Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (8)

Осма глава

Близнаците караха стар, нисък, черешов на цвят, тунингован „Форд Мустанг“, който не беше от онези коли, които са почитани заради лесното си управление в сурово време. Затова се почувствах сигурен, че те също няма да успеят да вземат завоя и вероятно ще се озоват зад Карла. Но тъй като шумът от двигателя нарасна до рев, Херцога избута мен и Джей Пи от шосето.

Появиха се с бучене иззад ъгъла — мустангът вдигаше сняг след себе си, задницата му се занесе, но някак успя да остане на пътя — дребничкият Томи Рестън въртеше безумно кормилото наляво и надясно. Той беше някакъв вид експерт по карането по заснежени пътища, малкият му мръсник.

Разликата в ръста им бе такава, че мустангът видимо се бе наклонил наляво, а гигантското тяло на Тими Рестън някак се бе напъхало на предната седалка. Виждах усмивката на Тими, дълбоките около два сантиметра трапчинки на огромните му месести бузи. Томи спря рязко мустанга може би на три метра пред нас, свали прозореца и подаде глава навън.

— Имате проблеми с колата? — запита.

Тръгнах към форда.

— Да, да — казах. — Ударихме се в пряспа. Радвам се да ви видя, момчета. Можете ли да ни закарате поне до центъра на града?

— Разбира се — отговори той. — Качвайте се. — Тогава Томи погледна покрай мен и с весела нотка в гласа додаде: — Здравей, Анджи! — Което, технически погледнато, бе името на Херцога.

— Здравей — каза тя. Обърнах се и помахах на Джей Пи и на Херцога да дойдат. Вече бях почти до колата. Останах от страната на шофьора, защото предполагах, че няма да е възможно да седна зад седалката на Тими.

Бях се изравнил с капака, когато Томи каза:

— Знаеш ли какво? Имам място отзад само за двама неудачници. — И после по-високо, за да го чуят Джей Пи и Херцога, които се приближаваха: — Но нямам място за двама неудачници и курва. — Натисна педала на газта само за секунда и гумите се завъртяха напразно, но нищо не се случи. Спуснах се към дръжката на вратата, но докато пръстите ми стигнат до нея, мустангът бе потеглил. Изгубих равновесие и паднах в снега. Минаващият покрай мен мустанг хвърли сняг в лицето и врата ми, както и по гърдите ми. Изплюх част от него и загледах как Тими и Томи набират скорост към Джей Пи и Херцога.

Те стояха заедно отстрани на пътя, Херцога показваше на Тими и Томи среден пръст и на двете си ръце. Когато мустангът наближи, Джей Пи направи малка крачка навътре в платното и вдигна единия си крак. Тогава, щом колата мина покрай него, той я ритна точно зад страничната врата. Ритникът бе слаб, някак момичешки. Дори не чух кога кракът му докосна колата. Но все пак това наруши достатъчно деликатното равновесие на превозното средство и изведнъж мустангът се обърна странично. Томи трябва да се бе опитал да увеличи скоростта по време на обръщането, но не се получи. Автомобилът се стрелна вън от платното и се вряза в купчина сняг, изчезвайки напълно, като се изключат стоповете му.

Изправих се с мъка на крака и се затичах към Джей Пи и Херцога.

— Боже мой! — възкликна Джей Пи и погледна крака си. — Толкова дяволски силен съм!

Херцога тръгна решително към мустанга.

— Трябва да ги извадим оттам — каза. — Може да умрат вътре.

— Остави това — отвърнах. — Искам да кажа: след онова, което току-що сториха? И след като те нарекоха курва? — За миг, въпреки обрулените й от вятъра бузи, я видях да се изчервява. Винаги съм мразел тази дума и особено се ядосах да чуя да наричат Херцога така, защото, макар че бе смешно и очевидно несправедливо да се говори така за нея, тя се смути и знаеше, че смущението й ни е известно и… както и да е. Просто се нервирах. Обаче не исках да привличам вниманието към това, казвайки нещо.

