Матю Райли
Великата китайска зоологическа градина (14)

12.

Излязоха от контролната зала, качиха се на стъкления асансьор и се спуснаха още няколко етажа надолу до друга висока зала, която приличаше на железопътна гара. Само че не беше гара.

Първо, отваряше се към нищото. Нямаше северна страна. Перонът в този край просто свършваше със стометрова пропаст.

И второ, „вагонът“ до перона не беше на релси. Вместо това огромната двуетажна кабина висеше на дебел кабел. Беше дълга поне трийсет метра, с големи прозорци, които се извиваха нагоре и играеха ролята и на покрив. И изглеждаше много модерно, лъскава и сребриста, със задължителното лого Великата драконова зоологическа градина на Китай отстрани.

Дебелият кабел, който изпълняваше функцията на въже, излизаше от станцията и продължаваше над долината по права линия, минаваше през подобна на стражева кула междинна станция, след което изчезваше в тунел, прокопан в централната планина на няколко километра оттук.

Групата се качи в кабината, тя потегли и изведнъж посетителите се озоваха високо над долината.

Атмосферата беше като в салон — звучеше тиха музика, а отвън не достигаха никакви звуци, освен най-силните. В задната част имаше бар, обслужван от барман с жилетка и папийонка.

От кабината долината представляваше още по-великолепна гледка.

Лъки, все още с Им на гърба, се спусна и полетя театрално около движещата се кабина. Им махна радостно с ръка. Четирите червеногърди дракона също се появиха и започнаха да описват по-широки кръгове около тях.

Си Джей си помисли, че летенето им прилича на плуването на алигатори. Алигаторите плуваха, прибрали плътно краката си, докато опашките им ги задвижваха напред. Драконите също летяха с плътно прибрани крака, което ги правеше невероятно аеродинамични, и размахваха мощните си криле, които бяха много по-големи от телата.

Докато пътуваха, Си Джей видя и други дракони — гигантски жълтодрехи императори, реещи се около централната планина; масленозелени царе, излежаващи се по бреговете на крайречно село. Приличаха на огромни гущери, припичащи се на слънце.

Няколко пурпурни царе бяха кацнали високо на скалите. Стояха изправено и гордо и наблюдаваха как кабината се плъзга покрай тях. Когато минаха близо до един от драконите, Си Джей забеляза дамгосаното означение на задния му крак.

Докато кабината ги приближаваше и минаваше покрай тях, драконите общуваха помежду си с пронизителни писъци и крясъци.

— Не е особено приятно за ухото, нали? — изсумтя Улф.

— Звуците им може и да не са приятни, но имат смисъл — каза Шан. — Драконите общуват помежду си по различни начини като сложно субзвуково сумтене и телесни вибрации, подобни на онези на алигаторите. Доктор Камерън несъмнено е наясно с тези форми на общуване.

Си Джей кимна.

Алигаторите наистина общуваха така. Тяхното сумтене и другите им звуци бяха сложни и много специфични, същински език. Един неин бивш колега от университета на Флорида, доктор Бенджамин Патрик, изучаваше вокализациите на алигаторите и дори бе успял да създаде база данни от над шейсет различни звука, издавани от влечугите. Пускаше ги през специално проектиран за целта суперкомпютър с надеждата да открие сходства и общи черти в тях — или иначе казано, да преведе езика им.

Подобни изследвания се правеха с делфини и шимпанзета. За делфините е известно, че казват имената си, когато скачат от водата, а групите шимпанзета имат специфични звуци за „леопард“ или „хиена“. Работата на Патрик с алигаторите беше опит проучванията да бъдат продължени на друго ниво.

Шест години по-възрастен от Си Джей, Бен Патрик бе и най-красивият мъж във факултета и всички жени си падаха по него. Когато покани Си Джей — току-що завършила и преди обезобразяването й — на среща, тя не се поколеба нито за миг. Втора среща обаче нямаше, тъй като по време на вечерята Си Джей ясно видя, че Бен Патрик обича само едно нещо — Бен Патрик. Говореше единствено за себе си. Дори сега споменът за онази среща й беше неприятен.

Макар Патрик да беше арогантен и самовлюбен, Си Джей трябваше да признае, че е и блестящ ум. Анализът му на вокализациите на алигаторите беше просто невероятен. Но преди осем години, когато изследването му беше на път да достигне върха си, той внезапно напусна университета, за да заеме много по-добре платено място в университета в Шанхай. Оттогава Си Джей не беше чувала нищо за него.

— Бен Патрик свърши отлична работа в тази област — каза тя.

