Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (12)

Дванайсета глава

Джей Пи се обърна. Погледна ни сгушени в снега заедно. Погледна колата. Тялото му замръзна за миг. После се обърна отново и затича с такава скорост, че краката му бяха като размазано петно. Тичаше с всички сили към „Уофъл Хаус“. Мустангът на близнаците профуча покрай мен и Херцога. Малкият Томи Рестън се наведе през сваления прозорец, държейки „Туистър“, и обяви:

— Ще ви убием по-късно.

Но за момента изглеждаха доволни да убият Джей Пи и когато го връхлетяха, извиках:

— Бягай, Джей Пи! Бягай!

Бях сигурен, че не ме чува заради рева на двигателя на мустанга, но все пак извиках, последен отчаян и безполезен вик в пустиня. Оттогава насетне аз и Херцога бяхме само свидетели.

Преднината на Джей Пи бързо се топеше — той бягаше много бързо, но нямаше шанс да стигне до „Уофъл Хаус“ преди блестящо управлявания мустанг.

— Наистина изгарях от нетърпение да хапна крокети — каза мрачно Херцога.

— Да — отговорих. Мустангът стигна до точката, откъдето можеше да връхлети Джей Пи, но той отказа да спре или да се отстрани от шосето. Клаксонът изсвири и стоповете на колата светнаха, но Джей Пи продължи да тича. И едва тогава проумях безумната му стратегия: беше изчислил, че пътят, с насъбралия се от двете му страни сняг, не е достатъчно широк мустангът да мине покрай него, а вярваше, че близнаците няма да го прегазят. Тази преценка за благоволението на близнаците ми се струваше прекалено щедра, но за момента поне даваше резултат. Клаксонът на мустанга свиреше яростно, но напразно, тъй като Джей Пи продължаваше да тича пред колата.

Нещо се промени и в обсега на периферното ми зрение. Вдигнах поглед към надлеза на магистралата и видях очертанията на двама яки мъжаги, които, клатейки се като патици, вървяха бавно към изходната рампа и носеха буре, което изглеждаше много тежко. Бурето с бира. Момчетата от колежа. Посочих ги на Херцога, тя ме погледна и очите й се разшириха.

— Пряк път! — извика и затича към магистралата, стрелвайки се през пряспата. Никога не я бях виждал да тича така бързо и не знаех какво мисли, но бе очевидно, че е наумила нещо, затова я последвах. Прескочихме насипа заедно, снегът бе така дебел, че се изкачихме с лекота. Щом се прехвърлих през мантинелата, видях Джей Пи от другата страна на пътя. Все още тичаше. Но мустангът бе спрял, Тими и Томи Рестън го преследваха пеш.

Двамата с Херцога тичахме към момчетата от колежа най-после единият от тях вдигна поглед и каза:

— Хей, вие да не сте…

Но дори не довърши изречението. Претичахме покрай тях и Херцога ми извика:

— Извади подложката! Извади подложката!

Отворих кутията с „Туистър“ и я хвърлих насред магистралата. Държах дъската за въртене между зъбите си и подложката в ръцете си и в този момент най-накрая разбрах какво иска да направим. Може би близнаците бяха по-бързи. Но осъзнах, че вероятно имаме шанс с брилянтната идея на Херцога.

Щом стигнахме началото на изходната рампа, която се спускаше надолу, разстлах подложката с едно-единствено движение. Тя скочи и седна първа върху нея, аз я последвах, като поставих дъската за въртене под себе си.

— Ще трябва да забиеш дясната си ръка в снега, за да завием надясно — извика тя.

— Добре, добре — казах.

Започнахме да се плъзгаме надолу и да набираме скорост, а после, когато рампата направи завой, забих ръката си в снега и завихме, като продължихме да набираме скорост. Сега виждах Джей Пи, увиснал на гърба на Тими Рестън и напразно опитващ се да забави огромното му тяло, докато то се носи към „Уофъл Хаус“.

— Все още можем да успеем — казах, но изпитвах съмнения. А после чух дълбок тътен над нас, обърнах се и видях бурето с бира да се търкаля надолу по изходната рампа със значителна скорост. Опитваха се да ни убият. Това въобще не беше спортсменско!

— БУРЕТО! — извиках и Херцога обърна глава.

