Кели Маккейн
Ягодово лято (6)

Глава 6

Понеделникът в салона мина много по-добре и ние си помислихме, че сме оцелели след бурята. Но нямахме представа, че на хоризонта се задава ураган.

— Не мога да разбера какво става — каза мама във вторник сутринта. — Имаме три анулирани резервации само за последния час.

Бяхме в салона и се подготвяхме да посрещнем първата си клиентка, а мама беше зад рецепцията и прослушваше съобщенията от телефона.

Изглеждаше странно, но решихме, че е съвпадение. Но когато две от клиентките на мама и Саф изобщо не се появиха, разбрахме, че нещо не е наред. Научихме какво, едва когато Шана, една нова клиентка дойде в един и половина. Тя излезе от кабината сияеща. А докато плащаше на касата каза:

— Не мислех да ви споделям, но процедурата беше великолепна и затова трябва да ви кажа…

— Да ни кажете какво? — попита мама.

Имахме ужасното предчувствие, че над главите ни всеки момент ще тресне гръмотевица.

— Че смятам тази драсканица в местния вестник за невероятна клевета — заяви Шана и подписа чека със замах.

— Какво?!

Постарахме се да не ни проличи (дори Саф, след като мама я бутна), но бяхме в абсолютен шок.

— Моят Тери я забеляза тази сутрин — продължи Шана. — Каза ми да отменя часа си, но аз не се съгласих, защото смятам, че човек трябва да види и сам да прецени. И много се радвам, че го сторих.

Мама си наложи да кимне и да се усмихне, все едно въобще не й пука какво пише из вестниците, но веднага щом Шана си тръгна, Саф изтърча и донесе местния вестник, „Ехото на Тотнес“, който бяхме пъхнали в боклука веднага щом го получихме сутринта. Всички се струпахме около нея, докато тя се опитваше да го поизглади на малката масичка. Намерихме статията и аз си помислих, че ще изповръщам червата си, докато четях.

„Красотата минава към зеленото“ — беше заглавието, а под него: Джинива Грант.

— Господи, това е онази ужасна жена, която беше тук в събота! — ахна Саф.

— О, не! — изпъшка мама и се хвана за главата. — Тя била журналистка! И видя всичките ни проблеми…

„След като видях привлекателната фасада и гостоприемния опърпано шикарен интериор на новия козметичен салон «Под дъгата», се изпълних с големи надежди за първото си посещение там — зачете Саф. — Но със съжаление трябва да кажа, че очакванията ми се изпариха веднага щом навъсената рецепционистка пое сакото ми…“

— Не съм навъсена! — възмути се Грейс.

„… и ме информира, че масажистката ще ме приеме с двайсет минути закъснение.“

Мама изпъшка отново.

„Получих безплатен фреш по избор и едно изтерзано на вид момиче изтича нанякъде и се върна през входната врата, награбило плодовете. (По-късно разбрах, че хладилникът им се повредил). Не е много професионално! Накрая се оказа, че трябваше да чакам не по-малко от трийсет и пет минути на рецепцията, и тъй като се обезводних, сокът остана само далечен спомен…“

Мама потръпна.

— Май трябваше да й предложим още един сок. Наистина беше много топло тук — каза тя.

— Не я защитавай! — сопна се Саф. — Можеше да си поиска още една напитка, ако е била жадна. Всичко е пълна клевета!

— Аз не съм намусена — каза Грейс отново.

Саф въздъхна и продължиЍ: „… и станах свидетел на цялата бъркотия, която се разигра пред очите ми. Една жена напусна салона разочарована, защото часът й бе даден на друг клиент, а на друга — бедното момиче, което през цялото време търчеше навън-навътре с плодовете, взе повече пари (може би страдаше от прегряване?)…“.

Мама ме погледна загрижено.

— Добре бях! — извиках аз. — Просто не ме бива в смятането!

„Когато дойде време да вляза в кабината — продължи Саф, — трябваше да помоля масажистката да съкрати процедурата, иначе щях да закъснея за срещата си. И така, убедена съм, че при други обстоятелства преживяването би било божествено, с чудесните ръчно приготвени продукти и приятната атмосфера, но за съжаление, това не бяха подходящите условия и аз си тръгнах по-стресирана, отколкото отидох.“

— Добре, добре, моля те, спри! — извика мама.

