Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Миг преди никога (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Edge Of Never, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Джесика Редмерски

Заглавие: Миг преди никога

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатна база Сиела

Излязла от печат: 30.10.2014

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Милена Калчева

ISBN: 978-954-28-1589-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2109

История

  1. — Добавяне

Осем

Камрин

 

— След десет минути ще напуснем тази консервна кутия — казвам аз.

Андрю се усмихва, надига се от облегалката и сваля слушалките.

Не съм съвсем сигурна защо почувствах нужда да му кажа.

— По-добре ли спа? — пита той и затваря ципа на сака си.

— Всъщност да — отвръщам аз и опипвам врата си. Този път мускулите не ме болят. — Благодаря за неволната идея.

— Винаги съм на твое разположение — казва той и широко се усмихва. — Денвър ли? — пита Андрю и въпросително ме поглежда.

Предполагам, че ме пита дали това е следващата ми спирка.

— Ами да, дотам има почти седем часа път.

Андрю клати глава и изглежда също недоволен от дългото пътуване като мен.

Десет минути по-късно автобусът спира на автогарата в Гардън сити. На нея има три пъти повече хора, отколкото на предишната автогара, и това ме безпокои. Пробивам си път до поредния автобус и заемам първото свободно място, което виждам, защото местата се заемат много бързо. Андрю завива бързо зад един ъгъл под надпис, който сочи към района на автоматите, и след малко се връща с една кутия сода „Маунтин Дю“ и пакет чипс.

Сяда до мен и отваря кутията със сода.

— Какво? — пита той и ме поглежда.

Не бях забелязала, че го наблюдавам с отвращение как гълта жадно содата.

— Нищо — казвам и поглеждам встрани. — Просто ми изглежда доста гадна.

Чувам го да се смее тихо до мен и да отваря пакета с чипса.

— За теб изглежда доста работи са гадни.

Отново го поглеждам и слагам сака в скута си.

— Кога за последен път си ял нещо, от което има по-малка вероятност да си докараш инфаркт?

Той схрусква още един чипс и го преглъща.

— Ям това, което искам. Ти да не си една от онези нафукани вегетарианки, които се оплакват, че страната затлъстява от бързата храна?

— Не, не съм — отвръщам аз, — но мисля, че тези нафукани вегетарианки може би са прави.

Той глътва още два чипса, отпива нова голяма глътка сода и пак ми се усмихва.

— Бързата храна не прави хората дебели — казва Андрю, като продължава да дъвчи. — Хората сами правят избора си. Заведенията за бързо хранене просперират заради глупостта на американците, които предпочитат да ядат храната им.

— Ти за глупав американец ли се смяташ? — питам аз и се ухилвам насреща му.

Той свива рамене.

— Предполагам, че съм такъв, когато възможностите ми за избор са ограничени до няколко автомата и щанд за бургери.

— Да бе, като че ли ще предпочетеш да ядеш нещо по-добро, ако имаш възможност да избираш. Съмнявам се.

Мисля, че започвам да ставам по-добра в нашите играчки. Той избухва в смях.

— Да, по дяволите ще избера нещо по-добро. Ще си взема пържола за петдесет долара вместо престоял цял ден сандвич, бира вместо „Маунтин Дю“.

Поклащам глава, но не мога да изтрия усмивката от лицето си.

— Между другото ти какво ядеш обикновено? — пита той. — Салати и тофу?

— Пфу! — казвам аз и правя гримаса. — В никакъв случай не бих ги яла. Тофу и салатите са за сваляне на килограми. Честно ли?

— Ами, да… признай си — отвръща той.

Гледа ме така, като че ли съм нещо особено привлекателно, което трябва да бъде проучено.

— Обичам спагети с кюфтета и суши.

— Какво, всичко това на едно място? — сега пък той прави гримаса на отвращение.

Трябват ми няколко секунди да схвана какво точно пита.

— О, не — казвам аз и клатя глава. — Това също би било гадно.

Усмихва се с облекчение.

— Не си падам много по пържолите — продължавам аз, — но предполагам, че бих изяла една, ако ми предложат.

— Охо, значи ме караш да те поканя на среща, така ли?

Усмивката му става още по-широка.

Опулвам очи, а устата ми увисва отворена.

— Не! — отвръщам аз и направо се изчервявам. — Казах го само така…

Андрю се смее и отпива нова глътка.

— Знам, знам — успокоява ме той, — не се стряскай. Никога няма да ми мине през ум да те каня на среща.

