Кели Маккейн
Ягодово лято (11)

Глава 11

В сряда Бен дойде да ни покаже на лаптопа си окончателното оформление на брошурата. Наредихме се около него и се втренчихме нетърпеливо в екрана.

— Остава само да сложа снимките, когато Самър ги направи — завърши накрая той.

— О, свършил си чудесна работа, миличък! — грейна мама. — Благодаря ти!

— Страхотно си се справил! И аз ти благодаря! — извика Саф, тръшна се до него на диванчето и го прегърна.

Бен почервеня целият и забрави какво ни обясняваше за ширината на полетата.

— Благодаря, Бен, брошурата е станала много хубава — намесих се и аз в опит да му помогна да се съвземе от притеснението си.

— Радвам се, че ти харесва — усмихна ми се той. — Щом я одобрявате, ще поръчам, да речем, двайсет копия в печатницата. Искате плътен кафяв рециклиран картон с матово покритие, нали?

— Да, моля — каза Грейс, — и не забравяй да поискаш намаление.

Докато Бен си прибираше нещата (след като обеща на Грейс, че ще вземе най-ниската цена), той ме попита:

— Излиза ли ти се?

— Много бих искала, но трябва да довърша мострите. Чухме се със Самър и тя с удоволствие ще направи снимките, но ми трябва време да си поиграя с опаковките и да избера най-подходящите.

— Ами, добре, няма проблем — промърмори той. — Тя се връща утре, нали? Навреме за плажното парти?

Ооооо! Ушите ми пораснаха с няколко сантиметра! Но бях обещала на Самър да не казвам нищо и затова промърморих равнодушно:

— Аха!

— Сигурно двете ще искате да сте заедно на партито — погледна ме Бен.

— О, да! — потвърдих аз. — Имаме много неща да си приказваме.

За теб например, помислих си, но за разлика от друг път, не го казах на глас.

— Значи няма да искате да излезете с някой друг — каза той и преди да успея да отговоря, той измърмори: — Ами добре, ще се видим на партито тогава.

И побърза да излезе, изпратен с много въздушни целувки от новосформирания му фен клуб, т.е. мама и сестрите ми.

Бях сигурна, че Бен опипва почвата дали да покани Самър да отидат заедно на партито, а аз напълно оплетох нещата. Уф! Ще трябва вечерта да не им се мотая много пред очите, за да могат да останат насаме. В едно обаче бях сигурна: Бен харесва Самър! Да, харесва я! Определено!

Нямах търпение да й го кажа.

 

 

Успях да го направя едва на другата сутрин, когато Самър дойде да снима серията „Красавицата и морето“. Изглеждаше още по-красива с жълтата си рокля с презрамки, която подчертаваше тена й. Забелязах, че си беше сложила съвсем малко спирала на горните мигли, от което те изглеждаха още по-невъзможно дълги и гъсти. След като преодолях импулса си да изтичам горе в апартамента и да нахлузя хартиена кесия на главата си, ние се запрегръщахме, пищейки от радост. Мама, Саф и Грейс също се зарадваха да видят Самър и я заразпитваха как е минала почивката. Беше мило от тяхна страна, но ние искахме да ни оставят сами, защото имахме да си говорим, с главно Г.

Трябваше да почакаме обаче, защото всички се втурнаха да помагат в подреждането на продуктите за снимките. Опитахме няколко варианта и накрая ги сложихме върху плажни хавлии, до кошничка с пресни ягоди, мамините дизайнерски слънчеви очила и един ягодов нектар във висока охладена чаша, украсен с резенчета лайм и листенца мента. Самър нагласи осветлението, а ние със Саф сменяхме местата на продуктите, за да видим кой къде стои най-добре. Най-накрая всички бяхме доволни от подреждането и Самър направи снимките.

Като свършихме с фотосесията, Саф се зае да подготви кабините за клиентите, които чакахме, а мама и Грейс отидоха на рецепцията. Дръпнах Самър настрани и й прошепнах:

— Умирам да ти кажа нещо!

