Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (10)

Десета глава

— Какво става? — обърна се Джей Пи към Станиоловия човек, докато аз събувах прогизналите си обувки. Малко е трудно да се опише Станиоловия човек, защото изглежда някак прошарен, но, общо взето, е нормален възрастен човек, с изключение на факта, че никога и при никакви обстоятелства не излиза от къщи, освен ако цялото му тяло от главата до пръстите на краката не е покрито със станиол. Събух почти замръзналите си чорапи. Краката ми бяха бледосини. Джей Пи ми предложи салфетка да ги избърша, а Станиоловия човек каза:

— Как сте вие тримата в тази нощ? — Станиоловия човек винаги говори така, сякаш животът е филм на ужасите, а той е маниакът, който държи ножа. Но всички знаеха, че е безвреден. Зададе въпроса на трима ни, но гледаше само мен.

— Да видим — отговорих. — Колата ни изгуби колело, а аз не чувствам краката си.

— Изглеждаше много самотен там, навън — каза той. — Като епически герой срещу стихиите.

— Да. Добре. Ти как си? — запитах, за да бъда учтив. Защо му зададе въпрос? Скарах се сам на себе си. Глупави южняшки обноски.

— Наслаждавам се на най-засищащата чаша юфка — отвърна той. — Обожавам хубавата чаша. А после вярвам, че отново ще се разходя.

— Не ти ли е студено с този станиол? — Не можех да престана да задавам въпроси!

— Какъв станиол? — запита той.

— Ъ — казах аз, — точно така. — Херцога ми донесе чорапите. Обух един чифт, после още един, а накрая и трети. Оставих четвъртия, в случай че имах нужда от сухи по-късно. Едва обух маратонките си, но въпреки това се чувствах като нов човек, когато се изправих с намерението да си тръгна.

— За мен винаги е удоволствие — каза ми Станиоловия човек.

— О, да — отвърнах. — Весела Коледа.

— Нека съдбата те закриля да се прибереш благополучно у дома — отговори той.

Точно така. Чувствах се ужасно заради дамата зад барплота, която бе затворена тук с него. Канех се да изляза, когато тя се обърна към мен:

— Херцоже?

Извърнах се към нея.

— Да?

— Не можех да не чуя — каза тя. — За колата ви.

— Да — казах. — Неприятно.

— Чуйте — каза тя. — Можем да я издърпаме. Имаме камион.

— Наистина ли? — запитах.

— Да, ето, дайте ми нещо, на което да запиша номера. — Затършувах в джоба на палтото си и намерих квитанция. Тя записа номера и името си — Рейчъл, с почерк, изобилстващ от камшичета на буквите.

— О, благодаря, Рейчъл.

— Да. Сто и петдесет долара плюс пет долара на километър, тъй като е празник и заради времето и всичко друго.

Направих гримаса, но кимнах. Скъпоструващото издърпване беше дяволски по-добро от липсата на такова.

Едва се бяхме върнали на пътя — аз вървях с ново усещане за пръстите на краката си и ги ценях по нов начин, когато Джей Пи се приближи боязливо до мен и каза:

— Честно, фактът, че Станиоловия човек е, да кажем, на четирийсет и е все още жив, ми дава надежда, че мога да имам разумен успех в зрелите си години.

— Да. — Херцога вървеше пред нас и хапваше снакс с вкус на сирене. — Човече — продължи Джей Пи, — нима гледаш дупето на Херцога?

— Какво? Не! — И едва когато изрекох лъжата, осъзнах, че всъщност гледах гърба й, макар и не точно дупето й.

Херцога се обърна.

— За какво си говорите?

— За дупето ти! — извика Джей Пи, за да го чуе въпреки вятъра.

Тя се засмя.

— Знам, че мечтаеш за това, когато си сам нощем, Джей Пи.

Забави крачка и се изравнихме с нея.

— Честно, Херцоже? — запита Джей Пи и я прегърна. — Надявам се, че не наранявам чувствата ти, но ако някога имам сексуални фантазии по отношение на теб, ще трябва да открия подсъзнанието си, да го изтръгна от тялото си и да го пребия до смърт с пръчка.