То подскачаше заплашително към нас. Не знаех колко тежат буретата с бира, но като се имаше предвид колко трудно го носеха момчетата, ми се струваше, че тежи достатъчно, за да убие в коледната утрин двама обещаващи млади гимназисти, седнали върху шейна от подложка на „Туистър“. Херцога остана с глава, обърната назад, и гледаше как бурето приближава, но аз бях прекалено уплашен. А после тя извика:

— Сега, сега, завий, завий, завий.

И аз забих ръка в снега, тя се търкулна към мен и почти ме изблъска от подложката, а после нещата започнаха да се развиват по-бавно и загледах как бурето се търкаля покрай нас, минавайки право през червените кръгчета, където по-рано седеше Херцога. Но то се стрелна покрай нас, удари се в мантинелата и я прескочи. Не видях точно какво стана после, но чух как бурето с ужасно пенливата бира се удари в нещо остро и избухна като огромна бирена бомба.

Експлозията бе толкова силна, че Томи, Тими и Джей Пи се заковаха на място най-малко за пет секунди. Когато отново затичаха, Томи стъпи върху лед и падна по лице. Когато видя брат си да пада, огромният Тими изведнъж промени посоката си: вместо да преследва Джей Пи, затича към насъбралия се покрай пътя сняг, направо към „Уофъл Хаус“. Джей Пи, няколко крачки пред него, веднага направи същото, така че тичаха към една и съща врата от различни ъгли. Двамата с Херцога вече бяхме близо — достатъчно близо до края на рампата, за да почувстваме намаляването на скоростта, и достатъчно близо до близнаците, за да чуваме как крещят един на друг и на Джей Пи. Виждах вътре през запотените прозорци на „Уофъл Хаус“. Мажоретки в зелени анцузи. Конски опашки.

Но като станахме и взех в ръце подложката от играта, разбрах, че не сме достатъчно близо. Тими имаше преднина до входната врата и когато разтърси месестите си ръце, кутията „Туистър“ изглеждаше смешно малка в тях. Джей Пи наближаваше от различен ъгъл, тичайки с всички сили през дълбокия до пищялите сняг. Двамата с Херцога бягахме възможно най-бързо, но бяхме доста назад. Имах надежда за Джей Пи, докато Тими не стигна на няколко крачки от вратата, и разбрах, че той ще се докопа пръв. Стомахът ми се сви. Джей Пи беше така близо. Родителите му имигранти бяха жертвали толкова много. Херцога нямаше да получи крокетите си, а аз — вафлите си със сирене.

И тогава, докато Тими протягаше ръка към вратата, Джей Пи се нахвърли върху него. Скочи във въздуха, тялото му бе разтеглено като това на състезател, опитващ се да достигне прекалено силна топка, и той взе такова разстояние, сякаш бе скочил от трамплин. Рамото му се заби в гърдите на Тими Рестън и те паднаха заедно в покритите със сняг храсти до вратата. Джей Пи се изправи първи, втурна се към вратата, отвори я и я заключи след себе си. Двамата с Херцога бяхме вече съвсем близо; достатъчно близо да чуем радостните викове през стъклото. Джей Пи вдигна ръце над главата си, отначало свити в юмруци, и радостните викове продължиха, както ни се стори, няколко минути.

 

 

Докато Джей Пи се взираше през мрака към нас с вдигнати ръце, гледах как Кун — който носеше черна бейзболна козирка, на която пишеше „Уофъл Хаус“, риза на бели и жълти райета и кафява престилка — се хвърля върху него откъм гърба. Кун го сграбчи през кръста и го вдигна, а Джей Пи просто продължи да държи ръцете си вдигнати. Мажоретките, скупчени заедно до редицата сепарета, ги гледаха. Хвърлих поглед на Херцога, която не гледаше сцената, а мен, и се засмях, тя също се засмя.

Томи и Тими чукаха известно време по прозорците, но Кун само вдигна ръце, като че ли казваше: Какво мога да направя? Така че накрая те тръгнаха към мустанга. Когато наближихме „Уофъл Хаус“, минахме покрай тях и Тими се нахвърли заплашително върху мен, но това беше всичко. Обърнах се да ги видя как се отдалечават и забелязах трите момчета от колежа да се опитват да се спуснат по изходната рампа.