Но Херцога започна веднага да се шегува.

— О, да — рече тя и изви очи нагоре. — Томи Рестън ме нарече курва. Ха-ха. Това е нападение срещу женската ми същност. Както и да е. Просто съм щастлива, че някой признава вероятността да съм сексуално същество!

Погледнах я въпросително. Двамата с нея продължихме да вървим към мустанга.

— Нищо лично, но не искам да обрисувам, когото и да било, интересуващ се от Били Талос, като сексуално същество — казах накрая.

Тя спря, обърна се и вдигна поглед към мен.

— Ще престанеш ли да говориш за него? Аз дори не го харесвам — попита с много сериозен тон.

Не разбирах защо е толкова разстроена точно от това. Винаги сме се дразнели един друг.

— Какво? — запитах така, сякаш да се оправдая.

— О, господи, забрави. Просто ела и ми помогни да спасим тези бавноразвиващи се женомразци от отравяне с въглероден окис — каза тя.

И щяхме да го направим, сигурен съм. Ако бе необходимо, щяхме да прекараме часове, за да изкараме момчетата Рестън. Но усилията ни, както се оказа, не бяха необходими, защото Тими Рестън, който бе най-силният мъж на света, просто избута встрани стотиците килограми сняг и успя да отвори вратата си. Изправи се, над снега се подаваха само главата и раменете му, и извика:

— Ти. Вие. Ще. Умрете.

Не ми беше съвсем ясно дали Тими имаше предвид „ти“, тоест Джей Пи, който вече бягаше, или „вие“, както и дали тази група хора включваше и мен. Но въпреки това побягнах, като подбутвах Херцога пред мен. Тичах зад нея, защото не исках да се подхлъзне или да й се случи нещо друго, без да знам. Обърнах се, за да видя къде са близнаците, и видях раменете и главата на Тими Рестън да си проправят път сред масата сняг. Забелязах главата на Томи да се появява там, където Тими бе излязъл от колата, той крещеше ядосано, но думите бяха неразбираеми, така следващи се една друга, че единственото, което чувах, бе гнева му. Претичахме покрай тях, докато те все още се опитваха да излязат от купата сняг, и продължихме да бягаме.

— Хайде, Херцоже — казах.

— Опитвам… се — отговори тя, като си пое дъх между думите. Чувах близнаците да крещят, погледнах назад и видях, че са вън от купата сняг и бягат към нас, настигайки ни с всяка крачка. И от двете страни на шосето имаше толкова много сняг, че можехме да тичаме само по него. Но ако продължавахме да бягаме, близнаците щяха да ни настигнат и вероятно щяха да си направят угощение от бъбреците ни.

Чувал съм да казват, че в моменти на дълбока криза адреналинът се покачва толкова много, че за кратък период от време човек придобива свръхчовешка сила. Може би това обяснява как успях да сграбча Херцога, да я преметна през дясното си рамо и да затичам като олимпийски лекоатлет по хлъзгавия сняг.

Носих Херцога няколко минути, преди дори да започна да се уморявам, без нито веднъж да погледна назад, нямаше нужда, защото Херцога гледаше назад вместо мен и казваше: „Давай, давай, по-бърз си от тях, по-бърз си, по-бърз си“ и дори да ми говореше така, както на Карла, докато изкачвахме хълма, пет пари не давах — получаваше се. Караше краката ми да се носят, ръцете ми я обгръщаха през кръста и просто тичах, докато не стигнахме малко мостче над шосе с две платна. Видях Джей Пи да лежи по корем отстрани до мостчето. Предположих, че се е подхлъзнал, и намалих, за да му помогна, но той само извика:

— Не, не, продължавай, продължавай!

И аз продължих. Дишането ми бе доста затруднено и тялото на Херцога упражняваше натиск върху рамото ми.

— Чуй, може ли да те оставя на земята? — попитах.

— Да, и без това вече ми се гади.

Спрях, оставих я на земята и казах:

— Ти ще вървиш напред.

