Джесика Редмерски
Миг преди никога (23)

Двадесет и едно

— Сигурен ли си, че сме все още на 55? — питам много по-късно аз, след като се е стъмнило и не виждам никакви фарове нито в едната, нито в другата посока.

Виждам само поля и дървета и от време на време по някоя крава.

— Да, бебчо, все още сме на 55, проверих това.

Точно в този момент минаваме покрай друг пътен знак на магистралата, на който действително пише: 55.

Надигам се от ръката на Андрю, върху която главата ми лежеше през последния един час и започвам да протягам ръцете, краката и гърба си. След това се навеждам и разтривам мускулите на прасците си. Имам чувството, че всеки мускул в тялото ми се е зациментирал върху костите.

— Имаш нужда да излезеш и да се разтъпчеш за малко, така ли? — пита Андрю.

Вглеждам се в лицето му в тъмнината. По кожата му се е разлял светлосин оттенък, а очертанията на добре оформената му челюст са още по-изразени в тъмното.

— Ами, да — казвам и се навеждам към командното табло, за да виждам по-добре през предното стъкло как изглежда пейзажът. Поля и дървета. Ама, разбира се, ето и още една крава — би трябвало да се досетя.

Обаче после забелязвам небето. Навеждам се още повече напред и поглеждам нагоре към звездите, обгърнати в безкрайния мрак. Виждам колко са ярки и как светлината на много от тях си остава все така чиста в продължение на мили.

— Искаш ли да излезеш от колата, за да се разтъпчеш — пита той и продължава да чака отговора ми.

На мен ми хрумва нещо, усмихвам се весело и кимам.

— Да, мисля, че идеята е чудесна… има ли в багажника одеяло?

Той ме поглежда за момент с любопитство.

— Всъщност има. Държа едно в онази кутия отзад заедно с останалите ми неща за извънредни обстоятелства по време на път. Защо?

— Знам, че може да прозвучи като клише — започвам аз, — но това е нещо, което винаги съм искала… Спал ли си някога под звездите? — чувствам се малко глупаво, че го питам, защото това наистина е клише, а до този момент не съм видяла в Андрю нищо, което да ми заприлича на такова.

По лицето му се разлива широка усмивка.

— Всъщност не. Никога не съм спал под звездите… да не би да започваш да ставаш романтична с мен, Камрин Бенет? — той закачливо ме поглежда.

— Не! — казвам през смях. — Хайде, говоря сериозно. Просто мисля, че това е една чудесна възможност — протягам ръка към предното стъкло. — Погледни тези поля наоколо.

— Е, да, ама не можем да постелем одеяло в памучно поле — казва той, — а и през повечето време тези полета са пълни с вода до глезените.

— Не и тези, покрити с трева и с кравешки фъшкии — казвам аз.

— Искаш да спиш на поле, където серат крави? — пита равнодушно той, но и с известна доза хумор.

Прихвам да се смея.

— Не, само на тревата. Хайде… — после го поглеждам закачливо. — Какво, да не би да те е страх от някое малко кравешко лайно?

— Ха, ха! — той клати глава. — Камрин, в купчина кравешки лайна няма нищо малко.

Аз се примъквам отново до него, полагам глава точно по средата на скута му и го поглеждам намусена.

— Моля те? — казвам и премигвам с очи.

И напразно се опитвам да не обръщам внимание върху какво всъщност лежи главата ми.