Двамата с Херцога най-после стигнахме до вратата и аз я дръпнах, а Кун я отключи с думите:

— Всъщност не трябваше да ви пускам, тъй като само Джей Пи победи близнаците Рестън. Но пък „Туистър“-ът е у вас.

Минахме покрай него и топлият въздух погали лицето ми. Дотогава дори не бях забелязал колко вкочанено е тялото ми, но то изтръпваше, докато се стопляше, и се връщаше към живот. Хвърлих прогизналата подложка и дъската за въртене върху покрития с плочки под и извиках:

— „Туистър“-ът пристигна!

Кун извика своето Ура! Но новината едва заслужи поглед от групата в зелено, намираща се в другия край на трапезарията.

Сграбчих Кун и го прегърнах с едната си ръка, докато с другата рошех подаващата се изпод козирката му коса.

— Имам нужда от вафли със сирене. Огромна — казах му.

Херцога помоли за крокети, после се строполи в сепаре до джубокса. Двамата с Джей Пи отидохме да бара и заговорихме Кун, докато той приготвяше храната.

— Не мога да не забележа, че мажоретките не са… нали разбираш… не са те наобиколили.

— Да — каза той с гръб към нас, докато се занимаваше с гофретника. — Да. Надявам се „Туистър“-ът да промени това. Опитаха се да флиртуват с господин Имам-Конска Опашка-Но-Пак-Съм-Мачо — каза Кун и посочи с ръка към момчето, заспало в едно от сепаретата, — но той очевидно е обсебен от приятелката си.

— Да, „Туистър“-ът, изглежда, върши добра работа — казах. Мократа подложка лежеше смачкана на пода и мажоретките не й обръщаха абсолютно никакво внимание.

Джей Пи се наведе през мен, за да погледне мажоретките, после поклати глава.

— Едва сега ми хрумва, че мога да хвърлям неловки погледи към мажоретки, докато се храня всеки ден на обяд.

— Да — казах.

— Искам да кажа, те очевидно не искат да разговарят.

— Наистина — отвърнах. Бяха се събрали около три сепарета в групичка. Говореха много бързо и много сериозно една с друга. Чувах някои от думите, но те нямаха смисъл за мен — скокове, подхвърляния и протягания. Има теми, които намирам за по-малко интересни от състезанията на мажоретките. Но не са много.

— Хей, заспалото момче се събужда — каза Джей Пи.

Погледнах към сепарето и видях момче с тъмни очи и конска опашка да ме гледа с присвити очи. Познах го след секунда.

— Това момче учи в гимназията в Грейстаун — казах.

— Да — отговори Кун. — Джеб.

— Точно така — казах. Джеб беше в предпоследния курс. Не го познавах добре, но го бях виждал наоколо. Той очевидно също ме позна, защото стана и дойде при мен.

— Тобин? — запита.

Кимнах и му стиснах ръката.

— Познаваш ли Ади? — попита той.

Погледнах го безизразно.

— Предпоследна година? Красива? — каза той.

Присвих очи.

— Ъм, не?

— Дълга руса коса, обича драмите? — продължи той, като изглеждаше отчаян и в същото време като че ли неспособен да проумее, че не познавам момичето, за което говори.

— Ъм, съжалявам, човече. Думите ти не извикват никакви спомени.

Той затвори очи. Видях как цялото му тяло се отпусна.

— Започнахме да излизаме в навечерието на Коледа — каза, втренчил поглед в не толкова далечна точка.

— Вчера? — казах, мислейки си: Излизате от ден и ти си така разтревожен? Още една причина да избягвам щастливата среда.

— Не вчера — отвърна Джеб уморено. — Преди година.

Обърнах се към Кун.

— Човече — казах. — Това момче е в лоша форма.

Кун кимна, докато разпръскваше крокетите на Херцога върху грила.

— Сутринта ще го закарам до града — каза Кун. — Макар че, какво е правилото, Джеб?

Джеб отговори така, сякаш Кун му го бе повтарял хиляди пъти преди.

— Няма да си тръгнем, докато не си тръгне и последната мажоретка.

— Точно така, човече. Може би трябва да се върнеш в леглото.

— Ако… — каза Джеб — … само ако случайно я видиш или нещо такова, ще й кажеш ли, че, ъм, са ме забавили?