— Наистина е така — отвърна Ху. — И това е причината сега да работи тук, в зоологическата градина. Откритията му тук далеч надхвърлят онези, които направи с алигаторите. Той работи в нашия Люпилен център. Надявам се, че като се отбием там, ще попаднем на доктор Пат…

Внезапно с мощни удари на крилете два пурпурни императора профучаха покрай кабината. Наистина бяха с размерите на пътнически самолети и от преминаването им кабината леко се разлюля, а дърветата по съседния чукар се огънаха.

Всички посегнаха да се хванат за нещо.

Ху се засмя.

— Всичко е наред. Тези кабини са най-добрите в света. Швейцарски дизайн. Нашите императори просто не осъзнават какво вълнение оставят след себе си.

Си Джей рязко се обърна и впери поглед в отдалечаващите се пурпурни дракони.

Дори само главите им бяха с направо чудовищни размери, колкото голям джип. Дългите им зъби, стърчащи застрашително нагоре, бяха големи почти колкото нея.

— Мили боже… — промълви тя. — Мили боже!

Кабината мина през подобната на стражева кула станция, издигаща се по средата между главната сграда на входа и централната планина.

— Наричаме я Хижата по средата на пътя — каза На. — Над нас има кафе-ресторант, който предлага отлични гледки и добра храна на разумни цени. Освен това туристите, вървящи през долината, могат да продължат оттук с въжената линия, ако са се изморили.

Докато гостите наблюдаваха драконите, Ху Тан наблюдаваше тях. Разходката с въжената линия като че ли им харесваше. Ху бе особено доволен, когато видя как двамата от „Ню Йорк Таймс“ кимат одобрително, когато На спомена храната на разумни цени в Хижата по средата на пътя. Консултантите бяха казали, че на американските посетители ще им хареса да има ресторанти с различни цени за хора с различно финансово състояние.

Кабината продължи нататък.

Директно пред нея се издигаше централната планина, която доминираше над долината. На върха й беше кацнала сребриста постройка във формата на диск.

— Какво е това според теб? — обърна се Си Джей към брат си. — Въртящ се ресторант ли?

Хамиш сви рамене.

— Или пленена летяща чиния.

Ху пристъпи напред и продължи презентацията си.

— Смятаме, че дебелият пласт никел тук е спасил тези животни от сблъсъка с метеорита, заличил динозаврите преди шейсет и пет милиона години. Два километра плътен никел са ги изолирали от удара и тъй като са били заровени дълбоко и способностите им да хибернират са добре развити, драконите са могли да останат в това състояние през продължилата хиляда години след катастрофата зима. Зоологическата ни градина е построена върху второто по големина находище на никел в този район. Най-голямото е при Кратерното езеро на петнайсетина километра на северозапад.

— Жалко, че не сте могли да построите зоопарка си около Кратерното езеро — каза Улф. — Това вече щеше да е гледка.

— Така е — съгласи се Ху. — Както и да е, през ноември седемдесет и девета миньорите от никеловата мина недалеч оттук попаднали на необичаен подземен проход. Необичаен, защото не бил естествено образувание, а бил прокопан в никела, което никак не е малко постижение, като се има предвид твърдостта на материала. Проходът водел до пещера на два километра под земята, която била пълна с яйца, общо осемдесет и осем, ако трябва да съм точен. Големи кожени яйца, по-големи от всичко друго, виждано на този свят. В продължение на над две хиляди години в този район е имало различни митове и легенди, в които обикновено се говори за дракон, който тормози местните жители за кратък период. Смятаме, че тези легенди са свързани с това гнездо и че от време на време някой млад дракон е излизал на повърхността, за да провери атмосферата и да види дали условията са подходящи за останалите.

— Ноември седемдесет и девета — повтори Улф. — Точно по време на кризата с иранските заложници.

— Правилно — каза Ху. — Докато за Америка това бе изключително неприятно събитие, за нас то бе добре дошло, тъй като ангажира вниманието на света за продължителен период и позволи на експертите ни да изследват пещерата в пълна тайна. Заместник-директор Шан може да ни запознае с техническата история на онова, което се случи след това.

Ху се дръпна настрани и Шан пое плавно щафетата.

— Доведохме експерти по влечугите, които да изследват яйцата. Те определиха, че не става дума за фосили, а за живи яйца, съдържащи животни в състояние на дълбока хибернация. Сканирането с рентгенови лъчи и ултразвук показа наличието на подобни на гущери плодове, свити на топка. Затворихме никеловата мина и освободихме всички работници. След това монтирахме по стените на пещерата камери и най-различни сензори — за температура, влажност, звук, ултразвук — за да можем да научим колкото се може повече за това поразително откритие. Не запечатахме пещерата. Вместо това отцепихме земята над нея. Построихме огромен стоманен купол, който още може да се види над Центъра за гнездене западно от тази долина и е най-старата структура във Великата зоологическа градина. И зачакахме. Дълго и търпеливо. През юли осемдесет и първа едно от яйцата се излюпи. От него се появи дракон. Беше принц, черен, с червен корем и с размерите на куче. Всичко беше заснето. Записът е изумителен. Принцът изяде двама от братята си — погълна белтъците и жълтъците на яйцата, събра сили, отиде до стената и започна да рови. Излезе в нашия стоманен купол, подуши въздуха, опита водата… и после се върна в пещерата и започна да буди другите яйца. Когато те започнаха да се излюпват, ние вече се бяхме подготвили. Уловихме ги един по един.

