Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (9)

Девета глава

Херцога и Джей Пи бързаха по улицата — не тичаха, но със сигурност вървяха много бързо. Краката ми бяха премръзнали и бях уморен от носенето на Херцога, затова се влачех след тях, а насрещният вятър означаваше, че мога да чувам разговора им, но те не могат да чуят нищо, изречено от мен.

Херцога казваше (отново), че онова, което мажоретките правят, не е спорт, а Джей Пи отбеляза, като клатеше строго глава:

— Не искам повече да чувам нито една отрицателна дума за мажоретките. Ако не бяха те, кой щеше да ни казва кога и колко щастливи да бъдем по време на състезание? Ако не бяха мажоретките, как най-красивите момичета на Америка щяха да тренират, нещо, което е толкова важно за здравословния начин на живот?

Забързах да се изравня с тях, за да съобщя нещо и аз.

— Също така, без мажоретките, какво ще стане с индустрията за полиестерни къси полички? — запитах. Дори самото приказване правеше вървенето по-леко, а вятъра — по-малко неприятен.

— Точно така — каза Джей Пи и избърса носа си в ръкава на бащиния ми скиорски костюм. — Без дори да споменаваме индустрията за помпони. Осъзнаваш ли колко много хора по света са заети в производството, зареждането и продажбата на помпони?

— Двайсет? — предположи Херцога.

— Хиляди! — отговори Джей Пи. — В света трябва да има милиони помпони за милиони мажоретки! И ако е грешно да искам всичките тези милиони мажоретки да потъркат милионите си помпони в голите ми гърди, е, в такъв случай не искам да бъда прав, Херцоже. Не искам да бъда прав.

— Такъв си клоун — каза тя. — И такъв гений.

Отново изостанах, но влачех крака след тях, не кой знае какъв клоун и не кой знае какъв гений. За мен винаги е било удоволствие да гледам как Джей Пи демонстрира остроумието си, а Херцога се справя достойно с положението. Бяха ни необходими минути да стигнем до Карла по заобиколния маршрут, който избягваше „Сънрайс“ (и, надявахме се, близнаците). Влязох в джипа през багажното отделение, грабнах „Туистъра“, прескочихме ограда от плетена тел и поехме през нечий заден двор, за да тръгнем право на запад към магистралата. Предполагахме, че близнаците ще се насочат към маршрута, по който бяхме вървели първоначално. Той бе по-пряк, но ние всички бяхме съгласни, че не сме видели играта „Туистър“ в ръцете на Тими или Томи, и мислехме, че нямаше значение дали ще стигнат преди нас.

Дълго време крачехме в мълчание покрай тъмни къщи с дървени рамки на прозорците, а аз държах играта над главата си, за да не пада сняг по лицето ми. От едната страна на улицата снегът се бе събрал на преспи чак до бравите на вратите и аз си помислих за това колко много той бе в състояние да преобрази мястото. Не бях живял никъде другаде, освен тук. Бях минавал хиляди пъти пеш или с кола по тази пресечка. Помня времето, когато всички дървета загинаха заради болест по растенията, помня и когато засадиха нови във всичките тези дворове. През оградите виждах и пресечката, която оставаше до „Мейн Стрийт“ и която познавах още по-добре: знаех всяка галерия, в която продаваха на туристите изделия на народните занаяти, всеки магазин на открито, където продаваха планинарски ботуши, каквито ми се искаше да нося.

Но сега всичко бе ново — покрито с бяла пелерина, толкова чисто, че бе някак заплашително. Нито улица, нито тротоар под краката ми, никакви пожарни кранове. Нищо, освен белота навсякъде, сякаш мястото бе подарък, а снегът — опаковката, в която щеше да бъде поднесен. И не само изглеждаше различно, миришеше различно, въздухът бе остър от студа и влагата, както и от киселинността на снега. И онази странна тишина… само ритмичното скърцане на снега под краката ни. Изгубил се в заснежения свят, не чувах дори какво си говорят Джей Пи и Херцога, които бяха само на няколко крачки пред мен.

Можеше и да убедя сам себе си, че сме единствените будни хора в цялата западна част на Северна Каролина, ако когато завихме по Трета улица и излязохме на „Мейпъл“, не бяхме видели ярките светлини на магазина за хранителни стоки, носещ името „Херцогът и херцогинята“.

Причината да наричаме Херцога с това име е случка от времето, когато бяхме в осми клас. Един ден отидохме в „Херцогът и херцогинята“. А работата е там, че в „Херцогът и херцогинята“ не се обръщат към вас със „сър“ или „мадам“, или пък с „ей, ти там“, или по някакъв друг начин. Напротив — служителите в „Херцогът и херцогинята“ се обръщат към вас с „херцоже“ или „херцогиньо“.

И ето какво: пубертетът на Херцога малко закъсня и на всичкото отгоре тя винаги носеше дънки и бейзболна шапка, особено в основното училище. И предсказуемото се случи: един ден отидохме в „Херцогът и херцогинята“ да купим дъвки или газирани безалкохолни напитки, или каквото там използвахме в онази седмица, за да развалим зъбите си, и след като Херцога направи покупките си, момчето зад барплота каза: „Благодаря ви, херцоже“.

И прякорът остана. По едно време, мисля, че в девети клас, всички бяхме на обяд и тримата — Джей Пи, Кун и аз — предложихме да започнем да я наричаме Анджи, но тя отвърна, че и бездруго мрази да я наричат Анджи. И продължихме да я наричаме Херцога. Прякорът й отиваше. Тя имаше отлична стойка на тялото, беше роден водач и макар че вече не приличаше дори малко на момче, все още се държеше като една от нас.

Докато вървяхме по „Мейпъл“, забелязах, че Джей Пи се забави, за да върви редом с мен.

— Какво има? — попитах.

— Чуй, добре ли си? — обърна се той. Протегна ръка, взе играта от мен и я пъхна под мишницата си.

— Ъм, да?

— Защото вървиш като… не знам. Като че ли нямаш глезени или колене? — Погледнах надолу и видях, че наистина вървя много странно, краката ми бяха силно раздалечени и се люлееха, а коленете ми едва се прегъваха. Изглеждах малко като каубой след дълга езда.

— Ха — казах, докато наблюдавах странната си походка. — Хм. Мисля, че краката ми наистина са премръзнали.

— СПРЕТЕ МНОГО БЪРЗО И СПЕШНО! — извика Джей Пи. — Тук имаме потенциално измръзване.

Поклатих глава; бях добре, наистина, но Херцога се обърна, видя ме как вървя и каза:

— Към „Херцогът и херцогинята“!

И те заподтичваха, а аз се заклатих като патица. Стигнаха много преди мен до „Херцогът и херцогинята“ и докато аз вляза вътре, Херцога беше вече до барплота и купуваше четири чифта бели памучни чорапи.

Не бяхме единствените клиенти. Щом се настаних в едно от сепаретата на миниатюрния кафе-бар на „Херцогът и херцогинята“, погледнах към най-далечното сепаре: там, с димяща чашка пред себе си, седеше Станиоловия човек.