Джесика Редмерски
Миг преди никога (29)

Двадесет и пет

Андрю

Може пък и да го направя с Камрин. Защо трябва да се измъчвам и да си отказвам това, което най-много искам, след като би трябвало сега да е времето, когато съм си спечелил правото да имам всичко, което поискам? Може пък нещата да се развият по по-различен начин и тя да не бъде наранена. Бих могъл да се върна при Марстърс. Ами ако я пусна да си върви и не я видя повече, а след това Марстърс осъзнае грешката си?

Мамка му! Извинения.

Камрин и аз влизаме в още два бара във Френския квартал и в двата тя успява да мине за двадесет и една годишна. Само в единия поискаха личната й карта, но предполагам, че тъй като рожденият й ден е през декември, келнерката реши да си затвори очите.

Обаче сега е пияна и не съм сигурен, че може да върви до хотела.

— Ще повикам такси — казвам и я държа до мен на тротоара.

От бара зад нас непрекъснато влизат и излизат двойки и групи, някои от които започват да се препъват още от вратата.

Държа здраво Камрин през кръста. Тя протяга ръка и ме прегръща през рамото отпред, почти не може да си държи главата изправена.

— Мисля, че едно такси е добра идея — казва с натежали клепачи тя.

Или скоро ще припадне, или ще повърне. Само се надявам да почака да се върнем в хотела.

Таксито ни оставя пред входа на хотела и аз й помагам да излезе от задната седалка. Накрая просто я вдигам на ръце защото вече почти не може да върви самостоятелно. Нося я до асансьора, краката й се клатушкат от ръката ми, а главата й е клюмнала на гърдите ми. Хората ни зяпат.

— Нощни забавления, а? — казва един мъж в асансьора.

— Ами да — съгласявам се аз и кимам, — на някои алкохола понася по-добре, отколкото на други.

Асансьорът спира и мъжът излиза, след като вратите се отварят. Два етажа по-нагоре аз я нося към стаите ни.

— Къде ти е ключът, момиче?

— В чантичката — казва едва чуто тя.

Поне може да говори.

Без да я свалям да стъпи на пода, придръпвам чантичката й и дърпам ципа. При нормални обстоятелства щях да пусна някоя шега от сорта: какво по дяволите носиш тук, дали вътре няма нещо, което да ме ухапе, но знам, че тя не е в настроение за шеги. Чувства се зле.

Очертава се дълга нощ.

Вратата се затваря зад нас, аз я нося право до леглото и полагам върху него.

— Чувствам се като лайно — стене тя.

— Знам, момиче. Просто трябва да си отспиш.

Свалям обувките й и ги пускам на пода.

— Мисля, че ще… — тя се навежда през ръба на леглото и започва да драйфа.

Протягам ръка, докопвам кутията за отпадъци, опряна за нощното шкафче да уловя повечето от повърнатото, но изглежда, че на сутринта чистачката ще е много вкисната. Камрин повръща всичко, което има в стомаха, и това ме изненадва, защото днес яде твърде малко. Спира и се отпуска обратно на възглавницата. От повръщането очите й са насълзени. Опитва се да ме погледне, но знам, че е твърде замаяна, за да фокусира.

— Много е горещо тук — казва тя.

— Добре — отвръщам и ставам, за да пусна климатика с пълна сила.

После отивам в банята, намокрям една кърпа със студено вода и я изстисквам. Връщам се в стаята, сядам до нея на леглото и избърсвам лицето й с кърпата.

— Съжалявам — промълвява тя. — Трябваше да спра, след като ударих една водка. Сега чистиш повръщането ми.

Избърсвам отново бузите и челото й, като отмятам встрани кичурите коса от лицето, а после прекарвам студената кърпа през устата й.

— Не се извинявай — викам. — Забавлява се добре, само това има значение — после се усмихвам и добавям: — Освен това сега мога напълно да се възползвам от теб.

Тя се опитва да се усмихна, да вдигне ръка и да ме удари, но е твърде слаба да стори дори това. Опитът й да се усмихне се превръща в нещо болезнено и по челото й моментално избиват капчици пот.

— О, не… — надига глава от леглото. — Трябва да ида в банята — казва тя, хваща се за мен, за да стане, и аз й помагам.

Завеждам я до банята, където тя направо се хвърля върху тоалетната чиния и я прегръща с две ръце. Гърбът й ту се надига, ту се отпуска, когато започва да драйфа и да стене още по-силно.

— Трябваше да изядеш онази пържола с мен, момиче.

Аз стоя отзад над нея и се старая да предпазя плитките й от кръстосания огън, като продължавам да държа студената кърпа отзад на врата й. Става ми мъчно за нея, като гледам тялото й как се гърчи, но от устата й не излиза почти нищо. Знам, че след това гърлото и гърдите ще я болят.

Когато свърши, продължава да лежи върху студените плочки на пода.

Опитвам се да й помогна да се изправи, но тя тихо протестира:

— Не, моля те… Искам да полежа тук, подът охлажда кожата ми.

Диша едва-едва, а леко загорялата й кожа е болезнено бледа като на болен от пневмония. Вземам чиста кърпа намокрям я и продължавам да бърша лицето, врата и голите й рамене. После разкопчавам дънките й и внимателно ги свалям, за да освободя корема и краката й, защото са прекалено тесни. — Не се тревожи, няма да те притеснявам — казвам шеговито аз, но този път тя не отговаря.

Заспала е на една страна с лице, опряно в пода.

Знам, че ако я вдигна точно сега, вероятно ще се събуди ще почне пак да се напъва, но не искам да я оставя да лежи така до тоалетната. Затова лягам до нея и с часове продължавам да бърша лицето, ръцете и раменете й с кърпата, докато накрая заспивам заедно с нея.

На трезва глава никога не съм мислил, че нарочно ще спя върху пода на тоалетна в съседство с тоалетна чиния, но беше вярно, когато казах, че бих спал навсякъде с нея.