Моряците сръчно нагласиха квадратното платно на вертикални червено–бели ивици, за да компенсират промяната в посоката.

Капитанът беше на около двайсет и пет — двайсет и шест години, но сериозното изражение на красивото му лице го правеше да изглежда по-възрастен. Имаше голям, леко гърбав нос. Гъста черна брада на масури покриваше квадратната му челюст и пълните устни. Слънцето и морето бяха придали на кожата му оттенък на махагон. Непроницаемите очи, които оглеждаха бреговата линия, бяха тъмнокафяви — толкова тъмни, че зениците почти не се виждаха.

Високото положение, което капитанът заемаше, му даваше право да носи пурпурна роба — обагрена с ценното багрило, получавано от морския охлюв мурекс пурпуреа. Но той предпочиташе да ходи с памучна поличка като обикновен моряк. Островърха шапка покриваше вълнистата му, късо подстригана черна коса.

Корабът влезе в широкия залив. Соленият мирис на морето постепенно се стопи. Капитанът напълни дробовете си с въздух, който ухаеше на цветя и свежа зеленина. Зарадва се, че скоро ще пие прясна вода и ще стъпи на твърда земя.

Дългото пътуване беше минало добре, благодарение на грижливо подбрания финикийски екипаж — все моряци с опит в открито море. Сред тях имаше неколцина египтяни и либийци, както и хора от други средиземноморски народи, а отряд скитски наемници се грижеха за безопасността им.

Финикийците бяха най-добрите моряци в света — дръзки изследователи и търговци. Те владееха цялото Средиземно море, а корабите им стигаха отвъд Херкулесовите стълбове и Червено море. За разлика от гърците и египтяните, чиито кораби се движеха покрай брега и по залез-слънце хвърляха котва, безстрашните финикийци плаваха денем и нощем, без да виждат земя. При попътен вятър големите им търговски кораби изминаваха над хиляда разтега на ден.

По рождение капитанът не беше финикиец, но добре беше усвоил морските изкуства. Познаваше морето и корабите като петте си пръстта и бързо спечели уважението на екипажа с хладнокръвието и справедливостта си.

Корабът, който командваше, беше от Тарсис^[1], построен специално за презморска търговия. За разлика от търговските кораби за кратки курсове, линиите на този кораб бяха дълги и прави. Палубата и корпуса бяха от ливански кедър. Късата и здрава мачта, както и четвъртитото платно от египетски лен, обрамчено с кожени колани за по-голяма издръжливост, бяха специално пригодени за плаване в дълбоки води и бяха най-добрите в целия свят. А извитият кил и високите нос и кърма бяха предшественици на корабите, които викингите щяха да построят векове по-късно.

Тайната на властта на финикийците над морето се простираше далеч отвъд блестящите им умения на корабостроители. Редът на борда на корабите им беше легендарен. Всеки моряк знаеше мястото си в добре смазаната машина, която представляваше всяко финикийско морско приключение. Държаха въжетата грижливо скатани на леснодостъпно място и помощник–капитанът носеше отговорност за тях. Морякът на вахта познаваше всяка част от такелажа и непрекъснато проверяваше въжетата, за да няма изненади.

Капитанът усети как нещо меко се отърква в босия му крак. Усмихна се, което му се случваше му рядко, пъхна дървената кутия в една торба и се наведе да вдигне котката. Финикийските котки всъщност произлизаха от Египет, където тези животни бяха почитани като богове. Финикийските кораби носеха котки за продан, както и за да контролират размножаването на плъховете. Капитанът погали нашарената с оранжеви и жълти ивици козинка, след което внимателно остави мъркащото животно на палубата.

Корабът се приближаваше към устието на река.

Капитанът викна към моряка на вахта:

— Пригответе се за спускане на платното и предупредете гребците да са готови!

Двама моряци се закатериха пъргаво като маймуни по мачтата. Двама други им метнаха въжета, прикрепени към долните краища на квадратното ленено платно, а те ги изтеглиха и задържаха, за да свият част от него.

Гребците с яки кафяви ръце, подредени в две редици от по двайсет души, вече бяха на пейките си. За разлика от гребците роби, които много кораби използваха, тези, които оттласнаха финикийския съд напред с бързи и точни удари, бяха обучени професионалисти.

Моряците на насочващите гребла вкараха кораба в реката. Макар че преливаше от пролетното разтапяне на снега, плитките й води и бързеи нямаше да позволят на кораба да продължи да се движи срещу течението.

Скитите се наредиха край борда с извадени оръжия. Капитанът стоеше на носа и оглеждаше речния бряг. Видя тревист нос, който се вдаваше навътре в реката, и заповяда на гребците да задържат кораба срещу течението, докато пуснат котва.

Един мускулест мъж с високи скули и лице, набраздено от бръчки като седло от стара кожа, се запъти към капитана. Тарса беше началник на скитите, натоварени със задачата да отговарят за сигурността на кораба и товара му. Скитите бяха прочути с уменията си на ездачи и стрелци, както и с особените си привички.

В битка те пиеха кръвта на враговете си и сваляха скалповете им, за да бършат с тях устите си. Тарса и хората му боядисваха телата си в червено и синьо, къпеха се в парни бани и носеха кожени ризи и панталони с крачоли, напъхани в меки кожени ботуши. Дори най-бедните сред скитите украсяваха дрехите си със златни орнаменти. Тарса носеше малък медальон с изображение на кон, подарък от капитана.

— Ще пратя разузнавателна група на брега — съобщи Тарса.

Капитанът кимна.

— И аз ще дойда.

Каменното лице на скита се озари от усмивка. Като човек, който живееше на сушата, отначало той нямаше голямо доверие в способностите на младия капитан. Но после видя как капитанът управлява големия кораб, видя желязната воля, скрита зад фините аристократични черти и любезните му маниери.

Скитите издърпаха широката лодка, която обикновено се влачеше зад кораба. Тарса и трима от най-коравите му воини скочиха в нея заедно с капитана и двама яки гребци.

Само след минути лодката заора в тревистия нос. Чу се силен стържещ звук. Под тревата имаше каменен пристан. Капитанът върза лодката към нисък стълб, почти скрит под гъсти треволяци.