Тя го стрелна с обичайната си увереност.

— Това ни най-малко не ме обижда — каза. — Ако ти не го направиш, ще трябва аз да го сторя вместо теб. — После се обърна и ме изгледа. Предполагам, искаше да види дали се смея — и аз се смеех… тихичко.

Минавахме покрай Губернаторския парк, където бе най-голямото игрище в града, когато отдалече до нас достигна мощният и силен рев на двигател. За миг помислих, че може да са близнаците, но после погледнах назад и когато колата премина под уличната лампа, видях светлините на покрива.

— Ченге — казах бързо и се втурнах към парка. Джей Пи и Херцога също побързаха да се отстранят от шосето. Клекнахме, наполовина скрити зад една пряспа и наполовина нагазили в нея, а ченгето премина бавно и светлината на прожектора се изви над парка.

Едва след като отмина, ми хрумна да кажа:

— Можеше да ни закара.

— Да, в затвора — каза Джей Пи.

— Е, ние не правим нищо нередно — казах.

Джей Пи се замисли за миг над думите ми. Да си навън в два и трийсет сутринта след Коледа, със сигурност не ми се струваше редно, но това не означаваше, че не е редно.

— Не бъди задръстеняк — отвърна Джей Пи.

Достатъчно. Сторих най-малко задръстеното нещо, за което се сетих, което бе да направя няколко крачки по-далеч от шосето и навътре в парка през стигащия до прасеца ми сняг. После се оставих да падна по гръб, с разперени ръце, като знаех, че снегът, гъст и мек, ще омекоти удара. Лежах миг, после разперих ръце и крака и направих снежен ангел. Херцога се хвърли на снега по корем.

— Снежен ангел с цици! — каза.

Джей Пи се засили, скочи в снега и се приземи в цял ръст на една страна, като продължаваше да държи „Туистъра“. Изправи се внимателно до отпечатъка от тялото си и обяви:

— Очертанията на трупа в разследване на убийство!

— Какво е станало с него? — запитах.

— Някой се е опитал да му отнеме „Туистъра“ и е умрял, защитавайки го геройски — обясни той.

Изправих се и направих втори снежен ангел, обаче този път му оформих рога с ръкавиците си.

— Снежен дявол! — извика Херцога весело. Снегът бе навсякъде около нас и се чувствах като малко дете на разходка по надуваема луна — не можех да се нараня, когато падна. Нищо не можеше да ме нарани. Херцога затича към мен с приведени рамене и наклонена надолу глава и се заби в гърдите ми, нападайки ме. Паднахме заедно и инерцията ме накара да се търкулна върху нея, лицето й бе толкова близо до моето, че студеният ни дъх се смесваше. Усещах тялото й под своето, тя ми се усмихна и стомахът ми се сви. Съществуваше една част от секундата, когато можех да се плъзна встрани от нея, но не го направих, а после тя ме отблъсна, стана и изтръска снега от палтото си върху все още проснатото ми тяло.

Изправихме се, върнахме се на шосето и продължихме. Бях по-мокър и ми беше по-студено, отколкото досега, но бяхме само на километър и половина от магистралата, а оттам ни оставаше просто набързо да изтичаме до „Уофъл Хаус“.

Тръгнахме заедно, Херцога казваше, че трябва да внимавам да не измръзна, а аз говорех за това докъде бих могъл да стигна, за да събера отново Херцога с мазния й приятел. Тя ме ритна в прасците и Джей Пи нарече и двама ни задръстеняци. Но след известно разстояние пътят отново бе покрит със сняг и открих, че крача в сравнително пресни следи от гуми, за които предположих, че са от колата на ченгето. Джей Пи вървеше в едната диря, а аз — в другата, Херцога бе на няколко крачки пред нас.

— Тобин — каза той от нищото. Вдигнах поглед и той беше до мен, движеше се с високо вдигнати крака през снега. — Не че непременно подкрепям идеята — каза, — но мисля, че може би харесваш Херцога.