— Двамата с Марко сте се сдобрили — извика тя. — Знаех си!

— Не, не сме! — въздъхнах аз. — Как ти хрумна? Да не би той да ти е казал нещо?

— По-спокойно! Не, не съм говорила с него.

— Е, добре. Исках да ти кажа нещо за теб и Ти-Знаеш-за-Кого.

Тя се ухили.

— Какво, за мен и лорд Волдемор ли? Винаги съм си мислела, че си го бива!

— Ха, ха! — замахнах към нея на шега. — Е, добре, сигурна съм, че Бен те харесва — почти сто процента сигурна!

— Подробности, моля! — Очите на Самър светнаха.

— Вчера, като дойде тук, той спомена плажното парти — започнах аз — и попита дали и ти ще ходиш. После каза, че мисли, че ние сигурно ще искаме да бъдем двете заедно, нали разбираш, без гаджета, за да си наваксаме след почивката ти. Разбира се, че каквато съм идиотка, казах „Да, сигурно“, но после се сетих, че той е пробвал почвата, за да разбере дали да те покани да идеш на партито с него! Толкова съжалявам, че се издъних! Но поне знаеш какво чувства!

Самър ме гледаше втренчено.

— Мислех, че ме харесва, т.е. надявах се, бях почти сигурна, но от това, което казваш… е почти сигурно, нали?

— Съвсем сигурно! И вероятно се безпокои да не го отблъснеш и затова се опита да подразбере нещо. Извинявай, че го обърках.

— О, не се тревожи! Това, че вече знам какво чувства, е фантастично! Решено — ще го поканя на среща на партито!

— Защо сте толкова развълнувани? — попита Саф, като влезе при нас.

Погледнах Самър, но тя поклати лекичко глава.

— О, защото снимките са страхотни — смотолевих аз.

Саф ме изгледа недоверчиво.

— Да не сте се сдобрили с Марко?

— Защо всички ме питате за това?

После Самър ни показа снимките на цялата серия — бяха чудесни. Направихме и отделни снимки на всеки продукт, за да ги сложим до описанията им. Всички изглеждаха страхотно, но лосионът за тяло „Огнен залез“ беше най-красив — комбинацията от оранжево и червено наистина се оказа великолепна.

След малко дойде и Бен (и когато каза колко добре изглежда Самър, и двете положихме усилия да не се разпищим, Саф обаче ме изгледа подозрително — май се досеща, че нещо става). Избрахме снимките за брошурата и Бен започна да ги слага по местата им. И тъкмо когато скрабът за пети от мидени черупки и пемза отиваше на мястото си, случайно погледнах към вратата и видях една висока, облечена в черно фигура да се спотайва до нея.

Марко!

Сърцето ми се раздумка, а краката ми омекнаха. Отворих вратата и камбанката издрънча. Марко се обърна изненадано и се усмихна смутено.

— О, здрасти…

— Здрасти!

Опитвах се да измисля нещо, каквото и да е, но изглежда, бях забравила да говоря.

— Чакам Бен — измънка той.

— Естествено, едва ли си дошъл заради мен — чух се да казвам по един странен, истеричен начин.

Марко ме погледна особено.

— Ние просто ще ходим да поритаме, като свършите тук.

— Искаш ли да влезеш?

— Не знам — каза той и надникна през витрината. — Саф да не ми се развика пак? Искам да кажа, надявам се да си й казала, че ти скъса с мен?

— Така ли съм направила? Мислех, че… нали разбираш, че просто така се случи.

— О, така ли? — погледна ме той. — Както и да е, вече няма значение.

Отново настъпи неловко мълчание. Помислих дали да не взема да изиграя нещо, както правехме в училище, или да изпея някоя песен, само и само да не тънем в мълчание. Дръж се прилично, Аби, казах си аз. Но тъй като аз съм си аз, не можах напълно да се въздържа — чух се да си тананикам нещо, което мислех, че случайно ми е дошло наум, но се изчервих от неудобство, като осъзнах, че е онази стара песен „Близо до теб“, в която се пее за появата на птици, когато той е наблизо, и че той е направен от ангели на небето. Да му се не види!