Очите и устата ми се разширяват още повече, а лицето ми направо пламва.

Той се смее още по-силно.

— По дяволите момиче — казва през смях, — ти май не загряваш много бързо?

Намръщвам се.

Той също се намръщва, но същевременно продължава да се усмихнат.

— Знаеш ли какво — продължава Андрю този път малко по-сериозно, — ако имаме късмет да намерим заведение при някое от спиранията, което да може да приготви пържола за петнадесетте минути, с които разполагаме, преди да изпуснем автобуса, ще ти купя една и ще те оставя да решиш дали, докато си ядем заедно пържолите в автобуса, това е среща, или не е.

— Мога да ти кажа още отсега, че няма да е.

Той леко се подсмихва.

— Така да бъде. Мога да го преживея — отвръща Андрю.

Мисля, че е приключил с тази тема, но той внезапно добавя:

— Ами тогава какво ще бъде, ако не е среща?

— Какво искаш да кажеш? — питам аз. — Предполагам, че ще е нещо приятелско. Просто двама души, които се хранят заедно.

— О — казва той и в очите му се мярка игриво пламъче, — значи сега сме приятели, така ли?

Това пак ме заварва неподготвена. Бива си го. Свивам устни и се замислям за момент.

— Ами да — отвръщам. — Ние сме нещо като приятели поне до Уайоминг.

Той ми подава ръка. Макар и с нежелание я поемам. Стискането му е леко, но твърдо, а усмивката истинска и сърдечна.

— Тогава нека бъде приятелство до Уайоминг — казва той, разтърсва за момент ръката ми и я пуска.

Не съм сигурна какво стана току-що, но нямам чувството, че съм направила нещо, заради което по-късно ще съжалявам. Предполагам, че няма нищо лошо в това да имаш пътуваш „приятел“. Мога да се сетя за стотина други хора на мястото на Андрю, с които щеше да е по-зле. Но той ми изглежда безобиден и признавам, че ми е интересно да разговарям с него. Не е някоя стара дама, която ще иска да ми разказва истории, когато е била на моята възраст. Не е и някой по-възрастен самозаблуждаващ се мъж, който продължава да си мисли, че все още е толкова неустоим, колкото е бил на седемнадесет, и се надява, че по някакъв начин ще мога да видя в него това, което е представлявал някога. Не, Андрю е точно там, в зоната Голдилокс[1]. Разбира се, по редица причини би било по-добре ако той беше момиче, но поне е близко до моята възраст, а и съвсем не е грозен. Не, Андрю Париш определено не би могъл да бъде причисляван към онези, които са някъде близо до Грозното Дърво[2].

Вярното е, че той живее в непосредствена близост със „Секси Дървото“ и си мисля, че това е единственото нещо, което ме притеснява в цялата ситуация.

Знаеш много добре, че всъщност няма значение какво става в живота ти, кого току-що си загубила, колко много мразиш света и колко неприлично е да си привлечена от някого, преди тази възстановителна фаза да е достигнала приемлива зона. Въпреки това ти все още си човешко същество и в момента, в който видиш някой привлекателен, го отбелязваш. Такава е човешката природа.

Обаче да действаш по въпроса е съвсем друга работа и точно там аз тегля чертата.

Каквото и да става, това няма да се случи.

Да, ама фактът, че той е секси ме притеснява, защото това означава само, че ще трябва много по-упорито да се пазя — нищо, което казвам или правя, да не остави у него погрешно впечатление. Секси мъжете знаят, че са секси. Просто го знаят, дори и тези, които не го демонстрират открито. Напълно човешко е също и това, секси мъжете автоматично да предположат, че една невинна усмивка или разговор, който продължи повече от три минути, без да настъпи неловко мълчание, са признаци за харесване.

Така че това „приятелство“ ще ми отвори доста работа. Искам да съм учтива, но не и прекалено учтива. Искам да се усмихвам, когато е необходимо, но трябва да внимавам и да дозирам усмивката си. Искам да се смея, ако нещо, което е казал, е смешно, но не желая той да си помисли, че е смях, който казва „много си падам по теб“.

Да, това определено ще ми отвори работа. Може би в края на краищата една възрастна дама щеше да е по-добре…

Андрю и аз чакаме на автогарата близо половин час, преди да пристигне следващият автобус. Този път изглежда нямаше да имаме на разположение по две седалки. Опашката, която се оформи, вече беше станала такава, че местата можеха и да не стигнат за всички. Дилема. Мамка му. Андрю и аз изведнъж станахме временни приятели, но не мога да се реша да го помоля да седне до мен. Това може да се изтълкува като едно от онези неща, които създават погрешно впечатление. Така че, докато опашката напредва бавно и той пристъпва плътно зад мен, аз се надявам, че сам ще реши да седне до мен. Предпочитам да е той, отколкото някой друг, с когото дори не съм разговаряла.

