Андерш де ла Моте
Тръпката (9)

9. Fata Morgana

— Ало?

— Добър вечер, my friend, добре ли мина всичко?

— Всичко мина забележително, всъщност съвсем според плана — но естествено, вие вече знаете това.

— Някакви щети?

— Не повече от необходимото…

— Добре, а оттеглянето?

— И там нямаше проблеми. Какво стана с…

— Играча? Още е малко рано да се каже. Но ще ви държа в течение.

* * *

Дойдоха посред нощ. Четири Гуантанамо^[1] горили, които точно както преди го изтръгнаха от койката и извиха ръцете му зад гърба. Този път не можа да окаже съпротива.

Той беше Ник Ортън, Томас Андерсен, Чарлз Хърман и толкова други имена, че едва си ги спомняше.

Въображаеми хора, които беше превръщал в реалност, поне докато му трябваха.

Така че защо не и Венсан Санклер?

Сложиха му качулката още в килията, но пазачите изглежда забелязаха апатията му и не си направиха труда да завържат краката му. Той се препъваше, докато го водеха надолу по някакво стълбище, а после по още едно.

Чувстваше тялото си пълно с олово.

Още стълби — залитна и пазачите бяха принудени да го хванат така, че да не падне. Но не спряха, за да го изправят на крака. Вместо това го хванаха под мишниците и го вдигнаха толкова високо, че единствено палците на краката му докосваха пода. Накрая стълбите свършиха.

Стаята, в която влязоха, беше по-голяма, толкова голяма, че напрегнатите стонове на пазачите отекваха сухо между стените. Наистина ли предния път бяха минали оттук?

Под качулката се просмука слаб мирис на бензин и изгорели газове и внезапно той се увери. Не го водеха към стаята за мъчения!

В следващия миг го повдигнаха и го сложиха на някаква седалка и тежка врата на кола се затвори зад него.

Свистене на гуми, рязък тласък и потеглиха.

HP опитваше трескаво да възприеме информацията с изтощения си мозък. Някой седеше вляво от него на задната седалка, тъй като усещаше слаба миризма на афтършейв — освен това трябваше да има и шофьор.

Следователно освен него в колата имаше поне още двама души — може би трима — но никой от тях не казваше и дума.

Накъдето и да се бяха запътили, шофьорът изглежда бързаше. Мощният двигател ревеше и движенията на автомобила бяха толкова резки, че тялото му се плъзгаше по кожената тапицерия на седалката.

После той забеляза, че шумът от пътя се промени, премина от гладък асфалт към чакъл. Няколко минути по-късно шумът заглъхна почти изцяло и колата започна да се накланя и да се плъзга по добре познат начин. Стомахът на HP схвана по-бързо от мозъка му и буцата в него, предизвикана от паниката, премина в гадене. Още клатене, последвано от свистене, когато пясъкът се заудря в прозорците.

Отиваха в пустинята!

* * *

— Ще видиш, че всичко ще се нареди, Бека. Искам да кажа, ти все пак не си направила грешка…

Седяха на дивана, Мике сложи ръка около раменете й и тя се пребори с внезапен импулс да се откъсне. Да грабне първия възможен тежък предмет и да му разцепи главата.

Всичко ще се нареди, ще видиш… Само да получаваше по двайсетачка за всеки път през последната седмица, когато чуваше този коментар. Луде, Нина Бранд и цял куп други доброжелатели.

Наистина ли това беше най-доброто, което хората можеха да измислят, когато някой е затънал в лайна?

— Естествено, че не съм направила грешка — отсече тя, без да може да се спре. — Какво, да не би и ти да не вярваш, че са ни нападнали?

— Разбира се, че вярвам — отвърна той бързо, но тя все пак се възползва от възможността да се поизправи и да се отърси от ръката му. — Имах предвид просто, че сигурно скоро всичко ще отшуми…

Тя го прекъсна с изсумтяване.