Тя хукна без мен, а аз просто се превих, поставил длани на коленете си, и загледах Джей Пи, който тичаше към мен. Виждах близнаците в далечината — е, виждах Тими, но подозирах, че Томи се крие зад едрото тяло на брат си. Вече знаех, че ситуацията е безнадеждна — близнаците неизбежно щяха да ни хванат, но вярвах, че трябва да се борим. Поех си няколко бързи и дълбоки глътки въздух, когато Джей Пи стигна до мен, а после затичах, но той сграбчи палтото ми и каза:

— Не. Не. Гледай.

И така, ние стояхме на пътя, влажният въздух изгаряше дробовете ми, Томи връхлетя върху нас, а на тлъстото му лице доминираха силно смръщените му вежди. И тогава, без предупреждение, Томи падна по лице на земята, сякаш го бяха застреляли в гръб. Едва имаше време да подложи ръцете си под тялото, за да омекоти удара. Тими се спъна в тялото на Томи и също се просна в снега.

— Какво направи, по дяволите? — попитах, след като затичахме към Херцога.

— Опънах останалия ми конец за зъби през моста. Повдигнах го, след като ти пренесе Херцога — каза той.

— Страхотно! — отвърнах.

— Венците ми вече са разочаровани от мен — измърмори той в отговор.

Продължихме да тичаме, но вече не чувах близнаците, а когато погледнах през рамо, забелязах единствено все още падащия сняг.

Когато настигнахме Херцога, вече ни заобикаляха тухлените сгради на центъра на града и накрая успяхме да излезем от „Сънрайс“ и да поемем по наскоро почистената „Мейн Стрийт“. Все още бягахме, макар че вече едва усещах краката си от студ и изтощение. Не чувах близнаците, но не спирах да се страхувам от тях. Само още километър и половина. Можехме да сме там след двайсет минути, ако подтичвахме.

— Обади се на Кун и разбери дали онези момчета от колежа не са ни изпреварили вече — каза Херцога.

Докато все още поддържах темпото, бръкнах в дънките си, извадих телефона си и се обадих на мобилния на Кун. Някой — не Кун — отговори на първото позвъняване.

— Там ли е Кун?

— Тобин ли е? — Сега разпознах гласа. Били Талос.

— Да — казах. — Здравей, Били.

— Здравей, Анджи с вас ли е?

— Хм, да — отговорих.

— Близо ли сте?

Опитах се да избегна прекия отговор, защото не знаех дали няма да използва информацията, за да помогне на приятелите си.

— Сравнително — отвърнах.

— Добре, ето го Кун — каза той.

И тогава до мен достигна жизнерадостният глас на Кун.

— Какво става! Къде сте! Човече, мисля, че Били е влюбен. В момента седи до Мадисън. Едно от момичетата на име Мадисън. Има няколко с това име. Светът е пълен с вълшебни момичета Мадисън!

Хвърлих поглед на Херцога, за да разбера дали е чула нещо, но тя гледаше напред и все още подтичваше. Бях помислил, че Били пита за Херцога, защото иска да я види, а не защото не иска тя да го хване в опит да се сприятели с друго момиче. Нищожество.

— ТОБИН! — Гласът на Кун прозвуча в ухото ми.

— Да, какво има?

— Хм, ти ми се обади — отбеляза той.

— Точно така, да. Близо сме. На ъгъла на „Мейн“ и Трета. Трябва да сме там след половин час.

— Отлично, все още мисля, че ще стигнете първи. Колежаните очевидно са заседнали някъде встрани от шосето.

— Страхотно. Добре, ще се обадя, когато сме близо.

— Супер. И, ей, взехте „Туистър“, нали?

Погледнах Джей Пи, а после Херцога. Сложих пръст върху микрофона и казах:

— Взехме ли „Туистър“?

Джей Пи спря намясто. Херцога го последва.

— По дяволите, забравихме играта в Карла — отвърна Джей Пи.

Махнах пръста си от микрофона и казах:

— Кун, съжалявам, човече, но оставихме „Туистър“-а в колата.