Тарса заповяда на един от хората си да остане с гребците и заедно с останалите двамата скити и капитана пое по каменния, обрасъл с трева път, който водеше от кея към сушата. Седмици наред бяха прекарали на клатещата се палуба на кораба и сега походката им беше леко несигурна.

Скоро стигнаха до задушен от растения площад, обграден от полуразрушени сгради. Пред входове на пустеещите постройки и по улиците растеше висока трева.

Капитанът си спомни какво беше селището, когато дойде тук за пръв път. На площада кипеше живот. В общите спални живееха стотици работници, които се трудеха в складовете.

Малката групичка методично претърси всички сгради. Навсякъде беше пусто. Уверен, че селището е изоставено, капитанът поведе хората си обратно към реката. Стигна до кея и помаха. Екипажът вдигна котва, а гребците насочиха кораба към пристана.

— Хората ти готови ли са за важната задача, която ни предстои? — обърна се капитанът към Тарса.

Скитът изсумтя утвърдително.

— Моите хора са готови за всичко! — отсече той.

Отговорът му не изненада капитана. По време на дългото плаване беше прекарал дълги часове в разговори с Тарса. Неутолимото му любопитство към хората от всички раси го бе подтикнало да разпита скита за родината и за хората му. Постепенно бе започнал да харесва коравия стар воин въпреки синьо-червената кожа и странните му привички.

Привързаха кораба към кея и екипажът спусна широко дървено мостче. По палубата затрополиха копита — моряците изведоха два товарни коня и ги поведоха по мостчето. Отначало животните се уплашиха, но скитите бързо ги успокоиха с кротки думи и шепи подсладено с мед зърно.

Капитанът нареди на неколцина моряци да донесат прясна вода и храна за животните. После слезе в трюма и застана до един сандък, изработен от солиден ливански кедър, който сякаш сияеше на лъчите, които нахлуваха от палубата. Капитанът извика на моряците да внимават много, докато изнасят сандъка от трюма.

Завързаха сандъка със здрави въжета и ги опънаха към товарния лост, който жалостиво изскърца под огромната тежест. Моряците бавно издигнаха сандъка от трюма и го спуснаха на палубата. Свалиха въжетата и прокараха две гребла през дупките в ъглите му, за да могат да го носят. След това четирима моряци нарамиха сандъка и го понесоха по мостчето към кея.

Там го натовариха в ниска каруца със стабилни дървени колела с метални шини и впрегнаха конете в нея. Моряците се въоръжиха с щитове, лъковете и копия, и се наредиха от двете страни на каруцата. Капитанът и Тарса застанаха начело на малкия отряд. Процесията тръгна напред под звуците на дрънкащи оръжия.

Мъжете прекосиха изоставеното селище и стигнаха до път, който минаваше през просека в гората. Целият беше обрасъл с трева, но въпреки това по него се вървеше по-лесно, отколкото през гъстата гора. Всяка вечер процесията спираше и правеше лагер.

Сутринта на третия ден стигнаха до долина между две ниски планини.

Капитанът спря колоната и извади от чантата си същата дървена кутия, в която се взираше и на кораба. Докато воините си почиваха и се грижеха за животните, той вдигна капака, наля вътре малко вода и надникна в кутията. Премести поглед от нея към пергаментовия свитък, който носеше в платнена торба. После нареди на отряда да продължи напред, с непоколебимата решителност на прелетна птица.

Процесията продължи през долината и най-накрая стигна до поле, в което през високата трева се виждаха останки от кръгли мелнични камъни. Капитанът си спомни полето такова, каквото беше, когато облени в пот мъже обръщаха каменните колела. Тогава работниците изсипваха в мелниците кошове с камъни, които биваха смилани на прах. После пренасяха праха до ровове за горене. Духалата разгаряха пламъците, докато прахът се разтопи, нажежен до бяло. Работници накланяха глинените огнища и изливаха блестящото разтопено жълто вещество в отливки с форма на тухли.

Групата продължи напред и се натъкна на два каменни идола. Статуите бяха два пъти по-големи от човешки ръст и изобразяваха нещо, което от врата надолу приличаше на човек. Бяха ги изваяли, за да плашат местните жители и да ги държат настрана. Излезлите сякаш от кошмар глави представляваха ужасяваща смесица между човешки и животински черти — бяха взели най-противното и от двете, сякаш скулпторът си бе поставил за цел да създаде най-чудовищните и ужасяващи лица на света. Дори суровите наемници се стреснаха: преместиха нервно копията си от едната ръка в другата и хвърлиха предпазлив поглед към злите идоли.

Капитанът се посъветва с магическата си кутия и пергаментовия свитък и закрачи между дърветата. Процесията го последва в зеления здрач под балдахина от гъсти клони над главите им. Често се натъкваха на дебели корени, но след около час излязоха от гората. Приближиха към гладкото лице на ниска скална стена в основата на невисок хребет. Пътят им бе препречен от други два идола — пълни копия на първите.

Като взе идолите за отправна точка, капитанът пресметна нещо и очите му се насочиха към една точка на скалната стена. Започна да опипва вертикалната й повърхност като слепец, който се е натъкнал на неочаквана пречка. Пръстите му напипаха почти невидими вдлъбнатини за ръце и крака, по които се покатери по стената.

На три-четири метра над земята той се извърна и седна в малка скална вдлъбнатина. Мъжете му подхвърлиха копие и той го заби в една пукнатина, за да го използва като лост. Воините хвърлиха нагоре въже, капитанът го хвана и го завърза за копието. Другият край на въжето беше завързан за един кон. Капитанът даде знак, конят започна да дърпа, а той натисна с крака една лека издатина. Скална плоча, дебела около трийсет сантиметра, се отдели от стената и се стовари с трясък на земята. Откри се кухина, широка около два метра и висока три.

Капитанът слезе от стената и накладе огън от стиска суха трева. После запали една факла, вдигна я високо и влезе в пещерата. Скитите се бяха впрегнали на мястото на конете и издърпаха каруцата през гладкостенния тунел, дълъг около петнайсетина метра. В края му имаше просторно помещение.