Проправям си път към средата на автобуса, стигам до две празни места, подминавам това от външната страна и сядам до прозореца.

Той сяда до мен и мислено въздъхвам с облекчение.

— Тъй като си момиче — казва и слага сака на пода между краката си, — ще ти позволя да останеш на мястото до прозореца.

Усмихва се.

След като автобусът се напълва и вече започвам да усещам наоколо излишъка от телесна топлина, излъчвана от толкова много хора, натикани в едно тясно пространство, чувам вратата да се затваря със скърцане и той потегля.

Сега, когато имам някого, с когото да разговарям, пътуването вече не ми изглежда толкова дълго и мъчително. Минава само около час в непрекъснат разговор за всичко, свързано с любимите му банди за класически рок. Обяснява ми и защо харесвам Пинк и колко много по-добра е музиката им, отколкото на Бостън и Форинър, които ми звучат по един и същи начин. Спорим за това двайсетина минути. Наистина е упорит, но той каза същото за мен, така че може би и двамата сме виновни. Аз пък го открехнах коя е Нат, без да навлизам в мъчителни за мен подробности за отношенията ни с Натали.

Докато се стъмни, си дадох сметка, че откакто се качихме в автобуса и той реши да седне до мен, между нас не е имало нито един момент на неловко мълчание.

— Колко ще останеш в Айдахо?

— Няколко дена.

— И после пак ли ще се върнеш с автобус?

Странно, по лицето на Андрю няма и следа от закачливостта му.

— Ами да — отвръщам аз.

Не ми се иска да навлизам твърде дълбоко в тази тема, защото вече не знам предварително какви ще бъдат отговорите ми.

Чувам го да въздъхва.

— Не е моя работа — казва той и ме поглежда, а аз чувствам, че разстоянието между нас е намаляло значително, откакто седим толкова близо един до друг, — но ми се струва, че не би трябвало да пътуваш насам-натам съвсем сама.

Не го поглеждам.

— Е, да, но ми се налага.

— Защо? — пита той. — Не се опитвам да те свалям, но е опасно младо, дяволски хубаво момиче като теб да пътува сама сред мизериите автогари на Америка.

Усещам, че леко се усмихвам, но напразно се опитвам да скрия усмивката си.

Поглеждам го.

— Ти не се опитваш да ме сваляш — казвам аз, — но въпреки това ме наричаш „дяволски хубава“ и умело свързваш това в едно изречение с „какво прави момиче като теб в място като това“.

Изглежда леко засегнат.

— Говоря сериозно, Камрин — казва той и закачливата усмивка изчезва от лицето ми. — Наистина можеш да пострадаш.

Опитвам се да отмина неловкия момент, усмихвам се и казвам:

— Не се тревожи за мен. Имам доверие в способността си да пищя много силно, ако бъда нападната.

Той клати глава, поема дълбоко въздух и бавно отстъпва пред опита ми да разведря атмосферата.

— Разкажи ми за баща си — казвам аз.

Леката му усмивка моментално изчезва и той поглежда встрани. Не засегнах случайно темата. Просто имам странното усещане, че крие нещо. Когато там, в Канзас, спомена мимоходом, че баща му умира, външно погледнато като че ли това не го вълнуваше много. Обаче той бие толкова път, при това с автобус, за да види баща си, преди да умре, а това означава, че сигурно го обича. Съжалявам, но човек никога не е безразличен, когато някой, когото обича, е мъртъв или умира.

Звучи странно да го кажа аз, която вече не може да плаче.

— Той е добър човек — казва Андрю и продължава да гледа пред себе си.

Имам чувството, че точно в този момент си представя баща си, но всъщност го вижда само в спомените си.

Поглежда ме и сега се усмихва, но тази усмивка не прикрива някаква болка, а по-скоро е предизвикана от хубави отминали случки.

— Вместо да ме заведе на бейзболен мач, баща ми ме заведе на боксова среща.

— О, така ли? — отново се усмихвам. — Разкажи ми.

Отново гледа пред себе си, но топлото изражение на лицето му не го напуска нито за миг.