— Не бих се обзаложила на това. Има предостатъчно хора, които биха искали да си изпатя и на които всъщност не им се налага да правят друго, освен да си траят и да не клатят лодката, за да се случи това. Глад, Малмѐн, Мудин и другите в дружината…

— Не забравяй асистента на Глад…

— Берглунд, не, той не!

Тя прехапа език, но беше твърде късно.

— Защо не? В смисъл че изглежда съвсем естествено Глад да кара асистента си да се справя с подобни неприятни инциденти, нали?

— Сигурно — измърмори тя и сви рамене.

Ребека се отпусна обратно на дивана и бързо втренчи поглед в телевизора.

— Мисля да си направя чаша чай, ти искаш ли? — каза значително по-меко след няколко минути мълчание.

— Ммм — отвърна той.

На път към кухнята тя грабна незабелязано мобилния си телефон от масата в коридора.

* * *

Друсаха се с колата към петнайсетина минути и най-накрая парчетата от пъзела застанаха по местата си.

Нямаше да има повече разпити.

Точно както твърдеше Азиз, той беше осъден за убийство, пристигнал с фалшив паспорт и свързан с престъплението по всякакъв начин. Никой не вярваше в невинността му — дори той самият.

Покрай всичкия блясък беше забравил, че страната всъщност е диктатура. Горката беззащитна жена от запада — отвлечена и убита навън в пустинята. Това можеше да доведе до загуба и на туристи, и на big finance. Да струва милиони долари лош PR и пропуснати бизнес сделки. Значително по-добре беше да го потулят и да се преструват, че никога не се е случило. Оставаше само да се отърват и от последната брънка и буквално да заровят историята там, където беше започнала.

В пясъка…

Той усети панически плач да се надига от гърдите му и прехапа долната си устна, за да му попречи да се изплъзне навън.

Внезапно колата спря намясто и той чу предната врата да се затваря след шофьора.

Крайна станция — всички да слязат!

Fuckfuckfuckfuckfuckfuck!

* * *

Всъщност не трябваше да я интересува.

So what, ако някой говореше глупости за нея? Сигурно се беше случвало много пъти преди, разликата беше, че сега тя имаше възможност да следи какво се казва.

Повечето сигурно дори не я познаваха, нямаха си представа коя беше тя или какво беше направила. Но ако грешеше?

Ако в действителност това бяха хора от участъка, колеги, които поздравяваше по коридорите или с които дори работеше?

Разбира се, трябваше да тегли една на всичко, да забрави за интернет страницата и да остави идиотите да си дрънкат каквото искат. И въпреки това не можеше да се откъсне.

Постоянно си измисляше нова работа в спалнята, за да може да буди компютъра от спящия режим и да проверява дали е писано нещо ново.

Ровеше се в кочината, чоплеше раната и се измъчваше с всяка подробност, всеки отделен коментар, докато стомахът й не стана на железен възел и тя едва дишаше въздуха в апартамента.

Умишлено тропаше силно с чайника, за да опита да заглуши мислите си, но тази тактика вече не работеше. Тя беше решила да не разказва на Мике за страницата. Глупостите бяха едно, но освен това тя се страхуваше, че могат да се появят и други слухове. Такива, които са верни… На хартия всичко беше толкова хубаво.

Повишение, собствен екип и грижовен приятел. Къща, куче и кола чакаха зад ъгъла. Всички стари проблеми, които я бяха измъчвали толкова години и стягаха гръдния й кош като с ремък, най-накрая бяха останали в историята. Грешката не беше нейна, тя вече нямаше причина да се измъчва. Би трябвало всичко да е просто. Същинска детска игра…

Тогава защо не оправеше нещата?

Наистина ли беше толкова трудно да бъде щастлива?

Докато водата за чая завираше, погледна набързо към всекидневната.

Мике все още беше съсредоточен в телевизора.

Тя извади телефона.

Сряда в седем Обичайното място

И натисна „изпрати“.

* * *

— Вие сте човек с късмет, г-н Петершон — засмя се гладко обръснатият Мусад от съседната седалка. Английският му беше перфектен почти колкото този на Анна Аргос.