— Ще ходиш ли на плажното парти? — попитах бързо, като се надявах да не е забелязал коя беше песента.

— А ти защо питаш? За да ме избягваш ли? Да не би да не отидеш, ако аз отида?

Леле, и той беше толкова дръпнат, колкото и аз! Дали това означава нещо? Искам ли да означава нещо?

— Не, не, просто поддържам разговора. Разбира се, че ще ида, и се надявам да идеш и ти. Приятели сме, нали?

— Да, приятели.

Но не звучеше много доволен от това. Исках да го питам какво има предвид, дали въобще иска да сме приятели, или иска да сме повече от приятели?

След още няколко минути тишина и пристъпване от крак на крак Марко каза:

— Виж, кажи на Бен, че ще го чакам на острова. На същото място.

— Той няма да се бави, защо не влезеш…

— Не, няма да ви притеснявам — и си тръгна, после се обърна и каза: — Ще се видим утре вечер, нали?

— Да, разбира се.

Опитах се да звуча естествено, но не прекалено ентусиазирано. Мислех си, че на плажното парти може да се помотаем малко заедно, да поговорим и може би… Но ако той не мисли така, не исках да мисли, че аз мисля така. Но пък ако той мислеше така, не исках да го откажа от това. О, боже! Понякога ми се иска да можех да сложа мозъка си в специален контейнер и да ида на едноседмична почивка без него.

Когато се върнах, Бен вече прибираше лаптопа. Предадох му съобщението на Марко и всички си казахме довиждане.

— Ще се видим на партито — казах аз и въпреки че със Самър се опитвахме да се държим нормално, не можахме да се удържим да не се разкикотим.

— Какво? — попита Бен.

— О, нищо! — отвърна бързо Самър. — Просто имам чувство, че това ще бъде една много хубава вечер.

— Особено за теб — повдигнах вежди аз.

Самър ме ръгна силно. Заслужавах си го, но честно, не можах да се въздържа, думите сами излязоха от устата ми. При мен все така става.

— Хубаво тогава… — каза Бен и ни изгледа с поглед „Момичетата са луди“, но се усмихваше, като излезе, и мисля, че се е сетил какво става, т.е., че Самър се готви да му каже нещо на партито.

Пощальонът остави пощата пред вратата на апартамента и отново имаше писмо от татко за Грейс. Открих сестра си в кухничката да мие чашите. Подадох й писмото, но тя размаха мокрите си ръце.

— Остави го на масата или го хвърли в кофата. Както искаш.

— Грейс, помниш ли любимата ни книжка, когато бяхме малки?

Тя завъртя очи и ме погледна, като че ли искаше да каже „Какво ти става?“.

— Онази, дето татко ни я четеше? „Отиваме на лов за мечки“? — продължих аз.

— Да, разбира се — кимна Грейс. — Какво за нея?

— Сега е същото, Грейс. Ти трябва да се справиш с проблема „татко“. Не може да минеш над него, не може да минеш под него, трябва да минеш през него. Точно като в книжката.

Тя замръзна.

— Не искам да говоря за това — промърмори накрая.

Но аз не се предавах.

— Ела с мен в Лондон другата сряда да представим продуктите. Още не съм си запазила билет. Нужна си ми, Грейс! Ако ме питат за срокове, цени и сертификати, няма да знам какво да кажа.

— Не ако и той ще е там — отсече сестра ми.

— Но това е чудесна възможност да поговорите.

— Не искам да говоря с него! Никога!

Почти видях как стените на замъка се затварят около Грейс.

— Добре, поне прочети писмото му. То не може да ти навреди, нали?

Грейс сви рамене и изгледа плика толкова тъжно, че сърцето ми щеше да се пръсне. Искаше ми се да имам магическа пръчица, с която да й помогна да се справи с проблема, но знаех, че трябва да го направи сама.

 

 

Като заобиколихме по пътечката около скалата, Самър ме сграбчи за ръката и се спря, за да се полюбува на гледката на плажа под нас.