— Баща ми искаше да сме бойци… Не боксьори, а истински бойци, макар вероятно не би имал нещо против да станем и боксьори. Аз обаче имам предвид бойци по принцип, в живота. Метафорично казано.

Кимам, за да му покажа, че го разбирам.

— Стоях край ринга осемгодишен и гледах като хипнотизиран как двама души се бият помежду си, а през цялото време чувах баща ми да говори до мен, надвиквайки тълпата: — Те не се страхуват от нищо, сине — казваше той. — И всичките им движения са пресметнати. Правят едно движение и то е сполучливо, или не, но научават по нещо от всяко движение, от всяко решение.

Андрю улавя за миг погледа ми, усмивката му изчезва и лицето му приема обичайния си израз.

— Той ми казваше, че истинският боец никога не плаче, никога не позволява тежестта на някой удар да го повали. С изключение на последния удар, неизбежния, но дори и тогава те, бойците, си отиват като мъже.

Аз вече също не се усмихвам. Мога да кажа точно какво става в този момент в главата на Андрю, но и двамата оставаме сериозни. Искам да го попитам дали се чувства добре, защото очевидно не е, но ми се струва, че моментът не е подходящ. Чувствам се странно, защото не го познавам достатъчно добре, за да се ровя в чувствата му.

Не казвам нищо.

— Вероятно ме мислиш за някакъв капут — казва той.

Премигвам от изненада.

— Не — отговарям. — Защо казваш това?

Той веднага прави отстъпление и омаловажава сериозността на въпроса си.

— Ще го видя, преди да хвърли топа — продължава Андрю и използваният от него израз малко ме шокира, — защото така се прави, нали? Така е прието, нещо като да кажеш „наздраве“, когато някой киха, или да попиташ някого как е прекарал уикенда, когато всъщност изобщо не даваш и пукната пара за това.

По дяволите, от къде идва всичко това?

— Човек трябва да живее в настоящето — казва той и аз оставам изумена, без да го показвам. — Не мислиш ли?

Накланя глава на една страна и отново ме поглежда.

Трябва ми малко време, за да се опомня, но дори и тогава не съм сигурна какво да кажа.

— Да живееш в настоящето — повтарям аз думите му, а същевременно мисля за собственото си убеждение, че трябва да се живее в настоящето. — Предполагам, че си прав.

Но продължавам да се питам какъв смисъл влага той в това.

Изправям гърба си в облегалката и повдигам малко глава, за да го погледна по-внимателно. Внезапно изпитвам голямо желание да узная всичко за убежденията му. Да знам всичко за него.

— Какво означава за теб да живееш в настоящето?

Забелязвам, че повдига вежди за миг и изражението му се променя. Изненадан е от сериозността на въпроса ми или от степента на интереса ми към темата. А може би и двете.

Изпъва гърба си и също повдига глава.

— Прекаленото мислене и планиране са глупости — казва той. — Когато мислиш постоянно за миналото, не можеш да се придвижваш напред. Като прекарваш прекалено много време в планиране на бъдещето, ти просто се връщаш назад или оставаш на едно и също място през целия си живот — вглежда се внимателно в мен. — Живей за момента така — казва многозначително, — все едно, че всичко е както трябва, не се натягай, ограничи лошите си спомени и ще стигнеш там, закъдето си тръгнат, много по-бързо и с много по-малко препятствия по пътя.

Настъпва мълчание, защото и двамата се фокусираме върху това, което той току-що каза. Питам се дали неговите мислите са същите като моите. Питам се също, повече отколкото ми се иска да призная, защо, като го гледам, толкова много негови разсъждения вече ме карат да се чувствам така, като че ли се взирам в огледало.

Автобусът се носи тежко по магистралата, винаги шумен и много рядко тих. Обаче след толкова много време, прекарано в него, става по-лесно да забравиш колко неприятности и дискомфорт си изтърпял в сравнение с лукса на леката кола. И когато мислиш повече за положителните аспекти на пътуването с автобус, отколкото за негативните, преставаш да смяташ, че в това изобщо има нещо лошо. До мен стои мъж с красиви зелени очи, красиво, като изсечено от скулптор, лице и красив начин на мислене. Няма такова нещо като неприятно пътуване с автобус, когато си в компанията на нещо красиво.

Не би трябвало да съм тук…

Бележки

[1] Голдилокс — наименование от астрономията, т.е. обитаемата зона. — Б.пр.

[2] Грозното Дърво — уличен жаргон за грозници, т.е. очукани от живота хора, които оцеляват. — Б.пр.