Андерш де ла Моте
Тръпката (25)

25. RAT

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 18 декември, 11:38

 

От: MayBey

Работиш ли достатъчно дълго под прикритие, рачо ши късно започваш да се чудиш кого всъщност виждаш в огледалото…

 

публикацията има 59 коментара

* * *

Едно от предимствата на предстоящото му повишение беше, че картата му изведнъж заработи с всички врати. Това означаваше, че сега можеше да се придвижва безпрепятствено между Филтъра в единия край на офиса и Пералното в другия.

Бийнс като че ли не бе схванал, че дните му вероятно са преброени, защото се мотаеше както обикновено. Висеше в стаята за почивка, кибичеше над чуждите бюра или измисляше „забавни“ дребни номера.

Хич не беше чудно, че Филип мислеше да го замени с Франк. Предната нощ Бийнс и приятелчетата му се бяха забавлявали, като препрограмирали бутоните за бързо набиране на телефоните в Пещерата на трола. Самият HP нямаше нищо против малко practical jokes, даже обратното. Но с тази шега можеше да се перчи само някой, завършил Техническия. Пропиля двайсет минути от ценното си време, за да изтрие Точно време, Загарялата Вероника и Дежурен съгражданин^[1] от паметта на телефона и да върне номерата, които му трябваха, за да си върши работата.

И като че това не беше достатъчно лошо, ами HP на всичкото отгоре натисна грешно меню и взе че изтри едно от глобалните бързи набирания за всички телефони в офиса…

Накрая се принуди да преглътне поражението и да помоли Оса от рецепцията да му помогне да възстанови всичко. Мълчанието й му струваше цял куп картонени чаши лате, защото в никакъв случай не възнамеряваше да сподели този бисер с останалите колеги. Все пак трябваше да мисли за репутацията си.

За разлика от някои други…

Когато дойдеше време да си кажат сбогом, за Франк щеше да е същински ад да разчисти след Бийнс, който щеше да му завещае дълъг списък с належащи задачи. Но това далеч не бе проблем на HP. И все пак той не можа да не се издразни на заблудения загубеняк, който явно не схващаше, че статуквото се бе променило.

По време на задушевната им вечер освен гимназиалните си майтапи Бийнс беше демонстрирал и работната програма, с която работеха в Пералното. На практика не беше нищо повече от списък с различни негативни резултати в търсачките и начина, по който бяха свързани с ключовите думи, които трябваше да се поддържат чисти. Резултатите идваха от Филтъра, минаваха през Стратегическия отдел и постепенно се озоваваха на екрана на проектора в Пералното.

На екрана излизаха само тези публикации, които трябваше да се изперат, и постепенно, щом Перачите успееха да се справят с тях, резултатите изпадаха и биваха заместени от нови. Всичко се случваше в реално време и беше почти невъзможно за някой непросветен като него самия да долови нещо, което да е от полза.

Но за късмет Бийнс доста бързо му бе показал и саморъчно скалъпената малка Access database, която използваше, за да държи всичко под око, като същевременно с това свеждаше до минимум собствените си работни усилия. Плужекът даже се хвалеше как бил написал програмата много отдавна, когато никой още не следял истински системата, и приложението със сигурност не било кашер в очите на Филип.

Ако подозренията на HP бяха оправдани, ако ArgosEye наистина беше силата, която държеше Играта в тайна, която изпираше и изрязваше достатъчно информационни връзки, така че Водачът и пасмината му да останат скрити дълбоко в мрака, то доказателствата сигурно се намираха в малката нелегална база данни на Бийнс. Трябваше само да се добере до нея.

Но всъщност се налагаше да обмисли въпроса, да кротува известно време, докато всичко се успокои. В момента се случваха много неща и това определено не беше моментът за ненужни рискове.

Проблемът беше, че Дебелата дама вече чакаше зад кулисите^[2]… Погребението беше в събота, а прочутият Стофе се връщаше в понеделник. Като се имаше предвид колко изкъсо Филип управляваше кораба, базата данни на Бийнс щеше да остане в историята в мига, в който изтърканите подметки на обувките му четирийсет и пети номер излезеха от офиса за последно в петък вечерта, а с тях щеше да бъде изгубена и най-горещата следа на HP. С други думи, той нямаше много голям избор.