— Каква красота!

Права беше. Направо като на филм. Лагерният огън гореше, а от огромната скара се носеше апетитен аромат. Малки чаени свещи блещукаха по ниските скали и по масата с напитките и изпълваха спускащия се здрач с мека топла светлина. До ушите ни достигаше смесица от музика, глъчка и смях. Някой явно бе раздал бенгалски огън, защото всеки две секунди нечие лице се появяваше сред дъжд от искри.

— Продължавайте по пътя, госпожици, това тук тежи много! — чу се напрегнат глас зад гърбовете ни.

Тогава си спомних, че Джим, един от братята на Самър, носи голяма хладилна чанта, пълна с бутилки. Той се беше съгласил да помага на пикника, както и Джед, когото забелязах около барбекюто с двама от легендарните рошави хипи татковци.

Двете със Самър продължихме по пътечката и усетих как стъпалата ми затъват в мекия пясък, когато стигнахме до плажа. В момент на лудост, докато се приготвях у дома, бях помислила да си обуя високи токчета, но добре че умът ми дойде навреме. Семплият вид на Самър от онзи ден ме вдъхнови и накрая избрах една тюркоазена рокля до коленете, мънистено колие и разбира се, джапанки. Саф ме гримира със сребърни и тюркоазени сенки, които изглеждаха по-светли и лъскави от обикновените ми в черно и сиво. После пусна косата ми на свободни вълни, в леко небрежен стил, и ми сложи малки лъскави звездички на ноктите. Няма нужда да ви казвам, че Самър изглеждаше удивително. Беше облякла една невероятно красива широка и дълга до петите рокля с много дрънкащи гривни и мъниста.

Разходихме се по брега и аз си поговорих с Джес, Бекс и Рейчъл от нашия клас. После си взехме по една напитка от бъз и ябълки (натурална, естествено) от хладилната чанта, която Джим беше донесъл. Забелязах Деклан, Тей и Шаз от бандата, в която свири и Марко, да седят до огъня. Тей си дрънкаше на китара, а Шаз беше заменил барабаните с бонгос. Марко обаче не беше там. Деклан ме видя и ми махна и аз отидох да му кажа здрасти. Някой ни даде бенгалски огън, запалихме го, после танцувахме с него и се смяхме.

Внезапно усетих, че някой застана зад гърба ми. Моментално разбрах, че е Марко, но се направих, че не съм забелязала. Беше толкова хубаво да съм до него, без да трябва да си говорим.

— Здрасти! — чух познат глас.

Бен беше дошъл и трябваше да се обърна и да се направя на изненадана, че виждам и Марко до него. Той беше сложил раиран блейзър върху обичайната тениска и прилепнали дънки. Трябваше да си прехапя езика, за да не изръся това, което ми мина през главата. А то беше — „Искам да те целуна!“.

— Добре изглеждате, дами — каза Бен, като се правеше на клоун.

— И ти не изглеждаш зле — отвърна Самър, а аз едва сдържах кикота си. Тя всъщност беше права.

Бен беше облякъл едно много хубаво поизтъркано кожено яке, с което изглеждаше по-голям и по-готин и не толкова „господин доброто момче“.

— Отивам да взема нещо за пиене — каза Марко.

— И аз ще дойда с теб — казах и бързо допих бутилката.

Исках да оставя Самър насаме с Бен, естествено. Но като тръгнахме към масата с напитките, разбрах, че изглежда, сякаш искам да съм насаме с Марко. Главата ми забръмча — дали и той си беше помислил същото? Ако да, дали се радва, или смята, че съм откачена преследвачка, или още по-лошо — просто приятелка? Бързо заповядах на мозъка си да млъкне и се усмихнах на Марко.

— Чух, че концертът е имал голям успех — казах аз.

— Да — измънка той, докато бъркаше сред бутилките в хладилната чанта, за да намери напитка, която не е от плодове или зеленчуци. — Имаме много посещения на страницата и много хора са си свалили демото ни. О! Ето най-накрая и кола. Искаш ли и ти?

