Матю Райли
Великата китайска зоологическа градина (3)

1.

Хонконг, Китай

17 март

Един месец по-късно

Лъскавата машина се носеше в небето над Южнокитайско море, понесла двамата си пътници, които никога досега не се бяха качвали в частен самолет — Си Джей Камерън и брат й Хамиш.

Машината бе „Бомбардир Глобал 8000“, най-скъпият частен самолет на света, предпочитан от саудитски принцове и руски милиардери. Той обаче не принадлежеше на конкретен човек. А на китайското правителство.

Докато самолетът кацаше на международното летище на Хонконг, ултрамодерен комплекс, построен на огромен изкуствен остров, доктор Касандра Джейн — Си Джей — Камерън гледаше през прозореца.

— Има ли нещо, което китайците да не могат да създадат? — попита тя, докато се взираше навън.

— Чух, че са създали изцяло фалшиви магазини „Епъл“ — каза Хамиш. — Чете ли за това? Не става въпрос само за няколко айфони ментета, а за цели скапани магазини. С все Джиниъс баровете^[1]. Всички служители си мислели, че работят за „Епъл“!

Си Джей изгледа косо брат си.

— Голям си умник.

Пред стълбата на самолета ги очакваше черна лимузина „Майбах“. До нея стоеше красива млада китайка с безупречно изгладен тъмносин костюм с пола. Всеки косъм на главата й си стоеше точно на мястото. В ухото си имаше слушалка, която като че ли никога не се сваляше. Английският й беше безупречен.

— Доктор Камерън, господин Камерън, добре дошли в Китай — каза тя. — Аз съм На и ще ви съпровождам по време на престоя ви тук. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е то, не се колебайте да се обръщате към мен. Ще имате на разположение всичко.

Качиха се в лимузината и тя излезе през страничен портал, подминавайки митническата проверка, и ги откара до хотел „Четири сезона“, където бяха настанени в панорамни апартаменти с предварително платени разходи. Казаха им, че на следващата сутрин ще ги вземат точно в девет.

Всичко това бе крайно необичайно за Си Джей Камерън.

Някога известен херпетолог (специалист по влечугите), сега Си Джей работеше като ветеринар в зоопарка на Сан Франциско. Беше на 36, висока почти един и седемдесет, с пронизващи кехлибарени очи и спускаща се до раменете руса коса.

Беше атлетична и красива по типичния за спортистите начин. Мъжете често я приближаваха с надеждата да я ухажват, но рязко спираха и се обръщаха, когато забелязваха страшните белези по лявата страна на лицето й.

Белезите започваха от лявото око, стигаха до ъгълчето на устата й и приличаха на поредица зле подредени хиксове. Очният хирург бе спасил окото й, а пластичният, един от най-добрите в Америка, беше успял да реконструира челюстта й, но порезните рани по лявата буза се бяха оказали твърде голямо предизвикателство дори за него.

На Си Джей не й пукаше. Нито за баналните мъже, нито за херпетологията. Не и след инцидента. А и без това открай време си беше мъжкарана. Не си правеше труда да се гримира и нямаше нищо против да си изцапа ръцете. Живееше на открито — преходи в планината, палатки, езда. Понякога дори предпочиташе компанията на конете пред тази на хората.

Навремето бе водещ лектор във Факултета по херпетология на Университета на Флорида, смятан за най-добрия по рода си в Америка. Нейна специалност бяха алигаторите и работеше предимно в опитното поле на университета в Евърглейдс.

Но вече не.

Освен доктората си по херпетология бе дипломиран ветеринар и сега работеше колкото се може по-далеч от алигатори, в клиниката на зоопарка на Сан Франциско.

Затова се изненада, когато някогашният й шеф от „Нешънъл Джиографик“ Дон Гроувър й се обади и я попита дали би отишла в Китай да напише материал за някаква голяма нова зоологическа градина.

— Не, благодаря — отвърна Си Джей.

— Те поемат всички разходи. Частен самолет. Скъп хотел.

— Подобни неща не ме впечатляват, Дон.

— Китайците питаха конкретно за теб.

Това я спря.

— Сериозно?

— Чели са нещата ти. Подготвили са си домашното. Споменаха статиите ти в „Нейчър“ за ловните навици на соленоводните крокодили и документалния ви филм с Бил Линч за „Нешънъл Джиографик“ за общуването между алигаторите. Китайците поканили първо Линч да пише за въпросния зоопарк, но той загинал при самолетна катастрофа. Сега искат теб.

Си Джей се натъжи от новината за смъртта на Бил. Той я бе научил на всичко, което знаеше, и я бе умолявал да не напуска университета след инцидента.

— Освен това знаят, че знаеш мандарин — каза Гроувър. — А това е голям плюс.

Това беше идея на бащата на Си Джей. Когато с Хамиш бяха малки, баща им, скромен застрахователен агент с неутолимо любопитство и склонност да мъкне децата си по къмпинги и трудни преходи, бе настоял да започнат уроци по мандарин. „Бъдещето на света е Китай, деца — казваше той. — Така че трябва да знаете езика им.“ Съветът беше добър. Баща им не беше богат или прочут, но в това отношение бе изпреварил времето си. Колкото до преходите и къмпирането, той винаги отвръщаше на хленченето и протестите им с: „Така се изгражда характер, деца“.

— И снимки ли? — попита Си Джей.