Можеше или да зареже undercover мисията си още сега, или да се опита да се докопа до базата данни.

Беше сряда, почти дванайсет и половина часа, а на него му се струваше, че едва ли не може да чуе как стомахът на Бийнс къркори от другата страна на вратата.

Той допря картата си до четеца и незабавно бе допуснат в Пералното. Няколко глави погледнаха нагоре и секунди по-късно над ръбовете на кабинките запърхаха ръце.

— Здрасти, Манге!

— Здравейте всички! — каза той високо, отвръщайки на ромона от поздрави, докато завиваше зад ъгъла към неголямата и малко по-уединена шефска кабинка на Бийнс.

— Здрасти, Бийнс, време за обяд, а? Карбонара долу на ъгъла, аз черпя!

— Окей, навит съм.

— Добре, ама побързай.

HP се престори, че поглежда към часовника си.

— Имам среща в дванайсет и петнайсет, така че трябва малко да се размърдаме.

Бийнс се изправи бързо и тръгна да си навлича шушляковото яке, което висеше от ръба на кабинката.

— Окей, готов съм — изпъшка той, докато се бореше с ръкавите.

— Разбира се, че си готов — засмя се HP и го потупа по гърба.

На монитора все още се виждаше отворен прозорец с YouTube и HP бързо зае позиция. Сложи ръка на рамото на Бийнс и го изкара бързо навън, без да му даде шанс да заключи компютъра си.

Все още не се беше решил напълно…

— Нали не се сърдиш за онова с телефона… — ухили се Бийнс, докато вървяха към рецепцията.

— Не, луд ли си, голям майтап беше… — смотолеви HP и даде всичко от себе си да изглежда така, сякаш наистина го мислеше. — Fuck you if you can’t take a joke, както обичам да казвам…

— Съвсем вярно! Понякога това място е малко прекалено uptight с Филип и неговата мания за контрол. В смисъл че телефоните имат даже 112 на бързо избиране. Провери единицата, ако не ми вярваш! — Бийнс се засмя и HP отново бе принуден да се усмихне в отговор.

О, да, той много добре знаеше кой беше кратък номер едно, защото го бе изтрил, докато подреждаше след хумористичния набег на Бийнс.

Едно-едно-две е трудно да се набере…

Време беше да реши, да направи избор.

Safe or all in?

Като минаваха покрай рецепцията, Оса му помаха.

— Благодаря за кафето, Манге!

— Му pleasure — измърмори той и изгледа накриво врата на Бийнс, който вървеше пред него.

Окей, взе решение. Каквото и да ставаше, не трябваше да пропусне шанса да се добере до малкото изобретение на краля на хумора.

— Шит, забравих един мейл, който обещах да пратя преди дванайсет! — изохка той и се плесна по челото пресилено в стил училищна пиеса.

— Ще ми отнеме само пет минути макс. Ти върви и вземи маса през това време…

Той избута Бийнс през външната врата, изпрати го с поглед колкото да види, че се качва в асансьора, след което, подтичвайки, се отправи обратно към Филтъра.

Погледна бързо часовника си. Оставаше най-много една минута, преди скрийнсейвърът да заключи автоматично компютъра. Щеше да е на косъм!

* * *

Въпреки тъпата болка в тялото тя реши да си направи разходка.

Огледа се внимателно, когато излезе на улицата, и после на няколко пъти спираше, за да се озърне.

Не откри преследвач и след около двайсет минути навън в студа се върна обратно вкъщи.

Още на стълбите към етажа си тя забеляза, че нещо не беше както обикновено.

На външната страна на вратата й висеше някакъв предмет и когато се приближи, видя какво беше. Букет изсъхнали, мъртви рози.

* * *

Никой не реагира, когато той се прокрадна обратно в Пералното. Мониторът на Бийнс изгасна тъкмо когато той се шмугна в кабинката. Бързо натисна спейс и YouTube прозорецът отново се появи. Още пет секунди и компютърът щеше да го остави заключен отвън.

Той премести курсора върху една иконка, която представляваше две лошо гледащи хищнически очи.

Компютърът изшумя.

Wake up — time to die!

Бързо двойно кликване и хоп, базата данни беше отворена.