— Да — казах аз, въпреки че обикновено не пия газирани неща, защото не са добри за кожата.

Той се разрови отново и ми намери една кутийка, а после ми разказа как е минал концертът и какво е станало след това. После започнахме да говорим за други неща — за филми и банди и дали малиновият чийзкейк е най-великото откритие на света (моето мнение), или абсолютно ненужно нещо, след като винаги можеш да си вземеш „Марс“ (момчешка им работа).

Хубаво беше да сме заедно. Когато се върнахме при останалите, момчетата отидоха да играят волейбол, а аз се нахвърлих на Самър.

— Е, каза ли му?

— Не още. Почти го направих, но… не посмях!

— Самър!

— Добре де, знам! Но исках първо да съм сигурна какво изпитва той!

— Мислех, че си сигурна!

— Бях! Искам да кажа… съм. Само исках да знам съвсем сигурно…

— Стига, омръзна ми! — заявих строго. — Захващам се с това. Следващия път, когато остана насаме с него, направо ще го попитам дали те харесва.

— Да не си посмяла! Или пък… само ако той каже пръв нещо, или ако стане естествено в разговора, или ако си много ловка…

— Значи да не казвам „А моята приятелка те харесва!“ — подразних я аз.

— О, Аби, по-добре не!

Трябваше да прекъснем разговора, защото Амани и Йола от артклуба се зададоха по брега и четирите отидохме да си вземем по нещо от вкусното барбекю. После седнахме на едно одеяло на пясъка, слушахме Деклан и Тей да подрънкват на китарите си, а глъчката от гласовете около огъня уютно ни обгърна.

Скоро стана твърде тъмно, за да се играе волейбол, затова и момчетата дойдоха при нас. Напълниха си чинии с ребърца, домашно приготвени бургери и салати. Като свършиха с вечерята (т.е. около две минути по-късно) си поговорихме малко, а после Амани и Йола тръгнаха, кикотейки се, да намерят по-висока скала, зад която да се изпишкат. Изведнъж Самър забеляза някакви семейни приятели, които познаваха нея и Марко от малки, и го завлече да си поговорят с тях, въпреки че той твърдеше, че няма представа кои са. И едва след като ми хвърли поглед през рамо, се сетих, че това беше моментът да поговоря с Бен. Чудех се какво да кажа, когато усетих, че треперя. Стана ми много студено в тази рокля с презрамки и джапанки на краката. Около мен се появиха изневиделица шалове, а момичетата обуваха дънки под роклите си.

— Не си ли донесе нещо топло? — попита ме Бен.

Поклатих глава.

Той се засмя и занарежда:

— Ех, ти, градско момиче… Ето, ела да се завиеш при мен — извади ръка от единия ръкав на якето си и ме загърна.

Аз се сгуших, като се облегнах на рамото му и усетих, че е още топъл от играта.

— Това яке е страхотно, може да ми го заемеш някой път.

— Става.

— Слушай, Бен, има нещо, което искам да ти кажа — започнах аз. — Става въпрос за…

И тогава изпитах най-големия шок в живота си, защото той ме целуна. По устните!

Разбира се, аз се отдръпнах веднага и моята част на якето шляпна на пясъка.

— Боже мой, какво става?

Той ме гледаше смутено.

— Не знам! Аз само… Мислех…

— Какво? Какво си помисли?

Той сви рамене и измънка.

— Ами тъй като напоследък прекарваме доста време заедно и се разбираме добре, и ти скъса с Марко…

— Но аз не… Какво ти става? — поклатих глава безпомощно.

Бен имаше вид на човек, който по-скоро ще си изтръгне ноктите, отколкото да ми каже нещо повече, но все пак успя да изкара думите.

— Вие се смеехте със Самър и изглеждахте съзаклятнически, когато си говорехте с мен за плажното парти и точно сега, преди малко, тя ти намигна и издърпа Марко, а ти остана тук с мен и…

Той млъкна и се загледа в пясъка, с надеждата той да се раздвижи и да го погълне.

