Андерш де ла Моте
Тръпката (31)

31. … control is better

— Ало?

— Добър вечер, my friend, обаждам се, както се бяхме уговорили.

— И как върви?

— Точно в момента може да се каже, че всичко е на кантар. Близките дни ще са решаващи…

* * *

Нещата най-накрая потръгнаха. Профсъюзът се намеси в нейния случай, а тя си намери адвокат, който вече беше започнал да обработва както прокурора, така и ВР.

Аферата с Тобе най-накрая приключи веднъж завинаги, а освен това сега вярваше, че знае кой всъщност беше мистериозният MayBey. Петер Глад, заместникът на Тобе, както и племенник на дипломатическия гарван Сикстен долу в Судан и с домашен адрес в Лидингьо, източно от града, точно според описанието на Мике.

Трябваше сама да се напердаши за това, че не беше проверила тази следа още в началото. Нали дедакът сам мелеше за племенника си и как чрез него знаел всичко за аморалната полиция… Гледано така впоследствие, всичко, разбира се, изглеждаше кристално ясно.

Петер Глад беше слушал истории от чичо си Сикстен и от презряното си шефче за това какъв ужасен човек била Ребека Нормѐн, и се беше възползвал от ситуацията, за да засили интереса около публикациите си. И неоспоримо беше проработило. Последната тема на MayBey имаше над сто коментара и сигурно поне сто пъти повече прочитания. Но за разлика от другите персонажи, които по-рано бе окарикатурявал, Петер Глад меко казано, се беше закачил за нея.

Според сигурни източници той си падаше малко особняк. Нямаше приятелка, прекарваше цялото си време в участъка или за да работи, или за да тренира за следващото TCA състезание, Toughest Cop Alive — нещо като многобой за полицаи. Вдигане от лежанка, трасе с препятствия, плуване и крос кънтри бягане. Безспорно се искаше специална нагласа, за да се занимаваш с нещо такова. Но беше ли той достатъчно „специален“, за да виси натъпкан в спортен автомобил пред вратата й? И почти да я прегази?

Отговор на този въпрос все още липсваше.

 

 

Сега се намираше насред коледната шопинг треска в магазин, който въпреки големината си беше претъпкан и задушен.

Предколедното отчаяние си личеше ясно у твърде дебело навлечените клиенти. Служителите търчаха по задачите си, сякаш състезателните писти по пода бяха истински, а не просто шега от страна на магазина.

Веднага щом Хенке спомена, че му трябват дрехи, тя се забърза към центъра. Знаеше, че рано или късно щеше да е принудена да разкаже за Йон, телевизионния екран и последствията от катастрофалната среща, но по някаква причина предпочете да изчака малко. Хенке също не изглеждаше особено заинтересуван от идеята да разкаже историята си. Кратък преразказ на почивката си в Азия беше всичко, което й беше предложил до момента. Нито дума за това как се беше озовал гол в Йостермалм и по обясними причини тя не го беше притиснала твърде много. Стигаше само ответният въпрос какво правеше самата тя там и щеше да бъде принудена да разкаже всичко. Да обясни, че вероятно тя беше причината той да си изпати и за малко да се убие.

Но не можеше да отрече, че беше силно заинтригувана от историята му кога, как и защо се беше прибрал у дома, откъде познаваше Йон и как, по дяволите, техните светове успяха да се сблъскат така внезапно и бурно.

Измина към час и половина, докато приключи, и когато се натъпка във фрашкания автобус, ръцете й бяха пълни с торби. Наложи й се да премести всичко в дясната си ръка, за да може с лявата да се хване за една висяща дръжка.

Хенке поне нямаше да мръзне.

Пет хиляди крони всичко на всичко, но това щеше да е комбиниран подарък за Коледа и за рождения му ден.

— Леле, че бутаница — каза мъжът до нея с енергичен тон.

— Да, а и е топличко…

Тя пусна дръжката, за да проветри дрехите си, но за малко да падне, когато автобусът направи неочаквана маневра.

— Мога да държа торбите, ако искаш? — каза мъжът.