— Това не е добре — отговори той с леко заплашителна нотка.

— Знам, че е неприятно. Съжалявам.

— Ще ти се обадя — каза той и затвори.

 

 

Вървяхме още минута, преди Кун да се обади.

— Чуй — каза той, — гласувахме и, за нещастие, ще се наложи да се върнете и да вземете играта. Мнозинството се съгласи, че няма да пуснем никого без „Туистър“.

— Какво? Кой гласува?

— Били, Мичъл и аз.

— Е, хайде, Кун. Придумай ги или нещо подобно! Карла е на двайсет и пет минути пеш в този вятър, а освен това там някъде назад са и близнаците Рестън. Накарай някого от тях да промени гласа си!

— За нещастие, гласуването бе три на нула.

— Какво? Кун? Гласувал си против нас?

— Не гледам на това като на гласуване против вас — обясни той. — Виждам го като гласуване в полза на „Туистър“.

— Със сигурност се шегуваш — казах. Херцога и Джей Пи не чуваха думите на Кун, но ме гледаха нервно.

— Не се шегувам за „Туистъра“ — каза Кун. — Все още можете да дойдете първи! Само побързайте!

Затворих телефона и дръпнах шапката над лицето си.

— Кун казва, че няма да ни пусне без „Туистъра“ — измърморих.

Застанах под тентата на едно кафене и се опитах да изтръскам снега от замръзналите си маратонки. Джей Пи крачеше напред-назад по улицата и, общо взето, изглеждаше разтревожен. Никой не каза нищо известно време. Непрекъснато оглеждах улицата за братята Рестън, но те не се появиха.

— Отиваме в „Уофъл Хаус“ — каза Джей Пи.

— Да, точно така — отговорих.

— Отиваме — каза той. — Ще тръгнем обратно по друг маршрут, за да не попаднем на близнаците Рестън, ще вземем „Туистъра“ и ще отидем в „Уофъл Хаус“. Ще ни отнеме само час, ако побързаме.

Обърнах се към Херцога, която стоеше до мен под тентата. Тя щеше да каже на Джей Пи. Щеше да му каже, че трябва да се откажем и да се обадим на 911, за да видим дали някой може да ни помогне да дръпнем колата.

— Искам крокети — каза Херцога иззад мен. — Искам ги разпръснати върху грил, задушени и покрити със сирене. Искам ги натрупани безразборно на голям куп, нарязани на кубчета и поръсени.

— Онова, което искаш, е Били Талос — казах.

Тя ме бутна с лакът отстрани.

— Казах ти да не говориш за това… Господи! И не е така. Искам крокети. Това е. Това е всичко. Гладна съм и само крокети могат да заситят глада ми, затова ще се върнем и ще вземем „Туистъра“. — Тя се отдалечи с маршова стъпка и Джей Пи я последва. Останах за миг под тентата, но накрая реших, че е по-добре да си в лошо настроение, но с приятелите си, отколкото без тях.

Когато ги настигнах, и тримата държахме двата края на качулките си събрани, за да се предпазим от насрещния вятър, докато вървяхме по паралелна на „Сънрайс“ улица. Трябваше да крещим, за да се чуваме, и Херцога каза:

— Радвам се, че си тук.

А аз извиках в отговор:

— Благодаря.

Тя извика:

— Честно, крокетите не означават нищо без теб.

Засмях се и отбелязах, че „Крокетите не означават нищо без теб“ е доста добро име за някоя банда.

— Или песен — каза Херцога и запя без никакъв музикален съпровод глем рок^[1] парче, поднасяйки облечената си в ръкавица ръка към устата си, все едно държи въображаем микрофон, от който се излива въздействаща балада. — О, пържих за теб/но сега плача и ридая за теб/О, скъпи, тази храна бе приготвена за теб/и тези крокети не означават нищо, о, тези крокети не означават нищо, да, тези КРОКЕТИ НЕ ОЗНАЧАВАТ НИЩО без теб.