Андерш де ла Моте
Тръпката (7)

7. Boardgames

Форум Крепителите на обществото

Публикувана на: 12 ноември, 23:18

 

От: MayBey

Има само три типа граждани — полицаи, арестувани и още незаловени.

 

публикацията има 36 коментара

* * *

Вратата се тресна и те влязоха в килията. Четирима потни пазачи и един грамаден офицер с белези от шарка по лицето и мръсна риза.

HP не успя дори да се надигне, преди да му се нахвърлят.

— Name, you tell me name now! — изкрещя белязаният, доближавайки лицето си само на педя от това на HP.

Преди да смогне да отговори, те извиха ръцете му зад гърба, вързаха краката му с някакъв каиш, след което го понесоха като пакет. Всичко стана толкова бързо, че той не можа дори да се изплаши.

Стаята, в която го замъкнаха, беше малко по-голяма от килията му. В средата стоеше тясна носилка и той видя висящи ремъци от двете й страни. Носилката беше наклонена, но вместо да го сложат с глава откъм високия край, те го завързаха наобратно. Беше доста неприятно да лежи с главата надолу, а когато затегнаха ръцете и краката му, стана още по-лошо.

Усещаше как сърцето му бие силно в гърдите.

— You tell me name! — изсъска Скарфейс, а лицето му бе толкова близо, че той усещаше киселия аромат на тютюн в дъха на мъжа.

— Т-томас Андерсен — отговори HP, но не успя да прозвучи толкова cool, колкото бе възнамерявал. На влизане бе мярнал камерата в единия ъгъл на стаята и сега беше почти сигурен:

Играта го беше открила!

 

 

Имаше всички основания да бъде изплашен, при това за живота си.

И все пак, колкото и странно да беше, пулсът му не препускаше само от страх.

Скарфейс кимна на един от орките пазачи, той надяна черна качулка над лицето на HP и всичко почерня. Чуваше траповете да говорят помежду си, отново без да разбира и дума. Но му се стори, че едно нещо схвана.

Ако наистина искаха да се отърват от него, нямаше причина да протакат нещата. Но вместо да го заровят в пустинята, те отделяха време и усилия за цялата тази шарада. Това трябваше да означава нещо.

Внезапно той долови шума от течност, която капеше по каменния под.

Какво, по дяволите, правеха те всъщност?

В следващия миг някой притисна мокър парцал към лицето му.

Първите две секунди не бяха толкова опасни — все още можеше да диша, макар че усещаше как качулката се затяга по-здраво, когато вдишваше. Миришеше на мокър хавлиен плат, което бе по-скоро успокояващо, отколкото плашещо. Но после дочу мокър, бълбукащ звук и изведнъж през плата започна да се процежда вода право в носа и устата му.

Не беше много, но достатъчно, за да се задъха, резултатът от което беше единствено, че вдиша още вода през плата. Една част попадна в кривото му гърло и той се задави. Изхълца, после автоматично вдиша рязко няколко пъти, което моментално доведе до още една мини глътка в кривото гърло.

Още хълцане, вдишвания, кашляне и вода.

Но никакъв въздух…

По дяволите — тия идиоти щяха да го удавят!

Кислородният му запас почти свършваше и го обзе паника.

Опита се да извие глава, така че да махне парцала от лицето си. Но не можеше да мръдне.

Пак изхълца, но рефлексът от гаденето само прати още вода надолу и виковете му се превърнаха в гаргара.

Внезапно платът се махна, после и качулката. Той се закашля, изхвърли навън малко вода и най-накрая успя да поеме накъсана глътка спасителен въздух.

И още една.

Паниката бавно се уталожи.

После чу гласа на Скарфейс в ухото си.

— Кой… си… ти…?

Той се опита да поклати глава, бе прекъснат от нов пристъп на кашлица, след което направи нов опит.

— Успокой се, мамка му…

Нечии ръце го притиснаха надолу, сложиха му качулката и хавлиеният плат заглуши протестите му.

Още вода, после още давене. Той извиваше бясно тялото си и се опитваше да рита, но беше здраво стиснат в желязна хватка. Изрева — само за да се нагълта с още течност.

Започна да му причернява. Паниката върлуваше на воля. Копелетата наистина бяха напът да го убият!

