Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Навигаторът (33)

32

Дзавала приключи подробния си оглед на подводницата и слезе от ремаркето. На лицето му се изписа широка усмивка. Остин прие изражението на приятеля си като добър знак. След завръщането им в изоставената работилница за лодки Дзавала се опитваше да запази оптимизма си, но не можеше да скрие тъгата в погледа си, предизвикана от щетите, понесени от творението му.

— Построих я като танк — каза той, — така че скелетът е невредим, но прожекторите са изкривени, а някои от сензорите — повредени. От сега нататък ще е в неизправност, докато се върна в Щатите.

Остин сложи ръка на рамото на Дзавала.

— Тя понесе рана в служба на добра кауза, иначе всички щяхме да сме мъртви. Винаги можеш да построиш нова и да дариш тази на музея за коли „Къслър“. Твоят човек май пристигна.

В двора на работилницата бе влязъл камион-влекач. Остин бе помолил Мустафа да намери нещо по-подходящо от камиона за пилета на Ахмед, за да изтегли ремаркето с подводницата до летището. Капитанът се обади на няколко места и намери човек, готов да свърши работата.

Докато шофьорът закачваше ремаркето за камиона, Остин отново благодари на Мустафа за помощта му. Дзавала се качи в камиона, а Остин и Карина — в наетата кола, с която последваха камиона по крайбрежния път към летището в Далиран.

Оттам двамата се качиха в транспортния самолет за Истанбул заедно с Дзавала. Щом кацнаха, Дзавала обяви, че ще остане на летището, за да подготви подводницата за пътуването до дома. Остин и Карина се върнаха в хотела, където прекараха първата си нощ в Истанбул, но този път останаха в една и съща стая.

На следващата сутрин Остин хвана такси до археологическите разкопки на Босфора. Мина покрай импровизираната дървена рампа за ръчните колички и попадна сред гъмжило от стотици работници, които забиваха кирки и лопати в оголеното морско дъно.

Ханли бе коленичил в калта и оглеждаше парчета от грънци. Археологът се изправи и протегна изцапаната си със засъхнала кал ръка.

— Радвам се да те видя, Кърт! Готов ли да се потопиш пак в хубавата стара пръст на Мраморно море?

— Днес ще го пиша дъждовен — отговори Остин и огледа работата, която кипеше наоколо. — Проектът май върви добре.

Лицето на Ханли се зачерви от въодушевление.

— Това са най-невероятните разкопки, в които съм участвал някога!

— Надявам се, че не си прекалено зает и ще можеш да ми направиш една малка услуга — каза Кърт.

— Все още съм ти длъжник — и на теб, и на младата дама, за доброволния ви труд. Между другото, къде е Карина?

— Освежава се. Ще обядваме заедно.

— Моля те, поздрави я от мен. А сега, какво мога да направя за теб?

Остин бръкна в брезентовата торба, която бе взел назаем от капитан Мустафа, и извади отливките от втория Навигатор.

— Можеш ли да направиш от тях гипсов модел?

Ханли вдигна една от отливките под ъгъл, за да види релефа.

— Няма проблем. Но ще минат няколко часа, докато изсъхне.

— Ще се отбием след обяда.

Ханли взе торбата и съдържанието й.

— Къде е Джо?

— Грижи се за подводницата си. Малко се поочука, докато се гмуркахме, и май няма да ти е от полза.

— Съжалявам да го чуя — посърна Ханли. — Щеше да ни помогне да изследваме периметъра на мястото, но както виждаш, повечето от разкопките са на сухо.

Остин каза, че ще се върне следобед, взе такси и поръча на шофьора да го закара до двореца Топкапъ. Просторният комплекс от сгради, вътрешни дворове, павилиони и паркове заемаше почти целия нос Сарай — хълмисто възвишение на мястото, където се срещаха Златният рог, Мраморно море и Босфорът. Османските султани и свитите им бяха живели в Топкапъ четиристотин години по време на разцвета на Османската империя.