— Предполагам — отговорих. Вероятно не съм бил достатъчно убедителен, защото той се обърна и срещна погледа на Херцога.

— Кажи й, че идвам — рече той и странното беше, че тя го разбра. Или поне така изглеждаше. Каквото и да беше, тя кимна така, сякаш казваше: Да, ще й кажа, ако по някаква причина видя това момиче, което не познавам, насред снежната буря в четири сутринта. Усмихна му се със съчувствие, а в моята глава отново се въртеше мисълта, която не можех да прогоня.

Усмивката й като че ли му се понрави. Прегърбил рамене, той се върна в сепарето си.

Разговарях с Кун, докато не приготви вафлата ми и не ми я сервира гореща и вдигаща пара.

— Господи, изглежда превъзходно, Кун — казах, обаче той вече се беше обърнал, за да сложи в чиния крокетите на Херцога. Тъкмо вдигаше чинията, когато Били Талос се появи, грабна чинията, занесе я на Херцога и седна до нея.

Погледнах към тях няколко пъти, бяха се навели един към друг през масата и разговаряха, погълнати един от друг. Исках да се намеся и да й кажа, че е флиртувал с една от няколкото Мадисън, докато ние сме газили в снега, но реших, че не е моя работа.

— Ще разговарям с една от тях — обявих на Джей Пи и Кун.

Джей Пи не повярва.

— Една от кои? От мажоретките?

Кимнах.

— Човече — каза Кун, — опитвах цяла нощ. Стоят прекалено близо една до друга, за да разговаряш само с една от тях. А когато се опиташ да говориш с всички, просто не ти обръщат внимание.

Обаче аз трябваше да разговарям седна от тях или поне трябваше да изглежда така.

— Същото е, когато лъвовете преследват газелите — казах, докато наблюдавахме внимателно групата мажоретки. — Просто откриваш изоставащата и… — Дребничко русокосо момиче обърна глава. — … нападаш. — Казах, скачайки от стола си.

Отидох преднамерено до нея.

— Аз съм Тобин — казах и протегнах ръка.

— Амбър — отвърна тя.

— Красиво име — рекох.

Тя кимна, а очите й се стрелнаха наоколо. Искаше да се измъкне, но аз все още не можех да й предоставя такава възможност. Затърсих в ума си подходящ въпрос.

— Ъм, има ли новини за влака ви? — попитах.

— Може да не потегли дори и утре — информира ме тя.

— Да, това е прекалено лошо — казах с усмивка. Хвърлих поглед през рамо към Били и Херцога, само че нея я нямаше. Крокетите в чинията все още вдигаха пара; беше изстискала кетчуп в допълнителната чиния, за да ги потапя, както правеше винаги, а после беше станала от масата. Оставих Амбър и отидох при Били.

— Излезе навън — каза той простичко.

Кой е този, който с всичкия си би излязъл навън, когато крокетите, топлината и четиринайсетте мажоретки са вътре?

Грабнах шапката си от барплота и я нахлупих ниско над ушите, после сложих ръкавиците си и се осмелих да изляза отново на вятъра. Херцога седеше на бордюра на паркинга, едва скрита под тентата и наполовина защитена от продължаващия да вали сняг.

Седнах до нея.

— Липсва ти течащият нос?

Тя подсмръкна и не вдигна поглед към мен.

— Просто се върни вътре — каза. — Не е голяма работа.

— Какво не е голяма работа?

— Нищо не е голяма работа. Просто се върни вътре.

— Нищо Не Е Голяма Работа би било добро име за банда — казах. Исках да ме погледне, за да мога да преценя ситуацията, и накрая тя го направи, носът й бе зачервен и помислих, че й е студено, а после помислих, че може би е плакала, което бе странно, защото Херцога не плаче.

— Аз само… само искам да не го правиш пред мен. Искам да кажа, какво интересно има у нея? Кажи ми, какво интересно има у нея, сериозно. Или в която и да е от тях.

— Не знам — отвърнах. — Ти разговаряше с Били Талос.

Тя отново ме погледна и този път не отмести очи от мен, докато говореше.

— Казвах на Били, че не мисля, че мога да отида на глупавия бал с него, защото не мога да престана да харесвам някого другиго. — Думите й бавно стигнаха до мен. Обърнах се към нея и тя додаде: — Осъзнавам, че те се кикотят, а аз се смея, че те показват цепката между гърдите си, а аз нямам какво да покажа, но само за да го знаеш, аз също съм момиче.