— То, горе-долу, това е всичко — каза Саф. — Освен всичките й приказки да се избягва това място на всяка цена. Глупава крава! — добави тя с яд.

Грейс изглеждаше бясна, а мама — съсипана. Не знам аз как изглеждах, но ми беше лошо. Имах чувството, че покривът се беше сринал върху нас и ние се намираме сред купчина развалини.

— По-добре въобще да не се бяхме захващали — казах тихо. — Сега вече никой няма да дойде. Ще трябва да затворим салона.

Усетих как това стресна мама и сестрите ми. Обикновено аз бях позитивната, но вече не издържах.

— Но тя пише, че продуктите ти са хубави — заби пръст във вестника Саф. — И че процедурите биха били божествени, ако…

— Приеми го, всичко свърши! — срязах я аз.

— Боя се, че си права, миличка — пророни тихо мама.

Искаше ни се да се качим горе, да се свием в ужасните си неудобни легла и да се наревем едно хубаво, а после да заспим за дълго. Но имахме още една клиентка, която трябваше да пристигне след десет минути, така че въпреки рушащия се около нас свят трябваше да продължим.

Двете с Грейс подредихме кабините и когато пристигна Триш, нашата чудесна редовна клиентка, мама намери отнякъде една усмивка и й предложи сок.

— Благодаря, Ким — каза тя, — но ако може, само чаша вода. Не искам Аби да тича нагоре-надолу заради мен.

— О, няма проблем… — започна мама.

— Тази глупава жена няма представа с какво се е захванала — каза Триш и махна с ръка към вестника, който все още седеше на масичката. — Такива дребнави оплаквания. Всеки нов бизнес има проблеми в началото! И ако е искала още една напитка, е трябвало просто да каже.

— Така мисля и аз! — извика Саф.

— Не се тревожи, мила — каза Триш на мама. — Казах на всичките си приятелки, че тази статия е пълен боклук!

— Благодаря ти! — задавено промълви мама.

Мисля, че всеки миг щеше да се разплаче. Погледнах към Саф и този път сестра ми схвана веднага и заведе Триш в една от кабините за педикюр. После, веднага след като Грейс се качи горе да учи, влезе Лиъм. Мама го погледна и избухна в сълзи.

— Е, ако имам такова въздействие върху жените, истински късмет е, че съм гей! — извика той и я прегърна. — Ким, какво става, скъпа?

Взех вестника от масата и му го подадох. Докато той четеше, мама хлипаше и мърмореше.

— Не мога да повярвам, че е написала това, без да ни предупреди или да ни даде възможност да обясним.

Лиъм беше бесен.

— Браво! Да клеветиш нов салон, който е в услуга на града и който сте имали куража да отворите по време на криза, кому би могло да помогне това?

— Ще трябва да затворим — подсмърчаше мама. — През следващите седмици щяхме едва да оцелеем, а сега, когато половината от клиентите си отмениха часовете, няма да можем дори да покрием текущите разходи, а какво да говорим да се измъкнем от тази дупка. В козметиката репутацията е всичко, а тази статия напълно разруши нашата!

Настъпи болезнена тишина.

— Аз имам малко спестявания — каза накрая Лиъм, — не са много, около хиляда, но с тях можете да поправите хладилника и…

— О, Лиъм, аз не искам нищо! — побърза да каже мама.

— Знам, че не искаш — отговори й той. — Но моля те, нека ти услужа с малко пари, за да закърпите положението. Трябва да се задържите на повърхността за няколко седмици, докато си създадете постоянна клиентела и си изработите план за спасение.

— Не знам… — започна мама.

— Мога да ви взема лихва, като истинска банка — прекъсна я Лиъм.

Мама пое дълбоко дъх и каза:

— Добре, благодаря… — и отново потъна в сълзи, като се сгуши в Лиъм.

Когато най-после го пусна, аз също го прегърнах.

— Толкова ти благодаря! И не само за парите, а и за доверието.

