Андерш де ла Моте
Тръпката (39)

39. Battle for control

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 30 декември, 16:37

 

От: MayBey

Гласовете са преброени — вие взехте решение.

Сега Хенрик ще понесе последствията от избора ви.

 

публикацията има 149 коментара

* * *

MayBey сякаш беше излязъл извън контрол, но колкото и да е странно, на практика Ребека беше единствената, която реагира. Почти всички от останалите му читатели като че ли просто смятаха, че всичко това беше нещо готино, и пишеха окуражаващи коментари или предизвикваха MayBey да продължи с плановете си да убие брат й. Сякаш всичко беше някаква игра.

Горе-долу като с онова бедно момиче, което обяви самоубийството си във Facebook като последен вик за помощ само за да получи подигравателни коментари от така наречените си приятели.

Няма да посмееш

хайде — go for it!

Това беше болно!

* * *

Беше си построил малка колибка зад празните кутии, така че дори и някой да отвореше вратата на склада, нямаше как да види скришната му бърлога. Имаше спален чувал и отрязана пластмасова бутилка за най-належащите нужди. С лаптопа пък поддържаше връзка с останалия свят. Беше съвсем окей, единственото затруднение беше, че на всеки десет минути трябваше да се надига и да натиска червения ключ, ако му трябваше още светлина.

Разбира се, би могъл да изнамери нов хотел, но нямаше време. Освен това Играта сигурно щеше да претърси всяко кътче из целия град сега, след като знаеха, че се е върнал.

Мазето на магазина за компютри трябваше да свърши работа, а освен това беше получил и собствен малък роб като част от сделката. Или двама всъщност: Клина и Сандвича, но честно казано, му беше малко трудно да различава малките протежета на Манге.

Беше получил нещата, които си поръча от интернет, по-бързо, отколкото смееше да се надява. Списъкът на практика беше пълен, липсваше само едно…

Използва „под наем“ банята и сауната на кооперацията. След това си облече новите дрехи, които Клина и Сандвича услужливо му бяха донесли. За по-сигурно кара с шапка и слънчеви очила чак до къщата й.

Той се пооправи пред вратата, провери дъха си и дръпна малко яката на ризата, за да не лепне за врата му. Нямаше какво да отрича, беше нервен.

Бе мислил много за нея през последните дни. Тя имаше всички основания да бъде ядосана, дори разочарована, той все пак я беше лъгал право в лицето. Но без съдействието й нямаше да се справи. Освен това му липсваше…

По дяволите, ама че fucked up ситуация!

Пое си дълбоко въздух и натисна звънеца. После сви ръка пред шпионката и видя как светлината вътре в хола потрепна, когато тя се приближи до вратата.

Той направи бърза крачка настрани, така че, доколкото беше възможно, да остане извън видимостта на шпионката.

Ами ако тя не отвореше?

Трябваше да го направи, целият му план зависеше от това.

Устата му беше пресъхнала и той преглътна два пъти, за да я овлажни.

Капка пот си проправи път надолу по гръбнака му, после още една.

Хайде!

Ключалката изшумоля, после вратата се отвори два сантиметра. Не беше свалила веригата. Умно момиче.

— Hey Baby — започна той и добави най-добрата си усмивка, като едновременно с това протегна напред цветята, които беше взел от „7-Eleven“.

— Какво искаш, по дяволите?! — изръмжа Рилке и за секунда той си помисли, че ще му тресне вратата в лицето.

— Успокой се, идвам да помоля за прошка. Ето!

Той размаха цветята, но тя не понечи да отвори вратата, за да го пусне.

— Нямаш никакъв срам, Магнус, или Фарук, или както там се казваш…

— Хенрик — отряза той. — Казвам се Хенрик Петершон, приятелите ми ме наричат HP.

— Все тая — сряза го тя. — Филип ми разказа всичко за теб. Самозванец, шпионин, изпратен, за да…

— Напълно си права — прекъсна я той. — Аз съм всичко това и още малко…

Тя отвори уста, но той побърза да продължи.

— Но имам предложение за теб, много изгодно такова. Става дума за фирмата…

Той изстреля най-добрата си Валентино^[1] усмивка и стисна палци.

Тя помълча няколко секунди.

— Дай ми една-единствена причина да те пусна вътре! — каза после.

— Ще ти дам четирийсет! Считано от вчера, това е точният процент от ArgosEye, който притежавам…

* * *

В списъка й имаше осем души. Пет полицаи от групата на Тобе, Нина Бранд, както и още две имена, която тя неохотно бе принудена да добави след разговора с Хенке.

MayBey по някакъв начин беше свързан с Тобе, проблемът беше, че тя не знаеше точно как. От петимата полицаи от спецчастите й се струваше, че разпознава имената на поне двама. Един, с когото бяха в една група в Полицейската академия, и друг, с когото беше работила в един екип преди пет-шест години. Но често казано не й хрумваше защо някой от тях би искал да се нахвърли срещу нея.