Капитанът запали няколко маслени лампи, оставени в ниши в стената. Пръстенът от светлина разкри голяма кръгла зала, от която излизаха няколко тунела. В центъра й се намираше кръгла скала, висока около деветдесет сантиметра и широка около метър и осемдесет. Капитанът заповяда на скитите да сложат сандъка върху скалния къс. По негова заповед те вдигнаха капака и отстъпиха назад.

Капитанът се наведе над сандъка и повдигна капака на втора, малко по-малка, но по-пищно украсена ракла от злато и тъмно дърво и започна да разгръща един след друг пластове син плат. Сърцето му туптеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите му. За миг замръзна, вторачен в съдържанието на раклата, а отражението, което идваше от вътрешността на раклата, осветяваше лицето му. После капитанът внимателно върна синия плат и капака на местата им. Хората на Тарса поставиха втория капак на мястото му.

— Мисията ни тук приключи! — заяви капитанът и гласът му отекна в залата.

Той поведе хората си навън. Чистият хладен въздух беше приятен, освежи потното му лице и прочисти праха от дробовете му. Капитанът нареди на скитите да вдигнат каменната плоча и да я върнат обратно на мястото й. После огледа стената. Никой не би заподозрял, че камъкът прикрива отвор.

Колоната пое обратно по пътя, по който бе дошла. Сега, без тежкия сандък, те се движеха по-бързо и се запътиха право към реката.

На наклонения бряг се издигаше дървена сграда, чиито големи врати бяха обърнати към водата. Капитанът огледа вътрешността й. Когато излезе, изглеждаше доволен. Нареди на Тарса и хората му да приготвят хубава вечеря и да се наспят добре.

Призори неуморният капитан събуди хората си. Конете извлякоха от склада дървена лодка и я закараха до реката. Всъщност тя беше наполовина лодка наполовина сал, дълга около петнайсет метра, широка — три-четири и имаше малка водоизместимост. Рулят се управляваше с дълъг лост.

Качиха конете на лодката и я избутаха в реката, за да уловят течението. Плаването по реката се оказа по-страховито от пътешествието по море. Лодката се блъскаше в плитчини и носени от водата дървета, въртеше се в бързеи и опасно приближаваше крайбрежните скали. Когато се озоваха в устието на реката и зърнаха кораба, който ги чакаше на котва, скитите нададоха радостни викове.

Екипажът на кораба им помогна да издърпат лодката на брега. Докато капитанът описваше в дневника пътуването, моряците и скитите се отдадоха на празнуване. Празненството продължи до късно през нощта.

Въпреки това станаха много преди зазоряване. Слънцето едва се бе показало над дърветата, когато вдигнаха котва. С помощта на гребците и на вятъра корабът бързо се върна в залива. Гребците здраво натискаха греблата. Като всички останали и те нямаха търпение да се върнат у дома.

Въодушевлението на борда обаче внезапно бе помрачено. Иззад един остров се показа кораб и препречи пътя им.

Капитанът нареди да сложат греблата в скобите и да свият платната. После се качи на една от големите глинени делви с вода на носа, за да огледа по-добре чуждия кораб. На борда му не се забелязваше никакъв признак на живот, а палубата се виждаше неясно, заради ракитената ограда за предпазване на товара.

Без съмнение това беше кораб от Тарсис. Имаше същите елегантни линии като собствения му кораб. Палубата беше дълга и права, а извитата кърма и украсеният с дървена конска глава нос гордо се издигаха над водата. Острите очи на капитана забелязаха важни разлики между двата кораба. Този странен плавателен съд беше строен за търговия, но после бе пригоден за война.

Носът на непознатия кораб беше подсилен не с дърво, а с бронз, превръщащ го в заострен клюн, който можеше да изтръгне сърцето и на най-здравия плавателен съд. Масивното главно гребло и греблата по двата борда можеха да служат за стенобойни машини.

Скитският военачалник се приближи към капитана.

— Да изпратим ли няколко души да огледат?

Капитанът се замисли. Финикийски кораб не би трябвало да представлява заплаха за тях, но не съществуваше абсолютно никаква причина този съд да се намира тук. Макар и не враждебни, действията му определено не бяха приятелски.

— Не — отговори капитанът. — Ще чакаме.

Изминаха пет минути. После десет. След двайсет минути видяха раздвижване. Няколко силуета се прехвърлиха от бойния кораб в една лодка. Тя приближи толкова, че да могат да се чуват. На греблата седяха четирима мъже. Пети стоеше на носа с разкрачени крака и пурпурният му плащ се вееше зад него като разхлабено платно. Мъжът сви ръце на фуния около устата си.

— Поздрави, братко! — извика той.

— Поздрави и на теб, братко! — отвърна изненадан капитанът. — Как се озова тук?

На лицето на новодошлия се изписа престорено учудване и посочи към бойния кораб.

— Така, както и ти, Менелик, с кораб от Тарсис.

— С каква цел, Мелкарт?

— За да се съюзим отново, мили братко.

Лицето на капитана не издаваше чувствата му, но в тъмните му очи пламна гняв.

— Значи знаеш за мисията ми?

— Нали сме от едно семейство? Между роднини не съществуват тайни.

— Тогава не дръж намеренията си в тайна от мен, братко!

— Няма, разбира се. Ела на кораба ми и ще поговорим.

— Моят кораб също е готов да ти предложи гостоприемство.

Мъжът в лодката се разсмя.

— Очевидно ни липсва братско доверие.

— Може би защото сме полубратя.

— Но сме от една кръв — заяви Мелкарт, а после посочи към острова. — Хайде да спрем тази детинска разправия и да се срещнем на неутрална земя и да поговорим.

Капитанът огледа острова. По-голямата част от брега беше покрита с дървета, но пясъчният речен бряг се простираше в равна линия в продължение на стотина метра, а после преминаваше в ниско тревисто възвишение.

— Добре — кимна той.

После нареди на Тарса да подготви група за слизане. Тарса подбра четирима от най-опитните си хора. Само след минути лодката спря на речния бряг. Скитите останаха в нея, а капитанът закрачи по полегатия бряг.