Лиъм вярваше, че можем да се измъкнем от тази каша и беше готов да вложи собствените си пари в „Под дъгата“. Това ми даде надежда.

— Хубаво, а сега първото, което ще направим — започна той, — е да поправим хладилника. Не можем да караме горката Аби да се трепе постоянно по стълбите, нали? — Той направи ужасена физиономия, а след това се ухили.

Мама също се усмихна — едва-едва.

 

 

В сряда сутринта се събудих в малко по-добро настроение. Благодарение на заема от Лиъм хладилният техник поправи хладилника вчера следобед. Първото нещо, което направих, след като си взех душ и слязох в „Под дъгата“, беше да взема черната дъска от стената зад рецепцията и да напиша с големи букви: „Продаваме вкусни сокове и нектари!“. След това я сложих на тротоара, където минувачи и шофьори можеха да я видят на път за работа. После влязох вътре, за да напълня един кашон с брошурки и също го изнесох навън. Мама, Саф и Грейс слязоха долу малко по-късно и видяха какво съм свършила.

— Аби, няма да се измъкнем от блатото с продажба на сокове и нектари — каза Грейс.

— Но все пак е начало — подкрепи ме Саф и ми се усмихна.

Мама само ме изгледа с нейния странен, замъглен поглед, а след това силно ме прегърна.

Сутринта имахме само две клиентки, и двете за промоционалния лятно-ягодов пакет, така че около дванайсет се качих в апартамента, за да се преоблека. Имах среща с Марко в един и половина. Не се бяхме виждали от неделя и имах чувство, че е минала цяла вечност оттогава. Щяхме да имаме цял следобед на разположение. Самър и Бен също щяха да дойдат.

Срещнахме се с Марко при църквата по пътя за града и когато изтичах към него, той ме грабна и ме завъртя около себе си.

— Здравей! Защо беше всичко това?

— Защото си прекрасна! — усмихна ми се той.

Впих поглед в изумителните му сини очи и ми се прииска да го прегърна и да го държа така завинаги и никога, никога да не го пусна (което би било доста непрактично, защото как ще играя нетбол или ще си правя коламаска на краката, но пък на кого му пука, ще си ходя космата и отпусната!).

Знам, че позволих доста неща да се изпречат на пътя ни, но вече съм твърдо решена винаги да намираме време за нас двамата. И сега започваме с разходка на слънце по Вайа айлънд. Следобедът е наш.

— Обади ли се на Бен? — попитах аз.

— Аха, той вече е там със Самър. Тя искала да се видят по-рано, за да обсъдят фотоизложбата за консервацията, която правят заедно.

Трябваше да скрия усмивката си. Давай, Самър! Може би няма да е нужно да чакаме до плажното парти, за да се съберат с Бен. Представих си ни четиримата под звездите. Аз — сгушена пред лагерния огън с Марко, а тя — с Бен. Очаквах партито с нетърпение. Щеше да е перфектната нощ за всички ни.

— За какво си мислиш? — попита Марко.

— За плажното парти. Ти и аз пред лагерния огън… — притиснах се към него.

— Едва ще го дочакам — каза той, — но имам още по-страхотна новина — добави той и се усмихна тайнствено.

— Така ли?

Марко ме хвана за ръка и тръгнахме към моста.

— Мислех да ви кажа, когато сме всички заедно — започна той, — но трябва да ти го кажа сега. Имам абсолютно страхотни, удивителни новини!

Начинът, по който ми се усмихваше, ме накара да си помисля, че е спечелил от лотарията. Но беше още по-хубаво от това.

— Аз и моята банда ще подгряваме „Брейкс“ — обяви той.

— Мили боже, дори аз съм ги чувала! — скочих аз. — Саф непрекъснато пуска албума им.

Марко изглеждаше щастлив като малко момче в сладкарница.

— Няма да е на някой голям стадион. Те са от Екситър и затова ще започнат тазгодишното си турне оттам — със специален концерт за местните си фенове, а ние ще сме подгряващата група.

— Фантастично! — извиках аз. — Ще е пълно с журналисти и блогъри… Няма начин да не ви забележат!