Нина Бранд и Тобе се срещаха известно време в Академията и продължаваха да са добри приятели, само това знаеше. Звучеше адски пресилено, но не можеше да пренебрегне факта, че тъкмо Нина първа й беше подшушнала за форума на Крепителите.

Следваше Хокан Берглунд, когото беше отрязала доста грубо.

Онова с изсъхналите цветя безспорно беше много гадно, така че Хокан можеше да е заподозрян, преди всичко след като Хенке твърдеше, че MayBey изобщо не беше полицай. Заради последното име в списъка почти й се догади.

Мике…

За разлика от останалите, той имаше достатъчно както познания, така и контакти, за да се справи с техническите аспекти зад дейност на MayBey, а освен това имаше предостатъчно причини да иска да се гаври с нея. Но точно както и с Нина Бранд на нея й беше трудно да си представи Мике като реален заподозрян. Вярно, той имаше пълно право да й бъде ядосан, повече, отколкото всеки друг в списъка. И все пак…

Освен това й беше помогнал да проследи MayBey.

Нали наистина й беше помогнал?

* * *

Първоначално не му повярва, докато не й показа договора с Моника и данните от Патентното ведомство. После тя смекчи малко тона си. Не го покани в апартамента, но поне се съгласи да му донесе чаша вода.

В хола имаше кашони с багаж, така че тя вероятно беше купила мезонета, който бяха разглеждали. Може би заговорниците вече бяха получили предплата от PayTag?

Под рафта за шапки висяха няколко якета, две маркови чанти бяха окачени на дръжките си, а под всичко това се простираше дълга редица обувки.

Той прокара пръсти по кожата на една от чантите. Мека и светлокафява, почти кремава. Точно като нейната собствена. За миг нещо го жегна в гърдите и когато няколко секунди по-късно тя се върна с чашата вода, той се изненада от импулса да я докосне. Но се въздържа.

— И какво е предложението ти… Хенрик?

Тонът й беше предпазлив, но далеч не толкова груб.

— Съвсем просто е…

Той отпи няколко глътки от водата, наблюдавайки я скришно. По дяволите, колко беше хубава, дори и с домашни панталони и тениска пак беше десетка. Като си помислеше, че беше ходил с нея наистина.

Или поне почти…

Той свали чашата и я погледна.

— Имам четирийсет процента, ти имаш десет. Заедно контролираме половината от компанията. Ако се сещаш за някого другиго, когото можем да убедим да ни подкрепи…

Той си пое дъх.

— … ще можем да превземем всичко. Да отстраним Филип от директорската позиция и сами да ръководим фирмата, както искаме.

Той замълча и се вгледа в нея. За няколко секунди всичко беше почти както обикновено и отново трябваше да се пребори с порив да протегне ръка и да я докосне.

— Ти си луд — каза тя и поклати бавно глава.

— Може и така да е. Едва ли ще е лесно Филип да бъде премахнат от кормилото, но заедно можем да се справим. Ти и аз, бейби! Какво ще кажеш!

Той се опита да призове ентусиазирана усмивка на лицето си.

— Нямах това предвид… — каза тя тихо.

— Ами?

— Исках да кажа, че трябва да си се побъркал, щом вярваш, че бих предала Филип. След всичко, което той направи за фирмата, за нас, лично за мен. Наистина ли мислиш, че бих рискувала това заради някого… като теб?

Гневът се беше върнал, но сега в гласа й имаше и още нещо, което не му хареса.

— Поздравления, Хенрик, ако това е истинското ти име. Успя да подлъжеш Моника да ти продаде акциите си, така че сега притежаваш четирийсет процента от предприятие, където сто процента от служителите те мразят!

Тя направи крачка към него.

— Съветът ми е да се обадиш на Филип и да му продадеш акциите си. Ако извадиш късмет, може и да спечелиш нещо от цялата работа и да пропълзиш обратно под камъка, откъдето си дошъл с малко екстра джобни. Защото за едно нещо всъщност си адски прав…

Тя го мушна с показалец в гърдите и въпреки че HP беше една глава по-висок от нея, той направи крачка назад.

— … Филип никога не би позволил някой да поеме контрола над ArgosEye, няма никакъв шанс. Той би убил всекиго, който дори посмее да се опита!

* * *

Още щом чу шумоленето в пощенската кутия, тя разбра, че нещо не беше наред. Пощата трябваше да е дошла отдавна, а човекът, който раздаваше рекламните брошури в нейния вход, обикновено не пренебрегваше стикера „реклами — не, благодаря“, залепен на вратата.

Направи няколко бързи крачки към хола тъкмо за да види как малкият кафяв плик тупва на мокета. Тя го вдигна и усети твърд предмет да се очертава през хартията.

Ключ, който вероятно отключваше катинар. Но къде? И кой го беше пуснал в пощата й?