Брат му стоеше на трийсетина метра от брега със скръстени на гърдите ръце. Беше облечен пищно като изтъкнат финикийски благородник — под пурпурния плащ се виждаше богато украсена туника от две части, а на главата си носеше островърха шапка. Масивна златна яка покриваше гърдите и раменете му, по пръстите му блестяха златни пръстени, а по ръцете — гривни.

На ръст беше колкото капитана. Красивото му лице напомняше това на брат му — същият голям нос, мургава кожа, вълниста коса и брада. Но царствените маниери на капитана, неговата повелителност и сила, в брат му се бяха превърнали в бруталност и стаена жестокост. В тъмните му очи нямаше нито дълбочина, нито мекота. Издадената му брадичка подсказваше повече инат, отколкото решителност.

— Много се радвам, че след толкова години те виждам пак, братко — започна Мелкарт. В широката му усмивка се таеше лукавство.

— Защо си дошъл? — прекъсна го капитанът, който не беше в настроение за неискрени любезности.

— Може би баща ни е решил, че имаш нужда от помощ, за да изпълниш мисията си.

— Той никога не би ти се доверил.

— Но очевидно се е доверил на теб, а ти си крадец.

Бузите на капитана пламнаха, но той овладя гнева си.

— Не отговори на въпроса ми, Мелкарт!

Мелкарт сви рамене.

— Разбрах, че си заминал. Опитах се да те пресрещна, но корабът ти беше прекалено бърз и изостанахме.

— Защо корабът ти е пригоден за война?

— Тези води са опасни.

— Твоето идване тук е противопоставяне на бащината ни воля. Той не би го искал.

— Баща ни! — изплю думите Мелкарт. — Баща ни беше женкар, който преспа с оная курва, майка ти.

— Както и с оная курва, твоята!

Мелкарт придърпа пурпурната си роба. Ръката му посегна към меча, но премисли и я отдръпна.

— Глупаво е да се караме по семейни въпроси — наложи си спокоен тон той. — По-добре да отидем на кораба ми. Ще ти предложа нещо освежително и ще поговорим.

— Няма за какво да говорим. Още сега ще обърнеш кораба си, а ние ще те последваме.

Капитанът се обърна и закрачи към реката. Ослушваше се за шум от стъпки, в случай че брат му събере смелост да го нападне в гръб, колкото и малка да беше вероятността. Но единственият звук, който чу, беше гласът на Тарса.

— Капитане! — извика скитът. — Зад теб!

Тарса беше зърнал как сред тревите на хребета зад реката се надигат десетина глави.

Капитанът рязко се обърна и видя тичащите към него мъже. Раменете и гърдите им бяха покрити с татуировки.

Траки!

Още един от свирепите народи, които продаваха уменията си с меча и копието на финикийския флот. Траките профучаха покрай брат му, който им викна:

— Убийте го!

Капитанът извади къс меч с широко острие. Траките го обкръжиха и закрещяха ожесточено.

Той се обърна, за да застане с лице към нападателите си, но гърбът му остана открит. Един от траките се приближи, вдигнал метателното си копие, но внезапно се закова на място и изтърва оръжието. Стисна с ръка перото на стрелата, която стърчеше от гърлото му, изкашля се влажно, свлече се на колене и падна по лице в пясъка.

Тарса спокойно постави на тетивата следващата стрела. Със същата лекота, с която си поемаше дъх, уби втори тракиец. Останалите се разбягаха.

От лъковете на стрелците на Тарса се изсипа смъртоносен дъжд от стрели, които безпогрешно улучиха в гърбовете бягащите траки.

Капитанът нададе яростен боен вик и се втурна към брат си. Вдигна меча, за да отсече главата му, но Мелкарт успя да го парира. Сред вихрушката от удари, която последва, Мелкарт се спъна в плаща си и падна на мекия пясък.

Завъртя се по гръб и захвърли меча.

— Не ме убивай, братко!

Капитанът се поколеба. Макар и зъл, Мелкарт беше кръв от кръвта му.

Тарса отново извика предупредително.

На хребета се бе появила втора група траки, за да подсили редовете на първите нападатели.

Капитанът прецени, че сега не е моментът да продължава борбата, и се втурна към лодката, като прескачаше мъртвите тела на нападателите.

Скитите пуснаха последните си стрели. Припрените изстрели забавиха настъплението на траките, но не го спряха.

Тарса захвърли лъка, сграбчи капитана в мощните си ръце и го хвърли в лодката. Гребците натиснаха веслата и бързо изведоха лодката от обсега на копията, които западаха с плисък във водата зад тях.

Капитанът се качи на палубата на кораба. Морякът на вахта раздаваше на екипажа копия и мечове.

Лодката на Мелкарт се отдели от брега с част от траките на борда. Ракитената ограда на палубата на бойния кораб падна. Зад нея се показаха поне стотина души.

Слънцето блестеше по върховете на копията им. Щитовете им бяха закачени на перилата на палубата и образуваха защитна стена. Капитанът видя, че от палубата на вражеския кораб се издигат струйки дим и заповяда да поставят из целия кораб делви с вода.

Запалени стрели, натопени в катран, се издигнаха от кораба, следвани от тънки ленти пушек, извиха се като дъги в небето и се посипаха като огнен дъжд.

Нито една стрела не порази човек, но някои попаднаха в бордовете и кърмата на кораба. Моряците бързо ги угасиха с вода от делвите, но след първия залп последва втори. Част от пламтящите стрели се забиха в свитото на палубата платно.

Неколцина моряци се втурнаха натам и започнаха да тъпчат горящия плат, без да обръщат внимание на пламъчетата, които изгаряха краката им.

Капитанът заповяда да вдигнат котва. Под прикритието на смъртоносния залп на скитите гребците преместиха кораба извън обсега на запалителните стрели. Но бавната маневра остави единия им борд изцяло открит.

Пламъците от платното се бяха разпрострели вече по цялата палуба. Капитанът знаеше, че корабът му е обречен. Беше построен от дърво, кълчища и катран и след броени минути щеше да се превърне в огромна пламтяща факла.