— Пълна програма. Хайде, направи го заради мен. Китайските власти ще ми платят царски за това. Парите ще покрият сметките ми за пет години напред, а твоите — за десет.

— Искам да взема свой фотограф — заяви Си Джей.

— Кой?

— Хамиш.

— По дяволите, Си Джей. Само да не ми се наложи да го измъквам от затвора, задето е обезчестил дъщерята на някой министър…

— Или той, или не тръгвам, Дон.

— Добре, добре. Можеш да вземеш тъпия си брат. Да се обадя ли на китайците и да им кажа, че си съгласна?

— Добре. Съгласна съм.

И тъй седмица по-късно Си Джей и брат й се качиха на частния самолет и отлетяха за Китай.

 

 

В девет сутринта Си Джей и Хамиш слязоха във фоайето на хотела. На и лимузината ги очакваха. На отново беше с безупречния си тъмносин костюм и слушалката отново си беше на ухото й.

Си Джей бе облякла стандартното си работно облекло — туристически обувки, широки жълто-кафяви панталони, черна тениска на „Сан Франциско Джайънтс“ и охлузено кафяво кожено яке. На врата й на кожена каишка висеше дълъг седем и половина сантиметра зъб на соленоводен крокодил — подарък от наставника й Бил Линч. Беше прибрала небрежно косата си на опашка. В края на краищата посещаваха просто зоологическа градина.

Наместиха се на задната седалка на лимузината. Целта им бе военновъздушна база на трийсетина километра от хотела.

Си Джей беше имунизирана от магиите на разкоша и гостоприемството, но това не се отнасяше за Хамиш. Брат й седеше до нея и нагъваше не един, а цели два пакета картофен чипс.

— Представи си само, Катеричке — подметна и се ухили. — Безплатен минибар.

— Няма неща като безплатен обяд, Хамиш.

— Но има неща като безплатно возене със самолет, безплатни апартаменти в шестзвездни хотели и… — той хвърли потаен поглед към На отпред — безплатни тоалетни принадлежности.

Си Джей завъртя очи.

— Да не си откраднал шампоана на хотела?

— И балсама. — Хамиш беше с вечното си фотографско елече с безброй джобове и тениска с Боб Дилън. Вдигна капака на един джоб и показа шампоана и балсама. — „Молтън Браун“. Върхът.

— За какво ти е шампоан? И без това не се къпеш.

— Къпя се. — Хамиш помириса подмишниците си.

— Ти си пълен идиот.

— Не. Аз съм страхотен. — Хамиш се намести по-удобно и продължи да хрупа чипса.

Си Джей и Хамиш едва ли можеха да са по-различни — както по размери, така и по характер. Мечока и Катеричката, така ги наричаше майка им.

Прозвищата им отиваха.

Четири години по-малък от Си Джей и висок почти два метра, Хамиш беше голям във всяко отношение. Фотограф и оператор, правил снимки в Афганистан и Ирак, той живееше нашироко, забавляваше се здравата, пиеше юнашки и винаги се забъркваше в неприятности. Дори чертите му бяха големи — голямо лице, четвъртита челюст, огромни сини очи и гръмовен глас. Рядко се бръснеше. На дясната си китка носеше червена гумена гривна „Рист Стронг“, преплетена с конопена гривна на сърфист.

Си Джей пък открай време беше доброто момиче — тиха, зряла, ненатрапчива и посветила се на ученето. За последното много й помагаше почти фотографската й памет.

Докато Хамиш се запиляваше по военни зони и партита, тя работеше в университета, пишеше статии по специалността си — поведение на влечугите и по-точно на крокодилите и алигаторите. Наред с други неща бе проучила интелекта на крокодилите и бе доказала, че са умни колкото шимпанзета, ако не и повече.

Другите интелигентни животни като шимпанзетата, вълците и хиените можеха да залагат прости капани. Крокодилите залагаха своите капани няколко дни предварително. Ако някой шестметров соленоводен крокодил те види да идваш на брега в 7:30 сутринта в продължение на четири поредни дни, за да провериш кошовете за раци, на петия ще те чака на самия край на водата, точно под повърхността, и ще се нахвърли върху теб, когато дойдеш. Крокодилите бяха неимоверно търпеливи и имаха изумителна памет. Способността им да забелязват рутинни действия бе смайваща — понякога устройваха засади въз основа на седмичния, дори месечен график на жертвите си.

Значителният професионален успех на Си Джей нямаше съответствие в личния й живот. Докато Хамиш смени цял куп момичета през годините, Си Джей нямаше много сериозни приятели; всъщност имаше само един, Трой. Връзката им свърши зле, веднага след инцидента, който съсипа лицето й. Единствено верният Хамиш беше останал неотлъчно до нея.

— Как сте там отзад? — попита На, която седеше до шофьора.

— Идеално — отвърна Си Джей и погледна откраднатите шишенца шампоан и балсам в джоба на брат си.

— Не забравяйте, всичко е на ваше разположение — каза На, докато лимузината отбиваше от пътя и минаваше през портала на военновъздушната база, без да ги спрат: явно На се беше обадила предварително. — Ако ви трябва нещо, само кажете.

Колата излезе на пистата, където ги чакаше самолетът от вчера, със спусната стълба. Този път обаче нещо беше различно.

Всички прозорци на самолета бяха затъмнени.