Мозъкът на HP заби и докато се рестартираше, той изпусна част от встъпителните думи на Мусад.

— … ясен отпечатък по запалката и освен това достатъчно следи от кожа за извличане на митохондриална ДНК. Интерпол се обадиха тази сутрин: и двете съвпадат с тези на Бруно Хамел, френски канадец с, меко казано, интересна репутация…

Полицаят направи достатъчно дълга пауза, че синапсите на HP да свържат работеща линия.

— К-к’во?

— Явно мосю Хамел е направил кариера като професионален убиец. Има поне четири отворени случая, приписани на него. Искате ли да отгатнете какъв е специалитетът му?

Нова усмивка.

HP кимна безмълвно.

— Самотни жени…

HP внезапно усети, че гаденето се засилва.

Кръвта стремглаво слезе надолу, вън от главата му, и той беше принуден да се наведе напред, за да не припадне.

Въпреки че мъжът седеше съвсем до него, гласът на Мусад сякаш идваше отдалеч.

— Това, което полковник Азиз не ви разказа по време на разговора, е, че г-жа Аргос е била в постоянна заплаха за живота си. Това беше потвърдено, когато се свързахме с полицията в родната й страна.

— П-полковник…? — заекна HP объркано.

Мусад се засмя.

— Малък прийом, който понякога използваме за бързи резултати. Брадясали арабски мъже, които не говорят английски, по някаква причина мотивират повечето западняци да съдействат. Полковник Азиз е мой началник и освен това ръководи цялата кралска криминална полиция на Дубай.

Полицаят си пое дълбоко въздух и го задържа няколко секунди, докато чакаше HP да се поизправи.

— Разбирате ли, г-н Петершон, всичко изглеждаше ясно като бял ден. Кръвта, свидетелските показания, връзката ви с г-жа Аргос и така нататък… Но имаше един притеснителен елемент…

Той махна с ръка, за да илюстрира думите си.

— Няма достоверни показания, които да съвпадат на сто процента, г-н Петершон. Хората чисто и просто възприемат нещата по различен начин. Но всичките петима френски граждани, които свидетелстваха срещу вас, разказаха същата история — абсолютно една и съща, и до най-малката подробност. Разбирате ли?

Той продължи, без да дочака отговор.

— Подозирахме, че нещо не е наред, и накрая вие ни дадохте доказателството, което търсехме — продължи Мусад. — Представете си физиономиите на французите, когато им показахме снимките на Хамел от Интерпол — международно издирван наемен убиец, за когото те бяха направили всичко, за да го защитят…

Той отново се усмихна и спря, като че чакаше някаква реакция от HP.

— Някой е платил да убият г-жа Аргос… — продължи Мусад почти пресилено бавно, след като не получи отговор. — И освен това този някой се е потрудил здраво, за да ви припише вината, г-н Петершон.

Светът на HP се люлееше, гаденето изведнъж отново го обзе и като по сигнал някой отвори вратата на колата отвън.

Секунда по-късно той стоеше на четири крака и повръщаше върху пустинния пясък.

Дежа вю!

* * *

Отговорът дойде само след минута.

Добре — мислех, че искаш да се откажеш ;)

Тя започна да пише жлъчен отговор, но после размисли. Чу Мике да се протяга на дивана и бързо изтри полученото съобщение.

Водата за чая беше готова и тя сложи две чаши и няколко бисквити на малък поднос.

Щом седна на дивана, той я прегърна и я придърпа към себе си.

— Хубаво е да си си вкъщи — измърмори.

Тя не отговори.

— Между другото… — каза тя след малко.

— Ммм.

— Няма да съм тук сряда вечер. Мисля да отида на кино с Нина. Имам нужда малко да си разсея мислите.

— Окей.

Той дори не помръдна поглед от телевизора, което направи лъжата по-поносима.

Тя започваше да става притеснително добра в лъжите.