— И не сте съобщили на никого? — попита Улф.

— Това беше най-голямото зоологическо откритие в историята — каза Шан. — Искахме да сме сигурни с какво разполагаме. Искахме да сме сигурни, че драконите ще оцелеят. Ако покажехме един-единствен екземпляр и той умреше, щяхме да се превърнем в посмешището на света.

Ху пристъпи напред и се намеси:

— Освен това някои висши партийни ръководители сметнаха, че откритието може да бъде началото на модерен Китай, и затова то беше запазено в тайна, докато не бъдем в състояние да го демонстрираме на света. Взе се решение зоопаркът да бъде построен върху откритието ни. Така и стана. Тази зоологическа градина е проект, по който се работи почти четирийсет години.

Хамиш тихо подсвирна.

— Ето на това му викам търпение.

— Във всеки случай — продължи Шан — със затоплянето на света започнаха да се излюпват все повече дракони и нашият Център за гнездене започна да се препълва, затова до него построихме втори център — Люпилния. И преобразихме долината, за да отговаря на нуждите ни. Нужни бяха двайсет хиляди работници, които се трудиха над двайсет години. И със силата на китайската решимост подчинихме природата на волята си.

— Подчинили сте природата на волята си? — повтори Ейрън Пери. — Какво искате да кажете? Че долината не е истинска ли?

Ху посочи извисяващата се пред тях планина.

— О, долината изобщо не е естествено образувание. Величественият централен връх, Драконовата планина, е естествена, както и някои участъци от стената около долината. Но иначе районът се превърна в долина едва когато нашата армия от работници свърза някои скалисти била, като изгради стена от допълнително донесен варовик и бетон и я превърна в кратер.

Гостите се обърнаха да погледнат отново колосалната стена на долината, след като вече знаеха, че не е естествено образувание.

— Например стената, в която се намира сградата на главния вход, е изцяло изкуствена. Всички езера, водопади и други водоеми в зоопарка също са изцяло наше дело. По-малките върхове са изкуствени, както и повечето отвесни скали, които от самото начало бяха проектирани така, че да приютяват драконите.

Хамиш отново подсвирна.

— А стига бе…

— През цялото време на строителството на кратера нито един от обикновените работници не видя дракон — каза Шан. — Мислеха си, че строят най-голямата зоологическа градина на света, което в известен смисъл си беше истина. Просто не знаеха какви ще бъдат животните. И през цялото това време ние изучавахме създанията, наблюдавахме ги как растат, как се хранят, какви са навиците им, дори обучихме някои от тях, както вече видяхте.

Кабината продължаваше да се носи бавно над грамадната долина в посока на централната планина. Драконите се рееха около нея.

— Благодаря, заместник-директор — каза Ху и се обърна към гостите. — И така. Имате ли въпроси?

Естествено, въпросите заваляха.

— Как сте успели да построите това място за двайсет години, без никой на света да разбере? — попита Пери.

— Колко дракони имате тук? — попита Сиймор Улф.

— Какво ядат? — поинтересува се Хамиш. — Какви са взаимоотношенията им? Бият ли се помежду си?

— Като изключим солената вода, страхуват ли се от нещо друго? — обади се посланик Сайм.

Ху вдигна ръце и се разсмя.

— Добре! Добре! Отлични въпроси, на които ще отговоря с удоволствие.

Все така усмихвайки се, той забеляза, че Си Джей стои мълчаливо настрани и се взира в един царски дракон, който се рееше в бавни кръгове. Не беше задала никакъв въпрос, да не говорим за развълнуван. Всъщност, когато той ги покани да питат, се беше извърнала.

Ху се намръщи.

— Доктор Камерън? Ами вие? Нямате ли въпроси за драконите?

Си Джей отговори, без да се обръща и без да откъсва поглед от летящия гигант отвън.

— Имам — рече тя. — Един. Но няма да го задам сега.

Ху се намръщи объркано и дори малко обидено, но бързо се окопити и се обърна към останалите.

— А, ето че пристигнахме и на Драконовата планина.

Кабината наистина беше стигнала до тунела, пробит в могъщата централна планина. Величественият връх се издигаше над тях.

— Да влезем вътре и ще отговоря на всичките ви въпроси, докато обядваме.

Кабината влезе в недрата на планината.