За секунда тя се поколеба. Да позволи на непознат да държи нещата й… Но отоплението в автобуса работеше с пълна сила и тя усещаше потта да се стича между плешките й. До следващата спирка имаше време, а освен това беше толкова тъпкано, че той не би могъл да духне с торбите й, без тя да го хване. Хората всъщност можеха да предлагат помощта си, без да имат задни мисли… Къде беше нейният Christmas spirit?

Пък и мъжът не изглеждаше като човек, който краде по автобусите, по-скоро приличаше на неин колега. Имаше нещо в тялото и стойката му, което й беше познато.

Действително тя не го беше виждала преди, но това не означаваше непременно нещо. В Стокхолм имаше над 1500 полицаи, мнозина от които бяха започнали работа след нея, а откакто се прехвърли в Сепо, тя все повече губеше контакта с откритата полиция.

За миг обмисли дали да не го попита направо, но после се отказа.

— Благодаря — каза тя вместо това и му се усмихна, когато му подаде торбите.

Той отвърна на усмивката й и направи бърза рокада със собствената си торба, преди да поеме нейните.

Тя разхлаби шала и разкопча якето си, освобождавайки топла вълна въздух.

Чудно!

* * *

Всичко се въртеше около контрола — но не само над бъза навън — ами също над самата фирма. Акциите, това беше.

Анна Аргос беше държала мажоритарния дял акции в компанията и по този начин винаги бе имала последната дума. Независимо какви фантастични планове беше имал Филип като изпълнителен директор, той все така щеше да бъде принуден да пита ръководството за разрешение, което означаваше, че по един или друг начин беше продължавал да бъде в ръцете на бившата си съпруга.

Докладът споменаваше слухове за листване на фондовата борса. Ами ако Филип е искал to go public, но Анна се беше възпротивила? Тази теория му беше хрумвала дори и по-рано, преди самият той да се замеси…

В крайна сметка ArgosEye беше животът на Анна, Филип сам го беше казал на погребението и може би тя не е била готова да предаде контрола? Може би е била също така алергична към външни интереси, както и старият Ингвар Кампрад^[1], без значение колко звън на монети в касата би донесло едно листване на борсата.

Но ако Анна хвърлеше топа и Моника наследеше всичко?

Нещо му подсказваше, че голямата сестра щеше да е значително по-отзивчива.

Той беше сигурен, че зад неодобрителната си фасада Моника се страхуваше от Филип.

И в това нямаше нищо чудно…

Имаше нещо в настроението онази вечер. Тогава му се бе сторило, че хората пиеха като луди, защото си мислеха, че свършва светът. В действителност това може би беше само част от истината. Погребването на един свят не означава ли, че се ражда друг?

Филип беше направил няколко малки намека, че се задава нещо голямо; беше свикал тийм лидерите на събрание, въпреки че беше неделя.

А те не просто се правеха на важни, ами бяха и акционери, Бийнс беше снесъл тази информация вечерта, когато хапваха в пицарията, така че каквото и да се случеше с компанията през близките седмици, то щеше да се отрази пряко на портфейлите им.

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече детайли изникваха. Рилке, която оглеждаше мезонети, Деян, който разглеждаше брошури на мазерати. Бийнс, който дрънкаше глупости, и разбира се, известният Стофе, току-що завърнал се със слънчев загар от дълго пътуване в чужбина…

Дали не беше ходил до някоя затънтена малка страна в Залива да остави сак с пари? Да благодари на Бруно Хамел, a.k.a. Венсан, the ladykiller, за услугите му?

Разбираше защо му бяха бесни, имаха пълното право. Все пак той беше предал доверието им. Но да се стигне оттам до електрошокове?

Не, очевидно нещо се случваше, нещо голямо и единственият начин да научи повече беше да отиде на домашно посещение при голямата сестра Аргос. Освен това трябваше да се махне от този апартамент. Да отклони погледите им от Бека…

* * *

Тя едва успя да влезе през вратата, преди той да се зарови в торбите. Захвърли анцуга и тениската, които беше заел от нея, откъсна етикетите и облече новите дрехи.

— Сега ли тръгваш, веднага? Мислех да пийнем кафе, имаме да говорим за толкова неща…

Тя звучеше разочарована, но на практика той нямаше избор.