— Знам — кимна Марко. — Това е шансът, който чакахме. Знаеш, че мама не спираше да говори навсякъде за нас. Групата, която трябвало да подгрява концерта, отпаднала в последния момент и един приятел на мама, който познава организаторите, предложил да ги заместим ние. Отначало ни отхвърлили, защото сме били много млади, но като чули демото ни, нещата се променили, така че…

— Кога е концертът? — попитах аз. — Трябва да имам време да реша какво да облека. Какво би си облякъл, ако си гадже на един Бог на рока?

— Бог на рока? Харесва ми! — разсмя се той. — В петък е.

Стомахът ми се сви и ми се стори, че пропадам в огромна дупка.

— Този петък? — изхриптях аз. — След два дни?

— Да — изгледа ме изненадано Марко. — Добре ли си? Какво става?

Зави ми се свят. Не знаех какво да кажа. За момент помислих да не казвам нищо и просто да отменя ходенето до Лондон и да ида на концерта на Марко. Но отчаяно исках да видя татко. Знам, че мама нямаше да ме пусне да пътувам сама, така че петък беше единствената ми възможност. От друга страна, концертът беше изключително важен за Марко и аз исках да съм заедно с него. Всички тези мисли спринтираха из главата ми и още не бях решила какво да кажа, когато се чух да изричам:

— Няма да мога да дойда.

— Какво!? — извика Марко. — Не ми казвай, че трябва да работиш? Това е единственото най-важно нещо в живота ми, което ми се е случвало досега. Това би могло да е началото на нещо голямо. Нужна си ми!

— Няма да работя. Отивам да се видя с татко — обясних аз. — Всичко вече е уговорено.

Думите ми влошиха още повече нещата.

— Какво те е грижа за този прахосник! — ядоса се Марко. — Той не се погрижи за вас!

В гърдите ми се надигна гняв и аз издърпах ръката си от неговата.

— Това не е вярно! Как можа да го кажеш!

— Добре де, той обади ли ви се пак? — изгледа ме Марко и скръсти ръце на гърдите си.

— Не, но…

— Или пък може би е дошъл да ви види?

Въздъхнах.

— Не може, няма кола, а влакът е много скъп и е сложно, защото няма къде да остане през нощта…

Марко изсумтя.

— Събуди се, Аби! Това са само извинения! Можеше да вземе автобуса, той е евтин. Можеше да дойде рано и да си тръгне още същия ден.

Знам, че Марко беше прав, татко би могъл да го стори. И аз си бях мислила същото. Но не можех да го призная. Беше нормално аз да мисля всичко това за татко, но не ми харесваше някой друг да го изрича на глас.

— Не разбираш ли колко много значи това за мен? — казах аз със стиснато гърло.

— А ти не разбираш ли колко много означава за мен този концерт? — контрира ме Марко. След това ми отправи пронизващ поглед и измърмори: — Винаги съм на последно място в списъка ти.

Въздъхнах.

— Толкова съжалявам за концерта! И знам, че не отделям достатъчно време за нас двамата, но знаеш, че е много важно салонът да започне да печели. Нямаме друг избор, иначе ще се озовем на улицата. Как не разбираш това?

Марко ме погледна хладно.

— Щом толкова те притеснявам, защо изобщо се занимаваш с мен?

— Моля те! Не исках да кажа това… — Понечих да го хвана за ръката, но той се дръпна.

— Не ме съжалявай! И аз имам собствен живот, знаеш ли? — Той въздъхна и разроши косата си с ръце. — Виж, Аби, Деклан отиде в студиото да репетира. Казах му, че няма да мога… но мисля, че все пак ще ида. Кажи на Бен и Самър, става ли?

— Хей, почакай, аз… — започнах, но Марко вече летеше надолу по улицата.

Стоях стъписана по средата на моста и се чудех как успях толкова бързо да забъркам толкова голяма каша.

С разтреперани крака отидох на острова при Самър и Бен. Открих ги под едно дърво. Говореха и се смееха, с тетрадка и някакви скици, пръснати на земята пред тях. В мига, в който ме видя, Самър разбра, че нещо се е случило.