Вражеският кораб се готвеше да приближи и да нанесе последния си удар. Гребците започнаха бързо да го завъртат, така че подсиленият бронзов нос да се вреже в борда на горящия кораб. А след като корабът започнеше да потъва, щяха да го засипят с още запалителни стрели и щяха да провесят от носа пръти с гърнета, пълни с горящо масло.

Капитанът нареди на моряците на насочващите гребла да обърнат кораба. Когато носът се завъртя към течението, той изкрещя на гребците:

— Пълен напред!

Корабът се люшна като ленив кит и набра скорост. Вражеският съд все още не бе довършил обръщането си и беше уязвим. Макар че носът на кораба не беше подсилен с метал, здравото ливанско дърво можеше да се забие в корпуса на вражеския кораб със смъртоносна сила.

Сред крясъците на мъжете се чу тропот на копита. Конете се бяха измъкнали и се бяха качили по рампата на палубата. Скитите захвърлиха лъковете и се втурнаха да върнат животните долу. Конете обаче се изправиха на задните си крака и очите им започнаха да се въртят, уплашени повече от дима и огъня, отколкото от крещящите хора.

Корабите се намираха на няколко метра един от друг. Капитанът видя как една фигура в пурпурни одежди кръстосва палубата от единия до другия край — Мелкарт подканяше хората си да действат по-бързо.

Горящият кораб се заби в бойния. От удара капитанът загуби равновесие и падна на колене, но бързо се изправи. Конската глава на носа се беше изкривила под ъгъл. Корабът му се бе извъртял така, че всеки момент щеше да застане съвсем близо до корпуса на кораба на брат му. Щяха да са лесни мишени за стрелците, а воините с копията можеха да ги вземат на абордаж и да довършат започнатото.

На собствения му кораб бе настъпил хаос. Моряците тичаха по горящата палуба, опитвайки се да се предпазят от огъня и от копитата на обезумелите коне.

Двата кораба отново се блъснаха един в друг.

Силен порив на вятъра за миг разнесе дима. Само на няколко метра пред себе си капитанът зърна ухиленото лице на брат си.

Не! Нямаше да се предаде толкова лесно! Капитанът закрачи по главната палуба през облаците дим. Внезапно пред него изскочи един от конете и се изправи на задните си крака. Капитанът отскочи, за да не го стъпче животното. Ненадейно му хрумна нещо — вдигна от палубата парче горящо платно и го размаха към коня. Животното се вдигна на задните си крака и размаха опасните си копита. Капитанът викна на скитите да тръгнат след него.

Мъжете се подредиха в редица и с викове, парчета горящ плат или кожени ризи, подкараха конете към борда на кораба.

Зад бордовата ограда на другия кораб се бяха строили татуирани траки. Очите им блестяха, предвкусвайки предстоящото клане. Но в този момент обезумелите коне скочиха на палубата на бойния кораб. Разкъсаха редицата на траките и запрепускаха лудо от единия до другия край на кораба, тъпчейки всеки, който се изпречи на пътя им.

Капитанът се прехвърли през оградата, следван от скитите. Един мъж се опита да го спре, но той го прободе с меча си и продължи напред. След него целият екипаж се изсипа на борда на вражеския кораб. Траките объркано се дръпнаха назад пред яростното нападение.

Лицето на капитана беше почерняло от сажди. По дрехите му избиваха кървави петна от няколко леки рани от меч и копие, но нищо не беше в състояние да го спре да стигне до брат си. Мелкарт, който бе изненадан от обрата на битката, бягаше към кърмата на кораба. Менелик изтича по късата стълба до кърмата, в чийто ъгъл се свиваше полубрат му.

Този път нищо нямаше да го спре да нанесе смъртоносния удар.

Но в мига, в който мечът му се заби в тялото на брат му, върху главата му се стовари нещо твърдо. Менелик се свлече на палубата и пред очите му се спусна черна завеса.

Когато и последният стон от битката заглъхна, безмълвният свидетел, който се криеше във високите треви, предпазливо излезе и тръгна по брега. Спря недалеч от мястото, където за пръв път зърна чудовището с конска глава.

Наоколо беше тихо. Само водата ромолеше покрай речния бряг, осеян с безжизнени тела. Ловецът обходи мъртвите един по един. Не обърна внимание на златните украшения — интересуваха го по-полезните вещи.

Тъкмо се навеждаше, за да добави още нещо към плячката си, когато чу жалостиво мяукане. Една лепкава топка от жълто-оранжева козина бе забила нокти в овъглена дъска. Ловецът никога досега не бе виждал котка и за миг се замисли дали да не я убие. Но се смили над животното, взе го в ръце и го уви в парче мека кожа.

Когато събра толкова неща, колкото можеше да носи, мъжът се отдалечи тихо и в пясъка останаха само следите от стъпките му.

 

 

Белият дом, 1809 година

Сградата на Президентската резиденция на Пенсилвания Авеню беше тъмна, с изключение на кабинета, където в камината пращеше огън и прогонваше зимния студ. Трепкащата жълта светлина играеше по профила на мъж с дълъг нос, който седеше зад бюрото и си тананикаше.

Томас Джеферсън погледна към стенния часовник с ярките си сиво-сини очи, чиято прозорливост често стряскаше хората, които го виждаха за пръв път. Беше два часа сутринта. Обикновено Джеферсън си лягаше в десет вечерта. Но не и днес. Беше станал още призори и от шест часа вечерта работеше в кабинета си.

Следобед беше излязъл на езда и обиколи Вашингтон с любимия си кон, Орел, и все още беше в костюма си за езда — удобен износен кафяв жакет, червена жилетка, панталони от памучно кадифе и вълнени чорапи. Беше сменил само ботушите си с обувките си без токове, които така шокираха чуждестранните посланици — те очакваха да видят на президентските крака по-впечатляващи обувки.

Дългата ръка на Джеферсън посегна към един шкаф. При докосването му вратичките веднага се отвориха — нещо, което много харесваше на Джеферсън. Той имаше слабост към новите изобретения. В кабинета бяха подредени бокал от шлифован кристал, гарафа с френско червено вино, чиния с тортички и свещ, която осветяваше пътя му по коридорите към спалнята. Той си наля половин чаша вино, вдигна го замислено към светлината и отпи глътка, която съживи в съзнанието му скъпи спомени от Париж.

