Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (11)

Единайсета глава

Тя вървеше малко пред нас с високите си ботуши, стигащи до средата на прасеца, качулката й бе вдигната, а главата й сведена. Със сигурност има нещо в начина, по който момичетата вървят — особено когато не носят високи обувки или нещо подобно, когато са с маратонки или каквото и да е там — нещо в съединяването на краката и таза им. Както и да е, Херцога крачеше и в походката й със сигурност имаше нещо, а аз бях отвратен от себе си, че мисля за това определено нещо. Искам да кажа, братовчедките ми сигурно вървят по същия начин, но работата е в това, че понякога го забелязваш, а понякога — не. Когато върви Бритъни, мажоретката, го забелязваш. Когато Херцога върви, не. Обикновено.

Бях така зает да мисля за Херцога и походката й, за мокрите къдрици, спускащи се мързеливо по гърба й, и за това, че дебелото й палто караше ръцете й да стърчат малко встрани от тялото й… и други подобни, че ми бе необходимо известно време да отговоря на Джей Пи. Но накрая казах:

— Не бъди задръстеняк.

А той отвърна:

— Трябваше ти доста време да измислиш този остроумен отговор.

— Не — казах накрая. — Не харесвам Херцога, не по този начин. Щях да ти кажа, ако беше така, но това е все едно да харесваш братовчедка си.

— Странно е, че го споменаваш, защото имам наистина секси братовчедка.

— Това е отвратително.

— Херцоже — извика Джей Пи. — Какво ми каза онзи ден за секса между братовчеди. Напълно безопасен ли е?

Тя се обърна към нас и продължи да върви с гръб към вятъра, който духаше снега покрай нея право към нас.

— Не, не е напълно безопасен. Леко повишава риска да се родят деца с дефекти. Но в книга по история четох, че съществува 99,9999 процентна вероятност поне един от прапрапрародителите ти да е женен за първи братовчед.

— Значи, казваш, че няма нищо нередно в това да се сприятелиш с братовчед си.

Херцога спря и се обърна, за да върви редом с нас. Въздъхна шумно.

— Не това казвам. Освен всичко — малко съм уморена от разговорите за сприятеляване с братовчеди и сексапилни мажоретки.

— А за какво да говорим? За времето? Изглежда, че вали сняг — каза Джей Пи.

— Честно, предпочитам да говоря за времето.

— Знаеш ли, Херцоже, има и мъжки мажоретки. Винаги можеш да се сприятелиш с тях — казах аз.

Херцога млъкна и направо побесня. Лицето й бе сгърчено, когато ми се разкрещя.

— Знаеш ли какво? Това е сексистко. Ясно? Не искам да бъда, да кажем, застъпник за правата на дамите или нещо подобно, но цяла нощ говорите за секс с момичета, защото носят къси полички, или за това колко секси са помпените и други такива. Сексистко е, окей? Мажоретки, облечени в изящни одежди, които занимават мъжката фантазия — сексистко! Просто да предположим, че умират да се целуват с вас — сексистко! Разбирам, че изгаряте от непрестанна нужда да се отърквате в женска плът или каквото е там, но можете ли просто да се опитате да говорите по-малко за това пред мен?!

Сведох поглед върху снега, падащ върху друг сняг. Чувствах се така, сякаш току-що са ме заловили да мамя на контролна работа или нещо подобно. Исках да кажа, че вече дори не ме интересува дали ще отидем в „Уофъл Хаус“, но само замълчах. Тримата продължихме да вървим в редица. Вихрещият се вятър сега духаше откъм гърба ни, гледах надолу и се опитвах да го оставя да ме избута до „Уофъл Хаус“.

— Съжалявам — чух Херцога да казва на Джей Пи.

— Не, вината е наша — отговори той, без да я погледне. — Държах се като задръстеняк. Трябва просто да… Не знам, понякога е трудно да запомниш.

— Да, може би трябва да покажа гърдите си повече или нещо такова. — Херцога изрече това високо, като че ли трябваше да го чуя.

Винаги съществува риск: нещо е хубаво и хубаво и хубаво и хубаво, а после изведнъж става неловко. Изведнъж те вижда да я гледаш и вече не иска да се шегува с теб, защото не иска да изглежда, че флиртува, защото не иска да мислиш, че те харесва. Истинска катастрофа е, когато в хода на човешките отношения някой започне да подронва стената, разделяща приятелството и целувките. Събарянето на тази стена е от онези истории, които могат да имат щастлива среда — о, виж, съборихме тази стена, ще погледна на теб като на момиче и ти ще погледнеш на мен като на момче и ще играем забавната игра Мога Ли Да Сложа Ръката Си Там А Какво Ще Кажеш За Там А Там. И понякога тази щастлива среда изглежда толкова страхотна, че можеш да убедиш сам себе си, че не е средата, а е нещо, което ще трае вечно.