— Скарах се с Марко — казах аз.

— Какво направи пак? — попита тя загрижено и въздъхна тежко: — Уф, момчетата са безполезни!

В този момент Бен подскочи, като че ли току-що беше открил, че седи върху мравуняк. Промърмори набързо някакво извинение, че трябвало да иде при едни приятели, с които ритали заедно и се понесе към полянката по-надолу.

Разказах на Самър какво се случи. Щом свърших, тя каза:

— Може да ти звучи шокиращо, Аби, но аз го разбирам.

— Аз също — кимнах тъжно. — Чувствам се ужасно, но толкова се ядосах, когато наприказва всички онези неща за татко.

— Направил го е, защото го е грижа за теб.

Въздъхнах.

— Знам, но ми се иска и той да разбере, че трябва да се видя с татко и да говоря с него. Искам да ми обясни защо не ни се обажда. Имам толкова много въпроси, на които нямам отговори. Заради себе си трябва да се видя с него и това е единственият ми шанс.

— Разбирам те — кимна Самър. — Но трябва и Марко да разбере. Той е схванал ситуацията като състезание между него и баща ти за времето и вниманието ти. И Марко загуби. Накарай го да разбере, че не е така.

— Може би трябва да се опитам да поговоря отново с него. Той каза, че отива в студиото.

— Ами да, естествено. Той практически живее там.

Вдигнах ръце.

— Дори не знам къде е проклетото студио! Май наистина съм прекалено отдадена на това, което правя, не мислиш ли?

— Иди при Марко и се опитай да поговориш с него — окуражи ме Самър. — Студиото е на гърба на младежкия център, на улица „Виктория“.

— А ти? — поколебах се аз.

— Върви! — побутна ме Самър и помаха с ръка на Бен, който риташе с няколко момчета недалеч от нас. — Не се тревожи за мен. Добре съм и ще се любувам на гледката.

Изтърчах до студиото, но момчето в младежкия център каза, че за малко сме се разминали с Марко. Той излязъл с Деклан и не казал кога ще се върнат. Погледнах в малкото кафене, в което ме беше водил, но не беше там, така че се поразходих по улица „Фор“ и по главната, с надеждата да го срещна. После пак проверих в студиото, но Марко и Деклан не се бяха връщали. Помислих си да отида пак на острова, но вече не ми се стоеше навън, така че се върнах в „Под дъгата“ (все още си нямах телефон) и оставих на Марко съобщение (добре де, няколко съобщения). Казах му колко съжалявам, че се скарахме, и го помолих да се видим. Но той не ми се обади.

В четвъртък сутринта още нямах съобщение от Марко и затова отидох до тях.

Позвъних на вратата и той отвори, облечен с избеляла тениска и анцуг. Беше доста сънен, въпреки че минаваше десет.

— Привет — казах.

— Привет. — Той ме изгледа изпод разрошените си къдрици. Устата му произнесе „влез“, но погледът му определено казваше „изчезвай“.

— Вчера те търсих в студиото, звънях ти и ти писах, не получи ли съобщенията ми? — попитах, като го последвах в антрето.

— Батерията ми е паднала — отвърна той.

— Ами писах ти колко съжалявам за вчера. Не трябваше да реагирам така, когато ти говореше за татко. И аз наистина разбирам колко много значи концертът за теб.

Той успя да се поусмихне.

— Няма нищо, не се тревожи.

Толкова беше красив, че просто трябваше да го гушна.

— Отново ли сме заедно? — попитах аз.

— Да — каза той и силно ме прегърна.

— Опа, извинете ме, да се върна ли по-късно? — долетя глас от коридора.

Обърнах се и видях Сиена да ни се усмихва, облечена с пурпурен халат. Аз изпелтечих „здравей“, изчервих се до един милиард градуса и пуснах Марко.

Сиена прошляпа до хладилника с босите си крака и си наля портокалов сок.

— Ще поостанеш ли, мила? — попита ме тя. — Искаш ли нещо за пиене?

— Благодаря, но по-добре да се връщам в „Под дъгата“ — отвърнах. — Дойдох само да кажа нещо на Марко.