Зарови из джоба на якето си и извади новата си USB памет. 10 гигабайта Уикилийкс трябваше да са предостатъчни за малкия страничен проект на Бийнс. Той допря флашката до един от USB портовете, но внезапно се спря. Беше ли абсолютно сигурен, че това е добра идея?

Може би не, но шанс като този със сигурност нямаше да му се предостави отново.

Чисто и просто нямаше друг избор.

Пъхна паметта в слота и изчака няколко секунди.

Щом компютърът приключи с мисленето, той избра Експлорър и драгна хищническите очи към иконката на преносимата памет.

Никаква реакция.

Опита още веднъж, но със същия резултат.

Мамка му!

Пробва нов вариант, върна се обратно в базата данни и избра „Export to“ с паметта като дестинация.

Ненадейно се чу предупредително бипкане, след което по средата на екрана изскочи диалогов прозорец.

„Открита е непозната външна памет. Продължи?“

Той натисна бутона „Да“.

Нищо не се случи.

По дяволите! Имаше само няколко минути, преди кралят на карбонарата Бийнс да започне да губи търпение. Направи нов опит, но отново излезе съобщението за грешка.

Явно имаше някаква програма, която пречеше на копирането върху външна памет.

Шит — трябваше да се сети!

За бога, Правилото „Уикилийкс“ — естествено, че Филип си беше написал домашното.

Окей, трябваше да измисли нов план, и то на мига!

Не можеше да копира базата данни и да я прегледа вкъщи на спокойствие, както се беше надявал. Тогава трябваше просто да я провери сега, но адски бързо.

И така, как работеше програмата?

След малко безцелно кликане успя да изкара поле за търсене и бързо написа думата Игра.

Програмата отговори светкавично и пулсът на HP хвръкна с едно ниво нагоре.

Шестстотин и дванайсет резултата!

Той провери първия, колкото да види, че нямаше нищо общо с това, което търсеше. Същото беше и с втория и третия.

Хвърли поглед към часовника. Имаше още една, максимум две минути, преди да се наложи да се чупи.

Пробва да разшири търсенето на игра + водач.

Сто и деветнайсет попадения — значително по-добре.

В мига, в който премести курсора на мишката върху най-горното заглавие, той чу как вратата на офиса рязко се отваря.

— Здрасти, Елрой — чу някого да вика, след което последва кратък шум от гласове, които не можа да различи.

Shit!

Каквото и да означаваше посещението на Елрой тук, долу, онзи не биваше да го намира пред бюрото на Бийнс, that’s for damn sure.

Но това беше последният му шанс да погледне в базата данни.

Той подаде предпазливо глава над монитора и късо подстриганият тил на Елрой го накара веднага да залегне обратно.

— Външна памет? Не, за бога, провери сам. Това е против политиката на компанията — чу той някого в Пералното да казва.

По дяволите!

Скапаната му флашка явно бе задействала някаква аларма. Трябваше да се досети, че фирма като ArgosEye следи с желязна ръка никой да не записва и изнася информация. Изведнъж даже се сети, че в един от множеството документи, които бе подписал през първия си работен ден, ставаше дума именно за това.

Деба, ама че глупаво!

Имаше петнайсет-двайсет секунди, преди Елрой да го сгащи в кабинката, и щеше да е toast.

Той изтръгна USB паметта и хвърли последен поглед към монитора.

Какво всъщност е Играта?

го питаше най-горното заглавие и бе нужен целият му самоконтрол, за да се сдържи и да не кликне на него.

Шибанфакиншииит!

Гласовете се приближаваха все повече. С крайно нежелание удари ескейп бутона, последван светкавично от ctrl+alt+del. В мига, в който екранът се заключи, той се хвърли под бюрото.

Виждаше движения през сглобките на проекторния екран.

Хайде, хайде!

Той се напъха в малката пътека за кабелите, която минаваше измежду мониторите, притисна се към пода и дръпна стола зад себе си. В следващата секунда чифт черни излъскани четиридесет и петици се появиха в полезрението му толкова близо, че можеше да подуши миризмата на боя за обувки.

За няколко секунди настъпи тишина.

После чу гласа на Елрой.

— Намясто съм, но не намирам нищо. Който и да е бил, е бил достатъчно умен да прекъсне — край!

— Разбрано — изпращя радио гласът на Филип. — Трябва да си държим очите отворени. Изглежда при нас се е намърдал плъх…