Тя се напъха в обувките и се втурна надолу по стълбите. Чу входната врата да се затваря два етажа по-долу. Но когато излезе на тъмната улица, наоколо не се виждаше никой.

* * *

Окей, сега официално беше с разбито сърце.

Сигурно за пръв път от основното училище насам…

Рилке го ненавиждаше, за нея той беше само и единствено пиявица, мръсно влечуго, което трябваше да бъде стъпкано до смърт. Заболя го повече, отколкото всъщност бе очаквал.

Обикновено му дремеше на оная работа какво мислеха хората за него. Но с нея беше различно. Макар да се досещаше, че шансовете не бяха на негова страна, на определено ниво той не спираше да се надява, че тя ще подкрепи малкия му дворцов преврат.

Че ще премине на другата страна заради него — както правеха дамите във филмите за Джеймс Бонд.

Вместо това, тя със сигурност се беше хвърлила към телефона в мига, в който вратата се затвори зад неговия heartbroken sorry ass. И сега Филип с положителност знаеше, че ArgosEye има нов акционер, което означаваше, че щяха да го преследват още по-усилено…

Но можеше да се утеши с факта, че планът му все още беше в сила.

Утре беше Нова година и работата в офиса щеше да е на заден план. А благодарение на електронната карта, която тафи от чантата на Рилке, докато беше в хола й, нямаше да има проблеми да влезе вътре.

— Слушай, HP, мислех си за едно нещо — това беше ученик номер едно, този, на когото викаха Клина.

Момчетата бяха барикадирали магазина и смъкнали щорите веднага щом той се вмъкна през външната врата.

— Давай смело, К.

HP дръпна от масура и го подаде надясно, продължавайки да се взира в малкото влажно петно на тавана, което беше уловило интереса им през последните минути.

— Цялата тази история с ArgosEye, бомбата и всичко…

— Ммм.

Сандвича, който лежеше на пода до него, направи дръпка, след което се закашля насечено.

— Продължаваш много да бързаш, С. Трябва да се осмелиш да задържиш дима, да усетиш вкуса на Мароко, схващаш ли?

Сандвича се поизправи и се опита да кимне между кашлянията. Клина изчака, докато шумът престана и Сандвича зае отново мястото си, преди да продължи.

— Ами, значи… Със Сандвича мислихме върху това, което ни разказа. Че са гръмнали бомбата, за да се опитат да скрият нещо друго. Сандвича и аз работим по един специален проект за информационния поток, така че се поотнесохме малко. Чакай малко и ще ти покажа.

Той се изправи и се запрепъва през полумрака към един от компютрите. Миг по-късно мониторът му се събуди.

— Окей, виж това тук. Със Сандвича прегледахме всички големи новинарски сайтове и изброихме най-четените и споделяни статии в дните около атентата. Ето например…

Той премести курсора върху едно заглавие и кликна на него. Появи се графика, където червена линия показваше интернет трафика, свързан с темата.

— Това е дискусията за шведските войски в Афганистан, които са работили съвместно с американски ескадрон на смъртта. Най-горещата тема в продължение на два дни и най-обсъжданата във всички форуми до деня, в който гръмна бомбата, и тогава…

Линията, която преди това сочеше право нагоре, се сриваше рязко към дъното на монитора.

— Шит — измърмори HP.

— Виж и това — продължи Сандвича.

Той изкара обратно списъка с новини и избра заглавие, при което се появи нова графика, този път със синя линия.

— Висш мениджър във „Волво“ по всяка вероятност ще бъде обвинен за незаконен износ на оръжие за Ирак. Вестниците са се добрали до новината и тя е била гореща до червено за около ден — после БАМ…

Линията едва започваше да се изкачва, преди и тя да потъне към дъното.

— На практика можеш да си избереш, което заглавие искаш. През последните десет дни информацията и дискусиите около бомбата доминират тотално във всички медии. Другите новини общо взето са съвсем изстинали, особено тези, които са по-завързани, така че теорията ти се връзва перфектно.

HP кимна.

— Но открихте ли каква е голямата работа, която се опитват да скрият? Кое е the big Kahuna?

— Не точно — продължи Клина. — Но вместо това ни хрумна нещо друго.

Той хвърли бърз поглед на Сандвича, след което се наведе към HP.

— Представи си, че няма голяма работа? — прошепна той.

— К’во?

HP застана нащрек.

— Ами, гледай сега — вметна Сандвича. — Представи си, че не са разпалили дебата за по-строги мерки срещу тероризма просто за да изместят фокуса…

— … ами?

— … ами защото наистина са искали такъв дебат.

HP поклати глава.

— Но кой печели от това, имам предвид кой би бил заинтересован да плати за по-строги закони в мижава страна като Швеция?

Сандвича и Клина си размениха доволни погледни.

— Зависи за какво се отнасят законите. HP, чувал ли си някога да се говори за директивата за запазване на данни?