— Може би ще пийнем по чаша вино или нещо такова след това, така че няма нужда да ме чакаш. Тоест не е нужно да седиш и да циклиш тук, ако би предпочел да спиш у вас…

Той се обърна и й хвърли бърз поглед и за кратко изглеждаше, като че ли смята да каже нещо. После потъна обратно в дивана и продължи да зяпа в телевизора.

— Окей, приятно…

* * *

Подкараха го като овца между домашните палми в гигантския терминал. Мусад беше от едната му страна, шофьорът — от другата. Хората по подвижната пътека бързаха да се отдръпнат, сигурно си мислеха, че е масов убиец или нещо такова.

Когато видя познатата синьо-бяла табела, той едва не се засмя.

За няколко ужасни секунди се изплаши, че ще продължат покрай нея. Че всичко беше още един трик, за да пречупят разклатената му психика. Но те слязоха от пътеката на правилното място, продължиха към рецепцията и Мусад подаде билет и някакви документи на дамата зад преградата на Скандинавските авиолинии.

Той не разбра и дума от разговора им, но няколко минути по-късно се намираха в кабинката за пушене при изхода и Мусад му предложи цигара от малка метална табакера. Ръцете на HP трепереха толкова силно, че с усилие запали цигарата си.

Последваха дълбоки великолепни дръпвания…

Известно време никой от тях не каза нищо.

— Ф-французите? — смънка накрая HP. — Какво ще стане с тях?

— Ще ги задържим няколко седмици, докато богатите им бащи задействат всички възможни връзки, за да ги върнат у дома. Постепенно ще намерим решение, което да устройва всички страни. Все пак мосю Хамел и работодателят му са тези, които всъщност търсим…

HP кимна. Фалшиви показания тук или там не играеха голяма роля в дългосрочен план…

Business is money.

Мамка му, колко му беше омръзнало това проклето място!

— Казаха ли нещо защо… Защо са се навили да ме натопят? — поясни той равнодушно.

Мусад кимна и дръпна от цигарата си.

— Явно компанията е срещнала мосю Хамел в Гоа само няколко дни преди вас — той махна с цигарата, което накара дима да образува малки спирали нагоре към тавана. — Веднага щом сте ги напуснали, индийската полиция е направила внезапен обиск и някои от групата са били заловени с различни незаконни субстанции. Хамел разрешил проблема намясто, без да се налага никой да звъни на татко си и да се излага. Предположението ми е, че той в действителност е инсценирал всичко, така че компанията да му бъде задължена. Тези хора си имат собствени правила, г-н Петершон…

— И французите са платили достатъчно на шофьорите, че да заминат за Йемен и освен това да метнат Вен… искам да кажа Хамел до летището по пътя обратно?

— Нещо такова — потвърди Мусад. — Име, което отговаря на една от самоличностите на Хамел, е използвано за външен полет веднага след това. Не сме напълно сигурни, че това е бил той, кадрите от охранителните камери не са достатъчно добри за стопроцентово идентифициране, но изглежда много вероятно.

Мусад го придружи на борда и дори му помогна да напъха куфара на колелца в рафта за ръчен багаж, преди да му подаде ръка на раздяла.

— Е, сбогом, г-н Петершон.

HP се поколеба няколко секунди, после стисна ръката на мъжа. Странно, но като че ли от този жест на полицая му олекна малко.

— Ако чуете още нещо за г-жа Аргос в Швеция, нещо, което сметнете, че ще помогне на разследването, ще оценя, ако се обадите… Някой е наел Хамел да убие г-жа Аргос и наистина искаме да пипнем този човек.

Той извади малка бяла визитна картичка от единия джоб на добре изгладената си риза.

HP кимна мълчаливо и прибра визитката, без дори да я удостои с поглед.

Полицаят беше стигнал чак до вратата, когато изтощеният мозък на HP зацепи.

— Ей, Мусад…

Мъжът се обърна.

— Какво те кара да мислиш, че ще разбера нещо повече за Анна Аргос у дома?

— Значи не знаеш? — усмихна се Мусад.

— Какво?

— Че Анна Аргос е била шведка?