Джесика Редмерски
Миг преди никога (36)

Камрин

 

Сексът винаги променя всичко. Все едно живееш в някакъв сапунен мехур, в който всичко е безопасно, като на майтап често пъти предвидимо. Едно привличане към подходящия човек може да трае завинаги, когато това интимно тайнство остане ненакърнено, но в мига, в който преспиш с някого, от безопасно, като на майтап и предвидимо, то може да стане точно обратното. Ще умре ли привличането сега? Ще продължаваме ли да се желаем също толкова много, както преди да сме правили секс? Дали всеки от нас не си мисли тайно, че направихме огромна грешка и би трябвало да оставим нещата такива, каквито бяха? Не. Да. И не. Знам това, защото го чувствам. Не е от прекалена доверчивост или от илюзорните блянове на една млада, неопитна жена, която е неуверена в себе си. Това е един очевиден факт: Андрю и аз е трябвало да се срещнем в онзи автобус в Канзас.

Съвпадение е просто конформистки термин за съдба.

Кисна известно време във ваната, но решавам да изляза, преди да започна да ставам морава. Чувствам болезнено щипене отдолу, но мога напълно безпроблемно да вървя. Мисля си, че е много мило от негова страна да изпитва нужда да се грижи за мен.

Намъквам се в сините памучни шорти, които купих по пътя и обличам черно горнище. Оправям леглото и разтребвам малко стаята, преди да се захвана с мобифона, за да проверя съобщенията си: пак същите хаотични изречения от Натали.

Все още нищо от майка ми. Винаги оставям мобифона си да вибрира. Не мога да понасям да ми звъни. Няма значение дали съм избрала мелодия, която ми харесва: звъненето на телефона ми действа като драскане с нокти по черна училищна дъска. Отправям се към прозореца и разтварям широко завесите, за да нахлуе ярката слънчева светлина в стаята, и се навеждам през перваза, загледана долу в Ню Орлиънс. Никога няма да забравя това място.

Мисля за Андрю, за момент и за баща му, но бързо прогонвам тези мисли от главата си. Ще му дам още няколко дена, преди да се опитам да говоря отново с него за това. Ще скърби известно време, но не искам несъзнателно да ме използва като бариера. По някое време трябва да се изправи пред това. Оставям мобифона си на перваза на прозореца и преглеждам записите си с музика. Минало е доста време, откакто не съм слушала нищо от тях, за моя изненада не са ми липсвали много. Класическият рок на Андрю не само започна да ми допада, той ме накара да го заобичам.

„Бартън Холоу“ на Сивил Уорс^[1]. Спирам на тази… моя любима през последните два месеца — и пускам високоговорителя, като оставям музиката да изпълва стаята с този кънтри стил, който съм гузна, че харесвам. Не съм момиче, което си пада много по кънтри музика, но тази банда е изключение. Пея заедно с Джон и Джой, като отпускам гласа си, защото съм сред уединението на стаята си и пея колкото ми глас държи. Дори танцувам по малко, застанала пред прозореца. И когато започва солото на Джой, както винаги пея заедно с нея, като се старая да докарам гласа си така, че да звучи кадифено като нейния. Може никога да не звуча като нея, но въпреки това се чувствам добре като пея с нея.

Мигновено стисвам устни и танцуващото ми тяло замръзва на място, когато забелязвам Андрю подпрян на стената до вратата да ме наблюдава. Хили се, разбира се.

Направо се разтапям под червенината, покрила лицето ми.

Той влиза в стаята, след като вижда, че е разкрит, и оставя две пластмасови торби на поставката за телевизора.

— За човек, който охка от болка — подкача ме той и трапчинките му стават по-дълбоки, — добре местиш тези бедра.

Все още съм зачервена. Опитвам се, колкото мога, да не мисля за малкото си представление и се отправям към торбите.

— Ами да, но ти не би трябвало да ме издебваш така.

— Не съм те издебвал — отвръща той, — просто се наслаждавах… наистина имаш приятен глас.

Изчервявам се по-силно, обръщам му гръб и започвам да ровя в една от торбите.

— Благодаря, бебчо, но мисля, че просто си пристрастен — поглеждам го и лукаво му се усмихвам.

— Не, наистина мисля така — казва той, — не си толкова зле, колкото си мислиш.

— Не съм толкова зле? — обръщам се с голяма кутия бебешко масло в ръка. — Какво точно означава това? Че според теб съм само малко зле, така ли? — поглеждам го сърдито и вдигам бебешкото масло. — Казах малка опаковка.

— Ами, нямаха малки.

— Аха — пак го поглеждам лукаво и оставям кутията на поставката за телевизора.