Нямаше търпение да настъпи сутринта. Само след няколко часа смазващото бреме на президентския пост щеше бъде прехвърлено от неговите плещи върху тесните, но способни рамене на приятеля му Джеймс Мадисън.

Джеферсън отпи още една глътка, наслади се на вкуса й и се върна към документите, разпилени по бюрото му. По листовете имаше колонки с образци на речници на над петдесет индиански езика, написани със същия красив почерк, с който бе изписал Декларацията за независимост. Повече от трийсет години беше събирал думите.

Джеферсън отдавна бе обсебен от въпроса как индианците са дошли в Северна Америка и години наред бе съставял списъци от думи, които се използваха често в индианските езици и диалекти. Според неговата хипотеза приликите между думите от Стария и Новия свят сочеха ясна следа към произхода на индианците.

Джеферсън най-безсрамно се бе възползвал от президентската си власт, за да задоволява манията си. Веднъж покани петима вождове на племето чероки на президентски прием и ги разпита за езика им. А когато Мериуедър Луис тръгна на историческото си пътуване до Тихия океан, му нареди да записва езиците на индианците, които щеше да срещне по пътя си.

Книгата за произхода на индианците, която Джеферсън смяташе да напише, щеше да е връхната точка в кариерата му. Бурните събития от втория му мандат временно отложиха изпълнението на това начинание и той реши да не изпраща списъците на печатаря, преди да е добавил изложение за новия материал, който Луис и Кларк донесоха от пътуването си.

Зарече се да се заеме с това веднага щом се върне в Монтичело. Подреди листовете в спретната купчина, завърза я с шнур и я сложи при другите речници и канцеларски принадлежности в един здрав куфар. Щяха да откарат куфара и другите му вещи до Джеймс Ривър и да ги натоварят на лодка, която щеше да ги отнесе в Монтичело. Джеферсън пъхна в куфара последната купчина документи и го затвори.

Бюрото му остана празно, като се изключи калаената кутия, на капака, на която бе изписано името му. Президентът отвори кутията и извади правоъгълно парче пергамент, широко около двайсет и пет сантиметра и дълго трийсетина. Повдигна меката животинска кожа към една маслена лампа. Неравната повърхност беше покрита със странни знаци, вълнисти линии и кръстчета. Единият край беше леко разръфан.

Джеферсън се беше сдобил с пергамента през 1791 година. Заедно с вирджинския си съсед Джими Мадисън бяха отишли на кон до Лонг Айлънд, Ню Йорк, за да се срещнат с неколцина изпаднали в отчайваща бедност потомци на племето ункенчог. Джеферсън се надяваше да намери някой, който познава древните езици на племето алгонкин. И наистина, късметът му се усмихна — три възрастни жени все още говореха стария език. С наученото от тях Джеферсън състави кратък речник, който щеше да му помогне да докаже хипотезата си за европейския произход на индианците.

Вождът на племето му подари свитъка и обясни, че се предава от поколение на поколение. Трогнат от жеста, Джеферсън помоли един богат земевладелец, който също като него бе подписал Декларацията, да се погрижи за индианците.

Сега, докато гледаше пергамента, му хрумна идея. Занесе го до една маса, където висяха две писалки, прикрепени към хоризонтален дървен статив с конструкция, която им позволяваше да се движат свободно. Заради огромната си кореспонденция Джеферсън редовно използваше това копиращо устройство, известно като полиграф.

Той копира знаците от пергамента и добави бележки, с които молеше получателя да му съобщи какъв е езикът, на който са написани думите. После адресира пликовете, запечата ги и ги сложи в кошничката с пощата за изпращане.

Списъците с думи на ункенчог бяха прибрани при другите листове в куфара. Джеферсън не искаше да се разделя с пергамента и затова го върна в кутията. Щеше да я сложи в чантата на седлото, преди да се отправи към Монтичело. Отново погледна към стенния часовник, допи виното си и стана.

Джеферсън беше на шейсет и пет години, но по тялото му на фермер нямаше и грам излишна тлъстина. Гъстата му червеникаворуса коса вече бе започнала да става пясъчносива. Широкоплещест, прав като върлина и висок метър и осемдесет и пет, той винаги щеше да впечатлява и да вдъхва респект. В ставите му вече се промъкваше артрит, но след като веднъж се пребореше със сковаността, движенията му отново ставаха гъвкави и свободни и той се движеше с грациозността на млад мъж.

Джеферсън запали свещта и пое по тихите коридори на Белия дом към спалнята си.

Призори препусна за церемонията по встъпване в длъжност на новия президент с обичайното си пренебрежение към разкоша и показността. Мина в галоп покрай кавалерийския ескорт, който го очакваше. Докосна шапката си, за да ги поздрави, скочи от седлото близо до Капитолия и завърза коня си за една ограда. По време на церемонията остана седнал сред публиката.

По-късно отиде на прощално посещение в Белия дом. На официалния прием танцува с Доли Мадисън.

На следващия ден довърши събирането на багажа си. Специално провери дали куфарът с материалите му за индианските езици е натоварен на каруцата, която щеше да закара багажа до Джеймс Ривър. Метна се на коня и се отправи към Монтичело. Цели осем часа язди сред страховита фъртуна, защото нямаше търпение отново да заживее като провинциален земевладелец.

 

 

Наблюдателят стоеше в сянката на един отрупан със сняг дъб близо до брега на Джеймс Ривър, където няколко товарни кораба бяха привързани за през нощта. От близката кръчма се разнасяше шумен смях. Гласовете ставаха все по-силни и наблюдателят от личен опит знаеше, че екипажите на лодките са стигнали до последния етап преди безпаметното пиянство.

Той излезе от сянката и закрачи по заснежената земя към един от корабите, чиито очертания се виждаха едва-едва в трепкащата светлина на фенера на кърмата. Петнайсетметровият лек плавателен съд беше тесен, с плоско дъно и предназначението му беше да превозва тютюн по реката.

Наблюдателят застана на брега и извика към кораба, но не получи отговор. Съблазнен от възможността за питие, топъл огън и женска компания, капитанът беше слязъл на брега заедно с двамата гребци. В тази отдалечена част на реката престъпността беше на практика непозната и никой на корабите не смяташе, че е необходимо да оставят човек на борда в тази студена нощ.