* * *

Щангата над раменете, жълт двайсет и пет килограмов диск от всяка страна, широк разкрач. Тя пое дълбоко дъх, приклекна, докато коленете й не образуваха деветдесетградусов ъгъл, после изхвърли въздуха от дробовете си, като същевременно се повдигна обратно нагоре.

— Осем — отброи Нина Бранд, която стоеше зад нея. — Още две, Бека!

Усещаше млечната киселина да изгаря бедрата й, но дори тежката серия клякания не успяваше да спре мислите й.

Значи освободена от служба — малко безплатна почивка, можеше да се каже, ако човек беше в настроение да смекчава нещата. За съжаление, тя не беше.

И кой я беше докладвал?

При всички положения списъкът с кандидати съдържаше поне три имена. Глад, естествено, беше на първо място. Когато оставиха него, Берглунд и преводача на прашното малко летище в Дарфур, той изглеждаше, сякаш беше готов да я убие. Беше съсипала цялото му държавно посещение и сигурно беше нанесла сериозен удар както на репутацията, така и на самочувствието му.

Тя пое дъх, сви колене и после се изправи. Съдържанието на млечна киселина се покачи с няколко нива, но едва го забеляза.

Номер две в списъка беше заместникът й, Давид Малмѐн.

Той изглежда определено не я беше приел за новия шеф и сега му се бе удала златна възможност да се отърве от нея. Това, че нито той, нито Каролина Мудин дори не бяха зърнали атентатора звучеше, меко казано, неестествено. Като заучена история, предназначена да подкопае доверието в нея.

В краткосрочен план Малмѐн всъщност беше единственият, който моментално печелеше нещо от отстраняването й, защото тя предполагаше, че той е поел началството над екипа.

— Де-еесет.

С известни усилия тя завърши последното повторение и й помогнаха да постави щангата нашето. Направи кратка обиколка из залата, за да разсее киселината и да завърши мисълта си.

Третото място беше малко по-спорно, но след известен размисъл тя реши, че може спокойно да го раздели между Каролина Мудин и нейните колеги Есбьорнсон и Йорансон. Всичките си имаха тартор, с когото искаха да се държат добре, и макар че отношенията й с Мудин започнаха доста добре, нито тя, нито някой от другите се застъпи за нея, когато беше важно.

Та какво да направи сега?

Разследването вероятно щеше да отнеме поне месец. Всички замесени трябваше да бъдат изслушани, а освен това трябваше да получат информация и от суданските власти.

Тя беше само основателно заподозряна, това беше най-ниската степен на подозрение, така че дотук следователите явно нямаха достатъчно аргументи, че прокурорът да поиска да повдигне дело.

Дума срещу дума — въпросът беше доколко единодушни щяха да са останалите показания. Може би въпреки всичко беше време да си намери адвокат, за да покаже, че не възнамерява да търпи още глупости? Но се колебаеше.

Мразеше този тип…

* * *

Игра!

Нагласен арест, фалшив разпити куп актьори, които си играеха на Среднощен експрес точно както предния път.

Тогава го бяха пречупили и макар че той се зарече сега да издържи, те бяха доста близо до това да го направят пак.

Смъртният страх го държеше в желязна прегръдка, сърцето му биеше на двойни обороти, а той повръщаше като свиня върху каменния под.

— You tell me name — по-скоро заяви, отколкото попита Скарфейс, докато се почесваше по наболата брада.

HP можеше единствено да кима между пристъпите на кашлица. Той хлипаше като малко дете. Сълзите горяха по бузите му — повръщаното жилеше гърлото му и той беше готов да разкаже всичко. За убийството на Кенеди, за бебето Линдберг^[1], натопяването на Roger fucking Rabbit поемаше вината за всичко само да разкараха проклетата кърпа от лицето му!

— Петершон — проплака той. — Хенрик Петершон, Играч 128.

— Thank you! — Скарфейс кимна доволен. — Next question…

HP замръзна. Бяха го пречупили, беше загубил. Така че какво повече имаше да се каже?

После загря…

И внезапно се ухили.

Беше сбъркал — адски беше сбъркал!