Тази среда никога не е краят обаче. Не беше краят с Бритъни, бог ми е свидетел. Освен това двамата с Бритъни дори не бяхме близки приятели. Не беше както с Херцога. Херцога беше най-добрият ми приятел, ако трябва да избирам. Искам да кажа, единственият човек, когото бих взел със себе си на безлюден остров? Херцога. Единственият диск, който бих взел? Микс, наречен „Земята е синя като портокал“, който тя ми направи миналата Коледа. Единствената книга, която ще взема? Най-дългата, която някога съм харесвал, „Крадецът на книги“^[1], и която ми бе препоръчана от Херцога. А не искам да имам щастлива среда с Херцога за сметка на Неизбежното Катастрофално Завинаги.

Но пак отново (и ето го едно от главните ми оплаквания относно човешкото съзнание): щом веднъж ти хрумне някоя мисъл, е изключително трудно да я накараш да спре да се върти в главата ти. А на мен ми бе хрумнала мисълта. Оплаквахме се от студа. Херцога продължаваше да подсмърча, защото нямахме хартиени кърпички, а тя не искаше да издуха носа си на земята. Джей Пи, съгласил се да не говори за мажоретки, сега говореше за крокети.

Джей Пи мислеше за „крокетите“ само като символ на мажоретките — беше ясно, защото говореше неща като: „Най-любимото ми качество на сервираните в «Уофъл Хаус» крокети е, че носят най-хубавите къси полички“. Или: „Крокетите са винаги в превъзходно настроение. И това ми се отразява. Като видя крокетите щастливи, съм щастлив и аз“.

Изглеждаше, че Херцога не се дразни, щом говори Джей Пи. Тя се смееше и отговаряше, като наистина говореше за крокети.

— Ще бъдат така топли — казваше. — Така хрупкави, златисти и вкусни. Искам четири големи порции. И също така препечен хляб със стафиди. Господи, обожавам препечения хляб със стафиди. Ммм, ще бъде въглехидратно фантастично.

Виждах междущатското шосе да чезне в далечината, снегът се бе събрал на високи купчини от двете страни на моста. До „Уофъл Хаус“ ни оставаха вероятно осемстотин метра, оттук нататък бе само направо. Черните букви в техните жълти квадратчета, обещаващите вафли със сирене, дяволитата усмивка на Кун и момичетата правеха прогонването на мислите по-лесно.

И тогава, както вървяхме, започнах да виждам светлината, появяваща се през гъстия воал на снега. Не първо знакът, а светлината, която той излъчваше. А сетне и самият знак, извисяващ се над малкия ресторант, по-голям и по-ярък, отколкото малкият ресторант би могъл да бъде, тези черни букви в жълтите квадратчета, обещаващи топлина и храна: УОФЪЛ ХАУС. Паднах на колене насред улицата и извиках:

— Не в замък и не в имение, а в „Уофъл Хаус“ ще намерим ние своето спасение!

Херцога се засмя, хвана ме под мишниците и ми помогна да се изправя. Сплъстената й от леда шапка бе дръпната ниско над челото. Погледнах я и тя ме погледна, не вървяхме. Просто стояхме там и очите й бяха така интересни. Не интересни по обичайния начин, като например да са извънредно сини, извънредно големи или обрамчени от невероятно дълги мигли или нещо такова. Онова, което ми бе интересно в очите на Херцога, беше сложността на цвета — тя винаги казваше, че изглеждат като дъното на кошче за отпадъци, комбинация от зелено, кафяво и жълто. Обаче тя се подценяваше. Винаги се подценяваше.

Господи! Трудно ми беше да престана да мисля.

Можех да я гледам глупаво цяла вечност, докато тя се взираше в мен въпросително в отговор, ако не бях чул рева на двигателя в далечината, а после не се бях обърнал и видял червения „Форд Мустанг“ да взема завоя с голяма скорост. Сграбчих Херцога за ръката и изтичахме към една пряспа. Погледнах по-нагоре по пътя за Джей Пи, който бе доста пред нас.

— Джей Пи! — извиках. — БЛИЗНАЦИТЕ!