— Не, изобщо не мисля, че си зле — казва той и аз чувам как леглото изскърцва, когато сяда в края му.

Гледам го през огледалото пред мен.

— Справил си се добре с шампоана и балсама — казвам, изваждам флаконите от сака и ги оставям до бебешкото масло. — Но не толкова с гела за къпане.

— Какво? — изглежда наистина разочарован. — Ти каза да не е течен сапун за ръце. Отпред ясно е написано „гел за къпане“ — сочи флакона за оправдание.

— Само се майтапя — казвам и леко се усмихвам на реакцията му. — Този е идеален.

Това го успокоява и той отпуска ръката си върху леглото.

— Трябва да пееш пред публика. Поне веднъж. Просто да видиш как е.

Не ми харесва този момент на просветление, който току-що го е осенил. Ама никак не ми харесва.

— Хм, е, да… о, не — клатя глава пред огледалото. — Прилича на ядене на дървеници или за един ден да стана космонавт, това няма да стане.

Бъркам в сака и изваждам… о, не, да не би той да…

— Защо? — пита Андрю. — Ще бъде едно преживяване, нещо, което никога не си мислила, че ще направиш, но след това ще се почувстваш окрилена.

— Какво по дяволите е това? — питам аз и рязко се обръщам с кутия вагизил в ръка.

Той изглежда невероятно смутен.

— Ами, това е… е, знаеш какво — той премигва, — за женските части.

Притеснен, кима с глава към „женските ми части“.

Оставам с отворена уста.

— Мислиш, че мириша? Видял ли си ме някога да се почесвам? — опитвам се да не се засмея.

Андрю ококорва очи.

— Какво… о, не! Само си помислих, че може да помогне за възпалението. — Никога не съм го виждала толкова смутен и едновременно с това толкова шокиран. — Хей, да не би да мислиш, че един мъж се чувства много удобно да стои в онзи специален кът и да чете надписите? — започва да жестикулира. — Видях, че е за тази конкретна област и просто го пуснах в кошницата.

Оставям вагизила и отивам при него.

— Е, точно това едва ли ще помогне за намаляването на възпаление, причинено от… — свивам устни — … прекалено триене, но важното е, че си помислил за това.

Сядам в скута му срещу него и се навеждам да го целуна.

Той обгръща кръста ми с ръце.

— Значи може би ще е безопасно, ако предположа, че вече няма нужда да сме в отделни стаи — казва той и ми се усмихва.

Продължавам да държа врата му с ръце, навеждам се и отново го целувам.

— Канех се да отида оттатък и сама да ти взема нещата, докато те нямаше, но се сетих, че хвърлих резервния ключ на пода, когато изскочих снощи оттам.

Той плъзва големите си ръце надолу, сграбчва ме за задника и ме придърпва по-близо до себе си. После ме целува по врата и става, като ме вдига със себе си.

— Ще ида да ги взема сега — казва Андрю и ме пуска внимателно да стъпя на пода. — Предполагам, че ще са ми нужни два дена да се науча да свиря тази песен и да запомня текста — ти изглежда го знаеш целия…

О, не…

Присвивам очи и гневно го поглеждам.

— Защо да ги научиш?

Трапчинките му пак стават по-дълбоки.

— Доколкото си спомням, ти се отказа от свободата си, след като я спечели при онази игра на пул.

Изражението му е направо като на самия дявол.

Първоначално клатя бавно глава, но после го правя по-енергично, когато осъзнавам какво точно означава това.

— Думите ти бяха — той кима веднъж — и аз цитирам: Не искам тази свобода, освен ако не става дума да ям бръмбари, или да си показвам задника от колата. Съжалявам, момиче, потрябва да се научиш да си държиш устата затворена.

— Не… Андрю — отдръпвам се от него и скръствам ръце, — не можеш да ме накараш да пея пред хора. Това направо е жестоко.

— За теб или за публиката?

Хили се.

Аз тропам с крак.

— Майтапя се, бе! Майтапя се! — започва силно да се смее.

— Не можеш да ме накараш да го сторя.

Той накланя настрани глава, в зелените му очи има по-малко от всичко, което го прави неустоим.

— Не, няма да те принуждавам да правиш каквото и да било, но… — страхотно, как хубаво се прави на сърдит. Обаче по-лошото е, че това действа! — … ама аз наистина много искам да го направиш — хваща ме за лактите и ме придръпва по-близо до себе си.

Озъбвам му се и скърцам със зъби зад стиснати устни.

Едно. Две. Три.

Поемам дълбоко въздух.

— Добре.

Лицето му светва.

— Но само веднъж! — вдигам пръст. — И да му мислиш, ако някой ми се присмее.

Той ме сграбчва за бузите и ме целува по нацупените устни.