Сега дворецът беше превърнат в музей. Остин мина между двете еднакви кули на входа и влезе в парк, потънал в сянката на прекрасни дървета и гъмжащ от туристи от всички краища на света. Мина край Съкровищницата, в която се съхраняваше цяло състояние в безценни бижута, и се запъти към сградата, в която се намираше ресторантът „Коняли“.

Карина седеше на една маса в двора и се взираше във водата, по която слънцето подпалваше искри. Беше сменила ежедневното си облекло от Тюркоазения бряг и сега носеше дълга червеникавокафява рокля, която подчертаваше тена й. Остин носеше жълто-зелени панталони и бе сменил обичайните си хавайски ризи с по-консервативна тъмнозелена на цвят.

Той дръпна един стол.

— Султаните наистина са разбирали от недвижими имоти. Местоположение, местоположение и пак местоположение.

Тя го поздрави с ослепителна усмивка.

— Невероятно е!

— Цените са безбожни, храната не е петзвездна, а обслужването е като в закусвалня. Но в цял Истанбул няма да намериш по-красив изглед. Нищо не може да се обърка, ако си вземеш салата или кебап.

Остин предложи да се нагърби със задълженията на домакин и донесе на масата две чинии с прясна зелена салата и две лимонади.

Карина отхапа малка хапка от марулята.

— Чудесна препоръка. Има ли място, на което да не си ходил?

— Често пътувам, работата ми е такава.

— Каква точно ти е работата?

— Както вече ти казах, аз съм инженер.

Тя повдигна фините си вежди.

— НАПМД е прочута по цял свят с изследванията си на океана. Вие с Джо обаче през цялото време се биете с лошите и спасявате дами в беда. Между другото, благодаря.

— Няма защо — отговори Остин. — Освен това съм шеф на Отдела за специални задачи на НАМПД. Той се състои от Джо и още двама души, които проучват загадки над, под и в морето — загадки, които не попадат в нито една от обичайните категории.

— И как точно сегашната загадка влиза в обхвата на работата ви?

Остин погледна към опашката от товарни кораби, която се виеше в далечината.

— Обективно погледнато, бих казал, че имаме случай на човек, който иска нещо и е готов да унищожи всичко и всеки, който му се изпречи на пътя. Субективно обаче се боя, че нещата са много по-сериозни.

— Какво имаш предвид?

— Когато прекарваш дълго време под водата, развиваш шесто чувство. Моето ми подсказва, че в тази история има нещо повече от това, което виждаме. Зад насилието се спотайва истинско зло.

— Сякаш нещата и бездруго не са достатъчно странни — усмихна се нервно Карина. — Какво ще правим от тук нататък?

— Ще обядваме, ще се насладим на гледката и слънцето, след което ще проверим докъде е стигнал Ханли с гипсовия модел, който прави по отливките.

— Мислиш ли, че моделът ще ни подскаже нещо?

— Надявам се. Някой не е искал да открием втората статуя. Мисля, че вече разбрахме всичко, което можем да разберем в Турция. Утре самолетът на НАМПД потегля обратно за Щатите. Можем да прегрупираме силите си у дома. Искам да разбера нещо повече за Балтазар.

— А аз трябва да спася каквото е останало от експозицията, която ще обикаля Щатите. Кърт! — внезапно прошепна Карина. — Не се обръщай! Мисля, че на масата отзад седи един от мъжете, които ни нападнаха на лодката.

— Може просто да си се припознала.

Той стана от мястото си и мина зад Карина. Сложи ръце на облегалката на стола й и бързо огледа масите. Един мъж забеляза, че Остин поглежда към него, и вдигна вестник, сякаш го четеше.

— Права си. Ще ида да видя какво е намислил.

Карина с ужас видя как Остин се насочва право към мъжа, дръпва вестника и се взира изпитателно в лицето му.

— Ку-ку!

Мъжът сви устни.

