Джесика Редмерски
Миг преди никога (30)

Камрин

Вратата на стаята ми се отваря. През тесния процеп в завесата от другата ми страна влиза ярка слънчева светлина. Дръпвам се като някой вампир от нея, дълго премигвам и се обръщам обратно. Нужно ми е малко време, докато разбера, че лежа в леглото си с бюстието, което носех миналата нощ, и яркочервените бикини. От леглото е махнато всичко, с изключение на чаршафа, върху който лежа, и един горен чаршаф, който мирише така, като че ли е пран скоро. Предполагам, че съм повърнала върху другия. Андрю трябва да е взел този от чистачката.

— По-добре ли се чувстваш? — пита той на влизане в стаята с кофичка за лед в една ръка, комплект пластмасови чаши и бутилка спрайт в другата.

Сяда до мен, оставя нещата на нощното шкафче и отваря спрайта.

Главата ми продължава да тупти и все още имам усещането, че мога всеки момент пак да повърна. Мразя махмурлуците. Бих предпочела да падна кьоркютук пияна, да си разбия носа или нещо от сорта, отколкото да се справя с махмурлук от такава величина. Имала съм един подобен преди. Чувствам се толкова зле, че няма голяма разлика от алкохолното отравяне. Поне според Натали, която действително имаше алкохолно отравяне веднъж и го описа така, като че ли „на другата сутрин върху нея е срал самият Сатана“.

— Никак даже — отговарям накрая и от думите си усещам остра болка да ме пронизва отзад в главата и зад ушите.

Стискам здраво очи, когато стаята започва да ми изглежда двойна.

— Здравата си изпати, момиче — казва Андрю и след това усещам студена кърпа да докосва леко врата ми.

— Би ли затворил тази завеса, ако обичаш?

Той веднага става и аз го чувам да върви натам, после звука от дръпването на плътния плат, докато го нагласи, както трябва. Прибирам голите си крака към гърдите, като придръпвам чаршафа, за да съм отчасти покрита, и лягам свита на кълбо.

Андрю вади една пластмасова чаша от комплекта и след това чувам как сипва лед в нея. Налива спрайт върху леда и изсипва хапчета в шепата си.

— Вземи това — казва той и аз усещам леглото да се размърдва, когато сяда отново и слага ръка на крака ми.

Отварям едва-едва очи. От пластмасовата чаша стърчи сламка, така че не се налага да се опитвам да се повдигна много от леглото, за да пия. Протягам ръка, вземам три хапа адвил от дланта му и ги лапвам един по един, след което отпивам достатъчно спрайт, за да ги преглътна.

— Моля те, кажи ми, че не съм казала или направила нещо абсолютно унизително в баровете снощи.

Мога да го гледам само с присвити очи.

Усещам, че се усмихва.

— Ами да, направи — казва той и сърцето ми се свива.

— Каза на онзи мъж, че си щастливо омъжена за мен и че ще си имаме четири деца… а дали не бяха пет, не си спомням точно… а после дойде онова момиче и започна да ме сваля, а ти скочи от стола и застана срещу нея с пребледняло лице… беше много смешно.

Мисля, че наистина ще повърна.

— Андрю, ти ме будалкаш… колко унизително!

Главата ме боли още повече. Не мислех, че би могло да бъде и по-зле.

Чувам го тихо да се смее и отварям едва-едва очи, за да го видя по-ясно.

— Да, момиче, занасям те — той протяга ръка и прекарва студената кърпа по челото ми. — Всъщност ти се държа много добре, дори през целия път до тук заедно с мен — забелязвам, че оглежда тялото ми. — Съжалявам, че трябваше да те съблека… е, всъщност лично на мен тази възможност ми допадна, но то беше повече като задължение. Налагаше се, разбираш ли?

Сега се прави на напълно сериозен и аз не мога да се сдържа да не се усмихна.

Затварям очи и спя още два часа, докато чувам чистачката да чука на вратата.

Питам се дали Андрю изобщо е ставал от леглото ми.

— Ами да, влезте, а аз ще я заведа в съседната стая, за да почистите.

Старата госпожа с нескопосано боядисана червена коса влиза в стаята, облечена в униформа на камериерка. Андрю се приближава до леглото ми.

— Хайде, момиче — казва той, вдига ме на ръце, все още покрита наполовина с чаршафа, — нека оставим госпожата да почисти.

Вероятно бих могла да вървя сама дотам, но нямам намерение да протестирам. По ми харесва да съм там, където съм.

Когато минаваме покрай чантичката ми върху поставката за телевизора протягам ръка и Андрю спира, взема я и я носи заедно с мен. Полагам глава на гърдите му и обвивам врата му с ръце.

Той спира при вратата и поглежда назад към чистачката.

— Съжалявам за мръсотията край леглото — казва и кима натам, като прави гримаса. — Ще има добър бакшиш за вас.

Излиза с мен и ме отнася в стаята си.

Първото нещо, което прави, е да спусне завесите, след което ме подпира на възглавницата си.

— Надявам се да се оправиш до довечера — казва той, като ходи из стаята, като че ли търси нещо.

— Какво ще е довечера?

— Друг бар — казва той.

Намира касетофона до възглавницата на фотьойла край прозореца и го оставя на поставката до телевизора.

Простенвам в знак на протест.

— О, не, Андрю, отказвам да ходя отново на бар тази вечер. Няма да пия пак, докато съм жива.

Улавям го да се хили насреща ми.

— Всички казват така — вика той. — А и аз няма да ти позволя да пиеш тази вечер, дори и да искаш. Нужно ти е да прескочиш поне една нощ между два махмурлука, в противен случай може рано-рано да ти подпечатат картата за алкохолна зависимост.

— Е, надявам се да се почувствам достатъчно добре, за да мога да правя нещо друго, освен да се мотая в леглото през целия ден, но засега перспективата не ми изглежда много добра.

— Трябва да ядеш, това е задължително. Въпреки че от мисълта за храна точно сега вероятно ти се повдига, ако не хапнеш нещо, със сигурност ще се чувстваш като лайно през целия ден.

— Прав си — казвам аз и усещам, че ми се повдига. — Дори от самата мисъл за това ми се повръща.

— Тост и яйца — казва той и се връща при мен, — нещо леко, знаеш как е.

— Да, знам как е — отвръщам троснато и ми се иска просто да щракна с пръсти и веднага да се почувствам по-добре.