— Знам, че си момиче — казах отбранително.

— Наистина ли? Дали някой знае това? Защото, като вляза в „Херцогът и херцогинята“, съм Херцог. И съм една от тримата мъдреци. И е гейско да мисля, че Джеймс Бонд е сексапилен. И ти никога не ме гледаш така, както гледаш момичетата, освен… както и да е. Както и да е, както и да е, както и да е. Когато влязохме тук малко преди близнаците, за секунда си помислих, че ме гледаш така, сякаш съм жена, и си помислих, хей, може би Тобин не е най-големият лекомислен задник в света, но после ти се отдалечаваш, аз скъсвам с Били, вдигам поглед и ти разговаряш с някакво момиче, както никога не разговаряш с мен… и както и да е.

И тогава със закъснение разбрах. Мисълта, която не ми даваше мира, се въртеше и в главата на Херцога. И двамата се борехме с една и съща мисъл. Херцога ме харесваше. Сведох поглед. Трябваше да премисля всичко, преди да я погледна. Добре. Добре, реших, ще я погледна и ако тя ме гледа, ще я огледам добре, после отново ще сведа поглед и пак ще премисля нещата. Един поглед.

Погледнах я. Главата й бе наклонена към мен, не премигваше, беше пребледняла. Присви напуканите си устни, после ги върна в нормалното им положение, един кичур коса се бе подал изпод шапката й, носът й бе силно зачервен и тя подсмърчаше. Не исках да спра да я гледам, но накрая го сторих. Сведох поглед към заснежения паркинг под краката.

— Ще кажеш ли нещо, моля те? — запита тя.

Заговорих, без да вдигам очи.

— Винаги съм мислел, че никога не трябва да се отказваш от щастливата среда с надеждата за щастлив край, защото няма такова нещо като щастлив край. Знаеш ли какво искам да кажа? Можем да изгубим толкова много.

— Знаеш ли защо исках да продължа? Защо исках да изкача онзи хълм, Тобин? Искам да кажа, със сигурност не защото ме интересуваше дали Кун ще трябва да понася компанията на близнаците, или защото исках да те гледам как ласкаеш мажоретките.

— Мислех, че е заради Били — казах.

Сега тя ме гледаше открито, а дъхът й ме обграждаше в студа.

— Исках да имаме приключение. Защото обожавам подобни глупости. Защото не съм каквото-и-да-е-там-име-то-й. Не мисля, че е толкова непостижимо трудно да се изминат шест километра и половина в снега. Искам такива неща. Обожавам ги. Когато бяхме у вас и гледахме филма, исках да вали още. Още и още! Защото така е по-интересно. Може би ти не си устроен така… но мисля, че си.

— Аз също го исках — казах, наполовина прекъсвайки я, като все още не я поглеждах от страх какво бих могъл да направя, ако я погледна. — Исках да продължи да вали.

— Така ли? Страхотно. Наистина страхотно. И какво, ако снегът прави щастливия край по-малко вероятен? Колата може и да пострада — и какво от това! Ние можем да развалим приятелството си — и какво от това? Целувала съм момчета, когато нищо не е било заложено на карта, а това само ме караше да искам да целуна момче, когато всичко…

Вдигнах поглед приблизително на „нищо не е било заложено на карта“ и изчаках до „всичко“, а после не можех да чакам повече и ръката ми се озова на тила й, после устните й бяха върху моите, студеният въздух си отиде и бе заменен от топлината на устата й, мека, сладка и с вкус на крокети, и аз отворих очи и ръкавиците ми докоснаха кожата на лицето й, бледа заради студа… и никога преди не бях целувал за първи път момиче, което обичам. Когато се разделихме, я погледнах срамежливо и казах:

— О! — Тя се засмя и отново ме притегли към себе си, а някъде над и зад нас чух звънчето на вратата на „Уофъл Хаус“, която се отвори.

— ГОСПОДИ. КАКВО. ПО. ДЯВОЛИТЕ. СТАВА. ТУК.

Вдигнах поглед към Джей Пи и се опитах да престана да се усмихвам глупаво.