Затиснах устата си с ръка. Сега разбрах, че когато Бен заговори онзи ден за плажното парти, той е опипвал почвата не дали може да покани Самър, а дали да покани мен. И когато казах, че партито ще е особено хубаво за него, той си е помислил, че…

— Не, не аз… става дума за Самър — започнах аз и след това ахнах и сложих ръка на устата си.

Честно, ще трябва да я запечатам завинаги.

— Самър ли? — погледна ме Бен изненадано. — Самър ме харесва?

— Да — потвърдих аз. Беше прекалено късно за заден ход. — Тя те харесва и аз мислех… ние мислехме, че ти също я харесваш… Божичко, какъв ужас! Сега какво ще й кажа?

Тази мисъл ме накара автоматично да се огледам. И тогава разбрах, че няма нужда да мисля какво ще й кажа, защото тя беше видяла всичко.

Скочих на крака и затичах към нея.

Самър се зави с лилавото си яке и не ме поглеждаше.

— Не е каквото мислиш! Той ме целуна, не аз него! Никога не бих ти сторила такова нещо! Моля те, кажи, че го знаеш!

— Знам го — промълви Самър.

— Толкова съжалявам! Не знаех, че ме харесва. Наистина не знаех. Мислех, че си пада по теб.

Тя само гледаше в краката си.

— Самър, моля те, кажи нещо… — Стомахът ми гореше и мислех, че ще повърна всеки миг.

— Мисля да си тръгвам — измърмори тя. — Не ми е добре. Ще помоля Джим да ме заведе до вкъщи.

И тръгна към брат си, който стоеше близо до огъня.

— Самър, моля те, остани… — извиках, но тя продължи.

Стоях като закована, напълно объркана и я гледах как си размени няколко думи с Джим, а след това двамата поеха към скалите. Джим я беше прегърнал, а роклята й се полюшваше от вятъра.

След малко се обърнах да видя къде е Бен, но и той си беше тръгнал.

Тогава тръгнах да търся Марко и ми се стори за момент, че го видях да върви по плажа с един фенер в ръка. Но… това не можеше да е той. Защото момчето, което гледах, вървеше за ръка с едно грациозно момиче с тесни дънки. Лекси Брукс от нашия клас! Сърцето ми заблъска и ми се зави свят. Не може да е Марко… Не може да е той…

Но момчето вдигна фенера и лицата им се озариха от светлината. Беше Марко!

Гледах го как се отдалечава по плажа с Лекси, а искрите от огъня танцуваха във въздуха над главите им и тогава разбрах със сигурност, че искам да си го върна. Наблюдавах ги, докато и последната малка светлинка от фенерчето се разтвори в нищото и ги загубих от погледа си.

Джим се върна веднага след като беше оставил Самър у дома. Трябваше да изчакам него и Джед да решат да си ходят, за да ме закарат вкъщи (както бях дала дума на мама). Затова прекарах следващите няколко часа, като се разхождах наоколо, говорих с разни хора и се опитвах да се държа нормално, но вътрешно бях разбита. Отидох да си взема нещо за пиене и докато ровех из хладилната чанта, някой застана до мен. Погледнах нагоре. Беше Марко.

— Бързо се върна — отбелязах уж равнодушно.

— Същото важи и за теб — каза той и ме изгледа сърдито.

Значи беше видял да се целуваме с Бен. Е, помислил си е, че е видял това. Въздъхнах. Внезапно се почувствах толкова изморена, че можех да се свия на пясъка и да заспя.

— Той ме целуна. Не е същото. Аз не го целунах — опитах се да обясня. — Но дори и да бях, ние с теб не сме заедно, така че какво ти пука?

— А на теб какво ти пука за мен и Лекси? — попита ме на свой ред той.

Не казах „Защото не вярвам, че всичко между нас свърши. Защото мисля, че все още ме харесваш. Защото мисля, надявам се, че отново ще сме заедно. Защото мисля, че между нас има нещо специално“. Вместо това казах:

— Не ми пука! — После му подадох моята кола. — Вземи я, вече не искам.

И си тръгнах.