Това не беше изпитание, не беше оценяване или втори шанс, както жадният му за респект мозък почти бе успял да му втълпи. Напротив, ставаше дума просто за пари. Играта си искаше шибаните кинти обратно, това беше всичко.

Номер на сметката, потребителско име и парола — щеше да си каже всичко, само да се махне от скапаната носилка.

А после какво? След всичко това той беше съвсем сигурен, че Водачът нямаше да го остави да си тръгне…

— The money yes? — изхълца той.

Скарфейс го изгледа странно и вдигна ръце.

— No money, nono!

По някаква причина мъжът изглеждаше почти обиден.

— Следващ въпрос — повтори той и се вторачи ядосано в HP, докато вадеше бележник от джоба на изцапаната си риза.

— Did… you… — прочете полицаят и HP кимна.

Време беше да сложи край на всичко това.

— Did you… kill her…?

Сега вече нищо не разбираше.

* * *

— Говори ли ти се за това?

— Всъщност не — отвърна Ребека лаконично.

Тя прокара гребен през мократа си коса и после я събра в стегната конска опашка при врата.

— Вече знаеш основното, какво друго има да се каже? Отстранена съм, докато приключи разследването, а дотогава ми остава само да си играя на познай кой ме натопи.

Тя и Нина Бранд се бяха срещнали още в полицейската академия и после бяха работили в един и същи патрул две години. В действителност бяха доста различни не само на външен вид. Твърде различни, че да могат да станат близки приятелки. И все пак се разбираха много добре, поне на повърхностно ниво.

Нина Бранд за разлика от нея беше руса, ниска и със заоблени форми. От типа, след който по коридорите се обръщат и момчета, и момичета и тя знаеше как да се възползва от това максимално.

Нина обичаше вниманието и се чувстваше най-добре сред други хора — колкото повече, толкова по-добре, което сигурно беше и причината да работи в екипа, който следеше заведенията.

Самата Ребека никога не би си помислила да кандидатства там.

Кръчмарска обстановка и внимание бяха две неща, за които определено не копнееше.

Но предимството беше, че Нина познаваше всички собственици на ресторанти и фитнесзали в града, и за нея беше лесна задача да намери алтернативно място за тренировки на Ребека сега, след като беше отстранена от участъка.

И то какво място…

За този фитнес само беше чувала да се говори. Което може би не беше толкова странно — в залата не идваха обикновени простосмъртни. Очевидно тук се събираха звездите — истинските, не онези с петнайсетминутна слава…

Според слуховете дори кралските деца тренираха тук и сигурно беше така. Мястото беше суперлуксозно — повече като спа, отколкото като съоръжение за тренировки. Рецепционистката им даде кърпи и хавлии, преди да ги придружи до миришещата на сандалово дърво съблекалня и да им покаже шкафчетата им.

Ребека винаги си бе мислела, че фитнесът в участъка е един от най-добрите, които беше виждала. Но това тук… Общо помещенията сигурно бяха близо хиляда квадрата — всички страхотно проектирани и в отлично състояние. Голи тухлени стени, стоманени греди със спот лампи и прозорци с високи сводове. Естествено, по подовете от благородна дървесина нямаше и петънце.

Можеше само да предполага колко струваше членството.

Във всеки случай значително повече, отколкото можеше да си позволи един полицай…

Но Нина беше уредила да влизат гратис, така че Ребека не можеше да се оплаче.

* * *

— Ти ли я уби? — повтори Скарфейс.

HP продължаваше да не разбира нищо.

Мислите в главата му отново се завъртяха като в барабан на пералня.

— Г-жа Аргос, ти ли уби г-жа Аргос — засрича раздразнено Скарфейс от бележника и отново впери поглед в HP.

— Кк-во, ъъ… не, за бога! — успя да каже той, докато барабанът в главата му превключваше на по-висока скорост. — Аз дори не знаех, че тя… чуйте ме!

Скарфейс даде сигнал с глава на един от орките и изведнъж отново надянаха качулката на главата му и го притиснаха обратно към носилката.

— Неее! — изрева той и се опита панически да се освободи. — Нее, мамка му, невинен съм…

Кърпата заглуши виковете му, а водата след това го накара да млъкне.

Миризмата на хлор в стаята се смеси с тази на топъл амоняк.