— КУН! — извика Джей Пи. — ДОВЛЕЧИ ДЕБЕЛИЯ СИ КОРЕЙСКИ ЗАДНИК ТУК, НАВЪН. — Кун се появи на прага, свел поглед към нас, а Джей Пи изкрещя: — КАЖЕТЕ ИМ КАКВО НАПРАВИХТЕ ТОКУ-ЩО!

— Ъм — измънках.

— Целунахме се — каза Херцога.

— Това е някак си гейско — каза Кун.

— АЗ СЪМ МОМИЧЕ.

— Да, знам, но такова е и Тобин — каза Кун.

Джей Пи продължаваше да крещи, като че ли не можеше да контролира гласа си.

— АЗ ЛИ СЪМ ЕДИНСТВЕНИЯТ ДЪЛБОКО ЗАГРИЖЕН ЗА СЪСТАВА НА ГРУПАТА НИ? НИКОЙ ЛИ НЯМА ДА ПОМИСЛИ ЗА ДОБРОТО НА ГРУПАТА?!

— Отиди да зяпаш мажоретките — каза Херцога.

Джей Пи ни гледа известно време, а после се усмихна.

— Само не оглупявайте един по друг. — Обърна се и влезе вътре.

— Крокетите ти изстиват — казах.

— Ако влезем пак вътре, няма да флиртуваш с мажоретките.

— Направих го само за да привлека вниманието ти — признах. — Може ли отново да те целуна?

Тя кимна, аз я целунах и целувката не прекъсваше… и не прекъсваше. Можех да я целувам вечно, но накрая, без да откъснем устните си, тя каза:

— Всъщност наистина искам крокетите си. — И аз отворих вратата, тя се шмугна под ръката ми и изядохме вечерята си в три часа сутринта.

 

 

Скрихме се отзад сред огромните стоманени хладилници и само Джей Пи ни прекъсваше от време на време, за да ни запознае с веселите подробности по неуспешните им опити с Кун да завържат разговор с мажоретките. А после двамата с Херцога заспахме заедно върху червените плочки на пода на кухнята в „Уофъл Хаус“, рамото ми беше нейната възглавница, а якето ми — моята. Джей Пи и Кун ни събудиха в седем, Кун за кратко наруши клетвата си да не изоставя мажоретките и ни закара до „Херцогът и Херцогинята“. Оказа се, че Станиоловия човек кара аварийния камион. И така Станиоловия човек издърпа колата ни, аз я изоставих на алеята, за да не се счупи полуоската, и само прибрах колелото в гаража, после двамата с Херцога отидохме до дома й и отворихме подаръците, а аз се опитах да не издам пред родителите й колко съм влюбен в нея, после родителите ми се върнаха у дома и аз им казах, че колата се е повредила, докато съм се опитвал да закарам Херцога до дома й, те ми крещяха, но не прекалено дълго, защото беше Коледа и имаха застраховка, а пък и това бе само кола. Онази вечер, след като мажоретките най-после си тръгнаха от „Уофъл Хаус“ и всички бяха изяли коледната си вечеря, се обадих на Херцога, Джей Пи и Кун. Те всички дойдоха и гледахме два филма за Джеймс Бонд, а после стояхме половината нощ, припомняйки си приключенията си. После всички заспахме, четиримата в четири спални чувала, както правехме от цяла вечност, и нищо не бе по-различно, освен това, че всъщност не заспах, както и Херцога, и двамата се гледахме, а накрая, около четири и половина станахме и извървяхме километъра и половина до „Старбъкс“… само двамата. Преодолях объркващия ме френски на системата за поръчки в „Старбъкс“ и успях да получа кафе с мляко, което съдържаше така отчайващо необходимия ми кофеин, а после двамата с Херцога седяхме един до друг на лилавите плюшени столове, излегнати на онези столове, бях уморен както никога, така уморен, че едва се усмихвах. Не разговаряхме за нищо съществено, нещо, което й се удаваше, а после в разговора настъпи пауза, тя ме погледна сънено и каза:

— Дотук добре.

А аз казах:

— Господи, обичам те!

И тя каза:

— О!

А аз казах:

— „О“ в добрия смисъл ли?

И тя отговори:

— В най-добрия.

Оставих кафето с мляко на масата, изцяло потопен в щастливата среда на най-голямото си приключение.