Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (6)

Шеста глава

Купчините сняг от двете страни на „Сънрайс Авеню“ бяха огромни и високи колкото джипа и се чувствах така, сякаш пътувахме на дъното на безкрайна писта за спускане със сноуборд. Джей Пи и Херцога се бяха смълчали и всички се бяхме концентрирали в пътя. До центъра на града имаше още няколко километра, след това още километър и половина на изток до „Уофъл Хаус“, намиращ се малко встрани от междущатското шосе. Мълчанието ни бе прекъснато от песен в стилистиката на рапа от деветдесетте, прозвучала от телефона на Джей Пи.

— Кун — каза той и включи високоговорителя.

— КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТЕ, МОМЧЕТА?

Херцога се наведе, за да може той да я чуе.

— Кун, погледни през прозореца и ми кажи какво виждаш.

— Ще ви кажа какво не виждам! Не виждам теб, Джей Пи и Тобин на паркинга на „Уофъл Хаус“! Не знам нищо за приятелите на Мичъл от колежа, но Били току-що се чу с близнаците: те тъкмо ще навлязат в „Сънрайс“.

— Тогава всичко е наред, защото ние вече сме на „Сънрайс“ — казах.

— ПОБЪРЗАЙТЕ. Мажоретките си искат „Туистъра“! Чакай, задръж… Упражняват пирамида и имат нужда от мен да стоя наблизо. Да стоя наблизо. Знаете ли какво означава това? Ако паднат, ще паднат в ръцете ми. Така че трябва да вървя. — Чух характерния за края на разговора звук.

— Дай им да разберат — каза Джей Пи. Засмях се и продължих да поддържам постоянна скорост. Трябваше просто да запазим преднината си.

Що се отнася до плъзгането по пътя с джип, то „Сънрайс Авеню“ не е зле, защото, за разлика от повечето улици в Грейстаун, е доста права. Ръководех се по следите от гуми и скоростта се увеличи до четирийсет километра в час. Предполагах, че ще стигнем до центъра след две минути, а след десет вече щяха да хапваме от специалните, невключени в менюто вафли със сирене на Кун. Мислех за тези вафли, покрити с топено сирене, за едновременно пикантния им и сладък вкус, вкус, така дълбок и сложен, че дори не може да бъде сравняван с други вкусове, а само с чувства. Вафлите със сирене, мислех си, имат вкуса на любовта без страха от изгубване на илюзиите и когато стигнахме до деветдесетградусовия завой, който „Сънрайс Авеню“ прави, преди да навлезе в центъра, почти усещах вкуса им.

Наближих завоя точно както ме бяха учили на шофьорските курсове: с ръце като за два без десет, завъртях леко кормилото надясно и в същото време натиснах леко спирачките. Обаче Карла не реагира, както се полагаше. Продължи да върви направо.

— Тобин — каза Херцога. И после додаде: — Завий, завий, Тобин, завий.

Не казах нищо, просто продължих да въртя волана надясно и да натискам спирачките. Започнахме да намаляваме скорост с наближаването на пряспата, но нямаше дори намек за завиване. Вместо това се врязахме в стена от сняг и се чу звук като от гърмеж, получен при летене на самолет със свръхзвукова скорост.

По дяволите! Карла се наклони наляво. Предното стъкло бе стена от белота, обсипана с тъмни точици.

Щом спряхме, обърнах глава точно навреме, за да видя буци леден сняг да падат зад колата и да ни затрупват. Отговорих на това с онзи изискан език, с който съм известен.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, глупаво, глупаво, глупаво, глупаво, глупаво, глупаво, по дяволите.