Наблюдателят безшумно се качи по трапа. Взе фенера от кърмата, наведе се и се пъхна под тентата, която покриваше централната част на палубата. Под тентата имаше над двайсет денка, запечатани с восък, в който бяха издълбани инициалите „Т Д“ Мъжът остави фенера на земята и започна да рови из багажа.

С нож отвори един от куфарите и извади тесте спретнато подредени листове. Натъпка ги бързо в голяма торба, както гласяха инструкциите му, а няколко разпиля по речния бряг. Хвърли още няколко в реката, където бързото течение скоро ги отнесе извън полезрението му.

Мъжът се ухили на резултата. Хвърли бърз поглед към шумната кръчма, тихо мина по трапа към речния бряг и се стопи като призрак в мрака.

 

 

Джеферсън се върна в Монтичело заедно с няколко приятели и завари неколцина роби да разтоварват сандъци от каруца, спряла пред украсения с колони вход на голямата къща. Приближи се и видя набит мъж с брада. Позна го: капитанът на кораба, който беше прекарал багажа му от Вашингтон по Джеймс ривър.

Джеферсън слезе от коня и въодушевено закрачи към каруцата, без да забелязва виновното изражение на капитана. Почука с кокалчетата на пръстите си отстрани на каруцата.

— Добра работа, капитане! Виждам, че всичко е пристигнало благополучно.

Кръглото лице на капитана се сгърчи като презряла тиква.

— Боя се, че не всичко, сър… — измънка той.

— Какво искате да кажете?

Капитанът сякаш се смали. Джеферсън се извисяваше десетина сантиметра над него и би вдъхвал респект на околните дори да не беше бившият президент на Съединените щати. Очите му, почти искрящи от настойчивост, сякаш пробиваха дупки в черепа на злочестия капитан.

Морякът подхвана историята си. Извиваше шапката си толкова силно, че беше истинско чудо, че не я накъса на парчета.

По време на последната част от пътуването, докато корабът се изкачвал по реката над Ричмънд, багажът на Джеферсън бил станал плячка на крадци. Виновникът се бил качил на кораба, докато екипажът бил слязъл да спи на брега — така обясни капитанът. Един куфар бил изпразнен. Капитанът подаде на Джеферсън няколко изцапани с кал листове, обяснявайки, че ги намерили на брега.

Джеферсън се загледа в мокрите листове в ръката си.

— Нищо друго ли не е откраднато? — попита той. Думите с мъка излизах от устата му.

— Не, сър! — живна капитанът при тази възможност да изтъкне единственото хубаво нещо в ситуацията. — Само този куфар е бил отворен.

„Само този куфар…“

Думите отекнаха в ушите на Джеферсън така, сякаш някой ги бе изрекъл в просторна пещера.

— Кажете ми къде намерихте листовете — настоя той.

Само след минути Джеферсън и приятелите му препускаха и не спряха, докато не стигнаха реката. Разпръснаха се по двата бряга. След дълго и щателно търсене успяха да намерят още няколко листа, изплували на брега. Като изключим една–две страници, водата бе направила останалите, покрити с кал образци на индианските речници, напълно неизползваеми.

По-късно същото лято някакъв дребен крадец беше арестуван и обвинен, че е извършил престъплението. Той заяви, че непознат мъж го бил наел да открадне листовете и да нареди нещата така, че да изглежда сякаш са унищожени.

Джеферсън се зарадва, че виновникът е заловен, но по-нататъшната му съдба не го интересуваше. Този негодник му бе нанесъл вреда, която нищо не можеше да поправи, а и в момента Джеферсън имаше по-належащи проблеми, като грижите за отдавна занемарените поля и дълговете, които не спираха да растат.

Всичко това обаче се промени след няколко месеца с пристигането на едно писмо.

Джеферсън получи няколко отговора на запитванията, които изпрати от Белия дом до неколцина членове на Философското общество. Всички адресати бяха озадачени от списъците с думи, които Джеферсън бе преписал от пергамента. Всички, освен един.

Професор Холмберг преподаваше лингвистика в Оксфордския университет. Извиняваше се, че не е отговорил на писмото на Джеферсън по-рано, но обясни, че е пътувал из Северна Африка. Знаеше точно на какъв език са думите и прилагаше превода им.

Очите на Джеферсън се разшириха, докато четеше отговорът на Холмберг. С писмото в ръка той отиде в библиотеката и започна да вади от лавиците том след том. История… Езикознание… Религия…

Следващите няколко часа прекара в четене и трескаво водене на бележки. Накрая бутна настрана и последната книга, облегна се на стола и се загледа пред себе си с невиждащи очи. Известно време остана така, а после устните му изрекоха едно познато име.

Мериуедър Луис.

Съдбата не бе проявила милост към човека, оглавил експедицията, която бе отворила на Съединените щати вратите към Американския запад.

Луис бе човек, надарен с изключителни таланти. Джеферсън знаеше това много добре, когато през 1803 година го натовари с ръководството на изследователската експедиция до бреговете на Тихия океан.

Луис беше отлично образован, с широки познания в естествените науки, смел и физически силен. Той прекарваше голяма част от времето си на открито и познаваше добре обичаите на индианците. А освен това на него можеше да се разчита. Беше уважаван капитан в армията, преди да постъпи на работа при Джеферсън в Белия дом, където към многобройните си качества добави и тези на дипломацията, държавническото изкуство и политиката.

Резултатите от експедицията надминаха всички очаквания. През 1806 година Луис се върна във Вашингтон заедно с Уилям Кларк, другия ръководител на експедицията, и Джеферсън го назначи за губернатор на територията на Луизиана.

Луис обаче не беше много сигурен дали това назначение е награда или наказание. При всичките си качества и енергия не му беше лесно да опитоми дивата погранична територия. А политическите му врагове бяха безмилостни и не пропускаха случай да го ударят.