— О, добре! — каза тя. — Ще дойда в салона следващата седмица. Трябва да си направя педикюр. Виж какви са ноктите ми.

И тя размърда пръстите на краката си с лакирани във виолетово нокти. Бяха безукорни, но аз казах:

— Чудесно, значи ще се видим скоро.

— Не е ли страхотно това с концерта? — каза тя. Наведе се към Марко и го ощипа по бузата. — Толкова се гордея с малкото си момченце — извика тя и ме накара да се засмея.

Марко изпъшка.

— Мамо, може ли да не го правиш?

— Ще съм там най-отпред и ще викам за теб — каза Сиена и размаха ръце, за да покаже какво ще прави на концерта.

Марко не можа да скрие ужаса си и тя се разсмя на глас.

— Да си видиш физиономията само! Шегувам се! Ще съм скрита отзад в сянката, заедно с другите родители. Не искам да подронвам авторитета ти.

Беше ми трудно да си представя как Сиена може да подрони нечий авторитет. Та Марко имаше за майка близначката на Анджелина Джоли!

— Непременно да дойдеш на концерта и да ми се обадиш, Аби, обещай! — обърна се тя към мен. — Сигурна съм, че умираш от нетърпение!

— О, аз… — започнах, но Марко ме прекъсна.

— Ще бъде невероятно, особено след като каза, че ще дойдеш. Радвам се, че се разбрахме!

Гледах го като тресната. Ама какво става тук?

— Връщам се в леглото — съобщи Сиена. — Снощи бях до късно на работа. Ще се видим в петък, мила — и тя взе чашата си и изчезна.

— Марко, аз не казах, че идвам — казах, когато майка му излезе.

Той ме погледна объркано.

— Но ти каза…

— Не, аз просто казах, че искам да разбереш защо трябва непременно да се видя с татко. Не е заради него, а заради мен, аз…

— Това не е истина! — извика Марко и разпери ръце.

— Само исках да ме разбереш защо…

— Добре, не разбирам — прекъсна ме Марко рязко. — Този концерт е големият ни шанс да ни забележат. Ти можеш да идеш и да се видиш с него по всяко време.

Въздъхнах. Отново се въртяхме в кръг, както на моста.

— Обясних ти. Трябва да стане сега, няма друг път!

— Изглежда, никога нямаш време за мен — измърмори той.

Искаше ми се да крещя. Той просто не разбираше. Не можех отново да обясня всичко за салона и че е жизненоважно да го направим печеливш.

— Ами може би аз просто нямам време за гадже! — сопнах се на свой ред.

Думите ми ме изненадаха също толкова, колкото и него. Наистина ли ги казах?

И тогава разбрах, че по всяка вероятност това е истината.

— А може би просто не искаш да намериш време — погледна ме изпитателно той.

— А може би не мога.

— Какво ми казваш точно? — попита той.

Повдигнах рамене.

— Не знам.

— Може би е по-добре да не сме заедно известно време — каза той.

Не знам дали беше сериозен, или само ме принуждаваше да отстъпя, но нямаше да го направя.

— Може би — повторих аз.

Той стисна зъби и вече не гледаше мен, а стената над главата ми.

— Ами тогава, добре — изрече той сковано.

— Ами…

— Предполагам, че това беше всичко.

— Така мисля — казах аз, а паниката ме стисна за гърлото. Той ще отстъпи след минутка, нали? Но…

— Ами до скоро — заяви Марко студено.

— Да, ще се видим — смотолевих аз и си тръгнах.

В следващия миг стоях на тротоара и се чудех какво се беше случило. Дойдох да оправя нещата, а вместо това скъсахме. Как е възможно това?

Бях зашеметена, вървях, а сълзите течаха по бузите ми. Половин час по-късно се озовах у Самър. Ани беше в зеленчуковата градина и ми посочи юртата. Намерих Самър там, просната на постелките, със затворени очи, потънала в мечти. Книги, скицници и моливи бяха разхвърляни около нея. Изглеждаше толкова идилично, че ми се прииска да се преместя тук и никога повече да не се изправя пред проблемите си.