* * *

— Странна работа, дето Рунеберг е имал някаква стара кавга с вътрешния следовател — Вестерберг, така ли се казваше?

Нина застана до нея пред огледалото и заоправя косата си. Въпреки че огледалото беше гигантско, а другата жена беше с една глава по-ниска от Ребека, тя сякаш моментално превзе цялото пространство.

— Вестергрен — допълни Ребека и несъзнателно направи крачка встрани. — Работили са заедно в патрул Б в Нормалм^[2] преди сума ти години. Явно още тогава са си имали зъб, а после Луде е отхвърлил кандидатурата на Вестергрен в Сепо.

Нина завъртя очи, докато нагласяше две руси къдрици, от които изглежда не беше съвсем доволна. Въпреки тренировката и сауната тя изглеждаше достатъчно свежа, че да може да излезе направо навън в града, без да се прибира.

— Звучи прекалено просто, не мислиш ли? — измърмори тя и очерта устните си с молив. — Искам да кажа според теб господата направо са щели да се сбият. Хората не правят така заради отхвърлена молба и стари разправии от времето, когато са патрулирали. Това трябва да е било десет години назад във времето — поне!

Ребека сви рамене, вдиша спортните си обувки от облицования с варовик под и започна да оправя чантата си.

— Луде не навлезе в големи подробности, а определено не вървеше да го питам точно в този момент.

Бранд изостави огледалото и се обърна към Ребека.

— Слушай, между другото, преди да тръгнеш, има нещо, което трябва да ти кажа…

* * *

Когато му свалиха качулката за трети път, беше напълно готов.

Изкашля се два пъти, изповръща още една доза водниста слуз по себе си и се опита трескаво да си поеме дъх.

— Чакай! — отсече той, когато Скарфейс отново кимна на пазачите. — Чакай малко, по дяволите!

Онзи даде знак и орките му помогнаха да се изправи.

— You kill her — повтори Скарфейс с интонация, която бе почти приятелска.

Имаше само един отговор, една дума, която щеше да го спаси от носилката.

Червено или синьо?

— У-у… — изхълца HP.

В същия миг вратата на килията се отвори.

— Какво става тук, сержант Мусад?

* * *

— Чувала ли си за Крепителите на обществото?

— Какво, за книгата ли?

Нина Бранд поклати глава.

— Не, не, за интернет форума, естествено.

— Аа, имаш предвид онзи клюкарски сайт? Да, зачитала съм се веднъж-два пъти, когато още беше нов и всички говореха за него, но това беше преди време. Останах с впечатлението, че са куп хленчещи колеги и police wannabees, не си падам по такива неща…

Тя вдигна спортната си чанта и се приготви да тръгва.

— Може би трябва пак да го погледнеш…

Имаше нещо в тона на Нина Бранд, което я накара да се спре.

— Защо така?

Нина направи гримаса.

— Защото мисля, че са почнали да пишат за теб…

* * *

— Извинявам се за това, г-н Петершон — каза Азиз няколко минути по-късно, когато вече се намираха обратно в килията на HP. — Сержант Мусад и аз принадлежим към различни отдели в полицията и към различни школи, може да се каже. Той няма никакво право да ви третира по такъв начин.

HP кимаше апатично, докато с два пръста отделяше подгизналите дрехи от тялото си.

Мозъкът му работеше на overdrive, острата миризма на пикня, идваща от гащеризона му, не можеше да се игнорира и той погледна към Азиз, за да види дали той също я забелязва.

— Ще уредим сухи дрехи, има и възможност да вземете топъл душ, ако желаете?

HP продължи с безжизненото кимане.

Душ!

Топъл шибан душ и няколко минути, през които да може да помисли на спокойствие…

— Но първо трябва само да изясним някои неща — каза Азиз с делови тон и премести химикалка и лист на редове от своя край на масата към този на HP.

— Бъдете добър и запишете откъде познавате г-жа Аргос и всичко, което се случи в бедуинския лагер. Веднага щом приключите, ще имате възможност да се измиете и преоблечете.

HP продължаваше да кима. Ръката му трепереше толкова силно, че зарисува малки завъртулки по листа, преди да успее да я овладее.