Една вечер след поредния уморителен ден в отхвърляне на несправедливи обвинения, че е похарчил правителствени пари, за да инвестира в компания за кожи, в която имаше вложения, той видя на бюрото си запечатан пакет и веднага позна почерка на Джеферсън. На лицето му с орлов нос се появи усмивка. Бързо пъхна острието на един нож под печата и внимателно разви твърдата хартия, в която намери сноп документи. Бележката гласеше:

„Скъпи господин Луис, информацията тук може да се окаже благотворна за градините ви.

Т. Д.“

На следващата страница имаше голямо заглавие „Култивиране на артишок“. Следваше подробен трактат, допълнен с таблици за засаждане и диаграма на градина за отглеждане на артишок.

Луис разпръсна съдържанието на пакета на бюрото си и загледа объркано листовете. Знаеше, че Джеферсън се интересува от градинарство, но му се стори странно, че си е направил труда да изпрати информация за култивирането на артишока през половината континент. Навярно знаеше, че при смазващите отговорности, които има, на Луис не му остава време за градинарство.

Внезапно длъгнестото му лице се озари, а пулсът му се ускори. Той се зарови в лавиците на шкафа, в който държеше докладите от съвместната си експедиция с Кларк, и скоро откри това, което търсеше.

Между два купа с документи беше притиснат лист плътна хартия. Луис го извади и го вдигна към светлината. Листът беше прорязан от десетки малки правоъгълни дупки. С треперещи ръце Луис постави матрицата върху първата страница в папката за артишока и преписа буквите, които се виждаха през дупките, на отделен лист.

Когато у Джеферсън се зароди мисълта за експедицията до Тихия океан, той знаеше, че Луис ще се озове в деликатна в дипломатическо отношение позиция — щеше да изследва територия, която принадлежи на Франция и Испания. Зад невъзмутимото като на сфинкс спокойствие на бившия президент се криеше ловък ум. В кореспонденцията си със своя посланик във Франция той често използваше шифър, който описваше като „маска, когато имаме нужда от такава“.

Докато Луис беше във Филаделфия и се подготвяше за пътуването при водещи учени от Философското общество, Джеферсън му изпрати шифър, който беше разработил специално за експедицията. Методът се базираше на шифъра на Виженер, който се използваше широко в Европа. Системата включваше буквено-цифрова таблица и се отключваше с една дума.

„Артишок“.

По време на експедицията не стана нужда да използват шифъра, затова сега Луис бе така изненадан. Но реши да отложи въпросите и се зае да дешифрира посланието с ентусиазъм, който влагаше във всичките си начинания. Пред очите му постепенно започнаха да се оформят думи.

„Скъпи господин Луис,

Надявам се, че това писмо ви заварва в добро здраве. Позволих си волността да ви изпратя това съобщение в шифрованата форма, за която се разбрахме навремето, за да съм сигурен, че ще го видят единствено вашите очи и само вие ще решите какво да правите с него. Боя се, че информацията в него, независимо дали е вярна или не, може да предизвика множество страсти и да накара някои хората да навлязат в територия, в която не са достатъчно подготвени да оцелеят, а това ще създаде проблеми с индианците. Разбирам, че влагате цялата си енергия в трудната задача да обуздаете луизианския жребец, но ви моля за помощ при разрешаването на този въпрос.

В-ш-п-к-р-н сл-г, ТД“

Луис дешифрира останалата част от съобщението. После се върна към диаграмата на градината. Линиите, хиксовете, кръговете и думите, написани на древен език, започнаха да се подреждат. Това беше карта — и нещо в нея му се стори познато. Луис се зарови сред картите и документите си и най-после откри това, което търсеше.

Взе писалка и хартия и написа кратък отговор — благодари на Джеферсън за съветите му по градинарство и каза, че е намерил идеалното място, на което реколтата може да се развива отлично. После продължи, че двамата с Джеферсън ще си поговорят повече за градинарството, когато Луис отиде във Вашингтон, за да очисти името си. Смяташе да го направи в началото на месец септември 1809 година и увери бившия президент, че веднага ще го уведоми за пристигането си.

Но не бе писано да стане така. През есента Джеферсън получи съобщение от майор Нийли, че Луис е починал от огнестрелни рани, получени на пътеката „Начез“, която минаваше през индианските земи. Беше едва трийсет и пет годишен.

Загубата на този надарен млад мъж изпълни Джеферсън с тъга и с някакво особено тягостно усещане. Сякаш над индианските речници тегнеше някакво древно проклятие. След няколко седмици майор Нийли пристигна в Монтичело заедно с младия роб на Луис. Докато Нийли се освежаваше след ездата, робът свенливо подаде на Джеферсън един пакет и му прошепна няколко думи.

Джеферсън съобщи на прислугата си, че не желае никой да го безпокои, заключи се в кабинета и внимателно разгледа съдържанието на пакета. После направи цялостен писмен анализ на събитията, довели до смъртта на Луис. Зората вече нахлуваше през прозорците, когато той обобщи свършеното в една-единствена дума — заговор. Уверено я подчерта с две черти.

Ами ако списъците с индиански думи наистина са били откраднати, както твърдеше онзи крадец? Ами ако някой знаеше, че в проучванията на Джеферсън се крие ключът към вековна тайна? Ами ако смъртта на Луис не е случайно нападение, а е организирано убийство?

Джеферсън още няколко дни работи в кабинета си почти без да излиза. Когато най-накрая се появи имаше вид на обсебен и размаха лист с инструкции за прислугата си. През нощта под прикритието на мрака се метна на коня и пое нанякъде, следван от каруца, в която се качиха най-доверените му роби. След няколко седмици всички се върнаха уморени и раздърпани, но очите на Джеферсън блестяха триумфално.

Той се замисли за последствията от откритието си. Беше направил всичко по силите си, за да предпази Съединените щати от покварата на смъртоносния съюз между църква и държава, довел до религиозните войни, които от векове раздираха Европа. Боеше се, че ако тази информация стане публична, може да разклати крехките основи на младата държава и дори да я унищожи. Без да губи време за къпане и преобличане, Джеферсън се втурна в кабинета си и написа дълго писмо до своя стар приятел Джон Адамс. Докато запечатваше плика, на умореното му лице трепна усмивка.

И той можеше да заговорничи не по-зле от всеки друг.