— Земята вика Самър — извиках аз.

Тя отвори очи и ми се усмихна.

— О, привет, как си? Очаквах снощи да ми се обадиш. Как мина сдобряването?

Въздъхнах и се строполих на постелките до нея.

— Не мина. Превърна се в… скъсване.

Самър подскочи като ужилена.

— Какво стана?

— Не знам — промърморих аз и й разказах за недоразумението с концерта. — А след това някак всичко се разрасна, след като казах, че нямам време за гаджета — завърших аз.

— Казала си това? — Тя изохка и покри устата си с ръце. — Оооо, сериозен удар по егото!

— Знам… Беше ужасно. Но работата е там, че след като го казах, разбрах, че май е истина.

— О, съжалявам! — прегърна ме Самър. — Искаше ми се да не заминавах утре. В момента имаш нужда от приятел.

— Благодаря, ще се оправя. Във всеки случай заминавам за Лондон. Ще ми се отрази добре и ще ми се проветри главата. А и най-накрая ще се разбера с татко. — Седнах и протегнах краката си. — Е, това е. А сега да поговорим за теб. Как мина вчера?

Самър не можа да сдържи усмивката си, въпреки че се опита от загриженост към моето трагично положение.

— Беше чудесно да се помотаем с Бен. И сега мисля, че ако той знае това, нали разбираш, че го харесвам, няма да му прилошее. Всъщност мисля, че може би и той ме харесва…

(Пауза за много момичешки писъци.)

— Ще му кажеш ли, преди да заминеш? — попитах, след като се успокоихме достатъчно, за да продължим да говорим.

— Не, но планирам на плажното парти да му кажа какво чувствам — каза тя. — Поне тогава ще е тъмно, така че ако не е заинтересуван, няма да се наложи да видя ужаса, изписан на лицето му. И моля те, пази Бен за мен! Гледай някоя да не го отмъкне, докато ме няма, обещаваш ли?

— Не се тревожи, сигурна съм, че си пада по теб.

Самър се засмя.

— Надявам се… мисля… че си права.

След много прегръдки и спорове коя от нас ще липсва повече на другата, Самър ме накара да се закълна, че ще й се обадя, ако искам да си поговорим за Марко, и аз тръгнах към къщи.

Трябваше да кажа на мама, Грейс и Саф какво стана с Марко. Саф ме прегърна, а мама ни накара да седнем заедно и да си поговорим за случилото се. Но аз им обясних, че съм добре (горе-долу поне) и мисля, че случилото се е за добро (горе-долу). Също казах, че след като сме си говорили със Самър, не ми се повтаря отново всичко (определено вярно).

Но когато всички слязоха в „Под дъгата“, за да приемат единствената ни следобедна клиентка, аз не отидох с тях. Вместо това си направих чай и се заврях в малката си отпочивалня. Това преди беше килерчето за прахосмукачката, но мама, Саф, Грейс и Лиъм я преустроиха за мен с неща, останали от ремонта на салона. Включих светлинките — и бездруго не влизаше много светлина през малкото високо прозорче, а и небето навън беше станало заплашително сиво.

Малките златисти светлинки се отразяваха върху оранжевите стени и правеха тясната стаичка уютна като бърлога. Седнах на една от възглавниците на пода и се заслушах в пукането на светкавиците и тътена навън. Скоро бурята се развихри с яростно тропане по прозореца.

Миризмата на дъжд изпълни въздуха и аз дръпнах ръкавите върху дланите си и ги притиснах до лицето си. Все още усещах аромата на Марко по дрехите си. Всичко това ме върна към първата ни среща, когато той ме спаси от бурята, а аз бях пометена от аромата на кипарис и канела. Беше толкова вълнуващо — искрите между нас, проливният дъжд, а по-късно бавният танц в празния салон и целувката…

Как успяхме да разрушим всичко?

Започнахме в буря и ето сега завършихме пак в буря.

Чудех се дали щяхме да си останем приятели и как раздялата ни щеше да се отрази на групата, какво щеше да каже Бен… но след това реших да не мисля повече. Не още.

Първо трябваше да се разбера с татко.