— Трябва да спрем да се срещаме така — каза му Остин. — Дори името ти не знам.

— Казвам се Бък. Няма да ти се наложи да го помниш дълго обаче. Мъртъв си, Остин!

— Как успяхте да излезете от гората?

— Повикахме подкрепление.

Остин огледа якото тяло и военната подстрижка.

— Американски акцент. Зелените барети или Делта Форс?

— Нито едното, нито другото, умнико. Морски тюлени — обясни мъжът с горда усмивка.

— Това обяснява защо плуваш толкова добре. Тюлените са добра част. Защо са те изхвърлили?

Изглежда улучи болно място, защото усмивката изчезна от лицето на мъжа.

— Излишна грубост.

— За кого работиш сега? — настоя Остин.

— За един човек, който иска да те види мъртъв.

— Съжалявам, но трябва да разочаровам работодателя ти.

Мъжът се изхили.

— Те искат да страдаш, но аз ще го направя бързо. Длъжник съм ти. Когато уби Ридли, станах шеф на групата. Огледай се.

Остин се огледа. И другите двама мъже, които за последно бе видял да плуват към брега, бяха тук. Единият се бе облегнал на една стена. А вторият седеше на една маса. Всички гледаха към Остин така, сякаш искаха да го видят в чиния за вечеря.

— Виждам, че си довел и останалата част от отбора по плуване.

— Хайде да ни съдействаш. Така ще мине по-безболезнено за дамата.

— Ще убиеш и нея бързо и безболезнено?

Бък поклати глава.

— Работодателят ми има други планове за нея.

— Приятно ми беше да си побъбрим, Бък. Ще обясня на госпожица Мечади, че ситуацията ни е безнадеждна.

Без да бърза, Остин се отправи към масата, на която седеше Карина със застинало от страх лице.

— Права беше — обърна се той към нея. — Трима са. Искат главата ми, но теб те искат жива.

— Мили боже! Какво ще правим?

— Мястото е прекалено оживено и затова в момента няма да предприемат нищо. Хайде да се поразходим.

Остин поведе Карина към портата на двореца. Преследвачите им поддържаха дистанция от трийсетина метра. Остин се помъчи да си припомни разположението на Топкапъ и парка около него. Търсеше скривалище, където да са в безопасност, макар и временно.

Хрумна му една идея — не беше кой знае какво, но поне щяха да спечелят време.

Карина видя леката усмивка на лицето на Остин и се зачуди дали приятелят й не е полудял.

— За какво си мислиш? — попита тя нервно.

— Няма време за въпроси. Просто прави това, което ти кажа.

Карина беше независима жена, която настръхваше, когато някой й каже какво да прави. Остин обаче беше човекът, който напоследък я измъкваше от напечени ситуации. Тя усети как той леко подръпва ръката й и ускори крачка, за да не изостава.

Остин я поведе покрай въоръжените с фотоапарати тълпи, които кръжаха в двора пред Съкровищницата. Двамата бързо заобиколиха ъгъла на елегантна мраморна сграда, в която някога се бе помещавала библиотеката на султана, и хукнаха напред. Пробягаха през украсената Порта на щастието и влетяха в друг широк двор. Остин я поведе надясно и двамата профучаха през отворената стая, в която някога се бяха срещали везирите на султана. Очите му бяха приковани в дълга редица колони и будка за билети за харема на Топкапъ.

Извадиха късмет. Продавачът, който обикновено стоеше на вратата, се беше отдалечил да изпуши една цигара.

Без да забавя крачка, Остин дръпна Карина покрай неохраняваната будка към една врата. Беше отключена. Остин я отвори, бутна Карина вътре и прекрачи прага. Озоваха се в султанския харем.

— Какво ще правим сега? — попита Карина, останала без дъх.

Раната на Остин отново го беше заболяла. Той сложи ръка на гърдите си.

— Веднага щом разбера, ще ти кажа — обеща той.