— Сори, но точно както ти каза вчера, трябва да се погрижа за едно нещо. Неотложно е…

— Но наистина ли си окей? Да те придружа ли…

— Не — отсече той може би прекалено остро. — Това е нещо, което трябва да уредя сам, Бека — добави малко по-меко.

Тя го изгледа продължително.

— Окей, но поне вземи мобилния ми, за да мога да ти звънна.

— Добре — каза той, взе телефона и го напъха в един от многото джобове на обемистото шушляково яке. Но точно преди да напусне апартамента, отново го измъкна навън и го мушна между две шапки на рафта в антрето.

Когато стигна до първия етаж, открехна внимателно външната врата на сградата, огледа улицата в двете посоки, преди да се изниже навън, и се втурна бързо към парка отсреща. Насиненото му тяло запротестира още след двайсетина метра тичане. Това не беше добър знак.

Изведнъж му се стори, че чува стъпки зад себе си. Спря намясто и се шмугна зад едно дърво.

Но се оказа просто лелка, излязла с кучето си.

Той я остави да го подмине и продължи внимателно по пешеходната алея в посока към „Фридхемсплан“.

Когато слезе от метрото при „Ропстен“, вече беше започнало да се смрачава.

На перона имаше само трима, четирима души, всички безобидни. Никой не го преследваше, той вкара в действие най-добрите си шпионски трикове както при „Фридхемсплан“, така и в „Т-сентрален“. Качи се на влак, пропътува една спирка, върна се обратно, влезе в някаква мотриса само за да изскочи навън точно преди да се затворят вратите.

С други думи, всичко би трябвало да е спокойно. Въпреки това се разходи до стоянката за таксита, която беше на нивото на улицата. Мота се при будката, докато чу малкия влак да се задава с дрънчене по моста Лидингьо и изчака до последната секунда, преди да заспринтира нагоре по стълбите.

Макар че спринтира беше силно казано. Тялото продължаваше много да го боли и му липсваше обичайната пъргавина в крачките. Инфрачервеният датчик изглежда беше повреден, защото само десетина сантиметра го разделиха от това да бъде гилотиниран между плъзгащите се врата, когато, залитайки, излезе на перона.

Скапаният стокхолмски градски транспорт!

Не беше се возил по линията „Лидингьо“ сигурно от пет години, не и откакто Класе имаше гарсониера под наем горе в Ларшбери и понякога си правеха афтърпартита там.

Всичко си изглеждаше същото, горе-долу като декор от Филмстаден^[2]. Виненочервени миниатюрни плюшени седалки, благородна дървесина и метални предупредителни табелки под всеки прозорец с анахронични надписи като Молим Ви да се въздържате да се навеждате през прозорците. И миришеше, и изглеждаше като филм от петдесетте.

Той слезе от влака една спирка преди целта си, запали цигара и се разходи през остатъка от пътя. Вървеше по тихите улички между вилите, където падащият сняг заглушаваше всички звуци.

Свещници, коледни лампички или ТВ-екрани хвърляха светлина чак до пътя.

Къщата й беше най в края на една задънена алея и за всеки случай той провери паркираните покрай тротоара коли. Само по две от тях нямаше почти никакъв сняг, което означаваше, че са били паркирани през последния половин час. И двете бяха празни. Останалите коли бяха дотолкова затрупани, че трябва да са стояли там поне денонощие, и ако някой стоеше на пост вътре в тях, той щеше да е както замръзнал, така и сляп за околния свят.

За по-сигурно все пак пое по заобиколен път, избра съседната улица, след което се затътри по зле изгребаната велоалея, която свързваше краищата на двете улици, и така най-накрая се приближи до нейната къща.

Трептенето на свещи от два от прозорците означаваше, че тя най-вероятно си беше вкъщи. Той огледа за последно тъмната улица. Всичко изглеждаше спокойно.

Звънна. Чу в хола да се приближават стъпки, зад заскреженото стъкло се появи черна сянка. После ключалката изшумоли.

— Очаквах да се появиш… — каза тя и се усмихна.